Погребалното бюро

Мястото за обучение на некротата. Стаята е изпълнена с многобройни книги, но също така с всевъзможни оръжия. Тук господари са Лушиъс Пахт и Боунс. Не се лъжете от нежния външен вид на Лушиъс. Той е лунатик и изключително опасен заради непредсказуемият си характер. В един момент държанието му стига до лудост, в друг освирепява, а само след минута е пак спокоен все едно нищо не е станало. Той не търпи отказ и винаги получава това което иска, по един или друг начин. Боунс от друга страна е любопитен. Той обича да експериментира. Не се знае много за историята му, а и никой не смее да го пита. Но едно е сигурно. Мъжът държи на учениците си, понякога повече отколкото те на него. Гледа на тях като бъдещи съюзници и затова дава всичко от себе си при обучаването им. Интересен факт е, че ходи винаги гол от кръста нагоре.

Лушиъс Пахт (без превръзката)


Боунс


След като Боунс бива изгонен от гилдията заради предателство, неговото място бива заето от следващия по ранг. Името му е Синк. Той е безскрупулен, жесток и студен човек, с непоколебим характер, наклонност към изтезания и лишен от всякакви емоции. Не харесва никой, не мрази никой. Просто една ледена, красива фигура, достойна за гледане, но опасна за пипане. Внимавайте да не го ядосате, защото може да се сбогувате с живота си.

Някак си стигнах отново до основната част на сградата и почнах да се лутам в търсене на този Боунс, който и да беше. Обикалях коридорите като четях гравираните имена на залите. По едно време минах покрай една, на която пишеше Погребално бюро. Това трябва да е, нали? Името изглеждаше подходящо. Леко открехнах тежката метална врата и навлезох навътре. Атмосферата бе достатъчно мрачна, че да ми се понрави и даже да ме накара до някъде да се чувствам на място. Заогледах се наоколо, но не намерих никой, а и не знаех как изглежда въпросния Боунс. Мина ми през главата идеята, че вече е доста късно и едва ли има някой, но за всеки случай реших да почакам малко. Взех една прашна книга с пожълтели страници, но мирис на история. Отидох до прозореца и се качих на парапета като седнах със скръстени крака и започнах да чета.

В дъното на стаята стоеше Боунс, възседнал любимото си кресло.Стоеше и безмълвно наблюдаваше движенията на Дориан.
- Лампата... светни лампата... - отново си шепнеше сам.Уви, тъмнината не бе прогонена.Дориан взе една прашна книга и седна на прага на прозореца.Разтвори малката книжка и зачете от редовете и под лунната светлина.

- Внимавай да не паднеш - подвикна Боунс, като не помръдна от топлото си скривалище в ъгала на стаята.

- Внимавай да не паднеш.
-Аааааааааа - изпищях на умряло и се строполих на пода. Скокнах светкавично и заех някаква смешна бойна позиция, готова за атака все едно съм маршал, а не некромансър. Да не говорим, че изобщо не разбирах от бойни изкуства.
-Кой е там? Кой е? Покажи се, страхливецо.
Въртях се като пумпал на всички страни очакваща някой да ми скочи на главата и мятах разпалено ръце наляво надясно. Жалка картинка.
-Ще те смачкам, ще те пребия, ще те изкормя, ще....
Продължавах да викам като някакъв герой от комедийна книга, опитвайки се да се надъхам за нещо, което не беше в стила на расата ми. А защо? И аз не знаех.

-Ха-ха-ха!Истинско зайче! - дори сдържаният Боунс не се стърпя на тази гледка, как тракащите кокали на малката подскачаха наляво-надясно.Малката така бе присвила ръцете си в своята "бойна поза", че по-скоро изглеждаше като карикатура изрисувана върху пирамида.От онези в които малките човечета са сгърчили нечовешки ръцете си в странен танц.Неудобната поза която бе заела Дориан не можа да я задържи дълго време и тя тупна на земята като дупето и разпръсна част от мъглата която се стелеше по пода.

