Лотос

First topic message reminder :

Кабинетът за обучението на земните магове, така наречените Друиди или Тера магове. Освен просторен той е изпълнен и с книги и учебници, за растенията и природата като цяло. Ментори са Хейз Бишъп и новопостъпилия, все още съвсем зелен като учител Аш Сайръс, протеже на Бишъп, който е обучавал в течение на година. Бързо схватлив, младежът спечели правото си да замести покойния Нейл Силвърмайнд. Огромната му лоялност към базата го прави перфектен и отзивчив ментор.


Хейз Бишъп



Аш Сайръс

Първото място към което се запътих, беше любимият ми кабинет на г-н Бишъп. Тези дни се бях позапуснал и реших да отида да направя една бърза тренировка. Надявах се да бе отмил тортата от тялото си и да бе на разположение в момента.
Стигайки пред кабинета, нетърпеливо хванах дръжката на вратата и я натиснах надолу. За мой злощастен късмет, вратата не се отвори. Опитах втори, трети път с надеждата да се получи, но вратата все още си стоеше заключена.
Дори се наведох да погледна през ключалката, но вътре нямаше никой. Нито пък се чуваше някакъв шум.
Останах си сам в коридора, надявайки се на тренировка днес. Огледах се - все още нямаше дори ученици които да припират за тренировки днес. Явно всички все още бяха в Гостилницата и никой не бе на мястото си.
Отворих един от големите прозорци на сградата и отвън ме лъхна ударна доза пролетен бриз. Всъщност, не знаех дори кой сезон е в момента. В тази част от околията това ми се губеше твърде често. Не знаех лято ли е, пролет ли е и колко сезона имаме точно. Но предполагах, че сняг ще видя само в планините, но не и по тези земи.
Застанах на парапета и погледнах навън. От тук се виждаше градината, езерото и малкото мостче, което свързваше пътеката минаваща към сградата.
Застанах на прозореца и се набрах на ръце. Седнах право на парапета и вперих поглед в далечината. Опитвах се да видя колкото се може по-надалеч, опитвайки се да разпозная някоя далечна местност или евентуално град.
Така премина може би около един час, който не усетих дори как отлетя. Докато си чаках и зяпах навън, на няколко пъти се извъртях за да погледна дали учителите не се задаваха. За жалост, нямаше все още никой. За това продължих необезпокоявано да си зяпам навън към природата, надявайки се скоро някой да отрази желанието ми за безплатно обучение.

След може би прекалено дългото чакане, Аш чу зад гърба си изщракване на ключалка. Извърна се инстинктивно и съзря Бишъп, който тъкмо отключваше залата. Доста закъсня, но не можем да му се сърдим. Все пак снощи имаше празник. Самият той не очакваше някой да дойде да се обучава точно днес, но реши да провери за всеки случай. И за негова изненада претендент имаше. Един от любимите му ученици, който в момента се бе изкачил на парапета и единствената причина, поради която Хейз не го викна или докосна бе, притеснението му, че заради каръшкият му талант току виж взел, че паднал от прозореца. Как щеше да обяснява после на Ив пихтията, в която любовникът й се е превърнал. Не, по-добре сам да се обърне и ето, че това стана доста бързо.
Земният маг го изгледа и му се ухили.
-Там ли смяташ да стоиш цял ден?
Сякаш разбрал намекът му, младежът скочи от парапета и се приближи. Усмихна му се за поздрав и го подмина, навлизайки в обширната зала, която в момента бе напълно проветрена.
-Много трудолюбив си станал нещо.
-Реших, че е по-добре отколкото да си губя времето.
-Хахаха, изненадваш ме.
-Ей...да не сте си мислили, че съм мързелив?
-О, не. Кой изобщо би си помислил подобно нещо? - отвърна саркастично, но през присмех зеленокосия преподавател и го последва.
-За нещо определено ли си дошъл или?
-А, не каквото решите. Дори не знам с какъв арсенал разполагам.
-Аз знам.
Аш го изгледа недоверчиво и неразбиращо, но Бишъп побърза да обясни.
-Записвам си напредъка на всеки един ученик. Водя си статистика.
Той отиде до бюрото, отвори го и от него извади една голяма папка, с многобройни листи. Прелисти няколко от тях, докато не стигна до неговото лично досие.
-Да видим сега...Аш - умееш Телекинеза, Съживяване на растения, Скорост, Контрол и Умъртвяване на растения, Лечение, Блокада, Земетресение, Прикриване на аура и материализация на предмети. Всичко първо ниво. Много добре.
Младият маг чак се почувства горд от многобройните си умения, но те бяха едва половината от тези, които магията му можеше да пресъздава и създава.
-Добре.... - започна ментора като прибра листа. - Измислих с какво ще се занимаваме днес. Преминаване през повърхности.
Малдокът ококори очи и възкликна от изненада.
-Как така?
-Ние сме земни магове, Аш. Земята е на наше разположение. Можем да минаваме през растителни или земни прегради, все едно минаваш през отворена врата. Лесно е. Само трябва да подчиниш определения материал на енергията си и да го накараш да ти позволи да преминеш през него. Както през вода. Защо не пробваш. Ето с тази колона да речем?
Хейз посочи една от каменните колони, които свързваха тавана с пода. Бе достатъчно дебела, че свободно да премине един човек.
-Само трябва да внимаваш да не заседнеш. При първите опити често се случва, което не е много приятно. Трябва да си уверен и непоколебим. Хайде давай!
Дългокосия преподавател се облегна на бюрото си и зачака опита на ученика си. Трябваше да минат през това преди много време, но може би така е по-добре. На този етап Аш работеше доста сръчно и внимателно и ако го беше пришпорил най-вероятно нямаше да се справи.

