Гората

First topic message reminder :

Тя започва от пътя срещу къщата и в реалност е сравнително малка. Може да се обиколи за не повече от половин час. Като цяло е безопасна, тук таме се срещат животни или плодове. След края й се откриват дълги неизползвани поляни.

Ерик чуваше думите й, но не ги възприемаше. Минаваха през едната страна на ухото и излизаха от другата като ненужни звуци. За него наистина бяха ненужни. Глупави бръщолевения за оставяне и напускане на живота му. Не го искаше преди, когато се криеха, защо си мислеше, че ще го пожелае и сега, когато ръкавицата бе хвърлена на земята и картите разкрити?
Сълзите му малко по малко почнаха да избледняват, скоро засъхвайки върху кожата му, докато и дъждът не отми последната от тях. В главата му бе каша, в сърцето още по-голяма и чувстваше, че гърдите го стягат. Как ще го погледне сега? Как ще живее под един покрив с него? Как изобщо....много "как", всяко по-неясно от предишното. Но едно бе сигурно - нямаше връщане назад. Не познавам човек, който може да върне времето с минути, часове, дни и седмици. А ако можеше дали щеше да го върне? Едва ли! Та той не искаше. Отдаде всичко на тази жена - животът си, себе си, приятелството си, всичко. Не можеше да я пренебрегне просто така. Не можеше и не искаше.
Изморената ръка на Ерик се повдигна вяло, като на скелет. Намери дълбоко в себе си сили да я положи на гърба й. Притисна я силно до себе си, прегръщайки я едвам едвам издържащ покрусата. Но въпреки всичко го направи. Прегърна я със затворени очи, търсейки спокойствието за което копнееше в нейното тяло. Държа я така дълго, без да я пуска, без да говори. Не искаше да чува нищо за прекратяване. Сега когато изгуби всичко, не можеше да изгуби и нея. Нямаше да го понесе. Нямаше....
-Да се прибираме. - каза кратко, изнурено, но с топлота той.
Мъжът се надигна и погледна нагоре. Капките падаха върху лицето му с широко отворени очи. Гледаше небето известно време, може би търсейки отговорите, които чакаше, но те така и не идваха. Най-сетне се обърна към нея и протегна ръката си - сигурна, стабилна и вярна.
Арадел се двоумеше дали да я поеме или да скочи и да избяга от него. Но в този жест се криеше нейният отговор. Това бе неговото решение и то бе да не й позволи да си отиде. Нали точно това й каза преди - че никога няма да я остави. Той смяташе да изпълни обещанието си. А тя?
Младата жена улови протегнатата ръка и се изправи. Погледите им се срещнаха и те говореха толкова много. Цял един диалог, изписан на поне десет жълти страници. Бяха тъжни да, бяха слаби да, бяха разочаровани, грешни и виновни. Но заедно. Сега, преди и за в бъдеще. Пръстите на Матюс се свързаха с нейните и той с бавни крачки тръгна по посока на къщата. Сега трябваше да са смели и да се изправят пред поредното предизвикателство, макар че то щеше да бъде най-тежкото до сега. Трябваше да се изправят очи в очи с последствията от постъпката си. Време беше да спрат да бягат в илюзии и мечти....

/Пиши обратно в къщата. Общата зала. Лезандър е там, имай го предвид./

Беше красив летен ден, слънцето бе заело почетното си място и огряваше околията.А тя бе достойна за възхищение, дори най-умелите художници не могат да уловят онова специфично трептене на листата, вятъра, който гали тревите или онази кукувица търсеща загубеното си гнездо.Денят обещаваше да е горещ, но до морните жеги имаше време достатъчно за една разходка.Тръгнахме по дългата пътека, водеща чак до далечни територии, а пейзажа около нас бе разнообразен.Едва се виждаха първите белези на идващата есен, самотно жълтеещо се листо, на места пожълтялата трева и онзи специфичен мирис на въздуха, смесица между изгоряла шума и греяно червено вино.Но всичко това ми идваше леко носталгично, самата есен си беше такава, идваща неусетно със своята палитра от цветове и онова чакано циганско лято, което има за цел да те залъже преди всичко да стане голо и озъбено, като зло куче.
Държах Ерик за ръка и пристъпвахме бавно, както вече казах не бързахме за никъде, а пък и след всички тези истории, нямахме възможността да си обърнем малко внимание и да се почувстваме като двойка.А чувството бе доста приятно, свободата да изразяваш емоциите си е неповторима:
-Къде искаш да отидем сега?-попита красавецът.
-Имаме ли някакво ограничение или периметър, който трябва да спазваме?
-Мисля, че не...може да отидем където пожелаеш.-усмихна се топло той.
-Ммм, как ти звучи една екскурзия до пустините?Последния път си прекарахме доста забавно.-изсмях се аз.
-Тук ще се наложи да ти откажа.
-Добре , тогава и с една слънчева поляна ще се задоволя.
-Искаш ли да отидем пак на онази река?Природата там беше невероятна.
-Добра идея, хайде.
Тръгнахме през сенчестия тунел, който образуваха дърветата над нас и за един определен период от време просто вървяхме и мълчахме, но не от онова напрегнато мълчание, а от това което имаш чувството, че сте говорили на хиляди теми.Но Матюс реши да го наруши с въпроса си, който имах подозрението, че отдавна искаше да зададе:
-Е, и какво видя там горе?Имаше ли хор, запозна ли се с Купидон?Каза ли му , че е тъпо копеле?
-Сигурен ли си, че искаш да знаеш?
-Разкажи ми.
Въздъхнах:
-Ами, красиво е...това не може да се отрече, прилича на рая.Но имам чувството, че всичко това е един доста добър декор, затова какво точно се крие в двореца.Първо минаваш през едни стълби по които стигаш до един портал пред който пази един красив ангел и трябва да докажеш, че си достоен, за да преминеш.Двореца е прелестен, но въпреки всичко Тя си остава една проклетница.
-Не говори така, не е хубаво.
-Мислиш, че ще я благославям след всичко, което ми причини?След всичко, което ме накара да направя?Тази жена е извратена.
-И въпреки всичко не е хубаво да говориш така.
-Не ми дреме дали ще ме приеме отново в шибания си рай.
-Не ти го казвам заради това...Не мислиш ли, че може да те чуе.
-Тя го знае....
Замълчахме за миг, аз в яда си, а той явно осмисляше казаното от мен, когато реших да задам и моя въпрос:
-А ти, сигурен ли си, че ще имаш силата да ми простиш?Нали не го каза под въздействие на умората?

-Да ти простя за какво?
Нещо сви гърдите на Арадел и в представите си тя помисли, че Ерик наистина не е чул, нито разбрал нищо, от това, което му сподели снощи. Че го е казал в просъница, завладян от някакви измислени светове, отколкото от този, в който се намират.
-Че си извоювала животът си отново? Не мисля, че има за какво да ти прощавам.
Думите му я успокоиха. Не му се искаше да обсъждат тази тема и това бе напълно достатъчен отговор, обособяващ всичко от отминалите дни. За него бе важно, че е тук и могат да загърбят тази случка, все едно не се е случила на тях, а на някой друг, който не познават.
Походът им бе сравнително бавен, поради затруднението, което телата им оказваха, но все пак стремглаво вървяха право напред, като от време на време криволичеха по пътечките, които водеха до езерото. Онова същото, на което се случиха важни за тях събития. Слънцето печеше все така неумолимо, но не дразнеше очите, нито кожата. Лекият ветрец, който подсказваше за прииждащата есен галеше труповете им и ги охлаждаше, така че атмосферата да е приятна, без да се потят или чувстват некомфортно. Климатът във Феникс винаги е бил благоприятен и дори зимата минаваше леко, без почти никакъв сняг или признак на студ.
Не след дълго, стигнаха и до желаната дестинация и побързаха да приседнат в началото на езерото, чиято вода бе все така кристална и чиста, каквато я помнеха. Героите ни не се поколебаха да утолят жаждата си и да измият лицата си, като Картие дори намокри деколтето си, при което усети леките тръпки, причинени от вятъра, когато се забива в мокра кожа. Чувстваше се добре, изпълнена с нови почти сили, а в компанията на Матюс всичко изглеждаше една идея по приемливо.
-Доста съм занемарила способностите си, знаеш ли?
-Знам.
-Дали ще можеш да ме научиш на нещо в това състояние?
-Ари аз никога не съм те учил на нищо. Ти сама правиш нещата, които умееш. Аз само те напътствам и ти разкривам капацитета на магията ти.
-Много си скромен.
-Истина е. Стига да знаеш какво може да ти предостави енергията ти, всичко друго зависи единствено от теб. Но си слаба. Не можеш да очакваш да те тормозя в това състояние.
-Говоря за нещо по-леко, което няма да ми навреди.
Красавецът се замисли за момент, изброявайки в умът си всеки конспект или разклон, включващ не физически действия. Имаше известен набор от умения, които можеше да пробва, но...
-Но ако се измориш спираме. Сделка?
-Дадено. - усмихна се блондинката и зачака търпеливо поредното откритие на силата й.
-Сетих се за нещо, което много ще ти се хареса. Материализация на предмети.
-Материали какво?
-Хаха, да, не знаеше, нали? Можем да създаваме предмети със собствената си магия.
-Наистина?
-Наистина!
-Всичко ли?
-Всичко! Е, един асасин да речем не може да създаде дърво, но това е друго. Що се отнася за останалите неща, да всичко.
-Дори пари?
-Дори пари!
-Майко мила, защо не си ми казал по-рано? Защо тогава хората работят, като просто могат да щракнат с пръст и да се обсипят в жълтици.
-Ааа, тук грешиш. Това е забранено.
-От кого?
-Неписан закон, в някои държави дори е писан. Смята се за пране на пари и е незаконно. Ако те хванат ще си изпатиш яко.
-Могат ли да те хванат?
-По-лесно отколкото си мислиш. Защо според теб всяка държава си има крал или кмет или нещо подобно. Всичко това се следи, плюс останалите задължения, които извършват.
-Уау, била съм доста невежа.
-Просто не си се интересувала. Но всичко друго е позволено. Защо не пробваш?
-Какво трябва да направя?
-Само да си представиш предмета, който искаш и чрез магията си да го пресъздадеш. Да изградиш всеки един негов атом, всяка клетка, да ги подплатиш и хоп ще се появят. Но трябва да си доста сигурна в действията си и да не пропуснеш нито една малка подробност на предмета. Въображението и прецизността ти трябва да са много изострени, иначе няма да се получи както трябва. Затова избора ти винаги трябва да е подплатен със солидни познания за определения предмет.
Не звучеше толкова лесно, колкото си го мислеше, но Арадел не се отказваше лесно, особено ако знаеше, че по този начин може да си създаде някоя дреха например, бижу или нещо подобно. Колко практично и удобно умение само. Въпросът бе дали ще успее да се справи.

