Гората

First topic message reminder :

Тя започва от пътя срещу къщата и в реалност е сравнително малка. Може да се обиколи за не повече от половин час. Като цяло е безопасна, тук таме се срещат животни или плодове. След края й се откриват дълги неизползвани поляни.

Водата избистря ума, но понякога и слага вечен похлупак върху клепачите ни. Някои хора казват, че няма по-ужасна смърт от удавянето. В началото се чувстваш спокоен, а тялото отпуснато, губиш съзнание малко по малко и всичко свършва. Не, всичко това е вярно, но само в началото. След първата вълна на възприемане идва паниката. Онази, че губиш въздух, налягането притиска нервните и мозъчните връзки, а дробовете ти се пълнят с течност и само въпрос на време преди да прелеят и да се пръснат, причинявайки ти вътрешни кръвоизливи.
Кой би се подложил сам на такова мъчение? Една отчаяна жена. Която не знае кой е правилният път и дали изобщо има такъв. Която не се чувства у дома нито на едно, нито на друго място. Все още търсеща своето. А то е толкова близко. То е тук и е отворило вратите си за нея. Нейният завет е на една ръка разстояние. Вижда го всеки ден, чува го, докосва го. Жалко, че не го осъзнава. Не и в момента, не още.
Две блуждаещи сиви очи, потъващи към дъното, съзряха с последни сили две потапящи се ръце да се приближават към нея. Сграбчиха тялото й и го измъкнаха от тъмната бездна на незаслужена гибел. Картие падна на земята и почна да изкашля всичката вода, която беше погълнала. Минута по-късно и щеше да е безжизнен труп.
-Арадел, добре ли си, Арадел, Арадел....
Гласът на Лезандър достигаше до тъпанчетата и ги напрягаше. Тя се съвзе и той я вдигна на крака като я поддържаше.
-Добре....доб..ре съм.
-Какво стана? Удари си главата ли? Как се случи?
Притеснението му беше голямо. И как иначе? Та тя за малко да се удави. На няколко метра седеше Ерик. Черната му коса се спускаше по наведеното лице и прикриваше помръкналият му поглед.
-Не...аз...сама...сама....
Д'Арвил замръзна на място. Беше му трудно да асимилира току що поднесената му информация.
-Казваш ми, че си се опитала да се самоубиеш? - тонът му се повиши и стигна до викове. - Как можа?
-Не, аз...не исках...просто...
-А какво си искала? Глупаво дете. Изкара ни акъла. Никога повече да не си посмяла да го направиш. Чу ли ме?
Нормална реакция на загрижен човек. Когато се притесняваш за ближният си, първото, което ти идва е да му се развикаш, да му се скараш, като си мислиш, че ако го подплашиш, повече няма да посмее да го направи. А тя просто седеше и гледаше напред в нищото.
Графът продължаваше да й вика като на малко момиче. Матюс мълчеше като гроб. Не издаваше нито един звук, нито стон. Само седеше и стискаше длани. Все така тихо и незабележимо тръгна напред, разделяйки приятелят си от девойката. Той отправи червените си очи, които сега бяха придобили кървав цвят, към нея, повдигна ръка и й зашлеви силен шамар. Главата на Арадел клюмна на една страна, а Лезандър не вярваше на очите си.
-Ерик? - възкликна учудено, изненадано той.
Мъжът не каза нищо. Стискайки треперещата си десница във въздуха, се обърна и закрачи обратно към огъня. Седна до него и замря в самотата си. Червеят на раздора изяждаше вътрешностите му. Удари я, нарани я. Не можеше да й се развика. Обичаше я прекалено много, за да го направи. И въпреки, че сърцето на Арадел се късаше от постъпката му, вътре в душата си знаеше, чувстваше, че той се беше уплашил много повече от Лезандър. Че това бе единственият начин, чрез който да покаже до какво състояние на страх и мъка го е довела. Това бе признание от най-съкровена висина. Сълзите потекоха по страните й, а белокосият не знаеше какво да направи, нито какво да каже.

Винаги съм била на мнение, че езика на тялото показва много повече от едни прости думи.Цялата трепереща ме измъкнаха на брега и тогава събитията завъртяха допълнително главата ми, буквално не буквално.Но кое стигна повече до мен?Плесницата или триадата която Лезандър изнесе?Плесницата, запечата се в кожата ми и потъна някъде навътре, като целуна душата ми като пеперуда.В нея се криеха тягостни чувства, които не биха звучали добре под формата на слова.
Заплаках, сълзите ми се стичаха неумолимо и тежко, болеше ме, но не от постъпката на двамата, а от безизходицата в която се намирах.Грабнах дрехите си и покрих мокрото си тяло с тях.Графът изглеждаше стъписан, а Ерик така все едно не беше на себе си.Застанах така че и двамата да се намират пред мен, какво ли си мислеха, че сега за пореден път ще избягам, ще се намуся и ще обърна гръб не на тях, а на себе си.Не!Трябваше да знаят какво става, те бяха най-близките ми сега:
-Разбирам...разбирам идеално постъпките ви!Били сте притеснени, уплашени и в страха си не се досетихте да зададете един въпрос.Прост въпрос започващ с "Защо" и да изчакате адекватен отговор.Някой от вас двамата тези дни, тези седмици, този месец забелязал ли е какво друго се крие зад усмивката ми?Чул ли е тихия плач в смеха ми?Не мисля...Но нали аз съм една блондинка, която мисли само как да си навлече белята и каква нова дрешка да си купи!Не!Стига повече!Не издържам!И това не го видяхте...А аз трябва да следя и двама ви..щастлив ли е, тъжен ли е?Но кой помисли за мен действително?-думите ми излизаха като в предсмъртна агония от устата ми, не мога да опиша болката.-Някой от вас познава ли ме толкова добре, че да знае колко мъничко ми трябва?Не искам дрехи, пиянски вечери и непрестанно веселие...Искам мъничко любов..съвсем мъничко!Искам да знам, че съм значима и незаменима за някой, а не поредното украшение.Искам си приятелите, та аз заради теб Лезандър оставих живота си?!Какво още трябва да направя?Това не ти ли стига?Искам дом, а не пълна къща!Искам сигурност, а не всеки час да треперя какво ли ще ти дойде на акъла с твоите настроения...Искам да виждам бъдещето си и ако те изглежда както го виждам в момента..повярвайте ми няма да го понеса.Сама съм...-паднах на колене и стиснах още по силно дрехите си, впих ноктите си в тях.-Сама съм срещу всички и всеки..Не усещам нищо, нищо не достига до мен.Ето до огъня съм, но усещам студ..разбирате ли?Не мога повече....-сега зарових и лицето си в дрехите, исках да сподавя тази лична драма в тях.
Ако тялото ми не беше мъртво, то сега нещо в мен определено умираше...

