Градината

First topic message reminder :

Тя се разделя на две, като обгръща имението. Предната част се състой от езеро, в което растат водни лилии. Едно малко каменно мостче свързва двата бряга. Задната част е обсипана от всякакви цветя и черешови дървета. За нея се грижат членовете на гилдията. Тя е гордостта на друидите и те полагат много усилия, за да я запазят толкова приказна.

Върнахме се в градината без да си кажем нищо.Очаквах по-сурово наказание, но и това си бе достатъчно изобретателно, че да сломи духа ми.Когато хората се отдават на онази вътрешна безрасъдна страст, никога не мислят за последствията.Те са просто формалност, която стоварва желязната си ръка накрая за да сложи край на всяко приключение.Но и най-упоритият физически труд е безсилен пред истинския съдник намиращ се г гръдната кухина, чийто глас е докарвал немалко хора до лудост.Не бях направила нищо лошо, просто наруших правилата и все пак горчилката на вината ме давеше.
Градинарят, стар, но запазен старик ни очкваше с едно кашонче до себе си.Докато го приближавахме изследвах страните му.Хората отдали се на природата притежаваха онзи благ вид на лицето сякаш изваян от самата майка Природа.Малкото му бръчки по лицето представляваха гладки корита на малки планински потоци, а очите му бяха събрали в палитрата си безкрайното зелено.Колкото и да се опитваше да си придаде строгост не му се получаваше.Обърнатите нагоре краища на устните му го издаваха.В кашончето имаше ръкавици, лопатки и различни градинарски принадлежности.А до него бяха положеие две от онези мрежи с които се почистват басейните и водните повърхности.Без да ни каже и думичка той иззад гърба си извади друга торба в която имаше два гумени костюма, след което се обърна изчезна зад храстите.
Тес беше във видомо добро настроение, свирукаше си някаква песен, а безгрижието озаряваше лицето му.Изцъках остро с език и се заех да нахлузвам екипа си и да си избирам сечива с които да работя.
Беше си малко унизително, добре де...няма да си кривя душата, беше си доста унизително.Градината бе осеяна с младежи върху цветни одеала, които се радваха на слънцето и изпълваха пространството с звънлкивия си смях.А аз трябваше да обикалям между тях в костюм с които приличах на огромен кумен тюлен.И винаги когато бях в близост до някоя двойка или компания, разговорите затихваха, а иззад гърба ми се чуваше дразнещо шушукане.
Станах разногледа от всичките тези листа, по ръцете ми започнаха да избиват мазоли, ужили ме една оса, а една недобромерена катерица ме замеряше с кестени докато чистех листата под дървото й.
-Гаден летящ плъх, ако още веднъж ме уцелиш...кълна се ще се кача горе и ще те удоша с опашката ти.-изсъсках злобно, след което усетих няколко погледа вперени в мен.Хората явно си мислеха, че си разговарям самичка.Не ми пукаше, за това просто отдалечавайки се от мястото им казах:
-Никога нямайе вяра на катерици!
И след като с Тес събрахме толкова листа , че пре спокойно да направим изолация на някое имение, дойде ред на езерото.А то бе моят малък кошмар.Тиня, летящи твари, кал и......най-страшното нещо, което ме докарваше до сърцебиене-ЖАБИ!А крякането им кънтеше в ушите ми, напомнящо за безизбежната ни среща.Преглътнах тежко и нагазих във водата.Погледнах към чернокоското, който без усилия си цопаше в езерото свирукайки си същата онази песен като преди малко.Отново изцъках звучно и се заех с мъчението.Навлизах бавно мътната вода докато параноично се оглеждах.Минаха около 10 безгрижни минути, през които си събирах боклучетата необезпокоявана от никаква твар, докато изведнъж от една водна лили я не се появи един, голям, мазен, дебел, слузест, грозен, гаден, крастав, страшен, опулен в мен жабок.Подсъзнанието ми реагира на минутата като извади от диафрагмата ми и всичките ми добре смазани гласни струни, най-оглушителния писък който успях да произведа.След като огласих цялата градина, започнах панически да се катеря върху Тес, крещееки:
-ЖАБА,ЖАБА,ЖАБА...ЖАБАААААААААААААААААААААААААА!!!!!!!

Принцесата мъртва.....принцесата....мъртва....Свиркай си, свиркай си. Арадел и Тес обикаляха и с ентусиазъм почнаха да чистят. Наказанието не беше от най-неприятните или поне не от най-трудните. По-скоро беше продължително - листата, подкастрянето, езерото.
Книгата изгубена.....Това значи ли....Подсвирквай си. Мислите се блъскаха в главата на дългокосият мъж, но не показваше притеснението си. Не искаше да плаши приятелката си, както и да създава паника. Сега не беше времето за това. По-късно. Да, по-късно щеше да говори с Хейз, той нямаше да го излъже.
След като привидно весело оформи поредния розов храст, отиде при русокоска да й помогне за езерото. Но не очакваше убийственият й писък, който можеше да пръсне поне хиляда стъклени чаши.
-Жаба?.... - продума той и преди да се усети тя вече се катереше върху му като скубеше косата му, раздираше дрехите и се гърчеше като риба на сухо. Тес охкаше и се опитваше да я укроти. Какво толкова, една си жаба. Нямаше да я изяде. Когато накрая Арадел се озова почти върху главата му, вкопчила нокти за гърдите му като някоя уплашена котка, писъците й отстъпиха място на тракането на зъбите й. Младият мъж погледна към земноводното, което най-спокойно стоеше на един лист и издуваше гушата си. Как може тази животинка да я плаши толкова? Не разбираше. Но и не трябваше, всеки си имаше фобии, кои по-основателни, кои не. Той внимателно закрачи към края на езерото, за да я отдалечи от "кръвожадния нападател". Не щеш ли обаче глезенът му се запъна в едно водорасло и вместо да излезат, те залитнаха и полетяха назад. Пльоснаха по дупе в езерцето. Стресната от този сблъсък жабката отскочи и се озова върху главата на момичето.
-Ъх.... - се чу само от нея. Сякаш изгуби слово. Стоеше като препарирана, а очите толкова опулени, че чак наподобяваха тези на животинката върху нея. Устните й трепереха и се изкривяваха постепенно в грозна гримаса. Ето, че дойде и крайният предел и такъв умиращ вопъл излезе от крехкото тяло, че останалите ученици трябваше да запушат ушите си. Същото направи и Тес. Имаше чувството, че тъпанчетата му ще се пръснат. Жабата също не издържа и скочи от косата й, като изчезна под водата. Повече не се и показа. Но Арадел не спираше да пищи. Плачеше като малко дете, на което са му откраднали колелото, че и по-лошо.
-Хайде, хайде, стига...няма я вече... - опитваше се да я успокои Тес като махаше ръце пред нея, за да го забележи. Безуспешно. Тя продължаваше със своя вой.
-Ари...ще ни се скарат.... - пак безуспешно.
-Ъхъмммм..... - чу се груб мъжки глас и девойката замря изведнъж, все едно някой беше натиснал бутон за изключване, инсталиран на врата й. Обърна големите си влажни очи нагоре и съзря градинаря, който ги следеше.
-Ще чистим или ще ревем? хайде, какво се размотавате. Ставайте и довършете работата си.
И наистина не им оставаше особено много. Почти бяха приключили. Тес я повдигна и я погали.
-Аз ще изчистя езерото. Ако искаш ти отиди и полей дърветата.

