Градината

First topic message reminder :

Тя се разделя на две, като обгръща имението. Предната част се състой от езеро, в което растат водни лилии. Едно малко каменно мостче свързва двата бряга. Задната част е обсипана от всякакви цветя и черешови дървета. За нея се грижат членовете на гилдията. Тя е гордостта на друидите и те полагат много усилия, за да я запазят толкова приказна.

Ето я, сега толкова притихнала , толкова потайна все едно ми се усмихваше и искаше да ми разкаже някаква история.Но аз е знаех тази история , че дори аз я написах с малко чужда намеса, разбира се.Ето го и онова място на което се излежавахме с Тес на слънце, или пък езерото в което паднах защото видях жаба...о и онези розови храсти също ме приветстват.Та нима ме помнят?Нима аромата ми е все още запечатан в някоя тревичка , нима съм съумяла да оставя следа на такова достойно място.Нямах представа, но ето че пак се връщах, не като себе си, като някой друг, но въпреки всичко това щеше да го преживее моето сърце , не нечие чуждо.
Сега навсякъде бяха поставени празнични фенери, които осветяваха каменната алея , беше приказно като се съчетаеше с тихата музика идваща най-вероятно от балкона на балната зала.Искаше ми се за момент да спра каретата и да сляза, да събуя обувките си и да се затичам по росната трева, бягайки от шума който ме очакваше.Щях да седна под една от върбите и да галя някоя розова пъпка, да съзерцавам в тишината хорските смехове и ако имах малко късмет, да си остана там....Или просто да дръпна Ерик за ръка и да му разкажа историята на всяко едно кътче, да го накарам да я почувства...
Никога не съм искала и мислела да се завърна тук като враг, но ето ме сега към неизбежното, ако някои разбереше коя съм всъщност, шамара на презрението му щеше да се стовари върху сърцето ми, можех само да се надявам да не е така...
Каретата ни спя пред входа на гилдията, Лезандър слезе и ми подаде ръка, за да ми помогне и аз да сляза или беше просто заради етикета.Вдишах цялата тази зеленина за която сърцето ми бе трептяло толкова дълго...Не смеех да кажа дума, да не би някой да чуе гласа ми или просто защото сърцето ми бе превито...

Веднъж стъпили в росната трева, маговете бяха завладени от приятния, свеж аромат на всевъзможни ненатрапчиви комбинации. Люляк, момени сълзи, рози и лалета, съчетани с дъб, върби и тополи, достигаха до носните им кухини и ги галеха отвътре навън. Всеки един от тях бе виждал градината и преди, но в тази вечер изглеждаше още по-красива и опияняваща от обикновено. Дали заради настроението или запалените фенери, но сега имаше вид на още по-голяма и пълна с приказни растения, гледащи те скришом от местата си. Земните магове в гилдията винаги знаеха как да я поддържат уникална и незабравима за този, който поне веднъж я е зърнал. Достойна за възхищение. А водните - те грижливо чистеха всекидневно езерото, вливайки небесно бистра и чиста вода, която служеше на моменти по-добре дори от огледало. Всички работеха в екип и точно това ги правеше толкова силни и непоклатими. Или поне те се имаха за такива, и то с право.
По една от алеите вървеше висока фигура, замаскирана с дълъг тъмен шлифер и черна маска на лицето. Когато мъжът се приближи, нашите приятели разпознаха Ейвъл.
-Сам ли си?
-Да. Някои от другите вече влезнаха. Клайд и Чан ще дойдат малко по-късно.
-Защо? Какво правят? - попита Крис, изискваща обяснение.
-Оглеждат околността.
-Само да не привлекат ненужно внимание.
-Няма. Все пак са професионалисти.
Арадел се опитваше да следи разговора внимателно и да попива информацията, но не щеш ли, нещо или по-точно някой, привлече вниманието й. Момичето погледна настрани и видя до едно младо дърво клекнал мъж с дълга черна коса и кичозен костюм с много пера, пайети и орнаменти. И все пак мъжът не беше поставил маската си все още, поради което лицето му оставаше открито и лесно различимо. А тя веднага го позна. Беше Тес, клекнал, загледан в някакви цветя. Оглеждаше ги внимателно, като че ли се чудеше кое е най-хубавото. Най-накрая се спря на едно с тъмно синьо цветче и го откъсна. Взе маската си и почна да се опитва да го забие в една от дупките за допълнително украшение.
Сърцето на момичето се сви. Маската прикриваше ликът й и земният маг, така и не я забеляза, но все пак това не пречеше на душата й да тупти като буря от вълнение, преплитащи се спомени, носталгия и известна доза на вина. В момента около нея бяха обградени тримата мъже в живота й. Този от миналото, настоящият и този, когото искаше да владее бъдещето й. За всяка жена това бе повече, отколкото можеше да понесе или поне докато не се съвземе.
-Ари, добре ли си? - попита я Ерик, който забеляза завеяността й.
Това предизвика любопитството на Д'Арвил и той се обърна по посоката, която гледаше тя. Веднъж видял клекналият чернокос, погледът му се помрачи, а лицето намръщи. Спомняше си го. Знаеше кой е. Беше ги виждал преди заедно и много добре знаеше какви са били отношенията им преди тя да се влюби в него. Нямаше да прави сцени, не му беше времето, нито мястото, а и нямаше защо. Тес бе затворена книга и все пак вътрешно се изнервяше като виждаше как приятелката му се заплесва по предишният си любовник.

/Гери, свободно РП/

Не ми се слушаха отново планове за действие или някакви тактики, чувствах се уморена от подобни неща, исках просто да се отпусна без да мисля защо и как.На тези хора не им ли се искаше същото?Определено, но не можеха да си го позволят понеже бяха професионалисти, а самия факт, че все още мислех със сърцето си не ме включваше в тази графа.
И бях на път да го докажа отново.Искаше ми се мисловно да избягам от разговора им, затова просто се загледах за пореден път в градината и всичките и съкровища.Но този път на хоризонта изникна едно старо и дълбоко заровено съкровище...да, това беше Тес и го оприличавам на съкровище заради благия му нрав и цялата тази доброта, която носи в себе си.Беше ми хубаво с него, бях щастлива и му бях благодарна, той беше човек когото уважавах.Няма смисъл да използвам повече епитети и определения за него, понеже всяко едно момиче има в живота си по едно такова специално момче:
-Ари, добре ли си? - попита Ерик, но ми трябваха няколко секунди за да усвоя въпроса му, след което се обърнах и се усмихнах.
-Страхотно съм...не се безпокойте.-отвърнах докато пристъпвах леко към дървото под което беше Тес.-Викнете ме като влизаме навътре...
Запътих се право към него, без да бързам, съвсем спокойно.Той продължаваше да търси идеалното цвете, не се бе променил изобщо, същия красавец и чаровник.Нямаше да се представям, нямаше да казвам нито истинското, нито фалшивото си име.Просто исках да си поговоря с него, формално...пък ако ме познаеше, тогава щях да му мисля.Знаех, че по този начин привличах гнева на Лезо, но не ми пукаше...ако наистина има нещо към мен щеше да приеме миналото ми.А аз имах недовършени сметки...
Вече бях до него , но той бе толкова зеплеснат , че не ми обърна внимание, наведох се и взех едно красиво розово цветче и му го подадох:
-Мисля, че това ще е идеално...-казах тихо, като му се усмихнах.-Здравей.

Тес видя пред себе си червеното цвете и надигна глава, за да види също така, кой му го предлага.
-Мисля, че това ще е идеално...Здравей.
А пред него седеше една прелестно красива девойка. Не виждаше лицето й, защото маската закриваше почти цялото й лице, но все пак той можеше да разбере, че е красива. И не само. Имаше нещо познато в нея. Гласът й, мимиките, тембърът на говорът й, косата. За момент му напомни на Арадел. Като нейна двойничка, но различна. Не, това нямаше как да е истина, нали? Все пак тя замина някъде. Нещо свързано със семейството й. Сама му го каза точно в тази градина. Това просто бе едно чаровно момиче, което приличаше на нея.
-Здравейте. - усмихна се той на поздрава й, след като излезе от транса на мислите си. -Да, червеното наистина е хубаво, но аз си мислех за синьото.
Той вдигна теменужката пред нея и почна да я върти.
-Някак по-мъжко е, хаха. - засмя се тихо и топло. -Само, че имам един проблем.
-Какъв? - побърза да попита Картие, която също клекна на неговото ниво.
-Не мога да го закача за маската си. Нещо ми се опъва. Стеблото му е прекалено крехко и се огъва.
Тази дребна подробност накара блондинката да се усмихне. Този Тес, винаги се е притеснявал за малките неща и е оставял големите проблеми да се решат сами. Може би това хареса на времето в него - че не обръщаше внимание на глупости и не тормозеше мозъкът си с колосалните хаосни терзания на заобикалящият го свят.