Хората са неразбрани същества по природа. Колкото и да си споделят, колкото и да доказват привързаност, любов или пък омраза, важни части от чувствата им остават, така или иначе недостъпни за околните. И не защото не са ярки, ослепяващи дори, а защото обратната връзка в процеса, някъде се е скъсала, и те не достигат до първоизточника. Къде е проблема? Къде е вината? Никой не може да каже. Такива неща не се случват нарочно, те просто стават, без да разберем как и защо. А после се питаме защо изпадаме в такива отчайващи положения. Кореспонденцията ни куца. Говорната, както и действената. Какво можем да направим тогава? Да се заслушаме. Да се заслушаме в онази тишина, в онези сълзи и да се опитаме да видим през тях, стигайки чак до центъра на отсрещното същество.
В момента, беседката се бе превърнала в малка изповедалня, наподобяваща църква, но много по-силна от нея, защото в случая не се изповядваха грехове за прошка, а терзания между приятели, и нещо повече.
Лицето на Лезандър се смекчи. Той рядко показваше емоциите си, същото може да се каже и за Ерик. Единият се криеше зад маската на твърдостта и суровата реалност, а другият зад боята на усмивката и оптимизма. Но в момента и двамата се разкриваха по неподозиращи начини. Защото едно удавяне може да доведе даже и най-коравата обвивка до откритие.
Белокосият мъж се наведе и положи дланта си върху русата коса. Помилва я нежно, искрено.
-Ти не си сама. - прошепна той в ухото й, без да вика, така че гласът му да достигне до същината на сърцето й. -Никога не си била. Знам какво искаш да чуеш, да почувстваш. Знам, че никога не съм ти казвал, че те обичам. Знам го. Понякога се проклинам заради това, което съм, но не мога да се променя. Изтъкан съм от толкова многогодишна насъбрала се суровост, че ми е трудно да изрека или покажа истинските си чувства. Просто ми е трудно.....
С наведена надолу глава и затворени очи, той изливаше всичко и пак само до някъде, защото нещо вътре в него не му го позволяваше. Хората са изградени, всеки по собственият си начин и ние не можем да ги съдим за това.
-Но ти наистина си важна за мен.....и.....аз ще те защитавам винаги. Права си, тази къща не е дом. Това са само купчина дърва, но ти успя да направиш малката си стая в истински дом, където да се чувстваш добре. Не е нужно всички да те обичат. Достатъчни са двама-трима. А такива има, Арадел Картие. Такива има.
Той я прегърна и избърса все още напиращите сълзи. Все пак не й каза, че я обича. Може би самият той още не беше сигурен. Не искаше да й обещава нещо, в което не беше сигурен. Не е честно спрямо нея. Все още чакаше денят, в който щеше да го удари като гръм и тогава просто да го изкрещи с цялата воля на душата си. Но този ден не беше днес....
Ерик стоеше забил поглед към огъня, някак далечен от всичко това. Ако Д'Арвил имаше възможността да изрече и покаже всичко, което чувства, то той не бе толкова привилегирован. Нямаше това право. Така е. Съдбата е благосклонна с някои, а с други е жестока. Слага им ограничения, които не могат да бъдат потъпкани с лека ръка. Просто не им е позволено.
Той се изправи без да ги поглежда. Не искаше да среща очите им. Щеше да го заболи прекалено много. Стъпките му отекоха глухи в нощта. Стигна до блузата си и я вдигна от земята. Лезандър го проследи с поглед, но не каза нищо. Не го беше виждал такъв от години. От сестра му. Какво ли се въртеше в ума му.
-Прибирам се. - каза той и се изгуби в тъмата.
Огънят осветяваше гърбът му, докато постепенно намаляваше и накрая от силуетът му не остана нищо. Едно привидение, което се изгуби между дървета и храсти, за да потъне в собствените си мозъчни писъци до другият ден....

Бях се свила на кълбо, една малка купчинка бе останала от мен.Сякаш исках да се скрия от целия свят от всички тези погледи върху мен.Нищо нямаше да е същото след този ден, нито един от нас нямаше да гледа на живота така както е гледал.По един или друг начин се бяхме разкрили, кой чрез словоизлияния, кой чрез мълчание.Дори и аз вече нямаше да съм същата, нещо тук, нещо в тази гора, нещо от мен ще остане завинаги да тлее в пепелта на този огън.И ако след месец или два, някой дойде на същото това място и разрови пепелта от един бушуващ огън, може да разпали останките от нещо угаснало, да го възроди отново.
Сълзите продължаваха да се стичат по страните ми, оплаквах нечия смърт, думите на Лезандър стигнаха до мен и се загнездиха в сърцето ми завинаги.
Но каквото и да ми говореше погледа ми не слизаше от едни тихи стъпки в нощта.Стъпки на печал и тихи като молитва.Гледах как се отдалечава и не бях сигурна дали искам да извикам "Спри", но моя зов вероятно щеше да се удари в гърба му и да остане неразбран.Надигнах се бавно и се сгуших в мъжа до мен, използвах рамото му да подпра целия си емоционален багаж на него и той нямаше нищо против.Въпреки всичко му бях благодарна, благодарна, че се опитва, че желае, че копнее.
Той взе дрехите ми от земята и ме облече внимателно, все едно не искаше да счупи малкото останало от мен и отново ме облегна на себе си, като галеше косите ми.В този миг мисля, че почувствах лека топлина, едва прокрадваща се по тялото ми, но дали идваше от огъня?
От време на време хвърлях по един поглед там където за последно видях силуета на Ерик...ни не виждах нищо повече от тъмнина.Стояхме един в друг прегърнати, без да си кажем нищо, всичко вече беше изречено.Нямаше да се боря за любовта му, нямаше да се моля като просяк за една жълтица от нея, а просто щях да чакам.Отново...на дали чаках правилния човек?Стига вече въпроси...не искам да знам.Исках само да заспя и да не сънувам...Повдигнах глава и се взрях в тези лилави очи, те бяха с мен от толкова дълго, обичах да се оглеждам в тях, вдигнах ръка и го помилвах, порцелановата му кожа наподобяваше допира на изящно направена маска....съдба.Щях да отчупя малка част от нея и да си изработя собствена, имах перфектната основа:
-Благодаря ти!-прошепнах тихо, останала без глас.
Той не отвърна, просто ме целуна, явно и той ми благодареше по свой собствен начин.Благодарен, че съм съживила ежедневието му, мислите и цялото му същество.Стояхме така не знам колко дълго и си говорихме различни неща без думи, език, който разбираше единствено пепелта и онова нещо заровено в нея.
Така и заспахме, сънят сложи край на нашите дерзания и ни дари със заслужена почивка.Не сънувах нищо, точно както исках да бъде.
Отворих очи, зазоряваше се, Лезандър също беше буден:
-Добро утро..-казах и се усмихнах за първи път, казах го тихо, почти шепнейки.Нямах сили..
-Добро да е..-отвърна ми той.
-Искаш ли да се прибираме?-попитах.
-Повече от всичко...-той се изправи и ми помогна да застана до него.
-Ще бъда в стаята си...в моя дом, ако искаш можеш да дойдеш с мен?
-Нека първо повървим..нека не правим планове...
Усмихнах се, тръгнахме в слънчевата утрин като се държахме за ръце..беше някак си красиво.

Следва пост в стаята ми.

Жегата бе притиснала дърветата и сега те стояха смирено превили листа, чакащи да дойде прохладната вечер за да могат отново да разперят тоалета си.Единствения звук идващ бе песента на жътварка все едно караща въздуха да трепти.Някъде в далечината два елена превиваха рога, борейки се за територия или някоя женска.Някой листа по храстите около пътеката бяха изсъхнали и аз сега размахвах ветрилото безмилостно, като свистеше около мен и караше зеленината да хвърчи наоколо.Беше наистина остро и ако знаеш как да го използваш това си бе едно доста добро оръжие.
Вървях и просто размахвах ръка като след оставях трупове и крайници на растения, погледа ми беше празен и блуждаещ.В един момент усетих, че ветрилото задра не ствола на растение, а на нещо друго, на нещо което имаше пулс.Когато извърнах поглед към мястото забелязах, че една птичка е паднала с люта рана на гърдите.Човката и бе леко притворена, а малкото езиче изплезено.Алената кръв се стичаше по оперението и, като го спластяваше, а най-лошото бе, че класа и бе като на онази, която Ерик ми показваше онзи ден.Толкова ми домиля и се почувствах толкова виновна, но връщане назад нямаше...или пък може би имаше.Грабнах малкото телце и я сложих в джоба си, знаех че може би вече е мъртва, но нещата не свършват с една смърт.
Стигнах до поляната на която обикновено тренирахме и Лезо вече бе там, гол до кръста като тренираше някакво движение:
-Ей.-поздравих.-Ще получиш някой удар в тази жега.
-Не мисля така..-спря да отработва движението си той след като вече бях там.
-Виж..искам наистина да ти се извиня за снощи.Знам, че може би наистина съм направила грешка, но мисля, че пък трябва да го приемаш толкова навътре.Познаваш ме, понякога не обмислям действията си, пък и сме се карали толкова пъти и двамата много добре знаем, че ще отшуми след ден-два.Така, че не ми прави муцуни или се прави на интересен, защото за толкова дребно нещо просто няма смисъл да си хабим нервите.И в крайна сметка какво ще правим сега?Разбрах вече че няма да е особено интересно...

