Градината

First topic message reminder :

Тя се разделя на две, като обгръща имението. Предната част се състой от езеро, в което растат водни лилии. Едно малко каменно мостче свързва двата бряга. Задната част е обсипана от всякакви цветя и черешови дървета. За нея се грижат членовете на гилдията. Тя е гордостта на друидите и те полагат много усилия, за да я запазят толкова приказна.

-Добре, достатъчно. - каза Тес, хвана Аш за врата и заби главата му надолу. После просто го нарами на рамото си и го повдигна.
-Хеййй...
-Време ти е за сън.
И го поведе към края на градината и началото на имението. Беше доста комично да гледаш как един мъж, мъкне друг на рамото си, а втория мрънка и недоволства. След тях тръгнаха и Роза и Ив, като оставиха земните учители да оправят тук, а те самите щяха да помогнат на Тес ако се наложеше. И ето, че след минута ги нямаше. Шей се обръщаше ту към тях, ту към останалите двама мъже и накрая просто се врътна и последва "иконома" си.
-Хубаво парти. - констатира Нийл, държайки последната си чаша с вино.
-Да. - съгласи се Хейз.
-Ама младите не могат да се веселят както нас едно време.
-О, да.

След минута мълчание.
-Остана доста храна.
-Има и още вино.
-Да продължим?
-Да продължим!

Не ми отне много време да стигна до Градината. Когато излязох от сградата, погледнах към прозорците нагоре. Чудех се кой ли е този на кабинета в който е Гилдмайсторката.
В ляво бяха стаите за отдих в които спяхме. На горните етажи започваха кабинетите, а на последния етаж изобщо не знаех какво има. Не че щях да тръгна да проверявам, но пък любопитството ме изгаряше отвътре. Все пак ми бе обяснено сутринта че не трябва да досаждам и че трябва да се правя че нищо не се бе случило. Дори събуждането ни заедно сутринта. Имаше няколко отворени прозорци заради хубавото време, но на тях нямаше никой.
Е, зарязах оглеждането на сградата и се настаних близо до моста. В единия му край непосредствено преди да започне си намерих удобен камък. Седнах направо на земята, а него го използвах за облегалка. Опрях гърба си и бръкнах с ръка в джоба. Извадих бележката от него и я прочетох още два пъти. Ей така, за сигурно ако примерно я загубя. Да си знам какво трябва да върна в Сто слънца.
Единствено ме притесняваше каруцата. До сега единствено се бях качвал върху кон и то няколко пъти. НЕ ме биваше много в ездата но се надявах да не е много по-трудно управляването на това от колкото язденето.
Останах така около тридесетина минути премятайки бележката в ръце. Нямах намерения да бързам а и тук природата ми се отразяваше добре. Сутрешният лек вятър подухваше косите ми, аромата на цветя гъделичкаше ноздрите ми...а пък и Шейн беше тук. Тичаше из поляната и гонеше всевъзможни малки летящи твари които се опитваше да хване с големите си лапи. Беше забавен.

Излязох направо пред сградата и започнах да я търся тази въпросна каруца. Но като се замисля, бях на мисия - ок. Трябваше да взема куп оръжия които ми бяха написани на бележка - и това добре. Но къде ми бяха парите за това? Или очакваха от мен да ги взема безплатно от ковачницата? Добре че се сетих! Бръкнах в джоба си и намерих кесията си с пари. Отворих я и разгледах съдържанието. Все още всичко си бе непокътнато така, както когато дойдох тук. Е, вярно че имах доста харчове до сега, но парите така и не ми свършиха.

- Хах, интересно! - казах си сам на себе си.
Надявах се тази кесия да се окаже магическа в крайна сметка. АКо се пълнеше така всеки път с пари, щях да си живея доста добре.
Накрая, видях и каруцата. Стоеше от другия край на моста който се намираше в Градината. Когато приближих видях че всъщност на нея нямаше никой. Единствено една малка бележка оставена на седалката върху която бе изписано името ми.

- О, колко романтично - констатирах след като я взех в ръце и я огледах от всички страни. После смачках листа хартия на топка и го захвърлих зад гърба си.
Качих се на каруцата и потеглих право по пътеката. Лутах се няколко минути в които трябваше да намеря правилен и доста широк път между дърветата, от който да изляза направо извън Сто Слънца. Когато и това стана, се учудих колко красива може да бъде природата навън. Скоро не ми се бе отдала възможност да пътувам и се порадвах на околията.
Сигурно щяха да ми трябват няколко часа да стигна до този прословут Найтмер. Надявах се да съм там по светло за да не се срещам с чудатите чудовища които живеят там. За това пришпорих коня да засили малко ход и се задрусах върху седалката. Беше забавно да караш каруца. Ако някой ме питаше, можеше да го предпочета дори пред ездата. По-удобно е и не ти ръби толкова между краката. А това ме устройваше напълно...

Когато учителката се приготви, тръгнахме надолу по коридорите. През повечето време се опитвах да не мълча. Задавах и някакви по-леки въпроси, от сорта на "с какво се е занимавала до сега". Да, глупаво е, но пък какво да питаш най-сериозната учителка в цялата Гилдия? Все пак не исках да прекрачвам границите....е, добре де...тях вече ги бях прекрачил. Просто исках да се държа с нея подобаващо.
Когато стигнахме до градината, се огледах.
- Е, къде ще ме водиш? - чух зад гърба си.
Всъщност..къде ли ? Сигурно бе видяла повечето места по света, имайки предвид длъжността и. Въртейки се като срамежлив пумпал в градината, ме осени прекрасна (поне за мен) идея. Пред очите ми стоеше онази каруца, с която се бях прибрал. Явно никой не я бе прибрал до сега, а и надали някой щеше да я потърси скоро.