И сякаш като завършек на апокалиптичната картина, жабокът се озова върху главата ми.Получих сърцебиене, причерня ми, лявата ми ръка изтръпна и за момент реших, че получавам инфаркт.Нелепата ситуация ме накара да си видя роднините от пето коляно.В паниката се засилих към Тес и истерично започнах да се катеря по него, съдирайки гласните си струни.Но чернокоското загуби равновесия е неподходящия момент и се сгромолясахме направо в езерото, в тинята, водораслите, мястото на което превиваваха тези дяволски изчадия.Изправих се, приличаща на блатно чудовище посетило нескопосан фризьор и наддадох пореден боен вик, който обаче бе секнат от градинаря.
-Ще чистим или ще ревем? хайде, какво се размотавате. Ставайте и довършете работата си.-каза строго той и се оттегли.
Измигах на парцали като издавах къси, нечленоразделни звуци.Тес ме погали и ми предложи да съм отишла да полея дърветата.Да полея дърветата?!?! След този терор, след този кошмар?!Мисля, че вече бях изтърпяла наказанието си, това ми бе достатъчно.Вонях на тиня и рибени изпражнения, вонях и на ТЯХ.В косата ми имаше всякакви боклуци, цялата треперих и тихичко хлипах разтроена от стреса, който преживях.Наистина не ми пукаше дали щяха да ме помислят за примадона, но това си беше моят страх, който ме докарваше до лудост.Сега се бях запътила към стаята си с желанието да си взема топъл душ и да сложа чисти дрехи и водата да изтрие негативните емоции.

Излязох на павираната пътечка , която водеше извън имението...влачех препълнения си куфар, а Шейн вървеше заблеяно зад мен.Бях сложила големи слънчеви очила, късите си панталонки и бял потник.Беше жега и отсега усещах, че няма да ми е много леко пътуването.Вървях с наведена глава, не исках да ме познаят и да виждам никой...докато не се блъснах в нечия твърда гръд.Познатия й аромат ме обгърна и ме накара да съжаля за момент, че си тръгвам така.Вдигнах поглед към Тес, който погледна мен, погледна и куфара и скръсти ръце очевидно чакащ обяснение:
-Ами...-започнах да пелтеча като ученичка.

Гледаше я учудено. Куфар, изглеждаща инкогнито, колкото беше възможно, Шейн зад гърба й.
-Ами....
-Какво е това? - попита леко строго той, но вътрешно имаше лошо предчувствие, което никак не му се нравеше. Ама никак. Така, по това време и с багаж. Какво на почивка ли отиваше? Забеляза отчаяният й поглед и смекчи държанието си. Прегърна я през рамо и втренчи червените си очи в нейните.
-Хей....какво става? Хайде, не се страхувай. Кажи ми.

-Хей....какво става? Хайде, не се страхувай. Кажи ми.-каза настоятелно той, но тонът му остана мек, което за момент едва не ме подлъга да му кажа истината.
-Аз..аз...отивам на гости на леля си.-излъгах нагло аз.-Вече е на години и...да, нали знаеш как е.А пък аз съм и любимата племеница.Хехе-изхилих се нервно.
За Богаааа, защо не можех да го излъжа, вътрешно раздирах мозъка си.Оглеждах се нервно наоколо а и почнах да се почесвам тук, там...където не ме сърбеше всъщност.
-Ще се върна един ден...скоро..да, поне така мисля.Аз те търсех да ти кажа, но не те...не те намерих.-дълга пауза.-Ще ми липсваш!-пуснах куфара ,той издрънча глухо и се сгуших в него.Не свалих очилата си, за да не види напиращите ми сълзи.-Обичам те и...не прави глупости.Съжалявам за всичко...аз съм отвратителен човек!-беше последното, което казах и се отскубнах от него, целувайки го продължително по устните.

-Леля!!! - възкликна той. Не знаеше, че има леля. Е не знаеше много неща, но това най-малкото му се стори съмнително. Но нямаше възможност да реагира защото тя се вкопчи в него и го целуна. Когато го пусна се обърна и тръгна със забързана крачка към изхода.
Тес стоеше като зашеметен и я наблюдаваше как се отдалечава. Искаше да я спре, не вярваше на тази така нескопосано измислена лъжа, но сякаш не можеше да помръдне. Беше като парализиран.
-Обичам те.... - прошепна той на себе си, докато любовта на живота му си отиваше.
Силен вятър задуха и разпиля дългата му коса.....

Тъкмо бях решил да отворя на викащият Хейз, ала тази лудата ме дръпна за китката и ме повлече към терасата.
"-За Бога?!" - помислих си аз.
Какво и ставаше?!Не ми даде шанс да се съпротивлявам дори.Дърпаше ме по земята безцеремонно, превъплъщавайки ме в собственият и багаж за излет.