На другия край на алеята Лезандър не отделяше очи от тях. Стискаше бастунът си и всеки момент можеше да го счупи. Крис и Ейвъл все още бяха заети с формални, но необходими разговори. Видял притеснението му, Ерик се приближи до него и го сръчка в ребрата.
-Какво ти е бе, човек?
-Този там.
Матюс погледна към клекналата двойка.
-Какво за него?
-Той е бившия на Арадел.
-Така ли? - повдигна въпросително вежди магът.
-Точно така.
Ядът му беше ясен и не можеше да остане скрит за приятеля му. Чернокосия въздъхна и го потупа по рамото.
-Спокойно, друже. Сам го каза, той е бивш. Каквото е било е било.
-Ако е така защо е при него?
-Нормално е. Не може да го подмине като малка гара.
-Да бе....
Лицето на Матюс се измени и придоби сериозен вид.
-Виж, Лезо. Ти си много умен мъж, но понякога самолюбието ти те замъглява. Може да не ти се вярва, но Арадел те обича.
И не го казваше просто така. бе наясно с чувствата й, но въпреки всичко знаеше, че Картие по някакъв собствен, може би приглушен начин, обича илюзиониста. Да, не толкова силно, колкото преди, и причината за това бе самият той, но все пак белокосият не й бе безразличен. Понякога просто му беше трудно да го види, защото не е свикнал да има сериозни отношения с жените.
-Знам това, просто понякога...
-Понякога ревнуваш.
-Да.
-Недей. Както казах, минало е.
Искаше му се да добави "Аз не ревнувам, тогава ти защо го правиш?", но запази това си мнение само за себе си.

Стоях и го наблюдавах внимателно , всяко едно негово действие или мимика, радвах се да го видя.И единственото, с което можех да го покажа е като го гледам втренчено с топлия си поглед.Беше ми толкова интересно, любопитно но и някак си болно, че не ме позна почти веднага, след всичко което сме имали.И ето след тази ми мисъл, започнаха да изплуват и останалите въпроси, като това защо не ме е потърсил, дали съм била изобщо важна за него...но в никакъв случай не съм го смятала за грешка.Никое живо същество в живота ти не е грешка, то е урок.И Тес бе моя урок, подготви ме за живота ми след него, научи ме как да показвам чувствата си и как да се отдавам.Единствено той можеше да съжалява за това, че се бях спряла в живота му за кратко и после ненадейно изчезнах от него, но това можех само да го предполагам, да задавам въпросите си на ум, с надеждата да прочете мислите ми и да отговори.
Извинявах му се без думи, бях толкова виновна пред него, търсех очите му да срещнат моите и да разбере, коя съм и защо съм.Не можех сама да му кажа, не можех да провалям плана на останалите.Нямах вече онези чувства към него, но ми беше топло и драго, обичах си го на едно друго ниво...разбирате ме нали?
Той въртеше теменужката в ръцете си:
-Не мога да го закача за маската си. Нещо ми се опъва. Стеблото му е прекалено крехко и се огъва.-сподели той.
Усмихнах се, в момента ми приличаше на малко дете, той винаги си е имал нещо детско в себе си и тази му черта го предпазваше от суровия живот .Така той заразяваше и останалите с оптимизма с...Посегнах към ръцете му, като пръстите ни се докоснаха едва:
-Дай на мен...ще ти помогна.-взех маската и теменугата.
Беше все едно да вкараш конец в ухото на игла, пък и моите ръце не трепереха толкова:
-Знаеш ли...това не е просто едно растение.Избрал си специално цвете, виолетовата теменужка истинското име и е Сентполия и някой вярват, че цвета и помага при любовни терзания.-говорех докато се опитвах да промуша стъбълцето в дупката и ето , че успях.
Подадох му го, сигурно ме мислеше за пълна откачалка, която отива и говори на хората пълни небивалици, тома малко ме смути:
-Извинявам се, сигурно съм си позволила в повече, но не е случайно..-казах и се обърнах към моите хора.-Това там са приятелите ми, искаш ли да те запозная с тях и да влезем всички заедно, ако нямаш против.

-Не моля ви. Не сте прекалили с нищо. Личи си, че разбирате от тези неща.
Тес се изправи и взе маската си. Все още нямаше да я сложи. Щеше да остави това, когато се озоват на коридора. Извърна се към малката групичка от чакащи и ги огледа. Не ги познаваше. Явно са чужденци или поне той така си обясни нещата. После пак се обърна към Арадел и се вгледа по-настъпателно към нея.
-Извинете, че се втренчих. Сигурна ли сте, че не сме се виждали преди?
"Да, да, Тес, виждали сме се. Това съм аз", искаше да изкрещи блондинката, но се сдържа. Не можеше да се разкрие. Не трябваше, а и какво щеше да му каже, ако си признае? Как щеше да му обясни без да го нарани? Нямаше такъв сюжет, нали? Затова направи възможно най-мъдрото нещо - излъга.
-Не, не мисля. Иначе щях да си спомня.
-Да....явно просто ми напомняте за някого.
-За някой близък?
-Да, може да се каже....но вече не е тук.
-Да не би да е...
-Не. Просто замина.
Тес реши да не напряга милата девойка повече със своите проблеми затова се напъна да се усмихне и пак възвърна очарователното си изражение.
-Ами да влизаме тогава. Сигурна ли сте, че няма проблем?
-Разбира се.
Мъжът кимна и двамата поеха към останалите. Когато се изравниха земният маг се поклони.
-Добър вечер. Извинявам се, че се намесих.
-Няма проблем, г-не. - обади се бързо Ерик, преди белокосия да е избухнал. -Приятно ми е, Виктор Кросмон.
-Тес, на мен също.
Крис също се запозна с него. Само Лезандър не подаде ръката си. Вместо това той разсече пътя между него и Арадел, обхвана я през кръста и я целуна по врата.
-Скъпа, виждам, че си си намерила приятел. Г-н Тес, надявам се годеницата ми не ви се е натрапила.
-Не, напротив. Помогна ми доста.
-Така ли? И с какво по-точно? - обърна се той към Картие.
Ясно беше, че въпроса е отправен именно към нея, а не към дългокосия лигльо.

-Скъпа, виждам, че си си намерила приятел. Г-н Тес, надявам се годеницата ми не ви се е натрапила.-натърти Лезо.
-Не, напротив. Помогна ми доста.
-Така ли? И с какво по-точно? - -въпроса му вече бе насочен към мен.
Годеница...колко собственически звучеше от неговата уста, но трябваше да се придържам към ролята.А явно тя бе на покорна годеница.Не ми хареса начина по който ме придърпа към себе си, беше твърде явно.По принцип не беше толкова спонтанен, но станеше ли дума за друг мъж , веднага се наежваше като котарак.Не обичах ревността , дори аз самата я изпитвах понякога, но въпреки всичко си беше болестно състояние:
-Помогнах на г-н Тес за маската, скъпи.Винаги е хубаво да завързваш нови контакти, а хората тук са толкова приятелски настроени.-казах с престорено мил глас.
-Да, невероятни обноски и страхотна чистота.-намеси се Ерик.-Вие младежо, да не сте преподавател тук?
-Не е преподавател...-избързах да кажа, което ми бе и грешка.-Не е, понеже съм запозната с всеки един от преподавателите и този симпатичен младеж не е от тях.
-Дамата е права, аз съм просто ученик.-вдигна рамене чернокоското.
-Чудесно!Значи можете да ми разкажете за това прекрасно място.Идвал съм ви няколко пъти на гости, но винаги общувам с по-възрастни дори от мен хора, интересна ми е гледната точка на един младеж.-Ерик положи ръка на гърба му и го придърпа малко по-напред за да не създава напрежение между нас с Лезандър, колко благородно.
Всички се насочихме към входа на сградата където бе и мястото на часовите, които проверяваха поканите.Вървяхме в малка колонка хванати под ръка, Крис и Ейвъл, Аз и Лезо , а най-отпред господата с гарвановите коси и червените като изумруд очи.Д'Арвил стисна малко по-грубо ръката ми, но без да ми причинява особена болка:
-Бъди внимателна в ходовете си Арадел, действаш емоционално и това може да ни провали.-пак се държеше като шеф.
Хвърлих му сух поглед, но с усмивка:
-Не се безпокой, скъпи, няма.Като говорим за емоции, аз имам и за двама ни, като гледам..
Вече бяхме пристигнали при кабинките на въпросните часови, честно казано бяха смешни хора със странни шапки.Виждала съм ги няколко пъти докато съм била тук и винаги имаха едно и също изражение на лицето.Първи преминаха Ерик и Тес, чух само как Матюс цитира всички онези галантности присъщи за един "принц" и подава поканата си.Преминаха без проблеми:
-Имена и покани, моля.-каза машинално единия.
-Консуела Санчес.-казах кратко и подадох поканата си.
-Сър Стивън Крокет.-направи същото Лезандър.
Мъжете ни изгледаха за части от секундата и ни пуснаха да преминем.Отдъхнах си, макар да знаех, че няма да имаме проблеми.