- Знам къде! - извиках радостно и тръгнах към каруцата. Госпожата стоеше зад гърба ми и чувах някакви подвиквания, на които не обърнах особено внимание. Приближих се до каруцата и хванах юздите на добичето. Обърнах го заедно с превозното средство по пътеката и го приготвих за път. После скочих на каруцата, седнах на дървената седалка и се обърнах в посоката, където трябваше да бъде Ив. Недоволната и физиономия ми харесваше, но пък идеята която имах - още повече. Нямах намерение да стоим в гилдията, тъй като всичко ми бе до болка познато. Мислех да я заведа на място, на което не бях ходил скоро. Последно бях там с Роза и си прекарахме страхотно. Надявах се и днешният ден да бъде такъв.
- Тръгваме ли?
Стоях ухилен като зелка, въпреки че те не могат да го правят. Просто, усмивката ми напомняше големите им разлистени листа, под които се криеше щастието ми. Беше време за почивка. А ако госпожата се съгласеше с мен, щеше да е наистина весело. Ако го направеше, щях да поема направо към Маджестик, а от там към Летящият град. За след това, нямах планове - каквото си го направим, такова щеше да е.

Каруца? Слабо. Доста слабо, но все пак по някакъв семпъл начин сладко. Може би бе по-добре да откачат коня, за да им е по-лек превоза, но какво пък. Ив изтърси глава. Вече се беше съгласила, няма точно сега да се отказва от дадената дума. А и, по дяволите, имаше време, в което не й пукаше как изглежда в очите на другите. Имаше време, в което не носеше тесни, стегнати дрехи, прикриващи даденостите й. В които носеше стегнати джинси с ниска талия, а пъпа й винаги бе на показ. Време, в което се биеше по кръчмите и пиеше така, че и най-големият алкохолик не може да й стъпи на малкия пръст. Може би е време да си припомни това време. Все пак не беше толкова отдавна. Тя се усмихна. Аз забеляза нещо ново в лицето й - лъчезарност. Отиде до него и протегна ръка. Момчето я издърпа до себе си и я настани на седалката.
-Води пътя, магче.
Така двамата се отправиха към неясната все още за нея дестинация.

Този път телепортацията мина по-леко за нашият млад маг и като изключим лекото завъртане на вътрешностите му, главата се размина с тъпите болки.
-Някой ден ще те науча. Няма да е лошо да свикваш, ако не искаш да повръщаш всеки път.
Те се озоваха право в градината. Въпреки, че не искаха да се прибират толкова скоро, мирисът на зеленина ги лъхна и те усетиха някаква носталгия.
-А, дом, сладък дом. - възкликна Аш, поемайки аромата на дърветата и всички цветя, които свенливо ги гледаха изпод листенцата си.
-Да, няма друго място като него. - съгласи се Хейз и огледа градината, все едно за първи път от години.
-Ашшшшшшшшш............
Чу се детски писък под скриващото се слънце и когато младежът се обърна по посоката му, в ръцете му се хвърли малката, сладка Роза, която толкова много обичаше, а и тя него. Гушна го може би прекалено силно. Още малко и щеше да прекърши вратът му. Той я вдигна и я завъртя във въздуха, след което я остави на двата й крака.
-Къде беше? Не съм те виждала от толкова време?
-Насам натам хлапе. По работа. Но вече съм си вкъщи.
Тя му перна един през врата.
-Ей, за какво беше това?
Намусената й физиономия бе толкова сладка, че нямаше как да й се сърдиш.
-Другият път ме предупреждавай. Търсих те и в стаята ти, но те нямаше. Домакинката каза, че си я напуснал. Помислих, че си си тръгнал. Елисандра ми е свидетел, ако беше истина щях да те издиря и да те върна обратно, влачейки те за ушите.
-Хахаха, нищо подобно. Просто смених стаята. Малко промяна.
Бишъп наблюдаваше младите отстрани и се усмихваше миловидно.
-Деца.....Е, оставям ви сами, явно имате да наваксвате. Аш, утре по същото време те очаквам при себе си.
Той се сбогува с тях и пое към имението, губейки се в коридорите му.
-Е, какво ще правим сега? Разкажи ми всичко. Къде беше, какво видя, как прекара. Всичкоооо..... - пляскаше с ръце принцесата.

/Аши Баши -300 злато заради коктейлите, сладоледите и т.н./

О, тази малка сладка муцунка, която толкова време не бях виждал! Нещо в мен ме жегна, още като се появи пред мен.
- Чакай...
Огледах се около нас и осъзнах, че все още не е толкова късно. Тогава, ми хрумна една идея за малка разходка.
Както бях приклекнал до Роза, я гушнах силно и и казах :
- Виж, сега. Имам да ти разказвам, прекалено много. За това, имам една готина идея... какво ще кажеш да се разходим?
Когато видях как малките кристални очички грейнаха, просто не се сдържах.
- Къде ще ме водиш?
- Ще видиш, хлапе. Хайде, идвай с мен. Пък после ще ти разправям много! А и ти на мен, ей!
- Разбира се...
В следващите минути минахме през цялата красива градина на имението. А от там, право към Маджестик.

-Хахаха, не бързай толкова момче. Рано ти е за телепортация, освен ако не искаш да се озовеш на новото място на парчета или носът да ти е на петата.
Аш се стресна от думите му.
-Истина ли говорите? Нима се е случвало?
-О, да. Много често. Точно с такива нахакани хлапаци като теб. И знаеш ли какво....
Той изпъна врата си и залепи лицето си за неговото, за да подчертае думите си.
-Не е хубава гледка.
Ученикът се дръпна като попарен.
-Може би е по-добре да изчакам още малко.
-Да и аз така си мислех.
Менторът му се врътна и тръгна към изхода подхилкващ се.
-Ама къде тръгнахте? Няма ли да тренираме?
-Ще тренираме. Последвай ме.
Аш хукна след учителя си, който го преведе през целият първи етаж или поне през тази част, която ги делеше от главната порта и те излезнаха навън, където слънцето печеше жарко и леко дразнеше очите. Свиха по алеята и тръгнаха право към градината. Стигайки една по-затънтена и пуста част, където рядко идваха посетители, Бишъп се спря и се обърна към младежът.
-Може да ти е рано за телепортация, но не и за земетръси.
-Какво???
-Чу ме. Земетръси. Земетресения ако щеш. Стига съм те учил само с растенията. Време е да видим как се справяш с почвата. Тя е доста по-сложна за контролиране, но кой знае, може и да успееш от първият път.
Хейз се отдалечи на безопасно разстояние и се облегна на едно от дърветата.
-А сега, разцепи земята.
-Но как?
-С магия естествено. Вкарай я надълбоко в земните недра и ги разтърси, така че почвата да се разцепи.

