Градината

First topic message reminder :

Тя се разделя на две, като обгръща имението. Предната част се състой от езеро, в което растат водни лилии. Едно малко каменно мостче свързва двата бряга. Задната част е обсипана от всякакви цветя и черешови дървета. За нея се грижат членовете на гилдията. Тя е гордостта на друидите и те полагат много усилия, за да я запазят толкова приказна.

Азии се засмя нежно и гласът й мелодично се впусна напред по вятъра.
-Добър избор.- Усмихна му се тя-Но за мен то не е точно само чрез енергия. Незнам дали разбираш, но аз като рейнджър и по-главно елф го.... ъм чувствам... Когато видя някое живото просто сякаш мога да се слея с него. Усещам всяка негова стъпка и това дали е изплашено или гневно. Просто съм родена така. Но ако говорим за енергия, например, мога да ти кажа, че над нас има един ястреб високо в това дърво. Незнам какво прави чак тук. Може би се е загубил. Но не само енергията ми ще го призове. Трябва да се отпуснеш и да отворъш съзнанието и тялото си за него. Да го накараш да се почувства в безопасност. Едно цяло.-
Ястребът се показа из клоните. Седеше и ги наблюдаваше любопитно.
Тя го забеляза и се приближи с тихи стъпки.
-Незнам как е при другите елфи, но аз избягвам да стъпвам тежко. Усещат вибрацията по земята и може и да се изплашат. Старай се да си лек и безшумен, но все пак да те вижда.-
Тя подаде ръка напред и погледна право в очите на създанието.
Отствани изглеждаше чак пленяващо. Сякаш взаймно се омагъосваха. След миг Той качна на рамото й и после бързо отлетя.
-Когато постигнеш целта и си достатъчно близо да виждаш цвета на очите му, се отпусни. Погледът казва много за човека, както и тялото му. Пробвай се да скриеш оръжията си или поне ръцете ти да не са близо до тях.
А сега относно самото призоваване. Трябва да отовориш аурата си и да потърсиш друга такава. След което да се свържеш с нея или да си представиш животното как идва при теб. Всеки елф би ти го обяснил различно. Някой дори може и да не използват тактики като мен а направо да викат животните, но това не е много дружелюбно или умно.

Тес я наблюдаваше внимателно, следеше всяко едно движение, трепване или промяна на погледа.Наистина изглеждаше величествено в тази светлина, толкова харизматично.Това отново му напомни за Арадел, начина по който тя се опитваше да стане приятел с всяко едно животниче, с любовта която се отнасяше към тигъра и Шейн, стомаха му се сви..но не можеше вечно да е така, трябваше да продължи напред.
Върна се отново към реалността и продължи да следи младата елфа с поглед, на моменти се усещаше, че по-скоро заглежда само нея, а не предметът не действието и, но това бе нормално, нали е мъж все пак.
Когато птицата отлетя, Азии се усмихна щастливо:
–Видя ли , че не беше толкова трудно?
-Когато си професионалист, всичко изглежда лесно.
Тя се изчерви:
-Е, чак пък професионалист....Мерси все пак.-бързо се отърси от комплимента и плесна с ръце.-Хайде, сега е твой ред.
Мъжът се изправи и се огледа наоколо.Бе кротък слънчев следобед и учениците бяха насядали по просторната поляна и разговаряха помежду си.По принцип в градината нямаше кой знае какви животни, единствено добре познатите ни птици, катерици, насекоми и по някой друг пор или таралеж.
Тес затвори очи и вдиша солидна доза въздух през ноздрите си като се стараеше да напълни дробовете си максимално, след което я изпусна на пресекулки.
Изчисти съзнанието си от всякакви мисли, били те тъжни или весели и започна да призовава магията си.А тя се таеше в сърцето му.Първоначално лениво като котка, тя започна да пълзи по тялото му, като обвиваше вени, сухожилия, тъкани и изобщо всички органи.
Отвън тялото му започна да излъчва едва доловимо сияние, а тази мека и приятна жълтеникава светлина се спусна по тревата и се насочи към близките дървета и храсти.Това бе аурата на Тес примесена с неговата енергия.
Мъжът почувства някакво присъствие в близост до тях и се напрегна за да разбере какво точно е то..дали е катеричка или сова.Но се оказа нещо друго и по-многобройно.
Бе се натъкнал на ято гълъби, които доловили енергията му не бяха особено щастливи че прекъсва следобедната им дрямка.И вместо да се насочат към него и да го дарят със своята любов и признателност, се нахвърлиха да кълват главата и косата му.Той започна да тича напред назад и да ръкомаха с ръце:
-Махнете се, махнете се...аааааа.....тези ненормалници ще ми изкълват очите.
Азии се заливаше от смях, но след като реши, че се е забавлявала достатъчно се изправи за да му помогне.Освободи своята енергия и им показа, че не са враждебно настроени, веднъж усетили намеренията им, ятото се оттегли на близкото дърво:
-Пфф....благодаря..явно не съм тактичен колкото теб.
-Явно...съжалявам, но не получаваш умението.-изсмя се тя.-Хайде, сега е твой ред да помагаш.
-Добрее...сделката си е сделка, нищо, че аз се провалих.
Той седна до нея и взе една билка в ръцете си и започна да я върти между тях:
-Това тук е Арника.Почитано още от древни времена, растението арника символизира едновременно традиция и прогрес. В съвременния начин на живот, когато бързането се изразява по-често направо в тичане, травмите са ежедневие, а от спортистите се изискват все по-високи постижения, арниката е незаменим помощник.
Неслучайно я наричат „светецът-покровител на мускулите и травмите“, тъй като тя облекчава симптомите и лекува всякакви болежки – от натъртвания, синини и мускулни болки до възпаления и навяхвания. Екстракт от растението се използва както в козметични, така и в медицински продукти за тяло, като масла за тяло, мехлеми, тинктури, гелове и есенции.-каза момъкът почти на един дъх.-Това е най-важното, което трябва да знаеш за нея.
Отново бръкна в кошницата и извади друга билка:
-А това е Блатен тъжник.Той се използва като противоревматично и диуретично средство. Вътрешно се прилага като запарка при асцит и други отоци, плеврит и пясък в бъбреците, при ревматизъм и подагра. Прилага се и външно при ревматизъм и кожни обриви. Притежава известно потогонно действие и се използва при простудни заболявания.Това е всичко, което трябва да кажеш на Хейз и той ще е щастлив.Иначе, така и не научих нещо повече за теб, я ми разкажи.

Азии сбръчи вежди. Беше му признателна за знанията и приятната компания, но не бе дошла тук да разказва историята си най-подробно като книга на всеки първи който й помогне.
Те се усмихна леко и поклати глава.
-Съжалявам, но не мога да ти кажа това.-
-И защо така?- Попита младежа.
-Тайна е.- Постара се да е колкото се може по-загадъчна тя, въпреки, че бе изтреляла името си и гилдията ощев началото. Е, нямаше лошо името й да се запомни, но историята? Не. Само Тайлър знаеше това и тя смяташе и да си остане така.
-Съжалявам, но няма да мога да ти кажа.-
Той се натъжи, но нищо повече не каза относно това. Ставаше късно. Може би вече бе време да потърси Хейз и ако все още не бе тук да се прибира при Томас. Утре ги чакаше път.

Лол, каква контра му удари. Чак да ти стане жално. И да, Тес си предаде разочарован вид, но само за момент. Всички, които го познаваха, знаеха много добре, че е непреклонен на тъгата, лъчезарен и в крайна сметка винаги излиза победител само с една проста и никаква усмивка.
-Е, добре де, твоя воля. Макар, че няма от какво да се притесняваш.
-Сигурна съм, че е така, но все пак....
Красавицата не можа да довърши изречението си, защото приближаващият я спътник, в лицето на Томас се завърна с широка крачка, вкарани ръце в джобовете и свирукайки си като волна птичка. Когато ги видя, той се спря и се ухили, забравяйки за песен и мелодия.
-Я, Тес, приятелю.
Другоземецът отиде до дългокосия, който на свой ред се изправи и двамата се здрависаха силно.
-Томи, момче. Какво правиш тук?
-По работа. С ето тази очарователна госпожица.
-Значи сте заедно?
-Точно така. А ти, все още ли не си станал преподавател?
-Хахаха, всичко с времето си. Явно все още имам какво да науча. - обърна се многозначително към Азии, взимайки предвид последният им...да го наречем урок.
-Така е, така е.
Беше време и на елфката да се изправи, затова тя скочи на крака, заглади роклята и косата си и прекъсвайки разговорът им, го поде в напълно различна тема.
-Аз отивам при г-н Бишъп.
-Няма го.
-Как така?
-Ми, не се е върнал още.
-Но става късно.
-Да, и затова имам идея. Хайде да отидем в града. Да се веселим, да изпием по нещо. Утре ще му обясним за билките.
-Не, не мисля....
Илионецът се ухили, отиде до девойката и я прегърна през рамо, като леко блъсна тялото й в страничната част на неговото.
-Госпожице Разир, млади сме, елфи сме, имаме да живеем поне хиляда години. Животът е пред нас. Какво е един ден повече?
В думите му имаше известна логика, да не кажа пълна и все пак червенокосата се двоумеше, което си пролича в дърпането й. Но така или иначе, симпатичния Томас не я пускаше да се измъкне.
-Хайде, хайде. Малко забавление никой не наранява. Не може само да се работи. Особено когато си в чужда държава. Трябва да вкусиш от подправките й, както се казва. Дори ще вземем Тес, отдавна не съм го виждал. Тес, ти съгласен ли си?
Чернокосия само вдигна рамене.
-Нямам нищо против. Без това не съм ходил към Маджестик от няколко дена.
-Чудесно! - плясна с ръце елфът, освобождавайки колежката си от захвата си. -Значи е решено!
И без да й дава никакво право за възразения, а и време за такива, я подхвана под ръка и я задърпа към изхода на сградата, а старият ни герой ги последва, подхилквайки се под мустак. Щеше да е интересно....

/Азии, слънце, пиши как отивате в Братска любов. Първи впечатления, реакции, мисли, а у, и се настанете я на някоя маса, я на бара, както си прецениш./

/Отговор на Фейт/

Мда... Красота и прекраснотия навсякъде. Птичките пеят, вятъра вее, шепнещ някаква сладка песен. Сякаш Той, искаше да каже нещо на всички които искаха да чуят думите му.
Зед си стоеше. Без да разбира как, защо, къде се намира. Бе се заслушал в звука на листата, в изскрящите капки сребриста вода, които сякаш се носеха около него.
Естествено, той не знаеше какво иска да прави. В ума му бе пусто, празно... Бе се старал с години, да изгради това... чувство? Състояние?
"Нещото" което го отделяше от страшния свят и единственото което усещаше бе това "нищо" обгърнало го като погребален саван.
С години, той очакваше да умре. Да го открият и убият. Или сам, преследван от спомените и духовете от миналото да сложи край на живота си. Бе странно, как празнотата се пропукваше, когато той мислеше за това. Или може би не? Все пак бъдещето, настоящето и миналото, бяха едно цяло. Или нещо такова.
Мъжа се огледа, сепнал се. Сякаш нещо във вятъра и самият въздух се промени... на ръба на осезанието, но бе там.
Той скочи и се огледа, търсейки източника на "промяната". Като въздишка около него се понесоха думи:
- Значи... Искаш да станеш магьосник, а? Хех...

...в мига в който, момчето скочи на краката си, покрай него преминаваше един от по-старите ученици в Сто Слънца.
Едър мъжага за възрастта си и расата си. С нетипично оформено тяло и черни коси, които проблясваха на слънчевата светлина. Казвам нетипично оформено тяло, защото според повечето хора, маговете бяха малки изнежени душици. Хилави, дребни и скатаващи се зад скали, малки дървета или водопади, използвайки магията си, като страхливи животни...

- Махни се бе, заек! - изруга момчето, като същевременно с това избута от пътя си Зед.
С едно бутване напред, младият маг се озова на земята, проснат на едната си страна. Погледа му успя само да проследи момчето, което го събори. Виждаше единствено отдалечаващите се стъпки на мага, който се бе запътил за поредната тренировка.
- Ах ти... - опита се да отвърне Зед, но спря, щом чернокосия спря хода си и се извърна към него.
Последваха няколко крачки в обратна посока. Непознатият се приближи до Блекуинд и застана пред краката му, надвесвайки се над него.
- Нещо искаш да ми кажеш ли, перко?
- Защо ме бутна?!?
- Не знаеш къде да вървиш.
На този, явно нещо му хлопаше...там вътре...в голямата му глава, скрита под черните коси...
- Тук не ти е мястото, хлапе. Ще те смачкат като муха, още преди да си си взел приемният изпит.
- Приемен изпит?!
- Ха-ха-ха! - разсмя се гръмко чернокосия - Ти вярно си заек! Отиди в "Приемната зала", там ще ти обяснят...
Чернокосият се извърна и пое по пътеката, без да обръща повече внимание на Зед. Самият той, стоеше на земята, а по лицето му си личеше, че е доста объркан. Дали разбираше, какво се случва тук? Трябваше да разберем...

Щом се измъкнахме от кулата, веднага поехме по коридорите на сградата. Обясних на Роза, че не желая да се лутаме из каменните стени цял ден, а исках да излезем навън - на чист въздух. Няколко глътки живец щяха да ми дойдат много добре, а и исках да се успокоя, след случилото се преди малко.
Погледнах инстинктивно надолу и видях, че все още юмрука на ръката ми стои стиснат. Хах! В яростта си, дори не се бях усетил , как съм застинал в тази поза. Определено бях готов да го използвам пак, но малкото копеленце ми се измъкна по най-подмолният начин. А именно, като ме игнорираше. Е, името му влезе определено в списъка ми с малките врагове,е които имах. На първо място бе онзи белокосият със странният поглед, който желаех да елеминирам повече от всичко и всеки, а този малък парлив хлапак...за него бе почетното второ място.
Не, нямаше да го убивам. Не съм такъв човек. Но, щях да му вгорча достатъчно живота, че да се намрази самият той, за това, че е дръзнал да ми се прави на "голямата работа". Тайнствени гилдии, щял да ми събира войска и т.н. Че, този за кой се мислеше?
- Аши... - чух гласът на Роза, който ме разсея от мислите ми. - Стига си го мислил, хайде!
Усмихнах се и щом погледнах пред нас, разбрах, че неусетно сме се озовали вече в Градините на Сто Слънца. Пред погледа ми се разкри отново онази красота, която обичах да съзерцавам всекидневно. Хората пак бяха напъпили като малки цветя по нея, а вятъра леко подухваше клоните на дърветата.
Поех си дълбоко въздух и го задържах в дробовете си. После, издишах бавно и се усмихнах широко, както обичам да правя всеки път, когато се чувствам щастлив.
- Ето това, е друго нещо!
Роза ми се изсмя и ме хвана за ръката.
- Какво искаш да правим?
Всъщност, самият аз не знаех, какво ми се прави. Да ядем - беше твърде рано...или може би твърде късно за обяд, съдейки по разположението на слънцето. Да се прибера в стаята си - няма начин. Да се разхождаме - виждаше ми се скучно. За това, ми дойде "гениалната" идея, да попитам Роза нещо, което от доста време исках да направя със себе си. А тя, можеше да ме упъти към човека, който можеше да ми помогне в този случай. За това, приклекнах, заставайки на коленете си и я попитах :
- Имаш ли си на идея, кой може да ми смени цвета на косата? И не само...искам също така, да си сложа още една обеца на устната...
Сериозно, бях навит. Исках по някакъв начин да се преобразя или по-скоро, да не се набивам толкова на очи, с естественият си цвят. Знам, че това ме правеше уникален сам по себе си, но мамка му, бях като нощна лампа! Изляза ли навън, всеки можеше да ме забележи от километри. Буквално! Не ми се мисли дори, ако съм в битка, какво ще ми се случи заради тази моя ярка персона. За това, реших най-спонтанно (б.р. да бе да.... това бе един малък пъклен план :D) да се преобразя, поне мъничко. Оставаше Роза да измисли нещо или да не ми се изсмее, за да се случи това.