- Ей Смит! Смит! - развиках се след нея, ала след като на няколко пъти не ми отвърна, реших че това е онова фалшиво име с което ми се представи.За това го замених и промених диалога - Джааа, Джааа - по-скоро звучах като грачещ гарван, от колкото на човек който искаше да привлече вниманието на някого.Гласът ми отекваше в градината и единственото което успях да привлека бяха учудените погледи на хората насядали по пейките, които не знаеха какво се случва с мен, ала им бе достатъчно интересно че дори някой от тях ни последваха като се спотайваха покрай дърветата и тайно надничаха.
Започваше наистина да ми писва! А и след като неколкократно грачех като черна врана, се ядосах и се извиках с все сила :

- Ей лудата! - надявах се това поне малко да я стресне и да вземе да се осъзнае, че не бях нейният чувал с картофи.Нито пък чувал!

Навлизахме навътре в градината, за да се откъснем от чужди погледи, но магчето толкова викаше, че това бе почти невъзможно.
- Ей лудата! - изкрещя се той.
Накрая ми писна. Спрях се рязко, пуснах го, обърнах се и му забих такъв тукат в лицето, че залитна и падна като се застопори на една ръка. Погледнах към няколкото любопитни ученика. Изпуснах част от тъмната си магия, която почна да се рее заплашително около мен.
-Изчезнете! - заповядах с леден тон. Това винаги помагаше срещу незнаещите. Още първият път, в който бях тук предизвиквах погнуса или страх. Сега стана същото и ми харесваше. Предпочитах го през мазнене и мило държание. За секунди всички изчезнаха и ни оставиха сами. Тръгнах отново, а Аш тръгна след мен, докато не стигнахме до една част, по-изолирана от другите, която бе заградена с достатъчно растителност, че никой да не ни вижда.
Най-накрая можех да си отдъхна. Откакто бях дошла само бягах, тичах, криех се и се разправях. Седнах на земята като се облегнах на едно от дърветата.
-Колко пъти да казвам, че името ми не е Джа? И не ме наричай луда!
Ако не ме беше настъпил по болно място можеше и да се отърве от удара, но....Поех си голяма струя въздух и издишах. Искаше да знае коя съм. Имайки предвид, че нахлух като хала в живота му може би заслужаваше да научи поне малко, но защо бе толкова прост? Или даваше такъв вид, не знам, но за сега не ме караше да мисля иначе.
-Да почнем отначало. Казвам се Дориан Смит и съм некромансър, както явно забеляза. Защо не съм спряла Арадел не е твоя работа. Защо не искам учителят ти да знае, че съм тук също. Това, което те засяга е, че скоро тук ще се случат доста неща, които няма да ти допаднат. Не знам точно какво, нито кога, но ще има много наранени, включително и ти.
Сигурно мислеше, че говоря пълни глупости и нормално. Някаква непозната да дойде и да почне да бръщолеви неща за апокалипсиси и прочие. Затова направих нещо, което никога не бях опитвала до сега. Затворих очи и се концентрирах. Онзи ден се опитах да привикам онази другата сила в себе си и тя ми отвърна поне малко. Сега пробвах пак, но не физически, а мисловно. Щом можех да виждам явления когато тя си поиска, защо да не мога и когато аз искам. Наплива на енергия изби в съзнанието ми, а главата моментално ме заболя. Ставаше доста бавно и трудно. Аш ме гледаше все едно, че съм побъркана.
-Какво правиш? - попита ме, но думите му преминаха през ушите му без да ги чуя добре. Звуците бяха размазани. Мозъкът още повече ме заболя, пот изби от порите ми, а тялото ме втрисаше. Напрягах се изключително много, докато накрая не видях някакъв водопад. Три фигури - той и две женски. Едната мъртва. Викове, сълзи, кръв. Картината се размаза и отворих силно стиснатите си очи. От носа ми течеше кръв. Замая ми се свят и главата ми клюмна напред. Хванах се за тревата като впих нокти в почвата.
-Наскоро си загубил някой скъп. Бил ти е отнет. Сега те боли и се опитваш да го прикриеш, но много скоро отнетите ще бъдат повече отколкото си мислел.
-Как?....
-Не ме питай от къде знам. Просто го приеми.
Малко по малко почвах да се чувствам по-добре. Надигнах лице към него, което бе пребледняло още повече от обикновено.
-Сега вярваш ли ми?

*бла-бла-бла* - бяха думите които кънтяха в главата ми.Бях забил погледа си в нея сякаш я пронизвах с него и не обръщах особено внимание на нещата които казваше.Удари ме.Ок, простих и го.Или поне до следващият път в който ще ми се открие така, че мога да и отвърна централно в носа.
В крайна сметка за пореден път ми се представи, опитвайки се да ми обясни на дълго и широко че била еди-коя си Смит, с погребално потекло и тем подобни. Все ми беше тая, за това махнах с ръка и започнах да се оглеждам за изход от който можех да се измъкна.Докато блуждаех с поглед, съзрях че Джа отново вършеше някакви щуротии.Бе затворила очите си и си мрънкаше под носа.

- Какво правиш ?!? - извиках към нея, ала отговор получих чак след няколко минути.

-Наскоро си загубил някой скъп. Бил ти е отнет. Сега те боли и се опитваш да го прикриеш, но много скоро отнетите ще бъдат повече отколкото си мислел.
Но... как!?! От къде можеше да знае тя? Двуомях се.Дали наистина имаше някаква способност да вижда такива неща? Струваше ми се странно.Дойде ей така от нищото, тръгна да ми предсказва минало и бъдеще...сега оставаше и пари да ми иска за това! Но като се замисля... нещата малко по малко започнаха да се връзват в главата ми.Случката в гората, смъртта на Лаура, нападенията, фалшивата книга която намерихме.
- О, я стига!Идваш от "не знам си къде", почваш да ми говориш врели-некипели и тръгваш да ми предсказваш минало, бъдеще и т.н.. Всичките го правят.Казваш ми го с надеждата че ще ти се вържа! Била си ме видяла когато Лаура умря! Да бе! Хах...Мамка му! Ти си билa! - извиках силно към нея.
Скочих от мястото си докато все още се бях подпрял на една ръка и се хвърлих напред със свити юмруци, крещейки яростно:
- Не ми пука коя си! Смит, Джа, Дантес... ще ти разбия и другата ноздра!Ти си ги пратила! Нали ? Нали?
Когато изричах и последните думи, вече бях пред нея.Блъснах я силно с две ръце, удряйки я в раменете.Джа залитна назад като се откри в удобна позиция за удар и замахнах направо към все още кървящият и нос.Бях толкова ядосан, че не мислех за нищо друго, а само как да и вкарам едно круше.Заради всичко което ми стори и неприятностите които ми навлече.Ръцете ми свистяха около нея, ала тя умело се измъкваше всеки път от замаха ми.Надявах се да я нацеля както трябва!