/Аш описваш опит, имай предвид, че и друг път си го правил, макар и неволно. Все пак това няма да ти гарантира успех, ако постът ти не е изчерпателен. Успех!/

Ооо! Май си дойдохме на думата. Тук, вече говорехме за сериозни последици, използвайки магия. Земетръси? Това си бе нещо от по-високо ниво. Като за мен. Дали щях да се справя? Не знам. Но, исках и щях да се постарая за това!
За мой късмет или по-скоро за късмет на живущите тук, днес нямаше толкова хора навън. Най-вече, на малкото мостче, на което мислех да се настаня след няколко минути.Още при първите думи на учителя, се сетих за онзи голям земетръс, който явно аз бях създал преди време. Въпреки малката му сила, бе доста разрушителен. Какво ли щеше да бъде, ако овладея това умение до съвършенство? Може би щях да разделям цели късове земя с него? Някой ден, щях да пробвам. А сега, бе време за първият ми опит.
Концентрирах се над това, което трябваше да направя. Да вкарам магията си в недрата. Но този път не трябваше да правя градини или лиани, идващи от земята. Този път, трябваше да накарам земята да се разтресе. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Или може би, колкото по-бавно, толкова по-силно? Мисля че второто щеше да е по-добре. Не заради друго, ами поне щяхме да усетим едно хубаво и...истинско земетресение!
- Добре, готов съм - извиках към учителя си, въпреки че бе на няколко сантиметра от лицето ми. Просто, мотивацията ми бе малко в повече и адреналина изби в тялото ми.
Отстъпих в страни от него. Потърсих си удобно място, където да използвам магията си. И, тогава го съзрях. Езерото!
Приближих се до бреговете му и го огледах. Тук, предположих че почвата ще е по-лесна за контролиране - стига да успеех да го направя. Мокра и хлъзгава. Така щях да проникна по-лесно в дълбините и, вместо да се мъча със сухата и напукана градина. А какво търсех? Подземна река или по-скоро пресъхнала подземна река. Кухина, която да използвам. Място, към което да отворя път и там да се излее водата от езерото.
Пристъпих към мостчето, което се намираше на около стотина метра от мен. Качих се по него, заставайки в единия му край. Прекрачих през парапета и седнах направо върху него. Вгледах се във водата, където виждах собственото си изражение. Изражението на момче, което щеше да прави пакости. Игрива усмивка, придружена с един особен блясък в очите, който предвещаваше действията ми.
Всичко започна с едно простичко движение. А именно, спиране на дишането ми. Поех си дълбоко въздух като за последно и...спрях. Стоях така около петнадесетина или двадесет секунди, в които започнах да усещам прилива на енергия в тялото си. Пулса ми се вдигна и сърцето ми заби лудо в този момент. С всяка изминала секунда, биеше все по-лудо и по-бързо. В главата ми се насъбра напрежение, което накара лицето ми да почервенее. Усещах как, ако не си поема въздух скоро, главата ми ще се пръсне. Но, не се притеснявах от това. Знаех, че ще дойде момента в който ще си поема първата глътка и всичко ще се оправи. Не можех да се задуша в този момент, нито да си причиня нищо лошо. Просто бе невъзможно. Стиснах с ръце ръба на парапета, като се придържах здраво. Силата започна да се насъбира в тялото ми, като се концентрираше на едно място. А именно, в гръдния ми кош. Сърцето изпомпваше кръвта в тялото ми като лудо, а тя бушуваше и лудуваше в мен. Караше мускулите ми да пулсират и да полудяват от съкращения. И, ето че се случи. В един момент, без да се усетя дори, как го направих, отворих устата си широко. Очите ми се насълзиха и малки капчици избиха по краищата им. Те бързо се спуснаха надолу по бузите ми и закапаха във водата. Не виждах добре от тях, но забелязах нещо, което се отличаваше много. Именно, лъч светлина, излизащ от устната ми кухина. Може би, така си представях своята енергия. Това бе моят начин, да я изразя. Чрез светлина, летяща като стрела. Тя се заби във водата и премина през нея с лекота, попивайки в почвата. Не виждах до къде стига, но усещах движението и. Тя стремглаво задълбаваше надолу, след като излизаше от тялото ми.
В този момент, загубих представа за света около себе си. Начина по който започнах всичко, леко промени съзнанието ми. Малкото кислород подхранващ мозъка ми, не помагаше. Зави ми се свят. Тялото ми започна да изтръпва, но тогава го усетих - движението на енергията ми. Имах чувството, че колкото повече излизаше от тялото ми, толкова повече се свързвах с нея. Усетих се, все едно бях в тясна стая с нисък таван и стени обгръщащи тялото ми. Място, от което не можех да се измъкна. Отваряйки очи, забелязвах само тъмнината.
Скоро, поех и първата си глътка въздух. Тя ми подейства съживително. Възвръщайки кислорода в мозъка ми, започнах да връщам и усещанията си за света. Слънчевата светлина отново заигра по кожата ми, малките струйки сълзи по бузите ми станаха студени, а гърлото ми започна да пари. Но, не спирах. Или щеше да се получи това, което трябваше или щях да припадна в следващият момент. Бях готов дори на тази крайност, за да успея в опита си. Може би това не бе най-правилният начин, но сметнах да опитам така.

