Гората

First topic message reminder :

Тя започва от пътя срещу къщата и в реалност е сравнително малка. Може да се обиколи за не повече от половин час. Като цяло е безопасна, тук таме се срещат животни или плодове. След края й се откриват дълги неизползвани поляни.

Лезандър се изправи. Все още беше ядосан и едва ли скоро щеше да му мине, но работата трябваше да се свърши.
-Хубаво искаш да тренираш, ще тренираш.
Той се метна на коня, а Арадел се качи зад него.
Той дръпна юздата, конят се изправи цвилейки на задните си крака и полетя бързо. Излезна на пътя, за изненада на Арадел. Но вместо да тръгне към града или дълбоко в гората, мъжът зави в противоположната посока, която водеше извън територията.
-Къде отиваме?
-Ще видиш. Ще проверим колко волева си всъщност, г-це Картие.
До тук с приказките. Д'Арвил млъкна. Очакваше ги път.

Вървяхме мълчеливо по горската пътека, очевидно бе, че този път няма да тренираме на поляната или под къщата както обикновено.Бях в лошо настроение, в някакво глупаво противоречие със себе си от това дали съм направила добре като заведох Лезандър при сестра му или не.Хубавото от цялата тази работа бе, че разкрих една малка част от неговата същност, тъмна, но все пак някаква част.А от друга страна горчилката в очите му онази вечер....незнам.
Ерик също бе видно раздразнителен.Нямах представа дали аз съм причината или нещо друго, защото все пак си влезе още от началото с това си настроение в залата.
Застанахме по средата на нищото.Дървета, храсти тук-таме някое цвете и камъни:
-Защо човек, когато иска да направи добро веднага го свързвате с ровене в чужди животи!!Не съм го направила с лоша умисъл.Помислих, че запозная ли се с нея , ще опозная и Лезандър до някъде.Истината е, че научих прекалено много....както и да е.Какво правим тук?

Ерик не обърна внимание на оправданията й, ако можем да ги наречем такива. Знаеше, че не го е направила нарочно, но също така знаеше, че Лезандър е такъв човек, който ако не иска да покаже нещо от себе си, значи има защо. А беше сигурен, че той е отказал, но тя с нейния инат го е накарала. Горката Пам, как ли се е почувствала от тази среща? Горкия Лезо, как ли той се е почувствал?
Но това е тема, в която не мислеше да задълбава.
-Какво правим тук?
Ето този въпрос вече имаше значение. Мъжът се обърна към нея.
-Тук сме, за да направим това.
Без да се обръща, той посочи едно голямо дърво с пръста си и само след миг от дървото не остана и помен. Грешка, на негово място останаха само останките, предвещаващи, че някога е имало нещо живо. Растението буквално за секунди се съсухри, спаружи, повяхва и се стопи, като отровено. Все едно самите му телесни сокове бяха брутално и насилствено изпити. Всъщност това си беше и самата истина.
-Умъртвяване. Много от земните магове са против използването на магията си по този начин, но колкото и да не ни се вярва, тя може да отнема живот, не само да дава. Даже си нямаш на представа различните начини, по които можем да погубим не само растителността, но и хората. Спецификата е да влееш магията си в него, но вместо да го даряваш с жизнени същества, да ги отнемеш от сърцевината му. Така то ще почне да умира и ако се тренираш по-често ще успееш да го правиш мигновено.

/Знаеш процедурата/

Животът и смъртта са в една непрекъсната гонитба, застъпват се като деня и нощта, но ако си широкоскроен ще съзреш демоничната орис на всеки един от двата. Животът, онази капка светлина, която се загнездва в нас при раждането ни и до половината на жизнения ни път, вече се е превърнала в ярко и жарко слънце.Не ми допада сравнението му с кутия бонбони, по-скоро кутия, но празна, в която ти сам полагаш събраните по пътя бонбони.Смъртта на свой ред, приемана погрешно като тоталиня край, замества това слънце в теб с звезда...Смъртта е онзи резервиран еднопосочен билет, който получаваш като бонус при раждането си, за парцел на небето, където да се превърнеш маскиран воаьор на чуждите животи.

Сега трябваше да си избера едно дърво и да отнема тази прелест, която природата е градила, може би с векове.Абстрахирах се от присъствието на Ерик.В моменти като този нагласата бе много важна, при нещо толкова прецизно не можеш да си позволиш да оставиш работата наполовина свършена.Как бихте се почувствали, ако умрете наполовина?Да, за това говоря.Погледът ми проходи околните заподозрени и се спря на един величествен бор.Кората му леко попукваше от напиращия живот вътре.Ако още малко забавех дишането си, можех да чуя как живонката в него циркулира жизнерадостно.Като стъпките на милиони деца тупуркащи нагоре-надолу.Това бе двустранен процес, трябваше да отдам от себе си, за да взема от него.

Спуснах се по дебрите на съзнанието си, като се насочих към онова място водещо отвъд човешкото в мен - моята магия.Като един малък реактор, напрежението в нея гъделичкаше корема ми.Строих многобройните виолетови, жужащи нишки като армия, а волята и мисълта ми, като изкусни командири ги проводиха към онзи кратък път и към онази война водеща се откакто свят светува - между живота и смъртта.А границата между тях бе малка, делеше ги върха на пръстите ми и отвъдния свят.Само една мисъл, една команда бе нужна за да се впуснат безрасъдно като псета към жертвата си.Когато напоих тялото си с целия този заряд и не можеше да е по-наситено, започнах да го изпускам бавно.

Края на ръката ми светеше леко в лилаво сияние, а малките светкавички се препъваха една в друга остремени към целта си.Не ги спряха нито камъните, нито малките клони по земята и скоро като рояк мравки полазиха дървото.Като достигнаха средата му се запиха, като пиявици и се загубиха в сърцвината на жертвата си.Не ги виждах, но ги усещах, всяка една от тях.Сега бях създала връзка с дървото, нямаше и една част от него до която не бях достигнала, разучих всяка една извивка, всяко клонче и игличка.А детските стъпки в него сега бяха притихнали, криеха се кой където свари...някак си напразно.Играта на котка и мишка някак си винаги одължава агонията.Магията ми започна да се влива в жизнените му сокове, безкомпромисно и властно, без изключения.Запона от корените му и се движеше нагоре, а след себе си оставяше онези грозни следи на смъртта.Изсъхнали, свити, потъмнели, съсухрени..тихи като гроб.Звуковете от това дърво бавно притихваха, като здрач и бе въпрос на време да достигна върха му и да предам трупа му там от където е дошъл - на майката земя.