Лезандър спря с позата си и се изправи. В този момент, Арадел почна да му държи тон изневиделица и напълно неочаквано. Че кога й се е мусил? Да я беше обидил или наругал? Момичето изпадаше в ненужна параноя и то за какво? За да му държи тон, все едно му е господарка.
Той се приближи до нея и я погледна право в очите. За пореден път днес му се налагаше. Какво й ставаше? Не се държеше на себе си последните два дена.
-Мисля, че си позволяваш твърде много. Заедно сме и те почитам, но не си мисли, че можеш да ми говориш като на по-низш. Аз първо съм ти шеф и на второ място - мъж. Мисля, че съм спечелил уважението ти и не знам с какво съм заслужил острият ти език.
Той се отдръпна от нея без да казва нищо повече. Сама да си прави изводите. Знаеше, че не иска да се карат. Тогава защо изобщо повдигна въпроса? Д'Аврил отдавна не мислеше за това и бе напълно спокоен докато не дойде и не почна да го поучава.
-Ще се научиш да боравиш с ветрилото. - почна делови мъжът, защото в момента бе афектиран и нямаше намерение да й се мазни за нещо, което не беше направил. -Разтвори го до край и го дръж изпънато. Ръката ти трябва да е в основата му, в никакъв случай не я прокарвай нагоре или по повърхността, защото рискуваш да се разделиш с някой пръст. Това е лека изработка, така че ще се наложи да влагаш повече сила, когато го използваш, за да има по-максимален ефект. Първо ще свикнеш да замахваш с него хоризонтално. Гледай замаха винаги да идва от вътрешната страна на тялото ти. С други думи, приближаваш го колкото може повече до себе си, а после с рязка засилка замахваш, като гледаш да го държиш стабилно и да не го изпускаш. Това е първата стъпка. Пробвай.
Белокосият се отдалечи на безопасно разстояние и почна да наблюдава. Първо щеше да го прави без мишена пред себе си, за да свикне. А после щяха да пробват и с препятствие.

/Давай, Гери. Не е нужно да е опит и да чакаш резултат от мен. Все пак опиши подробно начина и процеса на удара./

-Ще се научиш да боравиш с ветрилото.-започна той.- Първо ще свикнеш да замахваш с него хоризонтално. Гледай замаха винаги да идва от вътрешната страна на тялото ти. С други думи, приближаваш го колкото може повече до себе си, а после с рязка засилка замахваш, като гледаш да го държиш стабилно и да не го изпускаш. Това е първата стъпка. Пробвай.
След като даде инструкциите си се отдалечи на безопасно разстояние , скръсти ръце и зачака опита ми.Не беше кой знае какво, самата аз се упражнявах несъзнателно докато идвах насам.Даже първата ми жертва от това изящно оръжие изстиваше в джоба ми.Но добре, беше ми изгодно да науча как да го използвам върху хора и определено нямаше да е с такава лекота.
Положих дланта си в основата не ветрилото като го захванах стабилно, за да не може да се изхлузи през пръстите ми и да полети към Лезандър или в друга посока.
Извих няколко пъти китката си на различни страни за да пробвам дали захвата ми е добър и нагласих стойката си.Леко разкрачени крака, като тежестта падаше на десния.Приближих оръжието към тялото си бавно, след което насочих пътя му навън, беше нещо като дъга.Направих го съвсем бавно, но после забързах, като накарах да издава онова метално свистене.Да боравиш с такова бижу бе чест, а използването му бих оприличила на танц.
Разчупих стоежа си, започнах да правя въртеливи движения и резки замаха , а тялото си превивах по всевъзможен начин.Въртях се, прикляках , а около мен се движеха въображаемите ми врагове.Докоснати от остриетата, те се превръщаха в дим и изчезваха в пространството.Капки пот избиха по челото ми, но аз не спирах, беше някак освобождаващо.
След като първата вълна на умора заля тялото ми, мъжът ме спря:
-Достатъчно!-каза с твърдия си тон.
Направих последен размах и застинах на място, като дишах тежко:
-Стана ли време за мишената?

-Достатъчно! - гласът му отекна в пространството господарски и заповеднически. Като един истински учител. От онези строгите, които винаги знаят кога да започнат и кога да свършат с едно действие.
-Стана ли време за мишената?
-Стана. За сега се справяш добре, но това е само началото.
Наистина движенията й бяха умерени, силни и бързи. Беше се концентрирала и си личеше, че дава всичко от себе си. Да разцепваш въздуха обаче не бе като да се бориш с истински противник. Но и той щеше да почака още малко.
-Като за начало, мишената ще е неподвижна. Застани пред онова дърво там.
Лезандър й показа въпросният стълб.
-На няколко крачки от него, така че мястото да ти стигне.
Арадел го послуша и застана на два метра от високото, доста дебело дърво.
-Сега замахни и го прорежи. Искам да видя колко сила използваш и какви щети ще нанесеш. Колкото по-дълбока е резката, толкова по-добре.
Мъжът продължаваше да я наблюдава внимателно. Стъпките на пълно усвояване бяха общо четири. За сега стигнаха до втора. Третата щеше да е най-сложна от всички, но за нея после.

/Същата процедура. Опиши опита си, аз ще реша колко добре си се справила./

Следващите му инструкции бяха да застана пред едно дърво, имах бегла представа какво ще следва:
-Сега замахни и го прорежи. Искам да видя колко сила използваш и какви щети ще нанесеш. Колкото по-дълбока е резката, толкова по-добре.-бе крайната цел на задачата.
Чудесно!Тази задача ми дойде като дар от бога, напоследък толкова ми се беше насъбрало, че исках да си го изкарам по някакъв начин и това бе перфектната възможност.
Застанах на безопасно разстояние от дървото, понеже имаше вероятност като замахна удара да рекушира по някакъв начин и да се нараня.Вгледах се в масивната му кора, във всеки един белег оставен през дългия му живот, беше като книга, написана с някаква странна азбука, която до някъде не разчитах.Сега щях и аз да се разпиша в тази книга, но важното бе каква следа щях да оставя.Такава каквато времето щеше да заличи или дълбока, не подвластна на каквито и да е природни явления.
Пуснах за малко оръжието понеже ръката ми се бе запотила и се хлъзгаше, избърсах я в дрехите си и отново го захванах здраво.Беше нещо като упражнението с лъка, трябваше да стане част от мен, продължение на ръката ми.А това не бе толкова трудно, може би защото най-накрая открих оръжието, което ми пасваше и с което се чувствах удобно.
Тогава зачаках вълната, онзи прилив на енергия и опустошителна агресия, а тя не закъсня.Извърших ритала с приближаването към тялото и оттласкването, но този път цялата сила и тежест на тялото ми бе съсредоточена в ръката ми.Усещах я как приижда на потоци и как всеки един друг крайник олеква.Тялото ми бе като перце, а само дясната ми ръка тежеше главоломно.Усетих повърхността на дървото и част от енергията ми премина през остриетата като попи в масивната кора и изчезна някъде вътре.Този път не затворих очи, гледах обекта на атаката си съсредоточено и дори леко уверено.Прииска ми се след този удар да последва следващ и така докато не го изкореня.