Приливът на енергия, който бушуваше в тялото на Аш бе по-голям от когато и да е било друг път. И преди беше изпадал в подобни състояния, но сега беше различно. Сега опитът и напрежението му граничеха с припадък и само силната му воля го държеше все още на крака. Процесът се оказа по-бавен и протяжен отколкото очакваше, но явно думите на Бишъп бяха верни - земята е по-трудна за контролиране отколкото растенията. А причината за това проста - тя не съдържаше жив организъм, като не броим червеите и микробите, които живееха в нея. И все пак момчето не преставаше да се опитва.
Малко по малко, водата на близо два метра под краката му, почна да бълбука и да образува леки вълни. Те все повече се уголемяваха, докато по едно време, земята скрита под езерото не се разцепи, образувайки дупка и водата буквално се пропи в нея, изчезваща от полезрението. В единият момент си беше там, а в следващият дълъг, не много дебел процеп се простираше от единия до другият край на езерото. Аш ококори очи, а после усмивката грейна на лицето му и за миг той забрави и умора и всичко. Беше успял. това изпълваше сърцето му с неземно щастие. Той подскочи с високо вдигната ръка и извика.
-Успях, успях.....
Хейз се оттласна от дървото и отиде пред вече несъществуващото езерце. Няколко пляскания с ръце се чуха във въздуха и когато ученикът наведе поглед, видя как менторът му го аплодира.
-Браво. Справи се по-добре отколкото очаквах. Но работата е свършена само на половина.
-На половина? - недоумяваше зеленокосия.
-Да. Все пак не можем да останем без езеро. Трябва и да затвориш почвата отново. После някой воден маг ще го напълни.

/Теди, опиши успешно затваряне и затвърдяване на почвата и получаваш умението/

- Охх... - въздъхнах.
Умората пак се върна в тялото ми. Е, не се чувствах уморен, ами може би малко под напрежение. Тялото ми бе стегнато, като след няколкочасово тичане.
В този случай, трябваше да затворя почвата. Но как? Не можех да контролирам водата и чрез нея да върна почвата до нормалното и състояние. За това, трябваше да контролирам самата земя. Знам че щеше да е трудно, но трябваше да опитам.
Под мен зееше не много голяма дупка. Не бе широка, но дължината и бе внушителна. Точно нея трябваше да затворя. Преметнах крак през перваза и минах от страната, където стоеше учителя ми. Слязох по мостчето и стъпих направо в калната почва. Краката ми не потънаха много на дълбоко, но бе достатъчно да си окалям обувките. В момента, нямах нищо против малко земна маса по краката си. Все пак, това ми бе важен урок, а не игра в парка.
Приближих се до разтворените недра и приклекнах към земята, като опрях коленете си в нея. Усетих мократа почва, полепваща по дрехите ми. Допрях ръцете си в калта и ги потопих до китките. И, отново започнах да използвам магията си. Този път, я насочих през ръцете. Бързо, както когато използвах умението си, да контролирам растенията.
Ръцете ми отново взеха да изтръпват, от използването на магията. Но, така и не спрях. Насочвах цялата си енергия, в търсенето на място, където да я наслоя. Търсех част от почвата, където земните пластове се разделяха и бяха по-податливи на движение. Как щях да ги намеря ли? Просто оставях магията си да се стила под земята, като подводна река. А аз, надвесен над дупката, я наблюдавах как се движи. Почти не виждах нищо, в тъмните недра, на дупката която се бе отворила пред мен. Но, сякаш в тъмнината, съзрях малка синкава линия, която се движеше.
- Да..да....да.... - започнах да си повтарям, като си напрягах зрението, в опит да видя по-добре какво става долу.
И наистина, видях линията, която се описваше от енергията ми. Тя се движеше бързо под мократа почва, насочвайки се към другия край на езерото. Отне и няколко минути за да достигне връхната си точка и да се забие в другия край, където вече започваше здравата земна кора. Сега, трябваше просто да използвам отново силата, до която се бях докоснал преди малко, за да разтреса съвсем леко земята. Така, земният пласт щеше да се приплъзне по цялата си дължина, прилепвайки точно за другия.
Отдръпнах леко ръцете си от земята, прекъсвайки магията си. После се наведох надолу, почти долепяйки устни до земята. Само няколко сантиметра ме деляха от калната повърхност, преди да омацам носа си. Отворих леко устни и духнах леко в почвата. Енергията ми отново се появи. Така силна, както беше и преди малко. Но, не я използвах цялата. Този път държах устата си отворена, само няколко секунди. На няколко сантиметра пред очите ми, се подаде главата на малко червейче. То се заизвива бързо и панически почна да пълзи покрай лицето ми. Това бе ясен знак, че трябва да спра, преди да съм прекалил. Затворих устни, Изправих се от мястото си и се отдръпнах на няколко метра от езерото. След броени секунди, земята бавно се плъзна пред погледите ни и се прилепи за другия си край. Голямата дупка се затвори, а мократа почва отгоре прилепна отгоре и, като лекарство.
Усмихнах се и се обърнах към учителя си. Целият бях окалян, но не ми пукаше. За първи път използвах силата си по този начин и ми бе много интересно.
- Оле, много е весело! Иска ми се да отида в гората и цял ден да треса, треса, треса! Трябва да си намеря някой приятел, който е воден маг и да ходим да създаваме езера. Много ще е весело! Чакай...Аз нямам ли приятели, които са водни магове? Хмм... Роза не е, Ари вече я няма, а тя няма да ми помогне, Тес...Тес...Каква раса беше този нехранимайко?
Елисандра, дано не ме чуе в този момент! Сигурно, много щеше да ми се разсърди, че бях забравил какъв всъщност е той. Но всъщност, за мен той си бе един нехранимайко. Весел нехранимайко!

