Лотос

Кабинетът за обучението на земните магове, така наречените Друиди или Тера магове. Освен просторен той е изпълнен и с книги и учебници, за растенията и природата като цяло. Ментори са Хейз Бишъп и новопостъпилия, все още съвсем зелен като учител Аш Сайръс, протеже на Бишъп, който е обучавал в течение на година. Бързо схватлив, младежът спечели правото си да замести покойния Нейл Силвърмайнд. Огромната му лоялност към базата го прави перфектен и отзивчив ментор.


Хейз Бишъп



Аш Сайръс

Жената прекара Аш през коридора без да говори. Само недоволството се четеше по лицето й, докато не стигнаха до една врата. Тя я отвори и бутна момчето вътре, като го последва. Младия неуспешен магьосник се чувстваше не на място от неуспеха си, като провалил се ученик наказан в ъгъла за назидание. Стаята беше общо взето добре осветена, но също така притежаваше своите по-тъмни кътчета.
Красавицата вдигна високо във въздуха мъртвия корен и почна да говори с повишен тон.
-Мъртво! Виждаш ли? Мъртво!
Хвърли цветето пренебрежително на земята и стрелна Аш с погледа на недоволна учителка, която се е мъчила часове да научи детето на нещо, а накрая се е оказало напразно.
-Защо изобщо се занимаваме? Няма нищо специално в него. Пълна загуба на време.
Аш се чудеше на кой всъщност говори тя, защото колкото и да се оглеждаше не виждаше никой. По едно време забеляза, че от един от тъмните краища на стаята се осветява фигура, пристъпваща към тях. Когато светлината я озари напълно той видя, че това бе стареца от пазара. Той гледаше и двамата с кротките си очи.
-Е? - попита жената с ръка на кръста.
-Ще остане.
-Как така? - почна да вика вече тя. - Даже едно малко цветче не можа да съживи. Това е безумие.
-Лаура. - каза меко, но строго стареца. - Последно помня, че аз решавах кои ще са учениците ми.
Тя замлъкна покорно, макар и това хич да не й се нравеше. изгледа за последно зеленокосия младеж и се обърна.
-Твоя воля. Ти ще се тровиш с него.
Тръгна към вратата и я тръшна след себе си. Дядото се обърна към другаря си от по-рано с кротките си очи.
-Здравей момко. Или да те наричам Аш.

Докато цветнокосата жена ме мяташе из коридорите и си мислех че това е краят, ме замъкна пред някаква врата.Не беше тази от която дойдох, ами друга.По-малка, обгърната от пълзящи лиани.Не смеех да се разкрещя, защото явно тук не бе моето място.Но кой държи толкова на мен, така и не разбрах.
Тя отвори вратата и ме бутна вътре като се претърколих няколко пъти и се спрях в един шкаф.Стоях мълчаливо и исках да видя какво ще последва.

-Мъртво! Виждаш ли? Мъртво! - не знаех на кой говореше, но бе бясна.Гледаше ту мен, ту някъде из стаята, докато не се появи той - дядото от пазара.Нямаше ги бръчките, нямаше го прегърбеното тяло или бавната походка...беше като прероден.
Последва разговор между тях двамата, в който спореха дали да остана или не.В крайна сметка, красивата жена си тръгна ядосана и затръшна врата зад себе си.

-Здравей момко. Или да те наричам Аш. - промълви към мен старчето с меден глас.Дори гласът му бе по-различен, по-силен като звук, усещане.Все още не можех да възприема че е той, но наистина си приличаха по чертите.Бяха като близнаци, но без бръчките.

- Наистина ли си ти? - промълвих невярващо и разтърках очите си.Може би сълзите ми все още пречеха да виждам нормално...

Старецът кимна.
-Аз съм. Или поне това, което ти си видял от мен. А всъщност съм това.
Около старческото тяло се плъзнаха лияни като тези, които бяха на вратата. Те покриваха главата му и продължаваха надолу, а горната част се откриваше. Но на нейно място се появи дълга, тъмно зелена коса, стройно, високо тяло, млади черти, великолепно извезано мъжко бяло кимоно и накрая изтърканите потури отстъпиха място на златни пантофи. Мъжът пред Аш бе всичко друго, но не и безпомощен дядо. Точно обратното, превърна се в красив, дългокос мъж четиридесетте.
-Хейз Бишъп, приятно ми е най-накрая да се запознаем официално. Е Аш, виждам, че наистина не си научил нищо от историята ми. - посочи той увехналото цвете.

