Градината

First topic message reminder :

Тя се разделя на две, като обгръща имението. Предната част се състой от езеро, в което растат водни лилии. Едно малко каменно мостче свързва двата бряга. Задната част е обсипана от всякакви цветя и черешови дървета. За нея се грижат членовете на гилдията. Тя е гордостта на друидите и те полагат много усилия, за да я запазят толкова приказна.

Есенен ден. Обикновен, като всеки друг. И все пак, необикновен. Най-после той излезе навън. Бе някак странно. Виждаше всичко през прозореца си, и все пак не можеше да повярва.
Имението се променяше. Да, все още имаше много работа преди да се върне обратно в пъланата си слава и разкош но като името на държавата, Феникс то се възраждаше от пепелта.
И Зед помагаше за реализирането на тази мечта. Бе странно, да много, много странно. Сякаш някой бе изтрил всичко от предишния младеж и бе натъпкал главата му с нов характер.
Аш, мъжа който преди известно време ги бе доста понатупал на една тренировка със Ейс сега бе тук при него. Един от онези, силните.
Да, той бе доста могъщ. Единственото което Блекуинд научи от тази война, беше колко слаб и смешен бе. Скай беше прав. Само се хвалеше, но нямаше никакво покритие. Онази жена, просто му показа какво означава смирение. Искаше му се да изкрещи на миналото си Аз колко безплодно и глупаво е цялото му перчене. Бе плашещо. Разбира се, Зед не бе толкова арогантен че да се мисли за някой с огромна сила или могъщество. Но... тази жена... просто... го смачка. Пречупи го.
Оцеля, но сякаш нещо дълбоко в него умря завинаги. Но стига!
Успя да защити малките! Все пак имаше сила в него... не колкото си представяше, но не бе напълно безполезен.
Усмихвайи се, той си спомни че не е сам. Погледна Аш, който го гледаше изучаващо. Сякаш се чудеше какво ли става в ума на мъжа. Забавното бе, че самия Блекуинд не знаеше какво точно става там. Колелцата го тласкаха към някаква пропаст като че ли...
- Извинявай. Замислих се за нещо...
- Няма проблем. Как си?
- Добре... По-добре имам предвид. – ухилвайки се, момчето завърши пейката. Ставайки той разкърши тялото си, леко схванато.
Време бе за следващата пейка. Зед се ухили, когато си представи как земните магове излагаха аргументите си пред лидера на гилдията и как молеха да бъде одобрено искането им. Определено бяха вложили много усилия в пейките.
Основите им бяха каменни, създадени чрез магия. Изглеждаха мраморни, но мага се чудеше дали наистина са. Със сигурност, бяха създадени от пръст, превърната в скала и оформена след това чрез уменията на друидите. Дървените части, изглеждаха така, сякаш се бяха слели с камъка.
Боята, която той използваше бе по-скоро лак подчертаващ дървесните линии и каращ ги да блестят. Щяха да бъдат много красиви, след като изсъхнат. О, да! За малко да забрави...
Мъжа се съсредоточи върху пейката... Представи си я като една точка в градината, след което я завъртя няколко пъти, така че да види всяка нейна част. Когато успя той направи отпечатък от нея в ума си. Завъртя го, докато не се отпечата в очите, в ума му. След което остави силата да потече през него. Бавно... спокойно... Като лек бриз... Когато най-после усети всичко напълно, Зед отвори очи, и наложи създадения модел върху пейката.
Така, той създаде съвсем прост въздушен щит върху нея. Щеше да се задържи няколко часа, достатъчно за да позволи на лака да изсъхне без да бъде повреден от прах или вятър. Или недай си боже от някой уморен работник...
Но това просто упражнение изтощи Зед. Той се чувстваше, така сякаш току-що бе приключил дълга, изтощителна тренировка. Легна на земята, и задиша тежко.
- Впечатляващо. – бе единственото което Аш каза.
- Благодаря. Доста прост щит... но... явно... все... още... не... съм... възстановен. – думите излизаха с усилие от устните на мага.