Е, това приключение определено бе изпълнено с от всичко по малко, нали? Имаше дебнене, имаше прилагане на умения за потайност, често доста разваляни от едно или друго обстоятелство, имаше мистика в лицето на дълго критата тайна, почти щеше да има бой, имаше и смях. Както казах - от всичко по малко. И макар че, героите ни не извършваха кой знае каква дейност им бе интересно и нямаха намерение да се отказват. Не и докато не разгадаят всичко, до последния конец. Но едно нещо смути и тримата и това бе притесненото лице, а и разговор от страна на Скай. Да не би да си има проблеми? Какви ги е надробил пък сега? Мъжът със сигурност можеше да си навлича неприятности, но винаги се справяше с тях. Усмивката му бе баснословно известна и трябваше да признаят, че не го бяха виждали такъв до сега. Обаче това също си остана поредната загадка без отговор. Да го попитат направо, бе абсурдно. Учителят никога нямаше да признае ако нещо го тревожи. Просто не беше такъв, не се оплакваше и не изискваше чужда помощ. Така че този план стремглаво се изтичаше в канала без капка жал. Какво друго им оставаше тогава, освен да продължат с преследването си и да се надяват, че ще стигнат до разковничето на всичко?
Никой не се учуди, когато русият красавец се телепортира отново. Диалогът със стария гадател го тласна да се прибере у дома по най-бързия начин, затова този път Тес бе този, който нетърпеливо хвана останалите за китките и ги прехвърли извън границите на планинските държави. Измеренията за пореден път се пречупиха през призмата на вселената. Кръговъртежът, в който попаднаха бе наситен с различни цветове, всеки от които олицетворяваше различни отрасли на майката земя, почвайки от най-ниския стрък, та стигайки до самата луна. Телепортацията отнемаше не повече от няколко секунди, но може да се каже, че именно в тези секунди ставаш свидетел на целия свят такъв, какъвто е от вътре. Всеки атом се разтваряше пред очите ти и сякаш се докосваш до материята, от която е изградено всичко, и до антиматерията, която може да го заличи от картата на галактиката.
И просто така, другарите се озоваха в добре познатата си и любима на мнозина градина на Сто слънца. Аш се олюля леко, главата му се въртеше, но бързо се успокои и се съвзе. Все още този начин на транспортиране не му понасяше и едва ли скоро нещо щеше да се промени. Единствено ароматът на пресни есенни цветя, които бяха сменили летните го вкараха в релси и избистриха мозъка му. Небето бе почнало да потъмнява, като последните вълни на залеза се губеха зад хоризонта и позлатяваха цялото небе. Бе толкова красиво, че да ти се иска да приседнеш на тревата и да го съзерцаваш. Но не и днес.
В това време, Скай тъкмо прекрачваше прага на централния вход на сградата. Сега косите му не лъщяха, бяха придобили някаква бледа мекота от посивяващия небосвод, като боядисан в светло жълто памук. На маговете не им трябваше друг джокер, зад а разберат, че това бе последната им възможност. Затова без да си кажат каквото и да е, се втурнаха напред, следвайки го по петите, докато преподавателят се изкачваше нагоре по разменящите местата си стълбища.

/Тед, пиши ТУК/

Красиво е нали? Залеза, лекия бриз, който играе с косите ти и нашепва истории от отминали времена. Тревата е мека, толкова мека, като най-удобното легло на което някога си спал. Първите звезди вече излизат и с леко намигане дават знак на нощта, че е време да настъпи. Вечерните птици са заели местата си и подготвят рефрените си с които омайват загубилите се души. А ние стоим между този природен унисон и сме готови да раздерем тази палитра от цветове с грозни викове, да прободем луната с остър кинжал, да посечем дърветата с една несправедлива вражда...Някога стоях точно на тази поляна с приятели и заедно огласяхме околията със смеха си, а сега от гърлата им вместо смях ще излизат отвратителни гърлещи звуци на кипяща кръв.
Мога още дълго да описвам евентуалната апокалиптична картина, която щеше да се разиграе тук, да обременявам фантазията си, като включвам различни мотиви и подробности. Но това нищо нямаше да промени, нямаше да спре времето и аз нямаше как да се измъкна измежду замръзналите фигури. Дезертьорството се наказвало със смърт ...за предпочитане е, нали? Но, хайде стига съм мрънкала, може нещата да се развият по различен начин, всичко да се размине без размирици. Кого заблуждавам?
Другите се бяха събрали в малък полукръг и обсъждаха поредната стратегия, но аз не слушах, беше ми писнало.Вместо това стоях настрана и попивах пейзажа..и изведнъж в него открих и едно малко момиченце, което седеше до едно черешаво дърво и играеше с куклите си. Каква невинна картинка...Отидох до него и клекнах, като го загледах с умиление. Беше като онези сърнички, които пасат необезпокоявани на някоя тучна ливада и в следващия момент биват промушени от куршума на някой ловец:
-Тази се казва Мими, а това е Лили. Сега ще пият чай..Искаш ли и ти да пиеш чай с нас?
-Не, миличка..но много бих искала.
-Ти имаш ли си кукли?
-Някога имах много кукли, най-различни..но сега са в една много голяма къща и отдавна не съм ги виждала.
-Някой ден можем да запознаем Лили и Мими с тях и да пият чай.
-Ще се радвам!
-Арадел!-чу се гласа на Клайд.- Трябваш ни тук!
Лицето ми посърна за момент, след което се обърнах към малката:
-Как се казваш?
-Стела.
-Добре, Стела..какво ще кажеш да заведеш Лили и Мими на някое по-далечно място от тук...Някъде в гората примерно..мисля, че много ще им хареса.
-Добре..-съгласи се малката, взе си нещата и тръгна в някаква посока.
Не исках да става свидетел на нещата, които щяха да се случат тук. Отидох при останалите и си предадох сериозен и делови вид:
-Какъв е плана сега?

Понякога, даже много често красотите не са вечни. Една женска хубост примерно с времето увяхва. А една природна бива унищожавана. Независимо колко красиво е дадено място, то няма как да съществува вечно. Рано или късно все ще се намери някой да го опустоши. Причини винаги могат да се намерят. Дали, за да се построи нещо ново, дали поради лични приумици, дали защото се налага, няма значение, резултата винаги е един и същ. Няма смисъл да се учудваме, нито да си губим времето в съзерцаване на това, което скоро няма да го има. То съдържа много спомени, много споделени моменти, много сълзи и усмивки, но ето, че идва и неговия край и Арадел нямаше какво да направи по въпроса. Нищо нямаше да върне времето назад и времето нямаше да върне нищо. Хората, местата, преживяванията, просто се губят, това е тъжния факт и колкото и болезнен, толкова и действителен е той.
-Какъв е плана сега?
Да, плана, онова нещо от огромно значение, с което хората оформят представите си за бъдещето, с което слагат граници и норми и най-егоистично смятат, че света трябва да им угоди и да осъществи този план, само защото те са го създали в главите си и са решили да го следват сляпо. Напомняйки за плана загърбваш емоциите, сбогуваш се с тях и почваш да следваш само и единствено идеите и мислите. Всичко друго губи своя чар и смисъл, оставяш го на заден план, сега важна е единствено целта, тя води твоя мироглед, тя те опиянява, тя е твоя компас.
-Планът е двойнствен.... - заговори Клайд като най-влиятелния член на братството.
Интелекта му бе толкова развит, че нямаше как да не бъде сложен начело. За повечето това нямаше значение, така или иначе нямаше да се съобразят с абсолютно всичко. Други пък не бяха тук за общата кауза, а за свои лични причини. Сещате се за кого говоря, нали? Както и да е.
-....Атака от вън, атака от вътре. Ти и Винс ще проникнете през тайните входове, които ни показа. Целта ви е да стигнете до подземията. Той знае какво да прави там. През това време ние ще ги "разлюлеем" от тук. Ще настане паника, така сградата ще се изпразни, а после, после започва истинската битка.
Всичко беше ясно, заръките отправени, действията мобилизирани, като рояк послупни мравки всички заеха позиции обхващайки всички краища на гилдията, като пред централния вход остана Матюс. Той знаеше какво се иска от него и трябваше само да чака знакът на колегата си, който щеше да даде начало на всичко от вътрешността.
-Готова ли си? - попита русокосата Ле Дубле.
-По-готова няма да стана.
-Тръгваме тогава!
И ето така, Картие го прокара през цялата градина докато стигнат до източната стена, където се намираше една от тайните пролуки, водеща към подземните стълбища. Когато телата им се изгубиха от полезрението Д'Арвил и Валето се обърнаха към Ерик и кимнаха с глава. Той им отвърна по същия начин и клекна, поставяйки ръце върху почвата. Само трябваше да изчака, а после щеше да създаде едно от най-обилните земетресения в живота си. Само трябваше да изчака....

/Гери, пиши в Извор на живот, по стълбите стигате до тамошните подземия. Останалото остави на мен./

Писъци..толкова много писъци. Пронизваха главата ми, сърцето, душата ...а вместо да ги заглуша, моята задача бе да ги направя още по-силни или...да ги накарам да замълчат завинаги. Тичах с всички сили по стълбища и коридори докато търсех изхода на вън, когато си уплашен забравяш за всякакъв вид координация. Пожарът се разрастваше бързо и огнените езици поглъщаха всичко, което им се изпречеше на пътя. Чуваха се пукане на греди и звука на падащи колони и подпори. Истински апокалипсис. Трябваше да си събера ума, нямаше време. Пламъците бяха зад нас и усещах жегата във врата си. Малко преди да изляза с периферията си видях едно момче на около четиринадесет, което бе приклещено от пламъците и викаше за помощ. Спрях се. Винс забеляза, че се колебая дали да помогна и извика:
-Зарежи го!
Но аз не го послушах ами се втурнах да му помогна, лидерът дори не се поколеба дали да ме изчака ами тръгна сам към изхода, може би с надеждата, че езиците ще погълнат и мен. Пътят ми бе препречен от една горяща отломка , под нея имаше малка дупка през която можеше да мине един човек. Намирахме се точно в онзи коридор преди изхода, където беше красивата мраморна чешма. Какъв късмет.Намокрих обилно пелерината с която бях облечена и се загърнах с нея. Проврях се през малкия процеп и стигнах до момчето:
-Ето, загърни се с това и си покрий устата и носа.
То кимна и изпълни заръката ми, както вече споменах можеше да мине само един. Бутнах го пред мен и му дадох знак да побърза:
-Ами ти?-извика то.
-Побързай!
Момчето клекна и пропълзя през дупката, като точно в този момент гредата не издържа и рухна пред очите ми. Нямаше път нито напред, нито назад. Отломките се сипеха от тавана, като огнен дъжд. Не можех да дишам добре, не се сещах за магия, която можех да използвам. Налагаше се да мине през огнената бариера преди да се е разраснала. Покрих очите си и се засилих, усетих как кожата ми пари, дотолкова че да се напука и разцепи.

Тичах без да спра чак до вратата, когато излязох на вън, слънцето го нямаше. Огледах тялото си за някакви поражения, но имаше само няколко драскотини, другото бяха сажди. Чак тогава се загледах какво всъщност се случваше навън.
Различни силуети тичаха напред назад, викаха, някой вече се биеха. Не различавах никого. Чувствах се, като загубено дете в търговски център, нито знаех дали да стоя на едно място или да се смеся с тълпата.

Видях и Ерик, напълно различен от това, което познавам. Лицето му бе изкривено, а очите му горяха, като сградата вътре. Пак започнах да тичам, исках да направя нещо, да не стоя така. Но какво? Чуваха се най-различни шумове, експлозий , целувката между две студени железа, около мен едни се бореха за живота си, а други за каузата си. Обикалях измежду тях, като безпризорно кутре докато не се блъснах в някого. Вдигнах глава и различих русите коси на Скай. Очите му се разшириха от почуда:
-Ари?! Какво правиш тук? Дойде да помогнеш ли?
Не можех думичка да кажа, само мълчах и наведох глава, не издържах да гледам изпълненият му с надежда поглед. Чак тогава той прозря какво всъщност правя тук:
-Ти си с тях?Не го очаквах, но сега всичко ми е ясно.
Без повече приказки, той извади острието си, което бе закачено на колана му и замахна:
-Хайде, нали си тук да се биеш! Давай!
Стоях без да мърдам, нямаше да нападна първа, в това се бях зарекла. Меча му разцепи въздуха още веднъж и този път докосна кожата ми, като остави алена диря след себе си"
-Бий се , Арадел! Покажи ми на какво сме те научили!
Замахна още веднъж този път смъртоносно към гърлото ми. Нямаше как да не се защитя и чак тогава извадих моето оръжие и парирах удара му. Започна една поредица от атаки, които всячески биваха парирани. Не виждах нищо около себе си, спънах се в един корен и паднах по гръб. Оръжието на Скай полетя към лицето ми без колебание, реагирах бързо и отблъснах меча му, като призовах магията си и изпод земята излезе едно гъвкаво стъбло, което го обезоръжи .

Той също предизвика дарбите си и въздуха около мен стана толкова тежък, че ме затисна на земята .Взе си меча, който бе литнал встрани от него. Все едно върху си имах нещо грамадно и много тежко, почти дишах. Скай се приготви да нанесе решаващия си удар, в очите му можех да забележа яростта и омразата, което ме смаза психически и за момент просто се отказах и извърнах глава. Но малко преди острието да се забие в мен, нещо или по-скоро някой парира удара му. Погледнах и беше Силвия:
-Имаме....по-важна...работа...от ...това...да ....те ...спасяваме.-говореше накъсано докато се биеше със Скай.- Или се бий...или се махай!
Изправих се все още замаяна и просто не знаех какво да правя и накъде да поема.

Предателството води до ненавист. Може да не е истинска, но е първична, толкова първична, че те кара да вършиш това, което най-малко си очаквал, на човека, който най-малко си очаквал. Да загуби приятелите си за Скай бе кошмар, най-големият му страх. Но да ги загуби заради друг негов приятел, това преминаваше дори границите на кошмарите. Това не само бе предателство, бе да те заплюят в лицето, бе да поругаят миналото, изградените връзки, да заклеймят преживяванията, да забият собственоръчно нож в гърба ти, било физически или чрез постъпки. Беше му черна пред очите, толкова черна, че инстинктите му избиха и й се нахвърли и то напълно заслужено. Не може да се каже, че не очакваше подобно развитие. Ако имаше нещо неочаквано, това бе намесата на жената, която за пореден път й се притичваше на помощ въпреки неразбирателството си. Имаше нещо странно в нея, в тази праволинейна маскарадна омраза и в същото време застъпничество, рядко, но точно на място.
-Хайде, хубавецо. Чувала съм за теб и въздухът ти. Покажи ми какво можеш. - усмихваше се красавицата предизвиквайки го до краен предел, така че да изпъне нервите му до скъсване.
Пословичната й хитрост действаше безотказно и дори елементалистът се подлъга по нея. Куклата не само си играеше на джунгла, но и спечели достатъчно време на подчинената си да се изправи и вземе в ръце. Разбира се до следващият удар, който не закъсня. Пред очите й, на два-три, не повече метра разстояние седеше Сайръс, редом до Бишъп. И двамата затихнали в изумлението си, и двамата с разширени зеници, невярващи, навлажнени от разрастващият се огън, обхванал вече доста голяма част от околията. И двамата държащи увисналите си мечове, неспособни дори да ги вдигнат, толкова огорчени от действията й.
-Ари....
Гласът на бившия й съквартирант проряза гърдите й по-остро от което и да е оръжие, а болката, с която бе изречено името й можеше да ти пръсне сърцето.
-Аш....аз....
Рамо до рамо учител и ученик наблюдаваха приятел, също така ученик, дете, сестра и потресът бе убийствен.
-Как можа?
Хейз дори не можа да пророни дума. Все едно гръм падна върху главата му. Цялата сграда да се бе срутила нямаше да му направи толкова впечатление.
-Не...не искам... да нараня никого.
-Но го правиш....за бога, правиш го....
Мислите, че тази милостива сбирка продължи дълго? Не отне повече от няколко минути. Намери се достоен наместник, който видял образът на зеленокосия веднага хукна при тях. Я си помислете добре! Да, нашият добър другар Лезандър. Още щом очите им се срещнаха неговите лилави, като на хвъркатите пеперуди, с които плени преди време Картие и онези тревисто зелени, чисти и глупашки, още щом се сляха едни в други пожарът избухна в душите им. Омраза надминаваща ураган или която и да е друга природна стихия се разрасна, възроди, припомнена, жадувана толкова дълго време.
-Ти!
-Липсвах ли ти, бледолики?
-С теб имаме недовършена работа.
-Да я довършим тогава.
Аш стисна дръжката на меча си и кокалчетата му изпукаха. Копнееше за отмъщение. За самия него, за Лаура, за Роза, за всичко, което им бе причинил. Любимата му се биеше нейде зад него, помитаща почти всяка атака по пътя си, а сега той се изолира, за да води собствената си битка с най-големият си враг в краткия си, съзнателен живот. Вдигайки оръжието към торсът му изглеждаше по-готов от всякога. Този път нямаше да му се остави, независимо какво му костваше това.
-Чаках за този момент много дълго време.
Усмивката на Д'Арвил озари нощта, а пламъците озаряваха него. Пасваха си в такава идеална хармония, че изглеждаше като същи бог или демон.
-Арадел, отдръпни се.
Белокосият й направи знак и тя инстинктивно го послуша. Обръщайки се в другата посока хукна да бяга, но не изминала много пред краката й се заби тежко острие, секващо ходът й. Красавицата извърна главата си и съзря ликът на менторът си, този, който бе положил основите на познанията й. Изражението му бе тъжно, разочаровано и вяло.
-Знаеш, че не мога да те пусна просто така. Тези бунтовници, сами не знаят за какво се борят.
-Знаят! - опита се да ги оправдае девойката, а с тях и самата себе си. - Борят се за правда и свобода.
-Свобода? Мислиш ли, че те ще я задържат ако имат властта?
-Защо не?
-Не мога да го повярвам. Управлението може да не е перфектно, но никое не е. Заслужава ли си за него да умрат невинни.
-Не....
-Хайде, извади оръжието си. Виждам, че е ново.
По това време се чуха първите агонизиращи викове на нейн приближен, а именно тези на Хелга, която падна мъртва под нападението на Силвърмайн. В гърдите й бе забит дървен прът, излизащ чак от другата страна. Мъжът изглеждаше непоколебим и твърдо решен да не позволява на ренегатите да навлязат във вътрешността на постройката. Въпреки, че не беше толкова ценен кадър, загубата й все пак разтърси до някъде умовете на братството, но никой нямаше време или шанс да страда за падналата. Битката едва тепърва започваше.
Докато Матюс все още се занимаваше със земетресението, което поглъщаше част от прииждащите към него, Крис и Клайд му пазеха гърба като елиминираха тези, които все пак успяваха да прескочат бариерата.
-Момчета оставям останалото на вас. Аз отивам да се забавлявам в покоите.
Блондинката се усмихна лукаво, създаде един кристален мост, твърд като диамант, непробиваем като самото земно ядро, скочи върху му и затича право към входа на Сто слънца. Никой не можа да я спре и само за секунди тя се изгуби във вътрешността на гилдията.
Двубоят между Аш и графът беше започнал, като новакът показваше майсторски маневри, насъбрани през последните седмици. Уменията му се бяха увеличили скоростно и изненадваха противника неприятно. Но знаеше, че битката ще е оспорвана. Аристократа го превъзхождаше, да не говорим, че държеше под ръкавите си такива трикове, каквито никой не е виждал до сега. В близост до тях, въздухът и водата се сблъскваха един в друг и никой не надделяваше. Ако имаше битки на титаните, тази между Силвия и Скай бе една от тях. Майстори в сферата си, никой не отстъпваше, изоставаше или избързваше. Нападнеше ли единия, другия контрираше и обратното. Самата му колежка, се бе разположила на покрива, където заедно с Джейн потушаваха въздушно-огнените атаки на Винс.
Но да се върнем към нашата героиня. Извадила ветрилото си, тя все така не мислеше да напада първа. Бишъп видя това й намерение, но за да й помогне, за да я подтикне, за да види решителността й, за да види, че си е заслужавало да ги изостави, пое инициативата. Вдигайки изваяното желязо, той нямаше намерение да използва магия. Заби пета в почвата, извърна я в орбитата си и се засили право към нея. Върхът на стоманата изсвистя във въздуха право хоризонтално към коремът й. Имаше няколко мигновения да се защити, ако не искаше да бъде разпорена, а червата й да се изсипят на земята.