Може би насъбралата се агресия от последните дни, а може би чистата уравновесеност и старание бяха двигателни в случая, но което и от двете да беше, Картие показа завидна лекота на изпълнение на заръката и едно по-горно майсторство. След толкова време, най-накрая взимаше нещата на сериозно без да мрънка или да недоволства. Може би бе разбрала, че трябва да стане колкото се може по-силна, не само защото професията й го изисква, но и заради самата себе си. Не искаше цял живот да се крие зад чужди гърбове и сега явно го показваше.
Въздухът известя от сцеплението на плат и стомана, и остриетата се забиха в твърдата кора, като я разцепиха, преминаха пред дължината й и излезнаха от другата страна. Момичето подвластно на инерцията си, направи същото, но в противоположната посока, и още един прорез се образува над първия. После още един отдолу. Изби си всичко, както сама каза.
Д'Арвил се приближи до ствола, приклекна и се загледа в дупките. И трите бяха дълбоки, по два сантиметра, а последната даже малко повече.
-Много добре. Ако беше тяло, сега всички важни органи щяха да са засегнати и разкъсани. Но нека пробваме това на практика.
Тук тя малко се сепна. Какво имаше предвид.
-Аз ще съм опонента ти.
Той се отдалечи на близо десет метра и зае бойна стойка, готов да се защитава.
-Искам да ме нападнеш. Без да се притесняваш, без да мислиш дали ще ме нараниш. Всъщност точно към това трябва да се стремиш - да ме повалиш.
-Ама...
-Почваме! - извика белокосия, което бе достатъчно, че тя да го послуша. Засили се към него в бяг и....

/Описваш опит за атака, резултата на мен, после продължаваме./

Определено третата част на това упражнение се оказа малко по-сложна.Предполагах, че мишената ми щеше да е една от поредните илюзии на графа, но накрая се оказа, че ще е самия той.Дали по този начин се опитваше да ме разконцентрира, или пък проверяваше дали щях да действам емоционално когато дойдеше момента за сблъсъка с гилдията и приятелите ми там.За тогава не можех да прогнозирам, но тук и сега беше различно.Нещо в мен се бе променило от онази вечер в гората и то понякога замъгляваше емоционалната ми преценка на нещата, в добрия смисъл на думата.
Сега той стоеше срещу мен с разперени ръце, чакащ да атакувам.Какво ли си мислеше?Че като стигна до хубавото му лице ще спра?Този път се лъжеше, сега пред мен не стоеше любовник или мъж с когото имах нещо общо, а възможност.Възможност да проверя качествата си за които толкова се трудех и пролях толкова пот и нерви.Стиснах здраво ветрилото и се затичах, в погледа ми имаше целеустременост, а движенията ми бяха резки и сигурни.Бях на няколко сантиметра от него, когато скочих във въздуха, като с дясната си ръка образувах онази прекрасна дъга за която говорех.На края и , остриетата бяха насочени към гърдите на Лезандър ...

Добра атака, но не достатъчно.
-Твърде бавно. - продума мъжът и отскочи назад, няколко секунди, преди остриетата да пронижат въздуха, так където до преди малко се намираше торсът му. Но Арадел не спря до тук. Веднага след като се приземи и се почувства стабилна, продължи с видима ярост и умели замахвания да настъпва към него. За сега избягваше всеки удар. Отскачаше, въртеше се, изкривяваше тялото си, докато нежната блондинка с копнеж в очите не го оставяше да си поеме дъх. В един от опитите си, тя бе толкова близко до лицето му, че Лезандър нямаше време да я избегне, затова, парира ръката й, в частта на китката със собственият си лакът, хвана ветрилото за платнената част и го издърпа странично напред, за да мине на милиметър от главата му. Картие залитна няколко крачки напред, но възвърна баланса си. Сега те бяха гръб в гръб и моментът за нападение изглеждаше идеален, ако успееше да реагира бързо и хитро.

/Гери следващ опит. Нагласи зара на 2 и на късмет и го хвърли. Ако сбора е над 10 успяваш да го нараниш./

Атаката ми бе не толкова успешна.Явно не бях достатъчно бърза за да нанеса някаква щета, следващия път щях да се постарая повече.Когато парира ръката ми, тя леко изпука, но не беше нещо сериозно, просто малко по-силен натиск.Една от атаките ми бе почти успешна, минах на милиметър от лицето му, той пак успя да я избегне и този път се озовахме гръб в гръб.
Идеалния момент да нанеса заветния си удар, да се разпиша върху това красиво тяло.Трябваше да съм прецизна и бърза, без време за мисли и страсти.Дишах тежко като животно, няколко кичура коса бяха паднали пред лицето ми.Извърнах се на пета за да съм по ловка, приклекнах бързо и в момента в който се изправях на горе разгърнах ръката си като я като я бях насочила към голата му плът.Тежестта отново ми се оказа на десния крак, а тялото ми отново олекна.Повторих същата процедура като с дървото, но с много по-голям хъс и като наблегнах на бързината.Наблюдавах как остриетата се насочват към тялото ми и в този момент вместо жал, ми се прииска да усетя онзи метален аромат на кръвта.

The member 'aradel' has done the following action : Зар

'Късмет' : 3, 4

Остриетата се спуснаха напречно нагоре, на смъртоносна близост до лицето. За първи път Лезандър усети напрежение. Острият метал премина на милиметър от очите му, които сега светеха. Устните му бяха полуотворени. Само бързата му реакция за изместване го спаси от това да се лиши с някое око или друг по-дълбок белег. Няколко кичура коса, паднаха на земята, срязани от красивото, но опасно оръжие. В момента Арадел изглеждаше повече на животно отколкото на човек, което би й помогнало. Но мъжът се чудеше, ако не мислеше трезво дали винаги щеше да има успех. Понякога бясът измества здравата преценка и играе в твой минус. Винаги е смятал, че хладнокръвието и вниманието са по-важни от първичното отношение. Но това бе негово мнение, не го налагаше на никого.
Така той отстъпи две крачки назад, после сви юмрука си и го стовари върху гръдният й кош, за да я отдалечи от него. Трябваше да се защити, ако не искаше да се сдобие с някоя друга рана или по-зле. Той кленка и се опита да й направи подсечка, но момичето скочи и се приземи още няколко крачки по-назад. Това му харесва. Доста се беше променила.
Но сега следваше най-трудното. Оръжие срещу оръжие. Д'Арвил сложи ръка на калъф, който бе прикачен за задната част на панталона му и изкара от там дълъг нож, с издълбани букви по страните му. Затича се към нея и замахна, достатъчно високо, че тя да избегне атаката. Но следващата нямаше да е толкова лесна. Веднага след като блондинката наведе главата си, той обърна захвата, така че дръжката да легне в дланта му, върхът й да сочи към пръстите, а острието към китката и замахна вертикално надолу, целещ се в тилът й. Ако видеше, че няма да го избегне, щеше да спре атаката. Но до тогава щеше да я пробва.

/Гери опиши успешна зашита, а после контраатака, която ще завърши по същия начин със заровете, за да е по-честно, но този път смъкваме сбора на 9. Успех./

Харесваше ми!Имаше нещо много красиво в този двубой, нещо възбуждащо.Може би беше заради адреналина, но определено се чувствах добре в кожата си.Не бях изключила мислите си, просто емоциите.Все още не бях сигурна дали напълно трябваше да ги изключвам, но определено ми помагаше да действам ефективно.Когато стовари тежкия си юмрук в гръдния ми кош се усмихнах леко , след като извади и онзи красив нож, определено предизвика интереса ми.Сега бяхме равноправни, нищо, че дори с оръжие пак ми беше трудно да го атакувам.Замахна към лицето ми, но бях достатъчно бърза да се наведа и да избегна евентуалната резка на скулата ми.Но годините опит от негова страна си казаха думата понеже сега ме бе приклещил в хватка, която си водеше до чиста смърт, едно неправилно движение и ножа му се забиваше в тила ми.Трябваше да мисля бързо...Докато бях приведена, извих горната част на тялото ми, така че лицето ми да срещне неговото, присегнах се със свободната си ръка и го хванах тази с която той държеше ножа си.Използвах я за опора и след като избегнах острието му я извих като отново се озовах зад него, а той бе с гръб към мен.
Още стисках ръката му, здраво а с другата замахнах към потния му гръб , като този път бях почти сигурна, че този път не съм била бавна като миналия.

