Лотос

First topic message reminder :

Кабинетът за обучението на земните магове, така наречените Друиди или Тера магове. Освен просторен той е изпълнен и с книги и учебници, за растенията и природата като цяло. Ментори са Хейз Бишъп и новопостъпилия, все още съвсем зелен като учител Аш Сайръс, протеже на Бишъп, който е обучавал в течение на година. Бързо схватлив, младежът спечели правото си да замести покойния Нейл Силвърмайнд. Огромната му лоялност към базата го прави перфектен и отзивчив ментор.


Хейз Бишъп



Аш Сайръс

Учителя стисна ръката на момичето като и се представи.Усети студенината в нея, но и топлото и сърце което се крие в дълбините на тази мрачна душа.Той се разходи из стаята, мислейки как да помогне на момичетата.

- Значи, писмо викаш.А ако искаш, може да му го пратим в бутилка, тъкмо ще ти се зарадва.
Учителя се засмя, след което отиде до един от големите прозорци и го разтвори широко.В стаята нахлу чист въздух, който освежи помещението.
- На бюрото има лист и химикал, напиши каквото искаш.
Дориан го послуша, като се настани на бюрото и хвана химикала в ръка, мъдрейки какво да напише на листа.През това време, Бишъп се бе сдобил вече с превозното средство за писмото на момичето.Красив кралски орел бе кацнал на ръба на прозореца и стоеше гордо очаквайки мисията си.Хейз галеше животното леко по главата, очаквайки писмото което щеше да изпрати.

Наклоних се над масата с молива и се замислих. Как да му го кажа по-леко. Да....по-добре ще е да спестя подробностите за моргата и труповете. Даже най-добре ще е изобщо да не споменавам тази част. Накрая почнах да пиша:
Скъпи, Боунс... Да - скъпи беше добре, малко подмазване никога не е излишно. Та - Скъпи, Боунс, съжалявам ако си се притеснил за мен, но ме сполетяха неочаквани случки. Преживях инцидент в Найтмер и група отзивчиви магове от Феникс ме приютиха, за да излекуват нараняванията ми. Смятат да използват някаква терапия свързана с душевна и физическа почивка. Предполагам, че познаваш някои от тях. За сега съм под надзора на Хейз Бишъп. Ще отсъствам два дена. Моля те докато ме няма се грижи за другите си ученици и не прекалявай с бутилката. Не се заяждай много с г-н Зелен и наглеждай Меропа от време на време заради мен. Колкото до Клавдий Блек мисля, че няма да го срещнем повече в Роузкил. Очаквай скорошното ми завръщане -Искрено твоя, Дориан.
Завих листа като свитък и го вързах с една червена връв, която ми даде Хейз. Отидох до него и подадох свитъка на орела. Погалих го по главата.
-Носи го към Роузкилл. Намери Боунс.
Сякаш разбрало ме животното политна и се запъти на север. Умна птица.
-Благодаря! - поклоних се леко на земния маг и се върнах при Арадел. Тъкмо стигнах до нея и вратата на залата се отвори. През нея влезе един висок мъж. Беше рус, с небесно сини очи, бели дрехи, обица на едното ухо. Миришеше на свежест и чистота. Беше изключително красив, макар и доста изчистен за моя вкус и все пак беше много красив. Обхвана вниманието ми като магнит. Изпитах някакво животинско привличане, чисто телесно. Изгледах го докато той минаваше на известно разстояние от нас, незабелязвайки ни и се спря пред Бишъп.
-Кой е той? - попитах новата си позната.

Докато Дориан пишеше, аз си играех с едно от растенията в залата.Благодарение на магията ми то изпълняваше всяко едно мое желание, в случея както много обичах го карах да танцува.На една червена роза много би й отивало една страстно танго.Дочух гласа на некромансърката зад себе си и отново върнах цветето в предишното му безжизнено състояние.
През вратата влезе Скай, умислен но както винаги грациозен, не ме привличаше, но красотата му бе толкова опианяваща.Ако се вгледаш внимателно, можеш да забележиш вълната от погледи и въздишки която оставя след себе.
-Кой е той? -попита Дориан.
Обърнах се и я изгледах учудено.Нима онова нежно, русо същество привлече апетита на нашата яка и груба некромансърка.
-Мммм...красив е нали?Това е Скай, въздушен маг.Наистина не е много едър и мускулест, но се прекланям пред хора които владеят вятъра.-хванах се, че дори аз го гледам в захлас.
Дяволита усмивка се прокрадна през устните ми, улових ръката на синекоската и я поведох към мъжа.
-Хей, Скай!Виж кой се завърна към живите, това е Дориан.
След като му привлякох внианието, ловко се скрих "зад кулисите" и наблюдавах какво ще се случи.

- Я - възкликна Скай - някой май си е купил билет от он'я свят...жалко!Ако можех, щях да си взема един и за моя папапгал.
Скай се приближи към дамите, като огледа първоначално Дориан с изпитващ поглед.Виждаше я в друга светлина, в която му харесваше повече.Подаде и ръка, като се представи галантно.Разговора им на опознаване не продължи дълго, защото той се запъти към бюрото на Хейз.Пoдхвърли му няколко книги отгоре, след което му подвикна :

- Ето ти ги, нали това искаше!
Бипъш го изгледа, но не му обърна особено внимание в момента.Той търсеше ученичките си.
- Скъпи дами, свободни сте ако желаете...ние ще имаме малко работа с този цветен младеж.

/ Свободно РП/

Двете ученички се изнизаха от стаята бързо, без да казват нищо, като в стаята останаха само Хейз и Скай.Двамата учители бяха коренно различни по характер и отношение към учениците си, но понякога когато имаха възможността да се срещнат, не изпускаха да пуснат по някоя друга закачка един срещу друг.Нещо, като да натриеш носа на конкуренцията.Бишъп се обърна към колегата си, като го огледа внимателно.Хейз започна разговора иронично, подхващайки темата от преди малко.

- Гледам не си върнал обеците...