Не бих могла да започна по друг начин - Хелга е мъртва! Знам, че не се разбирахме особено и , че винаги съм смятала, че е прикрит мъж или някакъв несполучлив експеримент, но тайно и дълбоко в себе си мислех, че можехме да станем приятелки. За мен тя беше като онази муха в стаята, която не те оставя да спиш, но когато изчезне се питаш къде ли се е дянала. От очите ми паднаха няколко сълзи , но трябваше да се фокусирам. Никога не съм си представяла, че ще изляза на истинска битка с учителя ми. Та той ми беше , като баща, а аз така да му се отблагодарявам. Хапи ръката, която те храни. Това ли ни учеха в детската градина? Не си спомням. Сега трябваше да се защитавам, да изключа всякакви симпатии, чувства и родствени връзки и просто да се отдам на първичния инстинкт за самосъхранение.

Отново не нападнах първа, но колкото и да ми се искаше и да се надявах да се разминем без насилие...просто нямаше как. Предателството е твърде голям залък и не всеки може да го преглътне. Заслужавах да си умра тук на място. Но само за да му докажа, че благодарение на него съм това, което съм щях да се бия. Да му покажа, че не ме учил да бъда страхливка и дезертьорка. Готова за пореден път да поема острието, замахнах с ветрилото и парирах удара. След, което скочих отново на крака и атакувах, така както се учих в гората.

С другата ръка извадих и другото си оръжие, нямаше да ползваме магия. Замахнах към лицето му и оставих на скулата му тънък разрез. Сепнах се и за момент спрях, беше ме страх, че съм го наранила:
-Само на това ли са те научили тези неудачници?-изсмя се Хейз и като замахна с меча си, разкъса блузата ми и усетих топлата течност по корема си:
-Те не са неудачници! Ако ги бяхте изслушали, сега нямаше да се води тази глупава битка!-отвърнах му с разрез в ръката.
-Много си малка за тази история!-нова драскотина този път на моята скула.-Хайде бии се сериозно! За нищо не ставаш!
Знам, че си беше чиста провокация от негова страна, но исках да покажа, че не е така! Сега и моят гняв излезе на яве. Всичко което таих в себе си, страха от тази битка, от срещата с всички тях и от това, че наистина няма да се справя се отключи и излезе от мен под формата на агресия. Затичах се към него и скочих върху му, като замахвах с юмруци, с цялата скрита сила, която притежавах.
Но все пак той бе мъж и успя да ме изтласка от себе си, като сега бе върху мен:
-Биеш се, като момиче.-и усетих тежкия му юмрук върху лицето си.
Никога не съм изпитвала такава болка, никога не съм се била толкова сериозно. За момент ми причерня, но после събрах сили и успях да се измъкна. Започнахме да се боричкаме на тревата, различни хора ни настъпваха и се препъваха в нас, докато не стигнахме до една от малките пропасти, която Ерик бе създал чрез земетресението си.
Бишъп не успя да спре на време и пропадна вътре. Изписках отърсена от яростта си и коленичих да погледна надолу. Тогава ръката му се подаде, като сърп от тъмата, сграбчи ме и ме придърпа надолу. Не успях да падна в пропастта, успях да се хвана за един дебел стърчащ корен. Хейз успя да се изкачи и коленичи над дупката, като се взря в очите ми:
- Имах те за дъщеря, Арадел! А ти предаде своето семейство, превърна се в това, в което ще съжаляваш цял живот. Но аз няма да ти позволя да го направиш. Напротив, за пореден път ще ти помогна...- извади един малък нож и го заби в ръката с която се придържах да не падна.
След това го забоде още веднъж...и още веднъж....бях на предела на силите си, когато извиках магията си на помощ. Тя излезе от мен вяла и немощна, различни корени се подадоха иззад почвата и се обвиха около мен като ме изтласкаха нагоре. Когато вече бях на земята, докопай някакъв дървен кол и го забих в глезена на учителя си. Той замахна и ме удари с опакото на ръката си, качи се пак върху ми и започна да ме души.
Опитвах се отново да призова магията си, но тя излизаше до някъде и после пак се връщаше...като малка мъждукаща светлина...кой знае дали не ми беше писано да умра от ръцете на създателя си.

Битката между Силвия и Скай се развиваше с всичка сила. Понечеше ли да запрати въздушна струя към нея, тя я парираше със солидна вълна, а облееше ли го, той я изсмукваше, изпръсквайки я нейде зад гърба си. Колкото и да се стараеха никой не надделяваше. Мъжът заби поредния тайфун към нея, изхвърляйки я толкова назад, че заби тялото си в едно дърво, скършвайки го на две. Цялата му корона падна зад ствола, а от устата на красавицата изхвръкнаха няколко слюнки от мощния удар. Това предизвика реакцията на Лезандър и за един момент той се обърна към нея.
-Искаш ли помощ?
-Ха! Ти бъзикаш ли се с мен? - усмихна се Куклата докато се надигаше и пренебрегвайки болежките си се втурваше наново към опонента си, готова този път тя да го повали.
В този миг към главата на графа полетя острието на Аш, което за малко да разцепи черепа му, ако той не бе вдигнал меча си навреме, че да парира. Металът изкънтя един в друг, искри заизлизаха от търкането, а ръцете им трепереха от съпротивлението на физическата им сила.
-Разсейваш се, илюзионисте.
-Така ли мислиш?
Белокосия красавец вдигна коляно и го заби в слабините на Сайръс, от което той се приви на две. Богаташът привика магията си на помощ, неговата така любима магия, която можеше да размъти мозъка ти до толкова, че да изгубиш представа за реалност и фантазия. Докато младежът се съвземаше от болката към него се отправиха три тежкотоварни влака, продукт на фокусите на врагът му, заобиколили го от всички страни, готови да го смажат като хлебарка. Зеленоокия не виждаше шанс за изход. Не можеше всичко да свърши така, не можеше пак да бъде победен. Той имаше важна мисия - мисията на отмъщението, най-зареждащата и опустошителна мощ. И тъкмо когато мислеше, че е свършен един гъвкав, гладък клон го достигна и точно преди локомотивите да го смачкат, го обви около кръста и го повдигна във въздуха. Машините се сгромолясаха една в друга, а растението го пусна стабилно стъпвайки на няколко метра от тях. Обръщайки се, земния маг видя тялото на любимата си, която го бе спасила от тази смъртна клопка.
-Внимавай повече! - извика му тя заповеднически.
-Разбрано! - козирува той и отново стисна дръжката на меча си.
Но двубоя бе далеч от свършване. Този малък успех само допълнително надъха Д'Арвил и той се спусна с всичкия си жар към него. Оръжията им се преплетоха за пореден път, отблъсквайки се, като един неспирен танц на надмощие и власт.
В близост до тях един учител душеше протежето си. Въздухът й все повече секваше, а неговото огорчение все повече нарастваше. Дори не се съпротивляваше. Ровещите й пръстта нокти се забавяха, а клепачите току се затваряха непосилни да се борят. Заслужаваше си го, това си мислеше Арадел, неспособна да измисли по-достоен завършек на жизнения си път. Но колкото повече стискаше гръкляна й, толкова повече Хейз си припомняше всички ситуации, в които бяха попадали заедно. Всички преживени моменти, всички случки, хубави и лоши, всички признания, разговори, смехове и сълзи. Спомни си първия път когато я видя, толкова сигурна и в същото време объркана, напълно неподготвена за света, в който попада. Чистото й, искрено лице, детската благодарност. Та тя му бе като дъщеря. Не ги свързваше кръв, нито ДНК, но тя му бе дъщеря. Той бе нейния откривател, той положи основите, от него тръгна всичко, а сега го унищожаваше. Късаше я като току що поникнало цвете. И след всички тези проблясъци очите му се навлажниха. Ръцете му омекнаха, пръстите спряха своя ход и той я пусна, сядайки безпомощно до нея. Девойката си пое жадно дъх и се изправи невярваща на милосърдието, което мъжът, който бе предала прояви.
-Не мога.....просто не мога....
Че кой би убил собственото си дете? Не и човек като Бишъп, колкото и наранен да е, не му достигаше психическата сила за подобно злодеяние. Не я разбираше, упрекваше я, наказваше я в душата си, но не можеше да отнеме живота й. Преподавателя се изправи и отправи погледа си към нея. И двамата страдаха, страдаха от тази толкова злополучна среща. Това ли заслужаваха след толкова време? Да се изправят един срещу друг?
В този момент от сградата тичешком се зададе Тес, запътил се право към ментора си.
-Хейз добре ли.....
Но когато видя пред себе си бившата си любовница думите му заглъхнаха в пространството. Окаляна, ранена, окървавена, тя придържаше едното си ранено рамо и не смееше да го погледне в очите. А той бе все така хубав, жизнен, изтъкан от добри, праведни качества.
-Арадел....какво правиш тук?
Никакъв отговор. И тогава го озари. Разбра горчивата истина.
-Ти....ти с тях ли си....? Каза ми, че заминаваш при роднина. Заради тях ли....заради тях ли ни изостави?
-Съжалявам.....
Младежът погледна към учителя си, но неговото изражение говореше същото,което потвърди твърдението му.
-Не мога да повярвам...
-Съжалявам....
-Остави я! Тя е направила своя избор.
Зеленокосия се извърна и тръгна в друга посока, където имаха нужда от неговата намеса. Младият мъж дълго гледаше отминалата си възлюбена, незнаещ какво да каже, как да реагира, след което просто се обърна и последва магът. Но имаше и други хора освен предводителите, които взимаха участие в тази война и точно един такъв, воден маг от по-горен клас, нападна Картие, виждайки, че е сама и осезаема. Водата му заплиска към нея избутвайки я няколко крачки назад, след което създаде тънък слой лед върху почвата. Хубавицата стъпи върху него, подхлъзна се и падна по гръб.
Точно по това време от покрива на сградата Джейн бълваше огнени струи, докато Роза изстрелваше порой от стрели, които за жалост лидерите умело отбягваха. Видяла пролука към девойката, Фурията насочи юмруците си към падналото й тяло и изхвърли от тях няколко огнени кълбета, хаотично насочващи се към нея. Нямаше никакво време да се изправи, камо ли да реагира. Беше пукнала опашката си и това правеше придвижването й по-трудно от обикновено. Но точно преди да бъде опърлена като прасе на клада пред нея се издигна масивна каменна преграда и пое кълбетата, разпръсквайки ги на всички посоки. Блондинката се обърна в страни и съзря Ерик, коленичил, който я бе спасил точно на време. Мъжът й се усмихна, стараейки се да изглежда позитивно.
-Добре ли си, скъпа?
-Жива съм все още.
-Така те искам, моето момиче.
Нямаха време за празни приказки, защото магьосникът трябваше да се заема отново със своите собствени противници. Но водният маг все още не се бе отказал. Още когато Картие се показа иззад каменния блок, той запрати нова вълна към нея, не по-широка и висока от метър, с която трябваше да се справи по някакъв начин.
През това време поредната "бомба" бе хвърлена към Матюс, Чан и Клайд и те с цената на чист късмет я избегнаха хвърляйки се назад. Взривът избухна близко до тях, а пръски пясък и сажди посипаха телата им.
-Ебало си майката!
-Дано Джей и Ноксиа имат повече късмет от нас. - изказа се хубавеца, на което Казаки отвърна с насмешка.
-Що бе? Ние зле ли се справяме?
Поредното срутване стана точно там където се бяха наместили елфската принцеса и Куест. Циментът под краката им се отрони, а заедно с него и те. Почнаха да падат надолу, обречени на сигурна гибел, ако Кейт не ги бе уловила във въздуха и издигнала наново.
-Благословена да си с това летене.
-За вас винаги.
-Хайде да не прекаляваме, а!
-Колчанът ми! Падна! Доби, отиди го вземи.
Малкия дракон като послушно куче литна надолу, стигна земята и бързо преди някой да го усети захапа колчана, издигна се нагоре и го пусна в ръцете на господарката си. Стрелите си бяха все там, а илионската наследница се подготви за нова доза дъжд от остриета.
Долу в градината се развиваше още една сюжетна линия, на която е време да обърнем внимание. Въпреки, че никога не се занимаваше с подобни действия, финансист и паричен благодетел на братството, сега дори Юрик държеше един къс нож и раздаваше прободни рани където свари. Все още леко ранен, той направи най-голямата глупост в живота си, а именно да се насочи към Ив Севентийл, най-силната жена наоколо. Вярвайки, че е благословен от съдбата заради лесния си живот, мислейки, че ще му се размине за пореден път, той тръгна тичешком към нея с отправен праволинейно нож. Но този път съдбата нямаше да му помогне. Предводителката избегна мърлявата атака, изрита го в корема, отдалечавайки го достатъчно от себе си, след което го подпали. Трупът му пламна като факел от петите до последния косъм на косата му, но за да не може никой да го погаси, тя прибегна и до нещо друго. Обгради го с дървени подпори под формата на извисен саркофаг, от който нямаше измъкване. Мъжките крясъци достигнаха до колегите му, но беше твърде късно. Изгаряше заточен в своя малък ад и нямаше кой да му подаде ръка.
-Юриии..... - виковете на събратята му бяха последното, което чернокосия чу, след като и неговите собствени заглъхнаха.
-По дяволите! Трябва да се мобилизираме.
Навсякъде се водеха лични битки, падащите от Сто слънца бяха много, някои се занимаваха с лекуването им, но за други бе непосилно. Трупове падаха като есенни листа, кои от кои по-грозни....

