Гората

First topic message reminder :

Тя започва от пътя срещу къщата и в реалност е сравнително малка. Може да се обиколи за не повече от половин час. Като цяло е безопасна, тук таме се срещат животни или плодове. След края й се откриват дълги неизползвани поляни.

Знаете, че не съм такъв човек, никога не бих си позволила да изляза от място без да си платя. Но уви, боят в кръчмата ме разсея и ето че се случи. Да, но близнаците не ни останаха длъжни и Лео ни надуши , като хрътка и ни накара да си платим. Кесията ми олекна, винаги съм знаела, че не съм създадена да пестя и това е.След няколко часа щеше да изгрее слънцето, а ние още се мотаехме по улиците и то в изключително нетрезв вид. Ако онзи път с Ерик, като се надпивахме бях просто замотана, то сега си бях чисто пияна.
Нищо други не ме интересуваше, само знаех, че по някакъв начин трябва да се добера до къщата, дори пълзейки.
Зед не се отличаваше особено, въртеше се около мен залитайки, като ломотеше нещо на себе си:
-Зеедд...-казах, но той явно не ме чу.-Зеедд беее...
Момчето се обърна стреснато:
-А? А? К'во?
Трябваха ми няколко минути за да се формулирам:
-Аз...аз...
-Тиии...
-Тряя да си хооаа...но не знаам каккк.
Той се усмихна сякаш осенен от невероятна идея:
-Аз ше тъ изпратя...споокооо.
Добре, че бяха стените, че да ме подпират, наистина бях много зле, от време на време и магът помагаше, но имах чувството, че ще умра.Мнооого отдавна не се бях напивала по този начин и мислено си обещавах и кълнях, че никога повече няма да се повтори.Докато вървяхме към гората и къщата минахме през Наргиле, и за миг се загледах вътре. Видях Тес и Аш и се лепнах за малкото прозорче, а Зед започна да ме дърпа за да се махна от там:
-Айдее...тръгвай.
-Ама ...ама това е..Тес..Ууу косата му е още по-пораснала.-говорех докато криволичех по прашната пътека.
И ето че вече бяхме излезнали от града и вървяхме към моят "Дом", но хич не ми минаваше през ума, че не трябва да водя Зед там. Че най-малкото ще навредя на живота му. В един момент малко преди да стигнем се спрях рязко и се олюлях:
-К'во има?-попита той.
Без да му отвърна, запуших устата си с ръце , направих две големи крачки , не издържах и повърнах. Нямаше какво да се направи, затова той просто ми държеше косата докато повръщах върху храста. Когато приключих седнах на земята, не до повръщането:
-Аз...май..тряя да си почина..
И това бе последното , което казах, понеже припаднах или просто заспах внезапно. Зед се беше облегнал на един камък до мен и докато ме чакаше да се събудя също потъна в сладка дрямка насред гората.