Моля?! Какво?! Този тъпак, този олигофренски тъпак. След всичко пак нищо не разбра. Да ги еба и смотаните магове. Мразех ги, мразех гииии...
Мръсникът почна да ме напада като крякаше, че аз съм убила еди кой си. Даже ме удари, но не спря до там, а продължи с опитите си да ме налага. Избягвах успешно повечето, а другите контрирах с ръце, но трябва да призная, че някои бяха успешни. Отстъпвах назад. В една от крачките си направих рязък завой с пета, преобърнах се и се озовах зад него. Подложих ходило пред неговото и го спънах. В момента, в който полетя напред аз скочих върху гърба му и увих ръце около врата му, за да го задуша. Той падна, а аз бях върху него. Моментално смених ръцете си с крака и така гушата му бе приклещена между бедрата ми, а китките му извих зад гърба, за да не мърда. Да, може и да бе по-силен от мен физически, но не и по-пластичен.
-Тъпо копеле! - извиках - Арадел ми каза, че си малоумен перверзник и май се оказа права. Не съм те виждала никога преди и не съм пратила....който си мислиш, че съм. Нещастна, тревопасна твар.
От носа ми течеше обилно кръв заради него, а бясът ми бе толкова голям, че бях готова да му прекърша врата.
След минута го пуснах. Не си заслужаваше труда. Оказах се на метър от него в седнало положение, а той се държеше за гушата и дишаше учестено. Така му се падаше. Явно не ми повярва защото веднъж оказал се свободен пак скочи и се нахвърли върху мен. Претърколих се и се изправих рязко готова да продължа, но точно в този момент усетих как мястото под краката ми почва да се тресе. По дяволите! Веднага се сетих за видението с разцепващата се земя, от която течеше кръв. Нима сега? Нима тук? Силен звук разтресе околността, а земята почваше да се пропуква. Преди да успея да проумея каквото и да било трусовете се засилиха и станаха повече от мощни. Чуваха се писъци идващи от имението. Хора бягаха наляво и надясно, само ние не мърдахме. Нали бяха земни магове, защо не направеха нещо? Смотана работа.
Едвам пазехме равновесие. От тресенето и разцепената земя едно огромно дърво пропадна навътре, след което се наклони право към нас. То почна да пада. Само след секунди щеше да се строполи и да смаже Аш, а той нямаше време да реагира или да се измести. Времето го притискаше.
-Защо все на мен?... - измънках. Май не мислех трезво, иначе нямаше да го направя. Преди да се усетя се облях цялата в енергия и се озовах между мъжа и падащото растение. Абсорбирах цялата си магия в краката, за да издържат на напрежението и в ръцете. С един замах я отпратих към дървото и го застопорих. Не успях да го направя веднага и то почти ме достигна, като сблъсъкът между материята и магията ме отблъснаха на две крачки назад. Намерих се точно пред него. Не можех да одържам дървото още дълго, беше прекалено голямо, а аз не бях прекалено силна все още. Малко по малко го изпусках и очаквах всеки момент енергията ми да ме предаде и грамадата да тупне върху мен. Обърнах се към Аш и видях погледа му. Погледнах го строго и му се провикнах:
-Какво чакаш? Изчезвай от тук! Не мога да го одържа още много!
Стоеше като вцепенен и ме гледаше. Какво си мислеше това момче? По дяволите! Ще трябва да се занимавам и с него. Натиска ставаше все по-силен. С мъка успях да отскубна едната си ръка към него и с малко магия подхванах тялото му, като го издигнах на сантиметър от земята и го понесох настрани. Тупнах го на 3 метра от мен, но в този момент усетих как не издържам повече. Това дърво сигурно тежеше цял тон. Енергията ми се изтощи и се абсорбира обратно в тялото. Ръцете ми омекнаха като кашкавал, краката ми ме предадоха и паднах по гръб на земята. Дървото свободно летеше към мен. Само след секунда щеше да ме смачка. Стиснах очи и положих ръце пред лицето си инстинктивно. Всеки момент щях да съм размазана. И всичко това заради човек, който искаше да ме убие. Каква ирония само....

Навсякъде се разнесоха писъци, огласящи цялата градина на "Сто Слънца". Чуваха се женски писъци и детски плач който не стихваше.Земята се бе разтресла изневиделица и се бе отворила порта към тъмните и недра.Дориан и Аш стояха приклещени или по-скоро Дориан беше приклещената в случая. Нямаше много време в което да се измъкне, ала бедният Аш се бе строполил на няколко метра от нея и все още бе в безпомощно състояние.
Едва прикрила очите си, Дориан бе на косъм от смъртта.Но този път, късмета беше на нейна страна, защото някой се докосна до съдбата ѝ, помагайки и изневиделица.Падащият огромен ствол на дървото е пръсна за части от секундата, миг преди да се стовари върху нея.Навсякъде се разхвърчаха фини прашинки дървесина.Сякаш беше зима, обаче от небето се сипеха частички дървесна маса.Земята под тях бавно утихна и трусовете се успокоиха след около минута.Земята все още си остана така разцепена,а от дълбините се носеше неприятен аромат на сяра.В единият край на Градината стоеше облегнат на една скала, самият Нейл Силвърмайнд.

- Спокойно, всичко е наред! - провикна се учителят, към хората които все още се намираха в Градината. - всичко е овладяно.Някой просто е изпуснал силата си.Няма нищо - успокояваше ги той с благият си глас.
С бавни крачки се приближи към момичето което все още лежеше на земята и я погледна.Бледа, със синкава коса.А до нея момчето пък беше като самата дъга.Явно бяха от различни раси, ала едно ги обединяваше - и двамата обичаха цветовете.Учителя подаде ръката си първо към Дориан, очаквайки да и помогне да се изправи.