Мъжът срещу мен изглеждаше наистина добре.Като малък земен бог.

- Е Аш, виждам, че наистина не си научил нищо от историята ми. - скара ми се той като посочи увехналото цвете.

- Еее... опитах се поне - измрънках под носа си - но не разбрах защо си държал да бъда тук... аз не знам нищо.

-За да се научиш. - каза спокойно Хейз - Знаеш ли какво е най-важното за един земен маг? Уменията се учат и упражняват, но не това е най-ценното.
Той се приближи до момчето положи показалеца си на сърцето му.
-Това е важно. А ти го имаш. Видях го в теб на пазара. Но си мързелив и небрежен. - перна го леко по врата, повече на майтап. - Ще оправим това. Е Аш, историята беше за това, че не трябва да отнемаме живот, а да създаваме такъв. - той посочи мъртвото растение за пример. - Ела тук.
Те застанаха до цветето. Бишъп взе ръцете му и ги застопори над Дамското сърце, почти докосвайки го, но не съвсем.
-Сега отпусни магията си, опитай се да я вкараш в корена, листата и всяка една част и си мисли как с нея искаш да го върнеш към живот.

-Сега отпусни магията си, опитай се да я вкараш в корена, листата и всяка една част и си мисли как с нея искаш да го върнеш към живот.
Знаех че трябва да го направя.Държах все още ръцете си така, както стареца ми ги остави.Затворих очи и не помръдвах.Исках да доловя ако имаше някаква енергия в него, да се свържа с нея и да я накарам да се задвижи.Опитах се да повторя същото нещо както преди, но без да се потя като прасе преди заколение.
Съсредоточих мислите си единствено към това дали ръцете ми усещат някаква енергия.Едва се долавяше леко движение във въздуха, което ги галеше леко.Усетих го!Това бе малката живинка в цветето която търсех и от която имах нужда.Дали глупаво или не, повтарях си наум думите *Върни се* *Върни се* като в някакъв средновековен риатуал, сякаш щеше да подейства.Думите ми бяха искрени като на майка молеща се за рожбата си, плачеща над гроба му.Исках в малкото цвете да се зароди живот и да се върне отново при нас.Движех ръцете си бавно над цветето от корените му към върха, описвайки стъблата му, листата, малките нишки по тях и всяко едно останало късче от цветето.Стоях безмълвен все още със затворени очи и имах нужда да знам само едно...

- Кажи ми че е живо... - думите ми бяха към Хейз.Надявах се да чуя това от което имах нужда и да съм се справил този път...

Цветето потрепна за миг, но после пак клюмна. Зеленокосия учител гледаше вече малко по-скептично към младока, спомняйки си думите на Лаура.
-Кажи ми, че е живо. - молейки се хленчеше Аш.
-Ами... не съвсем. - чудеше се какво да отговори Хейз, така че ту да не излъже, ту да не депресира напълно неукия си евентуален ученик. - Пробвай пак по-съсредоточено. Ако не се справиш пак ще те плесна.

- Пробвай пак по-съсредоточено. Ако не се справиш пак ще те плесна. - бяха заключителните му думи.

- Пфффф - издишах силно като се опитвах да се успокоя по този начин.Не знаех защо не ми се получаваше...толкова пъти го бях гледал като дете, нали все пак бях Друид? Може би поне мъничка част от мен трябваше да знае как да го направи...дори инстинктивно.
Цветето стоеше все така на земята и не даваше никакви признаци на живот.Реших да опитам пак.Доближих се до него и застанах на колене провесил главата си.