- Да... - въздъхна младока и продължи - бях твърде зает да нося книгите на Нейно Височество.
Бишъп се стресна и се завъртя рязко назад.Нима този хлапак можеше така да говори по негов адрес?!За жалост, нищо не можеше да направи в момента.Етикета им на учители не позволяваше нищо друго, освен словесни войни между учители.

- Да бе, виждам.Даже се чудя как смогваш между лизането на задника на кралицата и обучението на учениците ти.Разправят че напоследък, имало голям наплив за Въздушни Магове.Хах!
Toчен удар! Хейз го удари точно в слабото място за всеки учител!Смеха му се разнесе из стаята и оживи обстановката.Задоволен от собственото си остроумие, той се приближи до бюрото и взе книгите.Разрови се измежду тях и измъкна една от малкият куп.Настани се на бюрото и разлисти страниците и.По красивите черни корици на книгата, бяха изписани странни символи, но сред тях ясно се открояваше един знак.На външен вид изобразяваше най-обикновен символ, но за учителите в тази местност това бе ясен символ за "Териториите на Прокълнатите".

- Да видим какво си ми донесъл. - Хейз бавно зачете в книгата, разлиствайки я лист по лист. - Интересно...хмм... история, разкази, приказки.Замислял ли си се всъщност, дали това което пише в тези книги е истина?

- Възможно е, не се знае - отговори Скай, отдалечавайки се от бюрото.

Той се приближи до прозореца и огледа долината.Красивата долина бе покрила полето с красивите си ръце.От единият край стоеше градът, а от другия красивата градина.Дърветата, мостчето и красивото езеро можеха да пленят погледа на всеки, дръзнал да се огледа в тях.Младият учител въздъхна и впери поглед в небето.В далечината се виждаха малките сгради на красивият Маджестик, а близко до него и прелитащите творения на Летящият град.Очите му затърсиха из облаците от онези големи цепелини, но единственото което срещна бяха няколко кръжащи орела в небето.От онези орли, с които изпращат писма.Когато не са на своята мисия, техните пазители ги пускат да се реят свободно в небето, а щастливите животни изпълняват своят небесен танц.
Нещо проблесна в далечината, което раздразни очите му.Светлината идваше от красивият Маджестик и си играеше със зрението му.Той обърна погледа си натам, но му бе трудно да различи каквото и да е било.Единственото което виждаше бе една малка светеща точка, която примигваше през няколко секунди и изпращаше лъч светлина към очите му.Любопитството му надделя и той се обърна към небето изпращайки зов към летящите орли.Повечето учители в местността използваха този начин да викат орлите с които изпращат писмата, но само Въздушните Магове бяха усъвършенствали магията до толкова, че да се слеят с очите на животното.
Затваряйки собствените си очи, Скай виждаше през очите на един от орлите.Пред него се разкри красивият небосвод, както и поглед над цялата долина.Контролирайки правилно магията си, той насочи орела към градината.Подчинявайки се, животното прелетя разстоянието за кратко време и се озова точно над мястото от където идваше светлината.Две фигури бавно се придвижваха в парка на Маджестик, а светлината се отразяваше точно в едната.В момента той ясно ги виждаше, като очите му различиха че това бяха двете ученички.Явно бяха ходили на пазар, защото мъкнеха и някакъв багаж със себе си.Той постоя още няколко секунди така, вглеждайки се в момичетата.Магическият му поглед му помагаше да ги види достатъчно добре, все едно бяха пред него.Очите му обходиха тялото на Дориан, оглеждайки я отгоре надолу.Впитите и дрехи описваха стройното младо тяло, което го накара леко да потръпне.Отново онази игрива светлина погъделичка очите му и за миг разми картината която виждаше.Той почти загуби връзка със своят небесен спътник, но овладя магията си.Вгледа се от къде ли идва тази светлина и забеляза че е от малка метална частичка, намираща се върху ботушите на Дориан.По лицето му се прокрадна игрива усмивка, която никой друг не виждаше в момента.Скай отпусна тялото си и отвори очи.По този начин освободи своят орел, а животното което кръжеше над долината се върна при своите събратя.

- Кралице, ще Ви помоля да ме извините... - отново онази игрива закачка между учители се възроди чрез думите му.Той подскочи на ръба на прозореца и седна на него.Изпусна отново част от магията си и под краката му се образува гъста мъгла.Той се оттласна от парапета и тялото му се издигна във въздуха, левитирайки близо до прозореца.
В това време Хейз видя че колегата му буквално отлита и го отпрати шеговито, махайки му с ръка, сякаш е хванал някой цепелин току що.

- Да ти свършат въглищата по пътя дано!Ха-Ха-Ха!

Отново смеха му се разнесе из стаята, но този път за кратко.В момента се бе заел с четивото си което му се струваше така увлекателно...

Докато стигнем до залата вече не ми беше толкова смешно.Двете с Дориан се подпирахме една на друга, погледа й бе празен и блуждаещ и мисля, че и двете имахме треска от травмите които си бяхме нанесли.А те не бяха леки:охлузени гърбове, счупена ръка и крак, пукната глава от която още течеше кръв и ми причерняваше на няколко пъти по пътя.Имах и чувството, че Дориан е успяла да ми счупи и едно от ребрата, защото трябваше да сдържам тялото си изправено въпреки острата болка.Опасявах се, че и аз май й бях счупила едно-две ребра, ей така за цвят.И двете плюехме кръв, черна и съсирена.Приличахме на два плужека защото се влачехме безбожно бавно и оставяхме кървава диря след себе си.Имах чувството че толкова кръв бе изтекла от телата ни, че чак джвакахме като вървяхме.
Влязохме в залата или трябва да кажа допълзяхме или се довлачихме до залата.При отварянето на вратата всички погледи се впериха в нас.Беше ми толкова зле, че не ми дремеше кой беше там и кой ме гледаше и кой не.Търсех с поглед Хейз, зърнах го на прозореца с някакво пиле мисля.Използвахме и последните си сили да стигнем до него, бяхме на предела си.Имах чувството, че ще пукна.
-Не...е...тва.......което...си.....мислиш....-едва казах аз.След което просто не издържах и последните ми сили ме бяха напуснали и се строполих на земята.Дориан ме последва, тъй като се крепеше на мен.Последното нещо, което зърнах бе лицето на Тес или вече бях в рая.После обърнах главата си към синекоската, погледнахме се, напънахме се да изкривим окървавените си устни в усмивка и потънахме в мрака.