- Хайде госпожице, всичко е наред.
Ръката му докосна бялата женска кожа и ѝ придаде леко от топлината си.Леко разтвори ръцете на ѝ, откривайки лицето ѝ.Сега можеше да види абаносовите очи, които току що се отвориха.Дориан можеше за първи път да види учителят, който не обучаваше Арадел или пък Аш.Това им бе и грешката - Нийл не бе толкова буен и своенравен колкото своят колега, но много повече разбираше от работата си.Дори дрехите му бяха като изляти от магия.Дълга сиво-черна мантия покриваше тялото му, а по нея имаше изрисувани символи или пламъци които светеха с лека мъждукаща светлина.
Учителят помогна на момичето да се изправи.Забеляза разкървавеният и нос и леко се замисли.Погледна Аш, после към Дориан и с ръка леко забърса стичащата се кръв по румените и устни.

- Какво се случи ?
Нийл не знаеше всъщност какво стана, ала за щастие беше наблизо за да може да реагира адекватно.Сега трябваше да намери от къде идва проблема, за да бъде изкоренен.

Отворих очи и погледнах нагоре. Това беше на косъм. Съзрях "спасителят" си. Добре, че не беше Хейз. Този имаше странен тен, а ирисите му - с красив меден цвят, като полускъпоценни камъни поставени в очните ябълки. Подаде ми ръка и избърса кръвта ми. Някак си ми се нравеше повече от Бишъп, най-вече защото бе безопасен за мен.
-Какво се случи?
Какво се случи наистина? Погледнах към Аш, който лежеше на земята в полубезсъзнание. От време на време смотолевеше по някой друг нечленоразделен звук. Като го видях в това състояние си дадох сметка, че ако този непознат не се беше появил си бях пътник, а онзи лежащ глупак нямаше да си мръдне и пръста, за да ми помогне. Ето затова мразех да правя нещо за другите. Ти им помагаш, тях не ги е еня. Той за пореден път ми припомни това желязно за света правило и вътрешно му благодарих и до някъде съжалявах, че поех удара вместо него. Никаква благодарност. А като се има предвид, че епицентъра бе точно тук, до нас, а и мъжът спомена, че някой си е изпуснал силите, имаше само едно обяснение. Ашчо силен или не, беше както казах малоумен и с непохватността си щеше да ни погуби. Магове....твърде са емоционални.
Обърнах се към дългокосия странник.
-Не знам. Аз съм му приятел. Дойдох да го посетя и както се разхождахме изведнъж земята се разтресе. Един клон падна върху лицето ми и разби носът ми, а след това и цялото дърво. Не успяхме да го задържим и тогава се намесихте вие, за което благодаря.
Поклоних се признателно. Трябваше да се преструвам на добрата, загрижена за магчето приятелка, но нямаше как. Ако се разбереше за боя и другото можеше да стигне до грешните уши.
-Не съм сигурна дали той го направи, но не е виновен. Моля не го съдете. Още е млад и безразсъден. - усмихнах се престорено.
Той ме гледаше и не можех да разбера дали бе недоверчиво или не, но след малко пак посегна към нараненото ми лице. Аз леко се отдръпнах. Не обичах хората да ме пипат.
-Добре съм наистина. Нищо ми няма, това е драскотина.
Отидох до Аш и клекнах като го барнах за челото. Имаше температура, но щеше да се оправи.
-Моля, погрижете се за него. Живее в първа стая. За жалост трябва да си ходя, нямам никакво време. Отбих се за съвсем малко, а в това му състояние няма да мога да се сбогувам.
Изправих се и преди да дам шанс на мъжа да ме спре или да каже нещо забързано тръгнах към изхода на имението. Едва ли щеше да ме последва, след като имаше припаднал ученик в краката си. След минути бях извън гилдията и вървях в посока на града без да се обръщам. Този Аш, такъв глупак, такъв глупак....едва ли повече щях да го видя. И по-добре. Другия път сигурно щеше да иска да ме убие защото някой му е откраднал обяда. Сега исках единствено да стигна до онзи хотел, да видя усмивката на Дрейк и да заспя. Тази територия не ми действаше добре. Исках у дома....

След като Дориан изчезна, Нейл се приближи до момчето.Наведе се до него и го обърна по гръб.Лицето му беше изподрано, а косата покрита с кал.Явно имаше доста късмет с приятелката си, която го бе спасила.Рядко се намираха такива хора.
Очите на младежа започнаха леко да потрепват, опитвайки се да ги отвори.

Нейл разроши шарените коси на момчето и след това се изправи.Огледа околността - нямаше никого.Бяха съвсем сами - идеален момент да поправи всичко.Той разпери ръцете си в страни направи едно плавно движение отдолу-нагоре, което приличаше на размаха на големи птичи крила.След около може би по-малко от секунда, разцепената на две земя съвсем леко се разтресе като вторичен трус и двата големи скални масива започнаха да се приближават един към друг.Всичко ставаше толкова бавно и безшумно, че дори Aш не успя да се събуди.Няколко мига по-късно, Градината бе възвърнала предишният си вид - красива и цветна каквато е била винаги.Хармонията в природата бе възстановена и старият маг бе свършил идеално работата си.Преди да си тръгне се обърна към момчето което лежеше на земята и продума тихо.

- Ще се оправиш.

Разбудих се.Очите силно ме боляха и едва успях да ги отворя.Какво се бе случило? Едва си спомнях, но мислите ми се проясниха една по една.Последното което си спомних бе как Джа ме бе стиснала за гушата. За части от секундата загубих съзнание, а след това си спомням как тя ме избута в страни, предпазвайки ме от някакво падащо дърво.После...мъгла! Нищо! Сякаш бях припаднал.Сепнах се и скочих от мястото си.