/Гери опиши опита си./

Да материализираш разни неща?Хмм, защо ли когато го разбрах в ума ми веднага изплуваха дрехи, дрехи, обувки, и...да, пак дрехи.Та току що ходенето по магазини и харченето на пари тотално загуби смисъл за мен..Но за жалост единствения недостатък на цялата тази работа, бе че не мога да материализирам хора..иначе още не изслушала речта на Ерик да съм се заела да извайвам образа на До пред мен.Знам, че няма да е оригинала, но поне ще е добър заместител през времето докато я няма.
Но преди да се заема с правенето на каквото и да е, започнах да мисля какво да се опитам да измайстора с помощта на въображението си.Не ми се искаше да е нещо дребнаво, като дреха или подобен артикул, а такова което ще е от полза и от двама ни с Матюс.
Постоях няколко минути загледана във водата пред себе си, а през ума ми минаваха различни предмети..когато изведнъж изникна подходящия.Щеше да е приятно ако се спуснем по тази идеално гладка водна повърхност на един дюшек..грамаден дотолкова, че да можем да се излегнем на него.Да, това щеше да е...усмихнах се на добрата си идея:
-Нека позная..-прекъсна мисловния ми процес красавецът.-Колебаеш се между рокля или потниче?
Сбърчих вежди:
-За толкова дребнава ли ме имаш?
-Е, нее, но знам какво обичаш и ще е нормално ако го направиш.
-Добро предположение, но този път си далеч от това което ми се върти в главата.
-Нали знаеш, че не можеш да материализираш зоопарк пълен с маймуни и слонове?Което е добре донякъде понеже имам усещането, че щеше да злоупотребиш.
-Ерик....просто затвори прекрасната си уста и ме остави да ти покажа.
-Добре де...просто се опитах да бъда забавен.
Усмихнах му се след, което отново извърнах поглед към езерото пред себе си.Отпуснах сетивата си , като издишах запасите от кислород в дробовете си, по този начин се освободих и от страничните мисли блуждаещи в главата ми.Сега съзнанието ми пое в ръцете четката на въображението, запретна ръкави и започна да шари първите щрихи на желаното от мен нещо.Затворих очи, за да го виждам по-добре, красив бял дюшек, толкова лек, че да се носи свободно по водата.Магията потече от пръстите ми на малки вадички, които се насочиха към водния басейн и се понесе на повърхността му, така както се плъзга морско конче.Щеше да е голям три метра и широк два, да има две меки възглавници пълни с гъши пух.Опитах се проникна в същината му, във всяко едно малко влакно, което го изграждаше, нишките които се вплитаха една в друга , като змиичета, образувайки нещо мащабно.Защото за да разбереш нещо голямо, трябва да вникнеш първо в малките неща, неговите съставни части , да видиш как работят, коя къде стои..Точно, като подреждането на пъзел.Тук, нишка, там пружина или гума, която да го уплътни за да не потъне под натиска на тежестта ни.А точно тя бе най-важната сплав понеже без нея, творението ми щеше да се обезсмисли.
След като творецът в главата ми нанесе и последните нюанси, нещо ми подсказа, че картината не е завършена.На този съвършен бял облак щяха да подхождат и още няколко глезотийки, така да го кажем.От четирите ъгъла на дюшека изрисувах дървени колове, на които бяха закачени балдахинени платове, също бели на цвят.Нали се сещате, като онези приказни спални, над които висят красиви пердета създаващи усещането, че се намираш в един собствен кораб на сънищата.А в нашия случай, те щяха да ни пазят от слънцето и да придават една по-интимна обстановка.След това, нанесох и последните щрихи, състоящи се в кутия шоколадови бонбони и бутилка вино.Върха на пръстите ми почти усещаше ледената повърхност на стъклото докато го извайваха, дори малките потни капчици стичащи се по него, защото бялото вино е най-добро когато е охладено. А шоколада, мммм небцето ми усещаше милувката на всяка една какаова прашинка,дори и а след това и млякото което придаваше на шоколада онзи кадифен вкус.
Когато реших, че няма какво повече да добавя, отворих леко едното си око за да видя дали творението ми е завършено....

Идея? На лице! Желание? На лице! Ентусиазъм? На лице! Момиче, което ще се постарае? О, да, много на лице!
Арадел направо бе възхитена от тази дарба, за която дори не подозираше до сега. Как може да го е крил толкова време от нея? Лош, Ерик, лош, лош! Но не трябва да му се сърдим защото е толкова хубав.....бррр....както и да е, друга тема.
Да се върнем към езерото. Красавицата, твърдо решена да пресъздаде фантазиите си в реалност, запретна ръкави, метафорично казано и се зае с осъществяването на планът си. От ръцете й се процеди онази, така позната ни магия, насочвайки я в правилната посока, а именно върху повърхността на водата, за да не се налага после да бутат дюшекът, който така или иначе щеше да е малко по-тежък от обикновените. Но нишките на енергията й, съчетани доста добре с въображението, почнаха да рисуват представите й, и пред тях малко по малко се материализираше надуваемият бял дюшек, който след няколко минути прие точно тази форма, която Арадел искаше. В частност на ливадата до тях се появиха един блок шоколад, пълен с млечен пълнеж и бутилка бяло вино, от която се стичаха няколко капки.
-Хах, добра идея. Успя да ме изненадаш. - доста въодушевено възкликна Матюс, който вече предусещаше хубавият развой на събитията,
Още преди обаче да приеме хвалбата подобаващо, дюшекът взе, че се спука от едната страна и въздухът му почна да излиза на талази. Съвсем скоро, творбата на магьосницата сдаде багажа и потъна в езерото като хвърлен камък. Физиономиите им посърнаха, очите им се опулиха, а устите зейнаха като широка пещера. Явно въображението не бе достатъчно и липсваха няколкото щрихи на прецизност и подробности, за да задържат балдахиненият дюшек в изправност.
-Ааа.....ха...хаааа.... - взе да смотолеви чернокосия. - Поне другите две неща все още са здрави....
Неловка ситуация? На лице, дами и господа! На лице!

/Гери слънце, ако искаш пробвай още веднъж. Следващият ще е успешен, така че спокойно може и да доразвиеш нещата каквато си искаш посока. Все пак не бъди пестелива, относно процеса./

Бях готова да стана и да плесна с ръце от възторг за постижението си, даже вече леките вълни на езерото ме олюляваха, а виното смазваше струните ми...но уви..както повечето пъти , първия ми опит бе неуспешен.Творението ми живя цели две минути след което главоломно потъна във водата.Гледах мълчаливо със зяпнала уста, невярваща, че целия този труд сега сигурно лежи на дъното...Ако беше нещо друго, сигурно вече да съм се отказала, но ми се искаше да изживеем нещо различно, затова се заех да опитам отново:
-Ааа.....ха...хаааа.... - взе да смотолеви чернокосия. - Поне другите две неща все още са здрави....
Погледнах го тъпо:
-Просто не смей да коментираш...не смей.
-Можем да си ги изядем и тук де...
-Не, няма!Ще ядем и ще пием където съм решила!
-Това си е твоята фантазия все пак...
Отпуснах се отново и повторих всички онези задължителни стъпки към усвояването на едно умение.В съзнанието отново затанцуваха линиите сглобяващи един красив дюшек с балдахин над него.
Малки кончето започнаха да пъплят и да се търсят жадно едно друго за да се слеят, определени да бъдат част от нещо голямо.Когато се сплетоха добре и образуваха нужната ми материя за дюшек, отново подхванах гумата, която бе топла и разтеглива, като пластелин и малко по малко започнах да я разтилям по долната част на меката ни лодка , за да не влиза вода.Но преди всичко, направих самата конструкция една идея по-лека за да не сполети участта на предишното ми творение.Летвите подпиращи пердетата, бяха кухи, вътрешността на дюшека също...представях си го като облак, плуващ сред синята шир и това донякъде ми помогна в изграждането му.Двете възглавници си останаха от гъши пух , понеже ако бяха някакви други, щяха да са прекалено тежки.
Не ми остана нищо друго, освен да се надявам, че мечтата ми няма да бъде погълната от тиня и водорасли..

Е, с малко хъс и повече решителност, мечтата взе, че не потъна. Този път белия облак се извиси над бистрата вода, като дори се отразяваше в нея, носен съвсем леко от миниатюрните вълнички, които се образуваха под този път, умерената му тежест. Балдахинът се простираше нагоре, без да пречи и придаваше на цялата гледка едно допълнително удоволствие, което ще прикрива лицата им от слънчевите лъчи.
-Браво, моето момиче. Видя ли, че можеш. - плесна с ръце Ерик, възвърнал доста голяма част от нормалното си държание на веселяк, който трудно се сломява духом.
Нещата занапред нямаше да стават по-добре, но в момента бе щастлив и чувстваше, че камък е паднал от гърдите му, което го караше вътрешно да припка като свободна чучулига.
-Ти ми каза, че няма нужда да се пробвам отново.
-Аз? Не си спомням да съм изричал нещо подобно.
-Напротив! Каза го, ама с извъртяни думи.
Мъжът се плесна по челото, като въртеше глава.
-Почвам да разбирам Лезо....
-Моляяяяя?
-А нищо, нищо. - почна да маха с ръце красавецът и да се смее, за да й покаже, че се шегува.
Което си бе и истината де, но понякога някоя друга шега не е излишна.
-Хайде, стига си се мусила, ами давай да цопваме на това съкровище, което си създала и да се насладим на деня.
Магът се изправи и нагази във водата, като я хвана за ръката и я придърпа към себе си. Арадел нагизна чак до колената преди да успеят да достигнат дюшека и да се излегнат на него, а шоколадовия блог вече седеше до тях, докато Матюс отваряше бутилката.
-Липсва ни само още едно нещо.
Той щракна с пръсти и в свободната му ръка се материализираха две кристални чаши, които напълно до половина и даде едната на приятелката си.
-Уау, бърз си.
-Съмняваш ли се?
-Все по-малко.
-Хаха, все пак не съм стигнал до тук с мързел. Всичко се дължи на години подготовка и повторение.
-Не си ли един малък, всеотдаен магьосник.
-Точно такъв съм. - ухили се чаровно червеноокия и чашите им издрънчаха от наздравицата. -И за какво предлагаш да пием?