- Добреее, да се захващаме - изрекох, след което се приближих до колоната.

Първоначално, не схващах самата идея за преминаването през нея. Дори не бях подозирал преди, че мога да...добре де! Бях виждал г-н Бишъп да го прави, но не вярвах, че ще достигна нивото за да извърша това действие.
Огледах внимателно каменното здание, което стоеше пред мен. Реших да опитам първо с ръцете си, а след това да преминавам изцяло през нея. За по-сигурно, вие да не си помислите, че хитрувам? Все пак, нямаше да ми бъде приятно, ако заседна в колоната.
Застанах пред колоната и отпуснах тялото си. В първият момент, реших че ще бъде много добра идея да използвам магията си, като обгърна тялото си с нея. Да, но не беше така. Когато пуснах няколко снопа енергия около себе си, те ме обгърнаха като в своеобразен щит. До тук - добре. Обаче, когато се опитах да промуша ръката си през колоната...не се получи нищо. Дланта ми се удари в камъка и единственото нещо, което усетих, бе студенината му.
Леко се разконцентрирах от неуспешният си опит. Не че щях да се предам, но просто ми влезнаха други мисли в главата, които ме отведоха на съвсем друго място в друго време.

- Май, няма да се получи така - измънках под носа си, като се отдръпнах назад.
- Спокойно, Аш. Просто, не бързай. Опитай по друг начин, ако по този не става.
Реших да се вслушам в съвета на учителя си. Щом не ставаше по този начин, щях да опитам докато магията е в тялото ми.
Бързо спрях нишките които се спускаха по ръката ми, като оставих енергията да бушува единствено в тялото ми. Приближих се отново и поставих ръката си до колоната. Студенината и поби отново по тялото ми, карайки ме леко да настръхна. Оставих енергията си малко повече време да гали дланта ми, след което я пуснах навън така, че да се концентрира между дланта и камъка. Скоро, усетих не само студенината на камъка, ами и малките нишки от които бе създаден той. Енергията ми бе започнала да се слива с колоната, като бавно проникваше в нея и се пропиваше във всяка малка пукнатина. Изчаках това чувство на сливане да се усили, след което натиснах рязко напред ръката си. Тя премина бързо през камъка, като пръстите ми се озоваха от другия и край, където в момента шавах пръстите си.

- Уаууу! - извиках възхитен от опита си.
Обаче, имаше проблем. Хейз не искаше да премине само ръката ми през колоната, ами да го направя самият аз.
Доста бързо извадих ръката си от колоната, насочвайки се към по-сериозният си опит за преминаване през чуждо тяло. Застанах отново пред колоната и се приближих плътно до нея. Носа ми се опря в студения камък, като леко се сгъна в предната си част. В този момент, отприщих магията в цялото си тяло така, че кръвта ми сякаш завря за секунди. Усещах как сърцето ми започна да бие лудо, а мислите ми бяха насочени само към действието което предприемах в момента. Затворих очи и постоях така около десет секунди, преди да направя първият си опит. Опитах се да направя крачка напред, преминавайки през колоната, но носа ми се набръчка, удряйки се в колоната, още при първият опит. Но, не се отказах. Изчаках още няколко секунди за да овладея магията си и пристъпих напред. Този път, не усетих болка ами лека студенина, която започна бавно да обгръща лицето ми. Първо започна от него, като кожата ми се пристегна така, сякаш върху и бе полепнал гъст слой смола. Не спрях нито за миг. Трябваше да премина колкото се може по-бързо през колоната, без да засядам в нея. Усещах температурата на камъка още по-силно около себе си. Скоро, дори си представях как цялото ми тяло е обгърнато от нея. Правех бавни крачки напред, като се надявах по-скоро да изляза от другия край. Може би ме деляха само няколко сантиметра, а може би стоях вътре и се опитвах да се движа на едно място. В случая, все още не смеех да отворя очите си от страх, надявайки се скоро да чуя одобрителния глас на учителя си.