- Джа... - извиках силно, търсейки своята спасителка.Ала, нея отново я нямаше.Отново изчезна по нейния си специален начин.Докато ти е пред очите и ... *пуф*.Ако ми скроеше този номер още един път, щях да се побъркам!
Усетих лека болка върху бузата си.Докоснах я с ръка и рязко я отместих.Явно го бях разранил от падането.Взех решение да се вдигна от тук и да отида при г-н Бишъп.Може би той знаеше какво се случи тук или коя беше Джа...все пак нали е учител? Поизтупах прашните си дрехи и се запътих към Лотус.

Почти не усетих как прекосих целия този път.Обвита в хаотични мисли и прах по улиците, чертаех онази мислена траектория, която съзнанието ми бе загубило някъде из калдаръмите.Имена, улици, миризми, хора бяха загубили своите очертания в главата ми и сега като бледи анимационни герои се разхождаха денонощни без живот и цвят.Личност те правят хората около теб, благодарение на тях ти се развиваш, обичаш ,твориш...а сега бях загубила някъде по спирките своя багаж, задоволяваща се единствено с копието на истинската ми самоличност.
Бях решена целия този фарс да приключи още днес, лицата да получат своите имена и да спя спокойно.Пристигнах в Сто слънца и първото място на което се натъкнах бе градината.Подобна на парка, който бях посетила, тук всяка една тревичка те приветстваше, слънцето щедро къпеше мястото със светлина , а поточето ентусиазирано разказваше някаква история на близките върби, привели се целите в слух.
Пристъпвах бавно, като плаха сърна...не знаех дали идвам на разтрел или като скъп приятел.Нямах идея какви са ми взаимоотношенията с тези хора.Около мен бяха налягали млади хора, говориха духовито за снощния запой или за някой урок, който не им се отдава.Минех ли покрай тях, разговорите секваха и всички ме сканираха с поглед.Ставаше ми неловко, за това постоянно приглаждах роклята и косата си.Дали щяха да ме познаят?Ами ако преди съм ходила само със спусната коса?Тази мисъл разтревожи болното ми съзнание и веднага спуснах импровизирания кок...косата ми падна послушно по раменете и това ме накара да съм по-спокойна.
Застанах до един розов храст и започнах да галя една от пъпките, за миг слепоочието ми бе пронизано като от куршум и стиснах очи.
Розови листа и две голи тела обвити в плаща на нощта...аз и онзи чернокос мъж.Като отворих очите си отново започнаха да ме избиват трескави капки пот.Дали бе грешка?

Ерик запъхтяно се показа зад нея. Той я хвана грубо за ръката и рязко я дръпна, така че да клекне и да се скрият зад храста от чужди очи.
-Ти луда ли си бе? Трябваше да те гоня из целия град. - почна да й се кара той. Изглеждаше много ядосан. Малко му беше писнало да й търчи след задника, но този задник трябваше да бъде спасен.
-Как ще идваш тук и ще се показваш на всички? Поне малко се дръж инкогнито.
Арадел наведе виновно глава.
-Съж...
-Не, не, само не ми казвай, че съжаляваш. Научи се да мислиш преди да предприемаш нещо.
Наистина беше ядосан, но след малко се успокои и въздъхна.
-Така и така сме тук. Нека видим тези твои познати.
Тя надигна радостен поглед, изпълнен с благодарност.
-Но. - прекъсна я той строго - Ще стане по моя начин. Ще сме прикрити, няма да говориш с никой, няма да се доближаваш до никой. Само наблюдаваме. Ясен ли съм?
-Да.
-Добре тогава.
Мъжът завъртя ръката си около телата им. Арадел не усети никаква промяна.
-Излез сега.
Тя го послуша и двамата излезнаха иззад храста. Никой не ги видя, никой не им обърна внимание.
-Какво направи?
-Другите не могат да ни видят. Стара магия, вече не учат на нея. Както и да е. Разпознаваш ли някой?
-Не.
-Тогава тръгваме по стаите. Не, не както си мислиш.
Той я хвана за ръката и я заведе до стената на сградата. Беше висока общо пет етажа, като последния бе кулата. Но тя е земен маг, така че това помещение не ги интересуваше.
-Знаеш, че си била ученичка тук нали? Напуснала си заради майка ти и така се озова при нас. Не знам в какви отношения си с членовете тук, нито кой ти е бил близък, но щом ти се явяват трябва да ги познаеш.
Ерик я хвана за кръста, а тя положи едната си ръка през врата му и двамата се понесоха нагоре, незабележими. Телекинезата му беше толкова силна, че не намираше никакво затруднение в това да носи и нейното тяло, както и своето. Стигнаха до втория етаж където беше кабинета на гилдмайстора и няколко от учебните кабинети.
-Спри! - възкликна момичето и се загледа през прозореца в една от стаите.
А там онзи русокос шумен мъж от съня й преподаваше или нещо подобно на някакво момче, като му показваше как да предизвика торнадо. По-скоро младежа се мъчеше, а красивия маг стоеше на бюрото си, облакатил брадичката си и го гледаше леко отчаяно, като от време на време пръхтеше недоволно.
-Той?
Арадел кимна, затова се застопориха, за да го огледа подробно.

Ерик изникна зад мен , като едно от растенията, които призовавах.Беше ядосан от факта, че отново не съм послушала никой, но като на всеки приятел му мина бързо и вече се носехме във въздуха под влиянието на мощната му телекинеза.Сърцето ми биеше толкова бързо, че го чувах в ушите си като туптенето на малка тарамбука.Стигнахме до един от прозорците на втория етаж и там мярняах познато лице.Беше онзи забавен русокоско от съня ми.Сега обучаваше едно от децата, а погледът му излъчваше отчаяние.Застинах така пред прозореца, като зачаках някакво просветление, без да иска промъклнал се в главата ми спомен....Но, не...единствено нкякакъв странен усет.Усет, че този човек е дарил на съзнанието ти случка предизвикващи емоциите пропили се по стените на душата ти и които няма как да се забравят.

По това, което чувствах можех единствено да кажа, че с него явно съм споделила много усмивки.Продължихме на горе към следващия прозорец.Точно се приготвихме да спрем когато лицето долепено почти до прозореца ми изкара акъла.Леко отлитнах назад, но после пак се преближих да я разгледам по-обстойно.Беше с красиви прави черти , но леко сурови.Дългата й светло кестенява коса се спускаше свободно по раменете, с изсикана малко шапчица килната на страни и стояща сякаш под влиянието на магия.Имах чувството, че се взира точно в мен, което ми помогна да надникна в очите й.Но, за разлика от предния маг, тази жена предизвика в мен единствено душевно мълчание.Беше ми някак безразлична.