/Ари получаваш Материализация на предмети. Сила-5, Интелект-6, Воля-5. Опит-7/

И ето, че това към което се стремях стана реалност и сега леко се полюшваше върху водата, като бяло привидение.Плеснах весело с ръце и с Ерик веднага се втурнахме към него , като не загубихме дори минутка в колебание.Беше някак си приспивно, омайващо, все едно си на хамак, който едва се полюшва от вятъра.А балдахина над нас служеше за платно и още не настанили се веднага поехме навътре към езерото.
Матюс побърза да налее вино в чашите ни и вдигна свята:
-И за какво предлагаш да пием?
Облегнах се на меката възглавница замислено, наистина като се разрови човек нямаше кой знае какви поводи за празнуване, освен този, че сме заедно.За какво да вдигаме тост?Затова, че загуби най-добрия си приятел?Затова, че не загуби едва мен и аз него?Но тогава ми хрумна, онова прозрение, което ме осени още когато си поех първата глътка въздух след злочестото си пътуване в чужда обвивка:
-Да пием затова, че сме живи, защото няма по-хубаво нещо от това.Не мислиш ли?Човек не оценява заобикалящия го свят, подминава даровете му, като ги приема за даденост и едва когато загуби нещо и те изчезнат от очите му, разбира липсата.Всеки миг е дар, всеки полъх на вятъра, слънчев лъч или полет на птица.Да пием за живота, затова, че се обичаме и че сме тук.-ударих чашата си в неговата и се наклоних да го даря с целувка, но напрягането на коремните ми мускули ме накара да изохкам:
-Много ли боли?-попита той.
-Поносимо е...не е както снощи, болката е някак тъпа.
Отпих от виното и блаженството заля тялото ми, тогава се сетих, че откакто отново съм на този свят, не съм дарила сетивата си с едно жизненоважно усещане, а именно - никотинът.Извадил малката кутийка цигари от джоба си и запалих доволно една , като вдишах жадно дима.Усмивка озари лицето ми, това бе перфектното допълнение:
-Имаш ли намерение да ги спираш?-попита начумерено Ерик.
-Не, защо?Пречи ли ти?
-Да, имам чувството, че се целувам с пепелник.
-Тогава не ме целувай.-обърнах се към него със заканителна усмивка.
-Това трябваше да е някакво затапване, така ли?
-Ми не, това си е решение да проблема ти...Или спираш или започваш и ти да пушиш.Съмнявам се да избереш което и да е от двете, затова просто се примири с пороците ми.
Загасих цигарата и я пуснах във водата и тя отплава на някъде.Дори през тънкия плащ над нас можех да усещам слънцето върху кожата си и понеже тъмните тонове преобладава в облеклото ми, реших да се съблека по бельо.И без това цяло лято не успях да събера и поне малко тен.Оставих роклята си в краката ни и потопих ръката си във водата като намокрих отново деколтето и раменете си:
-Защо и ти не се съблечеш?Лятото почти си отива, а ние сме бели като призраци...Трябва да се запасим със ссънчеви лъчи за през зимата.Пък и честно казано, загара на кожата ми отива...
Изглежда мъжът се двоумеше, затова просто отново загребах вода в шепите си и я запратих към него, като го опръсках:
-Хайде де, да не те е срам?-изсмях се аз.

-Мен, срам! - възкликна Ерик, сякаш някой го обижда на майка или десета леля по бащина линия. -Ха! Не си познала малката.
На бързо изхлузи дрехите си, като остави на показ перфектно изваяното си тяло, което не блестеше с набор от набръчкани един до друг мускули, а с релеф, поддържан през годините. Всъщност Арадел не беше виждала любимият си в много бойни схватки, но знаеше, че е много добър боец. Може би прекалено добър, дори да не му личеше като на Д'Арвил да речем. Той беше от онези тихи води, които се намесват само когато се налага и изненадват всички със способностите си на професионален магьосник, добър в ръкопашния бой и умел фехтувач.
-Сега доволна ли си?
-Много. - ухили се красавицата, което малко го подразни и той взе, че я замери с блузата си, която падна точно върху главата й, а ръкавът й се потопи в чашата с вино.
-Хей, хей. Хабиш материала.
-Хахаха, спокоен съм. Ако свърши знам, че ще създадеш ново, стига бутилката да не гръмне в ръцете ми.
-А! - зяпна младата жена. -Ти подиграваш ли ми се? Подиграваш ли ми се? - почна да го боричка, оседлавайки го отгоре, като се опитваше да притисне ръцете му на дюшека, а Матюс се заливаше от смях заради сладките й, непохватни опити за надмощие.
В една от наченките й, той мушна длани зад кръста й и я обърна, като този път той я възседна, притискайки я така, че да не може да шава. Усмихна се предизвикателно и същевременно чаровно и приближи лице до нейното.
-Никога не бих ти се подиграл.
Устните им се сляха и Ари за първи път от няколко дена насам усети топлият му дъх вътре в себе си. Галеше небцето и смазваше гласните й струни, като мехлем с вкус на мента. Мъжът спусна дланите си по крехкото й тяло, минавайки през всяка негова част, като най-вече отделяше почетно внимание на дългите й бедра, които толкова обожаваше. Пръстите му си играеха върху кожата й, а устните галеха нейните, после шията, като обстойно я обсипваха с целувки, колкото да си поеме дъх, а после пак захлупваше устата й в сладострастна жар.
-Бива те в извиненията. - изрече блондинката в един от моментите, в който успя да си намери пролука.
-Не само в извиненията ме бива. - усмихна се дяволито Ерик и продължи да я залива с милувки, ту нежни, ту леко груби, докато малко по малко двамата почнаха да изпитват онзи вътрешен заряд на възбудата и бе въпрос на време да го отприщят....

Много поети са правили опити да опишат страстта, да и дават различни имена и нюанси, кои по-близки, а други по-далечни.Но истината е, че тя е нещо строго индивидуално, тя е онзи полъх, който преобръща стомаха ти и кара коленете ти да изтръпват, а сърцето да бие лудо.Понякога е стон, милувка...поглед, а понякога дори цял един човек.Моята страст бе той, пръстите които милваха кожата, кичурите коса които докосваха страните ми, така както житните класове се опитват да достигнат небето, устните...о тези устни, които ме караха всеки път да забравям името си и да се превръщам в цвете, приветстващо пролетния дъжд.
Защото Ерик бе онзи чакан дъжд, отмиващ всичко пошло, традиционно и формално в ежедневието , отдоляващ жаждата ми за нежност.Тялото му покриваше моето, а целувките му като ръжен достигаха чак до душата ми, каращи я да се свива и отпуска, като малък мускул, но когато в цялата тази игра включи ръцете си, просто...забравих.Забравих за всичко и всички. и отново се превърнах в онова пролетно цвете приветстващо своя дъжд.
Те се ширеха по тялото ми, така все едно пианист милва своето пияно и с всеки един допир, го караха да издава звуци, които никога не съм подозирала, че може да издаде.Малко по малко, тези звуци се превърнаха в мелодия, която заглуши мисленето и се отдадохме на това, което копнеехме във всяка изминала минута, а именно - един на друг.
Но някак си не ми се искаше нещата да се случват прекалено бързо, бях настроена за игра и смятах да изпълня това си желание.Освободих се от целувките му и леко се усмихнах при слисания му вид:
-Да не ти тежа?Боли ли те, ако искаш ще се отместя?-гласът му бе станал леко дрезгав от възбуда.
-Да, искам.-отвърнах кратко, като дори не загатвах следващия ми ход.
Залъгващ се, че желанието му ще бъде пречупено, той нежно се отдръпна и легна до мен, а аз само това и чаках.Веднага се настаних върху му, като се подпирах на лакти за да сме лице в лице:
-Голяма си лисица, знаеш ли?-усмихна се доволен от развитието на нещата той.
-Шшшт..-допрях показалец към устните му, след което го задържах върху тях и той леко го засмука.
Потръпнах при усещането и се изправих, със същата доволна усмивка, вдигнах едната си ръка и с едно движение за момент материализирах едно красиво лебедово перо.С по-малките предмети се справях по-лесно и Матюс леко притвори устни от почуда.Оставих го върху гърдите му, след което извих ръце зад гърба си в опит да разкопчая сутиена си, след като успях, покрих нежно очите му с него, така че всички сетива да се включат.
Грабнах перото и погалих леко с него кожата падаща се точно под ухото, като продължих да се движа с него надолу към шията, оттам към гърдите, леко го завъртях около зърната, корема, талията, онази любима моя извивка....Тялото му леко се повдигаше при всеки допир, дори на моменти прехапваше устни, може би за да задържи напиращата възбуда в него, личеше си че му харесва.Косъмчетата по ръцете се изправиха като милиони ръце протягащи се нагоре към небето, молещи се топлината на слънцето да ги докосне.
Не ми се искаше да продължавам дълго с тази си игра, понеже в един момент тялото претръпва и започва да губи сетивност към това, което го дразни.Затова просто захвърлих перото настрани и покрих тялото му с моето, като устните ни се сляха в една от онези изпепеляващи целувки.
Той ме притисна към себе си, не издържах и прокарах нокти по извивката на талията му, което го накара да захапе долната ми устна, впуснах ръцете си в действие и те започнаха да изследват тялото му, като хрътки, всяка една грапавина или релеф, нарочно избягвах източника на цялото удоволствие, за да увелича напрежението или понякога като минавах от там го докосвах едва с върха на пръстите си, колкото да го подразня:
-Та в какво казваш, че си добър друго?-прошепнах в ухото му.-Защото така като гледам си доста добър да бъдеш..послушен...

Цялото удоволствие, примесено с кокетно минаващо през тялото ти перо, леко казано увеличаваше желанията и въпреки, че Арадел не успя да усети докосванията на белите перца, не изоставаше по-назад. Възбудата бе достигнала своя връх и никой от тях не смяташе да пази задръжките си повече. Да се отдадеш на някого и той на теб, често се смята за най-голямото блаженство познато на света. Сексуалния нагон, съчетан с истинска любов, опустошава всичко друго, като понякога ни кара да забравим дори проблемите и хората около нас, даже тези най-близките, най-важните. И то само защото, в този момент, душата и тялото ти са щастливи.
-Та в какво казваш, че си добър друго? Защото така като гледам си доста добър да бъдеш..послушен...
Ерик държеше талията й в ръцете си и точно сега изобщо не мислеше, че е покорен. По-скоро държеше всички козове в себе си, но нямаше намерение да показва доминант върху нея, само и само да задоволи мъжкото си его. Подобни неща бяха под достойнството му.
-Да, мога да бъда много послушен. - усмихна се той. -Но не мисля, че ти искаш още един домашен любимец, нали?
-Повярвай ми, ти си всичко, но не и домашен любимец.
-Така си и мислех.
Чак тогава, мъжът я притисна плътно до себе си, усещайки гърдите й върху своите. Набъбналите й зърна, съвсем леко дращеха кожата му, потъвайки в нея, което го докарваше до една малка подлуда, която се опитваше да контролира, поне за сега. Минавайки с устни по продължението от врата до края на рамото, той отби ход и засмука един от ореолите й, което накара младата магьосница да стене още преди същинската част да е започнала. С няколко ловки движения, чернокосият свали бикините й, а съвсем скоро също остана без бельо. Но нямаше намерение да прониква в нея. Не още. До тогава имаше време, а денят бе тепърва пред тях.
Матюс сграбчи мекото й, но стегнато дупе и я повдигна във въздуха, като я обърна по гръб. Даряваше тялото й с безспир целувки, следващи определен, праволинеен път, почващ от горе, водещ стремглаво надолу, в интервал от едва милиметър. Не искаше да пропусне нито една част. Минавайки по средата на гърдите, тръгна към корема, като се задържа малко по-дълго върху пъпа. Но заветната му цел бе съвсем друга. Три пръста по-надолу.
Червеноокия се плъзна надолу, като потопи крака в езерото, така че да има място и съвсем скоро Арадел усети езикът му върху венерения си хълм. Грапавината изсмукваше напояващата се влага между срамните й устни като описваше въртеливи движения, които я караха да губи ума и дума. Стенанията излизаха на вопли от гърлото й, а тялото й се поклащаше в тон с него. Дюшекът под тях се олюляваше леко от натиска и гърчещият й се труп, което придаваше допълнителна сетивност към цялата ситуация. Ерик напредваше внимателно, нежно, без да бъде груб, но толкова копнеещ, че езикът му почти навлизаше в зоната, свободна за нещо друго. Момичето усещаше как преминава първата бариера, от което й идеше да задере нокти в гумения матрак. А играта на възбуда продължаваше и бог ми е свидетел ако продължаваше в същия дух, Картие щеше да стигне до първия си орален оргазъм. Но чернокосия се отскубна от нея, малко преди да го достигне и се качи върху нея.
И като заговорихме за дъжд, като по поръчка от небето се посипаха капки топла, солена вода, предвещаващи за първите есенни дни. Падаха меки, ненатрапващи се върху телата им, но вместо да спрат и да се скрият под дърветата, те продължиха напълно игнорирайки природната стихия. Вместо да ги подразни или нарани по някакъв начин, капките допринесоха за усещането, умножавайки го стократно.
А Ерик, решил, че е дошло подходящото време, намести мъжеството си, в отвора на любимата си и го тласна плавно навътре. Като смазан от дъждът, той проникна в нея, карайки я почти да извика от сладката болка, която не можеше да се сравни с нищо друго, с никой друг. Въпреки леко стеснилите се мускули, те се отвориха пред него, като порта, която е чакала цял живот собственикът си да се завърне.....