Гледах право в малкото растение, но не мислех за нищо друго.Бях като в друго измерение, в което бяхме само аз и малкото цвете.Заобиколени само от тъмнина.
Концентрирах цялата си енергия от тялото ми само на едно място - в ръцете си.Чувствах топлината на енергията която се движеше в тях и се опитвах да я изкарам.Беше трудно...Колкото повече се съсредоточавах над това което трябваше да направя, толкова повече усещах как се връща назад.
Имах само един шанс да се получи, ако ли не щях да получа шамара си който най-вероятно щеше да ме изпрати далеч от земите на това кралство.Присвих пръстите на ръцете си образувайки формата на кръг, като напрегнах всеки мускул в ръцете си.Излизаше!Малки струйки светлина излизаха от порите на кожата на пръстите ми.За мое учудване, светлината която се процеждаше от тях беше...розова.Розова?!?Това нямаше значение сега.Преместих ръцете си над цветето, като се опитвах да концентрирам излизащата енергия върху него.Образува се странен полукръг, обикалящ около малкото растение.Свалих ръце надолу, като светлината обгърна изцяло растението.Виждах как светлината от кълбото проникваше в него през корените и бавно се движеше по стъблото му като образуваше малки линийки описвайки всяка част от него.Искреше като малка светулка, бавно връщайки се към живота.Изпадалите листа от него все още си стояха увехнали около него, но останалата му част бавно се движеше по земята като изпъваше листата си като сред сутрешна дрямка.
Усмихнах се.Явно наистина имаше нещо мъничко в мен което знаеше какво да направи.Изчаках всичката енергия от кълбото намиращо се между ръцете ми да бъде пропита от малкото цвете, а после ги отдалечих една от друга.Погледнах го - беше живо.Отново се усмихнах, но този път погледнах учителя си.Взех малкото цвете в ръцете си, а после поставих корените му в купчинката пръст останала от счупената порцеланова саксия.Полях изсъхналата пръст с малко вода от каната която стоеше наблизо и изтупах ръцете си доволен.

- Май...няма да си получа шамара ... - казах иронично, като се опитвах тонът с който изговарям думите ми да звучи недоволно...

Хейз изглеждаше доволен, най-накрая. Единственото, което го безпокоеше бе вемето, което бе нужно на Аш за да завърши задачата. Беше повече от допустимото. Много повече. И все пак младока опроверга красивата Лаура, макар и доста трудно. В него имаше нещо и тъй като Бишъп го бе избрал лично той нямаше намерение това да е провал. Сега повече от преди реши твърдо, че ще изучи Аш в тънкостите на занаята и някой ден елементарни неща като съживяване ба цветя ще са по-лесни и от дишането за него.
- Май...няма да си получа шамара ...
Опитваше се да бъде остроумен. Учителят се усмихна благо.
-Е, ако толкова държиш.
И го цапна леко по врата, а главата му рязко клюмна напред и се върна в обратно като разчорли разноцветната му коса.
-А сега, господинчо, време е да те настаним. Не може вечно да стоиш без дом я.
С тези думи ментора потупа новоприетия по рамото и го изкара от залата. Веднъж излезнали в коридорите го упъти към домакинката за настаняване, след което се разделиха като му обясни, че когато иска може да дойде за обучение, стига това "когато иска" да не е прекалено късно.

/Аш пиши в общежитията при домакинката/

Какво ме очаква, какво ще науча... желанието ми се усилваше с всяка крачка която ме приближаваше към стаята.Не след дълго се озовах пред стаята.Почуках два пъти, като предупреждение че смятам направо да влезна все едно съм си у дома.Отворих вратата и направо нахълтах задъхан, но нямаше никой.Или поне аз не виждах никой.

- г-н Бишъп? Има ли някой? - зададох въпрос към тъмнината, но тя не ми отвърна
Опипах с ръка стената с надеждата да намеря ключ за лампата, но без успех.Престраших се да влезна и реших да се разтършувам за кибрит.Забелязах красив троен свещник на една от масите и се надявах около него да има и малка кутийка с барутни клечки.Листове, листове... навсякъде беше пълно с тях.Тук вдигах един куп, от другия край вдигах някакви книги - но без успех.
"Няма никой, нямаше и светлина ... мисля че трябва да дойда по-късно" - рекох си наум и се запътих към вратата.