/Гери, развий собствената си битка./

Добре, това беше просто предела на търпението ми. Те не разбираха подбудите ми, защо трябваше да проявявам разбиране и аз? Така единствено щях да срещна смъртта си, но не и това, което търсех, а все пак инстинктът за самосъхранение е най-силен от всички останали. Да, той е същински опиат, кара дланите ти да се потят, крайниците да треперят и устата да пресъхва. Разсъдъка става ненужен, захабен, като старо одеяло, с което ще се повиваш през студените ти трезви нощи. Но сега не, сега бях като новородено, бях пияна , не ми трябваха завивки, не ми трябваше и трезвост, можех и гола да се изправя пред този фарс и да понеса стрелите на неправдата. Щяха да сломят тялото ми, но не и духа, можеше да загина, но след това щях да се издигна във висините и да поругая малката им война. Мравки избиващи се за трохи хляб, ослепели за истината, която блести, като скиптър над нас, че това е просто една божествена игра, а всички ние сме пионки. Истинската битка се разиграва там вътре, в сърцата ни, а това тук е илюзия, че чуждата кръв ще измие греховете полепнали по грубите ни ръце. О, душевна слепота, никога не си била тъй сладка и тъй желана, сега пирувай с невинните си жертви и след, като от всичко остане само жар...отиди си.
Махай се и не се връщай, вземи и всички тези неспокойни души с теб за да могат сънищата ни да бъдат чисти и бели, а съвестта ни милостива.
Звучи, като молитва нали? Колко ли молитви в този момент се понасят към небето?Комети от надежда, които ще срещнат своята гибел, ще изстинат и ще се понесат отново към земята, като паднали ангели, ще се превърнат в неверници, хулещи изгубеният си пристан. Нямах време за молби, стоях зад каменната стена и усещах как поддава, трябваше да сторя нещо...но какво. Тогава пред очите ми се появи и чакания отговор, чакан, но неочакван. Стоеше пред мен с мъртвешката си усмивка и кокалести китки. Не вярвах, че ще я видя отново след злочестата ни последна среща. Майка ми...нямах представа кога щеше да ме остави на мира, но определено не идваше в правилния момент:
-Здравей, малката! Липсвах ли ти?
-Разкарай се, моля те недей сега.
-Ооо, този разговор вече сме го водили. Дай на мама да ти покаже как се прави.
И тогава отново го изпитах, онзи леден полъх и ето...вече нямах контрол над тялото си. Моята едничка крепост бе превзета и знаех до болка, че когато стане така, не се случват хубави неща. Но чувството бе толкова хубаво, имах такава сила и мощ, увереност и....агресия. Стената рухна иззад гърба ми, или по-точно гърба на Клео, сега това бе нейното тяло, заедно и със силите ми. Изправи се пред момчето и по някакъв начин, изпусна от китките си някаква пара, която сигурно бе по-гореща и от самото слънце, която абсорбира водата и я превърна в изпарение. Точно когато магът се готвеше да атакува отново, Клео надигна изпод почвата четири дебели корена, които се обвиха около ръцете и краката и не му позволиха да помръдне.
След това, изпод пръстите и се подадоха две огнени остриета, които посякоха стомаха му и вътрешностите му се разляха по земята. Запъти се към едно момиче, което явно също се луташе и се чудеше кого да атакува. Майка ми обви врата и с огнено ласо, като започна да я души, извади ножа ми от единия ми ботуш, след което изтръгна по възможно най-грубия начин очите и. Девойката не беше мъртва, имаше само обгорен врат и слепота, която щеше да я доведе до сигурната и гибел. Започна игра на котка и мишка, момичето замахваше в опит да удари, а майка ми се дърпаше, докато се заливаше от смях...докато..аз се заливах от смях.
Така я примами, че се озова пред Силвия, която се биеше със Скай, без да се замисля, куклата направи един единствен замах и посече сърцето и. Цялата тази картинка бе станала пред очите явно на нейния възлюбен и огорчен от това, че любимата му е мъртва, той заби сабята си в бедрото ми, изпитах неистова болка, но не можех да крещя...стените на тялото ми щяха да се пропукат от виковете, но те не излизаха през устата ми, само смях. Клео го ритна и момчето падна на земята, запрати леден към към нея, но тя го избегна и го строши на снежинки с оръжието си, след което отсече главата му и я изгори.
Видях Ерик, който погледна към мен с невярващи очи, но нямаше време да каже или да стори нещо:
-Хайде, малката...време е да намерим кучката, която уби бедния ми Юрик.
-Не, не...не отивай там!-блъсках в затвора си, но без успех.
Знаех, че ако се изправим пред Ив, смъртта ми бе в кърпа вързана. Но бе твърде късно, дори не усетих кога вече Клео я бе открила и сега стоеше пред нея. Гилдмайсторката присви очи и попита:
-Ти..не си ли..?
-Същата..-отвърна майка ми и запрати в лицето и една голяма огнена топка.
Не исках да гледам, всичко щеше да свърши точно тук и сега, надявах се само да е по-бързо защото нямаше да понеса агонията.

Да вървиш към собствената си гибел. Да усещаш как краката ти правят поредната стъпка към пропастта. Да чувстваш как косите ти побеляват от страх пред чудовището и все пак да се приближаваш все повече и повече към него. Кръвта се смразява от тази мисъл, но тялото не е твое да му заповядваш. То следва някаква чужда сила, горчиво очертаваща, предвкусваща скорошната кончина. Никой не иска да я посрещне, колкото и смел да е. Колкото и да му е писнало, колкото и пределът на нервите да го е застигнал срещу една такава стихия винаги трепери. И има защо.
-Ти не си ли?
-Същата!
Очите на Ив Севентийл, най-гороломната стихия живяла някога се присвиха и спомените изплуваха в съзнанието й като лодка, изплувала на повърхността след корабокрушение. Същата малка пикла, която преди половин година се яви в кабинета й за изпит, сега седеше пред нея и си позволяваше да я атакува. Какво невежество само, какво своеволие. Силите бяха далеч от изравнени и жената предположи, че единствено сбъркания ум на момичето я кара да върши подобни глупости. Огънят изпратен към нея не нанесе никакви поражения. Нужно бе едно единствено мърдане на главата и той бе отбягнат. Какво си мислеше тя? Че така лесно ще я победи, че ще пребори това, което не може да достигне? Глупаво дете! Гилдмайсторката не осъзнаваше, че в тялото й се крие още някой, който заповядва на действията й, но за нея това нямаше никакво значение. Тези хора заплашваха дома й, близките и приятелите й, учениците й, а за това си струваше не само да се бориш, но и да убиеш. Да тя никога не се е двоумяла да убие. Посичала е без проблем, без съвест, що се отнася до собственото й и на приближените й благополучие. Корените излезли от дланта й се обвиха около гръкляна на Арадел и почнаха да я душат, повдигайки я във въздуха. Очните ябълки се навлажниха, пръстите неуспешно се опитваха да ги развържат, а магията не достигаше до тях, защото бе подтисната. Притока на енергия бе толкова секнат, че дори Клео не можеше да се справи със ситуацията. За първи път в живота си се почувства безпомощна, макар и вече мъртва. И тогава, точно в този момент, тя за първи път каза нещо, което никога не е подозирала, че ще изрече:
-Моля те......
Предводителя сви още повече клепачи, устните й се изпънаха злобно и горчиво, а захватът й стана още по-силен.
-Молиш се? Трябваше да се помолиш преди да дойдеш да бушуваш в дома ми.
С един замах Севентийл я повдигна още повече във въздуха, описваща парабола и я запрати мощно чак в началото на градината. Момичето се стовари върху няколко все още неизгорели храста. Бодлите им разкървавиха кожата й на места, няколко шипа се забиха по дланите, а един одраска челото й, чак до скулата. Надигайки се трудно, с множество болежки, тя видя фигурата на Ив бавно приближаваща към нея. Озарена от огньовете около им, със сурово, жестоко дори лице, с нито една рана, изглеждаше като неземно божество, толкова велико, толкова достолепно, толкова плашещо, че трупът й замръзна за момент.
"Май е време да се оправяш сама, дъще" - поде майка й и мигом напусна клетките й. Картие остана сама да се справя с кашата, която родителят й сътвори за нея. Дали не го правеше нарочно? Може би просто искаше да я убие, да я вземе горе със себе си, че да има с кой да си прави компания. Или я мразеше толкова, че се надяваше да мине и през ада, обречена на пълна агония, докато и последната капка въздух се изпари от дробовете й. А ужасът, който все повече я достигаше, придобиваше още по-кошмарни нюанси от познатите ни. Тази жена...тази жена наистина бе един жив дявол, чист и в същото време вероломно размазващ всичко по пътя си. Тогава Арадел сигурно щеше да се прости със съществуването си, ако на пътя на лидера не се бе изправил един друг, добре познат ни. Винс изскочи изневиделица пред красавицата с онзи пламък в очите, който показва, че иска да я предизвика. Имаше къде къде по-голям шанс и изправена пред тази пречка, предводителката забрави за малката земна магьосница. Но истината е, че имаше само един човек, който желаеше да се сблъска с нея повече от всичко. Той беше там и чакаше своя момент.
Но да се върнем на Винс. Двойната му магия определено се оказа малко затруднение за предводителката на Сто слънца и още на първата минута тя имаше няколко образувани резки по лицето от острите му въздушни струи. Той на свой ред вече имаше счупена капачка, пукната скула и навехната китка. Но мъжът беше хитър, атакуваше от разстояние, за да не попада във фронтална атака срещу нея. Нанасяше енергийна вълна, била тя огнена или въздушна, а после пъргаво се отдалечаваше, за да не го докосне. Опитваше се да я размотава както звероукротителя размотава лъвицата. Въртейки се в кръг около нея, си мислеше, че я превъзхожда, но бъркаше. Колко много бъркаше. Макар нанесените последствия в един момент на Ив й писна да си играе. Имаха нужда от нея навсякъде и тогава....тогава обърната с гръб към него, тъкмо когато вярваше, че я е приклещил, тя отпусна дъхът си и вдигна рязко ръце нагоре. В този миг мек варовик изби от почвата обхващайки тялото на Ле Дубле чак до торса и за секунда се втвърди така, че да не може да шава. Хубавицата се обърна и преди да е използвал дланите си, същото последва и с тях. Втвърдиха се като нарамени с каменни боксови ръкавици и паднаха надолу натежавайки като гюлета. Жената не си губи времето, приближи се до него, протегна пръсти, остри като бръснач, впусна дървесина в тях издължавайки ги още повече и го погледна ледено студено.
-Тук свършва пътя ти.
-Нееее........
Под воплите на писъка на Арадел, гилдмайстора замахна и в сянката главата на Винс Ле Дубле, падна безжизнено на земята. Претърколи се метър, може би два. Последните импулси замряха, а торсът му остана да виси като обезглавен паметник, подобие на нечие велико скулптурно творение.....
В другата част на градината битката се разрастваше все повече. По-голямата част от пионките бяха елиминирани и ситуацията се превръщаше все повече в сблъсък на величия. Като че най-добрите от най-добрите се бяха събрали. А съвсем скоро поредния такъв щеше да падне. Нийл Силвърмайнд, с множество прободни рани, стоящ като исполин, неотказващ се пред нищо, държеше върховете на два щика в дланите си. Металът прорязваше месото му, от което бликаше кръв като миниатюрни водопади, но той все така здраво ги стискаше и не позволяваше на враговете си да пребъдат. От другата страна на оръжията бяха Ерик и Клайд, натискащи все по-напред в опит да повалят този гигант. Мъжът определено имаше завидна физика и непреклонен дух, който го караше да стиска зъби и да изтърпи всичко,което му поднася съдбата. Стремейки се да предпази колегите си със собственото си тяло, зад гърба му Хейз и Тес водеха неуморима гонитба с Чан, а Нийл не позволяваше на другите да ги достигнат. Като непробиваема стена препречваше пътя на всеки дръзнал да я премине. Но нашите момчета не се отказваха лесно. Ясно беше, че само с телесна сила няма да успеят да победят, затова Валето погледна към събратя си и втория веднага разбра какво се иска от него. Стисна мускулите си, опъна жилите и когато лидерът пусна дръжката на своя щик, той я улови, болезнено опитвайки се да задържи и двата. Дългокосия отскочи метър назад, изпъна юмруци и изпрати към гърдите на учителя поредица енергийни кълба, странна смесица между огън и взрив. Първия политна назад, падна по гръб, повличайки оръжията след себе си и тогава Матюс махна ръкавицата от ръката си и вдигна пентаграма пред очите му. Само за секунди, мъжът се вкамени със зейнала от изненада уста и изцъклени очи.
-Нийл!!!!
Викът на Бишъп огласи околията, докато Казаки не му даваше шанс дори да отиде при него. Хайен от друга страна изтича и се опита да помръдне каменният труп. Безуспешно! Поредната статуя бе създадена.
-Мамка муууу..... - изруга огнения маг ядно. -Къде по дяволите е Кастиел?
Точно тогава, като по поръчка, най-добрият от всички ментори скочи от покрива, досущ като ангел и се приземи гладко на земята.
-Съжалявам, че закъснях!
Без да обръща внимание на падналите, поради липсата на възможност и време, магьосникът извади тежкия си меч и почна да отблъсква всички, отстранявайки ги от вътрешния епицентър. Макар и да не убиваше никой, той бе ненадминат стратег и войн и присъствието му върна куража на другарите му, които се мобилизираха и възвърнаха офанзивата си. Начело с него и Ив те знаеха, че имат шанс за победа. А той, като истински вестител на правдата продължаваше да нанася удар след удар, изтласквайки ги все по-надалеч....

Казват, че любовта била безусловна. Особено онази към родителите,приятелите...любимия...Според мен не е така, ръка за ръка с нея вървят милион неписани правички. Мислиш си, че можеш да я подчиниш и да направиш, така че тя да се съобразява с теб, но с течение на обстоятелствата забелязваш, че ти си този, който е попаднал в порочния кръг от главоблъсканици и условия. Когато започнеш да обичаш, независимо дали си дете или възрастен, все едно подписваш доживотен договор със самия себе си. Заклеваш се, че заедно с любимия или любимата или родителското тяло, ти ще привикнеш и към душевния мазохизъм. Ала откажеш ли се, залог е собствената ти душа.
Е, аз се отказах...и сега болката, която толкова мразех, но и скришом, когато разумът бе заспал желаех, нахлуваше в душата ми и поемаше контрол върху нея. Ето поради тази причина любовта е безусловна, знаех, че това нещо ме убива, предава и наранява, но тайно копнеех да я усетя близо до сърцето ми. Защото когато бе далеч и колкото и да се кълнях в омразата си, знаех, че съм обречена да я обичам. За пореден път тя ме предаде, остави ме да се оправям сама когато имах най-голяма нужда от нея...и въпреки всичко знаех, че ще и простя, че ще я повикам отново в грешните си мисли.
Но ако се придържаме към клишетата, хората са казали, че в любовта и на война всичко е позволено. Войната по нищо не отстъпва на любовта, а всички сме родени с инстинкта да нараняваме. Изправих се едва и се огледах около себе си, виждах толкова много любов в чистата и примитивна форма. От нейната ръка падна и един от учителите ми падна сразен, един от онези, които в илюзиите ми изглеждаше като титан и мислех, че нищо не можеше да ме срази. Но беше време да си избера отбор, трябваше да сложа край с тази двойна игра.
Малко по-нататък Тес и Чан водеха оспорвана битка. Дългокосия имаше предимство за момента, но някак си силите бяха изравнени, поне никой не поддаваше, всеки чакаше другия да сгреши.
И тогава Чан го направи, погледът му изостави оръжието на Тес и за момент се премести на друга страна - груба грешка. Противникът му само това и чакаше, атакува го и малко преди острието му да прониже гръкляна му, вече бях достатъчно близко за да парирам атаката му.
Чан се сепна, не каза благодаря, не исках и да го прави, исках само едно:
-Намери си друг...остави ми го на мен.
Той само повдигна рамене и се запъти към поредната си жертва:
-Без магия и мамене...
-Само да не решиш накрая да си тръгнеш.
-Само ако един от двама ни не лежи на земята мъртъв.- и замахнах с острието си към него.
Не мислех, че срещата ни ще е такава, но нека си признаем...от тогава и двамата бяхме други. Но вътре в мен все още го имаше онова пламъче на първата любов, че кой го няма и въпреки всичко...в любовта и на война всичко е разрешено. С никого досега не съм се била досега, от искрите на мечовете ни излизаха и недоизказани думи, всеки опит за удар бе напразните среднощни въздишки, всеки вик нечута молитва:
-Можеше...да...кажеш...че си....отиваш!
-Можеше..да...се...опиташ да ме намериш! Ако ....толкова си ме обичал.... щеше да направиш опит!
-Каза... че си при.... роднини...
От яд направих драскотина на ризата му:
-Съдил..си..ме през цялото време...без дори да знаеш...защо.Без да знаеш..дали съм имала избор и през какво съм минала!
-Ако и ти си ме обичала както твърдеше, щеше да намериш начин да дойдеш и да ми кажеш!
Замахнах, след което се предвижих зад него и натиснах глезена му, при което той падна на земята:
-Поне нещо си научила от мен.
Стъпих върху гърдите му, а острието ми бе точно на гърлото му:
-Ти ме научи как да се защитавам, а те как да убивам.
Тогава Тес повдигна торса си и с двата си крака подкоси колената ми, като ме изрита същевременно назад и този път повалената бях аз с опрян нож в гърлото:
-Давай! Направи го! То се е видяло, че докато единия от двама ни не умре това няма да приключи!