Дъждът се сипеше върху нас, като галеше телата ни и ги караше да се плъзгат едно в друго, все едно като преливащи се две реки.Екстазът бе толкова голям, че ми се искаше да раздера с нокти собственото си тяло, да го разтворя под навъсеното небе и от него да изхвърчат на рояци куп пеперуди.Когато проникна в мен, обвих таза му с крака , с жажда и копнеж, който потисках толкова дълго, изгарях да го усетя между краката си, да изгори утробата ми и от мен да остане само купчина пепел от изгубени стонове.
Тласъците му бяха нежни и сигурни, обвиваше с ръце косите ми и понякога вдишваше аромата им, целуваше врата, ушите, челото и устните с жаждата на човек, който е бродил с дни в пустинята и чак сега езика му предвкусва първите капки вода.Тялото ми се извиваше под неговото като арфа, а ръцете му умело се движеха по него, като караха всичките ми струни да тръпнат и вибрират от удоволствие.Дъждът просто бе перфектното допълнение, а ние се носихме над синята шир, следвани единствено от неговото ромолене.
В един единствен момент не издържах и леко го изтласках от себе си, като се качих върху му.Изправих се и поех цялото му мъжество в себе си, движех се бавно, исках да усетя всеки един милиметър от него.Ръцете ми галеха гърдите му , качваха се към устните, потъваха в косите и отново се връщаха, изминаваха този път отново и отново без да се уморят, без да им омръзне.Въртеливите движения на таза ми го караха да трепери, протягаше длани към мен за да ме обгърне, наведох се и го целунах с цялата си топлота и същество:
-Желая те, желая те толкова много...-прошепнах в ухото му.
Целите мокри ние бяхме подвластни на този унисон и само можехме да се молим той да продължи възможно най-дълго.Докато стоновете ни огласяха околията, неволно извърнах поглед към водата и ме осени идея.Изправих се и се доближих до края на матрака, като потопих крака във водата, беше топла, все още пазеща в себе си слънчевите лъчи.След секунда се потопих цялата вътре , като балансирах с ръце за да не потъна:
-Хайде, ела при мен..-усмихнах се дяволито.
Ерик не дочака повторна покана и веднага скочи при мен във водата, опря ме на дюшека като ръцете ми търсеха за къде да се прикрепят и накрая намериха матрака зад нас.Вкопчих пръсти за него , а чернокосия красавец , прокара пръсти по бедрата ми, смесени с кадифената милувка на водата усещането бе двойно по взривяващо.Но за моя почуда, той не ме облада, а вкара пръстите си в утробата ми, първо бавно, все едно изучаваше всяка една стена и влакно от мен.Малко по малко темпото му се ускори, а пръстите му извършваха трудно разпознаваеми за мен движения.Не сдържах всеки един звук зараждащ се в гърдите ми, а го пусках да отлита волно от устните ми, като птица.
Явно нямаше намерение да спре, а на мен ми оставаше съвсем малко...и ето, че оргазмът ми не закъсня.Крайниците ми изтръпнаха, тялото ми се отпусне, мускулите се свиха...знаете как е, думите са излишни.Още не изчакал усещането да премине, той вкара члена си в мен и даде начало на едно напълно ново усещане за мен.Водата придаваше един станен нюанс на целия акт, усещах го някак си по-плътно, тялото му бе допряно в моето, а главата заровена някъде в шията ми, като шептеше думи, които галеха и душата ми.
А дъждът не спираше своето ромолене, като безуспешно се опитваше да отмие страстта от телата ни...

Няма нужда да обяснявам точно на нашата героиня какво е усещането да запълнят утробата ти, когато вече си достигнал ексцесията на връхно удоволствие. Членът се промушва по-трудно, дращещ леко стените на влагалището ти. Влизане, което кара гласните струни да изтънеят и забавят, и ти почти губиш способността да пресъздадеш някакъв звук, подвластна на силата на усещането. Свитите мускули се отварят наново, свенливо и срамежливо като цъфващо кокиче, пробиващо през избледнялата снежна покривка. Разтваря чашката си, за да поеме първите пролетни лъчи и капки роса, които ще му вдъхнат нов живот.
Точно така се чувстваше и Арадел. Сякаш в нея не проникваше атрибут за задоволяване, а един нов живот. Не, не онзи буквалния, а метафоричния, бутафорна илюзия на съвършенство, плътски връх по скалата на Рихтер, разковничето на всичко живо, една цяла природа. Че то си беше точно това - въплъщението на природата в природата. Едната силна, мощна, утвърдена и толкова стабилна, че може да те достраши, и другата нова, млада, тепърва приемаща магията на същността си. Не знам защо, но когато става дума за тези двама човека, винаги се стига до изопачаване на ситуацията, украсяване и използване на епитети от най-разнообразна разновидност. Може би е заради силната връзка помежду им, може би е именно заради природните ресурси, които криеха в себе си. Може би просто в същината си, те бяха сродни души, които няма как да оставим постни, сухи и еднообразни. Не можем да ги вкопчим в примките на телесното, а да не обърнем внимание на душевното, което ги завладяваше.
Ерик изпитваше неописуема страст всеки път когато се докосваше до това нежно създание и я обливаше с нея внимателно, с уважение, така както смяташе, че заслужава. Никога не е премислял идеята да бъде груб или непочтителен защото освен всичко друго, тя му бе приятелка. А приятелството е основоположник на вечната любов, която може да премине през всичко.
Сега, той обсипваше тялото й с чувственост, под формата на целувки, горещи като жар, все едно в него се съдържа не само растителност, но и огън, избуяващ и утихващ на етапи, за да не те възпламени. Тласъците му сменяха своя ритъм и скорост, като от време на време, младата жена се изплъзваше от матрака, което прибавяше малка забава в цялата ситуация. Трябва да призная, че изглеждаше доста сладка в опитите си да се закрепи за упорната точка на изобретението си, което караше Матюс да се усмихва. А тя, милата му се цупеше, защото мислеше, че й се подиграва. Но, за да й докаже, че не е така, той запълваше устните й с неговите собствени, а тялото му се удряше в нейното, като един вид милувка. За пореден път изпита оргазъм, но имаше чувството, че може да погълне още и още, стига да е от него.
Акта продължи дълго, може би по-дълго отколкото някой от тях предполагаше. Отдадени на екстаза, забравиха напълно за заобикалящият ги свят, който бе спрял стрелките на часовника за няколко мигновения от общата вечност. В един заветен момент, чернокосия красавец се дръпна рязко от нея и освободи адреналинът и нарасналото напрежение от тялото си и водата съвсем бегло се обагри със семенната му течност. От гърлото му профучаха няколко сдържани стенания, тихи и скромни, каквито са на мъжете, но краката му трепереха, а пръстите му се вкопчиха за раменете й като за спасителен пояс. Дъхът му удряше гърдите й, които настръхваха. Когато събра наново мислите си, мъжът я притисна плътно до себе си в прегръдка.
-Обичам те!
Без да чака да му отговори я погледна в очите и я целуна, след което я подхвана за дупето и я сложи да седне на дюшека.
-До колкото помня искаше да се печеш. - усмихна се лъчезарно той и се намести до нея.
Потопи ръка във водата и отблъсна дюшека, който почна да се носи по повърхността й, като лек сал, тласкан от вълните.

/Гери свободно РП/

Въпреки, че телата ни бяха слети толкова дълго време, следа от физическа умора не се намираше.Напротив, чувствах се толкова тонизирана и лека, че имах чувството, че мога да местя планини с върха на пръста си.Но не само сексуалните ми преживявания с Ерик ми влияеха по този начин, а самото ми общуване с него.Винаги ме е изпълвал с един особен заряд, който оставя зад себе си единствено глупашка усмивка.
Излегнахме се на дюшека чисто голи и мокри от водата, а лекия полъх на вятъра караше телата ни да настръхват.Дъждът бе намалял и сега леко ръмеше.Беше приятно да усещаш това чудо на природата върху кожата си, имаш усещането, че малки снопчета перца галят тялото ти:
-До колкото помня искаше да се печеш..-бе първото, което каза Матюс.
Обърнах се към него и го изгледах тъпо:
-Отново ми се подиграваш, а?-дори не изчакала отговор се стоварих върху му, като започнахме отново да се боричкаме.
От първоначалния облик на творението ми нямаше и следа, сега матракът бе опърпан, шоколада липсваше, едната възглавница също, а балдахина се бе свлякъл само на единия кол и сега наподобяваше развяващо се от вятъра бяло знаме:
-Така като те гледам вече си доста по-добре, а?
-Това е защото чичо Доктор ме излекува.-усмихнах се аз.
-За чичо ли ме имаш?Ей, аз не съм толкова дърт....-засегна се престорено Ерик.
-Може и така да е...но това не изключва факта, че си по-стар...
-По-добре стар и мъдър отколкото детски задник като теб.
-Да, но обичаш този задник, налии?-изкикотих се.
-Така както го обичам, толкова и ме притеснява....с падания от прозорци, счупени крайници...изчезвания, опити за самоубийства.Все още се надявам това да приключи.
-Мога да гарантирам за самоубийствата, но за паранормалните явления около себе си не съм особено сигурна.
-Ще намерим начин да се отървем и от този проблем, спокойно.
Докато се бяхме отдали на сладка приказка, неусетно се озовахме съвсем близо до брега.Нямаше изгледи времето да се оправи, даже леко захладня, което ме накара да потреперя .Изправих се, като обвих с ръце тялото си:
-Хладно ли ти е?-попита чернокосия.
-Май е очевидно, Уотсън.
-Защо не се облечем вече и да си ходим, а?И без това не си оздравяла напълно, а ако те повтори няма да е много приятно.
-Добре, дай ми дрехите.-започнах да се оглеждам аз за тях.
Той също започна да рози из чаршафите, но без успех...това ни навеждаше до едно единствено заключение:
-Има една добра и една лоша новина.С коя да започна?
-С добрата, много ясно.
-Ще ми се наложи още малко да погледам голото ти тяло, а лошата е, че май докато сме правили това-онова сме ги избутали от дюшека.
-Чудесно!!И сега какво правим?

