Градината

First topic message reminder :

Тя се разделя на две, като обгръща имението. Предната част се състой от езеро, в което растат водни лилии. Едно малко каменно мостче свързва двата бряга. Задната част е обсипана от всякакви цветя и черешови дървета. За нея се грижат членовете на гилдията. Тя е гордостта на друидите и те полагат много усилия, за да я запазят толкова приказна.

Вместо Бишъп да му отговори, Ив с цялата си прелест застана пред всички и погледна студено и строго право в очите на Аш. Този поглед го накара буквално да се уплаши. Тази жена хич не си поплюваше. Караше те да изпитваш огромен респект от стойката и визията й.
-Сега... - почна тя и щракна с пръсти преди да е довършила изречението си.
В този момент три дървета и четири храста, намиращи се в красивата и богата градина на факултета посърнаха, изсъхнаха и се спаружиха за един миг.
-...ти ще ги върнеш към живота.
Първоначално Аш си отдъхна, от факта, че няма да отговаря на повече въпроси. От друга страна обаче, все пак леко се притесни. Беше правил това и преди, но само на един екземпляр. В момента го караха да съживи общо седем растения и то не малки.
-А да и споменах ли, че трябва да ги съживиш едновременно?
Земния маг поклати глава.
-Е, вече знаеш. Почвай.
Жената определено беше решила да изгони ученика от Сто слънца. За нея познанията относно магията и природата, която тя контролира бяха изключително важни. В нейните очи Аш вече беше скъсан. Но все пак сега му се даваше шанс да се поправи. Всичко зависеше само и единствено от него.

Абе, честно да си кажа...мацката с голямата гръдна обиколка, май ме бе взела на мушка. Е, щом искаше да си играем така, трябваше да покажа най-доброто от себе си. От първият ден, когато бях тук, бях закърнен с практиката. Точно това ме мотивира още повече и бях сигурен че ще се справя. Въпреки всичко което стана до сега, се стегнах и направих няколко крачки напред. Огледах ситуацията - плачевна. Все едно тайфун бе минал от тук и се бе развилнял, точно там където не трябваше. Е, чичо Аши трябваше да оправи нещата! Изпуках кокалчетата на пръстите си, превъртях няколко пъти китките си и се подготвих за мисията си. Мислено, си я нарекох "Акция Храст". Не знам защо, дойде ми ей така ...да си наименувам задачата, а после евентуално като я завърша, да си я добавя в бележника със изпълнените задължения. А пък черният лист където стоеше домашната ми от преди тридесет минути, сигурно щях да сдъвча, изплюя, после щях да го изгоря и отново да го сдъвча, накрая преглъщайки пепелта остнала от него, че да не може някой да го възстанови.

- Ох, май се отплеснах - обърнах се към г-жа Севен-незнам си какво (сериозно, това име не можех да го запомня). - Сега се захващам.
Отново огледах всичко на земята. Три дървета и четири храста. Или четири храста и три дървета? Малко се обърках. И в математиката не ме биваше, ама добре че това не го включиха в изпита.
Наведох се до едно от изсъхналите растения и пъхнах пръста си в корените му. После го поднесох към устните си, засмуквайки го като бебе. Беше сухо, солено и ... после стана на желе в устата ми. Нямаше никакъв живец в горкото дърво. Явно г-жата си знаеше работата и можеше да умъртви всичко с един замах. Трябваше да се справя с задачата си хем бързо, хем задоволително - две трудни за съчетаване неща. Е, може би убийцата на растения бе с десет, може би двадесет нива над мен и не я виня за това, ама не можеше да очаква от мен едно щракване от което дърветата да станат мигновено и да се посадят отново в почвата. Затворих очи и се съсредоточих. Започнах тихо да си шепна.

- Хайде Аш, знам че го можеш. Един път се мотивирай като хората и си свърши работата. Няма да си нехранимайкото който беше едно време. Сега си тук, трудиш се от адски много време и трябва да покажеш какво можеш! Един неочаквано появил се изпит, не трябва да те затрудни. Това е живота, момче! Цял живот имаме изпити, които трябва да преминаваме. Било то в училище, извън него, че и в тоалетната дори. Стегни се говедо такова и направи каквото трябва...стегни се...стегни се...
Ръцете ми се изправиха леко пред тялото, усещайки как енергията сама се задвижи в тях. Вече усещах контрола над нея по-осезаемо от преди и имах чувството че мога да я контролирам по-свободно. не я бях използвал доста дълго време, но това бе хубавото. Можеше да я засиля отведнъж и да я запратя към земята...но не! Пожелах да направя всичко внимателно и прецизно. Приклекнах, докосвайки леко земята. Едва допрях дланта си до нея. Единствено исках да усещам студената повърхност и власинките на почвата. Мравките които лазят по нея да могат дори да преминат, ако пожелаят. Да ме докоснат, погалят с рогцата си и да отминат.
Освободих силата си, насочвайки я не към изсъхналите растения, ами към това което се намира в почвата. Търсех със слепи очи остатъци от корените на вече неживите създания. Където и да бяха те, трябваше да ги намеря. Почувствах съпротивление, което ме накара да се мотивирам още повече. Нещо пречеше на силата ми да проникне по-дълбоко. Нещо като стена, препятствие или може би точно това което търсех. Зарових пръсти в земята, за да усетя топлината и. В момента исках нейната сила, да се слея с нея и да я използвам. Изтласках от ума си всички мисли за корени и тем подобни и се насочих към живота. Да създам нещо, което да придаде от живота си на тези растения. Стиснах здраво пръсти и отворих очи. Погледа ми бе съсредоточен, вглъбен в едно нещо - мъртвите растения. Те бяха моята цел. Да възвърна живота от пепелта и да му вдъхна нов живот. Почвата около тях се разтресе и започна да се рони на малки частички. Единствено стволовете и изсъхналите корени оставаха непокътнати. Измежду всяка пролука, започнаха да се показват малки стъбълца бръшлян. Той се заизвива по земята като змия, търсеща пролука. С всяка изминала секунда ставаше все повече и все повече, докато не затрупа мъртвите растения. Покриваше ги със зеленината си, до последната частичка. Нямаше и частичка от изсъхнал клон, стебло или листо. Всичко бе покрито от очите ни. Не поглеждах към никой друг, единствено бях се втренчил в бръшляна. Отдръпнах ръце от земята рязко, прекъсвайки всякакъв приток на енергия към почвата. Оставих бръшляна бавно да започне да губи енергията си и да я пренасочи към почвата. А станеше ли това - точно там бяха и умрелите дървета и храсти, които трябваше да я поемат по пътя и. Да я съпроводят към корените си, да се внедрят отново в земята и да се съживят. Не толкова бърза магия, но изпипана. Седнах на земята и кръстосах крака. Опрях ръце в коленете си и зачаках, продължавайки да се взирам в бръшляна, който бавно започна да пожълтява.