The member 'aradel' has done the following action : Зар

'Късмет' : 2, 7

Острието премина диагонално по продължението на гърба му и ако трябва да сме честни той почти се измъкна. Казвам почти, защото не можа да се отблъсне толкова напред, колкото беше нужно и кожата му се разцепи в споменатата траектория. Тънка, но плитка ивица се отвори по продължението на гърба му, която съвсем скоро стана червена, а в следващият момент няколко капки кръв почнаха да текат надолу. Д'Арвил сви очи от леката болка, но тогава нещо му щукна в главата. Сякаш някакъв болт се скърши и спря въртенето на колелото в мозъка му. Той игнорира болката, воден от нещо много по-силно. Хвана ръката на Арадел, дръпна я към себе си, както бе с гръб към нея и я повдигна във въздуха, мятайки я толкова силно, че тя се преобърна и падна пред него по гръб, а ветрилото изхвърча на няколко метра от нея. В следващият момент белокосият се озова върху й, прилепил полуголото си тяло в нейното. Гледаха се с някак си злобни погледи, изпълнени с адреналин, животинска хищност и нарастваща възбуда. Боят, кръвта и идеята да наранят красивите си фигури отвори сетивата им и ги накара да изпитат едновременно страх, желание за кръв и удоволствие.
Лезандър я хвана за гушата и стисна леко нежната кожа.
-Много си перверзна когато си истински ядосана, знаеш ли?
Още преди да е отговорила, той впи устните си в нея грубо, първично, без грам емоция, осланяйки се единствено на копнежа за плътско удоволствие. Но същото може да се каже, че се отнасяше и за нея, макар че собствените си мисли и чувства ще ни съобщи самата тя след малко.
Илюзионистът прокара ръката си по продължението на торса й, стигайки до копчетата на дънките й. Той почна да ги откопчава едно по едно, а когато и последното бе разтворено, бръкна с ръка вътре, късайки бикините й. Веднъж когато пръстите му усетиха, че за тях няма повече прегради рязко навлязоха във влагалището й, което я накара да изстене силно от смесицата между болка и сласт.

/Герчо продължавай както сметнеш, че е добре, ако искаш да промениш ситуацията също е позволено./

Адреналина води до възбуда, този неоспорим факт се стовари върху ни и сластта замести агресията.Поредния удар бе заместен от целувка, но не като онази снощната.Тази тук бе водена по скоро от импулсите на тялото, а не на сърцето.Много жалко бих казала, жалко бе че се подлагах на такъв душевен мазохизъм, че отдавах тялото си за да печеля време.Не можеше да се каже, че го правя с отвращение, все още имах нещо към този човек, но ако сложим нещата не везни много добре знаем кой ще надделее.Но ако анализираме този момент, не би могло да се намери нещо разумно, което да бъде анализирано.Действах напълно първично вследствие на адреналина който споменахме по-рано:
-Много си перверзна когато си истински ядосана, знаеш ли?-каза той докато премахваше какви ли не прегради помежду ни.
Харесваше ми да съм лоша, чувствах се толкова могъща.Но той жестоко се лъжеше ако си мислеше, че просто ей така ще го оставя да ме обладае и покорно да стена в ръцете му.Не, сега щях да му покажа една друга черта от мен, една друга личност, която възкръсна като феникс от онази пепел, от онзи огън, на онази поляна.
Както беше върху мен и ръката му се опитваше да стигне до най-ценното, впих нокти в нея и го избутах от себе си като седнах върху него:
-Знам единствено, че сега ще играеш по моите правила...-още не изчакала и той да ме удостои с отговор, спуснах ноктите си по голата му плът.Оставих кърваво червени дири, които сега се пълнеха с кръв.Тялото ми се приви от смесицата от усещания, беше толкова хубаво.Хванах ръцете му и ги притиснах до земята, като го целунах по абсолютно същия начин както той мен, без капка емоция.Изправих се отново , прекарах пръсти през косата му:
-Сега бъди добро момче и ме последвай.-изрекох собственически.
Като все още го придържах го докарах до най-близкото дърво, блъснах го в него като го накарах да застане плътно до стъблото.Отново прекарах нокти но този път под пъпа му, докато обикалях бавно като хищник около него.Впуснах магията си и тънки лиани заизлизаха от земята насочили се към ръцете и краката му.Обвиха ги здраво като не му позволяваха да мърда, усещах дивия ритъм на сърцето му и тежкото му дишане, сега той бе моята сладка играчка и чувството бе опияняващо.
Приближих се на милиметър от лицето му и го погледнах право в очите, но този път в тях нямаше пеперуди и дъги, а пламъци.Докато продължавах да го гледам, ръцете ми се спуснаха към копчето на неговите дънки, отървах се от него, а и от тях като го оставих завързан там единствено по мъжество.
Погледнах надолу към него, а възбудата щеше да експлодира от тялото му.Облизах устни и смъкнах своите дънки, останах само по потник.Облизах пръстите си и се навлажних , след което се обърнах с гръб към него, хванах с една ръка пениса му, и сама насочих пътя му.Започнах да се движа бавно, както на мен ми харесваше, постепенно забързвах темпото, въртях таза си в кръгови движения и впивах нокти в таза му за когото се придържах от удоволствие.
С напредването на тази извратена игра, движенията ми ставаха все по бързи, а той...той щеше да се побърка.И ето, че и оргазма не закъсня, беше задоволителен, но не и като снощния.
Отдръпнах се от тялото му и отново се озовахме лице в лице, отново му се усмихнах, някак си перверзно.Нахлузих дънките си и като се изправих отново пред него му казах:
-Благодаря за съдействието!-приближих се като отново го хванах за косата и го целунах собственически.
Отдалечих се на няколко метра и седнах на един камък като подпрях глава с ръце и го гледах доволно.А Лезандър още не можеше да повярва какво му се случи току що....

Лезандър направо бе шашнат. Не предполагаше, че е способна на подобно нещо. Дали от тренировката и импулса или от нещо друго, но не я беше виждал в такава светлина до сега. И честно казано му хареса. Хареса му да вижда този огън в очите й, онова животинско привличане, толкова опустошително, че чак си позволи да го остави с празна ръка, така да се каже. Щеше да й прости, този път, защото му бе интересно какво ли ще измисли следващия. Само че все още си оставаше проблема с вързването.
Арадел седна спокойно на камъка и си го наблюдаваше най-безцеремонно.
-Много си лоша знаеш ли?
-Знам.
-Няма ли да ме отвържеш?
Тя положи пръст на долната си устна и си предаде замислен вид.
-Ммм...не, не мисля.
-Ари....
Момичето се засмя на гледката. Един хубав гол мъж завързан към дърво. Толкова безценно!
-Знаеш, че мога да се освободя и сам ако се наложи.
-А защо не се освободиш?
-Давам ти възможността ти да го направиш.
-Не, не мисля, че ще се възползвам. Толкова си апетитен така.
Д'Арвил се намръщи. Колкото и забавно да беше всичко, почна да му писва да стои изтъпанчен така, без да може да мърда, а и не се знаеше кога някой ще мине от тук и ще го види. Затова впусна енергията си в действие, която обви стръковете лиани и ги прекърши. Те изпопадаха по земята като скършени, безпомощни листа. Взе дрехите си и се облече, а блондинката продължаваше да го гледа. Малко разочарована, че играта й привърши толкова бързо, но напълно спокойна. Знаеше, че няма да й направи нищо. Аристократичната му осанка нямаше да му го позволи.
Той отиде до нея, клекна и я хвана за брадата. Придърпа я към себе си и понечи да я целуне. Но точно преди устните му да я докоснат се спря, погледна я право в очите и се отдръпна.
-Хитруша. Другият път ще ти го върна. Бъди сигурна в това.
Искри преминаха между тях, които не съм сигурна как да опиша. Дали като пожар, леко дразнение или перверзно излъчване. Може би всичко на едно. Колко странни бяха отношенията им в момента. Поне за Арадел. За него, те не се бяха променили. А и как можеше да предположи? Всичко си остана загадка и той отдаде държанието й на моментно състояние.
-И какво сега, г-н Граф? - попита го девойката предизвикателно.
-Сега....се прибираме. Имаме нужда от душ. Целите сме потни. А когато се смрачи отиваме в общата зала. Днес ще има събрание, на което трябва да присъстваме.
Русокосата красавица остана леко недоволна от отговора му, но нямаше избор. Искаше й се да успее да си открадне няколко минути в усамотено присъствие на Ерик, но нямаше как да се скатае. Особено щом щеше да има събрание.
Двамата се изправиха, Арадел взе оръжието си, Лезандър прибра своето в предпазителя и се отправиха към къщата, разменяйки си доста вели и далечни приказки. Това белокосия също отдаде на момента и умората. Какъв глупак....