- Ще се оправиш. Все пак, аз съм те лекувал. – усмихна се земния маг.
Блекуинд му се ухили, но усещаше как сърцето му блъскаше бързо, силно. Какво, да го вземат драконите ставаше... нима бе толкова сериозно ранен че една проста магия да го изтощаваше?!

Честно казано, това ми дойде малко в повече. Една магия и толкова бързо се предаде? Не мисля, че ако бе мой ученик, щях да оставя нещата така! Ако бях на мястото на Скай, щях здраво да натупам задните части на този младеж, че да се стегне, да скочи на крака и да се приведе във вид, достоен за един истински въздушен маг.
Приближих се до Зед, надвесвайки се над тялото му. Огледах го внимателно от глава до пети, преценяйки ситуацията.

- Какво? Ти да не се измори случайно? - избъзиках го леко, ала май ситуацията бе наистина сериозна.
Дори не ми отвърна. Само ме погледна през катранено черната си коса, която падаше над очите му и изпуфтя нещо под носа си, което така и не разбрах. 
Ясно ми бе, че му трябва помощ. За това приклекнах до него и докоснах с два пръста мястото под брадичката му, където щях да усетя най-добре ритъма на сърцето му. 
А то, биеше лудо. Силата, която бе използвал в момента явно го бе изцедила до край и трябваше да се регенерира. Магията ми нямаше да му помогне толкова, ако го лекувах. Нямаше вътрешни или външни рани, а според мен се нуждаеше само от една здрава почивка. 
За това се ухилих широко, както обичах винаги да правя и му зарекох :
- Виж, приятел. Стягай се и си направи една хубава почивка. Ако искаш, ще говоря със Скай да отсъстваш няколко дни от занятията, а после ще наваксаш. Наистина ти трябва една хубава почивка...
Изведнъж, чернокоското понечи да стане, навдигайки се на лакти.
- Аз...
В мигом го хванах за рамото и го избутах назад, за да може да легне отново на земята.
- Ей, ей! Като казах да си почивах, нямах предвид разходки. Полежи си тук, докато се успокоиш. Остави слънцето да те погрее и ритъма на сърцето ти да се укроти. А пък аз, ще се заема с пейките.
- Наистина...ли?
Последва лек смях от моя страна.
- Нямаш грижи. Пък, някой път ще ме почерпиш сок от моркови! 
Потупах чернокоското по рамото и се изправих на крака. Завъртях се около себе си и огледах ситуацията, в която се намирах. Имаше около дузина-две пейки, които все още чакаха да бъдат пребоядисани. Нямах против да помогна на колегата, защото все пак, трябваше да покажа уважение и към него, въпреки, че преди време бях изтупал праха от гърбината му. 
Но, преди да се заема, с каквато и да е била работа, се обърнах към Роза. Привиках я до себе си, а когато тя се приближи до мен се наведох и тихо и прошепнах на ухо:
- Ако свърша бързо, после ще те заведа да хапнем сладолед.
Една нежна детска усмивка се разля по лицето и, което ме накара също да е усмихна. Надявах се да харесва идеята ми.
Преди да хвана четката и боята, погледнах към дърветата, които се намираха около нас. Няколко от тях скриваха слънчевите лъчи, които бях препоръчал на Зед като лековито лекарство, за това се заех да му ги осигуря. С помощта на малко "Телекинеза" отместих по-големите клони на дърветата така, че те да се изкривят навътре към стеблата. Увързах клоните им един в друг така, че да не се отделят отново и бързо се захванах със същинската работа.
Взех четката и боята, а след това се запътих право към първата най-близка пейка. Заставайки до нея, останах леко учуден. До сега не бях забелязал, колко интересно, всъщност изглеждат те. Мраморни пейки! Добре, че не бяха прозрачни, че трудно щяха да ги намира човек, ако иска да си отпочине в тоя пек. Всички щяха да лежат по земята като Зед и щяхме да приличаме на пролетни кокичета. Кой поникнал до езерото, кой до храстите, всички щяхме да лежим на земята, сякаш спяхме зимен сън...