Ноксиа послуша съвета на Винс и тръгна към гората, като очакваше там да намери красивото, добре облечено момиче от снощи.
Всичко наоколо миришеше на свежест, чистота и спокойствие. Капчиците роса отразяваха светлината на слънцето и с всяка стъпка изглеждаха сякаш че танцуват по листата и по тревата, а идилията допълнително бе допълвана от пеенето на птиците. Земята предлагаше един завладяващ душата мир, който не можеше да бъде заменен или сравнен с нищо друго. Слънцето, което затопляше кожата, мирисът на сутрешна роса, капките по листата, свежестта на гората, песните на птиците.. всичко това бе толкова магическо и прекрасно, а този, който можеше да го забележи и оцени получаваше и възможността да му се наслади.
Ноксиа обаче вече бе загубила възможността да се наслаждава на приятните моменти, красивите изгледи, отпускащата обстановка и преминаваше покрай нея все едно не съществуваше. В главата и се въртяха думите на Силвия, които въпреки, че бяха верни все пак жегнаха и ядосаха момичето, колкото и да се опитваше да го прикрие. Тя стискаше силно зъби и юмруци, докато крачеше към русокосата красавица. Не можеше да забележи какво става около нея, не виждаше нищо от заобикалящата красива обстановка, която все едно искаше да и каже "остави лошите чувства, аз ще ти предложа душевен мир". Но чернокосата отдаваше прекалено много енергия на лошите чувства, отколкото добрите, затова лесно се оставяше да бъде заслепена от тях.
Докато вървеше бавно към трениращото момиче, Ноксиа изпита силно желание да удари с юмрук близкото дърво и замахна силно с дясната си ръка към дървото, което пое гневът и напълно незаслужило.
Мразеше да се чувства непотребна и слаба. Изпита болка по ръката си и се спря на едно място. Погледна кокалчетата на юмрукът си и видя, че две от тях са започнали да кървят леко. Болката, която почувства засили гневът и, който бе толкова пристрастяващ, че искаше да продължи да удря дървото с цялата си агресия, докато не спре да усеща нито болка, нито чувства. Но нямаше смисъл, сега не бе момента да се отдава на собствените си лоши мисли и деструктивни състояния, които не водеха към нищо добро и успя да преглътне това чувство, което бушуваше в нея. Чудеше се до кога щеше "складира" в себе си тези разрушаващи емоции и до кога щеше да успява да се справя с тях? Не можеше да се довери напълно на хората около нея, но искаше те да и се доверяват. Колко егоистично от нейна страна.
Ноксиа присви няколко пъти пръстите си и продължи към Арадел - единствения индивид от женски пол, който не реагира остро на появата на чернокосата, а тъкмо обратното. Дори и бе предложила да спи при нея, ако няма къде.
Можеше ли да бъдеш толкова добър към някой непознат, който за първи път виждаш? Ноксиа можеше да бъде всякаква. От шпионин до прикрит убиец, дошъл тук за да провали планът им. Дали бе възможно да бъдеш толкова красив и толкова добър с останалите и да не си си изпатил и един път? Едва ли. Тогава какво я караше да продължава в същия дух?
Тя бе пълната противоположност на Ноксиа не само по характер - добра и мила, опитваше се да помогне дори и на непознат, а и по външен вид - имаше дълга руса коса, държеше да се облича добре или казано по друг начин модерно. Наистина пълна противоположност на късокосата. Това породи у Ноксиа желание да я опознае. Рядко виждаше такива хора в живота си. Дори почти не бе попаднала на такива, освен семейството и. Пък и нямаше да откаже и някоя друга тренировка, все пак това бе главната и цел - да стане по-силна.
Момичето бе близо вече до Арадел и се опря на едно дърво, скръстила ръце и наблюдавайки я.
Искаше да види на какво е способна, а от това, което видя явно и тя не си поплюваше и бе доста опитна.
"Определено ще трябва да си стегна задника.." - мислеше си момичето, наблюдавайки русокосата.
Противно на всички очаквания, Ноксиа забеляза, че след малко ударите и се изпълниха с ярост и чернокосата скръствайки ръцете пред себе си пристъпи напред, казвайки с една лека усмивка:
- Приятно е да се отдаваш на яростта си, нали? Като наркотик е... колкото повече я използваш, толкова повече я искаш..

Усетих присъствие зад себе си, предположих , че е Ерик или пък някой от другите , но когато се обърнах забелязах, че е човека който най-малко очаквах. Беше онова новичкото момиче, чието име не помнех. Голяма сладурана, не я познавах душевно, но по това което виждах можех да си направя заключението, че не е някаква злоба, като половината "дами" в къщата. Харесваше ми как си държи косата, винаги съм искала и аз такава къса коса, но просто няма да ми отива на овала на лицето. Да, де...пак се отплеснах..но такава съм си.Радвах се все пак, че дойде, няма нищо по-хубаво от общуването с кови хора, нали така?
Избърсах потта от челото си с една кърпичка и и подадох ръка:
-Съжалявам, но не бях много в кондиция снощи..как ти беше името?
-Ноксиа.-отвърна кратко момичето и стисна китката ми.
-Интересно име, да тренираш ли си дошла?
-Ами...и аз не съм сигурна. Предлагаш ли нещо?
Понеже както за пореден път ще повторя, а и потретя бях притеснена за събитието, което предстоеше след няколко часа, исках да съм напълно подготвена. Затова нито една тренировка не бе излишна. Но не го правех за да нападам, а просто да защитя живота си:
-Добреее...понеже ми писна да се занимавам с оръжия, а и магията ми ме кара да бъда изобретателна, а не да се уповавам на инстинктите си, какво ще кажеш за един приятелски магически спаринг?
-Звучи интересно. Какви са правилата?
-Хаха, да не се убиваме една друга.Ти беше огнен маг, нали?
-Супер, значи ще е още по-интересно.Като нов член на гилдията ти си първа.Пък после можем да се върнем в къщата и да изпием по едно уиски за отскок.
-Първо работата, а после удоволствието.
-Магията за мен не е работа..
-За мен също.-усмихна се чаровно Нокси.-Започваме ли?
-Давай!