/Ари получаваш боравене със смъртоносно ветрило. Сила-7, Ловкост-8, Опит-10./

Дъждовните капки маршируваха около мен, а аз като привидение криволичех по горската пътека водеща към онзи хълм.Хълм на който погребах едно цяло минало, място на което можех да намеря единствено лоши спомени, мъртви надежди и на практика един непознат.Този непознат беше майка ми.Да, жената която ми бе дала живот, но лишила ме от неговите семпли радости лежеше там бездиханна.Ще попитате какво ще търси човек в моето състояние там.Отговори?Не мисля...картите между нас двете бяха отдавна свалени, нищо че бе с помощта на странични хора понеже на нея и липсваше доблестта да ми каже някой неща в очите.
Не, щях да отида там, да седна кротко и да облегна уморената си глава на студения камък и за последен път да я помоля да направи нещо за мен.Да ме прибере при себе си ...знам как звучи.Но някак си, за кратко време, дори часове, загубих пътя си.А човек без път е просто очертание, злочеста сянка бродеща из чуждите животи, просеща за топлина.Но сенките не сещат тези радости на живота.А аз не исках да живея в една вселена без Дориан.
Какво ми оставаше сега?Да предам приятелите си, да копнея и да се измъчвам по една невъзможна любов, да нараня човек, който за първи път в живота си сигурно си даваше шанс и възможност да обича.
Да погубя нечии трепети и чувства повторно.На това ли бях способна?Да отнемам без да давам...Не исках да има трета жертва, не исках да рискувам и да подлагам Ерик на подобна вероятна съдба.Трябваше всичко да приключи там където започна.
Валеше като из ведро и вече бях мокра до кости, бях достигнала въпросния хълм и понеже нямах физическата възможност, сега пълзях в калта.Катерих последните кални стъпала, като оставях зад себе си едно фалшиво съществуване.Ръцете ми потъваха в меката почва, за миг ми се прииска просто да се откажа и да легна там, като оставя дъжда да ме отмие като нещо ненужно.
Та аз през целия си живот предлагах на хората нещо, което не съм.Превърнах се в продукт на мечтите си, те ме заслепяваха и ме накараха да живея в измислен свят където невъзможното бе възможно, но само до първия опит.
Залъгвах се, живеех чужди животи, мислейки, че така ми е изгодно, лъжех и бях лъгана, обичах и бях обичана...взимах, но не давах.Аз не бях годна, бях огледало на всичко, което ми харесваше, складирах чужди черти и ги присвоявах най-нахално.
И когато срещнах човек, който ме свали на земята, показа ми, че не мога вечно да живея на пеперудените крила на болните си фантазии, този човек изчезна.А с него изчезнаха вярата и надеждата, че мога да бъда нещо.
Стигнах със сетни сили до гроба, пълзях като твар по калната земя, а главоболието ми единствено показваше, че съм още тук.Обгърнах студения камък с ръце и се облегнах на него.
Нищо не се случи, не чух ангелски хор, нито портите на Елисандра се отвориха за мен...Не, живота ми предостави поредния гроб, гроб в който да заровя разума си, да погреба мечтите си и ако бях достатъчно търпелива...може би и аз щях да легна в него.
Минутите минаваха, дали се бяха превърнали в часове, не знаех...вече дори не бях права, а главата ми отпуснато лежеше на мократа и лепкава пръст.Бях със затворени очи и се представях, представях си, че съм мъртва, че калта постепенно ме поглъща и ме праща при моето копие или по-скоро аз бях нейно.Мислех, че ако седя така достатъчно дълго, това наистина ще се случи:
-Хайде...давай...вземи ме.Нали това искаше...Ето, предавам се!Не искам да вървя по твоите стъпки, не искам да се превръщам в теб...затова просто ме вземи...Хайде....Какво чакаш още?-сълзите ми се стичаха и се смесваха с дъждовните капки, все още стисках очите си...