В стаята се бяха настанили Тес и г-н Бишъп.От доста време не се бяха виждали, a и взаимната им компания беше приятна един на друг.Хейз се прочел книгата в която се бе отнесъл и след това взе един лист хартия.Надраска нещо набързо на него и го сви на малък свитък.Изкара от бюрото си малко въженце и привърза свитъка.
Докато Хейз вършеше делата си, младокът се бе настанил на съседното бюро и бе опънал краката си върху него.В ръцете си държеше малко гребенче което подмяташе между пръстите си като кама.

- Хейз, какво е това? - провикна се младежа с червените очи.
- Вафла с късметче! - отговори иронично той като се захили в лицето на момчето.И двамата се разсмяха гръмогласно и смеха им отекна из стаята.
- Не бе, сериозно те питам!
- Връщам услуга на един стар приятел.
Младока и не посмя да попита повече.За да убие времето, той се изправи леко на стола си и прокара пръстите на едната си ръка през косата си.Отбра един кичур от нея и започна да го разресва бавно с гребенчето докато броеше тихо под носа си.
- Едно, две, три... - и така до сто.След това, отмяташе нов кичур от косата си който го разресваше по същият начин.През това време Бишъп се приближи до прозореца, постави пръстите на едната си ръка между устните и изсвири силно.След броени секунди пристигна един от онези красиви орли с които те изпращаха писма на далечни разстояния.Птицата кацна до него на перваза и той завърза малкият свитък за крака и.После с ръка я погали по главата надолу по шията, а след това прокара и двете си ръце бавно по крилата на животното.

- Лети красавецо.Ти знаеш къде - прошепна му тихо той, повдигна го с две ръце и леко го подхвърли напред.Птицата разпери крилете си и се издигна с лекота във въздуха.След миг, вече се бе изгубила в синевата.
Докато Тес разресваше хубавите си коси, изведнъж двамата мъже бяха прекъснати от силен трясък.Вратата се отвори и зад нея се разкри покъртителна гледка.Дориан се беше подпряла на рамото на Арадел, присвила единият си крак леко, който бе покрит обилно с кръв.В средата си точно на коляното имаше голяма наслоена синина, а ясно си личеше че мястото е деформирано от счупване.Арадел пък стоеше или поне се опитваше да стои на краката си, но ръката и която беше от другия край на Дориан висеше в пространството обездвижена.Докато двете момичета бавно се придвижваха напред, ръката на Арадел напомняше детско хвърчило в небето което се рее по свое усмотрение в пространството показвайки личното си егоистично мнение по въпроса как точно ще застане.

- Божичко! - възкликна червеноокият младеж, хвърляйки гребена в страни от изненада.Той подскочи за миг, но не от уплаха ами от притеснение за двете момичета.Когато видя разкъсаните им дрехи и кръвта която се стичаше по челото на Арадел, сърцето му се сви и започна да блъска в гърдите му.Той скочи бързо от мястото си, запътвайки се към тях а Хейз го последва.Точно преди да достигне до двете момичета, телата им се свлякоха пред очите му.Бяха като две дървета повалени от огромен ураган.Просто се отпуснаха в пространството и полетяха надолу.С последни усилия той се хвърли напред, като падна на коленете си и се плъзна по пода към тях.Точно преди Арадел да удари лошо главата си в земята, за негов късмет той успя да положи ръцете си под нея и тя тупна върху тях.За разлика от късмета който имаше тя, главата на синекосата Дориан отскочи в пода, чувайки се едно силно тупкане.Лицето на Хейз придоби неприятно изражение когато видя как ученичката му удари главата си и той се затича още по-бързо до тях.Клекна до момичетата и видя как погледите им се бяха вперили една в друга.Спомни си как преди години бе участвал в битка, в която бе видял двама войници изглеждащи по същият начин.Вперили погледите си един в друг, миг преди смъртта.Но братското чувство се четеше в тях, честта и гордостта не ги бяха изостваили дори в последният миг.Стиснали ръцете си "по мъжки", те бяха приели пристигането на смъртта без страх.Учителя видя как очите на Арадел се затвориха и тя изпадна в безсъзнание, а след нея и Дориан я последва в незнайната бездна.

- Боже, Боже - завайка се Тес, подпрял все още главата на Арадел в ръцете си.

- Да ги занесем на канапето - каза учителя, при което плъзна внимателно едната си ръка под главата на Дориан, а другата внимателно под коленете и за да не засегне раненото място.В този миг видя как крака и буквално се разтече надолу, а коляното и издаде пукащ звук. - Бързо, бързо...
Тес направи същото с Арадел, като внимаваше много с нея.Повдигна тялото и с лекота, като я прегърна с лице към себе си като малко дете.Бе положил едната си ръка нежно под главата и, вплел пръсти в косите и.Усети топлина по ръката си, което беше ясен знак за него че тя губи солидно количество кръв.Това го притесни още повече и той побърза да стигне до учителя.Двамата положиха момичетата в двата края на канапето и ги погледнаха отстрани.Тес погледна ръцете си и видя че тази която бе в косите и цялата е в кръв.

- Какво ще правим ? - попита леко уплашен, обръщайки се към учителя си.

- Трябва да сме бързи... - каза учителя обръщайки се към ученика си, вярвайки че ще се справи без неговата помощ. - ...но трябва да работим заедно.Раните им са твърде сериозни и ако помогнем само на едната, другата може да пострада.А ние не искаме това...нали?

