Гората

First topic message reminder :

Тя започва от пътя срещу къщата и в реалност е сравнително малка. Може да се обиколи за не повече от половин час. Като цяло е безопасна, тук таме се срещат животни или плодове. След края й се откриват дълги неизползвани поляни.

Арманд седеше облегнат на един голям камък и проклинаше съдбата си. Точно тук, точно сега ли миналото му трябваше да го настигне? Нямаше да лъже себе си. Имаше нужда от истината, от това да даде прошка, но момента бе най-малкото неподходящ. Едва ли някога споменът за предателската любов щеше да напусне съзнанието му, оставяйки остър белег, който може би с годините щеше да избледнее, но никога напълно да изчезне.
-Колко банално само.
Мъжът извърна глава по посока на гласа и съзря зад себе си същата белокоса красавица от снощи. Силвия май се казваше. Да, Силвия! Какво благозвучно име. Носещо елегантност и в същото време хищност.
-Любовни терзания, толкова са досадни.
Той не отвърна, заря отново поглед напред замислен над думите й. Да беше банално, но реалността е банална понякога. Жената се приближи и седна на тревата до него, също с такъв отправен напред поглед.
-Не си заслужава, нали знаеш?
-Кое?
-Да се тормозиш. Нищо на този свят не си заслужава.
-А кое си заслужава тогава?
-Властта. Само нея можеш да достигнеш сам, без да разчиташ на никой друг.
-Но ти нали разчиташ на приятелите си?
Лидерката се подсмихна.
-Какви приятели? Хората са егоистични същества. Могат да забият нож в гърба ти когато най-малко очакваш.
Думите й излизаха лежерно и леко като птичи полет, но в тях имаше нещо скрито, което никой до сега не бе забелязвал. Някаква затънтена тъга, едва едва, пробиваща процепите на тялото. Почти незабележима.
-Какво се е случило с теб? - попита искрено Картие. - Нещо ужасно трябва да е станало, за да направи едно толкова нежно момиче в безкомпромисна, злобна кариеристка.
-Нищо по различно от това, което е станало с теб.
-Моля те, кажи ми.
Дали реално можеше да сподели? Това не ги правеше близки по никакъв начин, но защо да не. Нямаше какво да губи, нито какво да спечели.
-Преди години бях омъжена. Той бе перфектният мъж. Силен, с огромни амбиции и потенциала да ги изпълни. Не приемаше Не за отговор. Правеше всичко с такава завидна лекота, че и най-великите царе можеха да му завидят. Но целите изискват жертви. Не му мигна окото да ме предаде при първата удобна възможност, щом знаеше, че така ще спечели дивиденти. Продаде ме като стока, като скъпоценно бижу и така си провря път нагоре.
-Какво направи?
-Убих го, разбира се. Него и онзи, на когото ме предаде.
Говорът й бе непоколебим, без грам съжаление в него.
-Копелето си го заслужи. Но съм му благодарна. Научи ме, че не мога да вярвам на никого освен на себе си. Научи ме, че каквото и да правя, винаги трябва да имам заден план, едно на ум. Научи ме да бъда победител.
-Не си ли самотна?
-Самота?! Тя е за слабите. Тези, които няма на какво друго да се осланят.
-Какво остава тогава за хората като нас?
Силвия повдигна рамене.
-Да се преструват. Всичко е една игра. Колкото по-добър актьор си, толкова по-малко ще съжаляваш.
-Но тогава коя си ти? Истинската ти.
Жената се изправи с гръб към него. Усмивката се разля на лицето й, истинска, неопетнена, сякаш върнала се от времето, когато е имала вяра в света и тези, които го обитават. Но той не я видя. Тя се обърна и се засмя кокетно, отново по изграденият си изкуствен начин.
-Аз съм кукла, Арманд Картие. Нищо повече, нищо по-малко. Отразявам това, което хората искат да видят. Порцеланът е доста чуплив нали знаеш, но също така идеален за слепване.
Силвия се врътна на обратно и изчезна сред листата на дърветата, оставяйки след себе си сладък аромат на пресни плодове.

Той остана още малко загледан в дирете и, истината бе, че хора като Силвия му даваха надежда, надежда, че нещата не са толкова зле, че дори и в най-проклетия човек е останала капка хуманизъм.Поне вече я разбираше, не я съдеше за това каква е, това бе нейния път, нейната игра.Май трябваше да вземе поука от разговора си с нея, да не оставя живота да го моделира като парче глина във всякакви грозновати форми.Не искаше цял живот да бъде нечия дясна ръка, да откликва на чужди импулси, искаше той да е източника на тези импулси.Можеше доста да научи от хората тук и щеше да абсорбира всяка малка и незначителна дума, всяка стратегия или мисъл и с тях щеше да слепи онази порцеланова маска, за която говореше Силвия.
Той се изправи с доза решителност и се запъти към общата зала, щеше да наблюдава, да попива и да се учи от единствените хора, способни да сложат на колене този побъркан свят.

Вървях по пътечката водеща към поляната с ръце в джобовете, не мислех за нищо.Чувствах се напълно спокойна, не уверена, спокойна.А това бе много важно, все пак човек трябваше да се научи първо да губи за да знае как да спечели.Боят не бе силната ми страна, но щях да дам всичко от себе си, това бе важното.От слънчевата утрин не бе останало нищо, сега се бе спуснала лека, ефирна мъгла и облаци бяха похлупили небето.В такива летни дни въздуха бе нажежен от електричество, от престоящата буря.
Всички бяха там, лидерите подредени един до друг, Клайд, който ме гледаше странно, и останалите чиито поглед не отстъпваше по нищо, отвърнах им с една чиста усмивка.Да им покажа, че вече съм добре.Ерик също бе там и ми махаше ентусиазирано, Лезандър само ми кимна, също му се усмихнах.
И ето я и нея, стоеше точно пред мен и разтриваше мускулите си на единия крак.Беше облечена в невзрачна зелена тениска и къси платнени панталони, а на главата като лента бе сложила част от моят потник, който бе скъсала.Какво неуважение и ниска проява на вкус!Застанах на около пет метра от Хелга, стоежа ми бе спокоен, ненапрегнат, докато тя ме гледаше, като биг с разширени от ярост ноздри.За какво се напрягаше толкова?Жена с нейните килограми не бива да се натоварва толкова, рисковете за инфаркт са по-големи:
-Как си, Игор?-подвикнах и аз.

Хелга се изправи с навъсени, дебели, неускубани вежди, които правеха лицето й да изглежда още по-хамалско.
-Бива, кибритена клечко.
Тя изплю няколко сдъвкани листа мента, които явно освежаваха дъхът й.
-Каква класа. - подигра се Арадел, но здравенячката не обърна внимание на обидата.
Вместо това изпука пръстите, китките и вратът си, подготвяйки се за началото на боят. На преден план престъпи Крис, която изглеждаше като истинска кукла в късата си, розова рокличка, с прекалено много букли.
-Знаете правилата. Който падне ще чисти тоалетните цял месец. Магията е строго забранена. Който я използва, губи служебно.
-Надявам се да сритат задника на кльощата. - прошушна спокойно Силвия на Джей, който клатеше одобрително глава. Не, че харесваше Кинг Конг-а, но не виждаше друг развой освен този.
Но да върнем вниманието си на двете жени. След първите приготовления, дадени насоки и изреждане на правила, бе време за началото на двубоя. Хелга изроптя с крака, като типичен бик и се затича мощно към Арадел. Нямаше скрити тактики в нападението й. Само чиста, груба сила. Тя я повали на земята като ръгбист противниковият играч, Изправи торсът си и заби първият юмрук в красивото й лице.
-Ауууччч.....това ще боли... - чуваха се разни подвиквания от "скамейката".
Вторият удар бе нанесен, а първата рана не закъсня. Тънка струйка кръв от носа. Габаритната женица се подготви и за трети. Дали Картие щеше да реагира бързо или щеше да остави да я млатят като циганин?

Ето, че добичето се насочи към мен едва ли не пръхтейки като мечка.Нямах време за реакция, тя се нахвърли върху мен с всичките си килограми и ме повали на земята.Лапата и се стовари болезнено върху лицето ми и бе оцапана от тънката струйка кръв.Натискаше корема ми и това ми пречеше да дишам нормално.Хватката и бе наистина здрава, признавам.
Тъкмо насочи следващия си юмрук към лицето ми като го хванах с ръка, стегнах цялото си тяло и използвах нейната сила за да я изтласкам назад, стегнах и корема си.Тренировките с Лезо наистина сега даваха своите плодове, когато се напрегнах до толкова, че да я избутам от мен тя падна на земята.Връхлетях върху и като затиснах ръцете и с колене, започнах да я налагам по лицето с всичка сила, без да и спестявам нещо.
Тя обаче намери начин да се освободи от хватката като избута тялото ми с ръце и аз литнах напред, претърколих се и паднах на една страна.Хелга се изправи и доближи тялото ми като започна да го рита.Право в стомаха, с всеки един ритник ми причерняваше.Но намерих сили и докато се готвеше отново да атакува се изправих срещу нея.Вдигнах глезена си на нивото на главата и и я изритах право в муцуната, и още един и още един..когатооо.....

Но както всички знаем, Хелга не е една от най-крехките жени. Тялото й може да понася повече удари от нормално. Не ме разбирайте погрешно. Има много слаби представители на женският пол, които се оказват адски издръжливи и жилави кучки, като Крис или Силвия. Но нашата Ари не бе една от тях, поне не още. Но не мога да отрека и, че трудът й се отплащаше точно на място. До толкова, че успя да преобърне нещата в своя полза на два пъти. Сега умело уцелваше главата на женището с ходило, като се придържаше с две ръце на земята. Един зъб изби от ченето на Игор, кръвта й вече течеше, но тя бързо се окопити, хвана глезенът на Картие и го изви болезнено, като накара тялото й да го последва и така, нашата героиня се озова по корем, с извит крак, който всеки момент щеше да бъде счупен.
Инстинктивно Лезандър направи крачка напред, за да се намеси, но здравата ръка на Ейвъл го хвана за дрехата и не му позволи да продължи. Изгледа го студено, строго и с голяма доза злоба. Графът разбра намека и се върна на мястото си. За съжаление, Арадел бе сама в тази битка.

/Ари опиши опита си за измъкване от хватката и нагласи зарът на 2 и късмет. Ако сборът е повече от десет успяваш, ако е под десет, глезенът ти ще бъде пукнат. Успех!/

Какво да ви кажа, женския бой не е това , което беше.Къде е чистата доза женска лудост, къде бяха счупените нокти и хвърчащи кичури?Не, тук се пукаха глезени, цепеха се скули и всяка една от нас се стремеше до доведе другата поне до инвалидна количка.
Докато се борех чисто първично с този злочест гигант, установих, че имам поне минимален напредък от миналия път.Но все пак той не бе достатъчно, че да предвиждам развоя на техниката и за защита.Когато глезена ми блъскаше грозната и мутра, тя го хвана и го изви така, че се превъртях и паднах на земята, а кракът ми бе толкова извит, че още един натиск и отиваше на кино.
Трябваше да мисля бързо, нямаше време за маене и мислене на сложни планове.
Бях с лице към земята и двете ми ръце имаха здрава упора, завъртях се така че да съм с лице към Хелга, тя все още държеше крака ми, но бе толкова болезнено извит, един грешен ход от моя страна и си оставах саката.
Опитах се да напрегна тялото си и да контролирам дишането си, така, че да мога да извъртя крака си в другата посока и да се измъкна от хватката и.След като успеех да направя това щях да се прицеля с ръката си към сънната артерия, като първо я сритам здраво в корема, за да може като се превие да стане на моето ниво.Дали щях да успея...един Господ знаеше...