Нещата винаги трябваше да се гледат от добрата страна. Даже и смъртта. Когато някой/нещо умира, ново се ражда на неговото място и после отново и отново. Безспирен кръговрат на природата - вечната съдница. Съдбата нямаше да упреква Арадел, че отне живот, защото от неговите останки, щеше да поникне нов, може би по-стабилен.
А тя отне живота на дървото с лекота. Да, отначало Ерик се съмняваше в успеха й. Все пак тя беше тази, която все казваше, че не е създадена да наранява и подобни. Може би е почнала да вдява нещата малко по малко и да приема реалността. А тя е, че няма нито едно същество на този свят, даже и ангелите, което да дарява само чистота и доброта. Където има невинност, се крие и безчестие. Където има милосърдие, се е засадила и жестокост. Където има добра помисъл, се крие и коварство. Винаги ръка за ръка, едното не може без другото.
Така растението започна да посърва, докато от него не остана нищо освен купчина безполезна дървесина и изсъхнали листа. Ако хванеш някое от тях ще се разрони между пръстите ти.
-Много добре.
Матюс отиде до нея и се заогледа. Чудеше се с какво да продължат, но не искаше да натиска магията й. Все още се учеше и не смяташе, че е готова за почвените образувания. Но тогава погледа му прихвана мишените от шапки, които все още стояха забучени в дърветата и един лък облегнат на ствола на една бреза.
-Лезандър научи ли те да стреляш вече?
-Опита се, но още не съм добра.
-Знаеш какво казват: Повторението е майка на знанието.
Той се усмихна и й връчи лъка.

/Арадел, опиши сполучливо уцелване на шапките до 40 метра. Започни за 50 и остави резултата на мен. Ако успееш и с него, продължаваме и със 100 и получаваш умението/

Никога не съм разбирала този парадокс, как за да израстне нещо са му нужни години, а понякога и векове и как за броени минути можеш да станеш свидетел как целия този труд на природата отива по дяволите. Дървото буквално се стопи пред погледа ми и остави след себе си само зелена тишина и мирис на един отминал живот напоен със смула.Докато го правех не мислех, че отнемам живот, а за естествения ред, това ми помогна да се справя.Тъкмо когато помислих, че занятието е приключило, Ерик забеляза цилиндричните шапки окачени по дърветата.Преглътнах тежко, защото знаех какво следва.Стрелбата с лък ме изнервяше, може би той не бе моето оръжие, но пътя към успеха е осеян с много такива шапки:
-Лезандър научи ли те да стреляш вече?-попита той.
-Опита се, но още не съм добра.
-Знаеш какво казват: Повторението е майка на знанието.

И ми подаде лъка.Поех го и се опитах да повторя упражнението със съзнанието си, докато унищожвах дървото.Изключих онзи дразнещ мърморещ глас, който като змия съскаше в ухото ми, че няма да се справя.Мисля, че хората го наричат несигурност, защото наистина, като змия се овива около врата и очите ти обричайки начинанието ти на неуспех.Поех си въздух и съвсем на малки пресекулки го издишах отново.Вече бях празна.Прокарах ръка по продължението на оръжието, все пак и то бе направено от дърво.Миналия път не се бях замисляла за този факт, а толкова би ме улеснил.Докато пръстите ми изучаваха всяка една грапавина, треска и извивка, част от съзнанието ми се вля в него.

Ръката ми се застопори за дървената част, като този път капчиците пот избиващи по ръцете ми, вместо да се стичат и пречат, попиваха в дървото.Вдигнах лъка на нивото на погледа си, чертаех мислената траектория по, която стрелата трябваше да мине.Започнах да я опъвам, докато местех погледа си ту към тетивата, ту към целта.Бях позиционирала тялото си, така както Лезандър ми беше показал, сякаш бях пуснала дебели корени надълбоко в земята и нищо не бе способно да ме помести.Придърпах стрелата към себе си, като се опитах да изчисля наум колко сила ще и трябва за да знам колко да я изпъна.Когато усетих съпротивлението между нея и тетивата, знаех, че вече е готова, сякаш трепереше в трескаво нетърпение острият й връх да промуши нечия плът.Изпуснах нова доза въздух, като този път с нея отлетя и тя....но този път не затворих очи и не извърнах глава, а с каменно изражение наблюдавах пътя й...

Стрелата полетя напред като сокол стремглаво нападащ поредната плячка. Дървеният връх се въртеше между траекторията си с умерена скорост и без излишни изкривявания. Само след секунди се заби и в първото дърво, точно в центъра на шапката. Този път Арадел се бе справила.
Надъхана от успеха си, тя с доволен поглед изкара следващата и я опъна на тетивата, както лък се опъва на струна на цигулка.
Ерик я наблюдаваше изкъсо. Явно Лезандър й беше обяснил всичко, което трябваше да знае. Втората стрела изхвърча и се заби отново в центъра на втората мишена. Третата в 30-те метра, почти в средата. 40-те метра леко я затрудниха и върхът се заби в долната част на кепето, но все пак улучи.
Когато дойде ред на предпоследното дърво, момичето почна да се притеснява, но вече беше почнала, нямаше как да се откаже. Лъкът беше изпънат, стрелата пусната, а шапката...Арадел я улучи точно във върха. Беше толкова изненадана и щастлива, че почна да подскача от радост около Матюс. Той се усмихна на реакцията й, но имаше още едно последно, което чакаше кротко, своят метален връх да се забие в кората му.
Сто метра още не бяха завладяни. Един последен опит. Едно последно опъване. Едно последно прицелване.

/Арадел опиши опита си и хвърли зар. Ако се падне четно ще улучиш, ако е нечетно пропускаш/

Явно не винаги нещата стават от първия път.Не биваше да бъда толкова пряма и да си въобразявам, че съм някаква всемогъща и от първия път нещата при мен се получават.Но дори сега от поредния ми, но този път успешен опит не биваше да се възгордявам.Ерик ме наблюдаваше покровително, като се радваше заедно с мен на успехите ми.Но бе време за един последен опит, опит, който обобщаваше всичко научено до тук, опит, който показваше, че всички останали пъти не са били на слука, а благодарение на уменията ми.Спрях с танца на радостта и застанах сериозно, огледах се, времето бе тихо, не прекалено топло, но слънчево.Дори листата на помръдваха, все едно времето бе застинало, идеално време, идеални условия.

Извих тялото си в подходяща за стрелба стойка и измерих с поглед разтоянието, което трябваше да измине стрелата, наистина този път бе в повечко.Тетивата трептеше така както трептеше и сърцето ми, чувах го чак в ушите си, но започнах да си повтарям, че това не е правилна тактика и не бива да отдавам толкова емоции, за някакво си стреляне с лък.Ако улуча, добре...ако ли не, здраве да е както се казва.Извърших същите неща със същата прецизност и когато вече бях на финалната права затаих дъх.Това бе онзи момент в който издишам и стрелата отнася дъха ми заедно със себе си.Пуснах стрелата и тя полетя по единствения път, който знаеше.