Точно когато Аш щеше да отвори вратата и да си тръгне, някой от външната страна го изпревари и пред очите му се изпречи така любимият му старец, но в реалната си мъжествена и красива форма.
-О, Аш. Явно си послушал съвета ми. Не ти трябваше много време да се върнеш.
Хейз тръгна към терасата и отвори големите й дървени порти. Слънцето навлезе с всичка сила и озари залата. Сега тя бе светла, колкото бе и на вън. Чак тогава момчето си даде сметка, че беше проспало нощта. И още по-добре.
-Как ти се струва новият ти дом? - попита учителят докато извършваше тези физически действия.

г-н Бишъп ме изненада, точно когато докоснах дръжката на вратата.Влезна в стаята и отвори прозореца, като в стаята навлезе слънчевата светлина която изгледах тъпо.Нали бе нощ преди малко? Всичко ли съм проспал?!? - помислих си аз.

-Как ти се струва новият ти дом? - попита ме той.
- Използван, но все пак потребен.Намерих един забравен сак, но нищо интересно в него - усмихвайки се, намекнах че съм ровил там, където не ми е работата. - Какво ще правим днес?

-Днес ще те научим да използваш магията си в цялата й сила. Както забеляза ти отнема доста време, за да направиш каквото и да е, а нямаме толкова време, Аш.
Хейз му се усмихна, но си личеше, че думите му не са шега.
-Искам да се концентрираш и по свой собствен начин да достигнеш до източника на енергията си, след което искам да го освободиш, така че магията ти да може да циркулира свободно през тялото.
Мъжът седна на един стол и зачака опита на ученика си. Само това можеше да му каже.

/Опиши опита си, остави на мен да реша дали си се справил/

- Добре, ще се опитам. - опитах се да се вслушам в съвета на учителя си.Стаята ми се струваше още по-светла.Дали нямаше още едно слънце навън?Замислих се къде в тялото ми има енергия.Навсякъде.Но сърцето бе органа който поддържаше тази енергия.
Застанах до бюрото на г-н Бишъп и поставих ръката си отгоре.Подскочих и озовах задните си части върху бюрото.Щом ще правя нещо, нека поне ми е удобно.Преплетох пръсти един в друг, като клоните на старо дърво.Затворих очи и се опитах да пренеса мислите си отвъд тази стая.Чувах шума от вятъра влизащ през прозореца, а силната светлина караше зениците ми да потрепват дори със затворени клепачи.
Вслушах се в сърцето си.Исках да достигна до него чрез разум, да му проговоря и да го накарам да покаже своят потенциал.Опитах да забързам пулса си, като с това, кръвта започваше да бушува в тялото ми.Усещах ударите на сърцето в главата си, дори кожата ми пулсираше в ритъма му.
Поставих една върху друга ръце на гърдите си, точно над сърцето.Исках да му придам енергията от тях, за да я разлее по тялото ми.Напрегнах мислите си и визирах малката розова сфера която бях образувал предишният ден.Този път я виждах в синьо.Представях си спокойни морски вълни.Такива, които галят брега рано сутрин за "Добро утро".По дланите си усещах студенина, която проникваше през блузата ми, докосваше кожата ми и се изгубваше някъде в нея.Преминаваше през порите на кожата, плътта, костите, като стигаше направо до сърцето.Енергията танцуваше около него, галеше го и бавно проникваше без да го наранява.Усещах болка, все едно някой забиваше тънка но дълга игла в мен.Не спрях.Желаех да успея и знаех че мога да го направя.Болката не продължи дълго, тласъците на сърцето изпомпваха кръв и я заменяха с примес от енергията която се стелеше по тялото ми.Ръцете ми не пропускаха повече енергия.Стоях със затворени очи и се наслаждавах на усещането.Представях си река.Такава, която гали планинските върхове за "Лека нощ"...

-Хааа - учудено, но доволно възкликна Хейз. -Кой да предположи. Браво, Аш, намери я. А сега я накарай да излезе и да залее теб и пространството колкото може.
Бишъп не се съмняваше в ученика си...много, но определено очакваше да стигне до първоизточника си по-бавно, доста по-бавно. Изненада го приятно. Нещата бяха свършени на половина, а когато и другата половина завърши, работата му с Аш ще стане доста по-лесна и безпроблемна. Или поне се надяваше да е така. Много се надяваше.