-Драга моя, преди да разкъсаш тялото ми на хиляди парченца и да ме захвърлиш на пода като непотребна плюшена играчка, ще те помоля да ме изслушаш за да разбереш всъщност какво вече представляваш ти като раса. - Боунс се изправи от удобното си кресло и се настани на земята близо до Дориан. - Аз съм този който остави бележката в леглото ти.Боунс - твоят учител.Ще те науча на това което мога, но ако не ти харесва ... естествено мога да те оставя да използваш бойните си умения.Ха-ха-х... и-извинявай - не можеше да устои на това да се пошегува.

- Първият урок който ще ти предам, е за това какво сме ние всъщност.
Расата ни на кратко са магьосници.Може Елементалистите, Шейпшифтърите и другите магове да са добри, но ние произлизаме от Долината на Мъртвите.Въпреки че мнозина свързват името на расата ни с това как изглеждаме или с мрачните ритуали които извършваме, ние използваме магията и ритуалите единствено срещу враговете си.Можем да призоваваме различни същества съставени от нежива материя които съществуват единствено благодарение на върховната концентрация на магия вложена в нас.Можем да се вселяваме както в мъртвите си врагове, както и да ги съживяваме.А малките зайчета като теб, започват да се учат от заклинанията и проклятията които са скритият ни коз.Оо-о-х - сладка прозявка се изписа по лицето на Боунс. - Даже на мен ми писна да обяснявам това, на всеки новопристигнал.

Ииии ето, че тупнах. Един полугол висок мъж се приближи до мен и седна на земята.
- Аз съм този който остави бележката в леглото ти.Боунс - твоят учител.
-Оооуууу - измънках в проблясък.
- Първият урок който ще ти предам, е за това какво сме ние всъщност.
Расата ни на кратко са магьосници.Може Елементалистите, Шейпшифтърите и другите магове да са добри, но ние произлизаме от Долината на Мъртвите.Въпреки че мнозина свързват името на расата ни с това как изглеждаме или с мрачните ритуали които извършваме, ние използваме магията и ритуалите единствено срещу враговете си.Можем да призоваваме различни същества съставени от нежива материя които съществуват единствено благодарение на върховната концентрация на магия вложена в нас.Можем да се вселяваме както в мъртвите си врагове, както и да ги съживяваме.А малките зайчета като теб, започват да се учат от заклинанията и проклятията които са скритият ни коз.

Слушах го внимателно и кимах с глава, за да покажа, че разбирам. Знаех основите на същността си и прочие, но не всичко защото в мъртвия ми град не остана никой, който да ме научи, а в библиотеката имаше всичко, но не и книги за магии.

-Оо-о-х. Даже на мен ми писна да обяснявам това, на всеки новопристигнал.
-Може би трябва да издадеш учебник. - казах ту закачливо, ту сериозно. - Така няма да ти се налага да повтаряш едно и също всеки път.

- Ха-ха-ха, колко забавно е станало зайчето - измърмори той под носа си. - малката се опитваше да лази по нервите му и малко от малко успяваше. странно или не, това му се хареса.Боунс хвана малката за ръката и я поведе към вратата.Не каза нито дума, просто дръпна рязко тялото и което се повдигна на няколко стъпки от земята сякаш беше хвърчащ лист хартия и я поведе из коридорите.А Дориан, Дориан крещеше след него.

Дориан, пиши тук Опиши действията си докато стигате до стаята и впечатленията ти.