Какво обстоятелство само е животът. Тъкмо когато мислиш, че си го разнищил и си открил тайните му, нови други прииждат, старите се завъртат на сто и осемдесет градуса и всичко, в което си вярвал рухва като кула от карти. Опрения нож не трепваше. Нямаше никакво съмнение в ръката на Тес и въпреки това, той само се подсмихна и се дръпна.
-Не още!
Извърна се и остави момичето сама, догонвайки Казаки, в момента борещ се с Хейз, неговия идол, който явно върло си бе заплюл и нямаше да миряса докато не отнеме съществуването му. Макар красавицата да го познаваше добре, дори много добре, нещо в усмивката му бе толкова далечно и непознато.
Колкото повече намаляваха противниците, толкова по-безмилостна ставаше битката. Приемаше контури трудни за описване, камо ли за възприемане от обикновените хора, които в подобна ситуация биха предпочели да се скрият на удобно и скришно място, отколкото да се намират в самия й център, където се разрастваше картина на смъртта в най-чистата й форма. Битките при маговете не бяха като тези по другите земи. Тук нямаше предпоставка за страх от най-висша степен, мракът и отчаянието не те следваше като залепнала сянка или прах по подметката. Тук можеше да се забележи класа, доблест, дори изящество. Съчетанието между природни елементи и физическа сила, рисуваха ненадминат танц на върховно изкуство и красива мощ. Беше като игра на надмощие! Игра, която вземаше своите жертви, но някак си с достойнство. За фениксийци смъртта не идваше грозно, нито без грам уважение. Те не бяха лишени от почести, нито обсипани с грозни деформации и гнусни гаври. Никой тук нямаше времето, а и не му прилягаше да показва извратената си психика. Е, почти никой....
Точно в този момент, в разгара на война, почната незнайно по какви причини, един мъж най-накрая видя пролука. Видя възможност да се включи, до сега стоящ настрана, взимаш бегло присъствие. Елиминирането на някакви си хлебарки изобщо не беше забавно и той нетърпеливо чакаше своят шанс. Сега бе неговото време и той щеше да му се наслади- без да бърза, без да внимава, без да мисли за заобикалящия го свят. За този момент бе чакал толкова време, за тази цел бе копнял. Не за власт, сила или богатство. Не, изобщо не. За съревнование! Това бе неговата идилия и той смело си проправяше път през пасмината глупаци, които му пречеха. Стъпвайки като господар на самата вселена, бавно и надменно, с лице скрито под сивата качулка, с уста ухилена като на някой сериен убиец или лунатичен клоун от книгите на ужасите, блъскаше и изгаряше всеки застанал на пътя му. След себе си оставяше единствено разложени тела, части от крайници и агонизиращи писъци, които съвсем скоро заглъхваха в забвение. Киселината, която толкова рядко използваше сега пръскаше като маркуч за поливане на градина и прояждаше чак до кокал плътта. Аурата му бе ужасяващо тъмна и наситена, от нея струеше не само сила, но и животинско желание за кръв, сякаш се бе превърнал в канибал, търсещ своята вечеря. А тя се намираше само на двадесетина метра от него, все така помитаща всичко и всеки. Красива, дори в своята сериозност, с гърди напращели, почти пукащи се под шевовете на ризата й. С коса разпиляна, като златна пелерина на всички посоки и с минимални поражения. Да....точно тази жена го привличаше като магнит, но той не искаше да я има, не искаше да я обладае. Не и тялом....Искаше да я притежава душевно. Искаше да я измъчва, да я чуе как крещи, как стене от болка, искаше да я накара да се моли, да я види как плаче. Искаше да я унищожи! Тази, за която се говори, че е непобедима. Какво ще стане когато двама непобедими се изправят един срещу друг? Сблъсък на векове история или взрив опустошаващ всичко на километри разстояние, като атомна бомба, заедно с ударната вълна?
Ейвъл все така пристъпваше от крак на крак, сигурен и уверен в себе си, целенасочен. Фигурата му най-накрая се забеляза от Флейм и той се изпречи пред него, за да спре нагонът му, доближаващ се до порочния. 
-Ти беше до тук!
Мъжът макар и опитен не знаеше с кого си има работа. Не случайно го наричаха Фрийк, най-опасния човек в страната. Лидерът просто наклони глава настрани, сякаш изучаваше опитен заек и изцъка недоволно:
-Разкарай се от пътя ми!
Ръката му се вдигна и изпръска слой жълта киселина, която попадна право в очите на огнения маг. Паренето бе толкова силно, все едно самият той бе създал горски пожар в собствения си мозък. Очните му дъна почнаха да изгарят, да цвърчат като опърлена кожа на прасе. Ожесточени викове се изтръгнаха от гърлото му. Дланите бяха захлупили горната част на лицето му, сякаш щяха да го предпазят. Учителя падна на колене и с една ръка почна да заопипва почвата в търсене на нападателя си. Втория се приближи и настъпи остро дланта му, търкайки подметката си в меката кожа.
-Мръсна гнида!
Тонът му бе толкова равен и привидно спокоен, че всяваше ужас в клетките ти. Ръката му се повдигна повторно, този път над главата му, а погледа му бе пълен с отвращение към по-слабия от него. В този момент Кастиел се обърна точно навреме, за да види случващото се и страх проби гърдите му. 
-Хайен неее...  - провикна се водния елементалист - Махни се от него!
Но беше твърде късно! Киселината се посипа като жълт дъжд върху фонтанелата му и почна да прояжда скалпа. Поредната поредица от грозни крясъци озари пространството, прогонвайки и последните птици продължаващи да кръжат над сградата. 
Гняв, ярост и желание за отмъщение се възроди във водния маг докато гледаше как колегата и приятеля си умира под цвърчащите шумове, докато най-после тупна с изобразена глава върху напуканата почва. Защо трябваше да е той? Защо не се изправи срещу него? Но нямаше време да мисли над тези въпроси. Точно когато искаше да се намеси,д а хукне към тях и да въздаде правда и справедливост, една енергийна топка премина в близост до лицето му и спря хода му. Кастиел трябваше да подтисне копнежът си за благото на всички и да се заеме с тази пречка. А тя бе в образа на главния лидер, който организира всичко още преди години. Именно той бе причината братството да се събере - Клайд, наричан Валето бе изпънал юмруци срещу му, заредени като арбалети, готов да изстреля залп от кълба само и само да го повали. Много добре знаеше, с кого си има работа. Познаваше ликът му, а още повече славата, разнасяна из държавата и то с пълно право. Кастиел, мъжът с божествено име, без фамилия, човекът, който някой ден щеше да седне на гилдмайсторското кресло, а може би и още по-високо, личният герой на Феникс, защитник на слабите, повелител на природата, най-добрия от най-добрите. Лидерът осъзнаваше, че няма да е лесна плячка и ще трябва да се постарае повече от обикновено, но нямаше да се откаже каквото и да му коства това. Свалят ли Кастиел ще свалят и надеждата и смелостта на останалите. Падне ли генерала, падне ли знамето, пада и армията. 
Двамата чернокоси се изправиха един срещу друг, със сурови, осъдителни погледи и черти вкаменени от напрежение. Всеки борещ се за собственото си право на живот, както и за това на другите. Всеки борещ се за собственото си виждане за ред и справедливост. 
-Аз съм твоят опонент! С мен ще се биеш!
Учителят го изгледа внимателно, преценяваш способностите му. Червеникаво-кафявите му очи преминаха през всяка част от тялото му като тактик, изучаващ препятствие. Той завъртя мечът си и го заби церемоняло в земята.
-Така да бъде!
Вечерния вятър лъхна с пълна сила и разпиля косите им, като предшестване за титаничен сблъсък, от който само един ще продължи на два крака. Битката щеше да е на живот и смърт и те го знаеха. Врагове от класа, такъв за какъвто и двамата бяха копнели дълго време. Който ще ги затрудни, изпоти и изтормози! 
Бунтовникът изстреля една сфера, която накара противника му да скочи с лице настрани, забивайки се в земята. При обръщането си, втория го заля с водна вълна, абсорбирана като силен ручей. Той се заби в гърдите му и го изпрати няколко метра назад, поваляйки го по гръб. Усещането бе като центрофуга и гръдния кош го болеше, все едно върху него е паднала цяла каса пълна със стоманени чукове. До сега Кастиел не бе използвал магията си, но вече нямаше място за колебание. Зарови пръсти в почвата и вкара енергията си в нея. Тя като змия проби пътя си към краката на противника, събирайки всяка налична подпочвена вода, стигна до тях и изби на повърхността, обхващайки като камшик глезените му. Интересно как тази безплътна стихия можеше да се използва по-добре от който и да е предмет. Менторът дръпна рязко ръцете си и почна да повлича лидерът към себе си, все едно бе омотан с ласо. Колкото и да се опитваше да се хване за някой корен или клон на паднало дърво, така и не успяваше. Все повече се приближаваше до този монолитен мъж, който сякаш се готвеше да го погълне в паста си. Стигайки до него, той разпери пръсти и по този начин разгради водата, така че го обгърна целия, от главата до петите, като във воден саван, задушаващ дробовете му. Клайд се почувства така, все едно е затворен в саркофаг приживе. Дишането му се затрудняваше все повече, усещаше как кожата му се сбръчква и съвсем скоро дробовете му ще се пръснат. Със сетни сили задейства енергията си и разположи юмруци от двете страни на торса си. Започна да ги нагрява без да изстрелва "куршумите" си, за да изпари водата. Силната му воля го поддържаше все още жив и ето, че природния елемент почна да се изпарява изпод топлината. Пара се вдигна във въздуха и след малко саванът се разпръсна, освобождавайки го от затворът си. Ренегатът си пое жадно въздух и изкашля няколко глътки погълната течност. Мъжът пред него не изглеждаше изненадан, явно очакваше подобен развой, но спокойствието и лекотата, с която си служеше, накараха Клайд да осъзнае, че се е изправил пред истинско чудовище, или може би бог. Тук, на земята го наричаха гений. Наистина ли бе непобедим? Трябваше да разбере!
В същото време, Смит бе достигнал своята избраница и я наблюдаваше, докато тя се справяше с поредния глупак дръзнал се да я предизвика. Когато погледите им се срещнаха, тя сбърчи вежди и намръщи иначе красивото си лице.
-И ти ли искаш да се пробваш?
-Да се пробвам? Нищо няма да пробвам! Ще те взема! За теб съм тук!
-Така значи!
Вените на Ив бяха изпънати до краен предел. Този не беше като останалите. Усещаше го! От тялото му се носеше зловонна тъмна аура, очите му бяха кървави като река Стикс, а усмивката...едва забележима, носеща в себе си жестокостта на цял корнорски народ. Що за себеподобно бе той? Нима бе излезнал по погрешка от някоя книга на ужасите или като бебе го бяха сбъркали вместо за прокълнат за маг? Не...бе прекалено тъмен за техния род. И това желание за колекциониране....Жената направи заключения, че този не е с всичкия си, но това по никакъв начин не го правеше по-безопасен. Напротив! Най-често лудите са най-опасни! Издигат от прахта най-големите ни страхове и ги използват срещу психиката ни. Аутизмът носеше със себе си необходимостта да стоиш на страна от подобни екземпляри, а сега на нея й се налагаше да се сблъска с един такъв. Неусетно през черепната й кора премина малка наелектризирана ивица страх. За пръв и последен път Ив Севентийл се уплаши. 
Докато главните на двете организации в лицата на чернокосите мъже, кръстосваха шпаги под формата на елементи, използвани до съвършенство, около тях също се разиграваше театър от най-висока величина. Където и да погледнеш се виждаха паднали, бездиханни трупове, дивни потоци кръв, дръзки обиди и още по-дръжки взети на принципа на тотото решения. В тази заобиколена от природата арена липсваше сплотеност, липсваше благоденствие, единствено борба за оцеляване, твоето и на ближния. Като че всички бяха забравили интуитивните закони на тази държава, а именно да си помагат един друг. Хората живеят заради хората, но тук хората умираха заради хората. Каква пагубна, патова противоположност! Екранизация на най-тежкия грях и в същото време пример за най-самоотвержна саможертва. Колко много лица, които повече няма да видим, колко много погубени тела, които ще обвием в смъртни савани и ще поставим в новото и последно ложе, вечно поели покой за душата. Колко приятели ще изпратим за сетен час, колко нови гробни паметници ще построим, които с времето ще обраснат с бръшлян, а буквите ще посивеят, годините ще се заличат, спомените ще избледнеят. Колко много от тях вече се превърнаха в минало, а бе само за секунда....
В левия край, Арадел покрусена от заобикалящата я гледка, незнайно как запазила самообладание, ридаеше вътрешно както и външно. Сълзите падаха по бузите й, съюзявайки се с кървавите дири, като следи от отминали епохи, омърсени, осквернени. Нима всичко това бе нормално? Само тя ли чувстваше в гърдите си стягане от смътно предчувствие, че не е редно, че трябва да спре? И все пак не спираше! Нямаше избор, трябваше да продължи! Бе заложила прекалено много на карта. Не само живота си, но и бъдещето си! Нейното, както и това на Ерик, на Аш, на старите приятели, които се чудеше дали някога отново ще зърне. Липсваха й старите прости времена, но като се замисли времената никога не са били прости, само така й се струваха. И все пак какво не би дала да се върне назад. Когато денят започваше с усмивка, а не с изготвяне на стратегия, а нощта завършваше с любов, вместо с прощални слова, изречени за всеки случай, защото следващ може и да няма. Твърде тежко бреме за една млада девойка, току що узряла, току що разбрала какво е да си жена. Като новородено, което тъкмо поело първата си глътка дъх, бива хвърлено на лъвовете, за да разкъсат неоформеното му още телце. 
Погледа й бе привлечен от космополитния сблъсък между Кастиел и Клайд, на който толкова много се уповаваше и когото толкова силно уважаваше. Дори да искаше не можеше да отдели очи от тази грандиозна схватка, способна да те хипнотизира по най-нахалния начин. 
Нанасящи си удар след удар, напълно изолирали се от останалите, сякаш бе тяхно лично право да се бият само и единствено един срещу друг, не позволяваха ничия чужда намеса. Резките и раните по кожите им се увеличаваха с всяка изминала минута, като маркировка, която ще остане за доказателство, че тази вечер действително се е състояла. Вълна след вълна, въздух и енергия се сблъскваха, отблъскваха и сливаха в танц на смъртта, от когото нямаше изход. Никой не отстъпваше, а силите им сякаш не се изчерпваха. Единствено дишането се забавяше или зачестяваше, показвайки някаква привидна умора. 
Междувременно нападението на Ейвъл бе започнало и сега гилдмайсторката избягваше атаките му с известна трудност. Киселината на бунтаря се лееше из ведро в опит да я засегне, но тя пъргаво скачаше и се търколеше, показвайки завидна акробатика, за да спаси плътта си. Той определено бе опасен, а още по-плашещото бе, че се забавляваше от цялата тази гонитба, в която не бе съвсем ясно, кой гони - кой е гонен. Ролите се сменяха толкова често, че на човек свят може да му се завие само докато ги наблюдава. Магиите в неясни цветове се виеха около себе си, търсещи пролука за точно попадение. Такава обаче не се откриваше. Досущ като виртуози изкарали най-добрите си номера не можеше да се реши кой е по-добър. Едната имаше запас от всички четири елемента, което я изкласяваше на челни позиции, другия само един, но такъв, който никой друг не притежаваше. Силите бяха изравнени, а заострената усмивка на Фрийк не стихваше нито за миг. Дори когато успя да улучи ръката й и част от кожата й изгоря, тя му се реваншира, като прониза бедрото му с остър кол, излязъл от дланта й. Като две природни стихии, отблъскващи се взаимно, точно както се отблъскват полюсите на магнитите, така и те срещаха стена всеки път в противоположността си. 
В същото време ситуацията между водния маг и Валето се разрастваше все повече и повече. Пот се стичаше от челата и мокреше дрехите им като запечатваше мириса на предателство, война и студена пръст. Мирис, който едва ли щяха да могат да махнат скоро от тъканите. Пръстите на Клайд, сега вкопчени в почвата, трепереха неистово от умора и известна болка, която се разрастваше със скоростта на светлината. Ниско в корема му зейваше рана, достойна да се приеме за смъртоносна. Как и кога я получи, Арадел не можа да определи. Всичко се случваше толкова бързо, толкова като видение, че не можа да проследи внимателно предходните събития. Знаеше само едно - че нейния лидер бе повален, с лоши изгледи за скорошно подобрение. Сега, стоящ на колене, с вперен поглед към подметките на опонента си, идеята за фатален край му се струваше толкова близка и логична. Над него изправил се Кастиел, с меч в ръка, сурови очи и изпънати черти, приличаше на някой вечен герой от митичните томове легенди, готов да накаже провинилия се към боговете. Собствената му кръв се стичаше по дръжката на оръжието, багреща лъскавото стоманено острие, но това сякаш нямаше значение. Сякаш нищо нямаше значение! Приближавайки се към врагът си в лицето му нямаше нищо друго освен неутрална апатия и желание за справедливост. Разбрал какво следва Валето, мъжът, който започна всичко, се огледа и записа в паметта си ликовете на всички, които бе довел до днешния ден. Спомни си всички изживени моменти и всички неосъществени планове. Спомни си как ги бе събрал, втурнал ги след собствените си идеали, за които някои от тях загубиха живота си. И до някъде съжали! Лидерът въздъхна и скломи глава готов за участта си.
-Значи тук свършва всичко....
-Боя се, че да....
Мъжът с ангелското име повдигна мечът си и той проблесна в оранжево-червеното небе. С един замах острието се заби във врата, счупи гръбначния стълб и отсече жизненоважния крайник. Картие изкрещя, но писъкът й заглъхна сред множеството други такива, погълнат от тъмните, сиви облаци. 
Смъртта бродеше из градината като мъртва, огледална сянка. Тяло след тяло падащи зашеметяващо непристойно, поглед след поглед празен, по празен и от безизходна пещера, кръв като потоци от водопада на Адалия. Един малък затворен кръг, широк не повече от няколко километра, представляващ Ад на земята. 
Един голям къс камък профуча покрай главата на Арадел и тя се размина на косъм от това черепът й да бъде пукнат като изпусната порцеланова паница. Обръщайки се към залпът видя, че в близката далечина Чан се бие срещу Хейз, подкрепян от самият Тес. Последната загуба я накара колкото да се поболее, толкова и да изтрезнее и с машинални, но сигурни крачки, които ускоряваха скоростта си, се насочи натам, готова да довърши започнатото. Проследяваше параболните енергийни вълни на Бишъп и Казаки, които описваха неонови зелени и сини линии в тъмното небе и създаваха някаква причудлива карикатура на панаирен празник.
И точно когато земният магьосник се бе надвесил над трупа на опонента си, който желаеше да направи бездиханен, изпънал високо секирата си, с която щеше да го посече, Тес, неговото протеже, неговият най-приближен и верен ученик, изкара една кама скрита под наметалото си и го прониза в хълбока. От болката Хейз изпусна оръжието си и се свлече на колена, а изненадата му, както и тази на Картие накара органите им да се вкочанят. Никога, дори в най-смелите си представи не биха си помислили, че той ще ги предаде. Не и той, не след всичко изживяно. Усмивка се роди на лицето на дългокосия, усмивка, каквато никога преди не бяха виждали, нито знаеха, че е способен да пресъздаде. Беше лукава, жестока, подигравателно иронизираща всичко и всички около себе си. 
-Тес.... - изстена учителя, а учудващо дори за самата нея, като по инерция, русокосата изтича при него и го подхвана.
Въпреки всичко адски обичаше този мъж и едва ли една война щеше да промени това, едва ли и сблъсъкът им от по-рано щеше да го промени. Сега виждаща го повалена и то от ръката на първия си любим, тръпки я полазиха. 
Самият Чан се изправи и достойно изтупа дрехите си, спокоен и някак си доволен. Отиде при предателя и го потупа по рамото.
-Браво, моето момче. Точно по план! Никой не се усъмни!
На няколко метра от тях се намираше Ерик, зает да ликува малобройните наранявания на Крис. При вида на тази неочаквана гледка се спря и като по поръчка, воден от някаква невидима сила, фипнотизиран от развоя и любопитството се приближи. Видял го Казаки се ухили още повече и се извърна така, че всички около му да го чуят.
-А, ето го и моя помощник! - посочи Матюс, който замръзна на място, а сърцето на Арадел за малко да се пръсне.
-Какво?
-Не помниш ли? Онова писмо, което те накарах да донесеш до Сто слънца, за да не разкрия малката ти афера с Рапунцел на Д'Арвил? Всъщност беше за него, в който веднага след като разбра, че малката го е зарязала заради нас и най-вече заради друг мъж, се появи желание за отмъщение. 
Всички стояха като потресени. Не можеха да повярват, не искаха да повярват на ушите си. Чувстваха се засрамени, предадени, изопачени, манипулирани.
-Значи...си ме използвал....
-Мъжката любов какво ли не прави. Но трябва да си доволен, спечелихме си още един привърженик.
-Тес...вярно ли е? - най-накрая се обади хубавицата.
-А ти какво си мислеше? Че няма да разбера ли? Знаех си, че ме лъжеш, че не отиваш при роднини. Не съм толкова глупав, Арадел. Когато Чан ми каза къде наистина си, реших да поема нещата в мои ръце.
-Но да ни хвърлиш в лапите на дявола... - продума Бишъп с известно затруднение.
-Да речем, че ми омръзна да съм в сянката ти. Доказвах се толкова пъти, но така и не ме призна като равен.
-Не си...готов...
-О, напротив, готов съм! 
-И всичко е било инсценировка?
-Първоначално не! Но с течение на времето ми хареса. Да се правя на прилежен ученик, на верен приятел на този лигльо Аш, който умело почна да ме измества. Сега мога да покажа, че съм много над него, както и над вас.
Самият зеленокос видя всичко и за миг спря битката с Лезандър, което за малко да му коства живота. Единствено бързите реакции го спасиха. За негова жалост нямаше време да се втурне при тях. Дълбоко огорчен продължи да се защитава. Чувстваше се продаден на врага, а това само допълнително засили гневът му.
В същото време Картие се изправи и отправи на бившата си любов суров и осъдителен поглед.
-Точно така! Сега станахме сериозни! Не исках да те убивам преди да си разбрала истината, но сега нищо не ми пречи.
-Тя е една от нас! - извика силно Ерик, опитвайки се да се намеси, но Казаки го спря пускайки електрически поток в тялото му, който го вкочани поне за сега.
-Склонен съм да я жертвам. Тес е много по-подходящ кадър.
-Не....
-Така да бъде! - промълви решително блондинката. -Щом така искаш...готова съм!
Очите й показваха на любимия й, че не трябва да се притеснява за нея, но едва ли можеше да си го позволи. Сега изправени един срещу друг трябваше да решат този спор, тази омраза, края на която щеше да е фатален за един от тях.
-Хайде принцесо, покажи ми на какво са те научили!