Разтърсих глава, от поредната простотия, която ми бе дошла на ум. Погледнах в лявата си ръка, където се намираше малката кутия с боя. Отворих капака и, а отвътре ме лъхна силната миризма на ацетон или каквото беше там. Мразех този мирис! Като стоях повече от пет минути в боядисана стая, ми се замайваше главата, очите ми бавно започваха да се затварят, а дори понякога, започвах и да халюцинирам. 
Изведнъж...
-*Апчихууу...* - разнесе се гласът ми из околията на Градината.
Той бе толкова писклив, че привлякох вниманието на неколцина души, които впериха погледи в мен. Дори Роза се обърна от изненада, подвиквайки ми шеговито : 
- Наздраве, учителю! 
Засмях се, но само за миг, преди отново да извия стройният си глас около дърветата на Сто Слънца. Този път кихавицата бе по-силна от предишната. Толкова силна, че от устата ми изхвърчаха няколко струйки слюнка, която образува малък облак капчици пред лицето ми, а пък от кутията с боя се изхлузи малко количество, което тупна точно между краката ми.
Подскочих стреснато назад, поглеждайки към петното лак в краката си.
- Мамка му и прасе! - изругах ядно, а Роза добави след мен :
- Аши, да не се разболяваш?!
Обърнах лице към нея, като понечих да отвърна. Уви, поредната кихавица се навдигна в гърлото ми, а онзи неприятен гъдел, който се появява в носа ти всеки път, когато ще кихнеш, започна яростно да ме дразни. 
Този път, бях подготвен. Преди да съм залял тревата с поредната тоза слюнки и лак, наврях устните си във свивката на лакътя си, опитвайки се да запуша хем устните, хем носа си. Стиснах здраво ръка и...кихнах отново, но този път по-заглушено. Щом отместих глава назад, видях появилото се слузесто петно върху ръката си.
- ИуууУ! - креснах подобаващо за случая и побързах да го избърша в дрехите си - Не знам. Май съм алергичен към...към...това, което се намира в тази кутия! 
В следващият момент, посочих малката кутия на Роза, а тя ми се ухили насреща.
- Не се предавай, Кихльо! Знам, че ще се справиш!
Свъсих вежди, докато все още забърсвах ръка в дрехите си.
- Много смешно!
Искам или не, трябваше да свърша работата и то по-скоро, ако не исках да си омажа целите дрехи в лиги. Беше трудно. Особено в моментите, когато стоях надвесен над пейката с четка в ръка и трябваше да съобразя към кой край да се изкихам, за да не изригна върху прясно положеният от ръцете ми лак. Но, не се предадох ни най-малко! Ту топях четката в боята, ту я разнасях върху дървените орнаменти на пейките. А в промеждутъците между топенето и боядисването с четката, намирах и време да се изкихам злобно и да напоя отново дрехите си с течност, забърсвайки я ръката си, я носа си. Надявах се единствено на едно - да се случи чудо. Да изчезнат половината пейки в дън земя, при оня рошльо от подземията, та да си ги боядисва той. Или пък да дойде Скай да "удари едно рамо" на колегата си, вместо да се чуди и днес с кои обеци ще е по-сладък. Ама уви...работата май щях да си я върша сам...

Вятъра продължаваше да гали листата. Бе един от моментите, когато въздушните магове се чувстваха в безопастност. У дома си. Усещаха силата, която галеше цялото им същество, докосваща сетивата им.
В момента, младия маг изпитваше точно това. Най-голямото удоволствие за един маг. Да усеща своята стихия навсякъде около себе си.
Това сякаш зареди изтезаното му тяло. Почувства се отпочинал, сякаш бе спал с години и сега за пръв път се събуждаше от дългата кома в която бе. Отново виждаше възможностите, отново имаше желанието да продължи...
Да бъдеш силен... Какво означаваше това? Дори и да прекара живота си в мислене над въпроса, Зед едва ли би открил отговора. Не знаеше дали някой изобщо може да го открие. Със сигурност той не би успял. Никога.