Опитът бе що-годе сносен. Аш разбра какво трябва да прави, но много мислеше. Прекалено много. Нещо, което не е типично за него. Мислеше за провала, за това, че може да заседне, че не е достатъчно бърз. Опитваше се да премине през колоната като транзитен влак, вместо да се остави тя да го обгърне със студът и материята си.
Въпреки всичко, тялото му успя да се слее с камъкът. Но Бишъп не се усмихваше, нито го окуражаваше. Беше рано за това. Крайниците на Аш преминаваха малко по малко през изкуственото тяло и след няколко минути, на задух и некомфорт, той излезе от другата страна. Пое си дълбоко въздух, защото той бе ограничен в процеса.
-Имам няколко грешки, които трябва да поправиш. Първо трябва да успееш да преминаваш по-бързо. С нормална крачка, дори със скорост. Второ, опитай се да подчиниш материала още повече на магията си. Нека тя се слее до толкова с него, че той сам да разшири атомите си, така че да минеш свободно през тях. Стесни ги, сгъсти ги до толкова, че пролуката да е достатъчно голяма, без да променяш формата на предмета. С дърво е по-лесно, отколкото с почва или камък, но така или иначе ще трябва да се справиш и с това. Другото нещо е да бъдеш възможно най-спокоен, за да не се задушиш. Именно затова трябва да си концентриран и съсредоточен. Опитай се да не затваряш очи. Представи си, че от другата страна има пропаст. Ако стискаш клепачи ще паднеш. Приеми го като предизвикателство. И най-важното - гледай да не се вградиш в нея, така че да няма измъкване.
Съветите бяха изказани, насоките посочени, оставаше само повторното изпълнение. Всъщност колкото повече пъти преминаваше толкова по-добре. Хейз не обичаше когато някой научи нещо да го занемари. Затова сега той изискваше от ученика си да го направи отново и отново, и отново, като с всеки следващ път става все по-добър, бърз и сръчен.

/Теди повторен опит. Може да е успешен, но после искам още няколко преминавания, така че тялото и организмът ти да свикнат с процеса и да го затвърдиш./

Изслушах внимателно съветите на учителя си. Казах едно кратичко "-разбирам" и се заех отново с магията си. Въпреки че усещах лека умора, я отнесох към това, че съвсем скоро бях закусил и все още енергията не се бе изляла достатъчно в тялото ми. Другият път, щях да хапна по-сериозно, за да имам повече сила.
При вторият си опит застанах по-далеч от самата колона. Може би, на около десет метра. Така щях да оставя достатъчно време на магията си и на тялото ми, да бъдат подготвени за преминаването.
Обаче, направих нещо друго. Преди да се засиля изобщо към колоната, изстрелях един малък сноп енергия, който се стовари право в материята през която исках да премина. Нещо, като "подгряване" преди същинската част.
Няколко секунди по-късно, започнах да правя големи крачки напред, насочвайки се към мястото през което трябваше да се промъкна.
Приближавах се все повече към каменното здание, а колкото повече го правех, толкова по-малко мислех за каквото и да е било. Абе, изключих мислите си тотално. Даже, това сега което ви разказвам е преразказ на цялата случка.
Е, засилих се определено. Бях на около метър пред колоната, когато преглътнах за последно. Тогава си спомних онази песен, която изпях вчера на бала. Започнах да си я тананикам на ум, за да се "надъхам"...както се казваше.
Приближавах все повече и повече, когато изведнъж света пред мен изчезна...може би за секунда. Не виждах нищо пред себе си, освен тъмнината. Тялото ми премръзна от усещането на сливане, което се случи в този момент. Беше ми трудно, признавам си. По-скоро ми бе трудно да се промъкна от средата на камъка към изхода, отколкото да навляза в него. Сякаш, когато се намирах вече в него, някаква невидима сила ме придърпваше навътре и не искаше да ме пусне. Но, за мой късмет успях. Щом срещу себе си видях отсрещната стена на кабинета, спрях и се изкрещях от радост.

- Даа! Мамка мууу! Успях ! Успях!
Радостта обзе тялото ми почти мигновено. Обърнах се назад и погледнах към учителя си, който ме наблюдаваше в момента окуражаващо. Тогава, реших нещо друго. Искаше още опити? Да не спирам до тук? Добре! Щеше да ги има!
Вперих погледа си във следващата колона, която се намираше само на два метра от мен. Разперих ръка напред и хвърлих още един лъч от енергията си. Този път, по-малък от предишният, за да може най-накрая да свикна, да преминавам без използването на тази сила, а чисто и просто с тялото си. Засилих се напред, като правех бързи крачки една след друга. На около метър пред колоната, може би за секунда се поколебах и тялото ми трепна. Но щом преминах през нея, всичко ми се стори по-лесно от преди. Този път, придърпващата сила не бе толкова тежка и се измъкнах лесно. Извиках още един път радостно, след което фиксирах с погледа си следващата колона през която исках да премина. Към нея пуснах последният лъч енергия който исках да използвам. Преминаването този път бе по-лесно от предишното, като дори не трепнах. Без да се замислям, едва преминал през третата си колона, се затичах из залата, търсейки върху какво да се стоваря. Направих един пълен кръг и пред погледа си видях отново първата колона, която ме бе затруднила. Този път, не пуснах никаква енергия към нея. Все още засилен, се насочих право към нея. Премрежих погледа си и се сблъсках с нея така, както разярен бик се сблъсква с тялото на тореадора, който го напада. Исках да премина през нея с такава лекота, че дори атомите и да не разберат че нещо ги е докоснало. Беше бързо. Озовах се от другият край и с лекота освободих тялото си, без използването на почти никаква магия. Всъщност, използвах само тази в тялото си, която ме караше да се сливам със самият предмет.
Преминах от другия край, където очаквах да видя г-н Бишъп, но него го нямаше. Завъртях се около себе си, но не го видях.
- Г-н Бишъп? - извиках името му.
Къде ли се беше скрил този нехранимайко? Скочих няколко крачки назад и се приготвих за да се защитавам, евентуално ако не реши да ме нападне от някъде. Щях да му разроша зелената коса, ако дръзнеше да ме пипне в този момент!