-Земен е, земен. - отвърна му Хейз нехайно.
Уж са приятели пък да забрави нещо такова. Срамота. Но това си е тяхна работа. Не му беше времето и мястото да се меси в момчешките закачки. От друга страна беше доста впечатлен от успехът му с почвата и това му даде повод за едни мисли, които ще споделим утре, защото вече беше късно. И за да не се издадем предварително пред г-н Аш, даже няма да ви загатнем.
Тъкмо щеше да го потупа по рамото и да го поздрави някъде от високо, не много, но поне два-три метра се чу детски вик. Яростен вик.
-Ашшшшшшшшшшш.....боклук такъв........
Момчето се заоглежда на всички посоки, докато не видя хвърчащата към него Роза. Малката принцеса се беше покачила на едно от дърветата и сега "летеше" към него като ударно топче от войскови топ. Тя се стовари върху му като го бутна на земята и го притисна с ниският си ръст.
-Кк....кккаккк....защоооооо.....
-Защо ли? Ще ти кажа защо. Трябваше да ме събудиш на сутринта. Заради теб се успах за тренировка. Джейн ме изгони като мръсно коте от кабинета. Идиот!
Тя заби малкият си юмрук в предната част на главата му, малко по-високо от челото. Не беше много силно, защото го щадеше, но все пак си бе удар. После се изправи и се намуси.
-Извинявай. Просто исках да те оставя да си поспиш. - измътолеви магът, като се изправи и се разтри по удареното място.
Бишъп само поклати глава.
-Деца. Е, оставям ви да се карате на спокойствие.
Той се врътна и потегли в обратната посока. След няколко крачки се провикна.
-Роза не бъди много жестока с него. На него му отива да е идиот.
Махна им за довиждане и се оттегли.
Аш отново се обърна към ядосаната си приятелка. Тя извади зад гърбът си една кутия, завита с кърпа, завързана в края на панделка и му я подаде грубо, удряйки го с нея в корема.
-Ето, донесох ти обяд.
-Обяд?
-Да, сама го направих.
-Ама нали ми се сърдеше.
-Да, но все пак беше мило, че не ме събуди.
Все още се мусеше, но това бе само привидно. Такива са си децата, променливи. А когато се сърдят не го мислят наистина.

/Аши получаваш земетресение Iво ниво. Сила-6, Ловкост-4, Интелект-7. Опит-7/

Прегърнах малката русокоска и я притиснах силно до себе си. Наистина бе много мило, това че ми е направила закуска. Взех малкото пакетче, направено от две-три салфетки и го разтворих. А вътре, се намираше простичък сандвич от две филийки хляб, парченце месо по средата и няколко кисели краставички за цвят. Въпреки че не бе голяма сочна пържола, лигите ми потекоха.
- Ооо. Благодаря ти!
Роза се усмихна чаровно и ме изчака докато се нахраня. Това бяха само няколко минути. Такъв голям глад усещах в стомаха си, че ометох сандвича за броени минути.
- Ммм! Благодаря, благодаря! Между другото, днес г-н Бишъп ме научи да правя земетресения. Много е яко!
- Браво на теб. Аз пък, нищо не съм учила днес. Заради теб!
- Еее. Стига де. Хайде, идвай с мен.
Присегнах се с ръка към нея, искайки да я отведа от тук.
- Къде ще ходим?
- Ще те водя при Джейн. Нали ти се учи толкова. Пък ако искаш, може да те наблюдавам днес. Тъкмо ще видя, какво можеш ти. Нали си голяма майсторка, съквартирантке...
Малкото слънчице ми се ухили насреща, след което поехме право към сградата.

Излязох ядно направо в градината. Тръгнах към пътя който водеше към края на местността, за да поема по пътя, но уви, нещо ме спря. Или по-скоро, някой.
- Ашиии, Ашиии - чувах детският глас на Роза, чуващ се отдалеч.
Когато се обърнах, я видях на върха на сградата, провесена през един прозорец. Беше поставила ръце на устните си, за да усили звука така, че да я чуя ясно.
- Къде отиваааш?
Вместо да викам, и направих знак с ръка, че мисля да се поразходя надалеч.
- Къдееее? Няма ли да учиш днеес?
Поклатих глава. За мой късмет, дребосъчето ме разбра. Като я гледах така провесена през прозореца, леко ме сви сърцето. Притесних се да не падне, тъй като беше доста високо.
- Прибирай се вътрее! Опасно е така! - отвърнах и, като и аз поставих ръце пред устните си.
- Спокойноо. Кога ще се върнеш Ашии?
- Довечерааа. И да си оправиш леглотооо.
Ох, заболя ме гърлото. Представям си, ако някой ни гледаше отстрани. Много щеше да ни се смее!
Когато се обърнах отново назад, съзрях нещо любимо. Онова конче, което някой хора си бяха забравили тук. Но този път, то кротко пасеше в градината, без да бъде впрегнато в каруцата. Усмихнах се лукаво и се приближих до животното. То усети присъствието ми и когато се приближих до него, изцвили силно.
- Спокойно, момчето ми. Искаш ли да се разходим?
Е, не ми отвърна с човешки глас. Но факта че стоеше кротко и ме наблюдаваше, ми бе достатъчен. За мой късмет, кончето го бяха вързали с юздите за едно дърво, като дори не се бяха постарали да му свалят оглавника. Е, нямаше седло, но щях да изтърпя няколко километра яздене и болки в слабините. Развързах юздите и се запътих по пътеката, търсейки изхода от местността.

Аш тъкмо впрегна коня и се спусна напред, когато повторен вик идващ от върха на сградата го спря и го накара да се извърне.
-Ашшиииии.....
Погледна нагоре и видя за пореден път в рамките на десет минути, сладкото лице на Роза.
-Нали ти казах да се прибирашшшшш???
-Даааа.....ама....
-Какво ама? Довечера ще се видим.
Крещяха двамата без да им пука дали така притесняват някой или не. Гласовете им огласяваха иначе спокойната градина, а листата леко потръпваха от звуковите вълни.
-Г-н Бишъп те викаааа.....
-Каквоооо?
-Бишъп, вика тееее....Каза да отидеш в приемната зала. Имал работа за теб....
-Точно сега ли....?
-Да, точно сега.....
-Оф.... - въздъхна сам на себе си младежът.
-Каквооо? - недочула попита Роза, мислейки, че последното е за нея.
-Нищоооо....сега отивам.
-А, добре.....
И скри русата си глава през прозореца.
Магът изпуфтя недоволно, но слезе от коня. Остави го там, където го намери и го потупа по хълбока.
-По-късно приятелю. По-късно.
Тръгна с не голямо желание към сградата и се изгуби по коридорите й.

/Аш пиши в Приемната зала. Хейз е там./

Така. Свърших с работата с новото момче и вече бях готов за едно - да изчезна чак до Маджестик. Имаше доста време докато дойде вечерта, за това хванах Тес под ръка (разбирайте го буквално) и го замъкнах по коридорите. Той се опита да ме попита, на къде сме тръгнали, но не получи отговор, докато не стигнахме подножието на сградата.