Малки черни токчета прелетяха през коридорите на Роукилл. Разпокъсана черна мантия се вееше зад тях. А кльощаво, русокосо момиченце тичаше по коридорите. И ето че Мортем се появи за първата си тренировка. Тя стигна до входната врата и се поогледа. Накрая натисна бравата и влезе вътре. И радост наша, тъмнина.
"Абе тия хора знаят ли, че светът е напреднал и има лампи, факли, огън, да не говорим за слънцето, което тук май ще е чисто чудо ако се появи."
Мислеше си Мортем, докато минаваше през мрака и търсеше евентуално някой поне малко жив, за да и каже дали е уцелила мястото от Мистериозния глас - "Погребалното бюро".

-Амин, алилуя и филия с фъстъчено масло. Отче наш, с десница в станиол увита, да се свети името ти.
Се чу възклицание с такъв жар, какъвто сигурно и най-големите проповедници не притежаваха. Мъжът пристъпваше бавно и спокойно. Заедно с него навлизаше незнайно как и светлината, осияваща го като светия зад гърба му. Когато цялата стая бе заляна от тази изкуствена светлина ореола около главата му изчезна. Той стоеше достолепен пред момичето. Велик! Изключително велик! Можеше да се усети и от най-небрежния. Висок, с нежно розов тен на кожата, много бледо едва забележимо зеленикава коса, превръзка минаваща през дясното му око. Лушиъс Пахт! Имаше нещо много чисто и в същото време вулгарно в този мъж. Както казахме той просто бе Велик!
-Мортем Хелските. - промълви безчувствено. - И аз не съм ли късметлия да взема под крилото си изчадието на Дантес. Тс... - сви устните си в погнуса, пренебрежително.

-Амин, алилуя и филия с фъстъчено масло. Отче наш, с десница в станиол увита, да се свети името ти.
Велико просто. Уникално изказване. Мортем веднага я изби на смях / и не само героя ми /. Тя гледаше с интерес мъжа и светлинката, която влизаше в стаята. Явно съществото, което беше изказало забавните изречения беше този тук, със светлината. Тя го огледа от главата до петите и и се стори сладък, но какво ли разбира се Мортем. Но това което я изнерви беше, че я нарече изчадието на Дантес. И разбира се имаше буен характер и веднага започна да мрънка.
-Не съм изчадието на господаря. Не съм родена от отровата на майка или пък ме е заченал, че да съм му изчадието. Бях създадено от смъртта на хората от цяло село. Поне така ми е казвал господаря. Пък като толкова го мразите вървете и убиете или господаря или леля Елисандра. Може и да ви се отвори възможността. Така и така ако умре единия умира и другия.
Мортем си каза каквото искаше и сега скръсти ръце, макар че усети че с отговора си много ще загази, но пък да стана, каквото ще.

Тялото на Мортем се вкамени, вкочани или каквото искате го наречете. Но не от някакъв вътрешен страх, макар че от Лушиъс трябваше да се страхува много. Повече от който и да е. Микаел и Геш бяха опасни, но света едва ли познаваше човек като този тук. А това си бе чиста магия - невъзможността да мърдаш даже и вродените си тикове. Некромансърът се приближи до нея и вдигна заплашително ръка. Момичето очакваше всеки момент да получи най-силния шамар в живота си. Той замахна, но вместо да я удари я прегърна през кръста и като парцалива кукла рязко я блъсна в тялото си. Получи се нещо като груба прегръдка. Лунатичната усмивка, така типична за него озари лицето му. Окото му бе като на разярено животно в изблик на треска.
-Какво говориш, малката? Себастиан ми е приятел.
Последва пауза, в която изражението му се промени. Стана по-студен и от най-мразовития лед.
-Сега ще ти кажа нещо за твоя бог. Той обича да гледа. Обича и да се шегува. Помисли. Дава на човека инстинкти. Невероятен дар, но какво прави след това, кълна се, за собствено забавление... За свое собствено, космическо, безчувствено забавление той създава забранителните правила. Най-големият майтап във Вселената. Гледай, но не пипай! Пипай, но не опитвай! Опитвай, но не гълтай! И докато вие се опитвате да спазвате тези правила, той си съдира извратения задник от смях.
След този анализ предишният му лукав вид се възвърна.
-Мразя го. Не мога да го гледам. Някой ден ще умре от моята ръка. Но иначе сме приятели.
Последното изречение бе казано толкова леко, че човек бе склонен да му повярва въпреки предните му думи.
Лушиъс постави длан на гърба й и я избута на два метра от себе си. Вече можеше да се движи свободно.
-Първо правило - никога не ми говори на въпреки. Второ правило - не се мисли за привилегирована. Тук си просто моя подчинена. Нито нещо повече, нито нещо по-малко. Надявам се, че се разбрахме, малко момиченце.