/Нокси, можеш да започнеш да развиваш спаринга, а аз ще го довърша./

На Ноксиа не и трябваше много. Не искаше да бездейства и би се възползвала от всяка възможност за тренировка.
В миналото тренировките и не бяха достатъчни или по-точно не бе на 100% съсредоточена в тях и уроците на дядо и, и брат и. Нейната тренировка се различаваше изключително много от тяхната, поради причината, че Ноксиа като малка винаги бе отплесната, дори най-малкото нещо и отвличаше вниманието.
Отвеяна в света на мечтите, непослушна, бунтарка, щастлива, лесно избухваща, несериозна, леко наранена от миналото си, но благодарна за всичко, сторено от новото и семейство.. всичко това и попречи да се развие достатъчно. Но сега не беше такава. Сега не смееше да мечтае - мечтите я отвличаха прекалено много от реалния свят и я караха да бъде в очакване да се сбъднат, което я правеше слаба. Нямаше мечти, имаше цели. Не смееше да допуска прекалено много щастието до себе си - хората се привързваха към това да бъдат щастливи, а щастието не се задържа за дълго. Нямаше доскоро дори за какво да бъде благодарна на някой, но се появи Джей и благодарение на него тя беше тук в момента и имаше шанс да се учи и да се чувства част от нещо, макар и нежелана от някои от хората.
Вероятно това за в бъдеще щеше да се промени и някак си момичето щеше да успее да извоюва мястото си тук, сред всички тези тежки характери и силни хора.
Или поне на това тя се надяваше.
Чернокосата направи няколко стъпки назад, като спусна ръцете си.  Както се спомена по-нагоре не беше толкова добра в използването на магия. Можеше да възпроизведе огън, достатъчно силен за да убие някого, но не можеше да го контролира. Ако беше срещу истински враг нямаше да и пука толкова, все пак нейната и цел щеше да бъде да го убие. Но това бе само спаринг и двете трябваше да останат живи на всяка цена.
Момичето въздъхна тежко, а в очите и ясно се четеше безпокойство. Не искаше да стане фал, за който ще е отговорна тя, но и не искаше да изглежда слаба в очите на Арадел.
"Господи.. какво си мисля?! Че тя не е вчерашна, ще успее да се предпази.."- помисли си момичето.
Ръцете и изглеждаха така, сякаш бе хванала нещо в тях, но там нямаше нищо. Тя наклони главата си и погледна към дясната си ръка, като на лицето и се появи една ехидна усмивка от чувството на нагряване на дланта и секунда по-късно се появи едно огнено кълбо. Тя премести погледа си към другата и длан, с която се случи същото. Леко присви вежди в опит да контролира огъня си, защото като нищо и можеше да се самозапали, но не бе чак толкова неопитна. И все пак не трябваше да се отпуска, защото не искаше и да изглежда така, сякаш наистина искаше да убие момичето пред нея.
Ноксиамоментално насочи ръката си срещу Арадел, като от нея също толкова бързо излетя огненото кълбо. Щеше да проследи с поглед дали нанякъде щеше да тръгне красавицата срещу нея и да запрати и второто огнено кълбо.

Харесваше ми ентусиазма на това момиче. Бе приятно да наблюдаваш някого, който не е омърсен от хорските сплетни, душата му все още не се е предала на делника, а в очите му блестят малките пламъци на надеждата и бунтарството. Да си бунтар не означава да си някакъв престъпник или безделник. Истинските такива са малко, те не правят манифести по улиците, парадирайки, че са такива. Силните викове и крясъци не са бунт, а завоалиран вик от безсилие. Хората решени да променят съдбата както на себе си, така и на останалите са тихи, думите са им кратки и действат моментално и решително. Личеше си, че Ноксиа бе една от тях и ако наистина успееше да не обръща внимание на интригите в къщата, бях способна да се закълна, че това момиче щеше да стори големи дела.

Но не бяхме на тази поляна да и правя анализ, а за да тренираме. Никога не се бях изправяла пред огнен маг, не бях сигурна как по точно да контрирам магията и, но както винаги щях да импровизирам. Гледах как огненото кълбо се задава срещу мен и ако не реагирах светкавично, то за мен битката нямаше да се състои. Затворих очи и предизвиках магията си, ако бях воден маг щеше да е една идея по-лесно, но лесното не е интересно и ето, че се сетих с какво мога да контрирам огненото кълбо. Всичко се разви в рамките на няколко секунди, ръцете ми бяха насочени към земята, а под краката ни можеха да се усетят леките вибрации. И ето, че след миг изпод пръстта се надигна и моят щит - голяма плоска скала.

Но какво друго можеше да спре огъня освен водата, това бе студения камък. Безжизнената скала пое удара на топката и тя се стопи някъде в нея. Сега бе мой ред да атакувам. Разперих ръце настрани, като китките ми започнаха да светят във виолетово сияние, някъде измежду лъчовете светлина можеше да се забележи как пръстите ми започват да се издължават поне метър и половина над нормалната им дължина. Сега те не бяха покрити с кожа, а бяха под фирмата на твърди и заострени стебла със шипове по тях. Затичах се към Ноксиа в опит да ги забия в гърдите и (подчертавам в опит, а не намерение) и точно когато бях на път да спра атаката си понеже не виждах тя да се опитва да се защити, от едната и китка се образува огнен меч който с един замах направи така, че моите оръжия да отидат по дяволите. Усмихнах се едва доловимо, тази игра ми харесваше.