/Гери, реши как ще реагираш. Опиши емоциите си от предишните ситуации чак до сега и действай. Ако ще го нападаш започни битката и я спри до някъде, където ще поема аз./

Изстрел след изстрел след изстрел...
Не съм сигурна дали искам да спра, не съм сигурна дали ти искаш да спра.
Времето спира за миг, виждаш как енергията лети към теб но не можеш да я спреш!И така, изстрел след изстрел след изстрел...
Лежиш в локва от кръв гледайки към небето докато сърцето ти бавно спира.Оръжието е топло а кръвта вече изстива. Това можеше да е моят край...Винаги трябва да си подготвен за поражение, отколкото за победа. Но понякога си мисля, че съм толкова зависима. Искаше ми се моята страст да беше поне някоя дрога, като хероина. Да, предпочитам го да гори ноздрите ми и да пържи мозъка отколкото да съм зависима от нещо, с което не мога да се боря.Как съм могла да се оставя животът ми до такава степен да зависи от обстоятелствата ? Често разправят,че “трябвало да се справим с обстоятелствата”.Аз пък казвам,че единственият начин да се справиш,е да убиеш обстоятелствата. А то седеше точно пред мен.
Исках ли да го убия реално? Донякъде. Но не исках тялото му, желаех да изкореня това, което беше оставил в мен, онова незаличимото, незабравимото. И сега след толкова време той седеше пред мен, но не за да си подадем приятелски ръка или да се прегърнем, а за да се унищожим.Погледът му беше умоляващ, печален, влажен, укорителен, съкрушен, тревожен, отчаян, невинен, горд, презрителен и все пак си оставаше червен. Никога няма да забравя този поглед,който откриваше болката. Ще трябва да се науча да живея,като мъкна на гърба си тази подлост. Човек съжалява онези,които страдат,но никога онези,които причиняват страдание. Ако все пак останех жива...Сбогом,очарователни моменти, трябва да се откажем от нежните имена,които сме си измисляли, да изгорим снимките от сватбеното пътешествие, да спираме радиото, ако пуснат песента,която сме си припявали заедно.
Целият този гняв, който се бе насъбрал в мен, предателството, смъртта. Не исках да познавам света такъв какъвто го рисуваха в момента хората около мен. Безукорен, безмилостен и назъбен, като тези думи. Това ли бе тяхното равенство? Лозунги от сорта на Свобода или смърт сега бяха неактуални, трябваше да се променят на Смърт и свобода. Ти не си равен с един мъртвец, какъв човек си щом си строиш кралство върху купчина трупове?
Клайд бе мъртъв, а викът от смъртта му още отекваше в мозъка ми и ми причиняваше главоболие. От онова пулсиращото, което те кара да вършиш неща, за които ще съжаляваш после. Не, нямаше да го убивам! Нямаше да ставам една от тях за нищо на света:
-Път на дамите!-усмихна ми се пак с онази нова своя усмивка.
-За бога, Тес...къде си.
Извадих сабята си и се затичах към него, всеки можеше да се бие с магия...но истинското майсторство е в това да покажеш истинските си бойни умения. Нямах кой знае какъв шанс срещу него, беше мъж и много по-опитен от мен. Замахнах към гърдите му, но той парира, като се опитах пак да атакувам оръжието ми излетя настрани. Имах някакви секунди за да реагирам:
-Ами сега?- изсмя се чернокосия, след което острието му се заби в рамото ми.
Извиках от болка, но поне раната не беше смъртоносна, макар че количеството кръв което загубих по време на тази война не беше малко и на моменти се усещах как се унасям когато се отпусна. Щях да действам мръсно, ритнах го с коляно в четала, той се приведе, хванах го за косата и си забих отново коляното но този път в носа му. Кръвта шурна от там като водопад:
-Кучка! Ще те убия!
Тези негови думи се забиха в сърцето ми, но по никакъв начин не го показах. Ерик ми подхвърли отново меча, за което му бях искрено благодарна. Двубоя продължи дълго, никой не изкласяваше до някакво крайно положение или по-точно мъртво положение. Нанасяхме си нови рани, някой-по болезнени, други не. Докато в един момент ситуацията се обърна с на 180 градуса. Острието му този път прониза стомаха ми...но в същия този момент, моето също се ме забило в тази област по неговото тяло. Нямах представа дали щяхме да умрем...или да живеем...макар че сега го предпочитах. Болката беше ужасна, паднах на земята по гръб, а Тес се строполи до мен. Лицето му бе изкривено, насилих се да се усмихна:
-Съжалявам.
Толкова кратко, но все пак това бе всичко, което исках да му кажа през всички тези месеци. Нищо друго, дори не исках да се стига до тук, но уви.

По средата на градината Ив седеше паднала на колене, притиснала здраво с една ръка левият си хълбок. Притиснала е слабо казано, по-скоро бе вкопчила дългите си нокти в плътта, която сякаш искаше допълнително да пробие или да откъсне. Устните й бяха полуотворени, а през тях излизаше секнат дъх на талази, бавен и тежък като на изморено животно. Кичури обагрени с кръв, коса, залепваха по лицето й, а други скриваха страните й. Капките падаха от краищата им и напояваха тревата. Предводителката приличаше на ранена лъвица, покосена, но не и сломена. Над нея се издигаше фигурата на Смит. Опръсканото му с ален цвят лице придобиваше лунатично гротесков изглед под лунната светлина, смесена с оранжевите багри на пожара. Макар и облян със собствената си кръв, той бе погълнат от своята фиксидея и сякаш не осъзнаваше състоянието, в което се намира. Битката им бе оспорвана, толкова оспорвана, че се доближаваше до ексцесия на здравия разум и самозабрава, подтиквана от вкисналата миризма на кръвта. Отдавна не се бе появявал човек, който да ги затрудни толкова и смесицата между лично удоволствие и хищнически глад надделяваше над общия смисъл на бунта. 
Мъжът впи пръсти в косата й и изправи торса й, извивайки врата болезнено назад. Погледите им се срещнаха, а очите им изразяваха само едно - омраза, ненавист, мъст и желание за смърт. Излезли извън черупката на монотеизма, в тях горяха стихии и емоции, типични за еретичните богове. Другата му ръка обхвана гушата й и стисна толкова силно, че жената имаше чувството, че прешлените й ще се счупят по-бързо отколкото да се задуши. Колкото повече стягаше, толкова повече червени слюнки избълваха от устата й. Доближил лице до нейното, той се усмихна като змия и облиза бузата й.
-Вкусна си! Имаш вкус на гибел. Ти си най-големия специалитет, който съм си поднасял.
Преди да се дръпне обаче, гилдмайсторката го удари в корема, Ейвъл отпусна захвата си и тя го захапа за долната устна, пукайки я. Течност и слуз изтече, а той се мръдна рязко, което допълнително разрани мястото. Изплю голямо количество кръв и се нахвърли върху й. Забравили напълно магията си, отдадени единствено на силната омраза, те дращеха, късаха парчета месо, удряха и дори хапеха, готови да се разфасоват, да оглозгат кокалите на отсрещния, пробиваха кожата и я караха да кърви, ръфаха уши, ръце, пръсти. Жестоко нанасяха варварски щети като двама лунатика. Беше грозно...грозно и нечовешки обезумяло. Телата им, червени продължаваха да действат като по команда, а единствената такава бе ясна и точна - унищожи!
Арадел седеше в алена локва, караща я да изглежда неземно красива. Сиво лазурните очи губеха блясъка си, той изгасваше като догаряща свещ, а устните не можеха да произведат почти никакъв стон. Гледката бе толкова невероятно пагубна, наелектризирана с горчилката на действителността. Нищо не можеше да се сравни със смазващата мъка от случилото се. Какъв ти свят!? Той бе обрисуван в черно, пурпурно и мръсно бяло. Всичко рухна, рухна без да остави дори руини след себе си. Небето тъмно като бездна предвещаваше зловонния край на цяла една история. История, която никой не искаше да си спомня. Не може ли спомените просто да избледнеят и да бъдат забравени? Заключени някъде дълбоко в съзнанието, а ключа хвърлен на края на тази гнила земя, където никой няма да го намери. Какво ли не би дала да е иначе! Ерик седеше над нея и вливаше енергията си в пробитото й тяло. Нямаше да й позволи да издъхне. Нямаше да позволи на трупа да се вкочани, а сърцето да откаже. Каквото и да му струваше щеше да я спаси. Щеше да смачка всеки по пътя си, но да й помогне. Парализата бе отминала и той я лекуваше самоотвержено, пренебрегвайки заръките на лидера си, който се опитваше да го махне от нея. Чернокосия се ядоса и го бутна яростно, нахвърляйки се върху торса му. Стиснал юмрук, бе готов да счупи главата му.
-Не ми пречи, мръсна гад, ако не искаш да те вкаменя!
Тонът му бе суров и заканителен, напълно правдоподобен. Забравил йерархията той бе готов да го убие. Окото му нямаше да мигне. Би бил доволен ако се отърве от подобна интригантска отрепка. Изплашен Чан вдигна ръце в знак на предаване и се отпусна. Матюс се върна при възлюбената си и продължи да я лекува, като същевременно изпрати един сноп магия и към Хейз, чиято рана бързо започна да зараства. Бе изгубил прекалено много хора и искаше това да спре. Нямаше нужда от повече жертви. 
В същото време Аш и Лезандър бяха спрели за момент схватката си при вида на ранената си приятелка. Всеки от тях съжаляваше по своему, но и двамата знаеха, че трябва да продължат. Имаха работа за довършване. Тази вражда трябваше да свърши, а изхода бе само един. Възвърнали представата си за настоящето, илюзиониста изрита Сайръс в корема и го отблъсна на няколко метра. Извадили мечовете си, те ги блъснаха един в друг под напора на горящите огньове, придаващи на лицата им дяволитост и адска осанка. Очите им бяха остри, присвити, отдадени на изкушението за отмъщение. 
-Нямаш шанс, не разбра ли? Откажи се!
-Никога! - отвърна зеленокосия, извъртя оръжието си и преряза рамото на опонента си. 
В близост до тях, Силвия и Скай все така се бореха един с друг, все така без изглед за победа. С множество рани, те продължаваха нещо, което изглеждаше да продължи вечно, ако едно обстоятелство не промени всичко. 
Докато Ерик продължаваше с грижите си към блондинката, Тес, все още жив, макар и в окаяно състояние, зарови пръсти в почвата и почна да се придърпва към тях. Малко по малко, опитвайки се да прикрие пъшканията си, наближаваше. Очите му наблюдаваха двата силуета, тресящи се в орбитата си, едвам държащи фронта. Мразеше ги! как само ги мразеше! Кога се промени толкова никой не разбра. Никой не усети кога този чист и неопетнен човек се измени фрапантно и наслои такива чувства в душата си. Ненавистта премина границите на нормалното и прерасна към всичките му познати. Не само нея, всичките до един. Хейз, който изгуби величието в главата му, Аш, Роза, всички. Искаше да ги премахне, да докаже, че не може просто така да го напуснат, изоставят. Колко ли изтерзани моменти е преживял тихо, скрито от останалите, че да стигне до тук? Пораждаше съжаление, както и неприязън. Изправил се със сетни сили, останал незабелязан от всички освен от Казаки и....Лезандър. Държащ мечът си, го бе насочил право към гърба на Матюс, кипящ от желание да прониже гръбнака му. Само един удар бе достатъчен да скърши живота му. Само един удар, а после жена му ще го последва. Ръцете, хванали дръжката трепереха от несигурност и злоба, която съвсем скоро надделя и погледа му стана сериозен и дори смъртоносно жесток. Изтръгвайки един грозен и последен вик, той замахна право към земния маг, но не неговият вик достигна до ушите му, а този на Д'Арвил.
-Ериккккк!!!!!
Гласът му нахлу в ушите на предишния му приятел и той се обърна точно в момента, за да види как острието лети право към него. Страх се прокрадна в душата му, нямаше достатъчно време да реагира и в представите си вече бе свършен. Но точно в този миг, графът изблъскал Аш на страни, забрави всичко свързано с него, завъртя собственото си оръжие и го хвърли с невероятна точност натам. Мечът като стрела се изстреля и за секунда проби тялото на Тес, преди той да достигне целта си. Смрази се на място, цялото му тяло се вкочани и той падна по гръб. Чувстваща се по-добре, Картие се надигна и проследи случката. Погледът й, заедно с този на Ерик се отправиха към спасителя им, който си отдъхна. Мисълта да ги загуби бе непоносима. Една лека усмивка се прокрадна по лицето му, когато точно тогава, точно в същата секунда не усети остра, пронизваща болка. Обръщайки се видя Сайръс застанал пред него озъбен, с извити устни, а мечът му стърчеше от другата страна на тялото на аристократа. Бе го забил централно в сърцето, поради невниманието му. Висша форма на саможертва, която му попречи да защити себе си. Заради тях погуби себе си. Предпочете техните животи пред своя собствен.
-Казах ти, че някой ден ще те убия....
Зеленоокия издърпа оръжието. Д'Арвил се залюля, направи няколко крачки назад, краката му отказаха и се стовари на топлата почва. Ерик и Арадел стояха безмълвно, покрусени от случилото се. Не можеха да повярват! Не беше истина! Не е възможно! Писъкът на Силвия се заби в мрачното небе, разбутвайки насложените облаци. Това бе и пролуката, която Скай толкова време чакаше. Възползвайки се от разбитата й концентрация, запрати една огромна въздушна вълна и я запрати право в отсрещната стена на сградата, която се ронеше заплашително. Тя се заби в нея, падна, а каменните късове се разколебаха, разтресоха се и няколко големи къса паднаха върху й, затрупвайки я. Тялото се смаза, като единствено едната ръка остана да стърчи с окървавени пръсти. 
Толкова много смърт за броени мигове! Толкова много погубени съдби, толкова предателства и в същото време саможертви. Излезнали от транса, Матюс и Картие се надигнаха и дотичаха до графа. Паднаха на колена, а чернокосия повдигна главата му. Ритъмът му все повече намаляваше, разкъсаното сърце забавяше туптенията си, като развален часовников механизъм.
-Лезо...Лезо.... - шепнеше магът, отказващ да приеме действителността. -Ще се оправиш! Моля те!
Мъжът понечи да постави дланта си, за да го излекува, но първия хвана китката му и го спря.
-Недей.....късно....е....
-Не!
-Късно...е.....знаеш...го.....това е....това е....сърцето ми....
Лезандър се закашля и обилно количество кръв бликна от устата му. В близост стоеше Аш и наблюдаваше всичко. Не посегна на никой друг. Искаше единствено него. Единствено на него имаше да връща за всички мъки, които му бе причинил и не искаше да наранява никой друг. Остави ги сами и отиде да намери своята любов, преди и тя да е изчезнала така, както първата.
-Моля те, Лезо! - не спираше да протестира Матюс, с насълзени очи. -Остави ме да ти помогна!
Но мъжът просто поклати глава и извърна поглед към блондинката. Тя също плачеше, по някакво чудо оцеляла.
-Грижи се...добре....за него....Обещай ми....
Хванала ръката му, тя хрипаше и плачеше почти като малко дете.
-Обещавам! Обещавам! Обещавам!
-Силвия.....тя.....
Матюс поклати отрицателно глава с нескрита мъка.
-Разбирам....
Торсът на мъжа се изпъна нагоре като арфа, ръката му за последно стисна тази на другаря си, този, който бе негова стена, тогава когато бе безпомощен, този, който се превърна в негово семейство, този, който го предаде, но безусловно обичаше....и....издъхна..... Крайникът му падна върху гърдите, сърцето спря да бие, дъхът секна, а очите останаха широко отворени като да запечатат последните картини от този свят, който толкова искаше да промени, но нямаше да доживее да види промяната. Ерик захлупи клепачите му и зарида с всичка сила. Арадел последва примера му, отдала се на тъга. За тях войната свърши тук. Нямаше вече недоизказани думи, нямаше вече останали врагове, всички бяха сломени, всички победени, но и всички загубени. Толкова загубени.....А небето така и не се разведряваше, сякаш погълнало цялата безукорна мръсотия, която тези хора си причиниха.....

