Гората

First topic message reminder :

Тя започва от пътя срещу къщата и в реалност е сравнително малка. Може да се обиколи за не повече от половин час. Като цяло е безопасна, тук таме се срещат животни или плодове. След края й се откриват дълги неизползвани поляни.

Бях доволна от себе си и така със ситни, бебешки стъпки вървяхме към съвършенството.Нали всички все пак към това се стремяхме.Беше прав, че главата ми е прекалено пълна.Но от както...от както заживях своя втори живот предполагам, че мисля повече от обикновено.А тези дни ми се въртят и някакви мисли, потребности, които ме карат да си задавам въпроса дали е правилно да ги изпитвам, дали ги заслужавам?
Като всеки нормален човек на тази планета и аз имах нужда от нежност и близост.Имах нужда от онази прегръдка, която те кара да се чувстваш като единствения жител на тази планета, имам нужда да се оглеждам в онези очи, две малки полъкълба, но за теб те са целия свят.И да не изклюим и онази целувка, която те кара да се чувстваш по-жив от всякога.Бях жена и имах своите чувства, но може би съм загубила усета си как да ги набавям или пък никога не съм го притежавала.
Стоях и го гледах втренчено, точно като някакво теле.В интерес на истоната имах един-единствен въпрос и той бе дали някога има реален шанс за нас.Но освен всичко останало съм и страхливкаи не мога да се престраша на такава дързост.Дали можеше да чете мисли?Ако можеше, то вече се е отчаял от мен.Никога не съм успявала да прекривам добре следите си, а сега тялото ми бе осеяно с тях-въртях очи, хапех устни, прокарвах пръсти през косата си...И малко дете би схванало:
-Ам...аз...малко ми е трудно.В интерес на истината се радвам, че ще говорим за теб.-усмихнах се глуповато.Колкото съм тъпа,тъпа,тъпааааа.-Въпроса ми е дали имаш конкретен въпрос към мен?-а вътре Арадел крещеше: Направи нещо себичен глупак такъв!Улесни ме малко!!Запуших устата на малката кучка и се усмихнах мило.

Той да попита нея? Уговорката не беше ли тя да му задава въпроси? Не, че изобщо не го интересуваше, но той имаше своя си начин да я опознае, като я изучава и си води бележки от действията й. А и имаше чувството, че я познава много добре. Имаше чувството, че я познава още от първата им нощ заедно. Не се беше променила особено. Малко позаякнала, на моменти малко по-нахъсана, но като цяло същата. По дяволите смяташе даже, че знае същността й по-добре и от онзи дългокосия с който обикаляше наляво надясно, а даже не я беше докосвал с пръст.
Д'Арвил седна на тревата, а Арадел го последва и сега седяха един срещу друг. Да и точно защото я познаваше толкова добре, макар и тя да не знаеше това я попита следното:
-Какво точно искаш от живота? Какво търсиш в този свят? Каква е целта ти?
Наистина се чудеше, защото въпреки големите й приказки за отмъщение, отплата, продължаване на семейството и прочие по нищо не й личеше, че се стреми към това. Мозъкът й бе пълен с любов и копнеж за щастие, но пътя по който бе поела бе далеч от щастлив. Защо тогава вършеше нещо против себе си. Даже сигурно и тя не знаеше. Точно затова бе и против да я водят тук още от началото. Дали се беше запознал с нея преди или не, нямаше никакво значение. Мнението му пак щеше да е същото. Представяше си Арадел в бяла къща с голяма градина как тича след двете си деца, смее се, а вечер посреща мъжа си и се отдава на любовни ласки. Хубав живот, прост, но такъв на който мнозина биха завидели. И все пак живот, който той не можеше да й предостави.

Седнахме един срещу друг на тревата.Аз подпрях главата си с ръце и зачаках въпроса му, виждах колебанието в очите му, но определено не бе доволен, че той е питащия:
-Какво точно искаш от живота? Какво търсиш в този свят? Каква е целта ти?-изрече накрая той.
Определено ме контрира, леко примижих с очи и се усмихнах ехидно:
-Хммм...определено знаеш къде да пипнеш...-отвърнах и поклатих пръст.-Сигурен ли си, че те интересува?
Лезандър поклати глава в знак на съгласие.И тогава започна голямото мислене.Трябваше ми чаша уиски в ръката и пакет цигари на тревата до мен, защото се очакваше да му напълня главата с куп противоречеия, небивалици, захаросани мечти и щипка неподправен детински оптимизъм:
-Какво искам от живота ли?Хмм....определено не искам тази хаотичност, която притежавам.Искам си онзи подреден хаос, който малко хора владеят, а не тази кочина, която получавам.Знам, че аз си го правя такъв, но явно жените като мен не знаят какво искат живота.Чакат живота да поиска нещо от тях и им го дават.Искам да променя това нещо, искам да грабя с пълни шепи, да летя, да се смея, да нямам собственост и да не съм собственост, защото това те презимява и реже крилата ти.Какво търся?Ще те излъжа ако ти кажа дълги разходки по плажа на залез...истината е , че търся себе си.В момента се опитвам да се намеря в една кауза, която наследих след смъртта на майка ми...някакво фанатично чувство, че по този начин ще събера образа си парченце по парченце.Но да ти призная не мисля, че това е начина, не съм създадена да отмащавам...просто ще потърся сметка.Също търся...любовта.-тук млъкнах за минутка, преглътнах тежко и продължих.-Излъгах, не я търся...просто чакам тя де ме види.-казах сериозно и го погледнах.-Целта ми?Да се съхраня като личност, да не спирам да изненадвам себе си, да тествам възможностите си...да оставя следи в този живот.Сигурно ти надух глаата...ужасна съм, знам.Но това съм аз....-в този момент на откровение бях на път да призная и чувствата си.-Иска ми се да не бях такава бъзла....но това е история, която ще чуеш след време...