Щом излязох навън, поех право по пътеката към градината. В главата ми все още се въртеше онзи план, който се зароди долу, след като тренировката ни приключи. Обещанието ми пред Ив щеше да бъде изпълнено, а в момента ми трябваше и точният план, как да го направя.
Реших да се отделя в една пресечка, където съзрях малка самотна пейка. В близост до нея не се виждаше никой, което напълно ме устройваше. Закрачих гордо натам, а след минута вече се настанявах удобно на усамотеното местенце. Щом положих дупе върху дървото, се изтегнах удобно назад и свих лактите на ръцете си така, че да поставя ръцете си върху облегалката. Вдишах дълбоко от приятният чист въздух и се загледах в небето.
В този момент, в главата ми отново дойде онази идея за тренировката.
Когато бяхме долу, не я споделих с никого, точно защото исках да тренирам сам. Първо - защото сам трябваше да овладея оръжията си. Второ - за да изпълня обещанието си. И трето - може би, само аз и Тес знаехме кой е истинският нападател.
Идеята ми бе да го намеря по някакъв начин, или поне да разуча нещо, за предстоящото нападение. Как щях да го направя ли? Щях да поема по пътя извън териториите ни, натам, където се учат илюзионистите. Вече знаех каква е неговата раса, а тя не бе толкова известна. Ако се постараех, доста лесно щях да го намеря.
Всъщност, защо си обяснявах това?! Че, това си бе моята идея. Защо трябва да я споделям дори в мислите си, със самият себе си?

- О, боже... - прошепнаха тихо устните ми, докато все още се взирах в небето.
Ами, ако в момента имаше някой около мен, който можеше да чете мисли? За Ив знам, че владееше четирите елемента, но дали можеше това?! Надявах се, не!
Огледах се около себе си, в търсене на някоя вперена муцунка към мен, която изучава мислите ми. Очите ми шареха ту наляво, ту надясно, като търсех някой непознат или пък най-лошото...някой познат покрай мен. За щастие, не виждах никого.
Станах бързо от пейката и се запътих по пътеката, в търсене на нещо, което щеше да ми свърши идеална работа в този момент. На около триста метра от сградата, видях старец, който тъкмо разседлаваше едно конче, от впряга му.

- Бинго! - извиках, запътвайки се бързо към него, преди да е приключил с животинчето.
Щом се приближих до човека, той тъкмо бе свалил оглавника му и го връзваше да пасе.
- Извинете...
Човека се стресна от думите ми. Щом подскочи, непознатия впери погледа си в мен и ме погледна въпросително.
- Мога ли да го използвам?
Мъжа се засмя.
- За какво ти е?
- Мисля да пътувам.
- Че къде си тръгнал?
- А, на пазар. До Маджестик ще ходя за една вечер.
- Сигурен ли си, че ще го върнеш утре?
Усмихнах се и заставайки гордо, сложих ръка на сърцето си.
- Честна магьосническа!
- Хах! Добре, ето...заповядай. Твой е.
Мъжа ми подаде юздите на кончето, а животното ме погледна леко уплашено. За да го успокоя, се присегнах с ръка към муцунката му, като не я докоснах веднага, а оставих то да ме подуши първо. Щом усетих мокрите му ноздри върху кожата си, разтворих пръсти и положих ръка върху им. Непознатия до мен се усмихна.
- Явно си яздил и преди.
- Така е. Обичам да го правя.
- Добре, младежо. Утре, надявам се да те видя тук. Пази се.
Той ми махна за "довиждане" и се отдалечи към сградата.
За няколко минути приготвих коня за езда, но преди това го оставих да хапне малко зелена трева. Щом се качих на гърба му, дръпнах рязко юздите и поех по пътя си.
- Дий конче, към Маджестиккк....! - извиках силно, но всъщност в глава ми бе друга дума.

"Дом, сладък дом. "
Така щеше да започва всяко заглавие на книга, която напишех. Не че някога щях да го направя, но си го фантазирах в главата си, когато видях родният Сто Слънца.

Прекосявайки през целият Феникс почувствах някак си, как майчината топлина отново ме обгръщаше. А щом преминах покрай Маджестик, дори сърцето ми заби лудо. Наближаваше привечер, когато най-накрая стигнах местността, където се обучавах. Слънцето тъкмо залязваше, а лъчите му игриво се показваха из облаците за последен път, преди да се скрият в дълбините на недрата. Тук-таме се чуваше и поя на птичките, приготвящи се за поредната си доза сън, а измежду гласовете им чувах и свистенето на лекият вятър, който си играеше с клоните на дърветата.
Стана ми някак си мило, щом видях Градината. Реших да не се прибирам веднага в и без това скучната си стая, ами да остана няколко часа навън.
Пристигайки почти до езерото, забелязах човека, от който взех това вярно добиче. Знаех, че трябва да го върна точно на него, както му бях обещал. За това хванах здраво юздите, дръпнах ги рязко и пришпорих животното. То засили бяга си, а това привлече вниманието на собственика му. Щом ме видя, изражението му някак се промени.
Когато спрях близо до него, той ме изгледа недоверчиво.

- Закъсня! - сопна ми се мъжа.
- Знам, съжалявам. Пътувах твърде далеч и...
- Няма значение. Не ми се обяснявай, като някое момиченце. Но, другият път предупреди, преди да си ме оставил да те чакам тук с часове.
Сведох глава някак си виновно. Мъжа явно не разбираше, че нямаше как да се върна по рано и...
- Хайде, хайде...стига си се мусил. Важното е, че си тук. Завържи коня да пасе и се прибирай.
Повдигнах глава и кимнах леко в съгласие. Имах ли друг избор? Не разбира се...
Скочих от гърба на коня и го поведох към най-близкото дърво, където можеше да го завържа.
Преметнах юздите му около един стълб, завързах ги и го оставих така да може да се нахрани спокойно. Взех си скромният багаж който се състоеше от лък и колчан със стрели и ги преметнах през рамо.
Поемайки право към сградата, погледнах прозорците и. Зачудих се, дали Роза щеше да ме чуе от тук, ако се развиках в този момент. Реших да го направя! Застанах близо до входа, огледах сградата и насочих вниманието си към левият и край, накъдето си мислех че се намират кабинетите на огнените магове, където те се обучават. Поех си дълбоко въздух и се извиках с все сила :

- Розаааа.... Розааааааа! - крещях колкото сила имам, без да ми пука. Все още не бе станало тъмно и се надявах да не събудя някой, който е решил да "си легне с кокошките"...