Но точно назад не трябваше да отива. Пагубна грешка. Трябваше да се озърне на всички посоки, не че щеше да види нещо и все пак, трябваше да гледа зад гърба си, а не само напред. Аш отстъпваше внимателно, като очните му ябълки се движеха наляво надясно. Приближаваше се все повече към една от колоните. И точно там, точно от нея, се показаха две дълги ръце. Те се изстреляха като куршум напред и уловиха младежа за дрехата. Стиснаха го силно и го повлякоха назад. Младокът изгуби равновесие от изненадата и в следващият момент усети тялото си наполовина потънало в каменния блок. Бишъп беше навлязъл в него и сега навън стърчаха само ръцете и главата му. Колоната бе достатъчно широка, че да има място и за двамата. Половината част от Аш бе вградена вътре, а магията на учителя му, не му позволяваше да излезе. Момчето почна да маха с ръце, в опит да го удари, но всеки опит бе осуетен още в зародиш.
-Опитай се да се измъкнеш. - извика се менторът като нито за миг не отпусна гарда си. -Не позволявай да те зазидат.
Въпреки, че казваше това, самите му ръце го всмукваха все повече и повече навътре и само след миг лицето му щеше да бъде заключено в камъка, като така щеше да прекъсне източник на кислород. Той нямаше да го пусне, независимо, колко щеше да се задушава ученикът му. Трябваше сам да се справи с тази ситуация и то бързо, ако иска да не умре от задушаване. Трябваше да използва контраатака под формата на сблъсък между двете магии. Аш бе приклещен на тясно в доста неприятна ситуация. Като мишка в капан. Капан, от който е трудно да се измъкнеш. Имаше няколко варианта - да отблъсне енергията на Хейз и да се освободи или да изтика него назад. Решението бе негово, а времето се изнизваше като пясъчен часовник.

/Тед опиши опита си. Резултата оставаш на мен./

Паникьосах се още от началото. Когато ръцете на Хейз ме сграбчиха, имах чувството че сърцето ми ще се пръсне. Ама, защо трябваше да го прави в гръб?! Не можеше ли да ми каже нещо от сорта на "Аш, ела сега тук, да те приклещя"...ами го прави така? Трябваше мирно и спокойно, а не с грубо изненадване зад гърба дори без да го очаквам.
Усещах как камъка започва да поглъща тялото ми все повече и повече. Бишъп лесно можеше да се измъкне, ако се дръпнеше назад. Но така, щеше да ме изблъска напред и щях да си остана зазидан в камъка без да ме намери никой.
Какво трябваше да направя в този момент?! Самият аз се обърках още при първата си мисъл за това. Реших да създам някое разгневено растение което да срути колоната, но така рискувах да нарани мен, а и учителя ми. За това, реших да поема по друг начин.
Лицето ми почти се бе скрило в колоната, когато подех единственият си опит, който се надявах да е успешен. Ръцете ми бяха извити назад от собственият ми учител и не виждах начин да се измъкна, като ги използвам. Оставаше ми само едно - или да използвам магия или груба сила. Магия в този момент - трудно. А и моята бе по-слаба от тази на учителя ми, а той с радост би я прекратил още в зародиш. Груба сила - пак добре, но щеше да ми е доста трудно да се движа докато съм приклещен в камъка. Тогава, реших да комбинирам и двете едновременно, за по-голям ефект.
Насочих вниманието си към положението на тялото на учителя си. Усещах го някак си близко до мен, но все пак между частите на колоната. С малко повече магия, може би щях да го изблъскам назад за да се измъкна.
Отпуснах тялото си така, че да не стоя скован като камък. Оставих енергията да се слее с мен, а след това да започне да се процежда през всяка една пора на кожата ми, за да достигне материята обгръщаща тялото ми.
Останах така още няколко секунди, в които камъка започна да ме поглъща все повече и повече.
В момента в който трябваше да действам, се приготвих психически и затаих дъх. Направих една лека крачка назад, която се оказа успешна и се допрях съвсем леко до тялото на г-н Бишъп. Тогава, атакувах. С последната глътка въздух се скрих в колоната, като я оставих да обгърне изцяло тялото ми, но не и да ме зазида в себе си. Използвайки магията си и физическата си сила, настъпвах бавно назад, докато накрая нещо твърдо не се опря в горната част на гърба ми. Сметнах че това е тялото на учителя и натиснах още по-силно, надявайки се да го избутам навън. Нямах право на втори опит, нито на грешка. Ако не се получеше сега, щях да пропадна в собствения си провал, вкоренен в каменното здание.