Учудващо за някои или не, но Аш изглеждаше адски спокоен, концентриран и съсредоточен, досущ като някой монах от Летящият град. За разлика от преди малко, сега просто беше в синхрон с природата около себе си. Още повече, че не използваше по нормален начин магията си, а подчиняваше друго растение, за да прилее енергийният му поток в дърветата и храстите. Това направи впечатление на Ив, макар че не искаше да си го признава, защото както казахме и по-рано, предводителката не го харесваше особено много. Но за добро или лошо папируса свърши работа. Соковете му почнаха да се транспортират в мъртвите треволяци и те бавно, но сигурно почнаха да възвръщат малко по малко нормалният си жизнен вид. В рамките на десетина минути пред очите на всички се извисиха същите онези дървета, които бяха покрусени, а храстчетата кокетно набъбнаха с пъпки на почти цъфнали цветове.
-Ха хааа...това е моето момче! - възкликна доволно Бишъп.
Колегата му, както и Тес също се усмихваха. Явно Аш не беше пълна загуба, но Севентийл все още не беше сигурна.Искаше й се да го изпробва още малко, преди да признае, че се е справил порядъчно. Затова тъкмо когато растенията бяха съживени и младият маг още не се беше изправил, тя започна да контролира почвата и от нея изникна огромен бурен с остри и дълги тръни по него. За секунда го изпрати към Аш, който сега трябваше да изостави спокойствието си и по някакъв начин да се защити. Начина трябваше да измисли той самият. Имаше различни варианти скрити под ръкава си, но трябваше да прецени, кой ще е най-подходящият за тази ситуация.

/Тед опиши успешна защита срещу бурена/

Оп, изненада! Явно не бяха свършили изпитанията ми и ето че ново препятствие - голям и островръх бурен, който искаше да ме наръга. Ама че напаст! Трябваше да се защитя по някакъв начин и то много бързо. Дори, прекалено.
Вече мускулите ми бяха загрели от използването на магия и не ми трябваше много време да се концентрирам наново. Трябваше да опитам нещо ново и бързо, което да ме спаси. И тогава, в главата ми изникна идея! Стиснах отново юмрука на едната си ръка, а другата изпънах здраво така че пръстите ми да сочеха право към растението. Освободих отново енергията в тялото си да се движи свободно. Процеждах я този път не само през ръцете и пръстите си, ами през цялото тяло. Усещах студенината на силата в мен, която струеше през всяка пора на тялото ми. Поглеждайки надолу към ръцете си, виждах как малки снопчета сиво-синкава светлина излизаха от върховете на пръстите, китките и нагоре към лактите ми. Чувствах се по-готов от всякога! Спуснах се надолу към земята, като свих колене и право паднах на единия от тях. Допрях едната си ръка в почвата с такава сила, че ръката ми да изтръпне от болка. Не за друго, ами за да може енергията ми да изригне през нея като малък вулкан и да застрои в почвата. Използвах "Блокада"-та която научих наскоро и все още знанията бяха пресни в главата ми. Точно пред пръстите на дланта ми, почвата се разтвори и в един миг, от нея се появи защитната стена! Здрава като камък дървена дъска, която с надявах да ме предпази! Веднъж извисила се пред лицето ми и готова за защита, я оставих да ме предпазва, докато с другия си крак се изтласках напред. Отскочих от земята и с все сила насочих стиснатия юмрук на другата си ръка, право към почвата. Преди да го забия, стиснах още по-силно и отпуснах енергията в него да заизлиза на талази. Така почвата щеше да се размекне и ръката ми свободно щеше да проникне през нея - без да се наранявам. Търсех едно - корените на този голям бодил! Забих юмрук в почвата, докато ръката ми не потъна почти до лакътя. Когато усетих пречка пред пръстите си - това бе моя миг! Трябваше да опитам на всяка цена да умъртвя това растение или щях да се простя с изпита си. Отпуснах ръка и разтворих пръсти в почвата. Опипвайки около малката дупка която се бе образувала отдолу, напипах дългият и тънък корен който преминаваше пред нея. Надявах се да съм докопал правилното растение и да се справя. Стиснах го здраво, като същевременно стисках и зъби, готов да поема някой удар по главата си. Отпуснах тялото си и оставих останалата енергия която бях освободил, да излезе през дланта на лявата ми ръка - право в корена. Трябваше ми не повече от секунда, за да разбера резултата. Или щях да се справя или щях да припадна на място...