По-добре не поглеждай назад. По-добре си мисли, че всичко винаги завършва щастливо. Може пък и да е вярно, кой казва, че щастливият край е измислица?… Ако животът изобщо може да ни научи на нещо, то е, че щастливият край се среща често, невероятно често, и за това трябва сериозно да се усъмним в умствените способности на всеки, който твърди, че няма Бог. Но къде е щастливия край сега? Не съм чак такъв оптимист, че да виждам позитивното в цялата ситуация. И кой е този кръвожаден Бог, който реши да наниже тези нещастни души на броеницата си? Въпросите ми отекват в тъмата и се блъскат в разложеното лице на отчаянието, така както сълзите ми потъват в мъртвата плът на обичаните.
Всичко е временно: любовта, изкуството, планетата Земя, вие, аз. Смъртта е толкова непредвидима, че успява да изненада всеки един от нас. Откъде може да знаеш дали този ден не е последният ти? Мислиш си, че ти остава време. И после изведнъж — край, изчезваш, твоето време е изтекло. Смъртта е единствената среща, която не е записана в дневника ти. …Всичко е временно и всичко е за продан. Както всичко останало, човекът е продукт със срок на годност. И аз съм тленна и аз съм тук само за малко, но нека всичко приключи когато съм на 33. Казват, това е идеалната възраст, за да възкръснеш.
Прекарваш половината си съзнателен живот да учиш разни неща, навици, романи, как да пиеш текила....и идва един момент в който разбираш, че трябва да се отучиш от наученото. Какво научих аз за тези 20 години? Всичките ми уроци дотук се напоиха с невинна кръв, така че не струват.
Човешката памет е велико нещо, мощно като някакъв реактор, но същевременно крехко, като крилата на пеперуда. Паметта е това малко камъче, което може да преобърне разума ти и да поемеш по пътя на лудостта. О как желаех точно в този момент да загубя разсъдъка си. Да рисувам с дъха си снежинки по прозореца, да крещя истерично по коридорите на някое болнично заведение и животът ми да зависи от това дали ще си наредя правилно пъзела.Ако си запознат с теологията, ще знаеш, че Бог избира да говори чрез умиращите или безумците. Дори ми се струва, че съществува и психологическо обяснение на всичко това. Умиращите или лудите са същества с драстично променена психика. Здравият човек „филтрира“ съобщението свише, за да го изтълкува по своему. С други думи, от нормалния човек не става пророк.
Винаги съм знаела, че в лудостта има нещо красиво. Ще бъда обременена с толкова важни неща, които няма да осъзнавам и които няма да ми тежат. Ще бъда лека, като перце и няма да ме интересува дали сега е правилното време за каквото и да е било.
Хайде сега заспивай уморено съзнание, заспивай и ти разбито сърце, нека утрешния ден ви подари нови очи. Спете и сънувайте загубените ближни, спомняйте песните и тихите мигове. Синьото небе ще ми милва с тяхната ръка и във всеки облак ще припознавате тяхната усмивка. Спете и измийте кръвта в кроткия си сън. И след като се преродите чисти, тръгнете по пътеката от сини рози, там ще ви чака Тя и с нежната си ръка ще опрости греховете ви, о моя душа и сърце...

Двамата ренегати бягаха безспирно към градината. Намеци за пристигането на зората се забелязваха по малко по-светлото небе. Двамата дори не си говореха, а около тях единствено се чуваха забързаните им стъпки и дихания.
Чернокосата не знаеше какво си мислеше Джей, но нейните собствени мисли, които бе избягвала толкова много време се проявяваха в умът и. Изглеждаше сякаш наистина се бе завърнала от война - дрехите и бяха съдрани, мръсни и скъсани на някои места. От долната и устна течеше кръв, както и от лявата вежда, като минаваше точно през окото и, заради което тя го държеше малко по-притворено от другото и забърсваше с опакото на ръката си. Освен, че имаше доста охлузвания по тялото, на няколко места бе дълбоко прорязана. Въпреки, че цялото тяло я болеше това сякаш не и правеше впечатление и не бе казала и гък за нито една от раните си. Продължаваше дабяга устремено напред така, сякаш нямаше една рана. Ала друго нещо я болеше дори по-силно и от раните и. Мислите и чувствата можеха да бъдат смъртоносно оръжие, което оставяше незаздравяващи рани. А когато умът бе повреден то той ставаше самоунищожително оръжие и тя най-добре разбираше това.
"Справихме се.. - мислеше си тя -" може би няма да се гордеете с мен, постоянно ми повтаряхте, че отмъщението не е начинът, но.. за мен това е единствения начин.. - обръщаше се мислено тя към изгубеното си семейство.
Беше намерила мястото си, участваше в нещо голямо, чувстваше се значима и най-важното - бяха постигнали планът си... но за сметка на какво?
Много добре знаеше, че във една война винаги имаше жертви. За сега с Джей бяха добре, което беше най-важното. Надяваше се и онова непознато, красиво момиче Арадел също да е добре.
Когато пристигнаха в градината тя беше опустошена. По всичко си личеше, че тук също се бе водила битка на живот и смърт.
Двамата се приближиха към тези, които бяха останали. Все още не знаеха всичко и очакваха да го научат в най-скоро време.

Иска ми се да мога да кажа, че всичко свърши добре, но това ще е една огромна лъжа от моя страна, граничеща с фаталното. В една война, макар и малка, нищо не може да свърши добре. Все едната страна побеждава, но някой замислял ли се е на каква цена? Разбира се, че не! Страните това не ги интересува, както не ги интересува точно колко жетви ще дадат за тази целенасочена или не кауза. Целта е по-важна от средствата, казват и сигурно са прави. Но това го казват единствено само видните стратези, гледащи над ценния битовизъм, който върти земята ни. За нормалния човек обаче, онзи, поемащ ролята на войник, на изпълнител, методите са също от толкова голямо значение, както и крайния резултат. Именно те дават своите жертви, чрез себе си или близките си. Именно те се оставят да бъдат водени от един или няколко лидера, използващи ги за връхната идея. Тук войник и лидер се сляха в едно, за да отронят от себе си последните кървави сълзи на един земен път, скършен без време. За някои може би това бе успокоение. Че всичко най-накрая свършва. Че мъките, старанията и терзанията приключват и те се отдават на един вечен сън, от който няма събуждане. Потапят се в един чужд, непознат и доста страшен свят, от който никой не се е върнал, че да разкаже. И как би могъл? Дойде ли смъртта, тя отнема не само тленното, но и всичко, което притежаваш, което си градил със собствените си две ръце. Отнема живот, труд, постижения, дом и оставя единствено едно име, което ако си достатъчен късметлия, обществото ще помни. Ако ли не и то както всичко останало ще погине, обричайки те на вечно забвение. Дали тези имена щяха да бъдат помнени от идното поколение? Дали щяха да се връщат назад и да ги дават за пример? В крайна сметка, когато сетния час удари, не ти остава нищо друго освен да се молиш на небесата, пътя ти да си е заслужавал. Може да приемеш последствията спокойно или да се мяташ като звяр, искайки да избягаш от тази неспирна клопка, но шансът да пребъдеш е прекалено минимален, а надеждата прекалено оптимистична, че да е истина. Всичко има своя край! Дори най-запомнящите се неща с времето избледняват и залязват като слънцето, което всеки ден поставя край на своето еднодневно съществуване, подготвящо се за прераждане. За хората обаче прераждане няма. Никой не може да избяга от смъртта, както и никой не може да я изиграе. Може да увеличи гонитбата, но рано или късно, тя ще го застигне. 
Тази градина, осеяна не с цветя и дървета, а с тленни останки, крайници и кости, се напояваше не с вода, а с кръв. Бе толкова червена, че сигурно щяха да са нужни месеци миризмата да се разнесе, а почвата да се възстанови, раждаща нещо ново и неопетнено. Величавата битка остави след себе си само един спомен, който се вкопчи здраво за историята и се запечата в нея както ръжена жигосва кожата. Това бе новият вид на света! Старият бе зачеркнат с огромната гума на небитието, а вселената пое по прясна крива, към която всеки трябваше да се приспособи. 
А ти...ти отшелнико, помогнал на всичко това да се случи, ти никога няма да можеш да изтриеш кървавата диря, загнездила се в мозъка ти. Тя винаги ще стои там, като туморен нерв, пулсиращ, напомнящ ти, обладаващ ума, създаващ кошмари, толкова реални, че ще имаш чувството, че ги преживяваш отново и отново, и отново.... Поредната пионка в нечии божествени ръце. Та нали точно те ти втълпиха тази идея, направиха те зависим. Ако не се подчини щеше да полудееш, а сега след като всичко свърши можеш единствено да съжаляваш, че си се подвел. Толкова много тъмнини, толкова нови роден демони, те ще те преследват, ще те дебнат до сетния ти час. Ще разкъсват плацентата, ще дращят клетките, ще разпорват ципата. Никога няма да успееш да се отървеш от тях! Никога.... И това е единственото сигурно нещо, в което рано или късно ще се убедиш. Но ти недей се страхува, не още. Сега е време за мъка и пълно обезумяване пред погледа на изкривените лица на мъртвите. Техните изгаснали очи дават зародиша на бъдещата ти пагубност. 
Джей тръгна напред, минавайки през тези червени бурени, през крайниците на близките си и въпреки, че сърцето му се късаше, той продължаваше с високо вдигната ръка, държаща заветния документ.
-Войната свърши! Правителството е свалено!
Гласът му достигна до всеки един чифт уши и секна така или иначе привършващата битка. Дори Ейвъл спря нападението си, силно огорчен, че не успя да довърши тази жена. Самата Ив се изправи на крака и стисна юмруци ядно. Всичко свърши. Те загубиха. Защитаваха толкова силно, толкова самоотвержено обществото и за какво? В крайна сметка кметът се бе предал, бе предал тях и сега се намираха в нечии ръце, кой знае с какви идеи в главата си. 
Лидерът премина през всички, оглеждащ изкривените лица. Искаше да ги види, искаше да ги почете и да се сбогува с всеки един от тях, но се спря само когато стигна до Ерик. Все още на колена, той бе хванал трупа на приятеля си и не го пускаше, надяващ се, че всеки момент ще отвори клепачи и ще се надигне. Вътрешно знаеше, че подобно нещо няма да се случи и е пълно безумие дори да си го помисли, но тялото му действаше против разсъдъка. Чак когато усети дланта на русокосия върху рамото си, повдигна поглед.
-Хайде, време е!
Това бе начина на Джей да каже, че е време да го пусне. Чернокосия се надигна и огледа бавно и внимателно цялата околност. Как само бе загубила красотата си! Колко грозна и противна изглеждаше сега! Лидерът му подаде документа с капитулацията на бившия кмет и назначаването на новия. Най-долу на листа бе изписано неговото име, решение, което ренегатите бяха взели още преди много време без да му казват. Той бе най-подходящия, най-моралния и най-грижовния. Щеше да бъде перфектния управник и те го знаеха, дори тези, които не бяха съгласни. 
-Представям ви новият кмет на Маджестик, Ерик Матюс!
Мъжът не показваше никаква емоция, нито учудване, нито радост. Лицето му бе безизразно и сухо, очите аморфни и пусти. 
-Сигурен ли си? - попита той лидера си.
-Напълно! Ти си най-добрия! Постарай се да направиш така, че другарите ни да не са умрели напразно. 
Ерик погледна към Арадел, все още стояща до мъртвия и очите им се срещнаха. Нейните насълзени не казваха нищо. Явно остави решението на него, тя щеше да го подкрепи каквото и да става.
-Приемам! 
На няколко метра разстояние, Ноксиа си отдъхна. В крайна сметка всичко завърши благополучно за тях, въпреки множеството загуби. Вярно, че не познаваше добре тези хора, но съжаляваше, че няма и да има тази възможност. 
-Първата ми заповед като управляващ е да арестувате Чан Казаки и Ейвъл Смит!
-Какво? - изкрещя дългокосия, втрещен толкова много, колкото всички останали.
Никой не очакваше това, никой не смяташе някой от тях да се обърне срещу своите.
-Чухте ме! Хванете ги!
В миг няколко мага от Сто слънца вкопчиха двамата мъже. Казаки все така продължаваше да крещи и да буйства, докато Смит, повален на колене само гледаше злобно и отмъстително.
-Те са опасни за обществото. Предатели, лунатици, убийци. Не заслужават да са на свобода. Заради хора като тях тази битка прие ужасяващ вид. Не ги искам в редицата си, както и не искам повече смъртни случаи. Вие не сте роби, вие сте свободни и аз съжалявам за жертвите, нашите както и вашите. Обещавам, че няма да се меся в начина на ръководене на гилдията и няма да се налагам, а вие няма да оспорвате политическите ми решения. Разбрахме ли се?
Въпросът бе отправен към Севентийл, която стоеше заобиколена от Кастиел и Аш, поддържащ я заради раните й. Устните й бяха стиснати, а очите горяха, но трябваше да признае, че предложението му бе разумно.
-Да.... - отвърна едва доловимо. Надяваше се само да не съжалява. 
С първата заповед, пробиха и първите слънчеви лъчи придаващ бледо-сиви нюанси на атмосферата. Пожарите бяха загасени, сблъсъците прекратени. Единствено последиците стояха като достояние за случилото се тук тази нощ. Руини, трупове и попили сълзи. Всеки бе потънал в своята нищена, всеки вътрешно бягаше от тази ужасна нощ, но не можеше да я остави след себе си. Кризата отмина, болката остана.
От един прозорец на втория етаж един мъж, за малко попаднал в клопката на смъртта, оцелял като по чудо, наблюдаваше как бунтовниците се изнасят от територията на гилдията. Бяха останали доста малко, но чувство на облекчение се разля в гърдите му. Една от тях, руса, с изкривени, слаби ръце се обърна и сякаш го съзря през разделящата ги дистанция. Усмихна се дяволито и някак си доволно, извърна глава и пак продължи. Тръпки го побиха от спомена, но все пак се справиха. Детето в ръцете му заспа от умора и той премина през пухкавата коса, за да го погали и успокои съня му.
Това, което битката остави след себе си бяха руини от отминала епоха, от величието на Феникс, а сега оцелелите трябваше да я възстановят. Повечето се втурнаха да помагат на ранените, превързваха рани, изнасяха тела и отместваха скършени дървета. Останалите учители се събраха на едно до предводителката си и отправиха взор нагоре към все още неясното небе, сякаш искаха да разберат дали то ги приема с отворени обятия или им обръща гръб. 
-Какво ще правим сега?
-Какво ни остава да направим? Ще въздигнем това място от пепелта.....
Бъдещето изглеждаше доста неясно, то си отиде заедно с изгубените другари, но тази малка и все пак стабилна шепа хора, се надяваха да възвърнат надеждата си в него.
До западната стена, срутена на половина, се издигаше малка могила от късове камъни, а под тях все така стърчеше половин ръка, бяла като на мъртвец или по-скоро като на мраморна кукла. Пръстите се раздвижиха, усетиха наслоения въздух и се вкопчиха жадно в почвата. Никой не забеляза тази случка, както и никой нямаше да разбере.....