Да, общо взето чу каквото очакваше, но искаше да се увери сам. Трябваше да го чуе от собствената й уста, а не да се осланя само на догадки. Мъжът се изправи тежко, а тя несъзнателно последва примера му. Той погледна някак през нея.
-Мисля, че трябва да си вървиш.
Арадел застина на място. Да си върви? Къде, да се пребира в къщата ли? Не, думите му не значеха това, но тогава....
-Какво имаш пред...
-Да се махнеш от тук. Да се върнеш в града, да забравиш това братство и да живееш живота, който искаш. Открий себе си, тичай по пясъка, смей се с цяло гърло, намери любовта и я изживей. Но си отиди.
Устните на момичето трепереха. Как можеше да говори така, не разбираше ли, че забива желязни колове в сърцето й.
Оооо, той разбираше. Разбираше твърде добре. И точно затова.
-Защо ми говориш така? - изхлипа златокосата девойка.
-Защото мястото ти не е тук. Тук няма да намериш това щастие. Ние няма да отмъщаваме за Клео, Арадел. Ние ще превземем гилдията, ще установим нов ред. Сама го каза, не си създадена за това. Какво правиш още тук тогава?
Тя направи няколко несгурни крачки назад, готова или да побегне, или да се строполи на земята. Но събра доза смелост, стисна юмруци и се изпречи сигурно. Писна й да му мълчи:
-Заради майка ми.
-Майка ти ли? - обърна се рязко към нея викайки високо, така че гласа му се разнесе из околността. Ако преди не й се скара сега направо кипеше от яд. - Ти не познаваш майка си! Нямаш представа що за жена беше. Ако знаеше никога нямаше да я признаеш за свой родител.
Арадел побесня и на свой ред му се извика.
-Не смей да говориш така за нея. Тя ме е родила, отгледала. Тя...
-Тя те напусна, Ари. Още като беше бебе. Оставила те е, ясно.
Момичето се сепна. Не разбираше. Наистина ли майка й я е напуснала? Не, не беше вярно. Но колкото и да го гледаше, не намираше лъжа в очите му.
-С...сигурно е имала причина. - продума накрая тя.
-О, моля те! Нека ти покажа каква беше Клео Картие наистина.
Той направи широк кръг с ръка, а след нея се появи виолетова вълна, която сякаш ги прати в един друг свят. Арадел се огледа, но не знаеше къде се намира. Бяха се материализирали нейде далеч в миналото, но явно хората не ги виждаха. Една от поредните му реални илюзии. Намираха се пред бяла измазана къща, с малка градина. На калдаръмената улица минаваше млекар на колело и оставаше по бутилка пред всяка порта. От тази пред която бяха се чу бебешки плач съпътстван от писъци. Лезандър я хвана за ръката и двамата отидоха до прозореца, от който виждаха какво се случва вътре. Домът не разполагаше с много. Едно не достатъчно голямо легло. Кухнята бе в едно с всекидневната. В камината гореше жарък огън, а близо до нея бе поставено бебешко креватче. А в креватчето момиченце със синьо-сиви очи и няколко руси къдрици.
-Пак плаче. - ядосано заяви русокосата жена и нервно обикаляше из помощението.
-Иска да я вземеш.
-Нямам време да се занимавам с нея.
-Тя ти е дъщеря. Как може да нямаш време?
-А ти си й баща. Защо ти не я приспиш?
Кестенявия мъж, млад, но с изнурено от много работа лице и все пак благ поглед отиде до креватчето и почна да гали детето, за да го успокои.
-Има нужда от теб.
-Това не ме интересува.
-Аз също имам нужда от теб.
-Ти също не ме интересуваш.
Мъжът се изправи и се извика:
-А какво те интересува? Кажи ми. Водим прост, но спокоен живот. Какво не ти стига, че все си недоволна.
-Всичко! Всичко не ми стига. Този твой спокоен живот не ми стига, ти не ми стигаш. Това дете не ми стига. Искам повече.
-Не мога да ти дам повече. Дадох ти всичко. - разпери ръце мъжът. - Дадох ти любов, дом.
-Не ми стигаааа.... - изкрещя се истерично жената и хвърли една стъклена чаша по стената, която се разби на малки парчета. Бебето се уплаши от сблъсъка и отново се разплака.
-Ужасна си.
-Да така е. Ужасна съм. Не те обичам. Не ми трябвате. Знаеш ли от какво се отказах заради това семейство? Можех да бъда много повече.
Най-накрая мъжът не издържа. Всичко това беше прекалено.
-Тогава си върви щом толкова искаш.
-Това и ще направя.
Тя отиде в другата стая и когато излезе в ръцете си държеше два сака пълни с принадлежности. Даже не се обърна да се сбогува. Просто илезе и трясна вратата след себе си.
Бащата стоеше и гледаше към затворената врата, през която излезе жена му. Знаеше, че няма да се върне. Накрая се строполи на земята и прокара ръка през измъченото си лице. Бебешкия плач не стихваше. Той се окопити и се обърна към кошчето. Взе детето на ръце и го прегърна като леко го полюшкваше.
-Шшшштттт, няма нищо миличката ми. Няма нищо. Ще се оправим. Само аз и ти. Само моята малка Ари и татко й.
Картината се разми и Арадел и Лезандър се озоваха на същата поляна, сякаш никога не я бяха напускали. От очите й течаха сълзи. Не искаше да я наранява. Напротив, искаше да й покаже реалността с всичките си грубости. Искаше да й помогне да открие себе си и да види, че всичко това не бе за нея. Да отиде някъде там и да открие радостта. Сложи длан на рамото й.
-Сега разбираш ли, за кого ще търсиш сметка?
Тонът му бе тих, леко нежен и в същото време леко печален.
-Върви си, Арадел. Просто си върви.

Жената, пишеща се моя майка шумно трясна вратата след себе си.А аз плачех в люлката докато баща ми се опитваше да ме успокои.Ако допреди малко не разбирах държанието на Лезандър, то сега вече разбирах.Сълзите бавно започнаха да се стичат по лицето ми и докато стигнам до поляната, бяха прераснали в бурен неудържим плач.Чувствах се като онова дете в люйката, беззащитна и безкрайно сама.Ако тогава милият ми баща бе там да ме утеши, да поеме част от болката ми..то сега имах единствено Лезандър, който настояваше да си тръгна:

-Върви си, Арадел. Просто си върви.-каза той настоятелно.
Свлякох се наколене пред него и покрих лицето си с шепи.Беше ме срам, от него, от целия свят..от себе си.Обвинявах детската си наивност да вярвам в една мъртва кауза.Мърва още преди телесната си смърт, защото Тя умря още в момента, в който напусна онзи дом.Сега всичко се подреждаше, сега липсващите парченца на този грозен пъзел се забиваха в главата ми, подреждайки една апокалиптична картина.Значи и хората, които имах за съмишленици в онази дървена къща, се оказаха предатели и лъжци.Те изродиха тази идея от мен да отмъщавам за нещо мъртво, безполезно и нереално, отгледаха я с цялото си лицемерие и болни идей и сега тя прохождаше в главата ми като невръстно дете.