Стената се издигна бързо пред Аш, а другата му ръка вече държеше корена на приближаващият се прекалено бързо бурен. За жалост магията му не беше толкова бърза и не можа да го умъртви преди да го е достигнал. Но поне преградата му бе стабилна. Едрите шипове се забиха в нея, като минаха през дървото на сантиметър от лицето му. Но не успяха да го докоснат. Блокадата беше осъществена. Чак няколко секунди по-късно буренът почна бавно да изсъхва, защото енергията на момчето беше почнала да циркулира в стъблото и след още минута растението увехна, бариерата се прибра в земята, от където се беше появила и всичко утихна. Аш премина и второто изпитание. Но оставаше още едно, нали? Радваше се за този си успех, но нямаше как да скрие притеснението си, което го глождеше от вътре, а именно: какво го чака сега.
Гилдмайсторката не каза нищо. Само застана до Силвърмайнд и леко притвори очи. Младежът или имаше невероятен късмет, или наистина беше отбрал колкото може да отбере човек от обучението си до сега. Но имаше още време до крайните решения.
Хейз излезе напред и застана пред ученика си.
-Браво, Аш. - окуражи го той. - Готов ли си за последното изпитание?
Момчето вдигна леко уморено вече рамена.
-Нямам друг избор, нали?
-За жалост не.
-Тогава съм готов. - въздъхна той, а менторът му само се усмихна.
-Третият кръг се състои от близък бой, без използване на магия, срещу човек, който е по-силен от теб, но все още не е майстор.
На Аш у прилоша. Ръкопашен бой! Ужас! Сега или щеше да се изложи с гръм и трясък и да го пребият или и той не знаеше какво.
-Опонента ти ще е....Тес!
Стана му още по-лошо. До колкото познаваше новият си приятел, той бе близо пето или шесто ниво. Горе долу колкото и Роза. Как щеше да успее изобщо да го победи? Но никой не му даде отговор. Дългокосия красавец застана срещу него с лъчезарна усмивка.
-Не се безпокой. Дай всичко от себе си.
Малко след като изрече тези думи се затича и го нападна. Като начало реши да не го мъчи много. Сви юмрука си и с леко приклякване го насочи към левият му хълбок.

/Аш опиши защита и възможна атака, като оставиш решението дали си успял да нанесеш удар на мен./

Стига бе! Ама те сериозно ли си мислеха че с Тес ще се бием? Ама и той май бе на същото мнение! Приближи се до мен едва на няколко крачки и ми се ухили насреща. Ама какво искаше сега? Да го ударя право в лицето? Щеше да ми е по-лесно да предизвикам два корена от земята и да го приклещя в някой ъгъл (или по-скоро да се опитам да го направя), от колкото да му посегна. Е, вярно че в началото го мислех за лигав перко и женчо, но пък в последствие разбрах колко готин е.
Червените му очи гледаха настървено към мен и явно бе готов за атака.
-Не се безпокой. Дай всичко от себе си. - бяха последните думи които изрече и се стрелна право към мен. Приклекна и единственото което усетих бе силна пронизваща болка от едната страна на тялото ми. Не успях да се предпазя. Дори, не успях да реагирам навреме. Явно реакциите ми бяха по-бързи когато ставаше дума за магия или пък да използвам такава. Но когато ставаше дума за ръкопашен бой, малко или много се стъписвах. С магията бе по-лесно. Присягам се, отпускам се и...то само си става. Изхвърчат от мен искри като след празненство, пускам огън и жупел и трепя наред. Когато ми се наложеше да се бия в началното училище мислех само за едно - как ще загубя, ще ме пребият, ще падна на земята гърчейки се безпомощно и всички ще ми се присмиват. Това ме стъписваше и губех всякаква ориентация около себе си и контрол над тялото. С годините малко или много преодолях този детински страх и в малкото боища в които съм участвал в баровете, съм се справял добре. Е, един-два пъти се отървах само със счупен нос, но и това бе достатъчно. Но тук, трябваше да се "ступам" с някой, който ми бе близък...или поне го мислех за такъв.
От удара на Тес, се плъзнах на около двадесетина сантиметра назад. Присвит на една страна, държащ се за мястото където усещах най-силна болка. Нямах много време да мисля, ако исках да се справя. Повдигнах глава и погледнах пред себе си. Мазната усмивка на магчето се бе изпънала точно пред мен. Червените му очи отразяваха слънчевата светлина по такъв начин, че изглеждаха прозрачни. Нямах време да мисля, но можех да атакувам. От тази ми позиция ми оставаше само един опит. Ръцете ми бяха заети, а тялото ми бе достатъчно изтощено от изпита и от поетия удар, че да не мога да се изправя навреме. Единствено ми оставаше да опитам удар с крак. Още преди някой от нас двамата да се е изправил паднах назад. Отпуснах ръце за да падна на дланите си, които трябваше да поемат тежестта на тялото ми. Присвих в това време коляното на десния си крак и същевременно с това, изпънах максимално левия нагоре - право към усмивката на Тес. Стиснах зъби и се надявах в този момент, да усетя препятствие пред обувката си.

Препятствие имаше - хубавото лице на Тес и обувката на Аш попадна точно върху него. По-опитният земен маг падна от удара, но бързо се подпря на ръцете си и се изтласка, така че да скочи и да се озове стабилно отново изправен. Усмихна се леко за успеха на новият си приятел. Все пак той не искаше да го скъсат, но от друга страна нямаше право да не дава всичко от себе си. Или поне не всичко, но толкова колкото е нужно за минаване от първо във второ ниво. Точно затова, веднага след като се изправи стабилно му направи подсечка в глезените и зеленокосият младеж се просна по гръб. Следващият удар щеше да е доста силен и щеше да е за доброто на Аш да го избегне, защото Тес стисна юмрукът си, подскочи право към него с изпънат юмрук право към лицето му. Ако успееше да го направи, което беше доста вероятно, Аш щеше да се хвали със счупен нос. Дали щеше да му се размине?

/Теди опиши опит за защита или отбягване. После настрой зара на 2. Ако сбора от числата е над 10 се отърваваш./

Да се защитавам? Да бягам? О, Света Елисандра! Да беше тук да ме предпазиш с силата си, ала не бях толкова достоен за това! Тес вече летеше към мен, а аз не виждах друг начин да се спася, освен да поставя ръце пред лицето си, надявайки се Тес да пропусне. Присвих лакти и образувах един голям "Х" пред лицето си. Стиснах здраво очи и долепих ръце до лицето си. Нямаше друг начин да се измъкна. Всъщност, това щеше да си е чист късмет, ако Тес пропуснеше или ръката му се приплъзнеше покрай ръцете ми. Сега бе момента да разбера дали ще кървя няколко дни или ще се измъкна, по някакъв невиждан начин...