Виковете на Аш огласяха цялата градина. Тембърът на гласът му се удряше във вечните листа, връщаше се към него и придаваше представата за акустика в концертна зала, въпреки, че тук стени и прегради нямаше. Няколко от учениците или работещите в сградата го подминаваха, като хвърляха по някой друг подозрителен поглед към крещящото момче, но той оставаше глух и сляп за тях. Запленен от дейността си, го интересуваше само едно - да викне малката си приятелка, с която да прекара края от вечерта. Човек би си помислил, че първият при когото ще отиде след завръщането, би било Ив, или поне Хейз, или в краен случай Тес. Но не, точно малката елфа бе в мислите на красавецът, доказателство, че връзката им е по-силна от каквото и да е друго.
Така или иначе, русата главица на детето не се показа от никой от прозорците. Може би бе заета с нещо. Нямам иде, но не го чуваше. Един друг прозорец обаче се открехна и Аш замлъкна в очакване от него да се покаже принцесата. Разочарованието му обаче бе голямо, когато се оказа, че не е тя. Вместо нея, се показа една друга забележителна глава. Не беше детска. Напротив, в зряла възраст, розовите й коси се сипеха на фонтани, толкова гладки и искрящи. Обагряха залеза или той тях, няма значение, но под отминаващата слънчева светлина, изглеждаха на места кремави, че и златисти.
Кейтлин обходи пространството с небесно сините си очи, в търсене на виновника за вдигането на сградата с краката нагоре. Когато го фокусира веднага разбра, че е той. Не беше единствения почиващ сред храстите и цветята, но единствено той бе изпънал врат нагоре, който още малко щеше да се счупи. Вместо да му се скара, както очакваше, красавицата се усмихна лъчезарно. Със земния маг се знаеха бегло, но все пак не си бяха напълно непознати.
-Търсиш ли някой, о Ромео! - пошегува се приказната жена.
Аш се стесни от това определение и за миг се зачуди дали да не се скрие под перваза и да се изниже докато все още има време. Но в крайна сметка, реши, че това би било крайно непочтително към преподавател и то точно към този, от който никога не е виждал нищо лошо.
-Ами...да....Роза.
-Аз пък си мислех, че търсиш Жулиета. Горката, изплака си очите по теб.
Зеленоокия се засмя и почна да се отпуска. Вече не се притесняваше и можеше да говори свободно.
-Разбирате ли, мадам, Жулиета, колкото и мила девойка да е, не властва над сърцето ми.
-Ще й предам вашият отказ. Но от друга страна се опасявам, че вашата обична принцеса също я няма. Дали не бих могла да попълня липсата й със своята компания, докато се върне?
Сега въздушната магьосница се бе облакътила на рамката и досущ като някоя Шекспирова героиня чакаше отговора на младока. Нищо не й пречеше да прекара малко време с любимия на гилдмайсторката си с някой неангажиращ разговор или каквото им роди главите. И не това, че е близък на Севентийл я караше да го иска. Лайт винаги бе ентусиаст що се отнася до приятно изживени моменти, независимо с кой са те.

"Жени, жени жени..." - това ми дойде първо на ум, когато видях розавокосото създание на прозореца. Вярно, харесвах тези създания. Може би, понякога прекалявах дори с хвърлянето на "рандом" погледи по улицата или с надничането в чуждите дворове, но такъв си бях аз. Изпитвах наслада дори да ги гледам от няколко метра, дори да не се познаваме.
Лично с учителката, не се бяхме виждали...няколко месеца. Последно ( а и за първи път) зърнах красивото и лице, когато Шейн реши да напакости в Гостилницата и да подлуди всички с щурата си игра.
Тъжно, нали? Имам предвид това, че бях изпуснал такова прелестно създание от обсега си. Вярно, учителката бе наистина красива. Или, поне това което си спомнях от нея. Кожата и бе като на петнадесет годишно момиченце, а очите и...ах, тези очи...
Разтърсих глава, усещайки се, че се бях размечтал. Ама, че съм и аз...мислех си за други жени!
Погледнах отново към прозореца, на който стоеше учителката. Явно все още очакваше отговора ми, защото не се бе скрила. Усмихнах се леко и посочих с ръка към входа на сградата.

- Удоволствието ще бъде изцяло моеее... - извиках силно, покланяйки се след това леко напред.
Нямах против да бъда в компания на красива жена...особено сега. Вярно, исках да бъда и с Роза, но пък това щях да отложа за малко по-късно. С нея, щяхме да се видим..все някога.
Пак погледнах нагоре. Розовокоска вече я нямаше. Тогава отместих погледа си в страни поглеждайки към входа. Все още я нямаше. Явно стълбите на сградата бяха доста дълги.
Реших да импровизирам. Преди да е дошла, разпънах ръката си напред и отпуснах тяло. Освободих лека струя енергия в дланта си, която започна да се извива нагоре. Виеше се около самото си тяло, оформяйки стебълцето на малко цвете. Появиха се и няклко странични листа, а най-отгоре, малка зелена пъпка. Всичката тази красота скоро придоби цвят, форма и ...красота. Докоснах с пръст пъпката и тя се пукна рязко. Отвътре се появи розов цвят, досущ като косите на учителката. Спрях притока на енергия и малкото цвете падна в ръката ми. Стиснах го леко и го скрих зад гърба си, като погледнах отново към входа на сградата. В този момент се появи учителката, която се насочи към мен. Крачките и не бяха твърде припряни или бавни. Скоро, застанахме лице в лице. Дори не знаех името и, но реших да подходя по този галантен но пък и толкова лигав начин за запознанство.

- Мадам... - едва промълвиха устните ми, щом погледите ни се срещнаха.
Извих скритата си ръка напред, поставяйки я точно между телата ни. Разтворих пръсти, а от там се появи малкият розов цвят, който тъкмо бе напъплил в ръката ми. Покрай нас се разнесе приятният аромат идващ от цветето, който сякаш ни обгърна. Усмихнах се и подадох ръката си напред, в знак, че цветето бе за нея. Не знаех какво да очаквам в този момент, но се надявах да не бъда скастрен или нахокан заради това мое малко своеволие.

Розата за начало на един разговор винаги е добър вариант, особено ако я поднасяш на жена от ранга на тази - красива, нежна и очарователна. Още повече - маг!
-Мадам.
Аш изпълни своя реверанс доста умело, все едно цял живот е изучавал етикет на подражание в царските дворцови гвардии. Но колкото и префърцунено да беше, подейства. Розавокосата се усмихна чаровно и пое цветето, като доближи носле до него и вдъхна силно от аромата му, който погъделичка ноздрите й.
-Благодаря ви, г-н Аш.
-Знаете името ми?
-Да, разбира се. Не сте безизвестен.
-Нима?
-Мхм....но като гледам, това май не важи и за мен.
Тук нашият герой се притесни и стесни, защото си напомни, че наистина не знае името й.
-А..не...аз....
-Хахаха, няма страшно. Не се притеснявай.
-Но...чувствам се виновно.
-Недей! Името ми е Кейтлин Лайт. - тя подаде ръка за здрависване и младият земен маг я пое.
Не я целуна, но не я и разтърси. Само я стисна меко и нежно, задържайки я известно време, след което реши, че трябва да я пусне.
-Благодаря за компанията, г-це Лайт.
-Моля те, наричай ме Кейт.
-Добре, Кейт.
Двамата се отправиха към същността на градината и тъкмо Аш да седне на една от свободните пейки, видя, че придружаващата го я няма. Извърна се и видя, че тя кротко е приседнала направо на тревата. По принцип самият той обичаше да го прави, но не предполагаше, че точно тази изящна дама има същите желания като простолюдието.
-Няма ли да седнеш? Или се страхуваш да не изцапаш дрехите си?
Младият мъж не се колеба дълго. Усмихна се и приседна до красавицата като изпъна крака напред да си отпочинат от дългия път и още по-дългото яздене.
-Та, как върви животът, Аш?
Въпросът й бе отправен доста изневиделица и обхващаше прекалено голям диапазон на разискване, но точно затова, зеленокосия можеше да говори за каквото си иска без да се ограничава. Небрежен и дипломатичен в същото време въпрос.

Първоначално, идеята за сядането на земята доста ми се хареса. Всъщност, щях да го предложа, ако не знаех че тя е учителка. Мислех си че е строга и консервативна, както повечето такива, но явно бях сгрешил. Беше от готините!
Щом я видях седнала право на тревата, веднага тупнах до нея и се настаних удобно.
Това което ме удари като с мокър парцал, бе въпроса и. Как вървял животът ми? Кой? Моят ли? Е, сигурно моят...
Идваха ми всякакви щуротии с които да отвърна в този момент, но се колебаех да го направя. Но всъщност, защо пък не? Вместо да се замислям какво да кажа или какво да си премълча, най-нетактично изръсих първото нещо, което изникна в ума ми :

- Ами, от седемнадесет години насам, не съм се напикавал...