The member 'aradel' has done the following action : Зар

'Късмет' : 4, 1

За жалост планът на Арадел, макар и добре измислен, се оказа неуспешен. Основната й грешка дойде още когато се преобърна с лице към противника си. Така му даваше по-широко поле за изява, а именно възможността да издърпа още повече ставата й.
-Всичко свърши. - прошушна Силвия на побратима си, който кимна съгласително с глава.
-Не се знае още. - обади се Ерик, който не отлепяше поглед от приятелката си.
-Ще видиш.
И наистина, красавицата се оказа права. Само след секунди се чу пронизителен писък, а в следващия момент Картие се бе превила, държаща изкараният от мястото си глезен. Хелга бе натиснала на точното място, в точният момент и сега момичето беше здраво контузено. Прививаше главата си ту напред, ту назад в агония, но нямаше много време. Човешкото халище не смяташе да спре до тук. Беше твърдо решена да приключи боя напълно. Намираше се в удобна позиция за нанасяне на каквато и да е атака. Точно затова вдигна голямата си лапа свита в юмрук и замахна точно към главата на блондинката.
Д'Арвил и Матюс затаиха дъх.
-Арадел, внимава..... - не се сдържа да извика графа.
Девойката трябваше да намери скрити сили в себе си да се защити и да преобърне нещата в своя полза, независимо от ситуацията или да претърпи тотална загуба. Всичко зависеше от волята й.

/Герчо, позволявам ти да опишеш успешна защита, а след това опит за атака. Нещата вървят към края си./

Добре, винаги има вариант за поражение, но винаги е толкова болезнен.Предния път изкара рамото ми, а сега направо пукна глезена ми.Толкова болеше, че за миг бях сигурна, че ми причерня, дори си помислих, че това бе края на самия двубой и, че ще продължи с огъването и чупенето на крайности докато не ме довърши.Но след като ме потроши, реши да атакува по различен начин, което до някъде ми даде преднина.Дори с един крак по-малко бях готова на всичко само и само Лезандър да не се принизи дотам заради мен, че да чисти тоалетни, майната ми на мен.
Юмрука и летеше заплашително към лицето ми и успееше ли да го достигне с челюстта ми бе свършено.Това беше лесно, знаех как да я парирам.Просто на милиметър от устните ми, хванах ръката и и я извъртях до толкова, че и Хелга да се превие заедно с нея.Не преставах да усуквам и когато започна да квичи, извих я иззад гърба и и натиснах с коляно като се чу едно сладко пук.От публиката се чуха няколко радостни възгласа на моите приятели и това ме мотивира още повече.Докато още бе замяна от болката и приведена на нивото на кръста ми я хванах за косата, застопорих се със здравия ми крак, а с коляното на пукнатия започнах да я ритам в лицето, докато не рукна алена кръв.Глезен за ръка и кръв за кръв....

Мелето придоби по-големи габарити, отколкото може би някой очакваше. Да, знаеше се, че ще има як бой, но счупени крайници.....
Така или иначе, факта беше на лице. И двете жени кървяха, едната с изкълчен глезен, другата със счупена ръка, но все пак и двете държаха на своето и показаха истинска борбеност, без значение личните причини на всяка от тях. Въпреки всичките щети, които си бяха нанесли, нито една от тях не спираше да причинява нови такива на противничката си. Хвърчаха коси, храчеха се кървави слюнки, Хелга се прости с два зъба, а Арадел имаше една пукната скула, която бързо набираше и отока бе стигнал своя връх.
Наблюдаващите ги бяха изпълнени със смесени чувства. От една страна им беше забавно. От друга, някои бяха и притеснени. Но облогът си беше облог.
И така, докато и двете дами не се озоваха паднали по гръб, една до друга, неспособни да направят нито едно излишно движение. Болката, изтощението и счупените кости бяха изпили силите им и сега те просто можеха да лежат и да гледат нагоре, дишащи тежко. От време на време се споглеждаха, вдигаха длани и си лепваха по някой друг шамар, но нищо повече от това. Просто телата им не го позволяваха.
Лидерите, плюс Юрик, Ерик и Лезандър се събраха около тях и учудено се гледаха.
-Иии.... в крайна сметка, коя победи?
-Нямам никаква представа.
-Аз победих. - извика Арадел, повдигайки врата си нагоре.
-Не, аз. - поправи я Хелга и двете пак почнаха да се драскат и скубят.
Силвия, Джей, Винс и Чан вече бяха избухнали в смях.
-Да кажем, че са на равно, а? - предложи Матюс.
-Да бе. И кой ще чисти тогава? - сопна се Винс.
Погледите им с Д'Арвил се срещнаха, но не посмяха да си налетят един на друг. Не се бяха разбрали така. Жените трябваше да се бият вместо тях, а сега тези две жени, бяха абсолютно еднакво безпомощни.
-Да си ги поделим? - попита графът.
Лидерът с двете различни сили се замисли, положил пръсти под брадичката си, накрая се ухили и протегна ръка:
-Става, брат. Съгласен съм. Поне хубаво шоу ни спретнаха.
Така облогът беше решен. Половин месец щеше да чисти Лезандър, в другата половина Ле Дубле. Доста честно и спортсменско решение.
-Добре, добре. Сега когато се изяснихте, нека се погрижим за момичетата. - разпореди се Клайд и сам подхвана Хелга, като я повдигна и й помогна да се подпре на рамото му. От другата й страна я придържаше Джей и двамата се отправиха към къщата, където щяха да я превържат. Силвия погледна към Картие и със своят сдържан поглед само кимна и изрече сухо.
-Добър бой.
След това се обърна и пое в незнайна посока. Някои я последваха. Само Крис, Матюс и Лезо останаха при Ари.
-Така...сега е твой ред. - изпука кокалчетата на пръстите си земният маг и клекна до приятелката си.
Обля я с магията си, но тя хвана ръката му и спря потока на енергия.
-Не.
-Как така?
-Не искам да ме лекуваш. Сами ще заздравят.
-Ам, не че искам да те обиждам, но приличаш на пълен боклук.
-Нека. Защо ми беше иначе да се бия? Не мога винаги при най-малката рана да използвам лечение. нека природата сама се справи с травмите.
-Ари, нали знаеш, че това означава, че ще те боли доста и то не за ден два. - опита се да я вразуми Д'Арвил.
-Знам.
-Мисля, че дамата взе своето решение, господа. - намеси се Крис с твърд тон, който ясно показваше, че няма да продължават този разговор.
-Добре, нека е така. - съгласи се белокосия. Всъщност той до някъде се гордееше с нея, за това, че не искаше да избяга от болката, а да я изтърпи. За първи път виждаше да го прави.
Тя се надигна с доза затруднение и се хвана за него. Ерик също я подхвана и тя стъпи на единият си здрав крак, а другият бе свила леко, за да не докосва земята.
-Сега мисля да отида....
-Къде? Май забравяш нещо.
Блондинката погледна с неразбиране любовникът си.
-Минава десет и половина. След петнадесет минути трябва да си на работа. Сещаш ли се, тази която си издейства?

Наистина бях дала всичко от себе си и това ми костваше един глезен и куп други фрактури.Час и половина първичен бой и не бе ясно кой излиза като победител от него.Лежахме на меката земя, като и двете знаехме, че няма как да помръднем , това е единственото качество, което харесвам на Хелга, нейната борбеност .И въпреки всичко, нещата бяха ясни - и двете завършихме на равно, което значеше, че половината месец ще чистим ние с Лезо, а другата половина противниковия отбор.
Когато всичко свърши и всички се разотидоха , Ерик и Лезандър останаха с мен.Беше ги грижа за мен, настояха да ме излекуват чрез магия, отново.Но не и този път, не биваше вечно да бягам от болката, какво е една малка победа без нея?
И тогава се случи нещо, за което напълно бях изключила:
-Минава десет и половина. След петнадесет минути трябва да си на работа. Сещаш ли се, тази която си издейства?-повдигна вежди белокосия.
Плеснах челото си с длан, системата вървеше против мен:
-Как така се случи , че всичко се случи в един ден?И как по-точно мислите да се ява така?В този бранш се ценят красивите и правилни лица.А не куци и разкървавени хора...Знам, че си е мое решение, да си остана в този вид...но ако Дазлин е стока ще ме разбере.Мога да я помоля да работя в склада , за да не ме гледат хората.-говорех докато придържах крака си с един крак.
-И как смяташ да стигнеш с този крак?-попита Ерик.
Отговора бе много лесен:
-Като ми помогнете да се телепортирам, разбира се!Хайде сега помогнете ми да се изправя.-и протегнах ръце към тях.
-Твоя воля, Ари, но после като си дойдеш още по-смазана не искам да ни мрънкаш.-каза белокосия.
-Само малко...все пак това съм аз.-усмихнахме се дружно и се преместихме на малко по-просторно място.
Земята се завъртя под краката ми или по-точно крака ми, за миг това погъделичка стомаха ми, затворих очи за да понеса пътуването.Всичко бе толкова прекрасно....Ето, че се озовахме пред магазина:
-Сигурна ли си?
-Напълно!Можете да дойдете да ме вземете след няколко часа...или през това време да ми купите инвалидна количка.Как изглеждам?
-Наистина ли искаш да знаеш?-изсмя се Ерик.
-Добре, време е за шоу...аз влизам.-пуснах се от тях и закуцуках до входа на магазина.