Паниката е голям враг, независимо в каква ситуация. Ако й позволиш да те завладее си загубен. Наполовина битката е загубена и е въпрос на време да си унищожен напълно. Сега нашият Аш бе изпаднал в подобно състояние, като се опитваше да се успокои и да мисли трезво, логично и хитро. След известно време и това стана, но тялото му вече бе погълнато почти нацяло.
Въпреки това той се стараеше да използва сила и интелект, съчетани в едно и трудът му даде своите плодове. Бавно, но славно почна да изблъсква учителя си назад, а краката му постепенно излезнаха от задната част на колоната. Опита му бе успешен поради две прости причини - съвзе се и почна да се държи като истински маг, а втората е, че Бишъп не влагаше цялата си сила в атаката. Много добре знаеше възможностите на зеленокосия младеж и нямаше намерение да натиска повече от необходимото за неговото ниво. Може да кажем, че магията му работеше на десет процента от целия си потенциал. Но тя бе напълно достатъчна, за да го затрудни поне за малко. И все пак, младокът напредваше постепенно, силно решен да съхрани организмът си и успя да го избута преди да му свърши въздуха. От там нататък всичко беше лесно. Той се освободи от захвата на ментора си, а после премина през остатъка от каменния зид с лекота, защото вече бе усвоил това умение, почти до съвършенство.
Спрял, си поемаше жадно въздух, а когато кислорода нахлу в мозъка му, почна да се ядосва ид а вика.
-Ужасен сте. Това беше подмолно. Удар под кръста.
Хейз го наблюдаваше без да се обижда от упреците му.
-Стига си хленчил. Ако се изправиш срещу истински противник, мислиш ли, че той ще е честен с теб? Ще се опитва по всички начини да те убие и окото няма да му мигне да използва подмолни номера. Свиквай с тази идея, ще ти се наложи да я минеш в реална ситуация.
Това малко смути Аш. Ами когато наистина дойдеше този момент. Не можеше реално да очаква, че врагът му ще е с открити карти пред него. Може би наистина ще трябва да свикне с мисълта, че може би съвсем скоро ще му се наложи да се изправи срещу някой, който ще е безскрупулен и безпощаден и тогава всички тези уроци щяха да му дойдат в полза.
-Какво сега, сърдиш ли се?
-Не. - отвърна все още сухо той. -Просто ме изненадахте.
-Това беше идеята. Трябва да си готов за всичко. Никога да не отпускаш гарда си. Запомни това.
Бишъп му даде известно време да се съвземе. Защо ли толкова го тормозеше? Какво очакваше от него? Искаше да го превърне в идеалния магьосник, но защо точно него? Имаше куп ученици, дали с всички процедираше по този начин или си избираше само тези с най-голям потенциал?
-Измори ли се? - отплесна го от мислите му, въпроса на зеленокосия мъж.

/Слънце получаваш преминаване през земни повърхности. Сила - 4, Воля-5, Интелект-6. Опит - 9/

Зарадван от успешният си опит, тупнах право на земята, надявайки се на поне малко почивка. Но какво можех да очаквам от учителя си? Всичко. Буквално както си ме питаше дали искам почивка, можеше да скочи върху мен с ритници или с някаква магия, а после да ми каже : "ти ако си в битка, да не мислиш, че някой ще те остави да почиваш?!".
Вярно е - доста подмолен и хитър ход, но пък правилен. Ако ми се наложеше скоро да се изправя пред истински враг, никой нямаше да ме попита дали искам да почивам или пък дали мога да го направя точно в момента, в който съм изявил желание.
Но като се замисля, много интересно би било, как в битка ще се скрия в някое дърво или камък може би, където да си почина. Ей така, най-нагло ще се тупна някъде и ще наблюдавам целият развой от скришното си място.

- Може би, само малко.
- Добре, така да е. Почини си.
Заех се с почивката, като си останах на пода. Г-н Бишъп ме изгледа глупаво, но пък тук бе толкова удобно, че ме мързеше дори да се изправя.
- Г-н Бишъп?
- Кажи, Аш.
- Интересно ми е, като вече мога да преминавам през предмети, мога ли да се крия в тях? Имам в предвид, примерно...в някой ствол на дърво или в колона, както преди малко, а от там да наблюдавам случващото се около мен.

-Г-н Бишъп?
-Кажи, Аш.
-Интересно ми е, като вече мога да преминавам през предмети, мога ли да се крия в тях? Имам в предвид, примерно...в някой ствол на дърво или в колона, както преди малко, а от там да наблюдавам случващото се около мен.
-Добър въпрос.
Учителят все повече почваше да се впечатлява от младежът. Помнеше първият път когато го видя, в парка, а после изритан в залата след неуспешен приемен изпит, като мокро коте, неспособно на нищо. Всичко до което се докоснеше чупеше, сриваше. Момчето, което където и да попадне все създава бели или бурен смях. Онзи перко с чорлавата непокорна коса, слънцето в очите и хлапашката усмивка. Колко само бе израснал. Сякаш за няколко месеца порасна пред очите му. От смахнат глупак, който вдигна столовата във въздуха се превърна в млад мъж, все така весел и лъчезарен, но много по-отговорен, по-умен и съобразителен. Винаги приемаш предизвикателствата като игра, даваше всичко от себе си, с доза невяра, но с голямо желание за развитие. Живота го беше очукал и превърнал в един чудесен млад човек. А Бишъп се гордееше с него.
Но да се върнем към въпроса му. Всички тези мисли произлязоха от него, защото всъщност беше доста удачен.
-Можеш. Но има едно малко условие, което задължително трябва да спазваш - да можеш да издържиш без въздух. Това е при земните елементи. А при дървените да изсмукваш кислорода от стеблото, за да се поддържаш. Още няма да те учим да минаваш през дървета, но ако искаш си свободен да пробваш с колоната. Да видим дали ще намериш източник на въздух или ще задържаш своя.