Трябваше да убия това дете, дете стоящо на дърво без корен..корен преждевременно ампутиран и изгнил в топлата земя.Плачех с цял глас, като ранено животно, но уви писъкът ми се удряше в небето и отново се връщаше в тялото ми.И така поемах всеки удар, всеки рекушет и тогава млъкнах...просто замрях.Вгледах се в онова дете с руци коси и чужда усмивка.В очите му виждах една манипулативна уличница...трябваше да го убия или да го изгоня.Не ми беше нужно, аз имах себе си, имах достойнството си и при тази мисъл осенила съзнанието ми като лъч светлина...то само си тръгна.

Изкорених майка ми от душата си, сърцето си, мозъка си и усмивката си...погребах сълзите за нея в майката земя, а в мен остана глухо пространство като дупка от куршум.Вдигнах главата си бавно и погледнах Лезандър в очите.Сега беше момента, не след месец или година..сега трябваше да излея всичко, което мислех за него, за бандата лицемери в къщата...всичко:

-Благодаря ти!-започнах тихо.-Благодаря ти, но не смятам да ходя никъде.Оставам, разбра ли, дори това да е последното нещо, което ще направя.И не оставам заради теб или който и да е било..оставам заради себе си.Защото въпреки лъжите в които всички успешно ме накарахте да вярвам, все още смятам, че това е най-подходящоо мястом което ще ми помогне да стана силна, безскупулна, безсърдечна машина за убиване.Все пак ще се уча от най-добрите нали така?И то си този, който ще ми помогне да постигна това нещо от себе си...Не ме интересува дали ще ме караш да изкачвам ябълкови дръвчета или планини, дали ще искаш да убивам глигани или динозаври...ще дадеш всичко от себе си да ме превърнеш в перфектен боец, както аз ти обещавам, че ще дам всичко от себе си.И няма да ходя да търся мъст или сметка...не, ще се бия рамо до рамо с вас...защото вие ме направихте такава, защото няма къде другаде да ида, защото аз съм ваш продукт.-докато говорех не спирах да плача, мъжът стоеше и кротко ме гледаше.-И...и не ме интересува дали изпитваш същото или не...дали можеш да строиш къщи или да гледаш деца и да пееш весели песни...искам да знеш, че те обичам.И въпреки, че не помня съм сигурна, че те обичам от мига в който те зърнах...Не си представям нас двама ни в карирани пижами в някой старчески дом изживявайки щастливите си старини, посешавани от време на време от внуците си...искам просто да съм зад гърбът ти когато вършиш това за което си създаден и вярваш...дори това да струва живота ми, мечтите ми...всичко.Обичам те, разбра ли?И не се срамувам от факта..не очаквам след казаното да ме хаванеш в обятията си и да споделиш чувствата ми, просто не мога да го кътам в себе си, да нося този товар...и всеки твой крясък, студен поглед и изобщо цялото ти държание да е като плесница в лицето ми...прости исках да знаеш...а сега си свободен да ме презираш заради слабостта ми...

Това момиче изсипа цялата си горчилка върху него. Болезнената истина я засипа, но само за да се излюпи наново като феникс от пепелта. Не искаше да си го причинява. Виждаше искрено желание за усъвършенстване и все пак не искаше да се подлага на това. Но не можеше да я изгони на сила. А и кой му даваше това право? Никой! Точно затова искаше тя сама да си тръгне, за да не се оплита повече в тази така или иначе сложна мрежа.
Но не, тя реши да остане и избълва цялата жлъчка, цялото терзание и скритите тайни на душата си. Лезандър отиде до нея, хвана я за раменете и я изправи.
-Не те мразя. Никога не съм. Това е единственото което мога да ти кажа за момента. Надявам се да е достатъчно.
Той я пусна и я погали по лицето. Това бе първата проява на нежност, която Арадел можеше да си спомни от негова страна.
-Почини си! - й каза успокоително той, вече приел факта, че явно няма да ходи никъде. Щом ще е така щеше да я учи. Щеше да види и колко вярва тя в думите си. Всичко щеше да се види с времето. А то лети толкова бързо.
Мъжът се отмести от нея и кимайки й благо тръгна към гората. Може би не трябваше да я оставя сама, но не знаеше по какъв начин да й помогне. Трябваше да избистри съзнанието си, както и той своето. Но както в нея така и в него нещо се промени след разговора им. Той й повярва....

След като обсъдихме как се доят крави и се приготвя качамак, споделих на Хелга, че ми е адски жега и дали случайно не е запозната наоколо да има някакъв водоем в който да се разхладим.Тя ме погледна съучатнически и похме по една от пътеките, огласявайки пространството от време на време с бурен смях.Беше най-топлата част от деня и всяко едно движение караше тялото ти да се облива в пот.Докато вървяхме някъде пред нас започна да се чува глухия вой на река.Бях ентусиазирана като малко дете и още преди да я зърна започнах да събличам дрехите си.Бях останала по сутиен и долно бельо, когато излязохме на един скалист бряг, осеян тук-таме с мъх, а водите на реката спокойно лижеха коритото.Хелга ме бе завела на място където въпросната река е видимо по-спокойна и подходяща за плуване дълбочина.
Тя се тупна като великан на брега и легна под жаркото слънце:
-Мааа..ти няма ли да влизаш във водата?-попитах аз.
-Неее, мацка..аааз..аз-прозя се тя.-смятам да подремна.-едва бе казала и веднага се дочу тихо хъркане.
И без това не бе една от най-добрите компании, вдигнах рамене и отново насочих вниманието си към красивата река.Беше като една от онези картини където стоят закачено в фоайетата на скъпите хотели.Бистра вода, обградена от протягащи към слънцето ръце папури..красота и уединение.
Потопих първо пръста на крака си за да проверя водата, бе повече от приятна и малко по малко започнах да навлизам навътре.Като бях покрита до рамене се гмурнах цялата, видях как малките рибки целуват златистия пясък и пак излязох на повърхността.
Направих няколко обиколки по гръб на мястото, но на два пъти сутиена ми се закачаше в онези папури и тяхните прчъчки.Реших, че Хелга няма вероятност да се събуди, пък и да го направеше все пак бяхме жени, за това откопчах сутена и го метнах до нея на брега-свобода.Придвижих се малко към брега където бе плитко и легнах , така че хем талото ми бе във водата, хем главата ми бе на сухо.Време бе да хвана малко тен.