Вече започнах да се отчайвам...представях си как вече съм побеляла старица, а тези лица продължават да ме преследват.Какво заклинание бе нужно за да си спомня?:
-Може би не беше добра идея, Ерик...Нищо не се получава, започвам да се отчайвам....-казах тъжно аз, докато се издигахме още нагоре.

-Ти чак сега ли осъзна, че твоите идеи винаги са лоши? Продължаваме, не съм бил целият този път за нищо.
И продължиха нагоре, стигайки до третия етаж на гилдията. Там този път Ерик се спря изневиделица, като препариран. Вратите на голямата тераса бяха широко отворени и всичко се виждаше вътре в залата. Той постави Арадел на пода и някак захласнат, като хипнотизиран отиде до отвора, скрит зад едното перде. Вътре непознат за него, както и за нея мъж, висок, със странен тен говореше на момиче. Момиче с дълга рижава, като на овца коса, млада и много нежна.
Матюс беше притаил дъх докато я гледа, стискаше плаща здраво, за да не направи някоя глупост, а така му се искаше.
- Вкъщи имахме книги, но не и такива, не и толкова много! Наистина съжалявам, че съм толкова нахална, но просто не се сдържах... Ако поискате, ще си тръгна...
Той се усмихна. Не я беше виждал от има няма седмица, но спомените все още стояха пресни в главата му. Колко беше сладка само и невинна.
- Аз съм Ашлинг Нес и идвам от една овцеферма на много дни път от тук. Оказва се, че съм тера-маг, макар че това определение не ми допада особено. Звучи някак тежко и... Претенциозно. Но съм това, което съм и искам да се уча, затова съм тук. Ужасно много се радвам, че не се изложих на приемния изпит. Имам осем братя, които ако някога видят Сто слънца ще влачат ченетата си в ремарке. Така се чувствам и аз всъщност...
-Не си се променила.... - каза глухо на себе си мъжът. Сега и в неговата душа биеше една тарамбука, но той покорно се опитваше да я потиска. Искаше просто малко да я погледа. А за този малък момент напълно беше забравил за приятелката си зад гърба му.

В голямата зала едно момиче с голяма коса и цвят на морков не спираше да говори.За момент я поогледах, усетих, че нищо не ме свързва с това лице и продължих да се моткам из каменната терса:
-Да ти кажа честно, тук ми харесва...всичко е толкова светло, хората са приветливи...няма скандали, интриги и кръв.Ти някога живял ли си тук?Ерик?-обърнах се и видях как зяпа рижавото момиче, съвсем изключил света около себе си.-Ерик бе?
Тогава просто се усмихнах, защото мернах погледа му, а единствен той не лъжеше...сега ми стана ясно, вече знаех и как изглеждам като зяпам Лезандър.Исках да проверя до колко е хлътнал:
-Добрее...аз пък отивам да се покажа на моите приятелииии.-изчуруликах аз , като много добре знаех, че това няма как да стане.
Подминах го и влязох в голяма зала , като я оглеждах с интерес.Дори се спрях пред момичето мъжа, които разговаряха и започнах да правя странни и смешни физиономии.
Ерик излезе от транса си и ме изгледа с погледа на родител:
-Ела тук веднага!-изсъска той.
-Ммммм не, не, нее..ти ела.-като обикалях около момичето и направих жест, чрез който се канех да се заиграя с косата й.

Наведох глава и го последвах през остъклената врата.Обърнах главата си през рамо за да хвърля последен поглед изпълнен с надежда, за нещо малко...за нещо, което ще срещне очите ми и ще ми помогне да надникна зад дебелата завеса.Стоях загледана в двата силуета няколко секунди...дали и аз съм била като нея?Дали пламъкът на целият този ентусиазъм в очите й, някога е топлил и моите зеници.Сърцето ми се сви и ми се прииска по-бързо да си тръгна по-бързо.
Слязохме в градината...вече бях глуха за веселите възгласи и сляпа за играта на природата.Движех се мълчаливо като приведение, неведима за целия този свят към който до скоро съм принадлежала.Сега с Ерик вървяхме рамо до рамо, всеки навъсил нос, погълнат от собствените си грижи терзания.Погледнах към една от върбите, беше по-отдалечена от от останалия шум:
-Моля те преди да си тръгнем да поседнем малко там.Искам просто още малко да...погледам.-помолих аз тъжно.
Ерик само кимна с някакъв агонизиращ печал.Най-лошото в момента бе, че и аз нямах настроение и нямаше как да го развеселя.Седнахме под дървото, той облегна глава н извития му ствол, а аз положих моята на рамото му.С пръстите на ръката ми си играех с младата трева и гледах зареяно измежду тълпата и всичките тези цветове...търсех онази искрица, която щеше да озари мрака в главата ми..

Двама приятели сами в обкръжаваща градина, кипяща от живот и емоции. Двама приятели сами със себе си. Единия навел глава, ровещ нокти в тревата, другия отправил своята към една тераса, към една завеса, през която не може да пробие. Единия до известно време част от всичко това, а другия - никога желан. Двама самотници мълчаливо предаващи си скръбни настроения, оставящи тишината и аромата на цъфнали дървета да ги обгърне. Оставили на лятото да пече жарко съзнанията им, а задухът да задушава гърдите им.
Всички знаем мислите, които се въртяха в мозъците им, но никой не им обръщаше внимание. И как можеха. Понякога да си невидим за околните е най-големия дар, за който можеш да мечтаеш и в същото време най-тежкото наказание.
На няколко метра от тях пристъпи мъж, също така безгрижен за съществуването им. Лицето му беше някак си посърнало. Някаква далечна тъга беше оставила отпечатъка си върху него. Блясъкът в очите липсваше. Той клекна до един розов храст, наведе глава и помириса едно от цветчетата. Меланхолията се прокрадваше в движенията му. Гальовно погали една от розите без да я откъсва. Мислеше си, че ако го направи и тя ще изчезне.
Още в мига, в който Арадел го съзря не можа да откъсне очи от него. Те се впиха в ликът му, а устата й беше леко отворена. Черната коса, свободно падаща като грива на жребец я опияняваше по странен, неясен начин. Като да видиш далечно изгубен роднина, намерен след стотици години. Мъжът се обърна по посока на тях и се вгледа в празното пространство замислено, замечтано. После извърна глава.
-Даже ароматът й е още тук.