Когато я вкамени Мортем просто стоеше и гледаше, безизразно, безчувствено, без нищо което да подсказва, че е живо същество, а не кукла. Но прегръдката я стресна. Защо забога първото нещо, което я прегърна или изобщо пипна трябваше да е гадината наречена Лушиъс. Тя го изслуша внимателно и когато можеше да се движи свободно го погленда.
-Гадина. И добре ще спазвам правилата, само защото можеш да ме убиеш за секунди. Какво да правя сега?
Попита Мортем и скръсти ръце, макар че и идеше да го удуши, само защото беше първото същество, някога докосвало я.

-Чудесно! Радвам се, че се разбираме така добре. - каза усмихнат. -Време е за първият ти урок. Искам да усвоиш абсолютно всеки мускул на тялото си. Да можеш да го мърдаш самостоятелно и по воля, това е първата стъпка, към една голяма бързина. Ще ти покажа.
Пахт застана пред Мортем и тя видя как мускулът, който свързваше китката и лакътя се изду, потръпна леко и пак спадна.
-Успееш ли ще ти кажа и останалото. Почвай! - заповяда той.

-А ако успея ще ми кажеш ли как си се запознал с господаря ми?
Попита го Мортем най-спокойно, но после се стресна, защото да се мърдат сами мускулите поотделно си е гнусно. Гадно. Ужасно. А и как така да усвои всеки мускул. Това нямаше никакъв смисъл. Нали за да се движи тя ги контролира с помощта на нервната си система, а и не е ли точно мозъка, който праща сигнали към мускулите, за да се извърши дадено действие. Много сложно взе да стана, а Мортем е с руса главица. Мортем взе да мисли как да стане номера с китката и лакътя, и мускула. Но само получи леко главоболие. Пфффф сложна работа. Най-накрая тя взе да опитва да го направи. Момичето погледна към ръката си и взе да се чуди. Мускула трябваше да се издуе и после да спадне, така ли? Ок. Нямаше проблем. Все ще успее. Мортем хвана ръкава на мантия си и изхлузи ръката си от него, от което мигновенно мантията падна на една страна и се видя голия и гръб. Сега върху задачката. Ясно беше, че номера ще да стане с магия, но не беше толкова добра в използването и, за да я накара да отиде баш в този мускул и да направи точно това, което искаше. Та тя дори не знаеше, какво точно представлява магията и. Дали е нещо добро или искаше да я залвадее. Боже много беше разконцентрирана. Значи преди всичко трябваше да изпразни ума си от мисличките тия бушуващи мисли и такива неща. Минаха няколко минути преди да успее да изпразни главата си и да погледна едно такова спокойно Лушиъс, който вече губеше търпение. Тя пак погледна ръката си и пое дълбоко въздух. Червеникавата и магия се разля по тялото и като ситен пролетен дъждец и се концентрира в ръката и, но в мускула точно се изискваше малко умствени мъки. Мортем гледаше ръката си, която леко потрепваше и се опитваше да заповяда едва ли не на собствената си магия да отиде в този мускул. Вярно не беше нито като Микаел, нито пък като Лушиъс в заповедите, но пък беше доста опорита и нямаше намерение да се отказва. Най-накрая успя да концентрира магията си точно в мускула свързващ китката и лакътя и. Е сега втората част да се подуе и спадне. Момичето леко размърда ръката си в областна на пръсите, после го стисна я
юмрук и усети как точно този мускул, който и трябваше да раздвижи. Е това беше момента да опита да го "опитоми" Тя отпусна дланта си, а после пак я стисна и така няколко пъти, докато не запомни къде се намира мускула. Дойде време и да същинската част. Мортем вече беше пратила магията си в ръката си и остана да я накара да се раздвижи там, създавайки това, дето Лушиъс направи. МОмичето започна да се мъчи чрез волята си да я раздвижи, да я накара поне леко да помръдне мускула, да я изнуди и надхитри да и се подчини и да го направи. Мортем с все умствени сили и воля се опитваше, докато визуализираше собствените си опити, провали и успехи в това начинание.