- Маджестик, стига си мрънкал! И, идваш с мен!
- А, не! Не мога. Тъкмо сега се прибирам...
Спрях се точно пред вратата. Препречихме пътя на две хлапета, но не им обърнах особено внимание. Погледнах цветната физиономия на Тес и допрях единият си показалец право в носа му.
- Идваш с мен и туй то!
- Не мога бе, човек! Какво искаш да правим там?
Изръмжах леко, показвайки зъбите си.
- Смей да мръднеш от тук!
Тръгнах право към градината, търсейки добичето. И, за мой късмет, то си стоеше все още завързано за дървото. Отвързах юздите му и право към входа заедно с него. А когато го закарах до там, го завъртях така, че задницата му почти да опира във вратата. Главата на Тес е подаде иззад вратата.
На кратко, му дадох да разбере че трябва да дойде с мен. А после, щях да му се отблагодаря по някакъв начин.
В крайна сметка, пет минути по-късно, вече пътувахме по пътеките яхнали добичето. Аз държах здраво юздите като го направлявах, а Тес се бе хванал за задницата му, като се стараеше да не падне от коня.

Днес не бързах за никъде. Исках да си почина, преди лудориите тази вечер. Разходих се до Гостилницата, от където успях да се снабдя със закуска. Взех си две банички и бутилка айран, с който щях да заситя и жаждата си. Запътих се право извън сградата, имайки намерението да се настаня някъде на удобно място в градината.
Излизайки от сградата, отново се сблъсках с онези нахални слънчеви лъчи. Още забелязали тялото ми извън сградата, те се сблъскаха с мен, борейки се за моето внимание.

- Аааа....изгарям! - извиках сам на себе си, като прикрих очите си.
Имах чувството, че колкото повече време прекарвам в тази сграда, толкова повече загубвах връзката си с природата. Превръщах се във вампир, в едно от онези същества, които не обичат светлината. Ако постоях така още няколко години, спокойно можех да се преселя в Найтмер при онзи ковач.
Когато се преборих със светлината и очите ми привикнаха към нея, се огледах навсякъде. В хубавия прохладен ден имаше доста хора навън. Е, време беше и аз да започна със своята разходка.
Преминах през малкото мостче, стигайки до същината на градината. Преминавайки през пътеката, която обикаляше през нея, затърсих с очи място където да отпочина и да закуся. Реших да се спра до едно дърво, в близост до езерото. То бе на около три метра от водата, близо до брега, което щеше да ми позволи да се наслаждавам на природата.
Настаних се удобно с лице към водата. Оставих закуската до себе си, отворих бутилката с айран-че и отпих няколко глътки от нея. После се захванах и с първата баничка, като бавно си отчупвах по едно парче, слагах го в устата си и се наслаждавах на вкуса и. Облегнат на дървото с вперен поглед в далечината, се наслаждавах на няколко неща едновременно. На вкусната закуска, на хубавият и слънчев ден, но най-много се радвах на аромата на живота. Всяка следваща глътка въздух, ме караше да се усмихвам широко и да бъда щастлив, че съм жив.

Денят беше хубав, даващ още по-хубави предпоставки за вечерта. Прохладата съчетана с топлото слънце, се отразяваше живоспасително на хората в държавата. А в голямата градина един млад мъж се наслаждаваше на спокойствието си, закуската и приятният аромат на свежи растения. Истински благодат. Около него тичаха по-млади момчета и момичета, които можем да наречем току що излезнали от детството, пръскаха се с вода и се радваха на почивния ден. Празникът бе обзел умовете на всички, и никой нямаше търпение слънцето да залезе, за да се отдадат на последните приготовления, а малко по-късно да посрещнат гостите си от почти цял свят. Щеше да е паметно и незабравимо.
Аш седеше на тревата и блажено ръфаше от баничката си, която доста му се услаждаше. От време на време преглъщаше с глътка айран и се любуваше на гледката. Понякога поглеждаше нагоре, право към онзи висок прозорец, който водеше до кабинета на Ив, но бързо извръщаше поглед. Довечера щеше да я види. Дали щеше да я познае? Най-вероятно. Даже и да е старателно замаскирана, едва ли такъв чар, такова излъчване и тяло, може да остане неразпознато и незабелязано и то от някакви си кръпки.
Към него вървеше индивид, добре познат ни. Русата му коса се вееше небрежно на лекия ветрец, а усмивката не слизаше от лицето му.
-А, Аш! - възкликна той, когато го видя.
Момъка повдигна поглед и съзря Скай, който му се усмихваше приветливо.
-Май мислим по един и същи начин.
Зеленокосия погледна в ръцете му и вися, че държи една торба пълна с храна.
-Ще си правиш пикник ли?
-Дааа....нещо против да се присъединя?
Земният маг леко се намуси.
-Хайде де, още ли ми се сърдиш за Шейн.
-Ех...не. - въздъхна накрая и му посочи свободно място до него.
Въздухаря, както го наричаха често се настани, скръсти крака и извади дажбата си. Няколко сандвича, пакет пълен с курабийки и голяма бутилка натурален сок от ананас. Извади две чаши и наля, като подаде едната на другаря си. После разтвори пакета със сладки.
-Взимай си ако искаш. Нямам против да ги споделя с теб.
-Мерси.
Аш взе една от курабиите и я излапа набързо.
-Ммм, вкусни са.
-Така е.
Но тогава зеленоокия ни приятел замлъкна.
-Какво ти става бе човек? Тези дни ми се струваш много замислен и задълбочен. Да не би онова мрачно място, Найтмер да ти е повлияло зле? Да ти кажа не е толкова лошо. И то крие своите брилянти.
Спомените на Скай се върнаха върху синекосата магьосница, която успя да преобърне света му за няколко дни, но после изключи, защото все пак всичко приключи много бързо, преди много време.
-Или пак ще е заради някоя жена? Знаеш, че сме приятели, можеш да ми споделиш.

Въздъхнах тихо, без да отговарям на този въпрос за момента. Ако си мислеше, че ще ме подкупи с храна, жестоко се лъжеше. Въпреки че опита му бе ...сладък или може би бих се изразил, като го нарека - вкусен, но все още по някакъв начин ме бе яд за Шейн. Е, вярно е, че ме освободи от огромната отговорност да се грижа за животно и спаси стаята ми от евентуални котешки бедствия, ама котето си бе много сладко. Най-много за това щеше да ме бъде яд!