Всички сте виждали когато коват желязото, оранжевия цвят който се получава от топлината и ударите, това си е все едно да ковеш самия огън, точно такова бе и оръдието на моята опонентка - здраво, плътно и готово с един замах да жигоса дори самата ти душа. Щом щяхме да си имаме малък ръкопашен бой, то трябваше да се подготвя. Направих си също меч, но от камък и така без да обръщаме внимание на средата около нас, започна един луд двубой, в който приклякахме, скачахме и се извивахме в странни пози само и само да не се нараним една друга. Но за сметка на това влагахме сърце и душа в този спаринг, бихме се с хъс. Когато това започна да ни се струва недостатъчно, пак се отдалечихме една от друга. Сега щяхме да изпробваме магическата си сила.
Дадохме си знак, че сме готови и предизвикахме онова, в което всяка една от нас бе най-добра, онова което я правеше специална и различна от останалите. Нейната огнена стена бе поне три метра висока и готова да опустоши всичко пред себе си. Аз от своя страна призовах почвата с всичките и ситни камъчета и елементи. Тя се надигна така както вълните в бурното море, двете сили се сблъскаха и никоя не се даваше на другата. Нито една от нас отстъпи и милиметър от мястото си, започнах дори да се потя, но ако трябваше щях да стоя тук цял ден. Е, не беше цял ден, но си имаше едно четиридесет минути стоене на едно място и борейки се със самата ти воля.
Докато не ни прекъсна едно ръкопляскане - това на Матюс. При това прекъсване и двете сили потънаха в земята все едно никога не са съществували. Единствено останалата топлина от огъня напомняше за невероятната сила изляла се тук:
-Ее, защо спряхте?-попита Ерик с физиономия на дете на което току що са му взели мечето.
-Защото може би ни прекъсна?- усмихнах му се аз.
-Добре де, направете го пак. Искаааам..
-Да не мислиш, че е толкова лесно отново да се съсредоточим пък това го правим от не знам си колко време и вече сме капнали.-добави Нокси.
-Извинявам се.-поклони се чернокосия.
-Няма нищо и без това беше време да приключваме. Колко е часа?- попитах.
-Почти пет...
Вдигнах рамене като се опитвах да не изглеждам отчаяна от новината:
-Някакви последни предложения какво може да правим докато....дойде време?

Бях толкова объркана, задъхвах се, дробовете ми се бяха свили, като подплашени песове и не искаха да поемат капчица повече кислород. Отпих от бутилката с вино, която грабнах от масата в хола по път за нагоре. И тогава отново се чу онова прещракване в главата ми, пристъпът на паника ме заля , като студен душ и не искаше да пусне. Отново побягнах, пак по павираните улици, докато не забелязах, че около мен вече не се редят сгради, а дървета и храсти. Шлейфа ми се вееше зад мен, вече имаше дупки на някой места, долната част на роклята ми бе изцапана с кал от дъжда, който се бе излял сутринта. Постъпих отново предвидимо, избягах...но аз не исках да бягам...исках да помисля. На спокойно място...или може би исках да избягам.
Беше доста след полунощ , луната осветяваше незнайния ми път , нямах представа накъде отивам и къде ще стигна.Всички, които ме обичат бяха дошли за да ме видят как вървя към олтара, а той щеше да им служи, като доказателство, че вече съм улегнала, сериозна...двадесет и една си беше една сериозна възраст, нали? Или...не.

Какво се очаква от мен? Трябва ли да спазвам тези очаквания? Човек може ли да живее, така както си иска и сметне за добре или това е до време и след това започва да се съобразява с всичко около себе си, да спазва норми и правила, които е отричал допреди година примерно. Това ли е животът след всичко за което си се борил и мечтал? Работа, документи, сметки, срещи с някакви хора, работа и...малко сън. Преди нещата все едно някак си имаха друг отенък , не беше така, нали? Не...не искам да кажа, че трябва да водим разюзден живот и да се пуснем по течението, но сякаш преди не се борехме за насъщния...а за нещо друго, спомняте ли си?
Май си въобразявам...нагазих във вода, която ми стигаше до коленете. Погледнах надолу и видях отражението си в нея. Толкова размазано, треперещо несигурно. Да, природата никога няма да те излъже, това не е едно от поредните огледала, които окачваме по домовете си.
Огледах се, никога преди не бях идвала тук....беше някаква местност около реката. Седнах на плиткото и започнах да хвърлям камъчета по момичето, което ме гледаше от водата.