The member 'Fate' has done the following action : Зар

'Късмет' : 9, 6

Най-случайно обаче, късмета бе на страната на начинаещия, по закона на Мърфи. Тес вече предусещаше как ще стовари юмрука си право в носа на Аш. Не щеш ли обаче се подхлъзна на няколко измокрени от утрешната роса, листа и изгуби баланс. Ръката му премина на милиметри от лицето на младия земен маг. Леко прикачи бузата му и я одраска, но нищо фрапантно или кой знае колко болезнено. А дали не го беше направил нарочно, само и само да даде шанс на приятелят си? Не каза нищо, но едва доловима усмивка се появи на лицето му, когато пропусна. Нямаше как да остави нещата така обаче. Знаеше, че зоркият поглед на Ив го наблюдава и колкото и да се опитваше да е по-мек със зеленокосият, не можеше винаги да му дава пролуки. Затова при залитането се наведе, преобърна се и го удари силно в корема. Аш отстъпи няколко крачки назад и се закашля. Последва още един удар в лицето, после още един в рамото и трети в бедрото.
-Хайде бе човек. Удари ме поне веднъж. - опита се да го надъха чернокосия, след което замахна с крак да му направи подсечка. Така ту искаше да го стовари на земята, ту му даваше шанс да се измъкне и да нападне. Всичко бе в неговите ръце.

/Тед опиши успешна защита и малка атака./

Ама че гад беше този Тес! Не стига че бе по-силен от мен, ами и ме тормозеше доста умело! Абе, биеше се наистина добре, не можех да го отрека. Поех няколко не чак толкова силни, но пък за сметка на това много точни удари. В корема, лицето, рамото и бедрото - добра серия от удари, които едва не ме повалиха на земята. Опитваше се да ме разсея по този начин, но нямаше да се дам лесно! На бой носех колкото и на пиене, за това можеше да се поборим още дълго с него!
След подигравателното му запитване дали няма да го ударя най-накрая, Тес замахна към мен с крак. По-скоро приведе тялото си леко надолу и запрати единия си крак странично - право към кокалчетата на моите два. Да, ама не! Този удар си личеше от километри и можех да се предпазя лесно от него. Но какво да направя после? Трябваше да реша в последствие. Още при първото замахване от страна на Тес, отскочих назад, ала той не се спря. Сменяше крак след крак като се опитваше да ме събори на земята. И тогава, ме осени злата ми идея! Вперих погледа си право в сменящите се крака на чернокоското и се опитвах да хвана ритъма. Подскачах винаги когато се доближаваше до моите и почти ме удряше, докато не прецених да скоча по-рано. Така щях не да избегна атаката му, а по-скоро да се стоваря върху размятащият се крак. Или щях да го счупя или поне да спра атаката му. А от там, щях да имам идеална видимост към лицето му, което можех свободно да шамаросам!
Ето го и левият му крак, който замахна към мен. Едно...две...три и...изненадващ скок! Не присвих колене близо до тялото си както обикновено, ами съвсем леко - колкото да се повдигна на тридесетина сантиметра от земята. Когато видях крайника на новия ми "враг" да минава точно под мен, изпънах крака надолу в надеждата или да го премажа, или да го приклещя между моите.

Аш отскочи на достатъчно малко разстояние, така че Тес да няма време да дръпне обратно кракът си. Това определено изненада всички и само след секунда, подметката на обувката му смачка глезена на по-опитния земен маг. Костта поддаде над натиска и изпращя. Дългокосият мъж извика от болка. Беше паднал на земята, с едната си ръка държеше счупеното място, а другата бе забита в почвата. Стискаше зъбите си, само и само да не изкрещи отново. Малкия му изигра подъл номер и макар и малко прекалено, породи много плодове на труда му. Учителите все още гледаха леко, да не кажа доста изненадани. Предводителката на гилдията направо не можеше да повярва, че този тъпак се е справил.
-В това момче май има хляб, Хейз. - усмихна се доволен Силвърмайнд, след което изтича до раненият, клекна и почна да лекува глезенът му.
Ако трябва да бъдем честни Аш не искаше да му чупи тялото и се притесни за приятелят си. Така и двамата контузени се озоваха един до друг.
-Тес аз...май прекалих. - опитваше се да се извини зеленокосият, но приятелят му само го погледна, помъчи се да се усмихне сдържано и просто му подаде ръка. Новобранецът я погледа малко, след което успокоен и доволен от себе си я стисна в мъжка, признателна хватка.
Когато кракът на красавеца бе отново във форма, Аш му помогна да се изправи и двамата победоносно се обърнаха към останалите.
-А ти казваше, че няма да се справи.
Жената не отговори нищо на подчиненият си учител. Признанието за успеха на младока се разигра като вътрешен монолог.
-Явно съм сгрешила. - бе единственото, което каза, но то бе напълно достатъчно за Бишъп.
-И все пак наистина е много глупав.
Менторът въздъхна с усмивка.
-Да, такъв си е.
Те тръгнаха при тях, като Ив говореше докато върви.
-Момче, официално завърши успешно изпита си. Продължавай в същия дух и може и да стане нещо от теб.
Хейз потупа Аш по рамото, след което обърна внимание и на Тес.
-Как си?
-Само драскотина. Вече е добре.
-Мисля, че поводът има нужда от отпразнуване.
-Съгласен съм. - отвърна чернокосия. - Но нека първо малко си почина. Усещам, че глезенът ми все пак се нуждае от един топъл компрес.
Всички се засмяха на изказването му.
-А вие ще се присъедините ли към веселбата? - попита Нийл шефката си.
Тя не беше много по тези неща, но от друга страна не помнеше кога за последно се е забавлявала.
-Е добре, какво пък толкова. Вечерта в осем всички обратно тук. Сега си починете.
След още няколко договаряния всички се разпръснаха, като Бишъп вървеше с Аш към сградата и му обясняваше колко е доволен от него.