Взех останалата ми баничка и я подадох към него.
- Искаш ли?
- А, не...благодаря ти. Избягвам тежките храни!
- Да бе! С това сладко....
- Е, на сладко никой не може да откаже. Ето виж...
Той взе още една курабийка и ми я подаде.
- А, не...не... - казах несигурно, но погледа ми продължаваше да бъде вперен във тази малка вкусотия.
Скай видя това и реши да го използва срещу мен, като не помръдна ръката си. Накрая, не издържах и се присегнах. С едно ловко движение я изтръгнах от ръката му и лакомо я налапах.
- Хах! Видя ли?
- О, дфаа - избоботих с пълни бузи, докато се опитвах да сдъвча курабийката.
- Сега, ще ми кажеш ли какво ти е?
- Не мога. А и не искам. Може би ми е малко напрегнато заради тази вечер. Не съм бил на такова...събитие до сега и не знам как трябва да реагирам.
Замълчах за няколко минути с вперен поглед към водата. Всъщност, мислех за Ив. Малко ми липсваше присъствието и. Тайно се надявах тази вечер да я видя в балната зала и да не ме подмине.
- А теб, какво те води в градината? Обикновено не закусваш тук...

Скай ококори очи.
-Как така не знаеш как да реагираш? Ей, момче. Сега да не вземеш да се притесняваш? Бал като бал. Вярно, че ще е някакъв супер изискан и ала ти бала ти, ама....стегни се. Ти си член на гилдията, твое право е да се държиш както си искаш.
Русолявият мъж се наведе леко към него и намали децибелите си.
-Е, все пак не прави поредната си беля и всичко ще е наред, нали? - потупа го здраво и смеейки се учителя.
-Хе-хе, да... А теб, какво те води в градината? Обикновено не закусваш тук.
-Така е. Обикновено не закусвам. Но това не е защото не искам, а защото не ми остава време. Покрай всичките тези ученици, грабвам набързо нещо от столовата, изяждам го за десет минути и хайде да ходим да възпитаваме. Понякога хич не е лесно.
-Май пътя за нагоре е трънлив. - обади се Аш.
-Така е. Но пък наградата си заслужава.
-А каква е тя за теб?
-Уважението на хората, естествено.
-Сериозно? Аз си мислих, че са парите и жените. - побазикна го земния маг.
-Хахха, е няма да отричам, парите и жените са доста добро допълнение.
-Голям си перко, знаеш ли?
-Знам. - ухили се жизнерадостно Скай и погълна поредната сладка.
Струваше му се, че днес нищо няма да развали настроението му. Денят бе перфектен. Никой не можеше да се оплаче, дори най-намръщения и нещастен човек.

Наблюдавах внимателно въздухшния маг и слушах историята му. Стори ми се интересно и ми се прииска да погледам отстрани как го прави и как обучава някой. Струваше си да видя нещо, което аз не мога.
Преди да го попитам си взех последната хапка от баничката и я излапах набързо. Изпих айран-а и прибрах всичко грижливо в торбичката, която щях да хвърля по-късно.
Погледнах водата, която отразяваше отсрещната сграда. А върху нея, изведнъж се появи малко патенце, плуващо по повърхността. То се плъзна по върха и, плувайки напред. Гледах го и му се радвах от брега. Скай забеляза това и реши да ме остави да позяпам за няколко минути в далечината.
Животинката изведнъж изчезна, като се гмурна под водата. Подскочих леко стреснато.
- Какво стана? Да не го изяде нещо?!
- Спокойно, Аш...добре е. Прави го за да се нахрани.
Погледнах към водата отново и затърсих малкото животинче. Но, от него нямаше и следа. Излезе чак след около минута над повърхността. В човката си държеше малка рибка, което ме успокои. Дребосъчето се насочи към брега. След малко излезе на него и лакомо излапа малката рибка. Зацапа по калта с малките си крачета и изчезна някъде в градината. Не след малко, тук ми доскуча и се обърнах към Скай. Огледах го внимателно преди да му задам въпроса и се замислих, дали всъщност да го направя. Но, нищо не ми костваше да се пошлая през деня, преди да дойде време за бала.
- Днес, имаш ли ученици? Би ми се искало да погледам от страни, ако е възможно. Тъкмо да убия малко време...

-Днес, имаш ли ученици? Би ми се искало да погледам от страни, ако е възможно. Тъкмо да убия малко време...
-О, не драги. Днес всички са се отдали на приготовления. Ако не се бъркам ти си организатор, нали?
Аш поклати положително глава.
-Значи към пет ще трябва да отидеш в балната зала за последни приготовления, преди всички да се маскират.
-Но до тогава има много време. - намуси се земния маг, който се чудеше в какво да си губи времето.
Май го хвана сакатлъка само да стои и да си почива.
-Е, добре. Ако искаш ще ти покажа нещо от въздушните елементи.
Не беше като да наблюдава урок, но пак вършеше работа.
-Даже, имам идея. Може да съчетаем елементите си.
-Как така?
Младока не разбираше какво имаше предвид русолявия красавец, но сега щеше да разбере.
-Виждаш ли дървото с черешови цветя? - посочи учителя към въпросния растителен екземпляр.
-Да.
-Откъсни цветчетата и с магията си ги рей във въздуха.
-Ъ...добре.
Все още не разбираше, но реши да го послуша. Отправи ръката си към клоните на дървото и от нея почна да се процежда бледо зелената му магия. Тя пропи в доста от розовите листчета, а те на свой ред почнаха да трептят около оста си. След няколко секунди, почнаха да падат едно по едно и да се застояват във въздуха хаотично, без определена траектория или логична линия. Скай вплете пръстите си едни в други и ги изпука.
-Мой ред е.
Протегна двете си длани към цветчетата и сега неговата магия излезе на талази, напълно безцветна, съвсем леко сияеща. Тя намери мястото си между листчетата и пред очите на Аш се образува малък тайфун. Но не само въздушен. Бе върволица от вятър и розови цветя. Много красива гледка. тайфунът почна да се движи напред назад, а после наляво надясно и пак обратно. Цветята подскачаха и се въртяха в един неспирен цветен кръговрат, който привлече няколко любопитни погледи и неколцина ученици се спряха да погледат природната картина. Самият учител се усмихваше доволно, а Аш, той зяпаше с голям интерес. За първи път виждаше нещо подобно.
-Май ти харесва.