/Извинявам се ако има правописни грешки, но не съм на моя комп и ми е малко трудно да пиша./

Лушиъс гледаше всичко внимателно със скръстени ръце пред гърдите. Момичето буквално беше под лупа. Най-накрая китката й се поду и после вдлъбна.
-Отне й доста време. - раздразнено каза учителят й. - Себастиан, не можа ли да създадеш нещо по-съвършено?
Наблюдаваше как малкото момиче се опитва да измъдри нещо и да задейства мозъка си. Явно това бе труден процес за нея.
-Добре, добре, стига вече с тая китка. - изкомандва сопнато. - Виждам, че разбра. Сега искам половин час с всички мускули, от главата до краката, да направиш същото. Тогава, когато усвоиш всички мускули по отделно и се поупражняваш ще успееш да постигнеш така нареченото "Сгъване". С него ще учим и други умения.
Пахт се врътна и тръгна към любимото кресло на колегата си Боунс. Тупна най-безцеремонно на него и скръсти аристократично крака, а ръцете постави на страничните облегалки. Клатеше глава отчаяно.
-Не ми плащат достатъчно за това....

/Не се притеснявай за грешките, всички правим такива. Опиши как успешно разтягаш и разместваш още няколко мускула по желание и получаваш умението/

Преди да отиде и да седне в креслото на Боунс, Мортем хвана Лушиъс за връхната дреха и сведе поглед.
-Господаря ме е създал по подобие на хората, защото нали леля Елисандра е точно закрилничката им. Затова не съм по-съвършена, както казахте.
След което го пусна и мина към задачата си. Значи всеки мускул така ли. Та тя едвам успя с един на ръката си,а той иска с всички. Та в човешкото тяло има къде, къде 600 мускула. Как се очаква тя да успее да направи същото с всички. А и гледаката щеше да е грозна. Особено за мимическите мускули. О ще бъде толкова странно. Но всичко тук е странно. Всичко е извън нормите на нормалното. Е Мортем реши да направи същото, както преди малко и с мускулите на крака и. Главно този който позволява съкращението между таза и коляното. Отново червеникавата и магия я обгърна, но този път тя отиде към крака и. Тя я изпрати в този мускул и този път стана доста по-бързо от преди, защото след първия път му свана цаката. След това започна да се труди над издуването и спадането и така нататъка и така нататък. След първия опит се пробва и с мускула, който свързваше коляното и ходилото и. И там изпрати магията си. И там също се опита да направи издуването, което беше малко по-трудно, защото беше с ботушки, но какво пък, малко по пръснати и изпокъсани от това с което я караше да се облича господаря и нямаше да е проблем. Тамън по-малко кожа по себе си :Д. Следващия и опит беше с някой коремен мускул. Вече не пращаше по отделно магията си из тялото а я остави да си е около нея и в нея. Мортем усети, че и роклята и се разпокъсва около корема, което не беше много на добре, все пак плата беше доста малко и без това. Буквално след това ще трябваше да ходи да се преоблича.