The member 'aradel' has done the following action : Зар

'Късмет' : 4

Понякога прецизността е от голямо значение. Търпение, изчисляване и стабилна ръка, това са главните точки, на които се опираме когато се учим да стреляме, било то с лък или с нож.
Арадел дълго възнегодуваше върху това умение, но в крайна сметка плодовете на труда й дадоха рожба и стрелата се заби в шапката. Не точно в центъра й, но ако това бе човек, то той определено щеше да е ранен сериозно.
Ако преди малко подскачаше, то сега една блага усмивка се прокрадна по устните й, която показваше задоволство от добре свършената работа и може би доза смирение. Защото когато хората се развиват, не трябва да се възгордяват и момичето почваше все повече да разбира този жизнен урок.
Тя се обърна към Ерик и видя същата топла усмивка на неговото лице. Нямаше нужда да я хвали или поощрява. Тя не бе животно все пак. Но тази усмивка бе напълно достатъчна на девойката, за да види гордостта в единия от двамата си учители. Наистина земният маг успяваше да я накара да се чувства поне малко по-полезна. Когато трябва й се караше, когато трябва се държеше сдържано, като истински ръководител, макар и разликата в годините им да бе минимална. Но през другото време я възприемаше като равна и може би затова го чувстваше толкова близък.
А днешния преди обед мина в съчетаване на два стила - неговият и този на Д'Арвил. Двата ментора се бяха слели в едно, даже без да са заедно.
Ерик отиде до нея и я прегърна през рамо.
-И какво смяташ да правиш сега, Покахонтас?

/Арадел получаваш уменията Умъртвяване Iво ниво, Стрелба с лък, аматьорско ниво. От двете общо получаваш Сила-5, Ловкост-6, Воля-7. Опит-12/

Може би бях започнаха да израствам духовно, защото когато стрелата достигна целта не започнах да подскачам , като пале.А тази реакция бе присъща на онази Арадел, която преди около три месеца с плахи стъпки пое към един нов свят, но чак сега осъзна, че е поела по пътя на промяната.Ерик също бе доволен от резултата и сега можехме да се отдадем на някакваи по-забавни неща.Но първо трябваше да мина през стаята си за да подредя едни кашони, които се канех да сложа в ред от доста време:
-Сега, драги ми Смит, смятам да се оттегля за малко в покоите ми, след което ще Ви потърся в общата зала и ще правим нещо забавно.Какво ще кажеш?
-Ще ми е драго да бъда част от твоя план.-отвърна ми той, след което поехме към къщата.

Купонът одавна бе затихнал и от къщата се чуваха звуците на дрънкащи чаши и потракващи чиний, вероятно вече раздигаха масата.На мен не ми се спеше, за това бях взела една бутилка от любимото ми вино и в една кутиика парче от тортата с малка свещичка върху нея.Стъпките ми отекваха глухо и потъваха в гъстите клони на дърветата.Луната любопитно се подаваше измежду листата, а сребристата й перелина покриваше пътеката пред мен.Стигнах до онази скала, на която бяхме веднъж с Ерик и седнах, като роклята ми се разля върху още топлата скала.

Нощта е онази кукувица до прозореца ти, студен шепот по гърба ти или лаещото куче в далечината.А тъмнината й ти напомня за онази удобна дреха, която обичаш да носиш.Тмнината те прави невидим за хорските неволи, глух за житейските кавги и сляп за всички онези истини, които ти сервира денят.Понякога ми се иска да си остана така сгушена в мрака, свита като ембрион в утроба от звезди.И просто да слушам...няма по-красив шум от този на тишината и пустотата, поляти с вино и малко цигарен дим за мистерия.

А виното разказва истории, надминаващи най-великия разказвач.Неговите приказки не завършват с щастлив край, в тях синът убива бащата, майката изоставя първородната си дъщеря, а любовта е отживелица, поредната клюка.Няма ги онези двама, вричащи се в мрака, а злата царица е просто поредното проявление на живота.А за него, живота, всеки ден е маскен бал, нова игра, игра на любов, пари и време.А времето лъже, заблуждавате със своите милиони минути и секунди, а всъшност живееш ден.Един ден живот е достатъчен от десетки пропилени години.

Години пропити в съжаление, бързане, самота и заблуда.Един ден живот е като перфектната цигара, за миг е изгоряла, но си успял да се наситиш на всеки един фрагмент.Който твърди, че ден не му е достатъчен- лъже или просто е заблуден.Да, говоря за онази заблуда, която те кара да си въобразяваш, че животът се дели на всевъзможни малки части, повечето от които безмислени и глупави.Заблудата е лишена от синтез и рационалност, на нея глобалната картина й бяга.А истината?Истината е тук и сега.Истината са звездите над мен, мирисът на вятъра и всички онези чувства и емоций .Защото без тях нямаше да виждаш блясъка на луната, да затвяряш очи всеки път щом усетиш онзи нощен бриз или да слушаш онази песен без мисъл за любимия човек.

Ваичко което твърдим, че търсим е картината пред очите ни, а ние пропиляваме времето си да се опитваме да съзрем зад нея.А чувствата и емоцийте са онази четка, с която добавяш различни нюанси на цялото.Да, бях пияна и какво пък?!Виното вече бе до половина, а аз не се опианявах от него, а от историите му.Димът от свещичката се издигаше в небето с дъх на шоколад:
-Честит рожден ден, Арадел!-прошепнах.