Зарадвах се, че ще се разнообразим с престой в недрата на гората.Като се замисля, наистина бе по-добра идея от която и да е дестинация, далеч от дрънченето на чаши по баровете или силната музика, хорските сплетни.Беше толкова просто, трябваше единствено да следваш една пътека и да отвориш сетивата си за това, което виждаш за да е пълноценен престоя ти.Бяхме тръгнали преди около половин час, и се движихме бавно, без да бързаме за никъде, иначе къде би бил смисъла в това начинание.Денят преливаше от слънчева светлина, която се разливаше по зелените клони и падаше на земята под формата на смешни слънчеви зайчета.Синьото небе контрастираше на зеления свят и ако погледнеш нагоре към него, имаш чувството, че ще те залее като океан.Облаците бяха кротко заспали върху заоблените върхове на планините, отдавайки се на заслужен мързел след дългото пътуване.
Птичите песни огласяха пространството, като хор, но не можехме да ги видим, от време на време някой храст или дърво потрепваше, сигнализирайки за невидимото им присъствие.Дивите животни също бяха около нас, използвайки прикритието на шубраците за да отдолят любопитството си от нашето присъствие.Вървяхме без да си кажем почти нищо, това беше един от онези моменти, в които просто трябва да помълчиш и чрез осанката си да покажеш на човека до теб, че си с него.Мълчанието понякога бе вид подкрепа, по-силна и от думите.След като спряхме да броим секундите и минутите, стигнахме до място, което никой от нас не бе виждал.Беше толкова диво и красиво, че веднага осъзнахме, че ще останем тук.
Дърветата тук бяха вековни, масивни и високи, мъх и мека трева покриваше всичко, наблизо се чуваше ромоленето на поточе, което се смесваше с омайното жужене на пчелите.Пуснах раницата си до ствола на едно дърво и сложих ръце на кръста:
-Е, драги, мисля, че това е нашето място.Какво ще кажеш?
-Напълно съм съгласен!-кимна Ерик, оглеждайки смаян дивата природа.
-Хайде ела да идем до поточето, там ще има някакви скалички и ще можем да се излегнем на припек и да си бърборим.
Той ме последва и след няколко крачки стигнахме до въпросното място.Папур, слънчеви скали, кристална вода, на места годна за плуване, и мъх за да ти е по-комфортно.Без да казвам нищо съблякох дрехите си и останах по бански, и се втурнах към водата.Щеше да е скучно ако влезех вътре сама, затова се обърнах към Ерик, който сега гледаше така все едно преливаше от духовно щастие:
-Хайде шубе такова, идвай с мен.Нека се позабавляваме!-започнах да махам с ръце.
-Ами, аз..не знам.-виждаше се, че искаше но му липсваше тласък.
Затова отидох зад него и започнах да го бутам.Докато се оправдаваше, вече бяхме на брега и един последен напън го вкара във водата и той цопна като талпа.Скочих след него и започнах да му се хвърлям и да го плискам с вода.Скоро мястото се оглуши от смеха ни и моите писъци.

Каква нахалност само. Да го бутне в езерото направо с дрехите. Но той й го върна като потопи цялото й тяло под водата, помъчи я малко, притискащ надолу главата й и чак тогава я пусна. Арадел изплува закашляна и се намуси.
-Хахаха, така ти се пада.
Мъжът хвана долният край на блузата си и освободи торсът си от нея. Същото направи и с панталоните и остана само по долно бельо. Картие го виждаше за първи път гол и гледката определено й хареса. Не, че изпита някакви желания, но перфектно оформената му мускулатура, я караше да се чувства горда, че има за приятел такъв красавец. Напомнящ дорест жребец, който не може да бъде опитомен, колкото и да се опитваш. Черните му кичури падаха непосредствено натежали от водните капки, а татуировката на дланта му сега бе кротка и спокойна.
Езерото не беше достатъчно голямо за плуване, но постоянното плискане, преобръщане и катерене по гърбовете на другия си бе достатъчна тренировка.
Един голям елен стъпи безшумно на пътеката, спря се и ги загледа. Ерик се извърна към него и се наведе напред.
-Добър ден, горски принце. Да не си се загубил?
Еленът му обърна презрително гръб, прекоси пътеката със същата ленива походка и се скри зад дърветата.
-Напомняш ми за баща ми. - извика след него Матюс с иронична усмивка.
-Често ли си говориш с животните? - чу гласът на приятелката си.
-Ти все едно не го правиш. - контрира я на свой ред той.
През това време тигрите скачаха и се гонеха на всичко посоки. От време на време се опитваха да уловят някоя изневиделица появила се пеперуда, муха или пчела, но опитът им оставаше неуспешен и те пак се залавяха със себе си.
Някаква птичка с ярко оперение изпърха и кацна на един клон близо над главите им. Гърдите й бяха червеникавокафяви, а главичката - черна като мъничка накривена шапка. Перата по гърба й бяха сиви, като миниатюрно наметало, а краищата на опашката и крилата бяха обагрени в черно с бяло райе.
Ерик беше виждал такива птички в гората на Илион, но никога не се беше спирал да погледа красотата им. Птичето подсвирна тихо и изчезна в гората.
-Това беше Pyrrhula, червенушка - обясни Ерик и излезна от езерото толкова безшумно, колкото се сипва зората. -По тези земи има много красиви птици. Виж там!
Арадел погледна и видя нещо наистина смешно. Беше малка оранжева птичка с бяла брада и черни мустаци, досущ миниатюрен магьосник.
-Това е Panurus Biarmicus, брадат синигер - каза земният маг -Останали са много малко.
-Много е сладка. - възкликна момичето, все още стояща до кръста в потока.
Приятелят й се усмихна и сложи пръст пред устните си, давайки й знак да не мърда и да не издава нито звук. Ловко като пантера се промуши зад камъкът, на когото бе кацнало птичето и с едно бързо движение, тя се озова в шепите му. Той поддържаше краката й, за да не отлети и я помилва няколко пъти по главичката, за да й покаже, че няма да я нарани. После се извърна и се върна при блондинката.
-Протегни ръце.
Тя го послуша и подаде дланите си напред. Мъжът постави малката животинка в тях, докосвайки я под гушката, вкарвайки част от магията си в нея, за да не се страхува и да не ги напусне. Сега тя кротко седеше в ръцете на Арадел и въртеше главата си във всички посоки, отваряйки леко човка и местеше погледът си тук към нея, ту към Матюс. Изучаваше ги, без уплах в малката душа. Понякога забиваше върха на клюна си в нежната кожа на момичето, но това й причиняваше по-скоро гъдел отколкото раздразнение.

Малкото същество се сгуши в ръцете ми и остана така.Имала съм пряк досег до природата, но не и толкова близък.Имах чувството , че държа малко пухче в ръцете си, което ме милваше с човката си.Не искаше да ми причини болка, по скоро се закачаше, отвръщах му, като го галех нежно по гушката.Радвахме му се някъде около пет минути когато на един клон на близкото дърво, забелязахме, че ни наблюдава друга птичка от неговия вид:
-Това твой приятел ли е?-попитах го нежно.-Хайде, отивай при него.-и разтворих длани, като го пуснах във въздуха.
То отлетя и кацна при приятелчето си, останаха още малко да ни погледат, след което отлетяха в незнайна посока.Беше толкова вълнуващо да имаш контакт с живите същества около теб.С Ерик останахме още малко във водата, когато реших да му покажа едно свое умение, което последно бях демонстрирала на Лезандър, когато се запознахме:
-Знаеш ли , аз не само говоря на животните, но и им пея...Това е някак си успокояващо, знаеш ли.
-Ми тогава изпей нещо и да видим какво ще стане.
-Срам ме е.-наклоних глава.
-Хайде де, само ние сме си.- подкани ме Ерик.
-Е, добре де....но не ми се смей много.
Излязох от водата и седнах на поляната, която бе в близост до поточето, седнах на тревата и прочистих гърло.Първоначално запях тихо, но достатъчно силно , че Ерик да ме чува.След това песента ми укрепна и се разнесе из околията, част от пернатите обитатели накацаха по близките клони, а аз опиянена от мелодията се изправих и започнах да се движа бавно във въображаем валс със самата себе си. Едно синигерче кацна на върха на пръста ми , а аз го милвах като невидим кавалер.Песента ми ставаше все по-силна и по-силна и след малко около нас имаше катерици, сърничка, няколко зайчета и различни видове птици.Но моя пернат кавалер не ме предаде и до края на мелодията остана с мен.Беше пладне и подарих тази песен на идващия залез, до него имаше известно време, но все пак.Когато свърших се поклоних все едно бях с въображаема бална рокля на малката публика, която бях събрала.Обърнах се и погледнах Ерик:
-Казах ти, че изглеждам странно като го правя...

Песента :) : https://www.youtube.com/watch?v=q6A-gJqq-pI

Арадел почна песента си лековерно, милно, с красивият си звънлив глас и звуците заизлизаха от устните й нежни, съвсем леко игриви, но толкова примамливи. Малко по малко горските обитатели бяха завладени от мелодията и един по един оставяха хралупи, гнезда и дупки, за да се доближат до нея. Макар и куцукаща, тя се въртеше, наблягайки тежестта си на здравият крак. Косите й се вееха по лекият прохладен вятър, а очите й светеха. Чувстваше се в свои води. Една истинска горска нимфа.
Ерик седеше на земята и наблюдаваше как омайното момиче се поклаща в такт с музиката. Беше толкова красива така. Когато искрите в ирисите й не стихваха и те блестяха като скъпоценни камъни. Когато усмивката се сливаше със заобикалящият пейзаж, само и само да изпъкне и да го зашемети с чаровността си. И най-прелестното цвете бледнееше с нея в този момент. А животните около нея, само и придаваха допълнителен блясък. Мъжът беше завладян. С една лека усмивка на лице, не отделяше поглед от нея, следящ всяка една извивка, всяко едно завъртане, всяко едно поклащане на ръка или поклон. Песента й сякаш не излизаше от нейното гърло, а от сребърна музикална кутия. Толкова шлифован глас, толкова крехък, като че ли създаден за разказване на приказки.
Тя привърши, обърна се към него и се поклони, като една истинска придворна дама. Чернокосият не знаеше какво да каже. Дали да я аплодира, да я похвали или просто да продължава да се усмихва.
-Казах ти, че изглеждам странно като го правя...
Той поклати глава.
-Прекрасна си!
Арадел леко се изчерви и закрачи към него. Не щеш ли, след няколко стъпки, усети остра болка в изкълченият си глезен и краката й се подкосиха. Тя се стовари на твърдата земя по лице и изохка. Ерик скочи бързо от мястото си и изтича при нея. Клекна и я подхвана, като я обърна по гръб. Вдигна главата й нагоре, близо до неговата, а русата й грива се вееше отдолу като златен дъжд.
-Ари, добре ли си?
-Така ми се струва. Да, просто моментна слабост.
После се засмя неловко от получилата се ситуация и от това, че пак е излязла калпава.
Матюс си отдъхна.
-Слава богу....
Думите и реакцията му много я трогнаха. Не усети кога нещо в нея, намиращо се зад гърдите се затопли от умиление. Вдигна ръка и погали почти изсъхналите му коси.
-Спокойно, Ерик. Добре съм. Нали ти си тук да ме пазиш?
Той отправи червените си очи право в нейните и отвори устни да каже нещо, но не можа. Те си останаха така полуотворени, с недоизказани думи. Очите му не се отлепяха от нея. От лицето й, от леко образувалите се трапчинки. Някакво неопределимо усещане се възроди в него и той не усети кога главата му почна да се наклонява все по-надолу и по-надолу. Право към нея. Право към....устните й. А тя седеше все така, без да мърда, неспособна дори да издаде един стон, не защото не можеше. Нещо я спираше. Някаква невидима сила.
Двамата почнаха да усещат дъхът на отсрещният галещ кожата им. Ерик почти бе докоснал устните й, когато нещо в главата му, му каза да спре. Той се секна в ходът си и сякаш отрезня. Очите му блуждаеха. В тях се четеше толкова много - неразбиране, уплах, копнеж и здрав разсъдък. Той се отдръпна рязко като попарен и я вдигна на крака. Извъртя се в гръб и изруга.
-Идиот! Аз съм идиот! Не трябваше да го правя. Беше неуместно.
В този момент мъжът се проклинаше. Себе си и това малко, недовършено своеволие. Тя бе на Лезандър, най-добрият му приятел. Какво си мислеше, че прави? Не можеше, не трябваше. А и самите те бяха приятели, доста добри при това или поне той така го чувстваше. Какво? щеше да се влюби в най-добрата си приятелка, защото тя го разбира? Не, глупости. Не можеше да си го позволи. Не искаше и нямаше. Беше по-добър от това. Никога нямаше да предаде графът. Никога, не и докато е жив.
Обърна се към нея, все още чувстващ се крайно неудобно и виновно.
-Ари....съжалявам. Прости ми. Не знам какво ми стана, наистина не знам. Аз съм пълен идиот.