По тези територии рядко валеше. Дъждът бе топъл и благоприятен, но пороен и правеше околността прекалено кална. Сега ходилата на Ерик газеха в калта неумолимо, сякаш преминаваше през плаващи пясъци, а очите му се пълнеха с проливните капки, които ги пареха. Той не обръщаше внимание на това. Понякога се разяряваше по-силен вятър и плющеше страните му като камшици. И на това не обръщаше внимание. Искаше само да я намери колкото се може по-бързо, опасявайки се, че може да направи някоя глупост, като онази вечер когато се опита да се удави. Боже това безразсъдно дете. Щеше да я намери каквото и да му струва. Щеше да й вика, да я кори, да я набие дори.
Неусетно минаваше през дървета и храсти, като не поглеждаше нищо от двете си страни. Сега така обичните му растения се превърнаха в ненужни вредители, които само му пречеха и го дърпаха назад от важната му цел. Той ги блъскаше яростно, без да се интересува, че клоните се забиват в лицето и ръцете му. Беше като обезумял, който върви към пропаст.
Изведнъж мъжът спря рязко. Ето я, усети я. Магията му бе обгърнала почти цялата гора и най-накрая я засече. Той се извърна в срещуположната посока и тръгна възможно най-бързо. Крачките му се превърнаха в лек бяг, а лекият бяг в бърз такъв. С всеки изминат метър я усещаше все по-близо. Надяваше се само да не е твърде късно. И ето, че след време я съзря. Строполила се на върха на хълма, точно до гроба на Клео. Ридаеше в безтегловност и проклинаше съдбата за това, че е толкова жестока. Ерик се затича и стигна до нея, като падна на колене и я обхвана за раменете. Повдигна я в седнало положение, а сивите ириси на Арадел се забиха в него. Гледаха го като през мъгла. За миг мъжът забрави всичко. Целият яд, целият гняв изчезна като течащата вода, която се удряше в тялото му и после се стичаше надолу към размекнатата почва. Той я придърпа към себе си и я прегърна силно, покровителски. Искаше да я запази, да я защитава вечно от всичко лошо на този свят. Искаше да я спаси от самата себе си.
-Няма да те пусна. Никога няма да те пусна! - извика чернокосия и думите му достигнаха до сърцето на момичето.
Пронизаха го като безброй стрели, мажещи останките му с мехлем. Сякаш този малък жест и тези думи можеха да й върнат надеждата. По-добри от което и да е лекарство.
Девойката прихна в горчив плач, а Матюс улови лицето й в шепи и впи червените си очи в нея.
-Не се предавай, Арадел. Моля те, никога не се придавай. Заради теб, заради мен....заради...Дориан.
Това име допълнително я разстрои и блондинката изхлипа като на предсмъртен одър.
-Нея я няма...няма я Ерик....
-Не. - почна да клати глава той. - Там е. Тук е. Щом нас ни има и нея я има. Тя винаги ще е с теб, винаги, никога не се съмнявай в нея. Не защото може да оцелява, а зщото никога не би те напуснала. Тя никога няма да те остави.
Арадел зарида още по-силно и се вкопчи в дрехата му като за спасителен пояс. Пояс, който може да я избави от най-пагубното, апокалиптично себеотрицание. В него тя виждаше тази искра надежда, която й помагаше да продължи, да се бори, да живее....
Мъжът почна да милва косата й. Дъждът нито за момент не спираше своя бяг на диви коне и мокреше телата им, като в живописна картина. Заливаше ги с всичката сила, на която беше способен, карайки ги да гизнат в собствените си готически мисли за отвращение, наказание и терзание. Но бяха заедно.
-Обичам те.... - прошепна девойката и Ерик пак хвана лицето й в дланите си.
-И аз те обичам, Арадел Картие. Обичам те толкова много.
Магът я прегърна за пореден път и впи устните си в нейните, сякаш по този начин искаше да отстрани всичката нищета, всичката болка, всичкият студ и изгубване. Макар и болна, тя прие тази целувка като съкровено спасение от сивата реалност и се вкопчи още по-здраво в него.
На известно разстояние от тях се чу тъп шум от падащ предмет в кал. Младите се сепнаха, изпитвайки истински ужас и извърнаха главите си по оречената посока. Няколко метра по-назад стоеше като статуя Лезандър. До краката му беше паднал един дебел клон, който бе скършил по пътя за насам. Доловил аурата на двамата той бързо смени траекторията си и с малко закъснение стигна до заветното място, където намери единствено предателство. На хълмът, като на олтар за жертвоприношение, той стана свидетел на гротескова гледка. Най-добрият му приятел, човека, на когото винаги е вярвал, да когото винаги се е осланял седеше на колена, прегърнал собствената му половинка. Кълнеше й се в любов, а тя на свой ред на него. После се целунаха. Д'Арвил не вярваше на очите си. Не, това е поредната илюзия, създадена от собственият му мозък. Сякаш, за да се обеди в правотата на тази мисъл, стисна юмруци, за да развали магията, но това не стана. Не беше фантазия, а самата грозна истина. През тялото му преминаха ледени тръпки, забивайки се под черепа му.
-Е....Ери...к..... - прошепна той като вцепенен.
За самият Матюс целият свят се срина на пух и прах само за един пагубен миг. Небето падна върху главата му и я смаза като пихтия. Стоящ като скулптура, не смееше да потрепне, дори да диша. Целият му свят се сви и разшири, пръскайки се на милиони парчета. Чувстваше, че умира. Предпочиташе да умре, отколкото подобно нещо да се случи. Арадел не се отличаваше особено много. Страхът я бе обзел толкова силно, че имаше чувството, че вътрешностите й ще избухнат.
-К....как...во.... - пелтечеше графът в неразбиране.
Ерик се изправи, в очите му се четеше болка, вина и проклинане.
-Лезо...аз.... - понечи да каже той, но не знаеше как да продължи.
Какво можеш да кажеш в този момент? Как да се извиниш или да поискаш прошка? Как да признаеш, че си извършил един от най-големите грехове? Този на прелюбодействието и на предателството на най-ближния ти.
-Не е истина. Кажи ми, че не е истина.
Земният маг мълчеше.
-Кажи ми, че не е истина проклети кучи сине! - изкрещя Д'Арвил и се нахвърли върху приятеля си.
Приличаше на разярено животно, копнеещо за мъст, готово да разкъса жертвата си. Юмруците му, като каменни блокове почнаха да се сипят върху лицето на червеноокия, изтласквайки го назад с всичка сила, но мъжът приемаше всеки удар мълчаливо и търпеливо, защото знаеше, че ги заслужава. В един момент се препъна и падна на земята по гръб, а белокосия го възседна и продължи да забива юмруците си върху него, като обезумял, крещейки с пълно гърло.
-Предател, мръсник. Дадох ти всичко. Как можа да ми го причиниш? Как можа? Мерзавец....
-Аз я обичам Лезандър! - изкрещя ненадейно Матюс и това спря ръката му във въздуха.
Сепнат, невярващ графът погледна към разкървавеното лице на приятеля си, после към Арадел, която изписваше страх с цялото си същество.
-Обичаш я? Обичаш?
-Не исках да става така....Елисандра ми е свидетел, че не исках....не исках да те...нараня..
Гняв още по-силен почна да се процежда през порите на Д'Арвил. Очите му се свиха злокобно, а юмрукът му трепереше.
-Обичаш я! Обичаш! А аз....
Поредният удар се стовари върху Ерик.
-Аз не я ли обичах мръснико? Аз не я ли защитавах и пазех? Кой си ти, че да ми я отнемаш? Кой си ти?
Напълно лишен от здрав разсъдък, исполинските му чукове се стоварваха върху главата на падналия, а ругатните не спираха нито за миг.
-Дадох ти сестра си. Не ти стигаше, трябваше да ми вземеш и нея. Лицемер, гнусно създание. Предател. Предател. - крещеше Д'Арвил изпускайки целият гняв на който е способен.
-Ще те убия. Ще те убия!
Той стисна врата на Матюс и почна да го души непоколебимо и без капка състрадание, напълно подвластен на болката, огорчението и агресията си. Поваленият почна да хрипа и да се дави, впивайки нокти в дланите му, но графът не само, че не го пускаше, а още по-здраво свиваше захвата си, решен, макар и нездравомислещ да отнеме и последният дъх от дробовете му.

/Гери, пиши реакции, чувства, ако искаш се намеси по някакъв начин. Каквото решиш./

Съдбата, ах тази гадна кучка!Алчна и гладна винаги за още, за нея всяка неволя е малка, никога не и стига.Тъкмо помислиш, че си се отървал от орловите и нокти, когато тя отново ги забива болезнено в гърба ти и те поваля, смирява, подчинява, опитомява.Всички ние сме питомници на съдбата, до сега не съм чула за един, който да се е опълчил успешно.А аз опитах..Бог ми е свидетел, че опитах.Но какво са опитите без краен резултат?Затворен, омагьосан кръг от който няма измъкване и ти си принуден да въртиш това проклето житейско колело до края на дните си.
Да, тази кучка за пореден път ми заби шамар, направо юмрук с който сломи духа ми и ме закле на вечно нещастие.Тъкмо надигнах глава от калта, оглеждаща се в едни топли очи, когато кошмара на реалността се стовари върху ни и пороби съвестта ни вовеки .Лезандър стоеше безмълвно на няколко метра от нас, станал свидетел на именно това предателство от което се страхувах най-много.Но орловите нокти са бързи както вече казах.
Не вярващия му поглед премина към безумен, като на човек който в нещастието си губи разсъдъка си.
Тези моменти са най-страшни понеже, разума те напуска и се отдаваш на първичните си подбуди.А те сега подтикваха към унищожение.
През главата ми преминаха всички моменти заедно, лентата се завъртя назад и ми показа всички онези случки, в които той се е опитвал да бъде себе си, да покаже квадратче от същността си, а аз съм го приемала единствени като поредния леден полъх.Той ме е обичал, а аз никога не съм знаела...никога не съм го чувствала.Това допълнително ме смаза...Толкова ли сляпа бях?Но все пак този мъж бе моя път, който трябваше да извървя за да стигна до Ерик.
По извратен и болезнен начин, като потъпквам гордостта си и изваждам съвестта си на подбив.
Мразех се!Мразех се в дъното на душата си!Човек като мен не заслужаваше да е щастлив.
Тази апокалиптична картина пред мен, която се разви ми го доказа за пореден, болезнен път.Двама приятели, двама братя се унищожаваха в момента или по-скоро единия погубваше другия обезумял в правотата си.Аз бях причината да се лее кръв, аз бях причината тези мъже да страдат и да загубят нещо ценно, градено с години.
Но човек трябваше да се бори, нали така?А аз трябваше да продължа заради Ерик.
Не можех да стоя просто и да гледам...да гледам как белокосия отнема живота на вече бившия си приятел, заради мен.
Изправих се едва, но по възможно най-бързия начин, който можах и се втурнах към тях.Впих ръцете си в Лезандър, викаща, риадаеща и молеща се:
-Не, не, моля те, остави го!Ще го убиеш!-блъсках с юмруците си по гърба му, бутах го и го скубех.-Остави го!Той не е виновен!Аз съм виновна, само аз!Аз не помислих!Той те обича!Остави гоо!Вземи мен, изкарай си го на мен...моля те, моля те!-крещях отчаяно.-Аз съм виновна!Само аз!