Да зададеш въпрос на Матюс, този уникален човек, със собствен изключителен нрав е все едно да подхвърлил на огладнял вълк агнешки котлет. На него винаги му хрумваха идеи, кои гениални, кои адски забавни. Все пак всички помниш планът му за почивка в Скайфол, която се превърна в пълно интернационално меле. А да споменавам ли, когато отидоха до Сахрид? Всъщност май и там се превърна в интернационално меле.....Ъ....Мислите си, че този мъж носи неприятности където и да отиде? Не, просто е прекалено освободен и обича да се осланя на интуицията и емоциите си, дори те да са в разрез с общоприетите очаквания.
Сега, това момиченце тук, детския задник, както я нарече му даваше нов повод да вкара в действие острият си ум. Очите му светнаха като звезди посред бял ден, а устните му се изкривиха в арогантна, ехидна, дяволита усмивка, която вещаеше само едно - ГАВРА! О, да, той обичаше да се гаври с Арадел, нищо, че беше и негов сексуален партньор, с който споделяше постелята си както и сърцето. Все пак казахме, че са приятели, а приятелите никога не излизат напълно от рампата на иронизирането и дразненето един друг.
-Какво ще правим ли? Чичо доктор ще оправи нещата.
Веднага след като изрече тези думи, той щракна с пръсти и между бедрата на Картие се появи едно голямо листо, от онези, с които Ева толкова обичаше да се конти, което закриваше прелестите й.
-Ти сериозно ли? - почти не изписка красавицата, от което го напуши на смях.
-Хахаха, не ти харесва вкусът ми? Добре, нека е нещо друго тогава. Може би нещо по-плътно....?
Следващо щракане, следващ костюм. Тялото на блондинката се покри с клоунски гащеризон в ярко жълто и оранжево на червени и лилави ромбчета. Дори й бе закачил от онези плюшено топчета на носа.
-Ерикккк!!!!
-Какво? И това ли не ти харесва? - продължаваше със закачката си мъжът. -А какво ще кажеш за това.
Пръстите му пак изсвистяха един в друг и двамата се озоваха в каубойски дрехи, с ботуши със шпори и всичко. Не липсваха и типичните за всеки уестърн герой шапки, а чернокосия даже дъвчеше една суха клонка.
-Хауди, госпожице.
-Не, сериозно, ти не си в ред.
Но магът нямаше намерение да спре. Последователно щракаше като сменяше дрехите им от абсурдни в по-абсурдни. През бални рокли, от които не можеш да си поемеш въздух, през затворнически екипи на бяло-черни райета, готик стил, по едно време дори Арадел се озова нарамена с чувал.
-Ще ме побъркаш.
-Нали знаеш, на харизан кон и чувал му стои добре. - продължаваше да се хили мъжът, вече почти стигайки до спазми в корема. Сигурно по-късно щеше да има мускулна треска от толкова много смях.

/Ари, реши какво ще правиш и как ще процедираш, за да се стегне и да стане сериозен, освен ако не искаш да се прибираш увита в чувалчето :Д/

Чувал?!Той май наистина се базикаше с мен, а?И от горе на всичко му бе адски приятно, смееше се като дете, което гледа най-смешния клоун в света, все едно си бях жива атракция...в чувал.Като оставим настрана, че имах връзка с него, преди всичко този кретен бе и мой приятел, а като ставаше въпрос за гаври, то от приятелска ръка можеш да очакваш всичко.Щом се отнася до това да поставиш близкия си в неудобна ситуация, то тогава става,е факири.
Стоях донякъде търпеливо малкото му шоу да приключи, потропвах с крак, пуфках и въздишах и накрая просто реших да се намеся:
-Ще ме побъркаш.
-Нали знаеш, на харизан кон и чувал му стои добре.-отвърна той и започна да се тресе от нова доза смях сякаш получаваше гърч или нещо такова.
Добре, харизания кон щеше да му покаже, че знае правилата на тази игра.Вдигнах ръката си във въздуха и щракнах с пръсти, а моментално след това перфектното му голо тяло се покри в пухкав, бял костюм на сладко зайче.Дори ушички си имаше, розова муцуна и тумбаче...чак ми се прииска да го оставя в този му вид.Сега аз започнах да се заливам от смях:
-Ще те кръстя Тропчо..даа...хайде, Тропчо направи заешка муцунка.
Но вместо нея получих тъпа саркастична физиономия:
-Тропчо мрази да се ебават с него.-щракна с пръсти мъжът.
Веднага след това се озовах в странен гумен костюм, който представляваше мазното и дебело тяло на сумист.Слабините ми бяха покрити с нещо като пелена, а изпод подмишницата ми се подаваха рошави изкуствени косми:
-Хахахахаха, Ари, скъпа...тази вечер определено няма да си отгоре...не и докато не смъкнеш малко килограми.
-Колко оригинално!Няма що...
-Хайде, моля те хвани единия си крак и го повдигни, после и другия, след което изръмжи...заради мен, моля те!
-По-скоро бих ти седнала на лицето.
Преобразих го отново, но този път в костюм на голямо, жълто пиле:
-Та, тва дори не е смешно!!-запротестира Ерик.
-Знам, но пазя най-пикантното за накрая.
Нов костюм, нова роля, този път на динозавър.Лицето едва ми се виждаше от голяма шапка, която служеше за маска, но си бе по-скоро каска в която можеш да се свариш:
-Знаех си, че не са изчезнали напълно!-поклати глава Матюс, след което се стрелна към мен и ме повали на земята , като започна да нанася леки юмруци на костюма:
-Пусни приятелката ми звяр, такъв!Изплюй я, лош дино, лоош!
-Ерик!Ериииик!Ерик беееее!-крещях под него, но той се бе вживял твърде много и се наложи да го избутам едва от себе си.-Престани вече и давай да си ходим!
-Добре, но те предизвиквам да се прибереш облечена с чувала и стоиш петнадесет минути в общата в този вид!
-Забрави!
-Тогава ще ходиш гола.-отново щракна с пръсти и вече бях както майка ме е родила.
Беше ясно, че с магаре, като него нямаше да се излезе лесно на глава, затова поставих и моето условие:
-Добре, но и ти ще си облечен така както реша!
-Аз нямам проблеми с това да ходя облечен, като заек...ти си тази с фобията от чували.
Без да му отговарям нанесох последния си решаващ удар, а той се състоеше във високи токчета, които обвиваха краката му с каишите си, къс, кожен, черен минижуп от който дори пакета му изпъкваше предизвикателно и потниче на сърчица с остро изрязано деколте.Главата му бе покрита с буйна перука, а къдриците и падаха чак до гърдите му.Човек ако се вгледа добре, би могъл да се закълне, че по лицето му има дори леки следи от грим.Толкова добре си го бях обрисувала в главата, че бе доста възможно да съм добавила и малко цвят:
-Истинска фея на любовта!Тогава ти ще ходиш така и ще се подложиш на същото предизвикателство като моето!Е, Линдзи...приемаш ли?

Г-н Бишъп излезе бързо от стаята, а от мен явно се очакваше да го последвам като малко пале. Имах ли избор? Изобщо! Не ми остави дори миг, в който да се поколебая или да кажа "НЕ!". Вече се бях вкарал в кюпа, като му заявих, че не съм изморен или нямам никакви психически отклонения...този ден.
Щом излязохме от сградата, той тръгна по пътеката през градината, че право към изхода на Сто Слънца. Ама...той сериозно ли?!
- Г-н Бишъп... - провикнах се след него, а той се обърна към мен, като ми се засмя, без да спира крачката си.
- Кажи, Аш.
- Къде отиваме?
- Спокойно, ще разбереш! Хайде, давай!
Тръгнах след него, като съсредоточих мисленето си върху това, къде може би ще ме отведе. Уви, не познах! Изобщо не познах! Някъде около тридесет минути по-късно и няколко километра по-далеч от Сто Слънца, че и от Маджестик, се озовахме в някаква гора. Затънтена, като в кучи...лапи... и сравнително малка. Оредели дървета, треволяци и ... А! Ябълково дърво! Затичах се право напред и щом стигнах до него, го огледах внимателно. Вдигайки погледа си нагоре, съзрях отрупаните му клони с плодове. Бяха все още червени и току що назрели.
"Мамма миа! Елисандра, благодаря ти!"
Застанах под един от клоните на дървото и протегнах ръце нагоре. За жалост, не ги стигах за това трябваше да скоча възможно най-високо. Приведох тялото си надолу и се оттласках от земята с такава сила, че скоро клонът се озова между ръцете ми. Стиснах здраво пръсти и го повлякох след себе си. Хванах го с две ръце и започнах да го дърпам достатъчно силно, че скоро една ябълка да се озове точно пред лицето ми. Откъснах я и след миг пуснах клона обратно нагоре. Огледах плода - не беше червив или мръсен. Но въпреки това, го потърках в дрехите си, за да премахна евентуално прашинките, полепнали по него. И тогава, отхапах! Сладкият вкус на ябълката се разтече в устата ми. Обходи първо зъбите, повърхността на езика, небцето, а после изпълни устната ми кухина. Сдъвках за първи път парчето ябълка в устата си и отново усетих сокът, който се стече по езика ми.
Едно блажено *Ммммм* се разнесе из околията на малката гора. Забравих за това, че стигнахме до тук и изобщо за всички проблеми. Спрях се на място. Завъртях се няколко пъти около себе си, а навсякъде...гора! Храсти, дървета, плодове, г-н Бишъп, още храсти, още дървета и нито една пукната душа, която може да ми напомня за прашните улици, по които минавах всеки ден. Рай!
Усмихнах се. В тази ябълка, да не би да имаше халюциногенни вещества? Не съм изял някоя дървесна гъба...нали? Отхапах отново от ябълката за да проверя. Не! О, слава на Елисандра! Това си бе същата онази ябълка и същият онзи вкус, които се разливаше по вътрешността на устата ми. Обърнах се и затърсих с очи Хейз, който вече ме бе настигнал. Гледаше ме с усмивка. Дали и той не искаше ябълка?