Събитията имат навика да се движат с опасно висока скорост и да замайват главата на човек.Така се случи и сега, в единия момент си пеех и се чувствах толкова изпълнена, толкова неземна, лека и щастлива, а в следващия се бях озовала на земята, дъхът на Матюс омайно се блъскаше в лицето ми и караше мислите ми да се движат тромаво и замъгляваше съзнанието ми.Що за извратена кучка бе съдбата, че да поставя хората в подобни ситуации?!Може да ме наречете наивна и старомодна, но от край време си вярвам в чистото приятелство между мъже и жени и Ерик бе моето каменно доказателство, че то наистина съществува.А сега какво стана?Всичко в което вярвах рухна за миг и ме обърка тотално.
За миг от вечността ми се прииска да опитам вкуса му, почувствах се желана, различно е чувството когато те желае чужд мъж, някак си ласкаещо е.Но това бе Ерик по дяволите!!!!Малко по малко започнах да мисля трезво, не биваше да показвам слабост и да го обърквам още повече, виждаше се, че и той няма представа какво се случва.Колко ли време щяхме да бъдем още сами?Тази мисъл ме притесняваше малко, но в никакъв случай нямаше да го тормозя с неудобни въпроси.Това бе моя приятел и щях да му помогна да премине и през това:
-Ари....съжалявам. Прости ми. Не знам какво ми стана, наистина не знам. Аз съм пълен идиот.- започна да се вайка той.
Трябваше да реагирам бързо, затова се усмихнах топло и положих ръка на гърба му.Щях да го обърна на майтап, да така бе най-добре:
-Хехе, Ерик..сигурна съм, че това бе просто недоразумение.Кажи ми сега честно за коя си мислеше?Виж сее, толкова си хлътнал по нея , че вече ни бъркаш.Хаха, не се притеснявай, след години ще се смеем на този майтап.
Побързах да се изправя и да спазя някаква дистанция с него.Ами сега какво щяхме да правим?Дам , трябваше да се разсеем с някаква дейност:
-Какво ще кажеш да съберем дърва?През това време ще ми разкажеш коя е щастливката.-надявах се силно да има такава и наистина всичко да е едно голямо объркване.

-Какво ще кажеш да съберем дърва? През това време ще ми разкажеш коя е щастливката.
Въпреки че тя се опита да го избие на майтап не се получи напълно. Погледът му беше все така помрачен, блуждаещ в пространството.
-Дърва? Да, ще отида да събера.
Той се отправи към дрехите си, които вече бяха изсъхнали и обу панталоните си, оставяйки торсът разголен. Това подсети и Арадел да се облече, а не да стои все така по бански.
-Искаш ли помощ?
-Не, сам ще се справя. Ти направи дупка за огъня. Няма да се бавя.
И се изниза по-бързо от лисица. Явно му се искаше да остане малко сам, за да събере мислите си. Тя го проследи с влажен поглед. Това, което я притесняваше бе, че се бе поддала даже и за миг на идеята за него и нея заедно. Другото бе, че той така и не каза нищо за друга жена. Все едно не го беше питала изобщо. Просто се отдалечи в дълбините на гората и се скри в нея. Сърцето я заболя. Какво се случваше в умът му? Защо точно сега, след толкова време? Не, може би наистина беше просто моментно усещане, на което за малко да се поддадат.
Вътре в гората, Ерик събираше изпадалите клони, които ставаха за разгар и си мислеше. Това бе грешка, своеволие, което не биваше да си позволява. Не можеше вечно да стои роб на чувствата си към Пам, но и не можеше просто така да почне да изпитва нещо към Арадел. Вярно тя беше изключително красива. Една от най-красивите. Бе мила, нежна, добра, голям инат и доста дразнеща на моменти, но все пак Арадел. Неговата Ари. Неговата приятелка. Мисълта да прекрачи тази граница го удряше в тила и оставяше неприятно усещане. Усещането за предателство. То можеше да го убие, да го побърка, да го накара да не може да погледне Лезандър в очите. Не, нямаше да повдига тази тема повече. Щеше да се преструва, че нищо не се е случило и след време щяха да го забравят, както става с всичко останало.
След близо половин час, в който Картие остана сама с тигрите си, дупката бе привършена и сега тя седеше на земята, галеща козините и на двамата. Опитваше се да не ги дели. Галеше ги и си мислеше за недовършената целувка на Ерик. Съзнанието й я караше да се връща към този момент отново и отново, докато не й стана лошо и главата не я заболя. Ту й се искаше да не я беше прекъсвал, ту бе благодарна, че го направи. Тя обичаше Лезандър. Да, обичаше го толкова много. Бори се дълго и безпощадно за него и сега когато го има, нямаше да го пусне просто така. Независимо колко много обичаше и Матюс. Самият той винаги е бил до нея, подкрепял я е, даже повече от графа. Разсмивал я е както никой до сега, защитавал я е. Беше загрижен, весел мъж, жизнерадостен повече даже от Аш, интелигентен, умопомрачително хубав и всяка една жена би била щастливка с него. И все пак името на Д'Арвил не спираше да се появява пред очите й и да й напомня, че той ще се върне съвсем скоро.
Мислите й бяха прекъснати от земният маг, който се върна с куп дървесина. Хвърли ги в издълбаната плитка дупка. Арадел извади запалката си и запали сухите съчки. Огънят пламна слаб, но с още една допълнителна пръчка Ерик го разгори и не след дълго се извиси на метър от земята. Първите минути мълчаха, но и двамата знаеха, че не могат да поддържат тази неловка тишина.
-Искаш ли да вечеряме? - попита го девойката.
-Добре. Какво си ни приготвила? - насили се да се усмихне красавецът.

Бях му до някъде благодарна на Ерик, че ме остави сама.Така имах време за размисъл, но какво изобщо имах да му мисля?Защо изобщо се замислях по темата.Ако нямаше колебание някъде вътре в мен, дори нямаше да се замислям.Тогава какво не беше наред?Едва ли щях да си отговоря сама на този въпрос, но определено нямаше и да повдигам темата пред Матюс.Щяхме да я заровим някъде дълбоко в себе си и да забравим.След като бях готова с дупката седнах и просто съзерцавах пространството.когато най-накрая се появи се усмихнах не толкова пресилено.Запали огъня и само и само да не изпадаме в неловко мълчание попитах дали иска да вечеряме:
-Добре. Какво си ни приготвила? -попита усмихнат и той.
-Ами, докато те нямаше убих един глиган и го опекох с картофи.-отново го обърнах на шеги аз.
-Наистина ли?-направи се на учуден.
-Ами , да.Но катерицата, която ме слушаше как пея го отмъкна в хралупата си и затова сега останахме само със сандвичи с пуешко, зелена салата и някакви сладки.Мисля, че е добре, а?
-Ами не е като без нищо, така че съм доволен.Давай клюпачката!
Тогава ми направи впечатление, че онова, за което бях избрала точно това място се бе появило.А именно красивия залез, който се разкриваше от тук:
-Не, ще ядем ето там.-и посочих една скаличка, от която се виждаше прелестната гледка.-И ще си говорим тъпотии..Понякога е уморяващо да се приказват само умни работи.
Станах и отидох да седна на уреченото място, като взех храната със себе си:
-Ако си седиш там ще си останеш гладен , друже!-привиках го аз и той се насили да стане.
Тропна се до мен и му подадох един сандвич, като взех и един за себе си:
-Признай, че съм добра готвачка!
-Това не е готвено!И Шейн може да направи сандвич.
-Добре, следващия път ще видим ти какво ще измайсториш.-казах с почти пълна уста.-Залезите са готино нещо, повечето хора ги мислят за тъжни, други за романтични.А това е просто едно уникално творение на природата, което трябва да се възприема такова каквото е.-опитвах се да не спирам да говоря.-Кое ти е любимото животно, никога не съм те питала.

Залезите са онези бежаво-розови явления, които поставят края на деня, но също така и края на душата. Похлупвайки я с красотата си, тя се оттегля в покой или пък се отключва наново и за нея денонощието тепърва започва. И в двата случая залезите са забележителен природен феномен. Създадени са незнайно от кой, незнайно кога, но така, че да не можеш да отлепиш очи от тях. Толкова меки, сякаш ако ги докоснеш ще се усетиш тичащ по скрита дъга, носен от пухени облаци.
Двамата приятели наблюдаваха своят залез, който осветяваше с последните си скриващи се лъчи цялата гора и я оцветяваше в кремави отенъци.
-Кое ти е любимото животно, никога не съм те питала.
Ерик отхапа от сандвича и се замисли.
-Еленът!
-Защо.
-Защото са благородни, свободолюбиви, изящни. Носят някаква аристокрация в осанката си, в походката, в начина, по който рият копита и доблест когато се борят за своята женска.
-Затова ли нарече онзи от обяд Горски принц?
-Точно така. Те са принцовете на гората. Винаги е било така.
Арадел го гледаше със захлас. Той имаше едно такова особено, лично мнение за всичко в света, което те караше да му се възхищаваш.
-Ерик... - поде леко несигурно тя.
-Да.
-Може ли да те попитам още нещо.
-Питай.
-Защо когато елена си тръгна му каза, че прилича на баща ти?
Мъжът се усмихна меланхолично със затворени очи.
-Защото той беше също толкова горд. Толкова властен и непоколебим. Беше мъдър, държеше на дисциплината и честта, но така и не успя да се гордее със собственият си син. Никога не можа да признае нищо, което постигнах. Винаги когато му се хвалех за нещо, той гледаше със строгият си поглед и се извръщаше. Просто нищо никога не беше достатъчно за него.
-Не знаех....
-Как би могла? Не съм ти разказвал за това.
Той се обърна към нея и погледите им се срещнаха. Блуждаещи един в друг, леко навлажнени от меката светлина.
-Ари аз....
-Ето ви и вас.
Двамата се обърнаха и видяха как Д'Арвил се приближава към скалата.
-Лезандър! - възкликна девойката и Матюс замлъкна.
Очите му се смъкнаха надолу, сякаш го беше срам. Белокосият все повече ги приближаваше. Бяха се излегнали доволно на скалата, Ерик само по панталони, а Картие все още държеше недояденият сандвич.
-Как ни намери?
-Да не мислиш, че е трудно? Усещам аромата ви. - усмихна се по своя си начин той.
-Как мина пътуването?
-Мина. Това е най-важното.
-Някакви усложнения?
-Слава богу, не.
Той премести погледа си към приятеля си. Забеляза, че не бе продумал откакто се появи.
-Какво ти е, Ерик?
-А? - като че ли излезнал от транс повдигна глава той. -Нищо. Просто се бях замислил.
Графът го изгледа леко недоверчиво, но не повдигна темата повече.
-Как мина вашият ден?
Сега очакваше някой от тях да им разкаже какво са правили и как са прекарали. Да остави Арадел в ръцете на Матюс е гениално решение, защото той винаги може да измисли нещо забавно за вършене, а тя обичаше забавите.