Надигайки се, героя ни огледа с празен поглед градината. Слънцето високо в небето изгаряше земята със своята топлина, подсмихвайки се от високия си трон. Вероятно в момента се забавляваше, гледайки надолу към малките мравки опитвайки се да издържат гнева му.
Аш, бе отишъл напред и се занимаваше с пейките. Зед можеше да се закълне че го чу да си подсвирква. Което бе странно, защото изражението му говореше че ще убие първия който го заговори. Обмисляйки възможностите си, момъка се го подмина и отиде до следващата пейка.
Искаше да измисли нещо креативно... Нещо интересно. Ако трябва да бъдем честни, просто му бе скучно.
Оставяйки „творческата” страна на ума си да се рее, той автоматично започна да боядисва. Бе едно от уменията които притежаваше. Бе го придобил... отдавна.
Работата вървеше добре. Милувката на вятъра го измъкна насила от летаргията в която тялото му бе изпаднало. Бе време за работа. Щеше да почива по-късно...
– О, значи най-после се събуди, а? – прозвуча гласа на Аш зад него. На усните му играеше вечната усмивка, която честно казано бе стряскаща.
– Да, най-после... - отговора бе даден без работата да бъде прекъсната.
– Значи ще свършим по-бързо. Ти поеми лявата страна, за мен остава дясната.
Бързо кимване, и продължаване. Какво можеше да направи за да забърза процеса...
Реещи се мисли, преминаваха като високоскоростни влакове през магистралите на ума му. Една след друга, без прекъсване. Отново и отново.
– Хей, какво правиш?! – чу някъде зад него. Зед погледна, и видя как няколко четки летяха.
Ако някой друг бе видял изненаданото лице на мага, щеше да си помисли че някой друг, а не той правеше това.
– Аз... Не знам? – но веднага след като изрече тези думи, решението изникна в ума му, сякаш изскочило от кутийка. „Разбира се. Създаване на тънки пипала, с нещо подобно на ръце в края им. След което подаване на достатъчно енергия, за да бъдат контролирани. Просто... Но кога го направих?!”
– Е... Поне ще свършим доста по-бързо. - бе единствения отговор който получи.
Продължи да бъде кукловод... Колко ли можеше да създаде? Рядко си задаваше подобни въпроси. Още по-рядко откриваше отговора им. Но сега, искаше да научи.
Застана в средата на пътеката. В далечината, видя няколко други ученика които също боядисваха.
“Трябват ми още четки...”
“Добре... Да видим... Пипалата трябва да са тънки, но достатъчно здрави за да могат да бъдат изпратени на големи разстояния. Ръцете... Нормални. Не, всъщност не. Големи, колкото да могат да работят с четката...”
Мърморейки си под носа, Зед засмука въздух. Енергията бушуваше в него, като буря, обещаваща разрушение. Въздуха бе като глина в ръцете му. Бе странно, колко лесно му бе да го моделира според желанието си. Всичко изглеждаше ясно, просто...
Едно... Две... Три... Пет... Шест... пипала. След последното, мага усети болка в главата си... Опита се да създаде седмо но опитите му не се увенчаха с успех.
Насочи внимателно създанията си към най-близките четки... и ги грабна. Всичките. Едновременно.
Чу няколко недоволни вика, но ги игнорира. Нищо не трябваше да наруши концентрацията му в момента.
Сега... Момента на истината.
Като луд художник, той започна яростно да боядисва. Макар за страничния наблюдател това да изглеждаше като откачен танц, създаващ красота. Пейките, напълно нормални се сляха с пейзажа. Виждаха се, но само когато човек е близо до тях. Отгоре или отстрани, те изглеждаха като трева.
Последни движения... и енергията му изчезна. Почувства се, като изцеден портокал който е захвърлен в кошчето. От глава до пети, цялото му тяло го болеше. Ужасно много.
Време бе да полегне малко... да... Почивка...