- Ммм? - измънках с пълна уста, подавайки нахапания плод към него, ако искаше да го опита.
Е, отказа ми. Всъщност, нямах против, тъй като отказа му си имаше предимство - повече ябълка за мен! Повдигнах рамене, показвайки му, че ми се искаше да кажа нещо от сорта на "ако щеш" и отново отхапах от плода. Сдъвках поредното парче, след което преглътнах остатъка от ябълката, облизах последните капки сок от устните си и се обърнах отново към учителя си.

- Предполагам, че не сме дошли само за ябълки...нали?
Е, знаех си, че не е заради това. Предвкусвах нещо по-голямо от това, да си правим пикник сред храстите. Дали щеше да ме изненада с нещо? Трябваше да разбера по-скоро. За това реших и да не продумам повече, докато той не вземе думата в свои ръце. Пък, да видим пред какво изпитание ще ме изправи!

Благоуханието с което се издига една гора, не може да се сравни с нищо друго. Множеството аромати, сливащи се в един в пълен синхрон, караха умът да се избистри и да погледне на нещата от положителната им страна. Цветовете на зелено и жълто, изпъстрени с нюансите на синьо, червено, розово и бяло, направо галеха очите и ги караха да фантазират. Зеленината, която попиваше и последната капка оксид, правеше въздухът чист, свеж и бистър като най-кристалната язовирна вода. Една гора бе подходяща за пикник, изглед, разходка, тренировка. Сенчестите дъбове даваха на своите посетители възможността за отмора, а многобройните животински жители, почти винаги бяха с нагласата за игра. Може да се каже, че една Гора е цяло едно общество и трябва да си пълен невежа, ако не искаш да разкриеш и най-малките й кътчета, били те някоя тучна поляна, огледално езеро или монолитна скала, на която да се изкачиш и да съзерцаваш гледката. Една Гора можеше да говори, чрез разнообразните си обитатели. Да слуша твоите излятия и мечти или дори да се превърне в твой дом, без да е негостоприемна. А за земните магове, тя бе пълното съвършенство на природата.
-Предполагам, че не сме дошли само за ябълки...нали?
-Разбира се, че не. - почти не се засмя Хейз, докато подминаваше ученикът си, който се държеше като малко дете, но нямаше нищо против, защото и той се чувстваше така тук и само осанката му на преподавател от Сто слънца, не му позволяваше да свали сандалите си и да тича из тревата до полуда, докато в дробовете му не остане никакъв въздух.
Е, и за забавление си имаше време, но сега визитата им бе насочена към друга цел. Цел, която съвсем скоро щяха да достигнат. Мъжът вървеше спокойно без да бърза напред, а младият магьосник го следваше по петите, като с всяка следваща крачка откриваше нови и нови забележителности. Я някое красиво цвете, изпъкнало насред шубраците, я някоя сладкопойна птица, летяща над главите им, хвърляйки малки сенки на земята под краката им. Я някоя катерица подскачаща кокетно от клон на клон, та дори и рижава лисица, която ги наблюдаваше без да мърда. Зеленокосия реши да не я подплаши, затова я подмина само усмихвайки се и отбелязвайки си, че е много сладка.
Тъй като идваше есен, горските животни бяха почнали да събират зимнина и Аш често виждаше как носят желъди, стръкове и други необходими елементи, за да си създадат убежище. Цялата тази процедура му бе адски интересна и не можеше да не се замисли, че четириногите са доста по-координирани и дисциплинирани от хората. Можеш много да научиш от тях, ако отделиш достатъчно време да ги изучаваш.
Най-после Хейз спря и двамата се озоваха в един лишен от растителност участък. Мястото бе сухо и пясъчно, в близост се издигаше хълм, а в далечината почваше една поляна, която за сега не им бе нужна.
-Стигнахме ли?
-Стигнахме.
Младият мъж се огледа, но все още нищо не разбираше. В такива моменти обичаше да пита и този не се отличаваше.
-Добре де. Защо сме тук?
Учителят се обърна към него, все още със широка усмивка и разпери ръце, обхващайки района.
-Мисля, че си достатъчно напреднал, за да преминем на следващият елемент.
Аш повдигна вежда, защото да пукне ако схващаше.
-С други думи, зарязваме растенията за известно време и наблягаме на земната повърхност.
Очите му се разшириха от възбуда, а дробовете му се разтваряха необуздано.
-Имате предвид...?
-Почвата, Аш. Точно така, почвата.
Зеленоокия не можеше да повярва на ушите си. Най-накрая щеше да се захване с нещо по-сложно. Не, че растителния свят не му предоставяше много възможности, които можеше да използва в своя полза, дори и при битка, но да направляваш и контролираш самата земя си бе нещо много по-голямо и изискваше доста повече усилия. Щом стигнаха до тук, значи той най-сетне бе готов. Ентусиазмът му се покачи стократно, удряйки го чак в темето и той нямаше търпение да започне.
-Добре, добре. Какво ще правим? Готов съм за всичко. За всичко!
-Лол, по-спокойно, жребецо. - засмя се Бишъп и се огледа.
Имаше доста неща, на които можеше да го научи, но реши да го дава едно по едно.
-Виждаш ли скалата?
-Да!
-Ако щеш вярвай, но само с магията си, ти можеш да я срутиш.
-Да я срутя?
-Точно така.
-Имате предвид земетресение? Това вече го мога.
-Не, не. Не земетресение. Вливаш енергията си в същността й и буквално я срутваш, на колкото големи парчета искаш. Нужно ли е да ти обяснявам какви огромни щети може да нанесе подобно умение?
Аш се замисли. Късове скали е равноправно на смачкани тела, повалено къщи, че дори цели легиони. Инстинктивно усмивката се разля по лицето му, изкривявайки се като тази на Чеширския котарак. Подобна бе и тази на Хейз.
-А ти си мислеше, че можем само да лекуваме и да създаваме овощни дървета, а!
Менторът се отдръпна и отстъпи мястото си на по-младия от него. По-добре да се пази, ако не иска някой огромен камък да му падне на главата и да си отиде от този свят веднъж и завинаги.

/Аши, опиши опита си./

Какво се въртеше в главата ми? О...! НЕ искате да знаете! Е, добре де. Нали съм добра душа, ще ви споделя малко.
Мислите ми бяха изпълнени с мъст...и камъни. Представях си всевъзможните начини, по който можех да убия онзи белокосия. Да, бих го убил. Бях готов, особено ако трябваше да се боря за живота си. Последният път го направих, ала следващият ще бъда доста по-безмилостен.
Представях си как го хващам натясно, нейде в някоя гора. Няма значение коя. Дори, можеше да е тази. Да! Представих си го цял целеничък, с белият му перчем, наточен точно под онази скала. Вирнал нос и високомерно гледащ ме. Неподозиращ за това което го очаква. Ала аз, бях готов. Мислите ми бяха не само насочени към него, ала и към камъка, който бе главната ми цел.
Първо огледах положението около себе си. Нямаше храсти и треволяци които да ми пречат, което си беше добре. За това, се върнах към моят въображаем Белокоско и камъка който висеше над клетото му тяло. Обрисувах го само с поглед, за да се прицеля в жалкото му тяло, което щях да премажа.
Добре де. Какво трябваше да направя сега? Да изпратя сноп-два от енергията си към камъка, като го разбия на парчета? Просто ей така? Дали щеше да е толкова лесно? Нека проверим...
Плеснах с ръце, показвайки че съм готов. Застанах в бойна позиция, изпъвайки единият си крак напред, а другия присвих назад, като застанах така, че лявото ми рамо сочеше към камъка. Така изглеждах по-скоро, като човек който искаше да си предпази топките от сритване с това странично заставане, но пък и имах добра видимост към скалата, под този ъгъл. Съсредоточих вниманието си право пред себе си и освободих всяка мисъл от главата си. Чао, Белокоско! Вече не съществуваше за мен. Бяхме само аз и скалата. Моят нов враг, озъбил ми се насреща. В този случай, нямаше как да използвам магията си, че да разбия скалата за един миг. Трябваше ми контрол, с който тя да стане по-наситена, до толкова, че когато достигне вътрешността му, да създаде такова налягане, че той да се взриви на малки парченца.
Някак си, освобождавайки мислите си, направих същото и с магията си. Сякаш по усет, тя се активира в тялото ми, знаейки какво желая в този момент. Усещах контрола си над нея. Можех да я движа нагоре-надолу в тялото си, да я накарам да се мести във всяка посока, докато не пожелая да се изстреля от ръцете ми. Това и направих. Движех я! Колкото се може по-бързо и по-целенасочено. Изстрелвах почти цялата и сила до върха на пръстите си, когато внезапно я спирах и после я връщах отново в начална позиция, някъде в гръдният си кош. Правех го постепенно. Първо бавно, докато свикна с напрежението, което се образуваше в тялото ми. После постепенно забързвах процеса. Накрая, започнах да усещам някаква пареща болка в пръстите си, всеки път, когато магията ми достигаше до тях. Имах чувството, че ще се пръснат от напрежение. Не издържах дълго. Може би направих около десет цикъла из тялото си, когато енергията ми бе изхвърлена от собственото ми тяло. Може би не се изразих правилно. Не тялото ми искаше да се освободи от нея, а самата тя. Копнееща да се докосне до друга повърхност, тя се приплъзна през порите на пръстите на лявата ми ръка и полетя стремглаво напред. Виждах я като светъл лъч, с неопределен цвят. Ярък и доста бързо движещ се. След по-малко от секунда, той се заби в скалата, към която бях насочил ръката си. Проникна през него и...той започна да я преглъща в себе си. Не знаех дали това е правилният начин, но не спрях да поддържам темпото на енергията си. Слой след слой, тя излизаше навън. Надявах се скоро да се получи и пред очите ми скалата да се разбие на малки парченца.