- Не разбира се - отвърна тихо момчето, с притеснение.Той гледаше към Арадел, а очите му се натъжаваха при мисълта че не знае какво и се е случило.Искаше му се в този миг да е там където е била и да причини двойно по-големи щети на виновника който ѝ бе причинил това.Той клекна близо до нея и хвана ръката и.Беше студена.С другата си ръка леко погали лицето и, избърсвайки стичащата се кръв по бузата и.Нежната и бяла кожа бавно изстиваше, показвайки колко много кръв е загубила.

- Отдръпни се - заповяда му Хейз, като призова силите си. - Следвай движенията ми и насочвай ръцете си към Арадел, аз ще направя същото с Дориан.

Момчето се изправи бързо и застана до учителя, като зае същата поза като него.Леко разкрачени крака и ръцете леко свити пред тялото.Той наблюдаваше внимателно движенията на учителя си, като умело правеше същото с лекота.Двамата изпънаха ръцете си напред, изпускайки енергията си през тях.От ръцете им бавно заизлизаха бледи спирали обагрени в зелено.Те се увиваха една в друга във въздуха, образувайки красиви фигури в пространството.След като освободиха от телата си достатъчно енергия, всеки един от тях насочи силата си към съответното място което трябваше да лекуват.Хейз изпрати енергията си към коляното на Дориан, като магическите спирали покриха коляното и и бавно започнаха да се увиват по цялата му дължина.Приличаха на материали за превързване, но сияеха със силна светлина.Крака и беше целият описан в красивите магически символи, а същото се беше случило и с Арадел.Но при нея, ръката и беше красиво изрисувана от магията на Тес.Двете момичета приличаха на нощни феи.Спиралите бавно започваха да покриват телата им, докато не стигнаха всяка една точка от тях.Силата им се засили и светлината започна да става ослепителна.Светлината дразнеше очите на двамата мъже, но те нямаха правото дори да се отказват.Трябваше да помогнат по най-бързият начин на момичетата.
Постепенно раните започнаха да изчезват изпод светещите спирали, като коляното на Дориан загуби онази голяма синина която имаше.Ръката на Арадел възвърна нормалната си форма, а стичащата се кръв по лицето и бавно намаля, докато накрая не спря и капките не засъхнаха по лицето и.Единственият спомен за нещо което се бе случило бяха единствено разкъсаните им мръсни дрехи и засъхналата кръв по телата им.

- Това е достатъчно - каза Хейз, отпускайки ръцете си. - Нека ги оставим да се съвземат.
Момчето последва действията на учителя си, като отпусна ръце в страни.Двамата мъже стояха гордо пред тях, очаквайки те да се събудят и да им разкажат всъщност какво се бе случило.
Енергийните спирали които бяха покрили телата на момичетата бавно избледняха и се загубиха в телата им.Единствено бяха останали леко зачервени петна, по местата на които са били раните им.
Тес се приближи към Арадел, докосвайки китката ѝ за да провери дали има пулс.В този момент когато той докосна ръката ѝ, тя си пое дълбоко глътка въздух която изпълни дробовете ѝ.Момичето постоя малко така, опитвайки се да диша нормално.
Младежа погледна към Дориан, която също бавно се сръщаше към тях и се събуждаше от дълбокият си сън.

- Къде съм... - прошепна тихо Арадел а по лицето на Тес пробягна лека усмивка, когато видя че тя е добре.Той стисна ръката и и леко и каза :

- Спокойно, всичко е наред вече.
Той държеше ръката и нежно като си играеше с пръстите си отгоре ѝ, гъделичкайки я леко.

Ако искате ми вярвайте, но тунела съществува...само не знам защо усетих чувство като все едно изплувам на повърхността и там беше лицето на Тес.Стоеше и ме галеше, уверявайки ме, че всичко е наред.Ми то всичко си беше идеално, чувствах се като новородено..изпълнена с нова енергия, готова за нов живот.Незнаех, че боят може да действа пречистващо.Обърнах се към Дориан, сякаш усетила погледа ми и тя се обърна към мен.Стояхме така няколко секунди след което отново избухнахме в истеричен смях.Надигнахме се тромаво....главата ми се въртеше, но не спирах да се хиля.Ударихме ръцете си във въздуха:
-Сестро, това, че пердаха ми хареса толкова много, прави ли ме мазохистка?-пошегувах се аз смееки се.
Тес и Хейз ни гледаха смаяно, това не бе реакция на хора пострадали от тежка битка, отървали се на косъм от смъртта.

-Сестроооо???? - сопнах се аз, но веднага след това избухнах отново в смях. Някак си не можех да й се сърдя. Дали на това му се викаше приятелство? Не знам, но чувствах, че доста наподобява.
-Май сега ти е времето да се отпишеш от тази гилдия и да дойдеш в моите земи. - пошегувах се аз. -Там ще ядеш бой всеки ден ахахаха.
Обърнах се към момчетата, ъъъ мъжете....ъъъ единия мъж и едното момче, абе все тая и им се ухилих като клоун. Не мислех да им споделяме какво всъщност се беше случило. Наречете го нашата малка тайна.
-Момчета, момчета, момчета.... успокойте се. Просто ни нападнаха банда леприкони с цикламени коси, но ние им видяхме сметката. Не видяхте ли с колко леки поражения се отървахме.
Прегърнах Тес през рамо все едно бях момче:
-Ама не ми ли вярваш? Знаеш ли колко проблемни са леприконите? Ако ги подцениш и лошо ти се пише.
Положих ръката си на гърба му и го изтласках напред към Арадел. Той се спря на няколко крачки от нея и я погледна смутено, а тя на нейн ред го гледаше с блестящи очи и ръце зад кръста като малко дете, на което току що са му взели пони.
-Кажи му, Ари. - засмях се аз.