Добре, поне можехме да разговаряме без да има напрежение или просто си въобразявах.Все тая, тази тема я забравям...засега.Бях напълно съгласна на темата за елена, винаги съм го смятала за един тих обитател на гората, който не натрапва присъствието си, а походката му?Тя бе все едно минава току случайно в нашата реалност и се е запътил към места където го чакат по-интересни бъднини.Но после една недоизказана мисъл отново загложди съзнанието ми:
-Ари аз....-започна той, но в този момент се появи Лезандър.
Дали тогава ме хвана малко яд, че не успях да разбера какво искаше да ми каже?Дотук с риторичните въпроси:
-Как мина вашия ден?-попита графът.
С Ерик се спогледахме, като и двамата отворихме уста да кажем нещо, но излязоха само някакви странни звуци, затова аз поех инициативата:
-Беше чудесно!Имахме нужда от един такъв ден.Гледахме птичките, пръскахме се в поточето, после аз пяяях и после Ерик...Ерик предложи да вечеряме и решихме да се насладим на тази прекрасна панорама.Чудехме се кога ще се появиш да се присъединиш към нас и малкото ни соаре.Приготви се графче, защото тази вечер дупето ти няма да спи на мекото легло, а тук!Ще прекараме вечерта в гората!Няма ли да е забавно?Ще си разказваме страшни истории, ще печем кестени....все такива хубави неща.
Пак започнах да говоря много:
-Хайде, настанявай се!Сигурно си гладен.-и изкарах един сандвич от чантата като го размахах във въздуха.
Мъжът ме изгледа странно, но после вдигна рамене и се настани до мен.Посегна към храната, но аз я отдалечих:
-А, не , не!Трябва да си е заслужиш!
-Цял ден съм обикалял, мисля, че заслужавам даже повече от сандвич.
-Целувка или нищо.
Той въздъхна и ме целуна нежно по устните:
-Видя ли колко лесно беше.-и му го подадох.-Сега момчета, някакви предложения какво да правим?Искате ли да играем на нещо?

Лезандър почна да се храни и тъй като не беше поставял нищо с устата си цял ден и стомахът му бе празен, стържещ неумолимо, той изяде сандвича в рамките на пет минути. После си взе втори и го изяде за същото време. Залезът беше към края си и звездите почнаха да блещукат игриво на отразеният горен хоризонт, усмихващ им се, махащ им меко за довиждане.
-Сега момчета, някакви предложения какво да правим? Искате ли да играем на нещо?
И двамата се намусиха.
-Игри? Не, изморен съм за това. Но предложението за страшните истории ми хареса и даже....
Д'Арвил протегна ръка напред към панорамата, а Ерик се усмихна благо, защото вече знаеше какво ще последва. В свободното пространство на поляната пред тях се отрази картина. Илюзионистът бе пуснал магията си на свобода и сега тя прожектира историята, която бе по-интересно да видят, отколкото да чуят.
-Нека се отпуснем и гледаме.
Арадел и друг път бе попадала в клопката на илюзията му. Но сега за първи път я наблюдаваше странично, като зрител пред голям екран. Само където екранът липсваше и всичко се случваше все едно пред тях.
-Това е една история от далечното минало.
-Значи е по истински случай?
-Да. - обади се Ерик. - Става въпрос за тогавашен крал, принц и чародей на Илион, както и за кралица вещица. Общо взето си има от всичко, а планините и териториите носят старите си имена. Ще ти хареса.
Те й обясниха набързо за какво става въпрос и споменаха някои от имената, за да знае кой наблюдава и ето, че "прожекцията" започна:

Кормак се събуди. Наоколо му се стелеше пустош, осеяна с голи като скелети дървета и прашни кратери. До него лежеше мечът му, а зад него започваше тунел, издигащ се нагоре през някаква планина. Той седна и погледна в тунела. В другия му край, високо в сърцето на планината, съзря трептящо сияние и го обзе силен копнеж да тръгне към него и да се окъпе в светлика му.
Но в същия миг осъзна, че не е сам и се обърна с меч в ръка. На плосък камък седеше възрастен мъж с бяла брада и дълга сива роба.
-Кой си ти? - попита Кормак.
-Никой. - отвърна човекът с печална усмивка -Макар да имаше време, когато бях някой и носех име.
-Какво е това място?
Старецът сви рамене.
-За разлика от мен то има много имена и още повече тайни. Но пък, и то като мен, също е никъде. Ти как се озова тук?
-Аз....имаше битка.....не си спомням ясно...
-Понякога това е дар, за който трябва да си благодарен. Има толкова много,което аз искам да не помня.
-Пронизаха ме. - каза Кормак - Много пъти. -Вдигна ризата си и опипа бледата кожа на гърдите и гърба си. -Но няма белези.
-Белезите са другаде. - каза старецът. -Добре ли се би?
-Не. Бях сляп...Андюин. Трябва да я намеря!
Стана и тръгна към тунела.
-Там няма да я намериш, защото натам са кръвта, огънят и животът.
-Какви ги говориш, старче?
-Само отбелязвам очевидното Кормак, син на Утер. Твоята любима мина преди теб по този дълъг сив път. Имаш ли смелостта да я последваш?
-Смелост? От приказките ти ми се завива свят. Къде е тя?
Старият човек се изправи и посочи далечна планинска верига отвъд черната река, която се виеше през долината в подножието й.
-Тя е там, Кормак, където се събират всички нови души. В планината на прокълнатите.
-Пак те питам, старче. какво е това място?
-Това, млади принце, е мястото на кошмарните сънища. Тук бродят само мъртвите. Това е Бездната и тук владее хаосът.
-Значи аз....
-Ти си мъртъв, принц Кормак.
-Не!
-Огледай се. - каза старецът. -Да виждаш живот? Трева или живо дърво. Животно или птица? къде са звездите красящи небето?
-Да, но аз все още мога да мисля и да чувствам, и меча си да въртя. Това е сън и той не ме плаши.
Мъжът стана и приглади робата си.
-Тръгнал съм към онази планина. Искаш ли да предам нещо на любимата ти?
Кормак погледна назад към тунела и зовящата светлинка. Всяка частица от него крещеше да хукне към нея, да избяга от немилостивата сивота на земята около него. Но Андюин не беше там. Той погледна към планината.
-Казваш, че е там, но защо трябва да ти вярвам?
-Защото не бих те излъгал, принце. Служих на баща ти и на неговия баща и на дядо му. Бях техен чародей.
-Медлин?
-Да, такова бе едно от имената ми под светлината. Сега съм никой.
-Значи също си мъртъв.
-Толкова мъртъв, колкото си и ти, принц Кормак. Ще тръгнеш ли с мен по сивия път?
-Наистина ли ще намеря Андюин?
-Не знам, но ще минеш по стъпките й.
-Тогава ще тръгна с теб.
Медлин се усмихна и се запъти надолу по склона към черната река. Вдигна ръце, извика и една черна лодка се появи сякаш от нищото, насочвана от чудовищно създание с глава на вълк и очи, които грееха червени в бледата светлина на вечния полумрак. Кормак вдигна меча си.
-Няма да ти трябва. Той е само лодкаря и няма да ти стори зло.
-Как може да стори зло на умрял човек? - попита момчето.
-Само тялото ти е мъртво. Духът ти все още може да познае болката и, което е още по-лошо да угасне. А тук има и много взерове, както и нявгашни човеци, които ще се опитат да ти навредят. Дръж меча си в готовност, Кормак. Ще ти потрябва.
Качиха се в лодката и тя се вряза в реката, насочвана от веслото в умелите ръце на мълчаливия лодкар. Малко по-късно спряха край каменен пристан. Медлин слезе на брега и махна на младежа да го последва. Лодкарят седеше неподвижно, червените му очи бяха приковани в принца, ръката му-протегната напред.
-Какво иска?
-Черната монета. Всички пътници трябва да платят на лодкаря.
-Нямам никаква монета.
Старецът, изглежда се разтревожи.
-Виж в джобовете си. - нареди той. -Трябва да е там.
Кормак направи каквото му беше казано, после разпери ръце.
-Нямам нищо освен мечът си.
Раменете на Медлин се прегърбиха.
-Боя се, че ти навлякох голяма беда.
После се обърна към лодкаря и заговори на език, който младежът никога не беше чувал. Звярът, изглежда се усмихна, след което се изправи и обърна лодката към реката.
-Каква беда?
-Изглежда все пак не си мъртъв, макар че как си се озовал тук е цяла загадка. Всички души имат черна монета.
-Няма страшно. нали ни прекара през реката.
-Да, но няма да те прекара обратно, а това вече е трагедия.
-Не е чак толкова широка. Ако се наложи ще я преплувам.
-Не! Не трябва дори да я докосваш. тя е есенция на самия ад. Изгаря всичко,което се допре до нея и болката трае цяла вечност.
Кормак се приближи до стареца и сложи ръка на рамото му.
-Не е трагедия. Не искам да живея без Андюин, а тя вече е прекосила реката. Да тръгваме. Ще ми се да стигнем планината преди да се стъмни.
-Преди да се стъмни? Тук не се стъмва. Бездната е такава през цялото време. Тук няма нито слънце, нито луна, а звездите са само далечен спомен.
-Хайде да тръгваме все пак. - сопна му се Кормак.
Дълги часове вървяха по пътя, докато накрая умората не надви принца.
-Никога ли не се уморяваш? - попита той чародея.
-Откакто съм тук, не. Това е още един знак за връзката ти с живота. Утер би се гордял с теб, но ти си твърде скромен, принц Кормак. Предполагам,че това до голяма степен се дължи на трудното ти детство. Много пъти си показвал смелост и сила. И да, накрая си се провалил, защото си бил изправен пред сили с непосилна за теб мощ. Но запомни едно сине на Утер - да се провалиш не е толкова страшно. Истинските страхливци изобщо не се опитват.
-По-добре да бях успял, пък дори и не толкова героично. Но вече няма смисъл да се тревожа за това. Няма да имам възможност да изкупя грешката си.
-Не бъди толкова сигурен в това. - тихо каза чародея. - Този свят, колкото и прокълнат да е, има много прилики с онзи, който си напуснал.
-Назови ги.
-Този свят се управлява от Молох, който някога беше човек, но сега е демон. Ти го знаеш под името Вотан. Близо две столетия Бездната беше негово владение.
-Вотан? Как е възможно това?
-Възможно е заради глупостта на един човек. Моята. Мислех, че Утер и Мечът на Силата ще са достатъчни, но Вотан и в това надхитри. Кървавият крал вече е негов.
-Убил ли го е?
-Не, Де да беше.
-Не разбирам.
-Утер е тук, принц Кормак, в Бездната. Окован във вериги от душеплам.
-Само за Андюин ме е грижа. Макар да се възхищавам от силата и уменията на мъжа, който ме е заченал, знам, че е тормозил майка ми и накрая я е тласнал към смъртта, и само това е важно за мен. Страданията му не ме засягат. Достатъчно си починах, Медлин.
-Добре. Чака ни дълъг и опасен път. Придържай се към пътя. Каквото и да става не излизай от него.
Тръгнаха по широкия път. От всички страни тъжният пейзаж се простираше до сив хоризонт - еднообразие, нарушено само от осакатени дървета и стърчащи черни скали, назъбени и голи. Прах се закълбяваше около краката им и при всяка крачка полепваше по сухото гърло на Кормак и смъдеше в очите му.
-Какво бездушно място. - каза той и думите му извикаха крива усмивка върху лицето на Медлин.
-Тъкмо обратното, младежо. Единствените живи неща тук са душите на покойниците. Проблемът е, че повечето души, прокълнати да бродят тук са зли. А онова,което се вижда в очите е истинската природа на всеки човек, въплътена в образ. Вземи лодкаря. Някога е бил човек, но сега се е превърнал в звяра, който се е криел в него приживе.
-Андюин няма място тук. Тя е добра и милостива. На никому не е сторила зло.
-Тогава ще продължи по пътя. Не се тревожи за нея, Кормак. И тук владее равновесие, което дори Молох не може да нарушава за дълго.
Вървяха и вървяха сякаш цяла вечност. Без звезди и луна, по които да съди за изминалите часове, Кормак загуби представа за времето, но все пак накрая стигнаха до подножието на планината и продължиха по пътя до широка пещера със запалени факли.
-Бъди нащрек, защото тук нищо не ни предпазва. - предупреди го Медлин.
В пещерата имаше множество хора - спяха, говореха си тихо или просто седяха мълчаливо. Никой не обърна внимание на новодошлите и Медлин поведе принца по осветени с факли и претъпкани с души тунели, докато не стигнаха до централната кухина, където гореше огромен огън.
Застарял мъж в избеляло кафяво расо се поклони на чародея и каза:
-Бог да е с теб, братко.
-И с теб, Албейн. Водя един млад приятел, който има нужда от добрина.
Албейн се усмихна и подаде ръка на Кормак. Беше слаб дребен мъж с оредяла бяла коса, която обграждаше на кичурчета олисялото му теме като корона над ушите.
-Добре дошъл, момко. Това, дето го търсиш, тук не се намира често. Как мога да ти помогна?
-Диря жена си. Казва се Андюин.
И я описа на стария монах, който го изслуша внимателно.
-Тук беше, но се боя, че я отведоха. Съжалявам.
-Отвели са я? Кой?
-Верните дойдоха за нея. Не остана време да я скрием.
-Личните стражи на Молох. - обясни Медлин - Служат му тук, така както са му служили и приживе. Сигурно е в кулата. не можеш да отидеш там, Кормак.
-И какво ще ме спре? - попита той. Сивите му очи светеха.
-Наистина си син на Утер. - каза Медлин разкъсван между гордостта и тъгата.
Няколко силуета се приближиха откъм сенките.
-Синът на Утер? - повтори единият. -А, Медлин, това ти ли си?
-Да. Принц Кормак, запознай се с Викторин, най-способният пълководец на баща ти.
-Ще ми се да можех да кажа "Добра среща", принце - рече Викторин и се обърна отново към чародея - Албейн ни каза, че държат душата на Утер в кулата....че го измъчват. Вярно ли е това?
-Съжалявам, Викторин. Знам, че бяхте приятели.
-Бяхме? Смъртта не влияе на моите приятелства. Тук сме тринайсет мъже и смятаме да намерим краля.
-Откритият терен пред кулата се охранява от исполонски кучета - поде Медлин - Имат зъби като кинжали и кожа като стомана. Никой меч не може да ги убие. Зад първата стена пък живеят Верните, най-малко двеста на брой, и всички са били силни войни приживе. Не знам какво има зад втората стена, но знам, че дори Верните не смеят да престъпят там.
-Кралят е там. - каза Викторин решително.
-И Андюин. - допълни Кормак.
-Това е истинска лудост! Как ще се приближите до кулата? Или мислите,че тринайсетте ви меча ще ви изсекат просека дотам?
-Нямам представа Медлин. Аз съм обикновен войник. Но преди време ти беше най-великият мислител на света, или поне сам твърдеше така.
-Адът не е място за ласкателства. - каза чародеят. - Но ще помисля по въпроса.
-Молох няма ли врагове? - попита Кормак.
-Има, естествено, но повечето са същите като него - обладани от зло.
-Това е без значение. Силни ли са?
-Повярвай ми, Кормак, това не е решение.
-Отговори ми, проклет да си.!
-Да, силни са. - сопна му се старецът. - Освен това са смъртно опасни и рискуваш душата си дори само ако се приближиш до тях. И по-лошо. Може да свършиш като баща си, окован във вериги от огън и измъчван, докато от теб не остане само счупена черупка, скимтящо подобие на човек.
-И защо ще ми го причиняват?
-Защото си син на баща си. А най-големия враг на Молох тук е Моргана, кралицата вещица, която Утер победи, и нейният син и любовник Гилгамеш, убит от меча на Кулайн. Сега разбираш ли?
-Разбирам само, че трябва да се срещна с нея. Можеш лид а го уредиш?
-Тя ще те унищожи, Кормак.
-Само ако омразата й към мен е по-силна от тази към Вотан.
-Но какво можеш да й предложиш ти? Тя има собствена армия и роби чудовища, които й се подчиняват.
-Ще й предложа кулата....и душата на Вотан.
-Нашият крал е затворник тук. - подкрепи го Викторин - Имаме дълг към него.
-Дългът ви е бил да дадете животът си за него и вие сте го изпълнили. Но не и душите си.
-Няма да говоря от името на другите, само от моето. Не мога да продължа пътя си докато кралят има нужда от мен, дори ако в края на пътя ме чака обещания рай. Разбираш ли, раят няма да струва и пукната пара за мен, ако ще трябва да нося бремето на срама.
-Ние си имаме задължения. - включи се отново Кормак. - Аз не съм философ, Албейн, но любимата ми е тук. Трябва да сложа край на това. Както Викторин, и аз не бих могъл да се радвам на рая с подобен товар върху съвестта си.
-Любовта е хубаво чувство, принце, особено тук,където се среща много рядко. Но нека погледнем нещата от друга страна. За да победиш Молох, ти искаш да потърсиш помощ от Моргана, която също е била толкова зла, като онзи, който искаш да унищожиш. Може ли човек да се венчае за силата на злото и да остане недокоснат от него? какво ще стане когато огънят на твоята чистота се докосне до нейната злост?
-Това не знам, Но знам, че враговете на Молох, трябва да са мои приятели.
-Приятели? Какво знаеш за Моргана?
-Само това, което Медлин ми каза. Че с Утер са били врагове.
-Била е безсмъртна и е подхранвала вечната си красота, принасяйки в жертва хиляди млади жени. Гледала е как кръвта им изтича върху магическият си камък. Върнала мъртвият си син сред живите и го направила свой любовник. Неговото име били, и все още е Гилгамеш, Господарят на Немъртвите. Ето, с какво искаш да се съюзиш.
Кормак поклати глава и се усмихна.
-Ти не разбираш, Албейн. Говориш за моята чистота? Цял свят бих жертвал, за да спася Андюин. Бих обрекъл милиони души на агония, ако това ще я освободи от лапите на Вотан.
-А тя би ли искала това, млади принце?
-Не, не би го поискала. И може би именно затова я обичам толкова много. И все пак ще потърся Моргана.
Викторин вдигна ръка и всички погледи се насочиха към него.
-Двамата с принца ще излезем от пътя, за да търсим кралицата вещица.
Той се обърна към помощника си Марк.
-Ще дойдеш ли с мен?
-Ние загинахме заедно с вас, сър. Няма да ви оставим и сега.
-Значи е решено. А ти Медлин?
-Вещицата ме мрази повече от всички вас, но да, ще дойда. Какво друго ми остава?
Албейн стана и тъжно огледа петнайсетте мъже.
-Елисандра да е с вас. Повече няма какво да се каже.
Кормак проследи с поглед дребния човек, докато той се отдалечаваше към пещерата.
-Как се е озовал той тук, Медлин?
-Следвал е истинската богиня по време, когато Илион е почитал неистински. Да тръгваме.


Тримата приятели стояха на вече изстиващата от нощните температури скала и наблюдаваха толкова близко, толкова истински разиграващата се случка от преди няколкостотин години. Ерик се надвеси над Арадел и прошепна в ухото й.
-Интересно ли ти е?

Наистина това бе по-интересно от която и да е игра.Тук ставаше въпрос за история, а човек трябва да познава историята си, за да познава себе си.Това на което станах ме завладя, стоицизма на един мъж и верността на много други.Радвах се, че мога да стана свидетел, да опозная макар и не на живо тези велики хора.Толкова е вълнуващо да знаеш, че земята по която стъпваш пази стъпките на тези смели мъже, борили се да направят света такъв какъвто го познаваме днес.Наистина това бе перфектния разказ, имаше за всеки по нещо-любов, битки, история..почти всеки един аспект, който засяга живота.
Дали наистина това място изглеждаше така както го виждах, за миг ми се прииска да не умирам.Не че ме беше страх от самата смърт, но като си помисля, че ще отида някъде там и направо тръпки ме побиваха.Предпочитах да затворя очи и всичко да свърши, а не да съжителствам с някакви зомбита и да обитавам местност лишена от какъвто и да е живот.Ерик допря глава до моята и ме попита дали ми е интересно:
-Да!-отвърнах пак шепнешком но и Лезо ни чуваше.-Историята ме погълна.Иска ми се и мен някой да ме обича по този начин.-казах по скоро на себе си.-Но аз ако умра голямо парти ще направите вие двамата, нали?