Греда, а? Навярно. Е, и аз не очаквах да изръся точно това, но мозъка си е мозък. А когато сивото ти вещество няма пряк контакт с устата и понякога загрява по-бавно от нея, а тя си бръщолеви това, което и е кеф...удряш точно на такава греда като моята.
Стоях си там с опуленото си изражение и се чудех аджеба "сега аз ли сгафих или тя ще е толкова готина, че ще разбере че се шегувам?!".
Добре де... готина, готина...колко да е готина? Да ти изръсят такова нещо на "първа среща" и то едва от първите ти думи надали бе най-милото нещо което можеш да чуеш, но пък това нито бе първата ни среща (имам предвид като двойка, връзка или харесващи се...), нито пък за първи път наистина и говорех. Ама гредата все още си стоеше там, гордо изправена между нас.
Реших да сменя тактиката и да отговоря колкото се може по-бързо на въпроса, който тя ми зададе, но с по-нормално звучене :

- Аа....животът. Животът ми е много добре...надявам се. Тъкмо се завърнах от Илион, където прекарах последните няколко дни. Тренирах стрелбата си с лък и мисля, че се справям добре. Учението ми също върви, а пък и личният ми живот е хубав...
Изръсих си ги всичките неща едно след друго, надявайки се да избегна неловкият момент от преди малко. Как можеше да съм толкова глупав? Не съм се напишквал... ама че съм идиот!

Кейт се извърна много бавно към него, изражението и бе странно, дори неопределено.Щеше да заплаче ли, да се смее ли, да го смъмри ли?Не се знаеше, сбръчи вежди, стисна устни, а едното и око започна да сълзи и мигаше много бързо.Да, сега приличаше на намръщена, помисли си Аш и вече искрено съжаляваше.Щеше да го навика, после да се пусне слух из цялата гилдия какъв ретард е той всъщност и всички ще започнат да го отбягват и дори...дори сутрин като става пред вратата си най-вероятно ще намира памперс, който всеки ден ще му напомня за глуповатата, но все пак чаровно остроумна приказка, която бе изръсил.
Но нечии смях секна мислите му и той започна да се озърта панически около себе си, понеже можеше да се закълне, че този смях звучеше като препила косатка.
Но ето, че се обърна към учителката и я завари легнала на земята, като се търкаляше в див смях, така все едно получаваше гърч:
-Не се....не се-опитваше се да изрече тя.-Не се бил...напикавал...хахахахаха
-Добре, де...не беше толкова смешно.-измърмори Аш.
Но девойката не му обърна внимание и продължи да се хили...той на свой ред изчака търпеливо няколко минути, докато това отмине.И ето, че след десетина минути, жената стоеше мирно до него отново в седнало положение и блажен вид:
-Аз пък мога да ти кажа, че когато се прибера в къщи, обличам костюм на жълто пиле и решавам судоку по този начин.-усмихна се тя.-Казвам ти го, защото ако споделиш на някого тайната ми, ще пусна слуха, че се напикаваш.
-Добре, де....гроб съм.-вдигна ръце момъкът.
-Иначе се радвам, че животът ти върви добре...Обичам когато учениците ни са спокойни и не са стресирани.
-О, аз съм много стресиран...чак започнах да оплешивявам.
-Мдаа, темето ти прилича на ей онази полянка пред нас..-посочи тя едно празно пространство, засадено само с ниска трева.
Аш направи тъпа физиономия:
-Аз не оплешивявам...шегувах се.
-Ол...така ли!?-изхихика се сладко тя и постави ръка върху устните си.-Да, да, така е!Това е от слънцето...от слънцето е.-кимаше уверено.
Настана неловко мълчание, а очите на Кейт шареха наоколо за да създадат нова тема на разговор и се спряха върху една зряла череша със сочни плодове по нея.Явно някой от учениците я беше създал, колко вкусно:
-Ооо, погледни какви красиви череши.Сигурно ще са много вкусни..мислиш ли?
Магът извърна поглед към дървото и инстинктивно, устата му се напълни със слюнка:
-Ще набера малко, какво ще кажеш?
-Звучи добре!-усмихна се мило Кейт.
Той се изправи и доближи достолепното растение , като започна да бере от тях с неохота, това явно му харесваше.Обаче не бе един доста важен елемент в цялата картинка.А именно - кошерът с пчели, който висеше на един от клоните.Насекомите усетиха присъствието му и това ги направи агресивни, помислили го за натрапник.Докато се усети един рояк го наобиколи, като някой от тях накацаха по тялото му, готови да го нажилят до посиняване.Мъжът започна да търчи напред-назад като наддаваше истерични викове.
А за това как се е измъкнал от неприятната ситуация, ще ни разкаже самият той.Като добавим, разбира се...няколко ужилвания по ръцете му..

Историята ми започва така:
Първо тъжно, после експресивно, а накрая за капак, всичко избухва в един миг. Е, няма да има гърмящи топки, земетресения и летящи дървета, но скоро щеше да има много измрели, горски създания.
Въпреки, че не бях способен на това, изпитах желание. Още след първото ужилване по ръцете. А след десетото, ме обзе такава ярост (поне отвътре), че се чувствах като малък пинчер, който е злобен на целият свят, заради ниският си ръст. Исках да скачам, да хапя и да вия...но от болка...
Единствената ми грешка бе, че не забелязах пчелите по-рано. Ако бях ги видял, още в същият момент, в който те се появиха около мен, щях да пресъздам малка градинка с цветя, която щеше да ме спаси от нападението им. Бях сигурен, че ще подейства...но вече бе твърде късно. Пчелите се бореха, коя да ме ужили първа, а тялото ми получаваше поредната си доза лека отрова с всяка изминала секунда.
Инстинктивно започнах да тичам около дървото, опитвайки се да се опазя. Уви, това не помагаше. Първо - защото бях твърде бавен. Второ - защото пчелите можеха да летят и да ме докопат по-лесно и трето - просто защото съдбата не бе благосклонна към мен.
Обаче, нямаше да се откажа лесно. Имах няколко варианта да се спася в този момент и в най-скоро време трябваше да избера, с кое първо да се захвана, преди да съм се подул целият. Трябваше да намеря удобно място, където да се прикрия. За жалост, бяхме в Градината, където нямаше удобно място освен...езерото! Въпреки болката която изпитвах, се усмихнах широко. Засилих се направо натам. С наближаването към водата, дори не свалих дрехите си. Просто тичах напред и се надявах болката да спре възможно най-скоро.
Стигайки до ръба на езерото, почти се спрях. Казвам почти, защото сякаш само за един миг допрях краката си до ръба, погледнах в чистата вода и се хвърлих право напред, разпервайки ръце в страни. Цопнах във водата като камък и потънах към дъното със същата скорост, с която би потънала и няколкостотин килограмова канара, ако я пуснеш от високо. Щом усетих ръцете ми да докосват дъното, се опитах да се хвана за нещо. Уви, набарах само камънаци и пръст, които не успяха да ме задържат. Изплувах бавно нагоре. Свих коленете си и отпуснах крака към земята, така че да се оттласкам от нея. Изскочих над водата, изпръсквайки част от нея около себе си. Още щом усетих слънчевите лъчи да огряват тялото ми, се завъртях бързо около себе си. Огледах се във всички възможни посоки за онзи рояк, който ме нападна преди малко, но него го нямаше. Забелязах единствено една пчела, която бе паднала във водите и в момента се въртеше около себе си, опитвайки се да се измъкне от водният капан. Наведох се над нея и я погледнах. Бореше се за живота си. Малките и крачета пърхаха бързо, а крилата и едва-едва потрепваха под натиска на водата. Малкото жило на края на тялото и се изпъчваше напред, сякаш искаше да промуши водата и да я отрови. Изглеждаше тъжно.
Потопих едната си ръка под водата и загребах под пчелата. Взех я в дланта си заедно с малко вода, която оставих да се изцеди по китката ми. Скоро остана само мократа пчела, която се бе свила на топка.
Тръгнах да излизам от водата, като държах ръката си към слънцето, за да може да я огрее. Стоях така, че слънчевите лъчи падаха право върху беззащитното създание и бавно караха водата да се изпарява от тялото му. Преди да изляза напълно от водата, крилата на пчелата вече бяха изсъхнали. Краченцата и започнаха отново да се движат трескаво, а дори след около минута, самата тя се изправи на тях, опитвайки се да се задържи. Постоя така няколко секунди и скоро размърда крилата си.