Първият ми побой на тази територия, първото ми счупване на крайник...направихме го толкова...ммм...непринудено, сякаш бе най-нормалното нещо на света две приятелки, ей така по приятелски да се пречукат до смърт.
Историята с леприконите зчучеше толкова абсурдно, но и толкова забавно, че сърце не ми даваше да я отрека.
-Дааа, единия леприкон беше некромансър а другият тера маг.Много странно, явно бяха надрусани, защото ни взеха за катерици.А нали знаете, че те имат непоносимост към тях....Както и да е...Тес, благодаря ти, че заедно с Хейз ни закърпихте!Ако някой ден искаш да се сбиеш с леприкон, кажи ми аз ще те заведа при тях.-целунах го нежно по устните и му намигнах игриво.Отидох до Дориан и я хванах под ръка.-Но съдейки пшо случилото се днес, нищо чудно да ти наритат задника.
Отново експлозия от женски смях....вървяхме бавно към изхода, усещайки в гърбовете си недоумяващите погледи на мъжът и момчето.

Влязохме в просторната зала и погледите като магнит се заковаха върху нас.За бога, още ли не бяха свикнали, че в училището ни има некромансър?!Озъбих се на една мацка, която спомена нещо за публичен дом.Търсех учителя си, който бе приседнал в един ъгъл и наблюдаваше опитите на едно момче да контолира същия онзи стол, който бях направила на парченца.
-Реших да не пропускам цели дни...та какво е днешното предизвикателство?-попитах Хейз.
Дориан стоеше отстрани на мен и зяпаше хората наоколо, така както би гледала голи охлюви.Може би за нея, те си бяха точно такива.Охлюви, които ако решеше само с махването на ръката си можеше да прати по дяволите.

Арадел и новата й дружка влезнаха в Лотус. Това изненада Хейз. Мислеше, че на блондинката не й се учеше. Той погледна към нея, после към Дориан и осъзна каква е причината да са тук. "браво, момиче" помисли си той като наблюдаваше некромансърката. Явно умееше да й влияе и то не само за кръвожадни цели, но и за дела, които щяха да са от полза на малкото магче.
Той остави момчето да се мъчи като му даде няколко инструкции и тръгна към нея. Дориан клекна и седна на земята облегната на една колона като изпъдено дете, на което мястото му не е тук. Хейз беше готов да се обзаложи, че и тя се чувства така, но търпеливо поемаше "ударите на заобикалящите я, наблюдаваща всичко, което се случва. Забелязваше най-малката подробност - кой я гледа накриво, кой какво прави, колко магия използва. Имаше набито око. И явно беше успяла да нахъса и сладката Арадел, която вече идваше с желание за победа, а не само формално.
-Нека да приключим с цикъла телекинеза. Вече знаеш как се местят и променят предмети. Сега да те научим на същото, но с хора. Харесай си който искаш и накарай тялото му да ти се подчини посредством енергията ти. Само не го разчленявай, моля? - засмя се той и седна на един стол. Искаше да следи внимателно процеса на ученичката си. Докато я чакаше да се приготви си мислеше за онези тримата, които сега скитаха в търсене на нещо, което не знаеха къде точно е и как ли се справят. Надяваше се да са добре.

Огледах се наоколо...даже нямаше смисъл много да му мисля, просто си спрях погледа на скъпата ми Дориан.Kак по-точно трябваше да се слея с нея?!Май трябваше да го усетя, тези неща не подлежаха на правила и дефиниций...в началото ти се връчва един празен учебник, перото е твоята сила, а потта мастилото ти.

Огледах я от глава до пети...въздъхнах тежко и се заех да търся енергията си.Нямаше смисъл да гледам на някое специално място, магията ми все така тихичко жужеше в белия храм...орелът и мечката бяха достигнали своя синхрон от доста време.Не откъсвах поглед от момичето, потъвах в нейния свят..в черната бездна, бездънна..тя падаше, това бе нейният личен ад-незнанието кога ще прекърши тялото си в твърдата земя.Колкото по-навътре пропадах, толкова повече усещах, че във вените ми тече не собствената ми кръв, а нещо различно.Нещо което изгаряше тялото ми отвътре, което се точеше през тесните капиляри като буца, хиляди, милиони, милиарди малки буци.Погледнах към ръцете си, корема ми...вените ми прозираха през кожата, но не с нормалния си синкаво-сив цвят, сега бяха изкрящо, изумръдено зелени.

Все едно гледаш хиляди малки, светещи нишки вплетени под кожата ти, тънки зелени стъбълца изпълнени с живот, защото енергията бе именно това-живот.Тогава разбрах, че съм готова да я насоча към Дориан и да направя опита си.Този път, тя не излезе от върха на пръстите ми както обикновено правеше магията ми.Сега цялото ми тяло облъчваше нейното, все едно моя зелена, светеща сянка излезе от мен и се насочи към нея.Стоях все още с протегнати ръце към сянката ми, сякаш бе малко дете, току прохождащо и го поддържах да не падне.

Когато "сянката ми" обгърна синекоската, изражението й бе като все едно някой я е опръскал със студена вода, но веднага след това бе заместено от апатична физиономия , сякаш някой бе дръпнал шалтера на гримасите й.Това означаваше, че съм се вляла в нея, оставаше само да се опитам да поиграя с новата си марионетка.Започнах да повдигам обърнатите си китка нагоре, напътствайки я....дали връзката ми с нея бе достатъчно силна за да ме послуша?!

Магията на Арадел се разпръсна по цялото й тяло. Това беше първия тъп, в който успяваше да я разсетле равномерно. Хейз беше приятно изненадан. Енергията се насочи не към кой да е, а към Дориан. Тя усети вливането и изцъкли учудено очи. До преди минута гледаше отвеяно наляво-надясно, а сега тялото й не се подчиняваше. Отначало си личеше, че беше готова да парира завладялата я сила, но когато видя, че тя идва от приятелката й се успокои и се остави в нейните ръце. Бишъп наблюдаваше как малката некромансърка почва да се повдига във въздуха. Арадел държеше свръзката стабилно и се мъчеше с всичка сила да не я изпусне. Може би имаше късмет, че ръста на момичето не беше особено масивен. Някой път щеше да я изпита с по-тежък противник, но за сега се справяше добре. Тя размята момичето известно време и когато усети, че е усвоила това толкова полезно умение я приземи на земята. Дориан стъпи без проблем и почти не се залюля когато земния маг освободи енергията си.
-Добра работа.
Учителят й беше доволен.
-Сега знам, че не ти се виси много тук, имайки предвид, че имаш гост, така че си свободна, освен ако не желаеш да останеш още.