Арадел се препичаше спокойно на слънце, разхлаждайки се на половина в реката, но не осъзнаваше каква огромна опасност я дебне.
Високо в небето черната сянка се рееше целенасочено да стигне колкото се може по-бързо до гнездото си. Големия кондор пляскаше крила едно в друго, а в човката си бе съхранил десетина червеи. Докато си летеше погледна надолу. Животинските рецептори на птицата се отключиха и тя сканира лежащата на импровизирания плаж мома. Спомените как катереше дървото му и заплашваше малките му се отприщиха с всичка сила и ако до сега сте си мислили, че птица не може да бъде хищна, много сте се лъгали.
Кондора, решил да си отмъсти и веднъж за винаги да се отърве от този дразнител, се изстреля по посока на земята като изтребител. С локаторите си фокусира мишената и прелетя няколко пъти над нея. Нищо неподозиращата Ари беше затворила лежерно очи, а в главата й се въртяха хубави мисли когато чу грачене. Тъкмо отворила клепачи върху главата й се изсипаха стадо червеи. Тя впи пръсти в косата си и махна един от тях. Когато осъзна какво държи лицето й се изкриви. Отвори устата си като паст и пресъздаде най-големия писък, който някога сте чували. Но веднага след това, бялото животно се заби в тиквата й и почна да я скубе, хапе и пръхти около нея.
Момичето скочи на крака с викове. Размяташе ръце, за да я махне, подскачаше, мяташе се напред назад. На няколко пъти щеше да я перне, но кондора подхвъркваше и пак се приземяваше върху косата й.
От цялата какофония Хелга се събуди стреснато, но полусънено и скачайки на крака се обръщаше ту на ляво, ту на дясно:
-Къде е мотиката. Къде е?
След малко осъзнала се, тя видя как Арадел се бори с някакъв гигантски петел. Не разбираше, но малкото й мозък се задейства след време и тя грабна един среден по големина камък. Захвърли го по тяхна посока, но за малко да улучи колежката си. Единствено бързите й реакции я спасиха, защото в последния момент, Ари видяла летящия камък се наведе и той се заби централно в кондора. Птицата сякаш застина във въздуха с оплезен език и разместени очи и после падна. Не беше мъртъв, просто в несвяст.

Докато се радвах на слънчевата идилия и събирах златист загар, над мен се извиси крива сянка.С няколко думи това бе моят добър познат от ябълковото дърво- женският кондор.Опита се първо да ме разсее като изхвърли голяма купчина пумия от червей втрху главата ми и после атакува в опит за предумишлено убииство.
Докато се борех с него или по-скоро се опитвах да го пръсна на хиляди парченца с децибелите излизащи от устата ми, Хелга се събуди и му тегли един камък в главата и той тупна глухо зашеметен:
-Маце, да нямаш ферма за червей на главата си?-попита Хелга и отново избухна в грубянски смях.
Погледнах нагоре и видях малка част от тях да се мятат пред погледа ми.Влязох отново с писъци във водата.Колкото и да мятах ръце все още имах чувството, че са върху главата ми.През това време колежката ми стори нещо, което не бе особено спортменско-грабна ми дрехите запраши някъде навътре в гората:
-Мисля, че ги махнах.Какво ще кажеш, Хелга?Я погледни.-стискайки наведох глава към мястото на което се предполагаше да е тя..но ми отвърна единствено стъкленото клокочене на водата.Погледнах и нея я нямаше, погледнах към клона накойто бях оставила дрехите си..те също липсваха:
-ТЪПА СЕЛЯНКА!!!!!-изпиищях аз в пристъп на гняв.
Излязох от водата в гневен тръс и за шастие открих, че сутиена ми си е на мястото на което го бях захвърлила.Сложих го набързо и тръгнах по една от пътеките, мислейки че е тази от която бяхме дошли.Истината бе, че не познавах толкова гората и сега вече петнайсет минути се лутах като на няколко пъти стигах до едно и също място.Колкото и да вървях, завивах, заобикалях ме ,можех да открия обратния път.Започнах да се паникьосвам:
-ХЕЛГААААА....ХЕЛГАААА...ЕХОООО?ЧУВА ЛИ МЕ НЯКОЙ?ЗАГУБИХ СЕЕЕЕЕЕ.ЕХООО.-виках аз докато не спирах да вървя...трябваше да призная на себе си, че се загубих.

-АаааааААААааааааААААаааааааааа.....
Чу се вик като на Тарзан, идващ някъде от високо. Хелга прелетя над главата на Арадел, хванала се здраво за една лиана. Същинска жена на джунглата. Тя се приземи умело на земята и се ухили насреща. Но нещото, което наистина втрещи Арадел бе, че женището бе навлякла откраднатите й дрехи и тъй като бяха доста несъразмерни за нея се бяха скъсали, като стояха на кръпки и парчета. Както казах истинска жена на джунглата. Единия клепач на красивата магьосница почна да придобива тикове от гледката, а десният й юмрук неусетно беше стиснат.
-Какво.....си...нап...равила с ....дрехите ми.....
Хелга се огледа:
-Ами такова. Те не ми станаха. - леко разочаровано отговори тя.

Докато се оплитах в тъмните дебри на отчаянието, се чу вик толкова пронизващ че си запуших ушите.Беше Хелга, която прелетя над главата ми с една лиана и се тропна пред мен.Бе облякла дрехите ми...което честно да си кажа накара нещо в главата ми да каже "щрак".Държах много на вещите си, особено на дрехите си и не можех да гледам безучастно как някакъв кинг конг ги бе разкъсал:
-Какво.....си...нап...равила с ....дрехите ми.....-казах задъхано.
-Ами такова. Те не ми станаха. - леко разочаровано отговори тя.
Започнах бавно да сновя напред-назад...дишайки много бавно да се успокоя, видях , покрива на къщата и разбрах, че и без нея е можело да се оправя.Но сега в главата ми бе единствено как й блъскам дебелата глава в едно от дърветата.Бяха бясна и в пристъп на афект скочих върху нея като побесняла котка, дерейки я и нанасяйки удари с юмруци.Безрасъдно, но толкова типично за мен:
-ТИ НОРМАЛНА ЛИ СИ?ААААААААА ЩЕ ТЕ УБИЯ!ПИСНА МИ!-крещях истерично аз, докато около нас се виеше кълбо прах и озвучавахме гората с женски писъци и стенания.