Понякога хората гледат назад във времето, после устремяват поглед към бъдещето и се замислят за всичко, което са пропуснали, за нещата, които не са могли да свършат, за мечтите, които са забравили нейде по пътя и почват да кроят планове, които си обещават да изпълнят. Разбора на живота никога не е лесно занимание, но от него не можем да се отървем. Напротив - натъжава ни, подлага ни на меланхолия, но после се чувстваме добре, олекнало ни е и следващия ден изглежда поне малко по-хубав. Да изпищиш в тишината - няма по-добър лек за сърцето.
-Честит рожден ден, Арадел!
-Честит рожден ден. - чу се друг глас, сякаш самото й ехо се удари в природата и се върна при нея. Но не беше нощната пелерина. Гласът идваше над нея и тя го позна веднага, затова не се наложи да повдига глава. Беше Ерик.
-Как дойде толкова бързо? - попита леко учудено, имайки предвид, че до преди малко си изповръщаше червата, но с него, нищо не я изненадваше вече, или поне се опитваше да свикне с идеята, че той е специален.
-Това няма значение.
-Защо си тук?
Искаше й се да се отдаде на лека доза самота.
-За да ти разкажа една история.
Мъжът изглеждаше доста изтрезнял и въпреки, че все още алкохола се бунтуваше в него, се държеше почти адекватно.
-Имало едно време един голям войн. Ама голям, страшен, нямало кой да го бие. Обаче никой не знаел за него. Той живеел сам, високо в планината. Около него само животни, билки, гробове и той там сам. Всеки ден войнът слизал тайно до селото да си напазарува - мляко, хляб, ракия, по един склон, една тайна пътечка. Обаче един ден като минавал от там видял нещо странно. По тази пътека имало много хора и всичките лежали по очи, а по гърбовете им ходела пустинната принцеса. Войнът я видял и си казал "ей, много е хубава". Приближил я и войниците й веднага му скочили защото стоял прав пред нея. Той ги натупал набързо, отишъл до нея, коленичил и й казал "здравей, ти не знаеш, но аз съм твой". Тогава тя му казала "ако ти издържиш 99 дена пред портата на замъка ни аз ще съм твоя." И на другия ден война бил там гол, невъоражен, с една рогозка. Застанал пред портата, погледнал прозореца и зачакал. Войниците минавали, ритали го, плюли го, той нищо - седи железен и гледа нагоре. Когато наближил 99-тия ден дошла и зимата. Когато дошъл и самият ден, принцесата почнала да се приготвя. Облякла си най-красивата рокля, запалила благоуханни свещи в целия замък и когато слънцето се скрило зад планината, портата се отворила. Засвирили фанфари, принцесата излязла красива, отворила ръце и извикала "твоя съм, имаш ме". Войнът седял и я гледал. Гледал я дълго, после станал, тупнал си рогозката и просто си тръгнал....на запад.
Ерик замълча и остави Арадел да усвои приказката. Сигурно щеше да се плени от любовната история, но дали щеше да разбере смисъла? Дали щеше да осъзнае, че войнът тръгнал на запад, защото там залязва слънцето, както и залязва душата. Да, сто дена в чакане, а накрая измръзналото тяло намерило единственият възможен път - към края....

Светът е пълен с приказки, които никога няма да бъдат разказани.Но винаги съм вярвала, че всяка една разказана, съдържа магически заряд в себе си, силата да променя животи.Хората стремейки се да приложат поуката, поемат към нова посока в място способно да стопли не само тялото им, а и душата.Приказката на Ерик наистина бе красива, но това не бе моята поука.Поне аз я разбирах и усещах по този начин.Ако бях на мястото на мъжа, щях да стоя до последно пред портите, но аз съм си такава, способна съм да се подлагам на различни унижения.
Гората бе притихнала, сякаш бе затаила и тя дъх за да чуе пленителната история:
-Красива история за лвка нощ..-казах накрая-Не ми се иска да коментирам поуката, защото ще си осъмнем тук.Но мисля, че имаме още малко време и аз да ти разкажа една.Тя е следната...
Разказват, че веднъж в едно ъгълче на земята се събрали заедно всички човешки чувства и качества. Когато СКУКАТА се прозяла за трети път, ЛУДОСТТА предложила:
— Хайде да играем на криеница, а!?
ИНТРИГАТА повдигнала вежди:
— Криеница? Що за игра е това?
Тогава ЛУДОСТТА обяснила, че един от тях, например тя, започва - затваря си очите и брои до милион, а в същото време всички останали се крият. Последният, когото открият, започва да брои следващата игра и така нататък.
ЕНТУСИАЗМЪТ затанцувал с ЕУФОРИЯТА, РАДОСТТА, СЪМНЕНИЕТО, само АПАТИЯТА, която никога от нищо не се интересувала, отказала да участва в играта. ИСТИНАТА предпочела да не се крие, защото в края на краищата, винаги я откриват, ГОРДОСТТА казала, че това е абсолютно глупава игра (нищо друго не я вълнувало освен нея самата), СТРАХЛИВОСТТА не искала да рискува много-много.
— Едно, две, три, ... - започнала да брои ЛУДОСТТА.
Пръв се скрил МЪРЗЕЛЪТ. Скрил се той зад най-близкия камък край пътя, ВЯРАТА се издигнала в небесата, а ЗАВИСТТА се скрила в сянката на ТРИУМФА, който със собствени сили се изхитрил да се изкатери до върха на най-високото дърво. БЛАГОРОДСТВОТО много дълго не можело да се скрие, тъй като всяко място, което то си намирало, се оказвало идеално за неговите приятели: Кристално чистото езеро - за КРАСОТАТА. Хралупата в едно дърво - ами че това е за СТРАХА. Крилото на пеперудата - за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Полъхът на вятъра - той е за СВОБОДАТА! И така, то се замаскирало в слънчевия лъч. ЕГОИЗМЪТ, напротив, намерил си едно топло и уютно местенце само за себе си. ЛЪЖАТА се скрила дълбоко в океана (а в действителност тя се скрила в дъгата), а СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се спотаили в гърлото на вулкана. ЗАБРАВАТА, дори не помня къде се скрила, но това не е важно.
Когато ЛУДОСТТА преброила до 999999, ЛЮБОВТА все още търсела къде да се скрие, но вече всичко било заето. И изведнъж тя видяла прекрасен розов храст и решила да се скрие между цветовете му.
— Един милион, - изброила ЛУДОСТТА и се заела с търсенето.
Разбира се, най-напред намерила МЪРЗЕЛА. После чула как ВЯРАТА спори с Бога, а за СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО се сетила по това как трепери вулканът, след това ЛУДОСТТА видяла ЗАВИСТТА и ТРИУМФЪТ. Нямало нужда да търси ЕГОИЗМА, защото мястото, където той се бил скрил, се оказал пчелен кошер, а пчелите решили да изгонят неканения гост. Търсейки, ЛУДОСТТА се приближила до ручея и видяла КРАСОТАТА. СЪМНЕНИЕТО седяло до оградата, чудейки се от коя страна да се скрие.
И ето че всички били намерени: ТАЛАНТА - в дъхавата и сочна трева, ТЪГАТА - в тъмната пещера, ЛЪЖАТА - в дъгата (за да сме честни, тя се криела на дъното на океана).
Не могли да намерят само ЛЮБОВТА.
ЛУДОСТТА поглеждала зад всяко дърво, във всяко поточе, на върха на всяка планина и най-накрая, тя решила да погледне в розовите храсти, започнала да разтваря клоните и чула вик. Острите шипове на розата наранили очите на ЛЮБОВТА. ЛУДОСТТА не знаела какво да прави, започнала да се извинява, плакала, молила за прошка и за да изкупи вината си, обещала на ЛЮБОВТА да стане неин водач. Какво ще кажеш за една игра на криеница преди лягане?-намигнах му аз, като се изправих и му подадох ръка за да поемем към къщата.
По пътя обсъдихме как всеки един от нас разбрал историята на другия.Вече бях напълно истрезняла и сега просто исках да заспя.