След думите му, отворих очи и го погледнах.
- Надявам се да успея - след което му се усмихнах, доволен от себе си.Оставих енергията да се стели по тялото ми, исках да усетя всяка частичка от нея и тя да усети всяка моя тъкан.Запретнах ръкавите си, като с това исках да видя енергията която се движеше през мен.Никаква разлика.Единствено усещах присъствието и в тялото ми.
От прозореца задуха лек ветрец, носещ аромата на горите около "Сто Слънца".Поех дълбоко от този мирис, като се опитах да различа различните видове аромат.Бяха толкова различни и приятни, че дори не ми се наложи да го правя.Просто му се насладих.Енергията все още се движеше през тялото ми, а полъха на вятъра ми даде идея как да я освободя от тялото си.
Затворих очите си и отново визирах синята енергия която течеше като река по вените ми.Опитах се мислено да визирам пътят по който трябваше да мине, за да се разлее из стаята.Първо, мислено заповядах на тялото си да изтласка всяка частичка от нея до дланите ми, като я задържа там.Усещах го, но ставаше бавно.Все още не можех да контролирам тази сила толкова добре, че да си играя с нея.Не след дълго, усетих как пулсираше между пръстите на ръцете ми.Погледнах ги, а около тях се рееше прозрачна синкава светлина, напомняща зимната мъглявина.Раздалечих ръце от тялото си, като ги присвих в лактите.Бяха на нивото на гърдите ми, леко вдигнати нагоре.Стиснах юмруци, опитвайки се отново да създам завихряне на енергията.Този път енергията бе разделена на две и беше по-слаба.С това завихряне исках да я изтласкам с максимална скорост, за да може да огрее по-голяма част от стаята.
Не стоях дълго в тази поза, с времето просто ми ставаше все по-трудно да я задържа в себе си.Искаше да излезне сама, да избяга.Отворих юмруци, като пръстите ми се свиха и заеха позата на ръцете, когато ги поставяме под течаща вода.Мъглявината около тях бе изчезнала, а енергията се освободи от дланите ми.Промъкваше се по ръцете ми, но този път в обратна посока.През китките, лактите, раменете...докато не стигна отново до сърцето.Усетих онази болка, но този път не прониза само сърцето ми.След като самата сила премина през него, се на сочи към трахеята ми, търсеща изход.Болеше!Изгаряща болка раздираше гърлото ми, която не издържах.Усещах как иска да ме разкъса от вътре ако не излезне, ако не я освободя веднага.
Отдръпнах назад глава от болка и извиках колкото сила имах.Крещях, но не излизаще звук, дори стон.Създалата се ситуация пресъздаваше от онези кошмари, в които се опитваш да извикаш, но не можеш.От устната ми кухина се издигаше само прозрачна синкава светлина насочваща се към тавана.Все още не я виждах, защото стисках очи от болка, но я усещах как преминава.Усещах и сълзите от болка, които започнаха да капят по миглите ми, а после надолу.
Болката в гърдите ми постепенно утихна, като това успокоение бавно следваше пътя на енергията.
В един миг, всичко утихна.Болката озчезна, усещането го нямаше.Чувствах огромно изтощение и паднах напред облягайки ръце на коленете си.Главата ми клюмна този път напред.Дишах тежко и учестено, поемайки отново от онзи аромат на природата.Приятният аромат ме успокояваше поне мислено.
-Е...? - излезна само стон, след което се закашлях.Беше ми трудно да говоря, за това просто се оставих на горския аромат...

Учителят му го наблюдаваше с усмивка. Радваше се на момчето. До сега никога не беше бъркал в избора си на хора. Май и сега щеше да е така. Хареса му подхода на Аш и това, че се осланяше на природата, която така или иначе щеше да се наложи да покори. Когато синкавата енергия излезе от тялото му тя лъхна като силен вятър и разпиля косата на Хейз във всички посоки, а той само прикриваше очите си с лакът. Част от нея "избяга" през терасата, другата просто се разпръсна във въздуха.
-Е? - попита изтощеното момче.
Бишъп стана и отиде до него като постави длан на рамото му.
-С времето болката ще изчезне. - бе единственият му отговор. -Почини си десетина минути. След това продължаваме.
Хейз определено беше доволен, но не го показваше. Той се държеше благо, но и изключително дипломатически с всичките си ученици. Обичаше всеки един от тях по равно, но и с всеки един от тях беше строг когато се налага.