/Прецени дали искаш да пробваш. Ако да, давай с успешен опит, ако не, се насочи на където искаш./

- Ама, още ли ще има от това умение? Мислех че това беше...
- Не бързай толкова. Имаш още много да учиш. Но, горе-долу е същото. Може другият път като дойдеш, да пробваме в парка. Какво реши за прикритието си, ще пробваш ли?
- Ами, добре.

Станах от мястото си и се запътих пак към колоната. Както Хейз ми обясни по-рано, трябваше да преминавам през нея без да се притеснявам. А с времето, щях да свикна.
Обаче, тук по-различното бе, че трябваше да остана вътре в самата нея. Застанах на около метър и я погледнах. Отпуснах отново енергията в тялото си, за да ме облее като студен душ. Постоях така докато привикна с чувството и се запътих право напред с маршова стъпка. Деляха ме само няколко секунди от това да проникна в колоната и да опитам опита си.
Суетих студенината на камъка много бързо да се прокарва по лицето ми, щом се докоснах до нея. Не затворих очи до последният момент, в който цялото ми тяло се скри. Извъртях се назад, опитвайки се да видя къде стои учителя ми...но там ме посрещна тъмнината. Пред мен бе непрогледен мрак. Май, някой бе пропуснал да ми обясни това, а аз си мислех че ще виждам всичко отвътре. Ама че съм наивен...
Въпреки това, реших да използвам магията си. Извих тялото си в клекнала поза, намирайки си удобно място в колоната. Колко бе удобно, само Елисандра знаеше. Всичко около мен бе толкова тясно, че едвам помръдвах.
Присегнах се напред към края на колоната през който първо преминах. Докосвайки камъка, пуснах част от магията си да се слее с него, докато не поех контрола над материята. С леко движения я накарах да се разшири така, че пред лицето ми се отвори малък процеп, наподобяващ издълбаното гнездо на кукувица.
Пред себе си видях хилещото се лице на учителя си, който стоеше само на няколко метра от мен.

- Браво, Аш. Хитър ход - похвали ме той.
Усмихнах се до колкото ми позволяваше камъка обгърнал лицето ми. Оставих магията си да контролира камъка още малко, като накрая я спуснах надолу, разтваряйки по-голям процеп пред себе си. Камъка се разцепи, откривайки ми достатъчно място през което да премина. Направих една крачка освобождавайки се от камъка. Когато излязох навън, Хейз ме хвана за рамото.

- Нали знаеш, че това не е правилният начин?
- В смисъл?
- Да преминаваш през колоната. Твърде бавен си и се откриваш за атака по този начин.
- Ами....да...вярно бе...
- Да знаеш! Сега, си свободен да правиш каквото искаш.
Погледнах учителя си с лека неувереност.
- Какво има?
- Не знам какво да правя.
- Не можеш да измислиш къде да отидеш ли?
- Да. Исках да видя Роза, но нея я няма.
- Е! Не е само тя, нали така? Отиди да видиш Ив, разходи се...
Махнах нехайно с ръка и се обърнах към вратата.
- Спокойно, ще измисля нещо. Благодаря за тренировката, г-н Бишъп.
- За нищо, но мисля, че забрави нещо.
Когато погледнах пак към Хейз, той вече бе свършил това, което бях забравил. А именно - да поправя отворената дупка в колоната, през която преминах.
- Оп...извинете...
- Няма нищо. Хайде, бягай!
Обърнах се и след секунди затворих вратата след себе си. Време бе за разходка!

Този път стигнах бързо до кабинета на г-н Бишъп.
Не знаех какво ме очаква днес, но с удоволствие щях да направя една-две тренировки. Бях подготвен от тази вечер и имах доста ярост в себе си, която с удоволствие щях да изхабя някъде. Тренировка? Най-добрият начин по който можеше да натрупам опит за бъдещите ми битки.
Не обръщах внимание на хората около себе си, с които се разминавах. Единствената ми цел бе Лотус.
Когато застанах пред вратата хванах дръжката и се почувствах някак си несигурен. Точно това ли исках? Това ли трябваше да направя в този момент? Или да отида при Ив за да и обясня всичко, което се случи? Може би не...аз обърках тази работа и сам трябваше да оправя всичко.
Отворих вратата и влязох в кабинета. Първоначално не виждах нищо, защото светлината отвътре освети ярко очите ми. Разтърках ти енергично опитвайки се да прогледна отново и вперих погледа си пред себе си...