Беше ми адски досадно от , това че се налагаше да тренирам точно когато приятелите ми бяха на гости.За миг дори се поколебах дали да не се откажа от целия този абсурд с Хелга, но не ми се искаше да засягам гордостта на Лезандър да чисти тоалетни заради мен.Вървях намусена по горската пътека като го следвах:
-Но, аз няма да успея-мрънках аз.-Колкото и да тренирам, тя е по-силна...предимство са килограмите й.Ако искате да ме погубите и да се отървете от мен, има и по-хуманни начини.Или ако искате толкова да се боря с нея., защо не организирате словесен двубой....тогава имам реалния шанс да я смачкам,.
Мъжът вървеше пред мен като не казваше нищо, типично.Денят беше потискащ, сутринта започна със слънце, но малко преди да излезем, облаци се стовариха върху пурпурното небе и всеки момент се очакваше да завали.
Стигнахме до една поляна на която не бях ходила до сега, по нея дори нямаше цветя, нито храсти...дори тревата се подаваше едва-едва.Дърветата се бяха сгушили в единия й край, като клоните им не издаваха нито звук.Примесено с лошото време, картинката изглеждаше повече от апокалиптична.Какво ли щеше да ме накара да правя?Ето и че първите капки не закъсняха и започнаха да се стичат по телата ни.

Стигнаха до мястото, което беше перфектно, поради голямата обширност. Лезандър не предполагаше, че ще завали, но това само допълнително правеше планът му по-труден, което пък бе по-добра и силова тренировка. Но каква щеше да бъде тя, Арадел даже не подозираше. Можеше само да гадае, а това хич не й харесваше. Колкото и да го обичаше, мразеше когато той я тренира. Мъчеше я по всевъзможни начини, затова предпочиташе Ерик, но него в момента го нямаше и магьосницата нямаше особен избор.
Д'Арвил се спря по средата на поляната, завъртя се на пета, обръщайки се към нея и доволно плесна с ръце. Учудващо, но изглеждаше в настроение. Вътрешно Арадел я човъркаше лошото предчувствие, за това, че преди малко я оставиха сама. Интуицията й подсказваше, че нищо хубаво няма да излезе от всичко това, за нея....
-Такааа..... - почна илюзиониста и изпука пръстите си. Изпъна ги странично от тях и пусна магията си в действие. Почвата се разтресе и момичето леко залитна, когато изведнъж остана със зяпнала уста. От почвата бавно, но славно почна да се извисява скално образование. Не само образование, цяла скала, която достигна височяйщите петдесет метра височина. За целта щеше да е много по-лесно ако Матюс беше тук, за да я образува, но при липсата му, трябваше да използват старата, хубава илюзия.
-Виждаш ли скалата?
Тъп въпрос, нямаше как да я избегнеш.
-Искам да я изкачиш и после наобратно, използвайки единствено тялото си. Без магия, без енергия. Само ти и крайниците ти.
На Арадел й идеше да изкрещи. Не само, че скалата бе висока близо двайсет етажа, но и беше стръмна, а камънаците вече се мокреха от дъжда, което ги правеше хлъзгави и неудобни.
-Хайде, какво чакаш?

В това време Дориан и Дрейк се бяха скрили в далечните шубраци, което правеше присъствието им напълно незабележимо.
-Какво по-точно смяташ да правиш?
-Ще видиш. - усмивката се разля по лицето на синекосата некромансърка.
-Ти си един малък зъл гении, нали?
-Разбира се, скъпи. Разбира се!

/Гери опиши успешно, но със затруднения изкачване, а после почвай надолу, но не до край. Ще се намеся по средата./

Гледах безпомощно как грамадната скала се издига все по-нагоре и по-нагоре.Искаше ми се да тропна с крака и по детски да кажа "Няма пък", но така бих предизвикала единствено ядът му.Защо в изтезанията му...опа тренировките му имаше единствено катерене?!Имах чувството, че грамадния камък никога няма да спре да расте, докато не достигне земната орбита.Дъждът започна да се усилва и вече бях мокра:
-Ти сериозно ли?Да се убия ли искаш?-скръстих ръце.
-Никой не те кара на сила.-каза с равен тон той.
Винаги знаеше как да ме предизвика.Не му отвърнах, а се приближих до скалата и започнах да я оглеждам , но вдигнех ли глава нагоре в очите ми влизаха вода и кал, която се стичаше по камъка.Въздъхнах тежко и погледнах злобно към белокосия.Видях една издутина подходяща да се хвана и да започна бавното и мъчително катерене.Трябваше да се вкопчвам в камъка за да не се хлъзна надолу.Прахта по него се бе превърнала в кал и правеше задачата ми още по-трудна.Бях направила няколко крачки нагоре и погледнах надолу, стори ми се адски високо и за момент ми се зави свят.
На едно от възвишенията кракът ми се подхлъзна и увиснах, като чувал.Опитах се да застопоря краката си, но те продължаваха да се хлъзгат, помислих си за момент, че това е края.Ръцете ми не бяха достатъчно силни и започнаха да се хлъзгат, но точно в последния момент се надигнах и се улових за една малка, издадена и изострена скала.Въздъхнах с облекчение и продължих да се катеря.По пътя на горе вятъра се усилваше и примесен с дъжда караше тялото ми да трепери от студ.Стигнах до една вдлъбнатина и седнах на нея за да си отдъхна.До мен от пороя който вече се бе образувал започнаха да се търкалят надолу.Хванах един и го пратих по Лезандър:
-Имаш късмет, че съм прекалено добра..иначе ако можех щях да те замеря с твоето лично творение!Не ме интересува, но след всичко това искам реванш-топла супа на някое топло място.Подчертавам топло!!-крещях аз.
Не го чух какво ми отговори и след като си отдъхнах продължих по трудния си път.Голите ми колена се търкаха по грубия камък и вече бяха разранени.До върха не оставаше много, последни метри.Драпах нагоре като коте и ето че вече се изкачвах по него.Той беше объл и плосък, удобно човек да стъпи на него и да се изправи.Бях вече горе, цялата мокра , а колената ми раздрани и стичаща се кръв по тях.Но когато си успял да пребориш с един такъв гигант, болката остава на заден план и остава единствено тържествуването.Бях толкова щастлива, че съм успяла , че запознах да подскачам и да крещя:
-Хахаааа, да ти го начукааам, аз успяяях!Видя лиии!-радвах се аз.
Но явно от дъжда почвата под краката ми се бе размекнала и полетях надолу заедно с пръстта и камъните.Започнах да пискам , като си мислих, че това е края за мен.Но за мой късмет паднах точно на онова място, на което се бях спряла да отдъхна и което за още по-голям мой късмет бе по-издадено от другите.За момент сигурно съм била изгубила съзнание, но дъждът ме накара да се свестя.Оглеждах се объркано като незнаех как да продължа надолу, може би заради силния удар по главата.