Малката почна да се справя, но удоволствието от постигнатия успех не се отрази на лицето на ментора й. На него му беше все едно дали ще се получи или не. И все пак бе задължен да го прави нали? Скапания Генерал, един бог знае с какво го държеше в тази мизерия. Чудеше се как ли се справят Боунс и новото му "зайче" и дали и тя е толкова проста, като тази пред него. Най-вероятно да, ако не и по-проста. Както и да е, отхвърли мисълта за колегата си и се съсредоточи към неговата нова "собственост".
Господаря ме е създал по подобие на хората, защото нали леля Елисандра е точно закрилничката им. Затова не съм по-съвършена, както казахте. Леля Елисандра....Напушваше го на смях. Самата тя сигурно щеше да пукне преждевременно ако чуе това определение. Какво ли щеше да си помисли богинята, когато разбере, че точно Лушиъс се занимава с отрочето на омразния й брат. Щеше да бъде доста забавно за него.
-Достатъчно! - гласът му се разнесе като буреносен облак из залата. Даже и глухите щяха да го чуят, а той дори не беше повишил тон. Все още стоящ в тази изискана поза продължи:
-Виждам, че си доста невежа по отношение на магията си. Не можем да позволим това, не мислиш ли?! Сядай на земята и се съсредоточи. Искам да намериш източника на енергията си ( друго наименование на магията ) и да го овладееш, разпуснеш, обладаеш, всякакви такива глупости. Прекалено ти е слаба. Може да не те харесвам, но няма да позволя моя ученичка да е неудачница. Почвай!

/Мортем получаваш Сгъване. Воля - 10, Сила - 3, Ловкост - 5, Интелект - 5. Опит - 7/

Мортем се разтрепери и седна веднага на земята.
-Ама искам вие да седнеше срещу мен.
Каза тя, като малко детенце и сведе поглед. Когато Лушиъс седна срещу нея тя се зарадва, че стана нейната и го погледна. Значи да открие източника на магията си и да го владееш, разпуснеш, обладаеш, всякакви такива глупости, както беше казал Лушиъс. Мортем пое дълбоко въздух и затвори очи. Застана в турска поза. Тоест щеше да медитира. Мортем сложи ръцете си пред хълбока и започна да вдишва и издишва разномерно, спокойно и без да се притеснява. Сега тя се опитваше да вникне вътре в себе си, за да стигне до източника на магията си, защото знаеше, че това по-рано което беше видяла е само нищожна част от магията, която се криеше в нея. Все пак беше създадено от смъртта на хиляди хора и само Себастиан знае, как я е направил. Мортем най-накрая успя да вникне в себе си, в съзнанието си, във вътрешния си свят и да се откъсне от външния. Мортем започна да се лута в лабиринта на съзнанието си, който беше обсипан с купища не тела от познатата ни плът, а по-скоро от бели ириси. Красивите цветя изобразяващи чистотата на едно същество, но дали Мортем беше чисто същество. Може би не. Но беше ли убивала или лъгала досега. Не. Не беше. И нямаше да го направи ако зависеше от нея. Беше