Двете се въргаляха по земята като си раздаваха тупаници. Арадел издраска лицето на Хелга, а тя пък й заби един в окото, което съвсем скоро щеше да се подуе и посиней. В един от моментите русокосата я беше яхнала и дърпаше косата й. В друг йетито беше седнала върху главата й и я биеше по задника. Точно в това състояние и ги хвана Винс, който случайно се разхождаше, но веднъж чул писъците побегна да види какво става. Когато ги завари така обаче прихна да се смее. Че те направо си бяха за смях.
-Май казахме един месец момичета. Или сте решили да се почвате още от сега?
Хелга се обърна към него и го изгледа с тъпия си овчи поглед, докато натискаше лицето на Арадел в тревата, а тя на свой ред махаше като луда с ръце, неспособна да се измъкне от голямата лапа на женището.

Въргаляхме се, блъскахме се, хапахме, скубахме и пак се въргаляхме.Хелга ми удари един доста силен тукат в окото и то започна болезнено да пулсира.Аз не останах по-назад като й оставих доста дълбока джезка на лицето, като от диво животно.Толкова се бяхме унесли в боя, че не бяхме усетили как Винс стоеше отстрани и ни наблюдаваше смееки се:
-Май казахме един месец момичета. Или сте решили да се почвате още от сега?-попита той закачливо.
Не успях да измъкна нищо от устата си освен нечленоразделни звуци, защото Хелга ме бе затиснала с лапата си за земята и половината ми лице бе потънало в нея.Женището се изправи и се изтупа като се приближаваше с тромава крачка към Винс.Каква ли гледка сме били?Аз по бельо, а този хибрид с изпокъсани дрехи и кървяща страна:
-Тази кокошка е виновна, тя започна първа!-оправда се тя.
-Не е вярно!Тя първо напуши котката ми, след това виж какво стори с дрехите ми!Това нормално ли е кажи ми?Трябва да я държите вързана за синджир пред къщата да охранява.-отвърнах докато разтривах удареното око.
-Дръж си езика зад зъбите, ма!
-Млъквай, Спайк!
-Ти млъквай!
-Не ми казвай какво да правя, изрод!-и отново се хванахме за гушите в кълбо от прах и листа, като от време на време се подаваше крак или ръка.
Малко по малко и други от къщата се отзоваха на вдигналата се врява.Ерик със спокойствието на котка пристъпи и попита Винс:
-Какво имаме тук?
-Купон.-отвърна кратко и с усмивка той.
Бях обърнала Хелга и се бях качила върху нея и сега я налагах с тукати в лицето, тя обаче успя да се измъкне и ме грабна като парче плът и ме запрати в близкото дърво.От удара рамото ми се размести и се чу глух пукот от който изревах от болка.Изправих се и тръгнах залитайки към нея, държейки в ръката си парче дърво:
-Ти ли маааа...кучка!Виж какво направи с рамото ми...-изписках аз и замахнах с дървото като я фраснах в тила.Туловището падна напред и тупна на земята замаяна, но не в несвяст.Чу се ръмжене като от глиган и отново скочи.В този момент Ерик застана между двете ни:
-Момичета!Стига толкова, стигнахте прекалено далеч.Ще ви дадем нова възможност за изява след месец.
-Ще я пречукам!Ще я изям!Дай ми мотиката, дайте ми мотиката!-ревеше Хелга.
Ерик ме хвана под ръка като ме придържаше и отидохме под дървото където аз седнах на един камък.Шейн още беше там и гонеше нещо, което само той виждаше като издаваше странни звуци и от време на време хълцаше:
-Виж какво му причини!!Не е честно!Лезандър как може да създава такива неща..не искам да ставам като нея!

Той хвана рамото й и го разтри малко. При всеки допир тъпа болка минаваше през жилите на Арадел, но тя търпеше като се опитваше да не охка....много.
-А не е счупено бе! - възкликна Ерик. - Само е навехнато. Даже няма да използвам магията си върху теб. Нека усетиш какво е болка, за повече от час. - намигна й той. Нравствен урок!!!!
Момичето се нацупи, но преди да успее да каже каквото и да е, той продължи все едно дописваше изречението си.
-Не бе. Да станеш като нея? Невъзможно. Я си виж кокалчетата. - и той хвана ръката й и я пусна. - Гледай какви са мършави. Хелга си беше такава още преди Лезандър да тренира. Е, може би не точно такава, но винаги е имала широк ханш. - скочи на крака мъжа и почна да сочи таза си с въртеливи движения имитирайки този на Хелга.
В другия край въпросното халище се беше проснала на земята и си вееше с един от парцалите на Арадел, който педи е приемал формата на потник, защото й беше топло.
Това накара кръвта на магьосницата да кипне отново и тя се изписка болезнено за ушите на останалите.
-Дай си ми го мааааааааааааааа........
-На ти си го. - изрева насреща й едрата жена и го пльосна върху лицето й. Ама право в него ви казвам. Даже не се свлече от него, а си се застопори едно хубаво, а блондинката замръзна на място без да мърда, защото най-малкото й писна да попада в нелепи ситуации. Най-накрая бавно, с двата си пръста свали дрехата и я изгледа тъпо. Оите й блеснаха жестоко и с поредния истеричен крясък и сега изглеждащи заострено зъби го разкъса светкавично на малки парченца плат, които опадаха на земята.

-Абе тая....? - въртеше пръст от страни на челото си Джей, питайки по този начин дали Картие е побъркана.
-Не бе. Модна фанатичка.
-Ааааааа...... - отвърна с разбиране русокосия. - Те са най-лоши!