Прокълната да съм - във Феникс заваля. Благословен да си Дантес и творенията ти. Най-накрая да се почувствам поне малко като у дома си. Неведоми са пътищата адски. Алелуя!
Като изключим комфорта ми от атмосферните явления, които по тези места си бяха рядкост, приятелката ми се справяше по-скоро добре отколкото зле. При първото й падане, с Дрейк се хванахме за устите и присвихме очи.
-Ауууу....
-Това ще остави белег.
Но тя продължи така или иначе, което си беше истински напредък за нея. И ето, че след около половин час стигна до върха.
-Хахаааа, да ти го начукааам, аз успяяях!Видя лиии!
С Туул се спогледахме сконфузно.
-Имам две обяснения - или толкова рядко успява в нещо, че веднъж получи ли се, изпада в еуфорична истерия или е разгонена.
Въздъхнах на думите му. Наистина не знаех какво да кажа. Къде отиде смиреното приемане, че си постигнал нещо? Магове....прекалено са експресивни. Но не мога да отрека, че бях горда с нея. Хах, рано е да съм горда, всъщност всичко те първа предстоеше.

Spoiler:

Разтърсих пръстите си и затворих очи. Трябваше да измисля нещо, нещо сложно, нещо трудно.
-Някакви идеи? - запитах илионеца.
-Шегуваш ли се? Никой не може да измисли начини за мъчения като теб.
-Нямам намерение да я убивам, Дрейк.
-Не съм казал такова нещо.
Усмихнах се дяволито и я погледнах. От цялото това щастие щеше да се причука. Тъкмо съвзела се от падането сега неуверено застъпва надолу. Крачка по крачка, пъхаше пръстите на краката си в процепите на скалата, а дланите й опипваха повърхността, за да не се изплъзне и да се пребие отново.
Погледнах по посока на скалата в търсене на потенциална жертва. Като казвам жертва, нямам точно това предвид. Най-накрая очите ми попаднаха на нещо доста подходящо.
-Идеално.
Протегнах едната си ръка, чиято траектория, ако бива проследена щеше да сочи право към центъра на огромните камънаци. Там в една разорана заради дъжда дупка се показваха няколко зеленикаво-жълти опашки. Шест на брои неотворни змии. Изпратих магията си към тях, която бързо нахлу в телата им и ги задуши. Само за секунди студенокръвните издъхнаха. Бяха далеч, но можех да усетя напускащите ги души. Сега телата им бяха мои. За още няма и минута тънките, безгръбначни бяха под мой контрол. Обичах съживяването на трупове. Беше толкова забавно. Контролирайки ги, те излезнаха от скривалището си и съскайки се плъзнаха по малката планина. Пълзяха увивайки се една друга, докато не стигнаха до Арадел. Две от тях се увиха около глезените й, а останалите четири се изкачиха право пред лицето и снагата й. Когато ги видя, блондинката се вцепени, но само за секунда. В следващата изпищя на умряло и за малко да се пусне и да полети надолу. Бях готова да я поема при такъв случай, но целта бе напълно различна.

/PS от разказвача: Опиши реакции, емоции и преборването със змиите, плюс слизане до долу/

Когато се свестих започнах бавно и сигурно да слизам надолу.Крак по крак и ръка по ръка като безопасно опипвах всяка пукнатина.Вече бях по-спокойна и в кондиция да осмислям действията си, когато незнайно от къде се появиха шест отвратителни змии.Нещото от което ме беше страх след жабите и гадните насекоми са змиите.Започнаха да се увиват около тялото ми в задушаваща прегръдка.Първичната ми реакция бе първо да крещя после да мисля и да действам.В уплаха си вече мислено проклинах Лезандър за всичко на което ме подлагаше.Усещах как се движат по тялото ми в опит да ме задушат и сигурно да ме изядат.Погледнах надолу а белокосия наблюдаваше случващото се с дебилно спокойствие:
-Проклет да си, нямаш ли капка жал!-циврех докато захватът на влечугите се затягаше около мен.
Когато видях , че една от тях отваря устата си да ме захапе не издържах.Нямаше как да използвам ръцете или краката си, затова се налагаше да прибегна до магията си.Не ме интересуваше дали ми бе позволено или не, вече трябваше да се боря за живота си.Затворих очи докато стисках здраво скалата и успокоих дишането си.Призовах магията си, която в разрез с темепературата навън се разля, като слънчева светлина из тялото ми.Не след дълго, търсейки отвор през който да се освободи започна да излиза през порите на тялото ми.Това накара животните да разхлабят захвата си и да се изнизват от тялото ми.
Виолетовата светлина ставаше все по-ярка и по-ярка от което и мощта й се увеличаваше и за момент можех да ги държа настрана.Някой хора и злите езици ще кажат, че следващото ми действие е банално, но мен това не ме интересуваше.Така както змиите, така и тънкия бръшлян се появи незнайно от къде предизвикан от мен.Появи се още едно тънко стъбло и още едно и още едно и така докато не станаха цял рояк.Обвиха скалата и растенията започнаха да мятат телата си във въздуха, като многоръко чудовище.Шест от тях се стрелнаха към змиите и ги обвиха в захват, който бе много по-силен от техния.Докато тези шест бръшляна се бореха с животните, останалите растения образуваха нещо като жива клетка.Змиите бяха завлечени в нея и скоро бяха затворени в зеления си затвор, чиито мрежи бяха толкова дебели и жилави, че нямаше измъкване.
От напрежението цялата бях обляна в пот, а от едната ми ноздра се стичаше тънка струйка кръв.Бях изтощена и слаба, но трябваше да се довлача до долу.Докато се плъзгах към земята с периферното си зрение видях, че в единия храст нещо се движи.
Спрях за момент като се престорих, че оправям обувката и се загледах по-добре.Нямаше как да не разпозная лицето на най-добрата си приятелка сред листата.И тогава всичко ми стана ясно...ще си правим номера, а?!От удара при падането ми, главата ми кървеше, не много, но достатъчно за да е нещо фатално и достатъчно за отмъщенито заформящо се в главата ми.Помня колко бе изнервена До докато нямах спомени и как това я побъркваше и съсипващо нервите й.Е сега щях да повторя историята около загубването на паметта ми.Нозете ми най-накрая докоснаха земята и въздъхнах с облекчение...сега бе ред да проверя тетралните си заложби.Започнах да се озъртам като животно с явно объркване.Лезандър се приближи като ме гледаше въпросително.След малко Дориан и Дрекй се показаха от храстите.А аз продължавах с малкия си спектакъл:
-Кои сте вие?И и з-защо бях на върха на тази опасна скала.-Лезо се опита да се приближи.-Не смейте да ме приближавате...не ви познавам!-говорех с треперещ глас, а в очите ми почти изникнаха сълзи.