Този път залата бе всичко друго, но не и празна. Нямаше един двама ученика, а цяла група. Хейз отдавна бе почнал урока си и сега ученици от всякакви нива правеха всевъзможни неща с магията си. Някои създаваха бурени стигащи чак до тавана, други се опитваха да извадят земни копия от пода. Картината бе живописна, богата и цветна. Аш бе изумен и очарован от широчината, с която разполагаше тяхната енергия. За пореден път се почувства горд, че се е родил именно земен маг, макар от всички елементи огънят да се славеше с най-голяма опустошителна сила. Всъщност всеки елемент имаше своите силни и слаби черти, но за него контролът върху земята бе най-красивия, синхронен и успокоителен.
Младият мъж вървеше между присъстващите и оглеждаше задачите, с които се бяха заели, като не криеше приятното впечатление, което му правеха. Дори съвсем наскоро приетите блестяха със своите светещи очи и все още треперещи от несигурност пръсти.
-А, Аш. - провикна се учителят и привлече вниманието му. -Идваш тъкмо навреме. Ей там до терасата има място. Залавяй се с нещо по свой избор, а аз ще мина да проверя как се справяш.
Днес наистина беше натоварено, а незнайно защо колегата на Бишъп го нямаше, за да помага.
-Дадено! - отвърна младежът и вдигна палеца си в жест, че е разбрал заръката и ще я изпълни с удоволствие.
Той тръгна към уреченото място, но тогава портата на кабинета се отвори широко, а полъха, който се разнесе от нея, накара всички да спрат заниманията си и да се обърнат натам. На прага стоеше Ив, а до нея, на малко разстояние зад гърба й Тес.
-Моля за внимание! - високият й глас се разпръсна из залата и всички затаиха дъх в очакване какво ли води гилдмайсторката тук. -Хейз, искам да събереш всички ученици от по-долните нива и да ме последвате.
-Ама....аз съм по средата на урок.
-Няма проблем. Тес ще те замести.
Нямаше да е първия път, в който доста напредналия брюнет поемаше уроците на учителите си ако се наложеше, затова тази новина не учуди никой.
Земният маг въздъхна и се огледа. Подбра въпросните младежи и тръгна към предводителката си.
-Аш, това включва и теб. - обади се отново тя и нашият герой с голямо любопитство последва останалите.
Тес влезе и почна да се занимава с по-напредналите, а всички други тръгнаха след блондинката, която ги провождаше по коридора.
-Какво става? - прошушна в ухото й Аш, когато се изравни с нея.
-Ще разбереш след малко. По-късно ще ти обясня всичко.
Жената ги поведе надолу, по стълбите, които водеха към подземието, а учениците тръпнеха от вълнение, неразбиране и засилен интерес.

/Тед продължаваме в Извор на живот, но изчакай първо моя пост./

Въпреки, че Азии бе тук само преди няколко дена, тя все пак знаеше къде е балната зала. Не знаеше какъв е плана, но явно Тайлър бе обяснил всичко подробно само на Томъс което я подразни.
Но когато влязоха за пореден път в този ''Дворец на магията'' както наричаше Азии гилдията тя забеляза как стражите и разни хора му кимаха. Явно не бе за пръв път. Може би даже познаваше гилдията като петте си пръста...
Сега убежденията на Азии че просто се е опитал да се отърве от тях за малко се засилваха. Може би Тайлър пращаше Томас всяка седмица за тези билки и може би миналия път някак сега бе сгафил и се нуждаеше от сериозен придружител. Да бе само предположение, но от мисълта, че Тайлър я праща да наглежда малкото му розово пуделче много се разочарова. Единственото положително нещо явно бе, че й има доверие.
Влязоха в голям и просторен кабинет след дълго вървене. Азии не знаеше какво правят тук. Остави всичко на Томас чувствайки се леко безполезна и ненужна. Всъщност това си бе точно така. Освен, че Томас забавляваше нея и тя него.
Найтфол се протегна на рамото й и леко се скри в качулката й което още седеше на главата й. Щеше да я смъкне ако видеше някой познат или което заслужава повечето от уважението й.

Не знам дали някога сте влизали в подобна зала, дали очите ви могат да обхванат нещо толкова мащабно.Или дали умът и съзнанието ви са побрали толкова книги колкото имаше там.Най-вероятно няма да ви стигнат и два живота за да изчетете, но мога да ви кажа, че съществува човек, който познава всяка една страница дори, всеки специфичен мирис и заглавие и този човек сега стоеше в единия ъгъл от залата и с търпение обясняваше на един от учениците си как да се справи с телекинезата.Този мъж се казва Хейз Бишъп, един от най-добрите учители на маговете, не толкова заради способностите му, а заради това, че приемаше всеки един от новодошлите, а и от по-старите, като свое собствено дете и имаше за цел да го изкара от тази гилдия професионалист.Това не значи, че трябва да подценяваме и уменията му....
Той извърна глава, като дочу, че главния вход хлопва зад гърбовете на гостите, а когато и видя кои са те, на лицето му се разля топла усмивка:
-Извини ме за малко, Питър.Пристигнаха важни гости, на които няма как да не обърна внимание, отиди при Матилда и я накарай да ти поясни останалото, тя е факир в телекинезата.-посочи учителя едно слабо момиче седнало на един стол.
Мъжът се обърна с целия си ръст към рейнджърите и разпери ръцете си готов да ги дари с топла прегръдка:
-Томаас, Азии, радвам се да ви видя!Добре дошли!-постави дланите си върху рамената им, като ги изпиваше с пробляскващ поглед.-Е, хайде, елате да седнем, разкажете ми как мина пътуването?Какво прави онова старо куче Сард?
Той ги поведе към бюрото си където освен удобен стол за него имаше и още два удобни фотьойла за гостите му.Те седнаха на меката мебел и за миг се заклеха, че задниците им потънаха в един от най-удобните облаци:
-Ами добре е, нали го знаеш какъв е работохилик.-усмихна се криво Томас.-Пътуването си беше както винаги еднообразно. но за щастие имах добър себеседник, който да ме разсейва.-погледна той към червенокосата.
Бишъп се обърна към Азии:
-А ти, мила, как си?Как върви обучението?
-Давам всичко от себе си.-ичурулика елфата.
-Както и трябва да бъде.-смигна и той.-Е, каква е причината за вашата визита?Или сте дошли просто да ни видите.
-Не, тук сме по работа...а и да ви видим де.Билките ни започнаха да привършват и ни изпратиха да вземем още, тъй като ние не разполагаме с толкова сортове колкото вие.
-Чудесно, знаеш, че винаги сме готови да помогнем с каквото и да е.Носиш ли списъка?Какво ви трябва?
Блондина извади свитъка, който бе прилежно сгънат в джоба му и Азии установи, че той не е никак малък:
-Значи, трябват ни:
Блатен тъжник
Арника
Бедреница
Вълча ябъклка
Полска челебитка
Обикновен повет
Вратига
Волски език
Бял имел
Брош
Бял оман
Вълче биле
Котешка стъпка
Дяволска уста
Дебрянка
-И май са това...-Томас хвърли още един поглед на списъка и заключи.-Да, това е всичко.
-Чудесно!Имаме ги всичките в наличност, но ще трябва да идете в Градината и да ги наберете сами.Не го правя защото не искам да ви помогна, а понеже г-ца Разир е все още нова и това занимание ще е и с учебна цел, за теб Томас знам, че си спец.От теб мила ми Азии, искам след като наберете билките и научиш главните им свойства, да си избереш две от тях и след като сте готови, да дойдеш и да ми разкажеш за тях.Съгласна ли си?