И какво искаш да постигнеш с твоя бяг? Какво искаш да постигнеш, хвърляйки камъни по собственото си отражение? Да го размиеш? Да го промениш? Да го разчупиш, а от парчетата да го изградиш на ново, по-добро, по-правилно, по-пропорционално? Нима това не е себеотрицание? Нима не е заклеймяване на собствената ти същност, собствената душевност? И какво ако беше различна? Нима щастието щеше да чука на вратата ти всекидневно? Поредната заблуда в илюзията, живееща в мозъка! Та нали илюзиите са именно за това - за да втълпяват мисли невзрачни, мечтателски, но нереални. И все пак, не можем да избягаме от себе си, не можем да направим завой и да се подминем. Възприемането е единственото спасение. Страхът от предстоящото! Разбира се, той винаги е тук, загнезден под черепа, обвивайки главата. Страхът от новото, от непознатото, от отговорностите, от бъдещето, от плановете или от техния провал. Само че, без този страх не можем, иначе ще изгубим част от себе си, ще сме незапълнени, недовършени. Не трябва да се страхуваме от това да се страхуваме. Приеми страха и живей с него, намери му уютно място, скътано някъде в душата, подай му ръка и заедно изградете този свят, в който навлизаш. Трудно е, нали? Но и смело! 
Отражението във водата все така се изменяше, вълните го размазваха, свиваха и разширяваха, а поредният залп излиташе веднъж щом приемеше покой. Искаше съвет, но нямаше от кого да го получи. Искаше просветление, но нямаше от къде да дойде. Искаше подкрепа, но не знаеше от кого. От хората? От небесата? От роднините? От себе си? Кой бе достатъчно мъдър, достатъчно опитен? Като че никой! Всеки се бореше със собствената си развинтена фантазия, че да оправя кашата на другите. 
-Ама и ти си една! Из цялата гора трябваше да те търся.
Младата жена се обърна и съзря в тъмнината добре познатата й дълга коса, чийто цвят бе одрала още с раждането си. Зелените зеници просветваха на лунните лъчи и придаваха нотка на мистика и животинска характерност.
-Как ме намери?
-Ари...аз съм ти брат! Усещам енергията ти, помниш ли?
-За момент забравих!
Мъжът въздъхна и се настани до нея, сядайки право в калта без да се замисля, че ще изцапа новите си дрехи, купени специално за повода. 
-И какво...уплаши ли се?
-Ужасна съм, нали?
-Не...за бога, не! Нормално е да те хване треската. 
-Къде е Ерик?
-Оставих го с Джей-Джей! Не исках да рискувам да се скарате и да стане не дай си Елисандра най-лошото.
-Той...сърди ли се?
-Не! Просто е объркан, не по-малко от теб. 
-Разбирам...
Поредният камък бе хвърлен по кристалната повърхност, която моментално промени формата си.
-Не мога да твърдя, че знам какво ви е, но знам, че се обичате, а това е най-важното. Промените ще дойдат искаш или не, въпросът е дали си достатъчно силна да ги приемеш. Отговорността ви нарасна, целият град зависи от вас. Нали винаги си мечтала за промяна? Сега е твоят шанс да я постигнеш. Нали за това се бори толкова време? 

/Свободно РП/

Наистина в такива моменти не е хубаво да си сам....Особено нерешителни хора, като мен. Затова Елисандра или някоя друга велика сила ги е дарила с по-голям брат, който да ги вкарва в правия път когато кривнат.
-Нали винаги си мечтала за промяна? Сега е твоят шанс да я постигнеш. Нали за това се бори толкова време? - попита ме той съвсем уместно.
Въпросът му ми подейства , като шамар за събуждане. Ако се откажех сега, все едно хвърлях на боклука цялото това време, енергия и пот, която съм положила да стигна до тук. Всички приятели, които си отидоха....а аз седя в калта и хленча, за това, че ме е страх от едно ново начало. Дали пък не е страшно, когато си на път да достигнеш мечтите си?
-Просто малко се уплаших...това е.- усмихнах се криво.
-Винаги си ми била такова глупаче...- придърпа ме той към себе си.
-Не смятах, че ще бъда готова да поема подобни отговорности..
-Преди тези отговорности ги наричаше мечти.
Замислих се:
-Може би така става...когато започнеш да порастваш, мечтите се превръщат в отговорности...знам ли.
-Не, просто те носят такива след себе си.
-Прав си...
-Нали за това съм ти батко.
Помълчахме известно време заслушани в клокоченето на реката и крякането на жабите:
-Знаеш ли..-започна Арманд.-И аз си има своите страхове..Винаги съм си мислил или поне надявал, че аз първи ще си намеря момиче до себе си и ще създам семейство...Малко ми е неудобно от факта, че малката ми сестричка ме изпреварва.
-Но това е пълна тъпотия.
-Предполагам...но да си признаем, Ари...Какво от това, че съм по-голям от теб? Ти си била тази, която се е държала, като по-възрастна в решенията си. Да, несигурна си...Но аз бях този, който избяга в друга територия...и какво върша там...нищо, с което да се гордея. А ти..ти постигаш мечтите си. Горд съм, че поне единия от нас го прави..
-Но какво ти пречи? Не си ми споделял подобни неща досега....
-Много неща ми пречат...най-вече аз самия. Но това е друга тема, за която не ми се говори.
-Винаги можеш да ми споделиш.
-Не и тази нощ...хайде...да ти оправим роклята или ще се омъжваш в свинарник?
Станахме и Арманд изчисти и поправи роклята с помощта на магията си.
-Май...трябва да отида при Ерик, нали?
-Мисля, че..да.