- Хайде, дребосък...отлитай... - подканих животинката и духнах няколко пъти в задницата и, надявайки се да я подплаша така, че да отлети.
Малкото създание не изчака втора покана от моя страна и след миг отлетя към небето, търсейки своите събратя. Усмихнах се за пореден път.
Поглеждайки към ръцете си, видях около десетина различни ужилвания. Не усещах болка в момента, а по-скоро силно парене, което ме караше да си раздера ръцете с нокти. Не го направих, въпреки огромното си желание.
Излизайки от водата, се запътих право към учителката. По пътя преминах отново покрай черешовото дърво, като този път внимавах да не ме нападне отново някой рояк изневиделица. Откъснах около двадесетина череши, които събрах в едната си шепа и се върнах при Кейт. Приближавайки се на около метър от нея и ги подадох, с лека усмивка, опитвайки се да държа така ръката си, че да не се виждат белезите ми от ужилванията.

- Заповядай, дано са ти сладки. Бих се с чест за тях!
Забравих ли да спомена мокрите си дрехи? Сигурно изглеждах налудничаво с всичките стичащи се струйки вода по тялото ми, мократа тениска, панталон и най-вече разрошените ми коси. Точно това ли трябваше дам е притеснява? Не мисля...след дългият път до тук, мислех че заслужавам малко разхлаждане...

Това си бе достойна битка и както по-често се случваше, Аш излезе победител. Вярно, че врагът му не бе някой монолит, който може да те смаже с един замах, но пък множество пчели също не са за подценяване. Ако не друго могат да ти оставят много мехури, които ще се пукнат и ще се превърнат в мини белези, които ще грозят тялото ти до края на дните ти.
Така или иначе, нашият герой се върна при компанията си, като се стремеше да не показва каквото и да е раздразнение или пък болка. Уви, напъните му останаха неуспешни. Кейтлин веднага забеляза множеството ужилвания по ръцете и някои други части на трупа му и се почувства гузно. Гузно, защото заради нейните прищявки се оказа пленник на природните закони, а именно - когато някой ти се струва заплашителен, го нападни, преди той да е погнал теб.
Красивата учителка взе черешите и ги пусна на земята, а на свой ред огледа щетите.
-Стой тук. Сега се връщам.
И преди зеленокосия да е успял да попита каквото и да е, тя пъргаво скочи на крака и се затича към входа на сградата. Нямаше я близо десет минути, в които младежът се чудеше къде е и какво прави. След като времето изтече, той забеляза розовата й коса да се люшка свободно под въздушните течения, а сините й очи искряха на последните за деня, слънчеви лъчи. Върнала се, тя клекна до него и размята една туба в дланите си. Отвори капачето и натисна, а от нея излезе малко бял мехлем, от онези антибактериалните и против ухапвания. Взе едната му ръка в своята и почна да нанася ужилените места с крема.
-Ама, не, няма нужда, наистина.
-Шт...има нужда. Заради мен си в това състояние.
-Не е кой знае какво.
-Няма значение.
И скастрен като малко дете, той се кротна, докато жената не намаза всяко едно "ранено" място. Балсамът попи доста бързо в кожата му и съвсем скоро, магът усети хладът, който това лекарство допринесе. Кожата вече не го пареше, а зачервените точки почнаха да избледняват и намаляват.
-Готов си! До няколко часа няма да ти има нищо.
-Благодаря.
-Сега вече можем да ядем.
Хубавицата приседна до него, а между тях стояха плодовете, които само чакаха да бъдат погълнати. Те ги слагаха в устите си, а сладкият им сок се разливаше по езика и галеше осезанието им за вкус. Наистина бяха сладки, свежи и без нито един червей. В момента дори не говореха. Не изпитваха такава нужда. Единствено наблюдаваха залеза, който се лилавееше из небето и кремавият му отенък прегръщаше сетивата. Почувстваха се някак си душевно спокойни и освободени от това нормално, но божествено творение на Майката Земя.
-Красиво е, нали? - попита по едно време младата дама.
-Много. Ако бях птица щях да се рея из пухкавите, розови облаци и щях да съм щастлив.
Знаеше, че звучи абсурдно и може би смешно романтично, но душата на Аш бе като душата на поет и той не се срамуваше от разбиранията или предпочитанията си. Той бе естет и се възхищаваше на красотата като цяло - била тя природна или човешка.
-Искаш ли?
-Какво?
-Искаш ли да ги докоснеш?
-Разбира се, но няма как.
Една съвсем лека лукава усмивка се разля по прелестното лице на Лайт и тя се изправи на крака, като протегна ръката си към младежа.
-Хайде!
-Какво?
-Ще летим.
-Моля?
-Хайде, ставай.
Зеленоокия я послуша, но така и не разбираше какво има предвид под това "Ще летим". Хвана дланта й, а на свой ред тя го придърпа към себе си и го прегърна през кръста и врата, като го придържаше стабилно, така че да не се изхлузи. Младокът се почувства леко неудобно и засрамено от този допир и за малко не се изчерви.
-Какво правиш?
-Казах ти - ще летим.
И без да дава повече обяснения, въздушната магьосница се понесе право нагоре. Ходилата й се отлепиха от тревистата почва, а с тях и тези на Аш. Издигаха се все по-нагоре и по-нагоре, а земният повелител не можеше да повярва на очите си.
-Какво за бога!? - почти не извика той шашнат от това, което се случваше с гравитацията.
-Хахаха, не знаеше ли? Мога да летя.
-Ти наистина....летиш!!!!
И двамата се понесоха из небето, като реално преминаваха през облаците, които се блъскаха в телата им и се разпръсваха от тях. Аш усещаше безтегловния пух, а сърцето му биеше бясно. Сега слънцето изглеждаше много по-близо, а залеза сякаш бе на една ръка разстояние. Емоциите в гърдите му се сменяха една след друга с центрофужна сила. Съчетанието между страх да не падне, щастие и усещането, че сякаш на гърба му са прикрепени птичи крила, се смесваха докосвайки се, разраствайки се, а после разделяйки се като два лъча, за да освободят място на нови и нови такива.

/Тед, опиши емоции, чувства и изобщо всичко + ако желаеш си създай и сам някаква ситуация. С една дума свободно РП/

В първият миг, дори не знаех какво се случва. Ала щом се отделихме от земята, ръцете ми инстинктивно се вкопчиха в дрехите на красавицата. Вярно е, че тя ме придържаше здраво към тялото си, но не можех да и се доверя толкова. Поне все още не можех.
В първите секунди, дори не можех да повярвам, че това е възможно. Човек да лети? Абсурд! Но пък, тя бе въздушен маг. Контролираше всичко свързано с небето и може би по някаква случайност...но те нали не можеха да летят? Как така?! Отново онези въпроси избиха в главата ми...
Страхувах се дори да погледна надолу. Нямах и намерение да го правя. За това си стърчах с вдигната високо глава и гледах...реещите се облаци. Те приближаваха толкова бързо към нас, че след секунди се озовахме в подножието им. Усетих как въздуха започна да става по-чист, но и много по-разреден. Беше ми трудно да си поемам въздух. Но въпреки това, усещането да дишам бе много приятно от това, когато съм на земята.
И ето ги...облаците. Малки, големи, светли, дори някои тъмни. Прииска ми се да ги докосна с ръка. Да прокарам пръстите си през тях и да усетя...допира им. Дали бяха истински? В смисъл...дали можеше човек да ги докосне, да си откъсне част от тях и да си я вземе в джоба?

- Докосвала ли си облаците? - провикнах се силно към учителката, ала тя явно не ме чу. За това повторих отново, докато тя не сведе лицето си към мен.
- Искаш ли да го направиш?
Широката ми усмивка бе достатъчен отговор за това. Бях забравил за всичко. За белезите по ръцете си, за мокрите си дрехи, за проблемите. Изпитвах...свобода...
Кейтлин се извърна на една страна и се приближихме бързо до една група от малки облаци. Изглеждаха толкова ... пухкави...

- Хайде, докосни ги! - извика в ухото ми учителката.
Погледнах я с несигурност. Изпитвах лек страх от това, да се пусна с една ръка и да се присегна в страни. А най-лошото бе, че все още летяхме в пространството. Щеше да е друго ако спрем на място и имам възможността да го направя, но така страха бе още по-силен.
- Не мога...
- Не се страхувай! Държа те!
Думите и някак ме окуражиха. Държах я здраво, но имах и желанието да изпълня тази моя мечта. Не чаках дълго. Може би около минута по-късно, когато преминахме отново покрай малките облаци, отпуснах лявата си ръка. Изпънах я в страни и се присегнах възможно най-близо до облака. Пръстите ми преминаха през него, както биха преминали през нещо меко и приятно за пипане.