-Да, най-вероятно така ще стане.
Тя се извърна към него, но видя, че се усмихва благо, което значеше само и единствено, че се шегува. После постави пръст пред устните си и й посочи към "екрана", за да продължи да гледа. А нека опишем какво стана после:

Когато дружината прехвърли билото на един нисък, прашен хълм, Медлин каза:
-Тук ще излезем от пътя. А там е царството на Моргана. - посочи далечните върхове на мрачна планина.
Пейзажът беше надупчен и начупен, множество секни се стрелкаха крадешком между мъртвите дървета и напуканите скали. Някои се промъкваха на четири крака, други прелитаха, носени от черни криле, повечето лазеха или тичаха с шеметна скорост.
-Да тръгваме. - обади се принцът и извади меча си.
Петнайсетте мъже, всички с извадени оръжия, излязоха от пътя под здрачната светлина и сенките веднага се стълпиха около тях. Имаше зверове с разлигавени муцуни, мъже с кухи зъби и кръвясали очи, вълци, чиито муцуни се меняха като мъгла, ту човешки, ту скотски. над главите им прелитаха гигантски прилепи, кръжаха и се спускаха, кожените им криле разсичаха въздуха като бръсначи. Но нито един не навлезе в обсега на мечовете.
-Колко има дотам? - попита Кормак, който вървеше начело с Медлин.
-Кой ли може да прецени времето тук? Но ще е достатъчно дълго.
Сивкав прах се кълбеше около нозете им, докато вървяха напред с ескорта си от сенки, които все повече скъсяваха делящото ги разстояние.
-Ще ни нападнат ли? - прошепна Викторин.
Медлин разпери ръце. Мъжът в края на колоната изкрещя - остри нокти бяха сграбчили плаща му и го теглеха безмилостно. Векторин се обърна и извика:
-Мечове в кръг!
И с високо вдигнати оръжия, войните се хвърлиха сред редовете на чудовищата и заобиколиха поваления си другар. Създанието, което го задържаше изчезна, пронизано в сърцето от острието на гладиус.
-Походен строй. - заповяда военачалника, малобройната група се подреди в две редици и сенките отстъпиха.
И войните продължиха напред и все по-напред, докато пътят не се скри от очите им и прахта не увисна наоколо им като буреносен облак, премрежващ очите и скриващ далечната планина. Още два пъти сенките връхлитаха, но всеки път мечовете на илионците ги принуждаваха да отстъпят.
Най-накрая теренът почна да се издига и дружината стигна до древен каменен кръг, почернял и полуразрушен. Сенките обградиха подножието на височината, а уморените воини насядаха облекчено сред камъните.
-Защо не се приближават? - попита Викторин.
-Аз да не съм ти изворът на цялото човешко знание? - тросна му се Медлин.
-Поне винаги си го твърдял.
-Трябва да ти кажа, Викторин, че от всички последователи на Утер ти беше онзи, чиято компания ми беше най-малко приятна.
-Силни думи, чародею - усмихна се лукаво мъжа - Може би сега ще разполагаш с цялата вечност да се наслаждаваш на компанията ми.
-Истински ад. - отбеляза старецът.
Кормак седеше заслушан в разговора. Някаква бавна, прогаряща ярост започна да го поглъща. През целият си живот бе живял в страх. Страх от наказание, от унижение, от отхвърляне. Тези окови го бяха държали в плен още от ранните му спомени, но пламъците на гнева му ги прогориха. Само двама души бяха обичали Корман Демонсон и сега и двамата бяха мъртви. Някъде дълбоко в него, един нов Кормак надигна снага и го накара да погледне на живота си от нов ъгъл. Кормак Демонсон не беше провалил се слабак. Той беше мъж и принц - по право и по кръв. Силата се вля в сърцето му и очите му грейнаха с опиянителната й мощ.
-Стига! - изрева той и скочи -Тези приказки са като вятър в листата. Не раждат нищо и са само шум. Ние сме тук и това място е истинско. Да тръгваме.
-От него щеше да излезе добър крал. - прошепна Викторин, когато двамата с Медлин го последваха надолу по хълма.
-А това е подходящо място да се научиш на високомерие. - подчерта стареца.
В подножието на височината, Кормак тръгна право към ордата сенки.
-Назад! - ревна той и те се разцепиха пред него, отваряйки му тъмна пътека. Той тръгна по нея без да поглежда нито наляво, нито надясно, сякаш не чуваше ядното съскане и не виждаше святкащите нокти. Прибра меча си в ножницата и продължи да крачи напред, вперил поглед в планината.
Висока фигура с черен нагръдник застана на пътя му. Мъжът носеше крилат шлем, който скриваше лицето му. Виждаха се само очите, горящи със студена светлина. В ръцете си държеше два къси меча, около бедрата му имаше плочки от тъмна кожа, а прасците му бяха защитени с черни брони. Стойката му издаваше съвършено равновесие - тежестта изнесена върху пръстите, тялото леко приведено за атака.
Кормак продължи напред докато не стигна на крачка от непознатия.
-извади меча си. - каза мъжът. Гласът му бе като металическо ехо иззад шлема. Кормак се усмихна и внимателно обмисли думите му. Когато най-сетне проговори, думите му прозвучаха със сурова отмереност.
-Ако го направя, то ще е само, за да те убия.
-Това се е случвало и преди, но не от такъв като теб.
Принцът отстъпи назад и мечът на Кулайн (пастрокът на баща му, бивш мъж на Моргана и баща на Гилгамеш) грейна в ръката му. Войнът не помръдваше вперил поглед в оръжието.
-От къде си се сдобил с този меч?
-Мой е.
-Не питам кой е сегашният му притежател.
-А на мен ми писна от цялата тази глупост. Отстъпи или се бий!
-Защо си тук?
-За да намерим Моргана. - отговори Медлин, разбута стоящите и застана между двамата.
Мъжът прибра двата меча в ножниците им.
-Мечът ти дава това право. - обърна се той към Кормак. -Но двамата ще си поговорим пак, след като кралицата приключи с теб. Последвай ме.
Високият войн ги приведе през безплодната земя до широк вход, изсечен в планинския склон. Охраняваха го стражи, въоръжени със сребърни секири. Влязоха в сърцето на планината и вървяха, докато не стигнаха до огромен портал, пред който стояха на пост две огромни кучета. Войнът не им обърна внимание и бутна вратите, които се отвориха към кръгла зала, застлана с килими и драпирана с гоблени. В средата й, лениво изтегната на един диван, лежеше жена с извънмерна хубост. Косата й бе златна, тук-там със сребърни нишки, които само подчертаваха красотата й, очите - светлозелени, в тон с късата й тясна дреха, а кожата й беше бяла и изумително гладка. Кормак преглътна с мъка, когато войнът се приближи до дивана и коленичи пред нея. Тя му даде знак да се отдръпне и повика младежа.
Докато той се приближаваше, образът й потрепна и се промени в този на подуто люспесто създание, болно и разкапващо се, а после пак се върна към изящната красота, която бе видял отначало. Стъпките му се поколебаха, но той все пак продължи напред.
-Целуни ми ръка. - каза жената.
Принцът пое нежните пръсти и се наведе, но изведнъж пребледня като смъртник - плътта й се бе подула и червеи пълзяха в дланта му. Той съсредоточи мислите си върху образа на Андюин, стегна се и допря устни до бъкащата от личинки разложена плът.
-Голям смелчага си. Как се казваш?
-Кормак Демонсон.
-Син на демон ли си?
-Син на Утер, върховният крал на Илион.
-С това име няма да си спечелиш приятели тук. - каза тя.
-Нито пък той ми е приятел. негова е вината за смъртта на майка ми.
-Така ли?
Погледът й се спря върху Медлин в дъното на залата.
-А, ето го и моят стар приятел. Далеч си от дома....Много далеч. - и изсъска -Не мога да ти опиша колко ми е драго да те видя.
Медлин се поклони тържествено и отвърна:
-Ще ми се да можех да кажа същото.
Погледът й се върна върху младежът.
-Първото, за което се сещам е насладата, която би ми доставило да те гледам как пищиш и да слушам воя на агонията ти, но ти събуди любопитството ми. А напоследък малко неща възбуждат интереса на Моргана. Така, че говори, красавецо. Кажи защо си тръгнал да търсиш кралицата.
-Защото се налага да превзема кулата. - простичко обясни той.
-И защо си мислиш, че това може да представлява интерес за мен?
-Защото Вотан...Молах е твой враг.
-Това не е достатъчно.
-Казват, че той притежава силата да връща последователите си към живот в плът и кръв. Не е ли възможно и вие да придобиете тази сила, ако държите кулата в ръцете си?
Тя се протегна отново, както си лежеше на дивана. На Кормак му се искаше да може да откъсне поглед от трептящото видение на неземна красота и прогнила смърт.
-Мислиш ли, че не съм се опитвала да го надвия? Какво ми носиш ти, което да наклони везните в моя полза?
-Първо, позволете да попитам какво ви пречи да превземете кулата.
-Силата на Молох е по-голяма от моята.
-А ако той не е тук?
-И къде другаде може да е?
-В плътския свят.
-Това е невъзможно. бях сред онези, които го унищожиха. Със собствените си очи видях Кулайн да го обезглавява.
-И въпреки това, той се е върнал, благодарение на вашия приятел Медлин. Същото може да се направи и за вас.
-И защо ми го предлагаш точно ти, който трябва да ме мразиш от дъното на душата си?
-Защото жената, която обичам беше убита по заповед на Молох и в момента душата й е в кулата.
-Но има и още нещо, нали? Нещо,което е довело Медлин при мен.....както и другите - все хора на Утер.
-Молох държи в плени душата на краля. В окови от плам.
-Сега вече разбирам. и ти искаш Моргана да освободи Утер? Ти не си наред.
Тя вдигна ръка и стражите ги обградиха.
-Молох е жив. - тихо каза Кормак -Сега се нарича Вотан и се готви да нахлуе в Памуковата планина. Само Утер притежава силата да го унищожи. Ако вие държите кулата, когато това стане, няма ли душата на нищо неподозиращия Молох да ви падне право в ръцете?
Тя даде знак на стражите да се отдръпнат.
-Ще обмисля повдигнатия от теб въпрос. Медлин! С принца ще се оттеглим в покоите ми, а ти ще дойдеш с нас. Останалите могат да почакат тук.
Цял час Моргана лежа в покритото си с коприна легло и слуша историята на чародея за това как Молох се е върнал в света на живите. Кормак не каза нищо, само наблюдаваше потрепващия образ на кралицата и се опитваше да разчете израза върху това постоянно променящо се лице. Когато Медлин завърши, тя заговори:
- Винаги си бил самодоволен глупак и накрая си си платил за това. Но пък и Кулаин не е бил там, за да ти отърве кожата. Изчакай в предверието.
Старецът се поклони и излезе от стаята.
-А сега ти, принц Кормак.
-Откъде да започна?
-Например с това как синът на Утер се е сдобил с името Демонсон?
И той й разказа. Очите й засвяткаха, докато описваше любовта на Кулаин към нея, но въпреки това тя запази спокойствие и слуша мълчаливо, поне докато разказът му не стигна до деня, в който викингите бяха дошли в планината и бяха убили Андюин.
-Значи си дошъл тук, воден от любов. Много глупаво от твоя страна, Кормак.
-Никога не съм си приписвал мъдрост, милейди.
-Нека изпитаме твоята мъдрост - каза тя, наведе се напред и доближи лице до неговото. -Ти ми даде всичко, с което разполагаш, нали така?
-Да!
-Следователно повече не си ми нужен?
-И това е вярно.
-Медлин не ти ли каза, че не може да ми се има доверие? Че съм изтъкана от зло?
-Да.
-Тогава защо дойде?
-Той ми каза и друго. Че едно време Кулаин Лх Фера те е обичал. Аз обичам Андюин и знам какво означава това. Тя е част от мен и аз съм част от нея. Без нея съм нищо. Не знам дали злите хора могат да обичат и, ако могат, как злото в тях може да оцелее. Но не вярвам, че Кулаин би могъл да обича човек, у когото няма поне малко доброта.
-Както сам каза, принц Кормак, ти не си мъдър човек. Кулаин ме обичаше заради красотата и ума ми. И ми измени и ме предаде, както е предал и Утер. Взе си друга жена...и аз я убих. Имаше дъщеря, опита се да я спаси, но и тя умря. После се опитах да убия синът й Утер, но с него се провалих. А сега ти ми казваш, че същият този Утер е пленник и го чака смърт.....и неговият син седи в покоите ми и ме моли за услуга. Какво ще ми предложиш в замяна на помощта ми? Мисли внимателно, Кормак, защото много неща зависят от отговорът ти.
-Значи съм загубен, милейди, защото не мога да ви предложа нищо повече.
-Нищо. - повтори тя. -Нищо за Моргана? Остави ме и иди при приятелите си. Скоро ще ти съобщя отговора си.
Той се взря в святкащите й очи и сърцето му се сви.
Моргана беше сама в стаята без огледала, съзнанието й се носеше назад към дните на любов и величие. Тогава Кулаин й беше повече от любовник, повече от приятел. Какво ги бе променило? Властта, която безсмъртието водеше след себе си? Беше родила син на Кулаин, макар че той така и не разбра за него, и Гилгамеш бе наследил в голяма степен дарбата на баща си да борави с оръжия. За съжаление беше наследил и друго - високомерието и безнравствеността на майка си. Мислите й се върнаха към последните години. От всичките й грехове, най-голям беше последният. Бе върнала Гилгамеш от мъртвите и го направи свой любовник. И тази орисия щеше да се повтори, много след това. Тя го знаеше. Грехът, който носеше в кръвта си щеше да се зароди и след години в утробата на нейният род. Но нямаше какво да направи по въпроса.
Сега й предстоеше прост избор. Да помогне ли на Кормак или да го унищожи. Всичко, върху което почиваше мисленето на бившата кралица вещица, крещеше да унищожи това момче, пръкнало се от семето на Утер, който на свой ред носеше кръвта на Кулаин, чрез дъщеря му. Семето на нейното унищожение! Но сърцето й говореше в полза на младия мъж, който бе слязъл в Бездната заради жената, която обича. Кулаин би направил същото....за нея...
Какво беше казало момчето? Шанс да се върне в плът? Наистина ли мислеше, че това ще я заинтересува? От къде би могъл да знае, че най-малко този дар би поискала?
Гилгамеш влезе и свали шлема си. Лицето му беше на влечуго, цялото покрито с люспи. Нямаше и помен от предишната му красота. Но и тя щеше да се възроди. Сърцето й се свиваше, като си помислеше, че някой ден, той пак ще бъде съживен, в целият си блясък и за пореден път ще се влюби в тази, която свали оковите на смъртта от плещите му. Но той още не знаеше това.
-Дам ми момчето. - каза той. -Искам живота му!
-Не. Няма да го получиш. Заедно ще отидем до крепостта и ще я нападнем. Ти ще се биеш рамо до рамо с Кормак и ще го опазиш жив дори с цената на собствената си безопасност.
-Не!
-Ако ме обичаш.....ако някога си ме обичал, ще ми се подчиниш.
-Защо майко?
Тя вдигна рамене и му обърна гръб.
-Няма отговори.
-А когато превземем кулата, ако въобще е възможно?
-Тогава ще освободим и Утер.
-В замяна на какво?
-В замяна на нищо. Това е наградата, Гилгамеш - нищо. И не се сещам за друго, което бих искала повече от това.
-Говориш безсмислици.
-Някога обичал ли си ме?
Той сведе глава.
-Нищо друго не съм обичал. Нито живота, нито битките.
-И ще направиш ли това за мен?
-Знаеш, че ще направя всичко за теб.
-Навремето бях кралица сред народите. Бях красива, а хората ме смятаха за мъдра. В планините стоях редом с Кулаин, заедно надвихме Молох и вярвахме, че сме превъзмогнали едно голямо зло, а хората казваха, че ще ме възпяват през вековете. Чудя се дали още го правят.
Гилгамеш сложи шлема си и излезе. Моргана не го забеляза. Беше се върнала в онзи хубав пролетен ден, когато двамата с Кулаин се венчаха под клоните на огромния дъб, когато светът беше млад, а бъдещето не знаеше граници.
Моргана пристъпи в залата за аудиенция, облечена в доспехи от искрящо сребро, с два къси меча на колана. Кормак, Медлин и римо-илионците се изправиха.
-Ще ти помогна, Кормак. - каза тя. - След малко, Гилгамеш ще дойде при теб, за да ти каже, че армията на кралицата вещица е готова за поход.
Принцът се поклони дълбоко.
-Благодаря ви, милейди.
Кралицата не каза нищо повече, а излезе от залата без да поглежда назад. Вратата се отвори у влезе Гилгамеш. Носеше тежки доспехи в черно и сребърно, а тъмният шлем отново скриваше лицето му. Приближи се към принца и когато очите им се срещнаха, младежът усети омразата му.
-Армията е построена и готова за поход.
Кормак се усмихна.
-На теб ситуацията не ти допада, нали?
-Предпочитанията ми са без значение. Последвайте ме. - той се обърна и напусна помещението.
Навън се беше сбрала безчетна сган от мъж и призрачни чудовища - същества с кръвясали очи и остри зъби, зверове с крила от кожа, люспести мъже с мъртвешко бледи лица и жестоки очи.
-Майко на Митра! - прошепна Викторин. -Това ли са съюзниците ни?
моргана стоеше в центъра на ордата, обградена от огромни хрътки с огнени очи.
-Ела, принц Кормак. - извика тя с протегната ръка. -Тръгни в поход с Атина, богинята на войната!