/Аши свободно РП/

- хаха, забавно е - подвикнах към Скай!
Той поддържаше все още своя тайфун, а аз бях свободен. Когато видях учениците наредили се покрай нас, реших да опитам нещо. Огледах внимателно завихрянето, сътворено от ръцете на учителя. Тогава, насочих енергията от ръцете си към земята. Магията ми плавно се спусна надолу, като се заби в земята. Концентрирах колкото се може повече от нея, в една точка. А именно, в центъра на тайфуна. Използвах няколко от научените неща наскоро и една от по-старите магии. Първо, направих дупка около тайфуна. Кръгла, а в средата и имаше едно голямо парче почва, коео си остана така. По този начин, направих тайфуна да се върти около почвата, а не в центъра и. Той видоизмени малко формата си, но на мен точно това ми трябваше.
Погледнах набързо към Скай, който ме гледаше учудено. Всъщност и аз не знаех дали ще се получи, но трябваше да опитам.
Тогава, леко видоизмених енергията си. Направих я по-плътна и по-силна. Достатъчно, че да създаде живот. Напрегнах съзнанието си, въпреки, че то нямаше да ми помогне в този случай, но исках да се концентрирам напълно. Оставих магията ми да се пропива в почвата още малко, докато от нея не започна да се издига бързо едно зелено стебло. То минаваше през центъра на образувалия се тайфун. Растеше с такава бързина, че след няколко секунди се озова над него. А на върха си, стеблото имаше една голяма розова пъпка. Приличаше на гигантстка роза. Усмихнах се доволен от полученото до сега. После, с леко движение насочих магията си към дупката около растението.
Този път, я пуснах да струи от ръцете ми по-силно, отколкото обикновено. Така щях да раздвижа почвата там и дупката щеше да се скрие.
Очакванията ми се оправдаха. Отвора в почвата се затвори само след секунда и то с такава бързина, с каквато се и появи около тайфуна. Той отново се върна във старата си позиция, затваряйки дъното си.

- Сега следва най-интересното! - обърнах се към Скай.
Магията образувала се от ръцете на Скай, обгърна цветето. Притисна го в себе си и го завъртя в посока на часовниковата стрелка. Колкото по-близо тайфуна се приближаваше към стеблото, толкова по-бързо се завърташе то. А под натиска му, пъпката на цветето започна да се свива. Ставаше все по-малка и малка, докато накрая не се разкъса. От въртенето вътрешността и се подаде, а от там започнаха да хвърчат жълти пухчета, сътворени от прашеца който се намираше в средата на цветето. От силното въртене, пухчетата се разлетяха около нас и наблюдаващите ученици. Някой от тях подскачаха в опит да хванат пухчетата, а други се опитваха да направят нещо подобно. Обаче, никой не можеше да направи същото. Върху нас все едно се изсипваше златен дъждец, но направен от прашец. Красив, мек и блестящ.
Усмихнах се и спрях магията си, като Скай ме последва и направи същото.

- Стига с тия щуротии, че ще се изморя прекалено много за довечера.
- Да и ще заспиш преди бала. Хаха...
- Много смешно. Обаче, виж как се радват. Красиво е. Трябва, по-често да правим такива неща.
- Идеята ти не е зле. Хайде, да тръгваме ако искаш.
- Добре. Аз ще отида в стаята си. Мисля, да се излежавам до вечерта. И без това, после ще се лудее цяла нощ сигурно.
- Хах! Голям си мързел. Знаеш ли?
- С това се гордея...-подметнах иронично и двамата се запътихме към сградата.
Преди да влезем в нея, погледнах назад. Златният прашец все още падаше от небето върху малката площ на която бяхме ние. Учениците го събираха в ръцете си, а някой дори се целеха с него. А от цветето и тайфуна, нямаше и следа...

Мълчанието беше комфортно. Всички наистина изглеждаха добре. Седяха и се усмихваха на собствените си мечти оглеждайки костюмите си. Само Азии седеше и си друсаше леко краката гледайки през прозореца. Тя бе толкова нервна. Отиваше на голямо събитие. Изведнъж се сети за Лия. През цялото пътуване не се бе сещала за нея. Тя се усмихна нервно на спомена и се зазяпа. Каретата спря.

А стигнали до тук, връщане назад нямаше. Най-накрая след повече от дванадесет часа път, бяха на мястото, където трябваше, по времето, което трябваше.
Кочияша отвори вратата на файтона, подаде ръка на Азии, а крачката й стъпиха в меката, приятна и свежа трева. Градината беше голяма, обсипана с милиони цветя, храсти и дървета. По средата даже имаше миниатюрно езерце, облицовано с каменни блокове и малко мостче над него. А сега, вечерта, по различни краища бяха забучени градински фенери, които й придаваха още по-красив и чаровен вид. Хора минаваха, някои от тях ги заглеждаха, други покланяха почтително глави и подминаваха, навлизайки през главния вход.
Точно натам се запътиха и нашите герои. Хванати под ръка Разир и младият й придружител тръгнаха след главнокомандващия и учителите. На централната порта ги спряха двама часови в официални дрехи и лъснати обувки.
-Поканите ви моля? - обърнаха се дружелюбно към тях.
Мъжете и единствената дама от компанията извадиха поканите си и ги връчиха на двамата мъже. Те прочетоха имената на тях и се поклониха, посочвайки им входа.
-Моля заповядайте, г-н Елрон.
Чернокосия красавец мина напред, а след него и подчинените му. А нашата Азии, тя не спираше да оглежда коридорите, дизайна и интериора на тази забележителна сграда. Цялата светеше. Чувстваше се така все едно е в дворец, а не в гилдия.

/Азии следва мой пост в балната зала, след който се включваш ти./