- Усетих го, усетих гоо! - провикнах се силно.
Наистина усетих между пръстите си някакъв странен допир. Като че докосвах голяма топка памук...ама по-приятна. Караше ме да се усмихвам, а и Кейтлин правеше същото, докато ме наблюдаваше как се радвам. Изпънах пръсти за пореден път и докоснах поредият облак. Прокарах пръстите си през него и отново се усмихнах широко. Не помнех повече от целият ни "полет". Всичко за мен премина толкова бързо и неусетно, че не усетих как отново краката ми докоснаха земята. В главата ми все още се въртяха мисли за облаците и приятният им допир. Сърцето ми все още биеше лудо. Усещах ударите му даже в гърлото си.
Погледнах към Кейтлин, която стоеше срещу ми с широка усмивка.
- Хареса ли ти?
Отново и отвърнах по онзи начин, когато ме попита дали искам да полетим.
- Благодаря ти... - едва отрониха устните ми от вълнение.
Наистина и бях благодарен за този момент, който нямаше да забравя...

Полетът се отрази живително на Аш. Не помнеше от кога не се е чувствал толкова жив и свободен, във всеки един смисъл на думата. Телесно, душевно, физически, гравитационно, и още много. Нямаше думи с които да се опише благоговението, което изпита. Точно затова и единственото, което каза, когато кацна бе това кратко "Благодаря". То събираше в себе си толкова много подтекст, толкова неизказани думи и емоции, че чак главата да те заболи. Преживяването бе равноправно на полет, на освобождаване, на молитва, на възвишение, на достигане до душевен експулсиращ триумф на съзнание и подсъзнание. Незаменимо. Определено момент, който ще се запечата като един от най-красивите, сили и незабравими в целият му живот.
Кейтлин му се усмихна лъчезарно, а скриващото се слънце, образуваше мини сенки по лицето й.
-За нищо. Пак заповядай, ама да не ти става навик. Току виж си въобразиш, че си сокол или нещо друго.
-Хахаха....за толкова тъп ли ме имаш?
-Не...за толкова лековерен. - намигна му красавицата.
Тя определено бе приятна компания, даже доста. От тези хора, с които можеш да споделиш доста неангажиращи моменти. Няма да те съдят, ще ти се усмихват, все ще измислят нови, интересни преживявания, чакащи само да ги сграбчиш за ръката. Рискуваш да се влюбиш в нея, заради свободолюбивия й характер и уникална визия, или пък да искаш да ти стане приятел, неизменна част от компанията. При Аш се случи второто. Колкото и чаровна и перфектна да бе, той видя в нея не просто едно хубаво лице и розова коса, а жена, която може да те изненада когато си поиска и то приятно.
Но като всяко хубаво нещо и това трябваше да свърши и когато последните лъчи на слънчогледа се скриха, а границата между деня и нощта се разми, Лайт превключи разговора на напълно друга вълна.
-Май е време да се прибирам. Обещах на Скай, че ще му помогна с нещо. И аз не знам какво. Само се застави да кръстосам пръсти. Нали го знаеш, с онзи негов поглед, който не ти дава правото да отстъпиш. "Обещай ми, че ще дойдеш вечерта. Обещай ми и не забравяй, че е много важно". Хахахаха, той и важно. Трудно ми е да го повярвам.
-Да, на мен също. - подсмихна се зеленоокия при идеята красивия блондин да има спешна работа.
Нямаше как да не се запита дали някога е бил сериозен в каквото и да е начинание. Нямаше как да знае. 
-Беше ми много приятно, Аш. Скоро трябва да го повторим. - стисна ухилена ръката му тя, а сините й ириси преблещукаха.
Още преди да успее да отговори, тя се врътна и изчезна с повея на вятъра толкова бързо, че остави диря след себе си, която развя косите на нашия герой и наруши реда им. 

/Тед, свободно РП/

Проследих с поглед гърба на красавицата, докато тя се оттегляше от "бойното" ни поле. Щом тя се отдалечи, я последвах. Не исках да тръгвам с нея, сякаш бях някой преследвач, а просто да се прибера в сградата. Не намирах какво да правя повече тук, а и малко заслужена почивка нямаше да ми дойде зле, особено след това хвърчене преди малко.
Щом тръгнах към сградата, за последен път погледнах към небето. Сивеещите облаци сякаш ме изпращаха с широките си усмивки, докато бавно крачех напред.
Представяте ли си? А преди малко бях там...
Всъщност, на кой говорех? Надали някой щеше да прочете в момента мислите ми. А, да...май говорех на себе си. Понякога забравям да се обръщам към своята "скромна" личност в първо лице и започвам да се възхвалявам. Ама че глупост...а?
Както и да е. Зарязвайки обърканите си мисли, върнах погледа си отново към земята, като буквално го забих в нея. Пред мен на около две крачки се жълтееше малко парче метал, което привлече вниманието ми. Стрелнах се бързо към него, като изгладняло животно, тичащо към вечерята си и бързо го вдигнах от земята. Щом отворих дланта си...какво да видя...едно малко десетаче ме гледаше от там.

- хаха! - разсмях се.
Че защо да не се смея? Така се засилих към тези стотинки, все едно бях видял парче злато на земята. Де да беше...а? Щях да си уредя живота. Представи си, Аш...ако имаше парче злато. Какво щеше да направиш? О, знам! Щях да устроя голямо пиршество в стаята си и да поканя всички. Дори онзи рошльо Шейн, който щеше да излапа повечето мръвки. А после...после щях да заведа Ив на малко пътешествие в далечните земи. Може би в онзи митичен Скайфол, който те откъсваше от реалността. Ах...

-Аааах! - извиках този път, обаче от болка. 
Унесъл се в мисли и фантазии, напълно бях забравил, че вървя право срещу сградата. Съдбата реши да ме накаже за това мое "разсейване", като не ми помогна да се опомня, а ме остави да стоваря лицето си право във вратите, които бяха затворени. Носа ми се смачка на хармоника, косата ми се разроши, замятайки се напред, а в ушите ми забучаха "барабани"...
- Проклета врата! - изругах и отворих вратите широко.
Преминах от другия им край, докато все още разтърквах почервенелият си от удара нос и се запътих право към стълбището. А от там, право нагоре...

Ах, Сто Слънца. Градът, с магическите елементи. Бижуто на територията Феникс, бла бла бла. 
Денят бе прекрасен. Ясен, чист, с онова усещане за свежест, носещо се във въздуха.
То бе сладко, опияняващо, невероятно. Сякаш Богинята, бе решила че времето днес ще бъде прекрасно, време за интересни случки и любов. 
Е, разбира се... 
Нашият герой, Зед, тъкмо бе пристигнал в Сто Слънца. Градът бе... огромен, зашеметяващ, пленяващ.
И разбира се, пълен с магьосници. Те бяха едва ли не навсякъде, като малки мравки работници, служещи на своята кралица. Или Богиня. Понякога, бе трудно да разбереш къде свършва едната, и къде започва другата. 
Магьосника (или може би би било правилно да кажем БЪДЕЩИЯТ магьосник), вървеше без цел из града. Облечен в червени дрехи със средно дълъг ръкав, носещ няколко "изненади" между гънките на дрехите си, той напомняше може би наемен убиец или наемник повече, отколкото бъдещ член на гилдията на магьосниците. 
Естествено, никой не бе казал че ще го приемат. 
Но какво друго можеха да направят с него. Той беше талант. Нали? Бе красив. И бе избил съвсем сам петнадесет некромансъра на крехка детска възраст. Странното бе, че дори той не си спомняше кога. Или къде. Как. Защо.
Цялото му детство и пубртета му бяха като мъгла. Сякаш... сякаш не бяха съществували. 
Но стига, стига с грозни, тъжни мисли. Бе прекрасен ден, бе НЕВЕРОЯТЕН ден. 
От слухове, подмятания и полуизречени слова, Зед разбра че има нещо като изпит в една от градините. Незнайно защо, всички я наричаха "Градината" с главна буква. Интересно... 
Когато пристъпи, той видя... хъх, какво всъщност видя? 
Феерия от цветове, пир за сетивата. Цветя, дървета и трева в перфектна хармония. 
Зед седна на една от пейките, за да се наслади на това, което ставаше пред очите му. А това бе, просто подухването на вятъра. Сладък и топъл. Песента на листата. Движението на цветята...
Ах, толкова много, толкова много.