Да се обвиняваш за неща, които не зависят от теб е глупаво. Да, тя беше причината за тази ужасна развръзка, но никога не го е искала. Любовта дойде толкова неканена и неочаквана, но и толкова силна, че тя нямаше как да извърне глава и да я отпъди с лека ръка. Сега, гледаща как двамата се бият и как живота на Ерик малко по малко си отива от тялото му, Арадел бе на ръба на вътрешно разкъсване. От една страна мъжа, за когото копня толкова много, с когото сподели страст граничеща с изпепеляващ пожар, а от друга мъжът, който промени целият й свят. Този перфектния, за когото си заслужаваха всички битки и борби. Вината, мислите и чувствата й се разпокъсваха, но в крайна сметка винаги водеха до едно: колкото и близък да й бе Д'Арвил не можеше да измести Ерик. Вече не. А тази опасна ситуация само я обеди в това. Защото когато Матюс бе повален тя изпита страх доближаващ се до припадък. Страх, че може да го изгуби, погубен от ръката на собственият му най-добър приятел. Що за извратена реалност бе това? Дали е нещо нормално, случва ли се и на другите хора? Нямаше значение, защото в случая бяха замесени само тримата.
Девойката реагира инстинктивно, с чувство за самосъхранение или в случая съхранение на любимия си. Тя се надигна и със сетни сили се хвърли върху гърба на Лезандър. Заби пръстите си в него, като се опитваше да го отдели от падналия, разкървавен маг.
-Не, не, моля те, остави го! Ще го убиеш! Остави го! Той не е виновен! Аз съм виновна, само аз! Аз не помислих! Той те обича! Остави гоо! Вземи мен, изкарай си го на мен...моля те, моля те!
Графът сякаш не я чуваше. Дори не усещаше малките юмруци, които му нанасяше. Струваха му се толкова жалки и безпомощни, като забиващи се мухи в стъкло.
-Аз съм виновна! Само аз! - продължаваше да крещи отчаяно блондинката.
Без да се усети, Д'Арвил се надигна рязко, изпъна ръка и удари Арадел в лицето с опакото на дланта си. Отблъсна я силно, така че тя полетя назад и падна на странично бедро.
-Да ти си виновна! - изкрещя белокосия. -За всичко си виновна ти. И двамата сте продажници.
Ерик извърна глава към падналото момиче. От гледката гневът му се отпуши и въпреки раните си, той се изправи и този път той се нахвърли върху другаря си. Не искаше да го наранява, търпеливо понасяше всичко, но когато удари Картие не издържа.
-Не я докосвай!
Двамата почнаха жестока борба на надмощие и никой не изкласяваше. Бяха прекалено силни, прекалено жилави и издръжливи. Налагаха се един друг, като си пукаха скули, цепеха кожи, дори избиваха зъби. Кървава баня основана единствено на огорчението, вината и желанието за мъст. Арадел продължаваше да крещи, но никой не я чуваше в този момент. Двамата мъже напълно бяха изгубили връзка с реалността. Преди да успее да се надигне и да се опита да ги разтърве за пореден път, от далечината се чуха викове и стъпки на бяг. Клайд и Джес се приближаваха все повече, виждайки от далеч силната аура, която се бе образувала от бойното поле и изсипалите се псувни. Когато видяха как двамата им подчинени се опитват да се убият взаимно, първоначално спряха в крачката си.
-Какво за бога става?
Но никой не отговори. Мъжете все още се въргаляха в калта, мръсни, мокри и окървавени, на в близост до тях, Арадел ридаеше с отчаян поглед забит в тях.
-Трябва да ги спрем преди да са се избили.
Лидерите се впуснаха към тях и ги хванаха под мишци. Почнаха да ги дърпат, но това се оказа по-трудно отколкото очакваха. В омразата и ненавистта си, толкова се бяха вкопчили един в друг, че наподобяваха пиявици, които не можеш да изкорениш от месото си. С малко повече усилия и напън от тяхна страна, те най-накрая успяха да ги разтърват. Клайд държеше здраво Лезандър като се опитваше да го озапти, а втория се мяташе в ръцете му, в опит да се измъкне и пак да стовари юмруците си върху Ерик. Той от друга страна стоеше кротко, подхванат от Джей. Само погледът му блестеше на плачещото, сиво небе, а черните му кичури полепваха по лицето му.
-Какво ви става бе? - извика се русокосия. -Вие сте приятели, какво ви подхвана? Да не полудяхте?
Почнал да възвръща разумът си, Д'Арвил рязко се отскубна от захвата на лидера си. Дишаше тежко, кървавите струйки се стичаха по бузите му, а погледът му показваше студенина и неприязан от най-висша степен. Той хвана двете страни на ризата си и ги тръсна демонстративно, гордо и непоколебимо. Повдигна показалеца си и го насочи право към Матюс, после към Картие и изрече сухо, кратко, с леден тон.
-Вие сте мъртви за мен. И двамата.
После се обърна и тръгна обратно към къщата без да казва нищо повече. Всички го гледаха как се отдалечава, но никой не го спря.
-Някой ще ми обясни ли какво става тук, по дяволите? - намеси се Валето, който нищо не разбираше.
Но земните магове мълчаха и явно нямаха намерение да обсъждат въпроса.
-Добре тогава. Като ви дойде ума в главата ви чакаме в къщата. Каквито и проблеми да имате ги разрешете. Бързо!
Чернокосия ги изгледа достолепно, като баща, който е разочарован от децата си и тръгна по следите на Д'Арвил.
-Хайде, Джей.
Блондинът пусна Ерик и го последва. Чак когато се отдалечиха на известно разстояние, мъжът се почувства покрусен от вътрешната и физическа болка. Колената му се подкосиха и той падна на тях. Наведе глава и изплю няколко кървави слюнки. Мълчеше, със забит в земята поглед и оставяше дъждът неумолимо да отмие алената течност от него.....

И ако се чудехме как ще свърши всичко това, то сега края бе налице.Дъжд, кал, кръв и две покрусени души, две съдби проклинащи развоя, проклинащи пътя.Сега бяхме останали само двамата с Ерик, всеки забил поглед в земята, отдаден на своя личен ад, убеден, че го заслужава.Предателството не се отмиваше нито с вода, нито с благи думи или с едно клиширано "извинявай".А действията бяха безполезни като се имаше предвид особата на Лезандър, едва ли щеше да прости и двамата бяхме наясно.
Навели глави понасяхме мълчаливо наказанието на отрицанието.Всичко толкова се обърка и усложни.Предполагах, че другите в къщата не ги интересуваха особено интригите между останалите, стига да не пречеха на процеса на работа.Но въпреки всичко предпочитах да остана затворена за известно време за да избягвам и Графа.
Сълзите не стихваха и сега падаха по-горчиви от всякога, самия Матюс не можа да сдържи своите и сега те падаха тежко и ставаха на кал.
Извърнах поглед към него, цялата бях кална и въпреки всичко започнах да лазя плахо към него.Честно казано се страхувах, страхувах се след като последствията бяха налице, дали щеше да се откаже от мен, щеше да избере пътя към помирение с приятеля си, ако изобщо имаше такъв.Очаквах го и ако се случеше така, щях да разбера.Беше в реда на нещата.
Застанах пред него на колене и хванах главата му в шепите си, като бършех сълзите.Не говорех, само тихи стонове на покруса и печал излизаха от гърдите ми, единствено кашлицата ги сподавяше.Бършех лицето му, целувах раните...не смеех да кажа нищо, но накрая се осмелих:
-Е...това е...Аз съм причината за раните ти, затова, че го изгуби...а може и покрай него да изгубиш и уважението на останалите...-тук ми стана трудно да говоря, да изрека страховете си на глас.-Виж...ако решиш...да не продължаваме..аз...аз ще разбера.Донесох ти...единствено...мъка и страдание...Ще се махна от къщата...въпреки, че..че не знам как бих живяла без теб...но за да си щастлив...и спокоен...бих направила всичко.Ще направя всичко...Ерик.Дори сега...да кажеш..да стана и да си тръгна...ще го направя.Само искам да си щастлив...защото...защото те обичам.Обичам те...толкова много...-не издържах на напрежението и зарових глава в скута му и заридах, като дете.
Не ми остана нищо друго...само сълзи.