/Гери получаваш Телекинеза II ниво. Сила-5, Интелект-7, Опит-5/

В залата беше пусто сравнение с другите пъти в които бе фул.Шейн вървеше зад мен, а аз бях забила нос в земята и ръце в джобовете, не приличах на човек който е обезверен или лишен от самочувтвие, а по-скоро на такъв който е вглъбен в процесите случващи се в душата му.
Дори в този момент не можех да видя и Хейз, стоящ както обикновено покровителски до някой ученик или зачетен в заплетени ръкописи на бюрото му.Вдигнах рамене и излязох на голямата и просторна тераса.Шейн започна да гони някаква си пеперуда, отново...пеперуда!Изсумтях с досада, но и с тъга..затворих очи и се оставих на ласките на слънцето с надеждата с жарките си ръце да ме направи невидима....

-Тук ли си?
Арадел се обърна и видя Хейз пред нея.
-Изглеждаш отвеяна.
-Да.... - прозвуча глухо от устните ти.
-Тя ти липсва, нали? - питаше за Дориан, но не получи отговор. За това реши да смени темата, а с нея и темпото. Вкара я в залата и се спря.
-Искам да хванеш Тифа.
При споменаването на това име едно чернокосо момиче се появи, оправящо ръкавицата на дясната си ръка.
- Много бързо ме извикахте, учителю! нямах време да се оправя.
- Съжалявам, Тифа. Това е Арадел, новата ми ученичка. Искам да потичате малко. Тя ще те гони и не искам да се оставяш лесно, чу ли? Тръгвай.
Тифа погледна мага и и се усмихна.
- Сорка, няма да те оставя да ме хванеш лесно. Хайде Арадел да те видя колко си бърза.
С тези си думи Тифа се изстреля напред и излезе от залата. Беше и тясна.
- Ахх, младост. Хайде след нея. Иначе никога няма да я хванеш.

/Знаеш процедурата/

Е, добре!Това не беше особено честно, когато човек отиде преди обед в залата, нормално облечен и прочие..няма жива душа.А когато по някакъв прецедент влезе в същата зала, един час и то по прашки-то половината Сто слънца ще са се събрали в Лотус.
Влязох с горда крачка, все едно бях модел и в момента дефилирах представяйки нова модна линия.Но за да не съм толкова провокативна , докато минавах през всичките тези зяпнали физиономии, грабнах един шал от врата на едно момиче и ових долната си част с него.Бях толкова изморена, сега единствено се нуждаех от една слънчева хубава слънчева баня.Отидох до Хейз:
-Играта на котка и мишка изисква някой жертви.....-казах след което се обърнах, а Шейн ме следваше по петите.

Открехнах предпазливо масивните, дървени врати и усетих полъха на нечувана и невиждна до сега тишина.В залата бе мъртвило, нито един ученик не се упражняваше, нито един звук от експлозия, нито звук и от пъпленето на тромавите лиани.Само Хейз застанал в края на залата, нарушавайки тишината с тежкото си дишане.Стоеше с гръб към мен, знаеше, че съм зад него, но не се обърна да ме посрещне.Пристъпвах бавно, сякаш исках да отложа момента в който очите ни щяха да се срещнат.В този момент Тес нахълта в залата, но много по-гръмогласно и в стъпките му не се усещаше капка свян, все едно бе там за да бъде поощрен за постъпката си.Застанахме зад учителя и оставихме напрегнатото мълчание да говори вместо нас.Той се обърна и ни изгледа строго, по погледа му разбирах, че вече е решил какво да ни прави....

Когато жената с коженото палто се изниза от кабинета си, аз и Роза останахме сами.Нямахме особено време да се размотаваме из непознатия кабинет и да се ровим по шкафовете, за това направо се запътихме към кабинета на учителя ми.Роза не знаеше къде се намира, за това я хванах за ръка и я поведох през коридорите.Накрая пристигайки пред кабинета, видях вратите му широко открехнати.В този миг всичко което се беше случило мина през главата ми като на изписан лист хартия, с изображение.Гората, нападенията, смъртта на Лаура.Сърцето ми се сви от страх, неочаквайки какво ще се разкрие пред очите ни когато влезем в кабинета.Надявах се учителят ми да не е последвал участта на Лаура...
Докато все още държах ръката на малкото дете, се затичах към вратите, влачейки я след себе си.На Роза и беше трудно да прави големи крачки като моите, за това просто се сгуши в ръката ми и завлачи крачетата си по пода.И ето ни, появихме се в предверието на кабинета.Аз задъхан, а малкото момиче висящо стиснало ръкава ми.За наше щастие, г-н Бишъп беше добре.Стоеше срещуположно на две фигури, които по-късно се усетих кои бяха притежателите им.Бяха момче и момиче - Арадел и онзи дългокосият женчо, който тя бе завела в бара.Хейз явно бе вперил поглед в тях, ала когато се появихме, очите му се насочиха към нас.Пристъпихме навътре, без да казваме нищо.Само кимнах в поздрав, а след това застанахме редом до Арадел и приятелчето и.Погледнах очите на учителя си - бяха някак си ...странни.Може би знаеше какво се е случило с нас, още преди да сме пристигнали.
Завъртях глава настрани за да видя Арадел, но преди това срещнах лицето на онзи дългокоско.Очите ни се срещнаха и сякаш светлината отразяваща се в тях, се сби в пространството между тях.Засмях се леко и повдигнах веждите си нагоре, показвайки че не съм очарован от това че го виждам за пореден път.После момчето се обърна и сведе главата си.Арадел стоеше по същият начин - странно гледаща в пода, сякаш бе съгрешила с половината имение за една нощ."Както и да е" - казах си наум и се обърнах към учителят си.Преразказах му накратко, какво се е случило за последните няколко дни, като накрая наблегнах на разказа за нападението.Ала когато му споменах за това защо Лаура не е с нас, изражението му се промени коренно.Арадел също остана изненадана от думите ми, защото впери въпросително погледа си към мен.