/Теди получаваш Контрол на магия. Сила - 3, Ловкост - 5, Интелект - 7, Воля -8, Опит - 7/

Стоях все така паднал върху коленете си и продължавах да дишам тежко.Чувствах се отново по онзи изтощителен начин, след като съживих малкото цвете.
Повдигнах леко глава и погледнах към Ментора.
- Мисля... че няма да мога повече за днес - след което се проснах на бюрото му, като непотребен лист хартия.

-Нима? - учудено попита учителят му. -Не очаквах, че ще се измориш толкова бързо. Не спираш да ме изненадваш, а Аш?
Той гледаше как цветния му ученик се проска на бюрото му като парцал. Тъкмо да го зарадва и само след минута пак го разочарова и контрира. Е ако не друго поне нямаше да му е еднообразно с него.
-Е щом няма да се учиш, освободи залата за някой по-амбициозен от теб. - каза строго Хейз.

Изправих се от бюрото, поне колкото ми позволяваха силите.Погледнах към учителя си.Стоеше все така величествено пред мен, гледайки ме с неудовлетворение.

- Ех, хубаво де... нали все пак е училище?Няма ли голямо междучасие? - явно не разбираше че ми е трудно и не мога да се справя във всичко от първият ден.Имах желанието, но опита се гради с години.
Скочих от бюрото и се запътих към прозореца.След това се качих на парапета, като настаних задника си отгоре му, а гърба си облегнах на отвореният прозорец.На парапета имаше няколко наредени саксии с цветя, в една от които имаше малки диви детелини.Откъснах една от тях и я приближих към лицето си.

- Колко е малка.Ала когато расте на някоя поляна сред други детелини изглежда величествено.Приятелството сплотява.Но когато я откъснеш, вехне.Губи силите си, изтощава се, умира... - поднесох детелинката към устата си след което я сдъвках няколко пъти.Усетих леко киселият и вкус който изпълни устната ми кухина и преглътнах - ... ама пък и е вкусна!

И тупна изморено на прозореца, като почна да си играе с цветята и да ги яде. Обичаше детелини, а? На Хейз веднага му хрумна как по-точно да амбицира несериозният си нов ученик. Направи едва забележим жест със средния си пръст и показалеца и саксията до Аш почна да трепери и леко да се клати. След секунди една от детелините самостоятелно изкара корена си от пръстта и до разполови на четири. Така стръкчетата изглеждаха като крачка и ръчички, а четирите й листенца на глава. Детелинката подскочи от саксията на пода и почна да тича припкаво по него. Засили се към стената, но вместо да спре или да се размаже в нея тя продължи нагоре й, все едно се застопоряваше с пипала. Малкото цветче протича цялата зала докато Аш гледаше опулено и накрая скочи през прозореца, изгубвайки се от полезрението на двамата мъже.
Хейз се усмихваше през цялото време. Беше му забавно.
-Ако си по-постоянен и сериозен някой ден ще те науча и ти да правиш такива неща.

Докато преглъщах поредната слюнка в устата ми напоена с вкуса на трева, дочух шум от едната си страна.Погледнах в посоката от която идваше шума и застинах на място.Една от детелините се отскубна от саксията и взе да тича около мен.Исках да изкрещя, дали то страх или от недоумение какво се случва, но не успях.'К-к-как...!?!' - преминаваше като виелица въпроса през главата ми. Следях с очи малкото растение докато накрая не изчезна от полезрението ми.Спрях погледа си в една точка и се замислих за миг.След като не успях да си обясня по какъвто и да е логичен начин случката разиграла се преди малко, стрелнах Хейз с поглед.Знаех си че е бил той!Не, не знаех... бях просто сигурен в това! А и лукавата му усмивка го издаваше.