Стоях и го гледах като хипнотизирана.Беше съвсем близо до мен, лекия полъх на вятъра носеше аромата му, който гъделикаше ноздрите ми.Миришеше на...знаете усещането, което предизвиква момента в който се допрете до дрехата на любим човек и аромата й ви обгърне.Пленена от миризмата, затворих очи и леко повдигнах брадичка, сякаш зовяща за още от нея.Да, това беше той...този чиийто коси бяха по-черни от нощта и с които обвиваше ранимото й сърце всяка нощ.А очите му като къраво червени рубинени стрели се забиваха в него, нощ след нощ.

Това беше Той...нещо в стомаха й трепна, което я накара да се обърка, защото същите емоционални конвулси предизвикваше и Лизандър.Но този тук беше коренно различен.Един друг свят, като приказка, като сън...като танц сред прецъфтялата ръж, там където се чувстваш най-близо до небето.Те двамата бяха като деня и нощта.Докато Лезандър бе онзи непрогледен мрак...сега в очите на този младеж тя...започна да вижда.Започна да вижда така ясно както се вижда в ясен ден, започна да вижда всяка една емоция, трепване или умиращ блясък.

Застанах на четири крака и предпазливо се доближих до него...не исках да се издавам, а и мислех, че магията на момента ще се изпари с допира ми.Бях като малко животно при първата си среща с човек, разчитах на обонянието си, погледа ми потъваше някъде в него..жаден да го разучи.Минах зад гърба му, продължавайки да го оглеждам като експонат.Заобиколих храста и минах пред него, сега ни деляха единствено зловонните рози.Погледнах го в очите и застинах:
-Та...това си ти...-прошепнах съвсем тихо.
Протегнах ръка към лицето му, но не го докоснах, само описах във въздуха движението на една милувка.Не го помнех....но го познавах.Той бе всяка вечер в моя сън...стоеше там с ненатрапчивото си присъствие и кротко чакаше....чакаше да си го спомня...

Тес усети някакво влияние около себе си, но колкото и да се оглеждаше нямаше никой, освен учениците насядали по земята, но те бяха достатъчно далече от него, че да усеща присъствието им, все едно може да ги докосне, само ако мръдне със сантиметър в страни. И все пак продължи да се взира, леко стиснал клепачи, защото вълните около него му бяха толкова познати, толкова близки.
-Не....въобразявам си. - реши накрая той и се изправи. Тази градина и този храст му напомняха за онази нощ. Тогава защо продължаваше да идва при него всеки ден. Наистина ли трябваше да си го причинява? Да, трябваше. Вярваше в това.
Мъжът се обърна и тръгна към имението. Прекалено много емоции се бяха скупчили в него. Може би имаше нужда да поговори с някого. Но Хейз, не искаше да го притеснява. Аш, да той беше идеален, само трябваше да го намери. Отдалечавайки се остави Арадел сама, клекнала на четири крака. При нея дойде Ерик и я изправи.
-Готова ли си? Намери ли това, което търсеше?

Стоях все още загледана в гърба му и ми трябваше малко време да асимилирам, че Ерик ми е проговорил.Опитах се да предам на лицето си небрежен вид, не знам дали за да се прекрия или в опит да заблудя себе си и да си внуша, че това е просто тлееща жар от един отминал живот:
-Готова ли си? Намери ли това, което търсеше?-попита ме Матюс.
Направих крива усмивка и му отговорих:
-Намерих нещо, което явно от одавна е изгубено...
-Аз предлагам да се омитаме в такъв случай...кое ли време стана?
Докато вървяхме към изхода забелязах един слънчев часовник, който показваш малко преди десет и половина.Направих вцепенен поглед и автоматично забързах крачка:
-Не, не , не, неее!Не отново!!!
-Какво има?Изчакай малко!
-Трябва да побързам...Офф съвсем забравих и се отплеснах...Лезандър ще е бесен.Закъснявам за тренировка.Ерик, бързи разруши заклинанието, направи ни видими и по възможно най-бързия начин ни открай до къщата, моля те!Знаеш го какъв става като се ядоса, а тъкмо нещата между нас се развиват добре.Като изключим, че спа със Силвия...но вие мъжете го наричате просто секс, нали така?-и пак се прояви онази ми черта, че когато се изнрвя започвам да говоря много.
Матюс само ме изгледа, направи едно движение с ръката и отново бяхме във видимата част на света.След което се хванах за врата му и препуснахме по-бързи и от звука.

Е, уж успях да премина през първото изпитание. Не чак толкова добре, да не кажа изобщо, но стигнах до 2-ри кръг. Ако тук се справех поне малко, може би щях да премина изпита. Надявах се да не започнат да ме питат "това дърво какво е, а това там какво е", ами да ме накарат да правя нещо. Все пак, за толкова време, в Сто Слънца и един път не съм седнал да чета. Как очакваха да знам нещо което не съм учил? Е, вярно е че като Тера Маг, трябваше да знам отговорите на въпросите от обща култура, но...явно това не бе за мен. Може би, бях объркал расата си. Или бях осиновен? Не знам...
Усещах във врата си, строгия дъх на учителя си. Той вървеше плътно зад мен, подтиквайки ме да стигна по-бързо до градината. Е, не бе много далече, за това и не загубихме излишно време, в лутане из дебрите на слънчевата ни местност. Когато пристигнахме, се обърнах към учителя си, с леко гузен тон.

- Сега какво следва, г-н Бишъп?
Тонът ми бе леко боязлив. Звучах уплашено и предпазливо. Ако някой извадеше лист хартия в момента, бях сигурен че щях да пристъпя към самоубийство. Не исках никакви тестове повече!