-Е добре, добре. Хайде стига сме висели тук като циркаджии в лунапарк. - плесна весело или поне така се опитваше да изглежда, Матюс. - Почна да се свечерява. Арадел, какво ще кажеш да ми помогнеш да направим вечеря? Днес е наш ред.
Той й подаде ръка, която тя се чудеше дали да приеме. Едва ли й се занимаваше да бърка манджи точно сега.
-Хайде, хайде.... - прошепна й той. - Тръгвай преди да е станал някой друг бой. Това е заповед!
Приятел или не, той имаше право, а и ако кажеше нещо, трябваше да стане, макар и рядко да използваше преимуществото на властта си. Тя хвана дланта му и се изправи. Двамата се отправиха към къщата.

Когато пристигнахме минах набързо през стаята ми за да си сложа дрехите за тренировка, състоящи се от къси панталони, добре стегнато бюстие и черни, кожени ръкавици, които бяха доста полезни при катеренето.Изтрелях се на вън, тичах по тясната пътечка, а опашката ми се вееше от скороста.Като пристигнах на отреденото място, нямаше листа от учителя ми, за това се заех да правя упражненията с дървото и камъка.

Бях отпочинала и в прекрасна форма, за това сега си изкарвах целия гняв върху клоните на дървото.Скачах, блъсках и понякога чупех, прегъвах тялото си във всевъзможни форми, изтезавах го и го водех до неговия максимум.Когато дойде време за камъка бях напълно загряла.Грабнах го с известна лекота и тръгнах по пътя, като имах странното чувство, че съм си изорала вече собствена пътечка.Но това можеше само да ме радва, защото това бе именно калния път към победата и успеха.Път през, който ще пролееш много пот и кръв, ще се нагълташ с тонове кал, ще изнасилваш волята си и ще играеш с нервите си на руска рулетка.

Ще правиш всичко това без нито един път да помолиш за помощ.Единственото нещо за което ще молиш е някой да ти подаде студена вода или кърпа след което отново продължаваш...Вече бях на последната права, колената ме боляха, а ставите на едната ми ръка прескачаха така все едно играеха на прескочи кобила.Когато стигнах до края, го захвърлих с известно задоволство.Отправих се към любимият ми сенчест дъб, когато храстите изшумоляха.Помислих си, че е Лезандър, но никой не се показа от тях.Къде се бе дянъл?Спрях се, постоях така за момент като се ослушвах, вдигнах рамене и отново продължих.

Когато вече бях под дървото се чу същия шум измежду храстите, но преди още да съм реагирала, вече бях права, а в гърлото ми бе опряна остра кама.При всяко вдишване острието и галеше грубо кожата ми, а тежкото дишане на мъжа в ухото ми звучеше повече като грухтенето на свиня отколкото на човек:
-Хаа, хванахме я друже!След толкова години...шефа ще бъде доволен, усещам мириса на паричките.-каза той на партньора си ,който мълчеше като темерут и също не виждах.
-Какво искате от мен?-изпищях и се опитах да го ударя с лакят по корема, но той бе в пъти по-силен и бърз от мен.
-Ние?Ние не искаме нищо от теб....но шефа хаха шефа иска хубавата ти главица на поднос.Но спокойно скъпа няма да е днес, би било прекалено лесно.Първо ще си поиграем с теб така както котката играе с храната си и след това.."Сбогооом".Няма да й се размине на кучка като теб!
-Вижте..моля ви!Мисля, че имате грешка..-изпъшках аз.
-Да, скъпа имаме!Грешка бе, че оставихме работата да се протака, вече би трябвало да си мъртва.-след което той направи малък разрез по продължението на врата ми.-Приеми това като предупреждение...следващия път когато се видим, ще се молиш за такива драскотинки, кучко.
След това просто ме пусна и докато се обърна успях да видя само част от гърбовете им.Бях адски уплашена.Стоях на поляната, на колене придържайки с едната си ръка гърлото от което течеше съвсем малка струя кръв.Не бе нищо сериозно, но все пак кървеше.Бях вцепенена, не можех да помръдна и тогава, точно НЕнавреме се появи Лезандър.

Ето, че и Лезандър се появи няколко минути преди необходимото. Но да се радваме, че нашата героиня се размина само с една реска от незнайните мъже. Нека не се лъжем, всички знаем на какво са способни некромансърите, затова съм склонна да добавя, че се отърва доста леко. По-големият шок беше от светкавичното нападане, дошло сякаш изпод земята, а причината си остана неясна. Поне за сега....
-Пак си закъсняла, нали? Знаех си, че е добра идея и аз да се забавя.
Почна формално, даже леко отпуснато Д'Арвил, но когато се приближи повече видя, че момичето е уплашено, а ивица кръв се стига от гушата й.
-Арадел, добре ли си? - отиде при нея той. -Какво е това? Как стана? - махна ръката й той, за да огледа добре раната.

Отново се чу шум зад мен и се обърнах параноично да не би слуайно похетителите ми да са се върнали да ме довършат.За щастие беше Лезандър, което ме накара да си отдъхна:
-Пак си закъсняла, нали? Знаех си, че е добра идея и аз да се забавя.-започна той, но не с онзи си назидателен тон.
Направих тъпа физиономия, даже не се чувствах виновна, че съм закъсняла малко, защото въпреки всичко бях свършила задълженията си към дървото и камъка:
-Арадел, добре ли си? - приближи се той.-Какво е това? Как стана?
Преглътнах тежко след, което започнах краткия си разказ:
-Аз...аз тренирах на дървото и с к-камъка и седнах да си почина и те..те изкочиха от някъде и..и започнаха да ме заплашват.Казаха, че ще се върнат за мен...Но какво искат?Нищо не съм сторила...нищо...
Шейн доприпка по пътеката и дойде при нас, усетил уплахата ми започна да ми се милва.Взех го в мен и подпрях главата си на дървото, като оставях мъжът обстойно да разгледа раната ми:
-Отървах се с малко...бяха много силни, не успях да се боря.И другото, което ми направи впечатление, е че ръцете му бяха адски студени..ненормално студено, като...като на мъртвец.Не ми се сърдиш, нали?Направих си тренировката...

-Не ми се сърдиш, нали?Направих си тренировката...
Той я изгледа тъпо:
-Ти сериозно ли?
Лезандър хвана брадичката й и почна да я върти наляво и надясно, гледайки раната.
-Права си, не е нещо сериозно, но все пак нищо не разбрах. Какви бяха тези, за какво са те заплашвали? Говори по-ясно.
Единственото, което разбра бе за ръцете им. Студени като на мъртвец. Това не беше добре, никак даже. Имаше само една кръв, която течеше ледена като подземната река. Само една раса можеше да предизвика тръпки по кожата ти. Но какво по дяволите искаше те от Арадел? За какво са били целият път от там до тук....до някакъв си маг? Това не можеше да разбере. Явно и момичето пред него не знаеше, но колкото повече информация му даде, толкова по-лесно щеше да може да разгадае тази мистерия.