-Ако си по-постоянен и сериозен някой ден ще те науча и ти да правиш такива неща.
Настръхнах от думите му.Малки студени тръпки полазиха тялото ми, като ме накараха да се сгърча леко и да превия глава галейки я леко в рамото си.Все едно по мен тичаха хиляди малки детелини, които исках да избутам с глава.Ментора ми бе великолепен, но осъзнавах твърде късно това.В главата ми се въртяха картини непонятни дори за моите представи.Опитвах се да сътворя в ума си това, на което би ме научил.Или по-скоро, това което бях чел като дете във фантастичните книги за говорещите дървета.

- Искам още сега.

-Така да бъде. -кимна Хейз. -Но няма да стане от веднъж. Това умение е на етапи и ти вече се пробва на изпита си. - посочи той цветето, което ту умираше, ту се опитваха да го съживят, ту най-накрая бе съживено.
учителя посочи на Аш едно портокалово дръвче в голяма саксия в края на залата, високо приблизително метър с около десет узрели плода.
-Виждаш ли го?
Учителят щракна с пръсти и дръвчето се съсухри, заедно със сочните портокали.
-Съживи го на принципа, на който направи и с Дамското сърце. Както храста, така и плодовете му.

/Аш, опиши опита си/

Гледах към учителя си.С едно кратко движение, съсухри малкото дърво пред очите ми, сякаш за него бе детска игра.
Опитах се да се пошегувам, като повторих движението му.Щракнах с разперена ръка към дръвчето, сякаш исках да подскочи и да се съживи отново.Естествено, не ми се получи...но пък ми се стори смешно.

- Как го правите това?! - попитах Хейз, но не получих отговор.
Усетих хладнината която идваше от отвореният прозорец.Потръпнах леко и пристъпих към пореното изпитание.
Огледах го.Беше си съвсем изсъхнало.Мъртво дори.Не виждах смисъл в това да съживявам по цял ден цветя и дръвчета, но щом трябваше нямах право на избор.Хванах с ръце два от изсъхналите плода на дръвчето.Бяха меки, кората им се пропукваше в ръцете ми и едва не се отрони в тях.Усещах че дори само под тежестта на гравитацията, дръвчето ще се свлече.Съсредоточих мислите си към дръвчето и единственото нещо което трябва да направя.Това щеше да е част от живота ми и трябваше да се усъвършенствам всеки път, да приема съживяването и призоваването за част от мен и някой ден също така с едно щракване на пръст, да издигам планини и съживявам растения.Животът за мен бе една игра, която отказвах да играя.А в този момент, мисля че открих правилният човек който да ми покаже правилата на играта с които някой ден ще побеждавам и няма да съм поредният избягал хлапак.
Отпуснах тялото си и бавно с помощта на мислите си изтиках онази енергия от тялото си навън.Поставих дланите си над плодовете на дървото, като по този начин те стояха под ръцете ми и не можех да ги видя с очите си.Усещах само мекотата им.Енергията излизаща от ръцете ми бавно се насочваше към дланите, като се скриваше под тях.Този път не усещах болка, както последният път.Може би само леко изтръпване в ръцете.Скоро плодовете на дръвчето бавно започнаха да се издуват в ръцете ми, като понякога леко ги притисках с края на пръстите си за да разбера дали все още са меки.Не след дълго, придобиха предишната си форма на добре узрели плодове.Усещах грапавината на кората и малките косъмчета по нея.Не спрях до тук.Дори да се изтощавах малко по малко, се опитвах да изтикам енергията от плодовете, нагоре по малките клони на дървото.Чувствах че със всеки изминал път ми става по-лесно и това ми даваше увереност.Клоните също се издуха, а след тях и малкото стъбло на дръвчето се изправи нагоре, показвайки своята устойчивост.Листенцата на дървото загубиха тъмният си цвят, който заместиха с пъстро-зелено, а другите плодове след тях също се съживиха.Спрях да си представям в ума си как насочвам енергията, като я оставих да се разсее из тялото ми и да му върне поне малка част от силата.Чувствах умора, устните ми бяха пресъхнали и изгарях от желанието да пия вода.Усмихнах се.Бях доволен от себе си.