Очите ми се разшириха при гледката. Мамка му, изпсувах на ум и за малко да излезе и от устните ми, но изненадата ми попречи. Идеята, че Арадел за втори път може да загуби паметта си, се заби в задната част на мозъка ми като блъскащ тумор. Неусетно ме изби бяс, наподобяващ тайфун, земетръс, цяло природно бедствие. Без изобщо да се усетя, не на себе си, се нахвърлих върху приятелката си като я съборих на земята. Хванах я за раменете като почнах да я треса като парцалива кукла. Ако я блъсках малко по-рязко, макар че и така си беше доста рязко, щеше да удря главата си в земята, но за сега само бясно се люшкаше във въздуха.
-Спомни си. Спомни си, проклета да си. Спомни си, спомни си, спомни си.....
Бях излезла извън кожата си. Не мислех трезво, изобщо не осъзнавах, че можех да я нараня. Страхът от повторна загуба ме беше обладал толкова много, че сега се държах като побесняло животно нападащо най-близките си, защото е било приклещено в ъгъла и няма друг избор, освен да нападне този, когото обича. Магията ми беше излезла от релси и от тялото ми се процеждаше онази толкова необуздана синя енергия, която в смесица на дъждовните капки озаряваше не само нас двете, но и всичко около ни в рамките на няколко метра. Не исках да го правя, но по някаква неясна причина тя се отприщи и ако скоро не се успокоя, щеше да има огромни щети.
-Спомни си, по дяволите.... - крещях като умопобъркан фанатик.

- До...Дориа....
Дрейк се опита да извика към некромансърката преди тя да се нахвърли върху приятелката си, но безуспешно. Още преди да бе изрекъл името и тя вече се бе нахвърлила върху клетото момиче. Двете се стовариха върху мократа и кална почва. Двамата мъже можеха само да се надяват да не се наранят взаимно а и за това се притичаха на помощ на малкият земен маг. Още преди да са докоснали Дориан, около тях се разнесе синкава енергия. Водата засия все едно някой бе пуснал електричество в единия край на Гората и в момента цялата почва бе озарена от лека светлина. Нямаше друго което да въздейства така на тази вода, освен ако не бе магия. И то, много силна.
Дрейк хвана за раменете некромансърката и се опита да я издърпа назад. Ала при опита си да я отмести, усети не само силата която присъстваше в тялото на Дориан, но и мощта която притежаваше тя. При втория или може би третия опит да я дръпне от тялото на Арадел, сноп енергия се стовари точно под дланите му. Енергията се концентрира и оттласна дланите му с такава сила, че ковача се строполи на земята.
Въздухът се нагорещи до толкова че дори капките които падаха около тях не успяваха да паднат на земята. Изпаряваха се още преди да стигнат до нея. Накрая валеше само около тях, а по телата им не капваше и капчица.
В този момент Дориан не осъзнаваше какво се случва с нея. Единственото за което мислеше бе как да възвърне паметта на своята приятелка. Опасяваше се да не се случи за втори път това с нея, което за малко не я погуби. Но въпреки че не знаеше че това бе една малка злобна шега от страна на Арадел, нещо я караше да не спира да я блъска в земята. Дори с лека ярост че може да я загуби в такъв момент...
Тук се намеси Д'арвил. Белокосия подаде ръка към вече строполилия се Дрейк и му помогна да се изправи.

- А сега, заедно! - извика и без дори да чака секунда повече, сграбчи момичето с двете си ръце.
Едната подпъхна под рамото, а другата постави над него. Стисна я здраво и с общи сили се опитаха да разделят двете момичета. Но, това не бе достатъчно. Краката на некромансърката бяха вкопчени толкова силно в тялото на Арадел, че дори не и позволяваха да диша. Притисната от неочакваната сила породена от яростта, Арадел нямаше много шансове. По-скоро единственият и шанс който се виждаше бе да пострада доста сериозно.

- Няма да стане така, но знам нещо по-добро! - извика ковача който в този момент използва енергията си.
Онова странно умение което притежаваха гладиаторите за по-бърза атака, но този път в отбранителна позиция. За по-малко от секунда тялото му се изстреля с такава сила назад, че Дориан се озова в ръцете му. Дори я придържаше под раменете с две ръце за да не избяга. А некромансърката продължаваше да крещи неистово думите с които кълнеше Арадел.
Една капка отново падна на лицето на Лезо. После втора, трета и така, докато дъжда отново не се върна в обичайната си форма. Телата им продължиха да подгизват в дъжда а Арадел стоеше неподвижно на земята цялата облята във вода и кал. По лицето и си личаха няколко ясни следи от ноктите на приятелката и, която явно я бе одраскала. Дрейк продължаваше да държи малката си възлюбена и побъркана приятелка, а Лезо в този момент се приближи към Арадел. Наведе се, подпъхна ръцете си под нея и я повдигна в обятията си като кукла. Приближи лицето си до нейното и я погледна в очите. Не смееше да и продума. Ако наистина паметта и бе загубена отново, щеше да си проличи. Наблюдаваше я внимателно в очите като чакаше онази малка искрица надежда която ще го успокои че Ариадел е добре...

Бях издърпана от приятелката си в опит на озаптяване от страна на Дрейк и Лезандър. Изведнъж цялата излезнала магия се върна обратно в тялото ми и светлината изчезна. Просто се абсорбира и скри в онова тайно, свещено място така, все едно никога не се беше показвала. Съзнанието и ясната ми представа за нещата се възвърнаха и като излезнала от транс осъзнах, че се намирам в обятията на Туул, които силно ме притискаха към себе си.
Първоначално се учудих защо прави всичко това, но после погледа ми попадна към почти изпадналият в несвяст земен маг. Очите ми се разшириха, тялото ми почна да трепери, устните ми бяха полуотворени, а гърло безмълвно. Стоях като статуя, с изписана болка на лицето и не знаех какво да направя, какво да кажа. Тя лежеше в ръцете на графа и гледаше неразбиращо. Дъждът падаше по телата ни, удрящ като шамари, връщащ ни към реалността.
-Ара...дел.... - промълвих глухо накрая, невярваща, че съм способна да я нараня. Почувствах се толкова виновно, толкова мръсна. Нямаше да си го простя никога. Никога!
-Какво направих?
Въпросът се сподави в гласните ми струни и в безтегловност се строполих на калната земя. Гледах право в нея, не можех да откъсна очи от веещата й се на вятъра коса. Няколко сълзи потекоха, но се сляха с капещата вода. Протегнах ръка към нея, но строгият, осъдителен поглед на Д'Арвил и думите :"Не се приближавай", ме сепнаха и тя увисна във въздуха като прекършен клон.
-Какво направих? - повторих, проклинайки се. Искаше ми се да потъна в дън земя. Как можах да позволя на гневът да ме завладее точно сега, точно тук, точно за нея? Сега разбирах защо другите нации толкова мразят прокълнатите. Не сме нищо повече от едни изчадия, а аз водех класацията с няколко стълбици. Заслужавах да бъда затворена в някоя тъмна стая, окована с вериги. Едно беше да убивам, да измъчвам, да всявам смърт, но да нараня най-добрият си приятел. Непростимо!
Забих поглед надолу, после като някакъв призрак се изправих бавно и огледах и тримата, както и всичко заобикалящо ни. Беше грешка да идваме тук. Ако знаех, че ще стане нещо такова никога нямаше да се съглася. През каквото и да минавах, не беше честно Арадел да страда. И ето, че без никой да очаква се обърнах в посока към главният път и се затичах без да спирам. Просто исках да избягам от тях. Нямаше да мога да я погледна след това, което сторих. Тичах право към Маджестик. Знаех, че не е далеч, виждах върховете на постройките. Просто исках да избягам далеч.