Въздъхнах тежко, след като разбрах, че поредната доза конско за деня ми се е разминала.Не знам дали си въобразявам или наистина е така, но ако същото нещо се бе случило преди седмица (като изключим похетителите) , то Лезо сега щеше да е във вихъра си.Ем...както и да е, те хорта като са задоволени и характера им става по-благ:
-Права си, не е нещо сериозно, но все пак нищо не разбрах. Какви бяха тези, за какво са те заплашвали? Говори по-ясно.

Колко по-ясно от това искаше да му говоря?Можех единствено да се опитам да намаля заекването, но информацита, която ми предоставиха тези двамата е същата:
-Добреее...-започнах аз и издишах дълбоко поетия въздух.-Когато свърших с тренировката, изведнъж единия ме хвана в гръб, а другия предполагам, че е стоял някъде по-назад, но и него не видях.Опря кама в гърлото ми и започна да говори за някакъв шеф и колко дивилен щял да бъде той.Шефа им ме искал мъртва "хубавата ми главоца на поднос" както се изрази единия, но първо щели да си поиграят с мен...и след това да ме убият.Не мога да ти го обесня по-ясно от това...-приключих аз.

Отместих Шейн от скута си и се изправих.Започнах да сновя напред-назад като пантера в клетка.Определено не бях спокойна като знаех, че скоро има вероятност да умра:
-Е, тази случка може единствено да ме мотивира да се занимавам по-сериозно с тренировките, нали така?-въпроса ми бе по-скоро реторичен.-Не мога да си представя тези усмихнати и топли хора, които до сега наблюдавах в Сто слънца да са способни на нещо такова, нали?

Мъжът поклати глава.
-Невъзможно. Маговете нямат студена кожа, даже и водните. С такава са само прокълнатите и....
Той се спря, защото чак сега осъзна последното й изречение.
-Чакай! - обърна се рязко към нея. -Била си в Сто слънца?
Той я хвана грубо за ръката, в близост до лакътя и я дръпна малко към себе си.
-Ходила си там? Кой видя? Позна ли някой? Някой позна ли те?
Арадел не разбираше защо така се разгневи изведнъж.
-Ви...видях един мъж с дълга черна коса....изглежда ми познат...
Зениците му се свиха, сякаш самото му сърце се сви. Той отвори пръсти и Арадел сама дръпна ръката си, като я разтри от стискането.
-Видяла си го. - леко печално каза Лезандър, макар че се опитваше да не го показва. - Разбирам....
Отиде до дървото и се облегна на него.
-Казва се Тес. Бяхте близки преди да дойдеш тук. Много близки. Повече отколкото можеш да си представиш....
Последва мълчание, в което момичето се опитваше да си обясни милион неща.
-Предполагам, че сега ще искаш да се върнеш обратно.... - продължи Д'Арвил с пустота в гласа.

-Казва се Тес. Бяхте близки преди да дойдеш тук. Много близки. Повече отколкото можеш да си представиш....
С тези си думи Лезандър ми подаде едно малко парченце от пъзела.Едно от лицата получи своето име, но след като знаех как да го назовава, дали образът щеше да се обагри с крещящия нюанс на определени чувства и емоции?Погледнах дълбоко в себе си и те бяха там, също като него...стояха мирно и чакаха..чакаха да си ги спомня и да ги призова.И сега в този ден...по нищо подсказващ, че ще е решителен и специален, аз трябваше да направя своя избор:
-Предполагам, че сега ще искаш да се върнеш обратно....-каза той с известна горчивина.
Поглднах го, погледнах дълбоко в него.Този мъж пред мен бе единствения способен да ме извиси като птица или да ме накра да се чувствам като безполезен червей.Не знам дали някога някой е имал словестната възможност да опише любовта...дали ако е художник е имал необходимите цветове.Аз нямам и двете..единствено голите ми чувства:
-Виж...скоро ти бях казала, че съм сигурна, че те съм те обиканала от мига в който съм те видяла.Нещо ми подксзва, че това е било преди да срещна Тес.Когато някой не ти дава това от което имаш нужда ти се дистанцираш...от това което помня той ми е подарил много красиви моменти, но не сме имали пречки които да ни споят, като едно цяло.Защото именно трудните моменти сближават хората...От това, което помня мога да ти кажа единствено това.-млъкнах за един миг.-Може да съжалявам за избора си, но предпочитам да остана....-и го изгледах продължително в очите.-Искам да разбереш ,че ми е трудно...той също значи нещо за мен.Аз съм човек ,който държи на чувствата си и тихо ще се боря за това да бъда по някакъв начин с теб..но също знам, че и Тес няма да се откаже лесно от мен.Днес го видях в очите му.Аз съм жена и имам нужда от близост и може би един ден ако се уморя да те гоня...не знам....

Слушаше я мълчаливо и приемаше всяка една нейна дума. Имаше чувството, че даже тя не е сигурна какво говори.
-Тогава по-добре си върви. Ако си тук само заради мен. Казах ти го онзи ден, когато те върнах назад във времето. Ако не си тук, за да помогнеш, за да се учиш, за да научиш най-накрая и ти нещо, а само защото тук живее мечтания принц за теб, в случая граф, с бяла коса, лилави очи и изискани дрехи. Ако единствената ти цел е да ме спечелиш и затова стоиш тук.....какъв е смисъла тогава? Да угаждаш и да правиш всичко, което ти се каже, за да задоволиш моите прищявки? Те не са такива. Не го правя за мое лично удоволствие, а за да ти помогна. Както и Ерик. Ако за теб няма нищо важно на този свят освен любовта, тогава се върни и се отдай на плътски и душевни удоволствия с Тес или с някой друг и си води един обикновен живот, далеч от всичко това.
Истината е, че Д'Арвил не искаше тя да си тръгва. Но не искаше да остава и ако само това я задържаше. Снощи за малко й го каза. Да, би било възможно да се влюби в нея, но ако това станеше, той искаше жената до него да му е равнопоставена. Искаше жена, която да има по-широк поглед за света, освен собствените си любовни чувства, а Арадел ту клонеше в едната посока, ту накрая всичко пак опираше до едно и също.