/Аш, официално си второ ниво. Сега е време за отдих/

Преминахме бързо през коридорите, пътечките и дори мостчето което водеше към втората част на Градината необезпокоявани от никого. Все едно си бяхме двама другари които си обикаляха по късните часове на нощта. Е, не бе толкова късно, но определено си бе тъмничко.
Въпреки пакостите които Шейн бе сътворил предния ден, не го водех на каишка. Имаше пълната свобода да прави каквото си иска, стига да не изяде някой човек разбира се. На няколко пъти от радост животното ми скочи на гърба и ме събаряше на земята. Времето през което стоеше затворен в стаята не му се отразяваше много добре и явно наистина искаше да си играе с някой.

- Стига си ме закачал, пакостнико - сопнах му се по едно време, когато за пореден път ме събори на земята. Е то биваше игра, ама неговото си бяха циркаджийски номера. Просто прекаляваше. Не че не му се връзвах и аз на акъла като подскачах като побъркан около него и се въргалях по земята, ама все пак трябваше да се държим на ниво. Преди всичко бяхме...тоест аз бях човек и трябваше да изглеждам така, както биха ме приели и другите хора.

- Ох, Шейн! Спри! Нека си починем!
Седнах до едно дърво и се облегнах на него. А тигъра, дим да го няма! Изчезна нанякъде!
- Знам че ще се върнеш, момче. Няма къде да отидеш! - извиках след него, в посоката в която изчезна.
От толкова разсъждения преди малко се изморих по-скоро психически от колкото физически. За това и се спрях. Малка почивка преди да продължа да търся учителите нямаше да бъде от излишък.

Аш не чака дълго, докато тигъра се завърне при него.
-Хах, знаех си. - каза доволен сам на себе си и се изправи. -Хайде момче, намери останалите.
Шейн сякаш разбра заръката и вкара животинските си инстинкти в действие. Тръгна към центъра на градината, а нашият герой го последва. Звярът долавяше отделни миризми във въздуха, но търсеше определени. На Тес или на Бишъп. И ето, че ги откри. Зави зад един храст и продължи.Аш вървеше след стъпките му неотлъчно. Като се замисли, май до сега не беше обикалял в градината по тъмно. Сега му се виждаше още по-красива и голяма.
Изведнъж иззад едно дърво се показа Роза с широка усмивка.
-Ашиии...ти дойде.
Изтича до него и го хвана за ръката, като почна да го влачи след себе си, без да му дава възможност нито да каже нещо, нито да спре. Минаха през още няколко растения, когато пред младокът се откри прелестна гледка. Точно до езерото се бяха изправили всичките му добри познати от гилдията - Хейз, Нийл, Тес, Ив и естествено принцесата, която го пусна и изтича пъргаво до тях. Листата на ограждащите ги дървета светеха в жълто като нощни фенери, а около тях ниско летяха синкави светулки. На една продълговата маса, застлана с бяла покривка бяха отрупани храна и напитки. Преди момчето да успее да се окопити от приятната изненада, всички, с изключение на предводителката се провикаха:
-Честито минаване, Аш!
Всички бяха усмихнати, радостни и весели. Все едно празнуваха не преминат изпит, а рождения му ден. Бяха се постарали да има всичко, което харесва. Магът наистина се почувства специален.
-Хайде, цяла вечер ли ще стоиш като пън? - пошегува се приятелят му, с който само до преди часове си разменяха удари. -Да пием за Аш, земен маг, второ ниво.
И наля шампанско в кристални чаши, като подаде по една на всеки. Отиде до зеленокосият и му връчи и неговата собствена, като я чукна леко и отпи.
-Идеята беше на Роза. Организира всичко съвсем сама.

Наиситна, не знаех какво да отвърна. Гледах ту Тес, ту Роза която клепаше с малките си красиви очи. Толкова мило бе от нейна страна да ми обърне такова внимание! Добре че бе тъмно покрай нас поне до толкова, че да не се вижда истинският цвят на лицето ми. Сигурно ако не бе и цветната ми коса, веднага щяха да забележат че съм се изчервил! Не че аз го виждах де, усещах го. Топлината на кръвта нахлуваща в главата ми и разстилаща се по бузите.
Накрая, реших да се отблагодаря на малката Роза. Дадохме си наздравица всички , въпреки че Предводителката го направи леко вяло. Бе с няколко крачки по-назад от всички и определено и личеше че не иска да бъде тук. Зарязах мислите си за нея и отидох при Роза. Коленичих до малкото момиче (поне на ръст) и разперих ръце около нея.

- Ела да те прегърна! - извиках радостно, а след секунда момичето бе в обятията ми.
Стисках я здраво като плюшена играчка. Достатъчно силно за да ми е приятно и толкова че да не я смачкам. После я пуснах леко, целунах я по челото и я погалих по бузите. Очите ни се срещнаха и без да примигваме дори, се спогледахме така няколко секунди.

- Благодаря ти. Колкото и тривиално да звучи, наистина това означава много за мен. Но как го направи без да разбера нищо? Честно! Думичка не знаех че някой крои такъв ...готин план!