Намерих го няколко улички след "Братска любов". Седяха на едни стълби с Джей, забили погледи в земята и пушеха цигари. Русокоското ме видя в далечината, стана и изчезна някъде зад ъгъла. Изглеждах сигурно нелепо, обикаляща града посред нощите в голяма булчинска рокля. Ерик се обърна и ме видя, усмихна се леко, така че тръпчинките му се показаха:
-Не е ли лоша поличба, ако видиш булката преди сватбата?-попита.
-Ние не сме нормални булка и младоженец...
-Значи все пак ще бъдем такива?
-Няма да се отървеш толкова лесно...
-За всеки случай утре си носи едни кецове, ако все пак си промениш мнението и решиш отново да бягаш.
-Млъкни...- хванах го за врата и го приближих към устните си.

И ето, че дойде и въпросния ден. Седях пред същото огледало, пред което седях снощи, но този път около мен кръжаха седем жени, които оправяха роклята, грима и прическата ми. Баба ми седеше заедно с баща ми зад мен на едно двойно кресло, а той си позволи да пусне няколко сълзи от умиление:
-Татко!
-По-добре тук от колкото пред хората.
-Добре...как изглеждам? Всичко наред ли е? Цветята сложени ли са? А шатрите за гостите?Шаферките?Оркестъра? Тигрите?
-Ари, миличка, седни и се успокой...има десет минути докато да излезем, достатъчно време за чаша вино...или не, виждаш ми се доста нервна, май трябва да е водка. -размишляваше баба.

Денят преваляше и все още незалязлото напълно слънце, озаряваше хоризонта с кремаво-розовият си лъч светлина. Малкото облаци, които закриваха част от него, правеха чупки в цялата картина, като небесна ръка, която е замазала тук-там цветовете. Изглежда скоро луната щеше да изгрее и да опъстри всичко със сребърни нишки, носеща със себе си и хладния вятър, който щеше да подскаже, че зимата приближава. С всеки изминал ден се застудяваше и края на октомври си казваше думата. Скоро щяха да дойдат времената на снеговете и на вечно запалените камини, но за сега все още имаше живец в природата, макар и малко по малко да си отиваше. 
Дори гората не бе вечна. Сезонът отнемаше от нея благодат, заменяйки зеленото с червено, него с жълто, а жълтото с кафяво, докато накрая дори то не окапеше и не оголеше клонът. Тревата все така мека сега не обхващаше хълмове и поляни докъдето ти стигне взорът, а разпокъсано наброяваше участъци, все още неизсъхнали, държащи смело фронта до последно. Животни рядко се срещаха вече. Повечето бяха завършили приготовленията по своите зимни хралупи, а птиците бяха отлетели за по-топлите страни, където търпеливо щяха да чакат завръщането си. Единствено врабчетата и враните не напускаха дома си, готови да понесат каквото и да им донесе зимата. 
Босите й ходила стъпваха по тази оскъдна трева, но в момента, в който отминеха нова цъфваше на нейно място, запълвайки пролуките. 
Пръстите потъваха в тази последна зеленина, която ги гъделичкаха, но лицето й оставаше каменно и непоклатимо въпреки физическите функции, които тялото й извършваше. В момента дори не мислеше за напиращият студ. Очите й бяха отправени право напред към края на този лес, който й пречеше да съзре желаната дестинация. Стъпка след стъпка, равномерна и съсредоточена, преминаваше през храсти и шубраци, дървета и скали. Нищо не се бе променило. Всичко си бе както го помнеше. Всичко освен емоциите. Не, не природата бе различна, а тя. 
Познаваше тази гора като петте си пръста, но дори не й обръщаше внимание. Искаше да мине след нея, не я вълнуваше. едно време прекарала толкова скъпи моменти тук, сега я отбягваше, оставяше я на заден план. Не я изпълваше носталгия, нито радост от доброто старо познато. Сега то бе просто маршрут, който трябваше да премине. 
Дългата й коса се закачи в един шип, но бързо го премахна, открехвайки и последната преграда. Очите й най-накрая видяха главния път, а в далечината му се открояваше фасадата на Маджестик. Едва можеше да долови шумът от работещи фабрики, заведения и кипящ живот, какъвто този величествен град винаги излъчваше, независимо от часа и времето. Устните й почти се извиха в бегла усмивка. Почти, защото освен желания, тази страна и носеше и болка, а болката я изпълни със студенина, до някъде дори омраза. Омраза към съдбата, към забравата й, до някъде дори към близките си. Сърцето й се бе вкаменило и й се струваше почти невъзможно да се разтопи. Не очакваше много отсреща. Все пак бе минало време. Струваше й се много повече отколкото всъщност бе. По дяволите, струваше й се в един отминал живот. Сякаш сега не бе тя, сякаш това не бе нейната кожа, нейното лице, нейните ръце. Сякаш ги виждаше за първи път и все още свикваше с тях. Докосна останалият на гърдите си белег, пое си дълбоко въздух и по-сигурна от всякога, каквато бе постоянно, тръгна право напред. 
С почуда установи, че Маджестик се е развил доста от последния път когато го видя. Знаеше за новата смяна на управлението и все пак се изненада. Може би всички очакваха новият кмет да се провали, но той успя да ги  опровергае и то доста добре. Хората минаваха покрай нея, някои обръщайки се заради красивия й външен вид, но така и не видя познати. Съмняваше се да попадне на някой, но пък не се знае как можеше да я изненада бъдещето. Тя обаче нямаше да ги чака. Ни най-малко! Сама се запъти към единственото място, където знаеше, че са тези, които й трябват. Без значение дали бе правилно, без значение какви травми щеше да нанесе, нямаше да се спре пред нищо.
Погледът й най-накрая долови това, което искаше, за което така копнееше. Чак сега чертите й се смекчиха, а мускулите се отпуснаха. Чак сега устните потрепнаха като сърцето й да се сви. Ако можеше сигурно щеше да се разплаче, но не бе плакала от толкова време, че едва си спомняше какво е усещането нещо друго освен вода да мокри лицето ти. С бързи стъпки се запъти натам, изпълнена от очакване и нетърпение, но също така и от отрицание...