Стоях и го гледах тъпо:
-Тогава по-добре си върви. Ако си тук само заради мен. Казах ти го онзи ден, когато те върнах назад във времето. Ако не си тук, за да помогнеш, за да се учиш, за да научиш най-накрая и ти нещо, а само защото тук живее мечтания принц за теб, в случая граф, с бяла коса, лилави очи и изискани дрехи. Ако единствената ти цел е да ме спечелиш и затова стоиш тук.....какъв е смисъла тогава? Да угаждаш и да правиш всичко, което ти се каже, за да задоволиш моите прищявки? Те не са такива. Не го правя за мое лично удоволствие, а за да ти помогна. Както и Ерик. Ако за теб няма нищо важно на този свят освен любовта, тогава се върни и се отдай на плътски и душевни удоволствия с Тес или с някой друг и си води един обикновен живот, далеч от всичко това

Колкото и да беше прав ми писна да ми повтаря едно и също и вече започнах да се ядосвам:
-Ще престанеш ли да ме гониш и да ми казваш да си вървя?!-повиших тон аз.-Не мога да разбера за такава лигла ли ме имаш?Явно, но явно и аз си виновна, че съм ти създала такава представа за себе си.-започнах аз и се доближих съвсем до него.-Много добре знам какво искам, ако не знаех или ако главата ми бе пълна само с розави романи, нямаше да се бъхтя тук над това дърво и този тъп камък!За толкова специален ли се мислеш за това , че изпълнявам "прищевките ти"...НЕ!Правя го защото искам да стане нещо от мен, не съм толкова неволева и наивна за колкото ме имаш.С цялото ми уважение и обич, но явно и ти не знаеш какво точно искаш.В единия момент се държиш супер мило, а в другия повлиян от някакъв страх се отдалечаваш и слагаш маската.Колко души живеят всъшност в теб?Оставам!Ясно ли ти е?И го правя защото искам да съм някоя, защото искам да стигна по-далеч от това да омагьосвам черешови дръвчета или да карам цветята да танцуват.И да, ще излъжа ако кажа, че и ти до някъде не си причина.Не ти поставям никакви ултиматоми, просто освен всичко това искам и да съм щастлива.

Той разпери ръце и се опули насреща й:
-Ами тогава го докажи.
Двамата се бяха изправили един срещу друг и за пореден път се караха.
-Понякога толкова ме дразниш. Говориш едно, после друго, после правиш трето. Като не искаш да те мисля за лигла, спри да се държиш като такава и престани да ми говориш колко ме обичаш и какви нужди имаш. Аз не съм роден, за да запълвам дупките на душата ти, или каквито и да е други.
Той се дръпна и пак обърнат към нея продължи да вика:
-Аз много добре знам какво искам и се придържам към него. Ти си тази, която постоянно се колебае. Ту казваш, че не си създадена за боец, ту правиш нещата, но с неприязън. Ако задачите, които ти поставям са ти толкова тъпи и нетърпими заеби. Ще мия кенефите за месец, не ми пука. Даже няма да е нужно да се биеш. Но така ще си останеш слабачка до края на живота си. Да не мислиш, че всичко е магия? Да не мислиш, че тя винаги ще те измъква от ситуациите? По дяволите, Арадел.
Той вървеше нервно, идеше му да си скъса косата от яд.
-По какъв ли не начин се опитвам да ти помогна и пак си недоволна. Мислиш ли, че ако беше останала в гилдията щеше да ти е по-лесно. НЕ! Щяха да ти скъсат задника от бачкане. Знам метода на Хейз, щеше да те тормози докато не направи от теб поне бегло копие на майстор. Но ти не, та не. Любов, щастие. Да не мислиш, че всички хора освен теб са доволни от живота си? Че само ти си нещастна.
Той отиде до нея и я стисна за ръката, като я изгледа строго.
-Ще ти кажа нещо малката.
Посочи със свободната си ръка по посока пътя.
-В онази къща там няма нито един човек, който да е реално щастлив. Нито един! Защо мислиш, че ти заслужаваш щастие, а те не? Щастието се печели с много пот и старание, миличка, а не само с желание.
Пусна я гневно и седна на земята.
-Майната му. Какво ли изобщо ти обяснявам.

-Майната му. Какво ли изобщо ти обяснявам.-каза троснато той и седна на земята.
-Защо изопачаваш думите ми?-продължих в същия тон.-Защо смяташ, че гледам само мойто щастие?Не съм чак такава егоистка г-н Д'Арвил...Не правя нищо с неприязън, ако не искам да правя нещо, не го правя!Запомни това!Ако не исках да тренирам и да се бия, сега нямаше да съм тук и да водя този спор.
Вече започвах да се ядосвам, стоях пред него и сновях като още малко щях да образувам собствена пътечка и да изтрия тревата под краката ми.Писна ми от тези полюсни взаимоотношения, не знаех дали с някоя следваща дума ще го ядосам или ще го направя доволен:
-Ако си мислиш, че се подлагам на всичко това само защото имам някви чувства към теб, жестоко се лъжеш.Прекалено егоистично и егоцентрично ще е ако мислиш така.Защото имам достойнство и заради някакви си емоции няма да проливам пот и кръв.
Млъкнах и скръстих ръце пред себе си, но след това отново набрах енерция и продължих:
-Повече никога няма да спомена какво чувствам!Проклета да съм ако го направя...Забрави всичко, което съм ти казала!Просто заеби!
Обърнах му гръб и се отдадохме на няколко минути мълчаливо цупене.Видяхме, че никой няма да отстъпи, но рано или късно трябваше да започнем да тренираме.Не ми се стоеше на тази проклета поляна, за това вкарах палеца и показалеца си в устата и звучно свирнах с устни.Минаха няколко секунди и Шугар се подаде измежду дърветата.Застана кротко до мен и склони глава, погалих го нежно и отново се обърнах цупльото:
-Сега можем да спрем да се цупим и да отидем да тренираме някъде.Ще стане много по-бързо ако използваме Шугар.-казах аз като се опитах да звуча по-спокойно.
-Шугар, това е Лезандър...не прави нищо мило за него зашото може да си помисли, че го обичаш или, че го правиш с неприязън.-продължих иронично.-Надявам се да можеш да яздиш.