Ерик вървеше из гората триейки челото си. Очите му бяха присвити. Не спираше да разтрива слепоочията си. Имаше махмурлук и то по-голям отколкото очакваше.
-Мамка му не пих толкова много? Нали?
На кого говореше? На никой, на себе си. Вървеше, преминавайки през дървета и храсти, като на няколко пъти щеше да се блъсне в някое от тях и проклинаше съдбата, в случая близнаците, които му отвориха толкова много глътката. Мразеше когато става така. През вечерта всичко е наред, дори не фъфли, а на сутринта "БАМ", болки в главата.
Какво правеше всъщност тук? Какво може? Търсеше Арадел. Когато към обяд, най-накрая реши да се събуди, я потърси с поглед до себе си, но се сети, че сам я натири от стаята си, като мокро коте. Е, все още смяташе, че си го заслужава, но след като не я откри и в нейната собствена, се замисли къде ли може да се е запиляла. Беше сряда, така че нямаше да е на работа. От друга страна я нямаше в къщата, както и колегите му, а тя не обича да прекарва време с тях, така че стигна до единственото логично заключение, че сигурно е отишла на любимата си поляна да се пече, докато слънчевите лъчи все още греят силно. Това момиче странно много държеше на тена си.
Та, сега вървеше, псуваше и от време на време риташе някое камъче, като че ли ако го премахне от пътя си и махмурлука ще изчезне. Не, че ставаше така, но все пак продължаваше да извършва това безсмислено действие. По едно време, в далечината се чу лек тътен, който привлече вниманието му. Инстинктивно или не, пое в тази посока. Може пък да е решила да тренира сама, макар че силно се съмняваше. По-скоро да се опита да привлече някое горско животно към себе си и така да вдига олелия.
Красавецът измина на бърза ръка разстоянието, което го делеше от шума и изскочи на пустия участък, където не веднъж бе пробвал силата си. Но вместо Арадел, там стояха двама мъже, които веднъж щом видя, се вцепени и остана на място, като статуя. Веднага ги разпозна. Единият беше Аш, приятеля на любимата му, а другия Хейз Бишъп. Той си го спомняше много добре. Дори прекалено. Не само от бала, където успя да остане сравнително незабелязан, но и от преди. От преди много години. Още тогава, когато бе само едно хлапе, навършило тъкмо четиринадесет. Тогава с целия си акъл, реши да се пробва в Сто слънца. Притеснен, изпънах като струна, за да направи добро впечатление, престъпи прага на зала Лотус и застана престорено гордо пред Силвърмайнд, на когото много искаше да се хареса. Мечтаеше да се превърне в негов ученик и бе готов на всичко, да им докаже, че мястото му е там. Двамата мъже му дадоха шанс за изява, но веднъж сблъскали се с неговата странична дарба решиха, че е по-добре, ако отхвърлят "кандидатурата" му. Просто нямаше как да се справят с тази непозната им сила и въпреки, че ги разбираше, това го огорчи. Все пак бе просто един тинейджър и за него това бе не само провал, но и разочарование към техните важни особи. С времето улегна и не задържа омраза в себе си. Не ги ненавиждаше, нито искаше да им отмъсти, но все пак съдбата го завлече в тази къща, която щеше да направи точно това. Да отмъсти за това, че всеки по един или друг начин е бил отритнат или неразбран.
Матюс стоеше странично от маговете и се молеше само за едно - дано не го познае. Бе минало доста време, но чертите му не се бяха променили толкова драстично.
В същото време, Аш напрягаше всичките си мускули и ментални способности. Изпънал ръка право напред, жилите по нея изпъкваха и се напрягаха. Чернокосия проследи посоката й и видя, че е насочена към една от заобикалящите ги скали. Доста бързо разбра какво се опитва да направи и почти се усмихна. Сети се за неговият пръв път, на същото това място. Отначало не можа да направи нищо, но с малко повече инат, се превърна в истински виртуоз на земното изкуство.
Колкото до няколко години по-младия от него мъж, той даваше всичко от себе си и след няколко секунди, едно сравнително средно по големина парче скала се откъсна от същината си и полетя стремглаво надолу. Стовари се право в билото й и вдигна пушилка почти до небесата.
-Дааа.... - извика зеленоокия доволно.
Е, не я срути цялата, но и това бе едно начало, върху което спокойно можеше да гради основата.
-Браво. - плесна с ръце Хейз, обръщайки се към него и чак тогава забеляза страничния им наблюдател. -А. Имаме си компания.
Ерик потръпна и се изпъчи, съвсем като онази година, когато се яви на изпит. Явно старите навици не умираха. Притеснението се възвърна в него, макар вече да не бе онзи сополив сирак от миналото си, и все пак този мъж му влияеше по особен начин - смесица между почит и скрито уважение, а най-смешното в ситуацията е, че червеноокия бе пъти по-силен. И въпреки това, пред него се чувстваше пак като гавроша, който видя в онзи далечен ден.
-Аз само наминавах. Търся някого и....
-Няма проблем. Ние тренираме. Не пречим, нали?
Матюс поклати глава. Всъщност му беше доста интересно, а те му се водеха врагове, без дори да го осъзнават. Истината е, че не искаше да ги наранява, но този момент щеше да дойде съвсем скоро, и той не можеше да направи нищо по въпроса.
-Не, не пречите. Всъщност бих ви дал няколко съвета, ако не възразявате.
Даже не усети как стана част от всичко това, а то му доставяше удоволствие. Бишъп протегна длан и му отстъпи мястото.
-Моля!
Красавецът застана до Аш и го огледа. Преценяваше не друго, а притока на енергия, който бе използвал.
-Контролът ти е добър, но прекалено се напрягаш. Защо не пробваш да влееш по-малко магия в камъка, а когато тя е вътре да натиснеш допълнително? Така ще я разрониш повече и ще поддаде по-лесно. И още нещо. Цели се не в средата, а в подножието й. Така имаш по-голям шанс да я разцепиш цялата.
-Звучи доста трудно.
-Но не е. Ето виж.
Той протегна ръка към съседното скално образование, затвори за миг очи, а когато ги отвори, енергията му изхвърча жълта и видима, за да покаже точно къде се прицелва и веднъж ударила се в дъното й, изчезна. Сякаш попи в нея. Само след миг камънаците завибрираха, закънтяха,а след още един изригнаха и се разхвърчаха на всички посоки, оставяйки от предишната си форма една издълбана, назъбена дупка. На мъжете им се наложи да отскачат и да внимават, за да не падне някое върху тях. Обсипани с прах, изумени от видяното, те стояха известно време статично и само го гледаха като някакъв свръх човек. Чак му стана неудобно и взе да се хили като хлапак.
-Хе-хе, аз...да не ви стреснах.
-А, не... - едвам промълви ученикът. - само малко ме изненада.
-Аш, защо не пробваш метода на младия господин? Явно има доста добър ефект.
-А, не, аз само предложих...
-И то доста уместно. Тактиката ви е брилянтна. Отдавна не съм виждал толкова добра.
-Благодаря.
Нашият герой реши, че си заслужава да опита, запретна ръкави и пак изпъна ръце, към своята си скала. Този път остави енергията да циркулира по-спокойно, без да я пришпорва и когато усети, че е готов я отправи към целта. Следвайки заръките на непознатия, този път от общото цяло се отрони не един, а няколко къса. Все още не се срути цялата, но имаше забележителен напредък. Усмивката се разля по лицето му и беше ясно, че и следващият му опит щеше да следва предходния.
Хейз наблюдаваше новодошлия с нескрит интерес и някак си се опитваше да си спомни нещо, което му отбягва.
-Май съветите ви вършат работа. Мога ли да попитам за името ви?
Хубавецът се стесни и замисли дали да разкрие истинската си същност, но и да го направи какво толкова? Те не знаеха кои са членовете на братството му, затова по никакъв начин нямаше да им навреди.
-Ерик Матюс.
-Г-н Матюс. Струва ми се, че сме се срещали преди.
Тук земният маг си глътна езика. От това се опасяваше. Почна да смотолеви и почти да заеква.
-Не...не мисля. Щях да си спомням....
-Точно така! - възкликна учителя, виждайки татуировката на външната страна на дланта му. -Сега се сетих. Преди повече от десет години. Дойдохте в гилдията, искахте да станете един от нас.
Нямаше връщане назад, не можеше да крие истината повече.
-Да....
-Имахте невероятна дарба, която ни направи силно впечатление. За съжаление не можехме да я разберем, затова ви отпратихме. Май сме направили грешка. - с искрено съжаление продължи дългокосия.
-Няма нищо, това е в миналото.
-Но вие сте израснали толкова много. Кой ви обучи?
-Никой.
-Самоук?! - с възхищение попита по-възрастния мъж. - Това е похвално и достойно за възхищение.
-Моля, няма нужда. Защо не дадем на младежа още един шанс? - извърна в друга насока разговора Ерик, за да не говорят за него.
-Да, нека пробваме. Аш...моля те.

/Теди, злато, втори опит/

Тъкмо щях да им тегля майните, заради това, че ме изолираха и започнаха да си говорят за техните си теми, когато двамата се обърнаха към мен и ме подканиха да продължа с опита си. Хайде бе! Това си бе моята тренировка и никой нямаше правото да ми се меси. Честно казано, малко се ядосах. Дори се подразних на това, че този рошльо се появи от нищото и тръгна да се изтъква със всичките си способности. Уау. Сигурно е "специалееен" (б.р. тук визирам умствено изостаналите деца, които наричат с тази дума. Сиреч, той е такъв :D).
Все ми беше тази за малките им приключения преди. Чувствах се доста егоистично настроен и исках цялото внимание за себе си.
Опита ми нямаше да бъде дълъг. Знаех какво се изисква от мен и какво трябва да направя. Бях изолирал страничните фактори и паразити, които в момента ме заобикаляха (визирах точно един). Мислех само за полу-разполовената скала, която трябваше да довърша. Представих си я този път като враг, който трябваше да унищожа доста бързо, преди да ми е навредил. Дори не помръднах поглед в страни, за да погледна към някой от мъжете. Насочих вниманието си изцяло към подножието на камъка. И ето, отново усетих онзи прилив на енергия в себе си. Този път, нямаше нужда да го усилвам в тялото си. Щях да го направя по-късно. Повдигнах ръка, насочвайки я право към камъка. Този път, аз затворих очите си. Оставих се на усещането на магията си. Изведнъж, в главата ми зазвуча песен. Далечен тътен от биещи барабани. Някой блъскаше по тях с такава сила, сякаш ги усещах в мислите си. Не. Не бяха реални. Всичко бе плод на моето въображение. По този начин визирах силата на енергията си. Чрез ударите. Колкото по-силна ставаше мелодията, толкова по-концентрирана бе и магията ми. Разтворих за последен път пръстите на ръката си, когато отново усетих онази студенина идваща от магията ми. Усещах притока на енергия който се движеше през пръстите ми.
В случая, при опитите си до сега, бях забравил ведно - да контролирам магията си, когато е извън тялото ми. Понякога го правех, което бе неволно. Но благодарение на съвета от Рошльото, реших да го направя по неговият начин. Веднага щом отворих очи, погледнах инстинктивно към камъка. Все още беше цял. Тогава преместих поглед върху ръката си. Спрях притока на енергия, като оставих малкото количество, наслоило се в камъка. Сега, трябваше да поема контрола над него.
Присвих пръстите си навътре, опитвайки се да докосна дланта си с тях. Защо го правех ли? Опитвах се да въздействам върху магията си. Вярвайки или не, усещах някакво напрежение в ръката си. Колкото повече се опитвах да свия юмрук, толкова по-трудно ставаше. Но, не спрях нито за миг. Дори усетих лека болка в пръстите си от силният натиск, но отново не спрях. Тогава, отново погледнах към камъка. Надявах се това, този път да подейства и това парче природно богатство да се разпадне на малки частички.