Градината... 
Не бе ли тя просто обикновен парк, в който обучаващите в Сто Слънца разпускаха? Може би. На пръв поглед, изглеждаше най-обикновено място. Имаше си дървета, храсти, малко езеро с преминаващ над него мост, който я свързваше със сградата и още куп най-обикновени неща.
Ала, някъде там, се криеше един цял нов свят.
Ако човек дръзнеше да се откъсне поне за миг, от обикновенното си ежедневие, можеше да го забележи. Само няколко стъпки в страни и можеш да видиш онази красота, която остава скрита от очите ти. Няколко крачки...ей там...до водата и ще забележиш това, за което никога не си подозирал. Кристално чиста, а под повърхността и дузина малки рибки, играещи си сред купища сладководни водорасли.
А тревите и, по-наситени и от цветовете на дъгата. Допреш ли ухо до земята, можеш да чуеш шума на растенията. А ако си земен маг, дори може да разговаряш с тях. Дори да не чуеш човешки глас от тях, можеш да усетиш кипящата енергия в стъбълцата им.
Между тревите би забелязал всички малки създания, борещи се за живота си всекидневно. Малките чистачи на природата, или онези многомилионни дребосъци, които с малките си щипки носят зрънца към своите домове, за да нахранят своята кралица.
Какво да кажем за въздушните магове, като нашият Зед? Това бе едно от любимите им места. Като повелители на небето и силите които властват над него, някой предшественици на чернокосия красавец, обичаха да прекарват времето си тук. 
Вятъра подухващ между дърветата, сякаш можеше да възвърне силите им и да зареди телата им с нова доза живителна енергия, която те да използват в бъдеще.
Един нов свят... Само трябваше да се вгледаш, за да го намериш.

Блатен тъжник
Арника
Бедреница
Вълча ябъклка
Полска челебитка
Обикновен повет
Вратига
Волски език
Бял имел
Брош
Бял оман
Вълче биле
Котешка стъпка
Дяволска уста
Дебрянка
Азии препрочиташе отново и оново имената на растенията докато Томас подробно й обясняваше за тях.
След седемнадесетия препрочит той я дръпна леко в страни от пътеката и й показа билките. Той се огледа тържествуващо.
-Повечето са тук, а Вълчото биле и Волският език са малко по-нагоре. Е, госпожице Разир, да се залавяме за работа.
Той пусна голямата плетена кошница на земята в която се предполагаше да трупат билките и тръгна напред. Започна да ги сочи и назовава по имена както и да казва по колко ще им трябва от всяко.
Азии се спря пред малки жълти цветчета и се загледа с тях отвисоко.
Томас застана до нея и запбяснява.
-Това е Бял Оман. Явно е първото нещо с което ще започнеш а, госпожице Разир?- Подбутна я той леко и се отдалечи към красиви синьо-бели цветя, които по-рано бе нарекъл Полска Челебитка.
Половин час по-късно Кошницата вече не бе самотна. Освен началните билки към тях се бяха присъединили и Дяволска уста, Блатен тъжник и Арника. Азии не обръщаше много внимание на билките. Търсеше двете подходящи. Но й бе станало смешно как Томас бе избрал Полската Челебитка. Много красива като него. Леко й напомняше за онзи мит за Нарцис.
Приближи се до малки розови цветченца и започна да бере.
Томас седна до нея в тревата и загледан през листата към лъчите на слънцето заговори:
-Това е Котешка стъпка. Съдържа вещество с успокояващо действие, стимулира силно регенеративните процеси на човешкия и животинския организъм, отразява се благоприятно на кръвоносната система и усилва съпротивителните сили. Общо взето, нищо което да може да зайнтригува младата госпожица, нали?- Погледна я той с усмивка на лице. Тя само се подсмихна и го бутна в тревата. След което се търкули до него смеейки се.
Мина известно време докато съберат всичко, но накрая бяха доста доволни от постигнатия резултат.
-Е, аз ще отида да оставя тези-посочи той билките в кошницата- а ти по-добре отиди да си поговорите с Хейз.-Каза той и затвори кошницата здраво. След което й се ухили по неговия си начин и тръгна без да дочака отговор.
Азии се подсмихна и оправи леко косата си от въргалянето като прибра един кичур.
Сякаш щеше да получи такъв.

Девойката остана сама с билките си, а те бяха толкова разноцветни и много.Ако ги наредиш една до друга на земята, ще получиш красив многоцветен и ароматен килим.Докато ги беряха заедно с Томас, Азии забеляза, че Хейз бе отишъл някъде с един от учениците, затова сега имаше предостатъчно време поне да се подготви затова, което щеше да му разкаже за две избрани от нея билки.
Но как да разбере какви са им свойствата?Никъде по тях нямаше поле за инструкции за ползване или описание на свойствата им.А докато отидеше до библиотеката за да намери някоя дебела книга за билки, учителя щеше да се върне.Не и се искаше да отиде при него и да му каже нещо от сорта "Ами това е билка, тя е зелена и мирише хубаво"....не, искаше да го очарова със знанията си.
Разир стоеше на просторната поляна, а вятъра играеше с дългите и коси, проклинаше русокосия си другар, който дори на благоволи да и помогне.
В този момент усети присъствие зад себе си и се извърна рязко, готова да се защити, но вместо враг готов да я нападне, пред нея стоеше красиво момче, с дълга, гарваново черна коса и червени, като изумруди очи.Той се усмихна приятелски и се настани до нея:
-Здрасти!Аз съм Тес.-подаде ръката си той, а момичето я пое леко неуверено.-Не се притеснявай, аз уча тук и от одеве ви наблюдавам с твоя приятел и реших, че имаш нужда от помощ.
-По какво си личи?-попита Азий.
-По отчаяния ти вид...изписан е на лицето ти от няколко километра.А ти си?
-Аз съм Азий Разир и уча в Фрей Филт , рейнджър съм.
-Интересно, обичам да общувам с рейнджъри, винаги научавам нещо ново.
-Да, но този път няма какво да научиш...Защото дори аз самата не знам нищо за тези тъпи билки.-каза намусено момичето.
-Хей, това че не ги познаваш, не значи че са глупави.Пък и няма как да не си чувала изобщо нищо за някоя от тях...-момчето се замисли за момент и после добави усмихнат.– Имам оферта за теб. навита ли си?
-Зависи каква е?
-Изцяло в твоя поза... Ще ти помогна за билките, ако и ти ме научиш на нещо полезно.Съгласна?

Азии се удиви сама на себе си. Колко лесно си бе казала името и от къде е заради вида му. Говореше топло, караше те да се чувстваш уютно въпреки външния му вид.
– Имам оферта за теб. навита ли си?-
-Зависи каква е?-
-Изцяло в твоя поза... Ще ти помогна за билките, ако и ти ме научиш на нещо полезно.Съгласна?-
Да го научи на нещо полезно?!? Та Азии все още незнаеше нищо... Освен знанията който бе придобила през годоните за драконите и природата, тя все още не знаеше нищо като рейнджър. А имаше ли и какво да знае?
-Е, не мисля, че мога да те науча на нещо. Не съм отдавна във Фрей-Филт... но давай, да те чуем. Какво искаш да знаеш?-

-Е, не мисля, че мога да те науча на нещо. Не съм отдавна във Фрей-Филт... но давай, да те чуем. Какво искаш да знаеш?-изчурулика девойката видимо полъскана че я заговаря такъв красив мъж.
Тес разтърка замислено брадичката си, какво ли можеше да научи от нея...беше на доста по-горно ниво, знаеше доста неща и беше като цяло напред с материала.Но имаше неща, които ги знаеха само рейнджърите, а и самите елфи и това бе как да примамват животните, как да ги привличат.Беше му интересно да се запознае с това умение и ако имаше как да го прилага поне повърхностно..За миг през лицето на младежа пробягна тъжна сянка, сети се на кого би могло да му хареса това умение, но тя бе сега някъде далеч.Както и да е, трябваше да е позитивен, затова отново впусна чаровната си усмивка:
-Искам да ме научиш как чрез енергията си да призовавам различни видове животни.-заяви с ентусиазъм той.-Това вие елфите трябва да си го притежавате отвътре доколкото знам...Така ли е?Ще ме научиш ли?-ставаше вече нетърпелив като малко дете.

/Азии , искам да опишеш как призовавш някакво животно било то и котка.Опиши как впускаш енергията си и така нататък...това ще ти даде точки.А Тес можеш да видиш как изглежда на 2рата или 3тата страница на Лотус - той е бившо гадже на Арадел :)/