Мислите ми препускаха обезателно на всички възможни и невъзможни посоки. Защо донеса не бях срещала такъв като Гилгамеш? Може би защото всички бяха твърде .. познати за мен. Един беше стар и съсухрен, друг - млад, но без капка мозък. Праволинейни, доминиращи, егоцентрични и още хиляди неща. Толкова ми беше писнало от тях, че дори не бях забелязала този факт, но сега .. когато открих този нов, непознат свят знаех, че ще съм по-добре далеч от всички, които ме карат да се съжалявам. Всъщност далеч по-добре щях да съм ако не казвам на никой съм. Но проклетото ми чувство за любов към тези същества, към целия Ад е твърде силно.
И все пак исках да бъда като него. Исках да съм свободна сама да избирам за себе си, да не съм зависима и най-вече .. да не изпитвам болката толкова силно като сега. Да страх ме е. Страх ме е, че ако се върна пак ще отнеса изтръгнато сърце или нож или разрязване на две, не знам, но не исках това да продължава. Не исках и да съм затворник на ада, защото и това можеше да се случи. Може би сама щях да се затворя в някоя килия, за да може всички са да спокойни.

Защо ли бях такава? Някой може ли да ми каже? Да подскаже поне малко? .. Имаше няколко създания, които можеха, но главния седеше под земята, която копитата на коня в момента тъпчат и сигурно се радваше на пошлост, похот и разврат. Не очаквах да скърби за мен. Дори не мисля, че на четиридесет дни ще ми ходи на гроба. Щеше да е нетипично за него. За който и да е било долу. Дори Всевиждащия. Можеше и да ме обича, но просто трябваше да се сети за Таня и всичко щеше да се оправи. Просто не го разбират, аз не съм нищо повече от капка в морето.
И сякаш усетил на къде отиват мислите ми конят спря рязко и ме стовари на земята. Погледна ме и сякаш ми се караше по негов си начин. Леко наклоних глава на една страна и се усмихнах. Не усещах студа под задните си части, явно това беше новото ми тяло. Не помнех какво беше прегръдка, милувка. Само ударите, болката. Но усещанията, слуха, силата, обонянието, зрението – всичко беше в пъти повече. Сякаш това тяло беше по-силно от предишното ми. Сякаш чуждото, превзетото е нещо повече от това, което преди имах, онова изкуственото. И може би е грешка да смятам така, но това тяло .. не беше напълно различно от предишното и трябва лесно да ме познаят в него. Хах, може би само си внушавам. Уж сами ковем съдбата си, а моята е да стана безчувствена пионка на шахматната дъска.
Конят се приближи до лицето ми, а аз стоях все така без да ставам. Наблюдавах го с очи подаващи се от под качулката на мантията. Виждах, че усещаше, че пак се отчайвам. Виждах го толкова, ясно колкото можех да кажа, че скоро ще се стъмни. Въздъхнах и се изправих. Погалих го внимателно, не исках да отнеса и някоя захапка от това чудо и се усмихнах. Опитах се да се успокоя и пак се качих на него. Този път го накарах да се движи колкото му душа дава. Исках да се върна колкото се може по-скоро, за да видя какво е станало с родния ми дом.

С приближаването на новата територия усетих нещо странно. Чувство на слабост, но не като физическа или психическа. Духът ми не беше както преди. Беше като угасващ живот. Силата ми го подпомагаше, но нищо повече от това.  Магията държеше душата  ми в тялото с всичка сила, а слабостта растеше. Това ме накара да се зачудя защо ставаше така. Започнах да се оглеждам, но виждах само дървета, цветя, бурени, гора.
Накрая погледнах нагоре и с ужас установих, че съм близо до врагът на всеки демон. Летящия град. Точно така, аз бях близо, но и далеч и моята демонска страна го усещаше толкова ясно. Толкова силно. Изсъсках и накарах коня да препуска, исках да се махна от това място. Исках да спря това чувство.  Чувството на слабост.