Чувах шума им докато падаха. Отронваха се едно след друго с леко промърморване и натрупваха пътеките в гората. За една минута изпопадаха почти всички. Звукът от отронването беше красив. Някак дързък и мощен и в същото време спокоен и провлачен. Наподобяваха падащи листа, клюмнали от клонът, който е бил тяхна обител до преди малко. Откъснати или избрулени, литваха и сключваха власинки на земята, за да заспят. Но тези листа бяха по-големи. Много по-големи и много по-тежки. Като изключим малките песъчинки, всички останали бяха с размерите на дънери, маси, че дори файтони. Здрави, рохки, ронещи се или твърди. Вдигаха пушилка при падането, но тя не достигаше до очите, защото бяха разпределени така равномерно, че не стигаха до тях, а свършваха своя път там, в подножието, на безопасно разстояние. Имаше някаква игрива меланхолия в този процес. Бежовите, златисти скали сякаш бяха деца, които просто излизат навън, за да си поиграят. Но тези нямаше да се приберат обратно. Щяха да останат заключени пред вратата, плачейки и молейки се да ги пуснат обратно.
Скалите се фръцнаха и преминаха покрай едно кестеново дърво. Направиха място на няколко въздушни течения, като отстъпиха на нахалните копелета, за да се разминат без да се блъскат и нараняват взаимно. Те се бяха напарфюмирали и носеха със себе си аромата на есента, който като погали гласните ти струни, биха се късали по три наведнъж.
Всичко свърши за минута, може би две. Не е най-добрия резултат, но от един млад и зелен маг не можеш да искаш чак толкова много. Взискателните изисквания към новаторския подход никога не са подплатени с причинно следствени връзки. Той или го прави, или не. В случая успя и то не по своя начин, нито по този на учителя си, а по един новаторски, дошъл от съвсем неочаквано място, от един непознат, който въпреки представил се, си оставаше все така непознат в света на младежа. Името му не значеше нищо и няма значение дали е Ерик, Стивън или Хосе, той винаги ще си е непознат. Казват, че хората споделят много повече на други хора, които едва ли ще видят отново, защото знаят, че след като вторите завият след завоя, от думите ти няма да остане нищо. Няма да те съдят, нито обвиняват. Същото е и тук. Един дошъл изневиделица мъж, без никаква причина или подбуда, помогна на един друг, защо и той не знаеше. Но удоволствие се описа по лицето му, когато видя ефекта и някак си му стана топло и хубаво, че е предложил услугите си. Може би по този начин се извиняваше, потискаше вината си за скорошните събития, които щяха да се случат в близкото бъдеще. А може би просто бе добър човек, който не иска да наранява никого, въпреки, че можеше да покори хиляди.
-Това беше върховно. - не можа да скрие възбудата си Аш, макар че се дразнеше на намесата на новодошлия.
-Радвам се, че помогнах. - скромно, почти прикрито отвърна хубавеца и се отмести на няколко крачки, готов всеки момент да се оттегли, чувствайки се като натрапник, ако Хейз не го спря в крачката му.
Отиде до него и го стисна за ръката в благодарство. Същата онази ръка, на която бе изрисуван пентаграма, но не от нечие мастило, а от собствените му тъкани, още при рождението.
-Благодаря ви много, г-н Матюс.
-За нищо. Беше ми приятно.
-Как можем да ви се отблагодарим?
-Не е нужно. Аз по-добре да продължа търсенето си. Благодаря ви много. - поклони почтително глава магът, сякаш той изпитваше по-голяма благодарност от позволението да прекара известно време с тях, и най-вече с човека, който едно време не му даде шанс, за което сега видимо съжаляваше. -Желая ви късмет. - обхвана и двамата с поглед, усмихна се лъчезарно и се извърна.
Само след няколко секунди, се изгуби в зеленината на шубраците и потъна в тях, така че фигурата му се закри напълно.
Двамата гледаха дълго след него, макар че вече не го виждаха, замислени за случилото се. Бе най-малкото странно.
-Интересен мъж. - констатира Бишъп накрая, сякаш все още превърташе спомените от преди повече от десет години в главата си.

/Аш, получаваш умението Разрушаване на скали, само трябва да подобриш скоростта, с която го правиш. Сила - 9, Ловкост-8, Интелект-5, Воля-7. Опит-7/

Изгледах мага, докато се отдалечаваше от нас. Наистина изглеждаше интересен. Дори, разрошената му коса в момента ми харесваше и ме караше да се замисля, дали скоро да не сменя стила си...
Обърнах се към Хейз, като се усмихнах широко. Бях доволен от поредният си изпит, който успях да взема. Изпитвах желанието и удоволствието от всичко това. Дори, исках да руша още. Да срутвам не само скали, но и цели сгради. Цели стени и ... добре де, няма да прекалявам.
Огледах се около нас. Гората си бе все същото прекрасно място, на което стъпихме преди малко. Сега, можех да и обърна повече внимание, като я разгледам. Оставяйки Хейз за няколко минути сам, се разходих наоколо. Насочих се право към срутената скала. По пътя оглеждах всички дървета около мен, като търсех нещо интересно по клоните им. На едно място, дори видях малка катерица, която тъкмо се изкачваше до върха на клоните. Сладко, а?
В този момент изникна спомен в главата ми. Онази малка русокоска, която някога пребиваваше в стаята ми. Да, мислех си за Ари. Ако тя бе тук, бях сигурен, че щеше да скочи под дървото и да крещи неистово по малката катеричка. Беше сладка. Не, нямах предвид животинката, а онова момиче. Със своята невинна глуповатост и всичките превземки, тя бе нещо по-различно от всички останали. Като едно непораснало дете.
Разтърсих глава и се обърнах назад. Хейз продължаваше да си стои на мястото, като ме наблюдаваше. Приближих се до него, оглеждайки го. Ама че странник. С тази негова дълга коса и ефирни дрехи, ми приличаше на...божество.

- Какво ще правим сега? Предполагам, урокът свърши за днес или мога да потренирам още малко? Нямам против да остана и да се упражнявам, стига да не ви задържам, г-н Бишъп...
Все още не бях загубил онова чувство в сее си, което ме караше да говоря с уважение към учителя си. Въпреки, че се бяхме сближили през последните месеци, той си оставаше все още онзи човек, на който винаги се възхищавах.

Ентусиазмът му бе впечатляващ и доста заразителен, но за жалост на Хейз той имаше друга работа, на която ще, не ще, трябваше да се отзове.
-С най-голямо удоволствие, но се налага да тръгвам. Имам посетители от Илион и трябва да приключа с една тяхна работа преди да са си заминали. Имаш ли против ако те оставя сам да тренираш?
-Ами, не. Щом имате задължения.
-Хахаха, Аш. Задълженията ми никога не свършват. Нямаш представа колко добре ми се отрази онази еднодневна почивка, която си спретнахме.
-Може скоро пак да си направим такава, а? - сръчка го в ребрата младока, предвкусвайки отново сладкия плаж, забиващите се меки песъчинки в тялото и аромата на коктейли.
-Може, защо не. Но не още. Та, до скоро от мен. И не забравяй, че освен тренировки в живота има и друго, като да речем две русокоси госпожици, които чакат завръщането ти.
-Хахах, да....вярно.
Наистина от кога не беше виждал Ив? Остави я без много обяснения онзи ден, а от тогава минаха повече от четиридесет и осем часа. Сега върнал се, дори не се сети да я посети. Може би постъпваше зле с нея. Нещо, което ще поправи днес.
Така, учителят се сбогува с ученика си, потупа го отново по рамото за добре свършената работа и се отдалечи от него, като също като странният им посетител, само след минута зелената му коса се сля с растителността, която ги заобикаляше. Останал сам, Аш се загледа към своят връх на победата и се замисли дали да го довърши или да го остави така, поне бегло напомнящ, че само преди минути тук се е извисявал истински монолит на природата.

/Тед, реши какво искаш да правиш./

Докато стоях и наблюдавах камъка, сърцето ми започна да бие учестено. Взирах се в него, сякаш исках да го пробия с погледа си. Е, знам, че не можех, но пък щях да свърша тази работа с малко по-различни средства. Нагласата ми не бе по-различна от преди малко, когато все още се учех да разбивам скали.
Насочих се право към скалата. Когато достигнах до нея, огледах щетите. По земята се бяха посипали малки и големи камъчета, които бяха останали след разрушаването.
Тук, щях да действам малко по-различно. Пристъпих напред и започнах да прескачам малките късове скали, които бяха по земята. След няколко секунди, се озовах до големият камък.
А ето и какво направих. Застанах близо до него и допрях ръката си върху му. Веднага след това усетих студенината, която той притежаваше.
Тогава, отпуснах тялото си и оставих магията си на свобода. Изтласках достатъчно количество от нея, че тя да попие в скалата за секунди. От тук нататък, следваше трудната част. Насочих мислите си към средата на сданието, където се намираше собствената ми енергия. Исках да я усетя, да се свържа с нея и да и въздействам. Достигайки до връхната точка, където същността ми се докосна до онова поле, което туптеше като кърваво сърце...спрях. Спрях за миг и си поех дълбоко въздух. Точно в този момент, започнах да стискам здраво ръката си, опитвайки се да пробия с пръсти през скалата. Знаех, че не е възможно, но пък така единствено можех да подействам на силата си. С всеки мой натиск, напрежението на енергията ми нарастваше. Усещах как нараства и всеки един момент, би избила през нечий отвор на камъка.
Продължавах да поддържам натиска си, докато не усетих ронещата се пръст под пръстите ми. Ноктите ми бавно започнаха да пробиват камъка, като проникваха дълбоко в него. А от върха на вече полу-срутената скала, започнаха да падат малки песъчинки. Щом вдигнах глава, ги видях как се затъркаляха право към лицето ми. Присвих очи, но продължавах да гледам нагоре. Камъчетата които се отронваха ставаха все по-малки и по-малки, докато по ръцете ми буквално не започна да се сипе фин прашец. Камъка се ронеше достатъчно бързо, че след по-малко от минута, вече бях събрал пръстите си към дланта, а пред ръката ми имаше само свободно пространство.
Стоях пред купчина пръст, от която леко се навдигаше лек прах, осветяван от слънцето. В ръката си, там държах единственото останало парче скала. Острите му ръбове се забиваха в дланта ми, сякаш искащи да отмъстят за малкото ми деяние. Уви, нямаше как. Дори да пробиеха кожата ми, това не би ме сломило. Разтворих длан и погледнах към парчето скала. Не чувствах нищо. За последно го стиснах в дланта си и с едно рязко движение, го запратих между дърветата, като се стараех да го хвърля възможно най-високо и най-далеч.
Щом не чух камъка да се удря в твърда почва, се обърнах назад. Натам, от където се появихме с г-н Бишъп. С бавна крачка се насочих по малката пътека, тръгвайки към Сто Слънца. Зад себе си оставих разрушената скала и спомена за поредният успешно взет урок.