След като Дориан тръгна сама или по-скоро след като изчезна с бясна скорост незнайно на къде, Дрейк нямаше какво повече да чака тук. Да, Ари и Лезандър му бяха близки по някакъв начин, но не можеше да остави некромансърката сама. Достатъчно добре познаваше тези ситуации и параноите в които изпадаше и знаеше че тя не трябва да се скита в горите без надзор. Не че нямаше да се оправи и да убие няколко души по пътя си, но нещо в него го караше да тръгне веднага.

- А-а-аз... - опита се да каже, тръгвайки направо след Дориан.
Лезо се обърна и му кимна.
- Тръгвай.
След секунда, вече ковача тичаше след момичето следвайки следите и, а Лезандър продължи да държи в ръце земния маг, като се запъти право към Къщата на Дървото. Ако Арадел наистина бе толкова зле, трябваше да и помогне по някакъв начин.

Стъпките му отекваха тежко, удряха се в клоните и отново се връщаха в земята под формата на прах.Знаеше много добре какво търси и къде да го намери или по-точно кой...В една сгушена сред природата къщурка живееше едно момиче с руси, като слънцето коси , а очите и сиви като небето преди буря.Последния път, когато бе видял тези очи те бяха тъжни и разплакани и сега се надяваше срещата им да върне онзи усмихнат блясък.Бяха изминали години, но при една такава връзка тежестта им бе просто гъдел под брадичката.Той не я бе забравил, нито тя него.
Арманд Картие бе на двадесет и седем години, висок и строен младеж.Косата му бе дълга и буйна с цвета на житните класове, а очите, те бяха като досущ тези на Арадел, само където в тези се четеше тежък темперамент и проницателност.Очи, които проникваха в теб и оставяха следи от изгорено.За краткия си живот бе обиколил почти всички територии и познаваше всяка една от расите до съвършенство.Стремеше се да вземе положителното от всички, затова и може би бе изкусен боец.Детството му бе хаотично, като това на сестра му и затова на деветнадесет годишна възраст бе напуснал родния дом и се бе отдал на скиталчество докато намери истинското си призвание.Бойните му умения били добре посрещнати в Захрид и бе станал дясната ръка на един Маршал.
След като със зъби и нокти се бе борил да стане нещо от него в този живот, той нямаше никакво време да невести малката си сестричка, но сега не искаше да отлага повече.Бе си взел няколко почивни дни и тръгна към Феникс.От отделни хора бе чувал това-онова за сестра си, важното за него бе тя да бъде жива и здрава и сега идваше да провери това с очите си.

Арманд стоеше и наблюдаваше безмълвно цялата гротеска развила се пред него.Каква щастливка бе сестра му, имаше приятели, а човека когото обичаше бе до нея.А той, той имаше един чифт очи запечатан в съзнанието му, които при всеки спомен за тях жигосваха сърцето му като с желязо.Един спомен за целувките тлееше едва по устните му, а един аромат го преследваше в сънищата му.Едно име нашепваше нощта, носейки в сънищата му като гост един женски силует.Лиза, име и проклятие за неговото битие.Лиза - тоналността в която биеше сърцето му.
Физиономията му посърна:
-Аз...аз ще сляза за малко долу.-без да чака отговор мъжът се спусна по въжената стълба.
Остана сам с вековния лес и мислите си, какво по голямо наказание от това?Отиде по-навътре в гората и седна на един отрязан дънер.Прокара пръсти през изморената си глава и съзнание.Искаше му се да заспи, да стане затворник на съзнанието си и този сладък кошмар да се повтаря отново и отново.
По пътя понякога минаваха различни търговци и минувачи, но този път южния вятър довя различни шума на различни стъпки от на останалите.Те сякаш се носеха над листата , над вечната прах, като видение.Той вдигна глава и я съзря, там в далечината, неговата мелодия.Ръката на времето бе снизходителна към порцелановото и лице.
Очите им се срещнаха, така както вълните на морето срещат брега.Тя се спря и за момент се поколеба дали да не се обърне и да остави евентуалната им среща на фантазията им.Но не, тя остана...трябваше да остане и да му каже, поне това му дължеше.Арманд се изправи и се приближи до нея, а зад себе си остави миналото им като вчерашно недоразумение:
-Аз...първо искам да ти кажа, че съжалявам.Имах проблеми, за които нямах доблестта да ти споделя.Бях длъжница на едни хора и просто не намерих друг начин, ако не го бях направила рискувах животите ни, Арманд.А след като го сторих, нямах смелостта да те погледна в очите.
-И с право!Защо си тук?
-Раян ми каза къде си, просто не можех да оставя нещата така.Но вече е късно за обяснения, нали?-погледна с надежда тя.
О как му се искаше да я вземе в обятията си и да прати по дяволите времето и историята, но достойнството му не го позволяваше.Тази жена преобърна живота му в лошия и добрия смисъл.Сълза се спусна по бузата и като бяла лястовица:
-Била си толкова път за да си кажем сбогом?-проговори той.
-Звучи като край?
-А ти какво очакваше?Не съм онзи хлапак, когото помниш.Върви си, Лиза, не отваряй стари рани.
Тя наведе глава, той вдигна брадичката и я целуна нежно по челото, като благословия.Обърна се и пое в неизвестна посока.
Тя не остана още дълго, стоя докато не изчезна от полизрението и живота и.


Стоях и гледах Лезо и Ерик със скръстени ръце.Те май ми се подиграваха, а?Днес нямах намерение да тормозя съзнанието си с глупости, затова просто вдигнах торбите с покупките си и влязох навътре. Не бе реакцията, която очаквах и изобщо не бе лигаво.Много разбират те:
-По-добре отивай, че като я знам сега ще се нацупи.-каза Ерик на белокосия.
Той въздъхна и я последва.