-Разбира се, че няма да разбереш. Нали за това се нарича изненада.
Момичето се усмихна грейнато, хвана го за ръката и го задърпа към останалите. Хейз му наля в една чаша отлежало, ароматно и само леко разредено червено вино и му я подаде.
-Надявам се да ме правиш все така горд.
-Господин Бишъп, аз... - почна трогнато Аш, но учителят му го спря и се усмихна.
-Стига толкова разговори по работа. Да се забавляваме.
Настана веселие, смях, всеки разказваше различни истории, коя от коя по-интересни. Даже Ив, която гледаше да се държи по-стегнато и сериозно се усмихваше. Нещо, което Аш долови и си каза, че когато се смее, жената всъщност е наистина много красива. Сякаш за първи път я виждаше такава, каквато е в действителност. Разбира се, това не продължи дълго, защото гилдмайсторката трябваше да се грижи за репутацията си, но не пропусна да разкаже и някоя друга смешна случка от нейното детство.
-Ако искате вярвайте, но като малка бях доста грозно дете.
-Това е невъзможно. - опита се да протестира Нийл.
-Така ли мислиш? Казваш го, защото не си виждал снимките ми до петнадесет годишна. Бях плондер.
-Добре, къде са те?
-Изгорих ги естествено.
Всички прихнаха да се смеят на историята й. Беше им малко трудно да повярват, че тази прекалено силна, прекалено талантлива и прекалено красива жена, някога е била дебеланка, която никой не е харесвал.

Е, не че аз я харесвах де, но нямах против да стои в компанията ни. Все пак от нея зависеше дали щях да продължа обучението си в Сто Слънца или шях да се скитам безцелно. По един или друг начин, трябваше да и благодаря. Но, не и в този момент.
Отпих още няколко големи глътки от това така блудкаво но все пак приятно на вкус вино. Усещах тежкият му вкус който се криеше зад няколкото излети чаши вода в него и ми се искаше да го опитам чисто. Така, както излиза направо от бъчвата. Да се наведа, и да отпия няколко големи глътки които да утолят жаждата ми.
Всички се забавляваха и това ме радваше наистина. Времето минаваше бързо и неусетно във веселие по случай преминаването ми в ново ниво. Изглеждаше ми като празник за рожден ден. Дори, от една страна го приех така. Не помнех дори собствения си. Кога бях роден, дата, час. Това бяха дреболии които не ми правеха такова впечатление. Точно за това и не бях го празнувал от толкова години.
Издебнах няколко минути в които всеки бе се отделил нанякъде, а аз останах сам срещу огъня. Приклекнах до него и се вгледах в пламъците. Взех една пръчка която догаряше вътре и избутах част от жаравата малко в страни. Поставих няколко нови сухи клонки отгоре и зачаках да се разпалят. След около минута огъня се разгоря и пламна малък пламък. Достатъчно, че да ми свърши работа.
Оставих чашата си с вино настрани и потърках ръце за да ги стопля. После поставих едната си над пламъка на около двадесетина сантиметра и зачаках. Исках да усетя изгарянето му за да я отдръпна след секунди. Когато топлината обзе дланта ми, я отместих за малко. После пак върнах ръката си, но този път с пръст напред. Едва го докоснах до огъня и пак отдръпнах ръка. Повторих движението няколко пъти за да преценя до колко можеше да изгори кожата ми. Когато бях готов, започнах да прокарвам през пламъка всеки един от пръстите си. Един по един преминаваха бавно, без дори кожата ми да изгаря. Единствено усещах леката топлина която ме галеше.

Пред очите на Аш, пламъкът изведнъж промени формата си и се процеди право нагоре, в тънка ивица, която премина между разстоянието на два от пръстите му, без да ги нарани. После се върна в нормално състояние, но само за момент, защото след този момент, огънят се сгъсти, стана по-плътен и почна да се променя в различни фигури - на птица, на човек, на цвете, на кон. Накрая образува цяла рисунка от източен залез - слънцето, облаците и планините и ливадите над тях.
Момчето никога не беше виждал нещо подобно. Даже не подозираше, че огнената стихия може да се използва по толкова красив и пленяващ начин. Той обърна глава назад, за да разбере кой е виновникът. Всъщност знаеше кой е. Тази малка палавница. Тя беше огнен маг, а и обичаше да си играе. Сигурно това бе личният й подарък към него. Наистина обичаше това момиче. Но какво бе учудването му, когато видя, че на едно дърво на малко повече от два метра разстояние от него, се беше облегнала не Роза, а Ив Севентийл, с чаша вино в ръка и поглед забит в жарта. Тя даже не движеше крайниците си, даже не помръдваше пръстите си, а огънят й се подчиняваше толкова леко и плавно.
-Красиво е, нали? - попита тя, някак замислено.
-Да. - успя само да отвърне момчето, защото наистина не знаеше какво да каже. Чак сега се сети. Някъде преди, не можа да си спомни точно кога, бе чул, че гилдмайсторката им е единственият човек на света, който може да управлява и петте земни елементи-въздух, вода, земя, огън, светкавица. Това наистина я правеше нещо впечатляващо.
Русокосата красавица се оттласна от дебелото стъбло и тръгна към Аш. Спря се на няколко крачки от него и му подаде една кристална кана.
-Неразредено вино. И аз не харесвам размесеното. Много е блудкаво.
После се изправи, обърна се и се отдалечи като отиде при другите двама учители. Те се смееха и радваха и веднага я включиха в разговора си, а тя само леко кимаше и едва си позволяваше да се усмихне, колкото да държи добрият тон.
Докато Аш седеше и гледаше учудено след нея, до него дотичаха Роза и Тес и буквално се строполиха на земята до него, като му направиха мечка. Знаете, онзи приятелски номер, когато аверите ти скачат върху ти, за да ти направят секано. Е, Шейн не познаваше този хорски обичай, затова изръмжа ядосано, че смачкват сервитьора му. Да, за тигърът Аш беше сервитьор, защото му носеше храна. А и се грижеше за него. Може би беше иконом. Кой знае с какво го оприличаваше животното.
Двамата другари се засмяха на постъпката на звярът, а Тес го потупа по главата.
-Спокойно момче. Не се коси, нищо няма да му направим.
И после го гушна силно. Напомняше му за Арадел. Но след като го пусна се снижи до нивото на приятелят си и съзаклятнически го попита.
-Вие с предводителката какво? - намигна му чернокосият - какво си говорихте? хайде де на нас можеш да кажеш.
За да подкрепи Тес и Роза се наведе от другата му страна и го изгледа също толкова дяволито, като земния маг. тези хора, можеха да го побъркат.