ли изневерявала. Не и това не беше правила. Единственият и грях са цигарите, но можеше да ги спре всеки момент. И тя продължаваше да се лута, докато не стигна до края на лабиринта. Там я очакваше още нещо, нещо различно от външния свят, нещо красиво, но и грозно. Нещо страшно, но и не страшно. Там я очакваше образа на самото и село. На онова красиво село, което беше изгоряло когато Себастиан дойде да я вземе. Мортем вече се зачуди, какво става. Селото и би трябвало да е само пепел. Сравнено със земята. Да не би магията и да я пробваше? Да не би да искаше да я върне към най-болезнените и спомени? Сигурно е така. Защо иначе, че я връща в онзи ден в който се появи на бял свят, като 5 годишно момиченце на улицата, без име, без родители, без никой, който да и покаже, кое е добро и кое лошо. Мда този ден в момента беше пред очите и. Мортем продължи напред и както очакваше видя нейното по-малко аз. Тогава, както и сега тя ходеше със сплетена коса и вързана, така че да създава илюзията, че е с къса. Мортем продължи и точно в този момент беше обградена от огън. Колкото повече вървеше, толкова по-надълбого в съзнанието си влизаше. Буквално стигаше до душата си. А тя беше само на няколко крачки от нея. Момичето продължи да ходи въпреки огъня и въпреки идващите писъци от селото и лунатичния смях на господаря и.
Най-накрая стигна до източника на магията си. И за нейно чудо той беше взел формата на Зайо Байо Геш. Стига бе колко ли странно беше, че хареса заека, че сега и източника да е с неговия образ. Щом я видя той започна да вика и да мънка и такива щуротии. Се едно някой го колеше. А Мортем го гледаше. Нямаше нищо общо със заека. Нямаше я усмивката, нямаше ги черните къдрици, нямаше ги шевовете. Нямаше го лицето му. Беше просто тяло, облечено като Зайо Байо Геш, изглеждащо като Зайо Байо Геш, но нямашо нищо общо с него. Беше друг. А той сякаш я молеше да го създаде с лице, да получи поне глътка въздух и да види поне веднъж лъч светлина. Мортем отиде до него и го прегърна. Явно това трябваше да направи. Да премине през миналото си, да стигне до източника, да успее чрез волята си да го накара да изпита удоволствието да вдиша чистия въздух, да помирише аромата на белите ириси, да усети слънчевите лъчи на сърцето и. Да това трябваше да е. Мортем лекичко повдигна шапката от главата му и го целуна по челото, след което го прегърна, както майка прегръща детето си и заговори тихичко и спокойно.
-Спокойно, всичко ще бъде наред. Сега ще поправим тази грешка.
Докато говореше бавно се появяваше лицето на Зайо Байо. Първо устата. После и шевовете отстрани. Нослето, и накрая очите. Мортем се дръпна и се усмихна.
-Ето видя ли. Вече всичко е готово.
Но сега вече и трябваше подсказване дали е успяла да завладее и освои своята магия или трябва още да се лута из дебрите на съзнанието си.