- С-съжелявам... мислех че вече знаете... - бяха последните ми думи, когато сведох главата си пред него, сякаш си сменихме ролята с Арадел.

Арадел пристигна като по часовник, леко навела глава, сконфузена и в очакване на някакво жестоко наказание. Тес не се забави много и само след минута се изравни с нея. Хейз очакваше блондинката да се скрие зад гърба му, но не стана така. "Израснала си", помисли си той с нескрито доволство. И все пак белята си беше беля и нямаше да им се размине за лудешките постъпки. Бяха млади, диви и явно влюбени и все пак сега гилдията не беше в състояние да си позволява своеволия. Арадел може и да не знае това, но Тес го знаеше и въпреки това, вместо да се отдаде на работа се отпусна и се отдаде на любовни преживявания.
-Вие двамата доста сгазихте, знаете ли? - започна строго учителят им. - Няма как да си затворя очите. За наказание ще...
В този миг вратата се отвори и през нея като привидения преминаха Аш и Роза. Бишъп светкавично ги фокусира и премести погледа си на тях, който от строг, стана учуден, после радостен, но веднага след това пребледня, притеснението се изписа по лицето му. Чертите му се сбръчкаха, сякаш се състари с десет години, очите му подпухнаха. Колкото повече двамата наближаваха толкова повече душата му биваше разрязана с тъп нож. Дъхът в гърдите му се надигаше с всяка секунда. Най-накрая те застанаха пред него, Аш кимна на съквартирантката си за сух поздрав и почна да разказва. Още преди да е почнал зеленокосият им ментор знаеше как ще свърши. В главата му пулсираше само едно име - Лаура....Къде беше неговата мила, красива и силна Лаура?...
- С-съжалявам... мислех че вече знаете...
Юмрукът на Хейз се сви болезнено. Мъртва!...Прекрасната Лаура беше мъртва. Детето, което израстна пред очите му, което обучаваше откакто я помни, което се превърна в изящна жена под неговият надзор. Детето на цар, на владетел и негов приятел. Момичето, което му беше обещал да пази с цената на живота си, а един ден да бди по същия начин и над малката й сестра. Тази Лаура беше изчезнала от техния свят. Той погледна Роза и сякаш видя нея като малка. Очите му се напълниха със сълзи, но той не им позволи да потекат. Трябваше да е силен. В този случай, когато имението, когато цялата държава е застрашена, чувствата нямаха право да изхлуят на повърхността. То той щеше да разбере кой е виновен, кои са те и когато това стане, щеше не само да защитава реда, по който беше устроен Феникс. Не щеше да отмъсти и за това, че му я бяха отнели - неговото протеже, неговото продължение може би.
Мъжът се обърна с гръб към учениците си и замря. Сякаш не беше тук. Настави си да бъде безпристрастен. Глухо почна да говори:
-Арадел...Тес. За наказание ще изчистите цялата градина от-до, включително и езерото, без да използвате магия. градинаря ще ви наблюдава и ако се опитате да шмекерувате ще разбера. Аш...ваше височество....Погрижете се за раните си и си починете. Ще имате нужда от силите си. От тук нататък всичко ще става по-лошо и по-трудно. Сега ако обичате, ме оставете сам. Свободни сте.
В тонът му играеше само демократичност, все едно нищо не се беше случило, но и четиримата усещаха вътрешната му болка. Роза най-вече.

Въпреки че не ми беше до смях сега, когато погледнах Арадел и Женчото, веселата ми страна се отприщи от нищото.

- Какво сте му направили на Хейз бе?Да не сте му спали в леглото?Ха-ха... - в този момент очите ми се спряха на малката Роза, която не разбираше изобщо за какво говоря и защо ми е толкова весело.Замлъкнах за миг, два...после я хванах за ръката и тръгнахме заедно към вратата. - Да де... ще се видим пак.Приятно чистене....

Този път май не ми се получи.Докато вървяхме към вратата, се зачудих къде да заведа момичето и реших да се грабнем направо към моята стая.

По коридорите имах чувството, че всички ме наблюдават.Не знам дали си въобразявах, но имах чувството, че вчерашното представление с градината бе допринесло за тези насмешливи погледи.Не ми пукаше, един ден щях да прославя тази сграда, да оставя своя малък отпечатък под формата на принос.Исках да направя нещо смислено в живота си, нещо от край до край.Да спра с вятърничевите идеи и впускането в случайни авантюри, колкото изкушаващи и сладки да бяха те.Или може бу природата ми бе такава, но наистина исках веднъж да сложа финалните субтитри на начинанието с което се бях заела.А сега бях толкова близо, но и толкова далеч...далеч като опит и позиция, която заемах в това общество.
В залата нямаше толкова хора, но и малкото които бяха вътре имах чувството, че бяха обзети от няаква странна апатия.Кой стоеше, на стол, друг на пода, трети върху маса...някаква мацка въртеше мързеливо пръст във въздуха и около него се изливаше зеленикавата й енергия.И в този момент БАМ, дръпнаха шалтера на дневната светлина, всичко потъна в мрак....отделните разговори на учениците изчезнаха.Останахме само аз и моята бездна в която малко, по малко започнаха да изплуват два силуета...толкова размазани, че приличаха на привидения.Постепенно те добиха и своите контури и очертания, плътност, живот.Синекосото момиче, стоеше на дървената маса и се готвеше да яде палачинки...а чернокосия мъж около нея се насочваше към друго помещение от къщата в която се намираха..или не беше къща...имаше толкова оръжия и железа..приличаше на желязария.Изведнъж някой нагласи картината и ето...ми да....това беше Тя, моята До, ядяща палачинки.А аз, бях до масата и я гледах, почти усещах и аромата й...посегнах с ръка да я докосна, да проверя дали е реална или просто полудявам:
-Дориан!ДОРИАААН!-извиках аз...но тя продължаваше да яде, все едно бях призрак.
И тогава нещо като вакум ме засмука, отнова мрак и онази бездна...и ето ме отново в залата.Преглъщах на сухо, краката ми трепереха а слепоочието ми пулсираше.Не исках да си давам вид на уплашена или , че случилото ми се преди малко ми е повлияло, за това тръснах глава и леко залитайки се насочих към Хейз:
-Да запретваме ръкави.-казах опитваща се да бъда възможно най-ведра...но някъде там в крайчеца на усмивката ми, знаех, че има една тръпчинка която ме издава, за това побързах да извърна погледа си от неговия и да изгоня от главата си внезапния ураган , който ме връхлетя....-Аз..аз...мисля, че открих своето призвание...ще ставам градинар.-опитах се да се пошегувам.-Но при условие, че разкарате всички жаби от гилдията.