О, да! Тези двамата наистина можеха да те побъркат. Роза стоеше с големите си очи и сякаш искаше да и кажа най-голямата си тайна. Е, щом искаха да играем тази игра, нека го направехме.

- А, нищо. Общи приказки. Ама в тона и долових едно такова...сякаш не искаше само да си говорим. Нали се сещаш... - сръчках с ръка Тес в ребрата и се засмях на думите си. - Кой знае? Може и да мина набързо в трето ниво! Ха-ха!

Потърсих с очи съда който ми даде Ив. Взех го и набързо си отлях нова чаша, като изхвърлих останалият бълвоч. Допрях чашата до устните си като оставих аромата на виното да се разнесе под ноздрите ми. Отпих една голяма глътка и я оставих в устата си няколко секунди. Прокарах я по езика, по вътрешната част на бузите и я глътнах на един дъх.

- О, да! - възкликнах толкова силно, че всички ме чуха. Дори Ив. Когато ме погледна с кристалните си очи в които проблесна огъня и кимнах в знак на благодарност. Вдигнах чашата нагоре в наздравица и извиках - Пием за Вас, Кралице!
Да,да! Знам че не е кралица, но ми дойде много дълго да кажа "Гилдмайсторке" или "предводителке на нашите неопитни души"...а пък и като включим вече идващият ефект от алкохола, още много думи щяха да ми бъдат трудни за произнасяне тази вечер.

Ив ококори очи при това определение.
-Кралица?! Това е нещо ново. Определено ще свикна лесно.
И се засмя, а колегите й последваха примера й.
-Младите са толкова необуздани. - каза Нийл с умиление, като гледаше трите за него, все още деца.
-Е и аз не съм стара.
-О, разбира се, че не. Но ни е трудно да ви възприемем като онова малко момиче, което дойде тук преди седем години и за минимално време надмина всички ни. За нас сега не сте просто млада, красива, преуспяла жена, ами...ами...цяла Кралица.
-Силвър....ти си пиян. - резна го само Ив и се усмихна.
Май вече всички бяха заместили виното с по-силният му вариант, всички освен Хейз. Той не искаше да се напива, а на Роза не беше разрешено, макар че в елфски години тя наближаваше двадесет, даже ги минаваше с малко. И все пак тук не й даваха.
-Вие тримата елате тук. - викна ги Бишъп и младите бързо се присъединиха. -Аш, каза, че пием за Ив на шега, но наистина. Нека всички вдигнем чаши и да пием за нас. Че сме всички тук, заедно, живи и здрави. Елисандра ни е свидетел, минахме през доста трудности в последните месеци и още доста по-големи ще дойдат.
Ив свъси вежди като си спомни за всичко това, Роза и Аш носталгично наведоха глава, Тес стискаше прекалено здраво чашата си, а другият учител ги гледаше всичките един по един и се чудеше дали ще намерят сили в себе си да посрещнат това, което се задава. Всеки изживя думите на Хейз по собствен, индивидуален начин.
-Но в момента всички сме добре и празнуваме и виждам само усмивки и греещи лица. Това трябва да значи нещо нали? За това пия аз. За всички вас и за тези, които сега спят или са някъде в града. Тази гилдия винаги ще е ваш и наш дом. Наздраве.
-Наздраве. - чу се от останалите и чашите се изпиха на екс, после напълнени наново и пак изпити, като малката принцеса пиеше сок от круши.

След неколкократните наздравици реших да се поспра малко. Нямах нужда да се напивам от рано. Не че беше...напротив. Отдавна слънцето се бе скрило, но не си падах по пиянските изцепки.
Погледнах към Роза, която стоеше кротко и отпиваше с неголямо желание от чаша пълна с жълто-кафява течност. Настаних се до нея на около метър и загледах напред.

- Ама че са весели.
Констатирах без дори да си давам на представа че гледах към две дървета, а не към учителите които се бяха събрали малко по в страни.
Тогава, погледнах към чашата на Роза. Тя видя погледа ми но не каза нищо. Постоях така няколко секунди и оставих своята която бе почти пълна до средата близо до ръката и. Ако се присегнеше можеше да я хване без да я забележи никой.

- Да ги разменим? - зададох и конкретно въпроса без да увъртам.
Ръката ми стоеше на няколко сантиметра от моята чаша, в готовност да я грабне ако се появи Бишъп или онази кралска особа с трудната фамилия. Въпрос на секунди бе Роза да утоли жаждата си. Знам че го искаше защото забранените неща бяха най-сладки дори в нашият свят.