Магията се разпръсна в дим и картината изчезна, както се беше появила.
-Останалото е една от последните епични битки по онези времена. Утре бе освободен, Молох пратен там, където му е мястото, а няколко години по-късно елфите взеха управлението на страната.
Лезандър разказа в сбит вид, последвалите събития от преди векове и се излегна на скалата, за да си почине. На десетина метра от тях, огънят все така жарко пламтеше.

Когато историята свърши имах чувството, че съм преживяла част от нечии чужд живот, преливах от полюсни емоции.Така ми действаха чуждите страсти, вглъбявах се в тях и ги съпреживявах.Главата ми бучеше и се чувствах странно, може би защото всичко това ме бе докоснало по някакъв начин.Потънах в свой си размисли, които караха душата ми да обикаля неспокойно като бясно куче.Както всички които ме познават биха предположили, ме плени тази безсмъртна любовна история.И както в правото си бях задала въпрос, на който силно се надявах един ден да получа отговор.
Имах нужда да остана сама, просто трябваше да помисля, да поговоря със себе си.Луната вече беше изгряла и като сребърна паяжина покриваше гората, бе толкова мистично и красиво:
-Момчета, вие си побъбрете по мъжки.Обсъдете мисията, защото знам, че пред мен няма да го направите.Аз смятам да поплувам малко.
-Не мислиш ли, че е малко опасно?-попита графът.
-Справих се с Хелга, значи ще се справя с всичко друго.Пък и не съм далеч.-отговорих докато се отдалечавах.
Пътеката бе покрита със светулки, които танцуваха с нощните цветя, от някъде долиташе самотния крясък на сова.По продължението на потока имаше едно място, което не ставаше да правиш дължини, но бе идеално да се потопиш целия и да релаксираш.Водата бе идеална, нито много топла, нито много студена.Нещо днес или нещо в това на което станах свидетел ме натъжи.Разбирайте женски глупости, но това си бяха моите дерзания.Просто исках да се почувствам обичана, исках да чуя тези две думи, копнеех.Исках да се хвърля с главата напред в една такава себепоглъщаща любов и да се отдам напълно.
Свалих всичките си дрехи, дори банските, харесваше ми допира на хладката вода, все едно се обвивах в коприна.Влязох навътре и се отпуснах над водната повърхност.Бяхме само аз и луната, тази която вижда всичко.Дали не направих грешка като оставих Тес?Той вероятно би бил точно като Кормак, би тръгнал след мен където и да ида.Но ако беше така, защо не ме търсеше?Защо не се интересуваше?И тук следва въпроса дали словата на чиито свидетел е била единствено нощта са верни?Твърде много въпроси, твърде много печал бях натрупала.А как само исках да се слея с този поток, да съм дива река ...Лезандър, бе достатъчно само да изрека името му.Той е единствения човек който може да ме доведе до екстаз, а в следващия момент да съм на дъното и да моля за лъч от неговата обич.
Бях толкова тъжна, чувствах се забравена, необичана, отхвърлена...на едно място където по някаква причина наричах свой дом, но не го чувствах такъв.Това бе просто къща, но не и дом.Дом е там където има любов...а в недрата на това дърво вече не знаех какво се крие и какво да търся.Бях далеч от приятелите си, бях далеч от Дориан.Трябваше да стоя там и да понасям куп интриги на главата си и когато исках да ги споделя, от мен излизаше единствено мълчание.А колко хубаво можеше да е само, да мога да виждам До когато пожелая.Да отида, да почукам на нечия врата или в случая на нейната и да ми бъде отворено.
Да седнем вътре и вместо да чуя "Всичко ще е наред", едни прости думи, да усетя нейния аромат, който ми действаше по-успокояващо от хиляди слова.Да, имах Ерик...но след случката днес не знаех какво да мисля и въпреки всичко той бе моята опора.Бях седнала във водата, която стигаше до гърдите ми и си рисувах странни фигурки на нейната повърхност.
И тогава, за един кратък момент, ми хрумна нещо, което никога не бих помисляла.За части от секундата ми се прииска да умра и даже можех да се обоснова защо.А щом имаш причина, нещата се случват лесно...Просто имах чувството, че живота ми е пародия, че не го живея така както ми е писано, че го пропилявам.Чувствах се дистанцирана от случките, дистанцирана от емоциите, които вероятно достигаха до мен но аз не ги усещах.И още куп причини и тогава, просто ей така...все едно бе най-естественото нещо на света, се излегнах назад и се потопих във водата, цялата.
Под нея виждах размитата реалност над мен, още имах въздух, но скоро и той щеше да свърши.Исках да се почувствам жива, бях толкова отчаяна, че търсех смисъл в смъртта.Малко по малко кислорода започна да ме напуска , усещах все едно имам голямо и тежко желязо върху гърдите си, което ме буташе все по надълбоко и по надълбоко в съзнанието ми, все едно заспивах.Очите ми започнаха се се затварят, тялото ми изтръпна и го усещах някак си далечно.А там където бях имаше единствено мир и тишина, там беше усмивката на Дориан, там можех да се смея на шегите на Аш....