Жизнерадостна както винаги, макар че на Хейз му се струваше, че Арадел е леко пребледняла, но не даваше вид на притеснена, затова и не я попита. Ако имаше нещо тя щеше да му каже. Беше я уверил, че може да споделя всичко с него, нали?
-Жабите едва ли някога биха напуснали дома си, Арадел. - усмихна й се той.
Замисли се на какво да я научи този път. Имаше милиони неща, но по неразгадаема за него причина усещаше, че трябва да е точно това. Да....наречете го шесто чувство или просто усещане, нямаше никакво значение, защото вече беше взел решението. Той извади една къса кама от джоба си и хвана ръката на девойката. Обърна дланта й към него и я разряза по продължението й. Арадел леко извика от болка и изненада. Ама какво му ставаше на този, да не беше полудял?
-Излекувай я! - каза само Бишъп. Блондинката не можа да асимилира правилно думите му. -Хайде, не ме гледай, излекувай я. Използвай магията си. Може да не знаеш, но земните магове да лечители. Едни от малкото. Всъщност има само още една раса, която може същото, но това не е важно в момента.

/Арадел опиши опита си. След това ще пробваш и с по-тежка рана/

Очаквах пак някакви растениица, пепрудки, да тичам като изоглавена из училището....но собственият ми учител да хване ръката ми и да ме пореже с кама?!Ето това не го очаквах и в най-смелите си представи.От мястото бликна алена струя кръв, започна да се слива с други и да образуват интересни кървави фигури, движейки се надолу към китката ми.В първия момент гледах опулено и тъпо, как кръвта ми тече, но в следващия момент започнах да мисля...ами ако това бе по-сериозна рана, ако собсвеният ми живот не зависеше от никой друг, а от самата мен.Ако аз не успеех да си помогна, то тогава, кой би могъл?!

Въздъхнах тежко и решително, вдигайки едната си ръка като я поставих над раната.Усещах топлината на дланта ми, беше като южния вятрър, топъл и кадифен в който птиците се къпят, но и някак си тръпчив и щипещ като солената морска вода.Човек бе отражение на природата, в очите на човек можеш да срещнеш безкрайното синьо на небето, топлотата на канелените почви и зеленото, известно като кръвта на растенията.Старите магове и овехтялите предания, разправяха за нейните изцеляващи свойства.Бях убедена, че част от тази кръв тече и в моите вени.Че всеки път досега да Майката Природа я кара да кипи първично, всеки път чувах бученето й в ушите си, изправех ли се пред дивото, зеленото, кафявото, жълтото, крясъците на птиците, трептенето на слънчевите лъчи.

Затворих очи, започнах да я зова...тук и сега когато имах най-голяма нужда от нея.Силата ми като хрътка се разтля върху тялото ми, изучавайки всяка една малка частица от него...търсеше нея, викаше я.Блъскаше се в тромави капиляри, спъваше се в заблудени жили, а ставите препречваха пътя й.В един момент на прозрение спрях това пътешествие из тялото ми...та тя бе там, бе навсякъде в мен, нали именно тя ме бе довела тук.Усмихнах й се със затворени очи и я насочих към правилната посока.Усещането бе спиращо дъха, в себе си усещах хилядите пърхащи крила на прелетните птици, звъненето на планински поток, пукването на пъпката на пролетния минзухар...Трябваше да отворя очи за да имам поглед върху ситуацията.Ръката, която бе върху болното място, започна да излъчва от себе си нещо като зелено сияние, кожата започна да се покрива с контурите на листа на различни видове дървета.

От дланта ми започнаха да излизат малки зелени светлини, приличаха на светулки, но обагрени в зелено, но в сърцевината си имаха мигаща жълта светлина , все едно бяха взели частица от слънцето, лечебните сокове на различни билки и сълзите на вековните дървета.Тези малко светулки навлизаха в раната ми, всяка една от тях с определена мисия и знаеща мястото си.Една се зае да свързва разкъсаните тъкани, друга облекчаваше болката, трета пък дезифинфекцираше мястото...Бях изумена от това , че самата аз дирижирам този естествен санитарен екип.Започнах да чувствам известно облекчение, а зелените орнаменти, които се бяха появили по ръката ми, вече достигаха шията ми...

И раната се затвори. От нея не остана спомен. Даже и белег нямаше. Кожата й се беше регенерирала перфектно без драскотина. Хейз трябваше да признае, че момичето има добра основа над която да се надгражда. Беше горд от ученици като нея. Виждаше я в бъдещето като един отличен лечител, а и не само това.
-Браво, миличка. - бе единственото, което каза. Нямаше нужда от излишни хвалебствия, всичко се виждаше черно на бяло. -Има ли още нещо, на което искаш да те науча?
Можеше да й отдели доста от времето си. Без това днес всички бяха мързеливи, липсваше им желание, или беше заради скорошния празник. Не знаеше, но това не ги оправдаваше.

/Арадел получаваш Лечение I-ва степен. Ловкост - 5, Интелект - 7, Опит -6/