Може да си бил на много места. Може да си обиколил много кътчета по света. Може да си видял много красота, но винаги ще има още. Още какво да те изуми. Още непознато, чакащо да го откриеш и изучиш. Още скали, за чието съществуване не подозираш. Още поточета, плачещи, че не си ги посетил. Още планини скрити зад пищна върволица от зелен саван. Дори и безсмъртните не знаят всяко едно парче. Земята постоянно мени структурата си, за да ти покаже, че няма по-висша от нея. Първоначална е тя и дори боговете могат да я покорят само на половина. 
Мортем познаваше голяма част от този свят. По време на пътуванията си бе видяла какво ли не - от слънчевия Скайфол през жестоките пясъци на пустините. От благородната зеленина на илионските гори до тъмните улици на Найтмер. Дори и Маджестик не й бе странник. Този лес обаче успя да я изненада. Не с пищността си. Като цяло не се отличаваше с нищо особено. Приликата му с всяка друга гора бе първосигнална и дори може да се каже, че ако трябва да се сравни с някои негови събратя, не би заел челните позиции. Но като всяко нещо и той носеше своята специфика. Харизмата му се криеше именно в индивидуалната аура на чистата магия, която се носеше във въздуха и почти го караше да блести. 
Колкото повече се луташе в опит да намери изхода, толкова повече осъзнаваше крещящата разлика с Шеридан, която изпъкваше със своята гротескова прелест. Тъмните опасности криещи се зад всеки оглозган клон, мрачните същества наблюдаващи те зад всеки изгнил ствол, страдалческите сенки, оглушаващи пространството, носеха своята черна очарователност. 
Но тук растителността не бе осакатена безмилостно и жребецът трябваше да забави ход и да внимава къде стъпва, за да избегне спъване в някой бурен или издаден камък. Макар избягала от покрайнините на Летящия град, който всеки демон заклеймява, все още усещаше тази пурпурна магия, напояваща пространството. Листата бяха наситено кафяви, подсказващи, че съвсем скоро ще напуснат земния си път, а почвата рохка, като след дъжд, паднал преди най-много ден. Копитата на животното се забиваха в този пази плодородна пръст, даваща обител на милиони малки гадинки. Тук той се чувстваше спокойно и в разрез със собственичката си не бързаше за никъде. Наблюдаваше как по-малките същества от него, като зайци, катерици и таралежи подготвят зимните си хралупи като че им се наслаждаваше. Може би разбираше техните традиции и бъдеше съпричастен към този първичен ритуал, толкова наподобяващ съграждането на хорските домове. 
Принцесата отметна поредния клон, който пречеше на взорът й, само за да види, че се озовава на главния път. Погледнеше ли назад виждаше елисандровите параклиси като едно далечно отражение. Отдъхвайки си, че се е отскубнала, тя погледна пред себе си. Но макар пътят да се издължаваше към Маджестик, освен него имаше и още нещо, което нямаше как да не грабне вниманието й, защото бе единственото в околността. Пред нея, точно от другата страна на самия път, се издигаше една дървена постройка, закрепена или може би изградена върху едно дърво. Големината й не бе прекалена, но напълно достатъчна, че да излезе от стереотипите на обикновените "къщи на дърво", които добрите татковци строят за децата си. Тази  можеше да събере поне десетина члена на човешкия род и по стопанисания й вид, Хелските можеше да предположи, че случаят е бил точно такъв. Сега обаче, за радост или щастие, къщата изглеждаше запустяла и необитаема. От нито един прозорец не блещукаше свещ, от нито един край не се чуваше какъвто и да е звук, освен този от огладнелите дървеници, нападнали това съкровище. Колкото повече я наблюдаваше толкова повече въображението й създаваше всевъзможни истини за това място. Само можеше да предположи колко страсти и съдби са се разигравали между тези коридори. Висящата въжена стълба не бе прибрана, което я навеждаше на мисълта, че обитателите не са напуснали целенасочено, а са я изоставили без да имат избор. Оставена така сама приличаше на тъжна жена, чакаща своят любим да се прибере. Струваше й се, че самото дърво плаче от самота - забравено и осквернено, най-вероятно превърнало се в убежище на бездомници и наркомани. Един от прозорците бе счупен на половина, приличащ на извадено око, слузесто и сляпо. 
Тази къща привличаше принцесата, толкова колкото и я отблъскваше. Дъските, стъпалата, вратите разказваха истории, достойни да бъдат записани в някой личен журнал или дневник. Въпросът дали да се изкачи и да пренощува вътре я измъчваше, а жребецът с нищо не й помагаше да вземе решение. Закован на едно място, той не показваше предпочитания или отказ към къщата. Търпеливо чакаше господарката му да шибне юздата и да даде заповед дали слиза или продължават. А решението бе трудно, защото Мортем виждаше, че някога тази къща е била носител на положителни емоции, хубава и гостоприемна, но в същото време сега имаше нещо плашещо и изправящо те на нокти....

/Реши дали ще пренощуваш и ако да, пиши в някоя от стаите в къщата. Ако не, пиши как си пристигнала на следващото място./