Момичето погледна към чашата, после към Аш с милите си огромни очи.
-Ама аз...не мога....
Той не отвърна, но погледа му беше повече от ясен. А той гласеше - ако ти си траеш и аз ще си трая. Принцесата прекара още няколко мигновения в чудене и обмисляне на нещата, но накрая леко се усмихна. Какво толкова имаше да го мисли? Най-накрая щеше да опита алкохол, истински, който така й забраняваха. Тя сложи с малката си ръчичка, своята собствена чаша на тревата и като професионално и незабелязано премести пръстите си, обхвана тази на зеленокосия перко. Надигна я и я доближи до носът си. Помириса малко и аромата се забоде в ноздрите й остър и натрапчив. Това я накара да се поколебае, но после пак събра смелост и отпи една глътка. Едва прекарала я през гърлото си, лицето на детето видимо се измени. Мускулите й се сбръчкаха в странна гримаса, устните й се прехапаха, бузите й се зачервиха леко, а очите й.....Да кажем, че изглеждаше така, сякаш много силно я боли корем. Аш забеляза тази рязка промяна и се наведе леко към нея.
-Роза?... - попита притеснено той.
А принцесата на Илион изведнъж подскочи, изригна като вулкан или като змей, който изкарваше дим от устата си.
-Аш говедо таковаааааааааааа......... - изкрещя Роза държейки чашата с вино високо вдигната, така че всички да я видят. -Как може да ми даваш тази пумияяяяя....
И трясна стъклото в земята, което се разби на няколко големи части. Това буквално втрещи младежа. Той определено не очакваше това, особено като виждаше, че сама иска. Той подскочи стреснат и притеснен, а Бишъп И Нийл вече го гледаха на кръв.
-Направил си каквооооооо???????
-Ама аз такова, аз само исках, да...да...
Главата на момчето килна надолу примирено, че за пореден път е направил гаф и ще му викат. Тес от своя страна се кискаше. Този Аш, голям шоумен беше.
-Роза моля те, кажи им....
Но момичето не само, че не им каза. Очите й беснееха. От тях реално излизаше огън. Тя грабна една от все още пълните бутилки и я хвърли по приятелят си. тя удари земния маг в тиквата, при което той се стовари по гръб, а бутилката се клатушкаше нейде до главата му. Повече от половината течност беше навлязла в устата му при сблъсъка, което автоматично щеше да го напие иска или не. За сега беше в нещо като несвяст.
Роза се изправи, изтупа двете си ръце една в друга, отправи се към масата, взе една дълбока чаша и си сипа сок от круша, след което се отдалечи от всички останали.
-Плашещо дете..... - констатира Тес, който седеше до предводителката си.
-Мразя деца. - каза на свой ред тя.

Не знам колко време бях загубил съзнание, но явно не бе много. Първоначално когато отворих леко очите си, не виждах почти нищо пред себе си. Бледите сенки идващи откъм огъня се хвърляха право върху лицето ми и ми пречеха да видя кой се е надвесил над мен. След няколко секунди разтъркване на очите и по-старателно взиране, видях че това бе Тес.

- А-а... какво стана?
Все още не осъзнавах защо бях припаднал или по-скоро не ми се бе избистрило в главата последното нещо което се случи. Когато и това стана, понечих да потърся Роза. Нима тя самата не искаше да отпие от онази чаша. Защо ми посегна, явно май щеше да си остане загадка.
Изправих се на лактите си и избутах Тес в страни. Исках да видя къде е малката принцеса, поне да и се извиня. Но, не я виждах никъде. Изпсувах на ум. Надявах се само да не съм я прогонил с глупостта си.

- Къде е? - обърнах се направо към Тес, като се надявах хубавеца да ми обясни случилото се.

Тес само посочи с пръст към едно от дърветата и Аш се обърна към него. Не разбираше защо обратима му му показва това.
-И какво по-точно трябва да видя?
Красивият мъж въздъхна, хвана брадичката му и я повдигна, така че зеленокосият младеж заби поглед в клоните. И тогава я видя. Роза клечеше на един от тях намусена, със скръстени ръце пред гърдите си. Земният маг се изправи бързо и изтича до ствола на дървото.
-Роза, моля те. Какво толкова направих? - попита в недоумение той.
Малката го изгледа ядно и врътна главата си на страни демонстративно. Всички останали ги наблюдаваха. Беше им интересно как ще се развият нещата. Учителите отдавна бяха забравили факта, че са ядосани на Аш защото все пак бе толкова бясно повален, че решиха, че това е достатъчно наказание.
-Нищо не си направил. - извика малката принцеса. - Аз исках да опитам, но как може като възрастен да ми даваш да пия тази гадост?
Тя скочи ловко и пъргаво на земята и вдигна глава, за да го гледа право в очите.
-Отвратителна е. Толкова горчи. Никога няма да пия. Никога, никога, никога! - твърдо заяви детето.
-Виж ти. Май постъпката на безотговорният Аш ще посади едно добро зрънце за цял живот. - усмихна се Нийл. - Кой да предположи.
Ив и Бишъп кимнаха в съгласие.

Усмихнах се. Останах доволен от думите на Роза, въпреки че все още се страхувах да не съм я обидил по някакъв начин. Приклекнах близо до нея като не откъсвах поглед от красивите и очи.

- Кой е казал че е хубава? Че е приятна? По-скоро съм склонен аз да ти дам да опиташ "като възрастен", от колкото някой ден да се криеш по храстите с бутилка в ръка, а онзи сладък малък дракон ... - тук направих малка пауза в която се огледах около нас, търсейки животинката -... който така и не разбрах къде се е скрил, да те влачи до дома ти. Предпочитам да ти дам най-гадните неща за да ги опиташ и да се отвратиш от тях от колкото някой друг да те накара да ги ползваш против волята ти. Е, виж ме мен! Непохватен съм, мързелив съм, много ми знае устата и то никога не на място, но като пия от тази гадост се променям. Вярно че ставам по-сериозен но и буйствам което ми създава проблеми. Сега съм весел, ама след още някоя чаша и Тес пак ще ме набие. Ама този път, сигурно ще си го заслужа...
Продължавах да дрънкам като сменях постоянно темата. В главата ми имаше толкова много мисли които исках да изрека. А алкохола ме караше да го правя едновременно. От тема на тема преплитайки думите или пък изобщо забравяйки някой от тях...докато не усетих звучен шамар който се заби върху лицето ми.

- Аш, престани! - изрече сопнато Тес, който стоеше точно до мен.
- Добре де, добре. Аз само обяснявах колко лошо е да се пие.
Навдигнах чашата пред себе си и погледнах течността вътре.
- Гадна течност!
Поднесох я към устните си за да отпия и последните глътки вино, но не успях. Едва докоснал ръба на чашата, усетих как Тес ме удари през ръцете и тя падна на земята. Виното се разля като остави малка локва която за секунди попи в сухата почва. Погледнах нагоре търсейки лицето на Тес.
- А, ето те! - виновна усмивка се появи на лицето ми. Знаех че Тес е прав, но пък исках да си изпия виното до край. - Добре де, няма да пия. Спирам!