/Нокси, Ари и Зед, и тримата получавате по 20 точни опит, и по 10 точки от всяка една статистика/

СТОП НА ИГРАТА НА ЗЕД, АРАДЕЛ И НОКСИА!

Бе дълъг месец. През очите на нашият герой, изглеждаше безкраен. Когато осъзна че всичко свършва, Зед успя да си отдъхне. Не че той знаеше какво по дяволите ставаше, но... бе приключило. Той щеше да разбере, евентуално... Но ако трябва да бъдем честни, не му пукаше особенно. Можеше да се отпусне. Бе победил, макар и загубил. Бе жив... това бе важното, нали?
Когато учителите, откриха полумъртвия Блекуинд в гостилницата, Скай изглеждаше меко казано тъжен. Той не искаше това. Опита се да го спаси, не да... Но не, не бе виновен той. Може би.
– Браво, момчето ми... Добра работа. – каза той, на спящия младеж, и излезе. За него щяха да се погрижат. Макар и раните му да бяха големи, по-сериозните бяха... излекувани?
Определено, бе използвана невероятно могъща магия. От къде ли бе дошла... Кой ли...
Но стига. Аш и Хейз си разбираха от работата. Макар и да бяха затрупани, учителят щеше да ги накара да помогнат на ученика му.
“Прилича на мен, когато бях по-млад, за бога...” бе една от мислите които преминаха през ума му, преокупиран с раните на ученика му, поправките на сградата, търсенето на нови учители... Щеше да бъде дълго възраждане...

Зед се люшкаше между живота и смърта цяла седмица. Първата помощ, които по-младите му бяха оказали не бе достатъчна. Тя просто го задържаше. Не като котва, а по-скоро като тънък конец, завързан за пръста. Душата му бе като балон... можеше да отлети всеки момент.
Първата седмица бе най-лоша. Единственото което пациента чувстваше бе болка. Не, не онази агония, която изгаря и смразява всяка клетка едновременно, не. Това бе постоянна болка, като гигантски зъбобол, увеличена хиляди и хиляди пъти. Нещо постоянно, което Зед бе приел като нещо нормално. Болката бе част от съществото му...
Редувайки се, земните учители се стараеха да му помогнат с всички сили. Бе странно, как тия хора, които никога не бе срещал в момента правеха и невъзможното за да го спасят.
Когато някой от тях използваше силата си върху него, той чувстваше топлина... сигурност... Онова чувство, което да го кара да се чувства вкъщи. Сякаш нищо не можеше да го нарани.
Разбира се, те не бяха с него постоянно. Когато си тръгваха, размазаните петна в ума му се връщаха и тяхната сестра, болката го стискаше с костеливите си пръсти...

Дните минаваха бавно. Мъчително...
В средата на втората седмица, Зед се събуди. Светлината го ослепи и очите му попаднаха в огнен ад. Сякаш за пръв път ги използваше. Сякаш виждаше всичко, всички отначало. Чувството бе странно. Когато отправи поглед наоколо, видя познато лице. Не можеше да определи кой, кога, как, защо... но бе познато, приятелско лице. Далечен спомен, обвит в мистерия. Или може би не. Вероятно го познаваше, от някъде, някога...
– Буден си вече... Това е добре. Беше ни уплашил. – гласът бе познат, но все така обвит в онова черно покривало на неизвестноста.
– Къде е Скай? – бяха първите думи на момчето, чийто глас бе различен. Самия поглед, с който огледа стаята бе нов сякаш виждаше всичко за пръв път, по нов начин.
– Ще дойде скоро. Изпратих да го извикат. Беше се притеснил за теб, макар и никога да не си го признае. – мъжа който говореше се усмихна, макар и в очите му да имаше тъга. Бе видял прекалено много смърт. Вероятно се бе срещнал с нея неведнъж.
След което, Хипнос го взе в своите нежни обятия.......


Дните минаваха в разговори, в лечение, в размисъл. Когато Скай за пръв път видя Блекуинд буден, той се раздираше между желанието да го набие и това да се разплаче като малко дете. Макар и да не го признаваше, мъжа харесваше ученика си. Знаеше че има нещо в него което можеше всеки момент да избухне и да отнесе всички около него. Имаше нещо... мрачно. Сякаш пазеше в себе си хиляди тайни които стискаше в шепи, страхувайки се да не се изплъзнат изпод пръстите му и да навлязат в реалния свят.
Но това не притесняваше Скай... много. Стига малкия да бъде наред, майната му на всичко друго. Това бе нетипично мислене за обикновенно несериозния маг. Все пак...
– Знаеш ли, какво Скай? – започна Зед, издърпвайки го от тези разсъждения. – Имаше нещо за което мислех, докато се бих с онази жена. Мислех си... „Не искам да умра. Не искам... да умра безсмислена смърт.
– Зед, според теб има ли смисъл в смърта?
– Само когато предпазваш някого...
Разговорите продължаваха в този дух, с часове дори с дни, както се струваше на момчето. Сякаш бе прочел книгата на живота и искаше да сподели всички мисли които бе видял в нея. Макар и зает, учителя му го посещаваше при всяка възможност. Изненадваше се на... промяната, настъпила в момчето. Имаше някаква мъдрост, някакво незнайно познание което бе попил с гъбата която представляваше ума му.
Беше се променил. Виждаше всичко по толкова различен живот. Дори сега, пред очите му, живота грееше. Буквално можеше да види енергията на всички. Бе ослепяващо в първия момент.
Усещаше как това ново негово „зрение” отслабва и че то ще изчезне. Но... колко красиво бе...
Скай изглеждаше изпъстрен със синьо, също както името си. Бе цвета на слънчевото небе, без нито един облак. Толкова чист, толкова добър... Макар и да имаше няколко облачета, няколко тайни, няколко... но не, стига. Не бе негова работа...

Жертвите сред населението бяха многобройни. Сто Слънца едва се държеше, като старец със счупен бастун. Ученици и учители се бяха заели с възстановяването на имението. Бяха дошли строители от Маджестик, но като цяло магията вършеше истинската работа. Бе странно, дори някак страшно да видиш за пръв път как лиани хващат греда и я вдигат няколко етажа или как огнено кълбо разрушава стена, която трябва да бъде построена наново.
Бе минал месец и сякаш нищо не се беше променило в сградата. Ако бе живо същество, то изглеждаше на ръба на смърта. Но бавно и методично, под грижите на добрите си стопани Тя се излекуваше. Малките неща бяха най-очевидните. Градината бе първото нещо, което се бе променило. В нея имаше ужасно много хора, може би повече от всеки друг път.
Друидите се бяха погрижили за нея първо. Това бе един от онези жестове, показващи че това е ТЯХНОТО място, и те се грижат за него.
Дърветата бяха изцерени от изгарянията и тези които можеха да бъдат спасени, бяха. Други, прекалено стари и болни бяха „убити”. Маговете, които бяха натоварени с тази задача го направиха с огромна тъга. С думите „Спете спокойно, приятели” те свършиха своето дело.

Когато Зед се възстанови (а това отне почти цял месец) той изгаряше от желание да върши нещо. Когато излезе за пръв път в градината, вятъра го поздрави като стар приятел. Това бе един от онези моменти на осъзнаване, на събуждане едва ли не. Както гладния човек за пръв път вкусва храната.
Накараха го да боядисва пейки. Изглежда, бе решено да бъдат добавени прости, но много удобни пейки. Идеята бе на земните магове. Дърветата които те бяха премахнали се бяха трансформирали в дъски, които от своя страна бяха превърнати в удобни каменни пейки. Идеята която бе представена на Ив, бе „Приятелите, които живееха в градината, не трябва да я напуснат.”
Жената, претрупана с работа едва не се развика на инициаторите на тази идея. Земни магове. Войната свършва и първото което правят бе...
С въздишка и уморено махване с ръка, тя им даде карт бланш.
И сега Зед, боядисваше тези пейки. Интересно, не мислите ли?

Дори сега, в края на есента, когато листата падаха като цветен водопад. Дори сега, когато въздухът сменяше температурата си и последните топли вълни те галеха за сбогом, до следващата година. Дори сега, когато птиците напускаха земите, за да се преселят в по-топли такива. Дори сега, след всичко преживяно, всичко изтърпяно, слънцето печеше красиво на небосвода и покровителстваше своите чада, напомняйки някак си за пролетта, защото подобно на нея и сега всичко цъфваше наново. Нов живот, нова надежда. От ръцете на безбройните жители на Сто Слънца изникваха нови цветя, нови дървета, нови усмивки. Излекувани от болка и тъга, преодолели, но не забравили, те се трудеха като малки работливи пчелички, изграждащи своят дом наново, правейки го по-здрав, по-силен, по единен.....
Животът кипеше навън, напук на прииждащата зима и й се изсмиваше в лицето: "Ето ме, аз съм тук и няма да се предам. Няма да падна, ще копая, ще взимам от теб, ще пребъда и ще те превърна в бъдеще". И макар страданията и огромното изпитание, навред се виждаща щастливи лица, щастливи от това, че все още са тук и тук ще останат, в своя дом...
Вятърът вееше чистота, а дърветата изникваха изпод дланите на деца и пораснали. Каменни сводове се издигаха наново, колони се редяха, стени се боядисваха. Всичко кипеше! Кипеше и изпълваше сърцето с благодат. До скоро тези хора ранени, изплашени, сега се бяха съюзили, обединили, за да изградят поколението от пепелта, досущ като феникс. Може би точно затова страната носеше това име, защото винаги оцеляваше, винаги се раждаше от пепелта....
Аш обикаляше и наблюдаваше тези фигури, тези силуети, някои познати му добре, други не толкова. В душата му още стоеше огорчението от предателството, но то намаляваше с всеки изминал ден, както лошия спомен избледнява. 
-Това е добро предсказание, нали?
-Кое?
-Което виждаш. Гледайки ги така заедно, не ти ли вдъхва надежда?
Ив вървеше рамо до рамо с него и се усмихваше на последователите си.
-Да, мисля, че си права....
-Това е целият смисъл, Аш. Ние сме част от един кръговрат и всеки има своята специална роля, без която не може. Сега ти си учител и макар изплашен, съм сигурна, че ще дадеш много на младите, които си нямат нищо.
-Но не знам какво да правя.
-Знаеш! Просто не си го усетил още. Но ще го усетиш. Спомни си първите си дни, имаш добър пример в лицето на Хейз, той ще ти помогне. Ще те научи не само да се усъвършенстваш, но да бъдеш и лидер, такъв какъвто е той. Всичко зависи от теб. Не е голяма философия, важно е само желанието да даваш.
-Да давам?
-Да, да даваш познанията си, сърцето си, подкрепата си. Всичко друго е детска игра. 
Младият мъж не бе напълно убеден в думите й, но като че в тях имаше някаква логика. Притеснението дали ще се справи с новия пост не го напускаше, но преди да пробва няма да разбере, нали? 
-Ашииии......
Малкото момиче, пусна дракона, който тупна на земята и недоволно изписука по нейн адрес и се втурна към приятеля си. Нищо не се бе променило в държанието й. Бе успяла да задържи жизнерадостта и невинността си. Хвърли се в обятията му, както в първия ден, а той както тогава я завъртя във въздуха, след което я сложи на рамо. 
-Какви ги вършиш днес?
-Наблюдател съм. Внимавам дали всеки си върши задълженията.
-Малък шеф.
-Издигам се, като теб.
Детския смях оглуши околията и няколко ученика, намиращи се по-близо спряха с работата, за да ги погледнат и да им кимнат приветливо. Бурята бе отшумяла, а с нея и много голяма част от терзанията. Всички се чувстваха като преродени. Дори след загубите.... 
Ако трябва да съм честна, трябва да спомена, че Ерик Матюс изпълни заръката си и лично прати хора от неговия екип да помагат за реставрирането на имението. Наистина държавата се възстанови след неговата намеса и се очертаваше един нов връх на величие, което нямаше да остане просто една идея. Той не се месеше в решенията на Севентийл и нито веднъж не възрази на мнението й. Работеха заедно! Съжаляваха само, че трябваше да се стигне до тук, за да го осъзнаят. И макар, че за повече от месец бе видял Арадел само веднъж, утре всички бяха поканени на светското събитие номер едно, а именно сватбата й с Матюс. Още не бе решил дали ще отиде, всъщност още не бе решил дали й се сърди за предателството или й е простил. Вътрешно му се искаше нещата да са по старо му, както когато деляха един покрив, но се противеше. Не искаше да избързва, затова и не даваше отговор на изпратената му покана, оставяйки решението за последния момент. 
В момента друг персонаж привлече вниманието му и Сайръс пусна принцесата на земята. Самият Зед Блекуинд, мъжът, който срещна за първи път на тренировка, а съвсем скоро върнал го собственоръчно към живота. Чернокосия държеше една четка в ръка и минаваше по дървените подпори на пейките. Явно, му бяха възложили по-лека задача, защото не се бе възстановил напълно, но въпреки, че изражението му бе по-скоро унило, все пак мажеше без да спре. И сякаш, необръщащ внимание на заобикалящия го свят, земният маг се запита дали психическите травми не бяха по-големи от физическите. 
-Отиди при него.
Учителя се обърна към любимата си, която бе обикнал с цялото си сърце.
-Сигурна ли си?
-Разбира се. Той ти е много благодарен, ако някой може да го изведе от унеса, то това си ти. Това е най-силната ти черта - че можеш да вдъхнеш кураж и надежда на всеки, дори и на тези, които са изгубили пътя си.
-Хайде, хайде, послушай я. - задърпа го Роза за ръката, която явно възнамеряваше да се включи в този душевно-медицински процес. 
Зеленоокия целуна гилдмайсторката нежно, но не много своеволно по устните и се усмихна.
-Довечера си само моя.
-Слушам, сър! - подсмихна се тя и отмина, отивайки сама да помага на учениците си.
В това време, неотлъчната компания, най-добрите приятели, които си вярваха безмерно, достигнаха до въздушния маг.
-Зед! Зед! Хей, Зед!
Чак след третото повикване от страна на илионската принцеса, мъжът се сепна и повдигна поглед.
-О, бодър ден!
-Добър ден! Как си?
-Справям се.
-Искаш ли помощ?
-Не, благодаря, мога и сам.
Пред този период, мъжът бе станал доста по-кротък и някак си замислен. До някъде бе изгубил част от бунтарската си жилка и близките му, включително и тези двамата се чудеха дали някога ще я възвърне.....

/Момчета, разиграйте си ситуацията както искате, само решете кой ще е първи :)/