През цялото това време Лушиъс стоеше в същата поза, с клюмнала глава върху юмрука си. От време на време се прозяваше. Беше му скучно. Мразеше новобранци и да ги учи тепърва на основите. И защо изобщо седна срещу нея? Деца, вземат ли да мрънкат или им угоди или ги унищожи. Да и това му мина през ума, но се сдържа. За сега....
Мортем бе със затворени очи, но от свиването на клепачите й разбра, че се чуди какво да прави от тук нататък. Той вдигна юмрука си и го заби централно в темето й. Доста силно, че главата и тялото й да се свият на половина, но не толкова силно, че да получи мозъчно сътресение. "Само това ми остава. - помисли си той - Не стига, че не може да мисли, ми да я лиша и от малкото й умствен багаж."
-Намери го, намери го, стига си се чудила. Изкарай проклетото нещо на повърхността и да приключваме.
Учителят й губеше търпение. Усещаше как пръстите му треперят в неистово желание да прекърши малкото й вратле. Беше му изключително трудно да подтиска лунатичната си същност, а и не искаше.

Ударът му буквално я накара да открие източника, както влака "Стрела" открива дестинацията си. За кратък момент от няма и секунда тя успя да го открие. Странно но беше вътре, вътре, вътре в Зайо Байо. Явно буквално е влезнала в сърцевината на душата си и беше стигнала до източника. Нещо подобно на яйце, ама направено май от нефрит. Той сияеше като триста слънца и трепкаше като крачето на доволно куче, докато го чешеш :д. Мортем вече се намираше на ръба на един каменен път и около нея имаше само тъмнина. А отсреща на няма и 2 метра беше Нефрита. Ясно и беше. Целта беше да накара пътя да продължи, като използва магията излизаща от нефрита и да го достигне. Успее ли, значи е успяла да овладее магията си. Да я подчини. Да я накара да я следва безвъзвратно и без никакви смущения. Мортем погледна към тъмнината пред себе си и въздъхна. Тя затвори очите си и пристъпи с десния крак напред.
-Всичко това е само моето съзнание, само моята същност, само моята магия. Тя ще ми се подчини, ще изгради глупав мост и ще стигне до центъра на душата си. И накрая ще се върна при изнервения му учител и ще го ударя, за да му върна услугата. Само моето съзнание, само моята същност, само моята магия.
Повтаряше си тя докато пристъпи с другия крак. И като по-чудо, не падна в тъмнината, но нямаше и мост, тя просто си ходеше. Стигаше до Нефрита. Мортем отиде бавно до Нефрита и го хвана. След това отвори очи и погледна Лушиъс.

/Край това беше от мен, да тук бях/

Изведнъж Мортем усети някакво вътрешно вълнение. Организма й почна да се затопля и продължаваше да набира сила. Лушиъс стана и се мръдна на известно разстояние. Явно знаеше какво ще стане. Погледната от страни девойката изглеждаше сякаш се тресеше на място. Най-накрая магията й достигна своя пик и изригна като вулкан от тялото й. Червената аура се изсипа от нея и се разстла из залата. Косата на малката подскачаше бурно, очите й интуитивно се присвиха. Целият този изблик на сила продължи няколко минути, след което се прибра обратно в тялото й, като вода в гъба. Атмосферата се успокои. Мортем стабилизира положението си. Можеше само да е доволна от себе си.
-Браво! - каза студено Лушиъс. - Магията ти е пълна.

/Получаваш контрол на черна магия. Сила - 5, Ловкост-2, Интелект - 10, Воля - 8, Опит - 8/

Мортем го погледна сякаш не знаеше, какво стана. Тя стана и отиде леко поклащайки се при Лушиъс и когато уж щеше да го прегърна и удари по гърдите с присвита в юмрук длан.
-Нужно ли беше да ме удряте?

Той повдигна едната си вежда.
-Това трябваше да боли ли?
Не изчака за отговор, сви своя юмрук....отново....и пак я прасна по темето, но този път леко.
-Явно е било нужно, тъпа главо. Трябва да си ми благодарна, а не да мрънкаш. А сега искаш ли още нещо, че имам берсеци да убивам?
Пустият му поглед показваше, че му е писнало от малката за днес. Молеше се да е изморена и да не квичи за още и още.

-Вие сте гаден. Да го знаете. И не стигнат ми толкова удари за един ден. Дори господаря не ме е удрял, а вие го направихте цели два пъти. Чао. Ще се видим - Мортем спря да говори за момент - може би утре. Чао.
И Мортем си замина бързо бързо...

Устата на Лушиъс се изви в грозна гримаса.
-Х...хъ...хъх...ха...ха...хахахахаха - свирепия му смях се разнесе из цялото имение. Особняк си беше той, особняк.
-Виждам, че методите ти не са се променили.
Усмивката изчезна от лицето му. То стана ледено и безлично.
-Разбира се, че не. - говореше съвсем спокойно.
-Много си суров с нея.
-И какво ще направиш по въпроса?
-Нищо.
-Така си и мислех.
Тялото облегнато на прозореца го наблюдаваше, но нямаше нещо ново, което да види. Все същия Лушиъс. Колко го мразеше само.
-Как е сестра ми, между другото?
-От къде да знам? Ако зависи от мен ти и противната ти сестра нямаше да съществувате.
Той пак се засмя.
-Но уви, живота е несправедлив, нали Боже. Е, оставям те.
С това некромансъра излезна от залата толкова спокойно, колкото и когато дойде по-рано през деня. Себастиан Дантес остана сам с мислите си, след което също изчезна в небитието..........