/Азии, пиши дали си съгласна и ако си, пиши и един пост в Градината как намирате лехата с билките и започвате да берете.И нека да е описателно, моля :) Можеш да си включваш и отделни персонажи, имайки предвид, че в градината има и други ученици./

Лотус, Лотус...Лотус. Къде ли бе тази тайнствена стая, в която обичах да тренирам?
Недалеч разбира се, от моята стая. Запътвайки се натам, срещнах няколко ученици, които вече гордо пристъпваха към кабинетите, готови за тренировка. Ама че ден! Още от сутринта, всички се бяха юрнали да се обучават. Но нали това ни бе целта? Всеки ден тренировки, за да станем по-силни, по-издръжливи и по-можещи. А за какво се подготвяхме? Само по-висшите от нас явно знаеха.
Аз лично исках да тренирам, за моето малко отмъщение. Най-вече! Исках да се усъвършенствам и да стана един от може би най-добрите магове в гилдията. А после да хвана на тясно онзи напудрен белокос, който ми създаде доста проблеми през последните месеци и да му го върна тъпкано. За жалост, не знаех къде се намира тази гад и нямаше да разбера скоро. Но, това нямаше да ме демотивира. Тренировките ми щяха да бъдат чести, може би всекидневни, докато най-накрая не го докопам с ръцете си!
Твърде самоуверено, нали? Доста бой изядох през последните седмици, но пък това ме нахъсваше. Вярно, че през последно време освен тренировката с лък, не правех нищо особено. Но пък, тя ми се отрази добре. Добавих още нещо интересно, което можех да използвам в битка. Какво щеше да последва? Не знам.
Понякога в такива моменти ми се искаше, да бъда друга раса. Защо пък не? Вчерашният ден изпитах нещо, което може би никой въздушен маг не бе изпитвал...освен ако онази сладка розовокоска не го е хващала и него във въздуха, за да го рее из облаците. Щеше да ми е интересно, да мога да контролирам тази стихия. Уви, не бях нито въздушен, нито огнен маг. Моята стихия бе...да садя цветя в стаята си.
- Хей, момче! - чух мъжки глас, да се провиква зад мен.
Когато се обърнах, видях онзи старец, чийто кон взимах през последните дни за пътуванията си. Усмихнах му се в поздрав и му помахах.
- Добро утро! - извиках на свой ред.
- Тренировка, а?!
- Както винаги, г-н... - тук замлъкнах, защото не знаех името му.
- Хаха! Казвай ми, Мартин.
Спрях се за миг, поглеждайки към белокосият мъж. Имаше странно име. Обикновено, хората го произнасяха, като оставяха ударението на предпоследната буква, обаче той го произнесе с ударение още на втората. мАртин...дядо Мартин.Хха!
- Аз съм Аш, приятно ми е!
- Жив и здрав да си, момчето ми! И приятна тренировка!
В следващият миг, мъжа се извъртя и хвана един парцал, който стоеше близо до него, забит в една кофа пълна с вода. Явно бе нещо като работник, който вършеше "мръсната работа" в сградата. Но пък бе приятен човечец, който доста пъти ми помогна до сега.
Честно казано, дядо Мартин успя да ме развесели още от сутринта. Това негово позитивно настроение ми повлия до толкова, че тръгнах с усмивка към кабинета на г-н Бишъп.
Скоро стигнах и до вратата. Тя стоеше леко открехната, а отвътре се чуваше някакво шумолене. Приближих се и я отворих леко. Поглеждайки вътре, видях че г-н Бишъп се бе заел с някакъв ученик. Показваше му едно от основните умения, за да контролира растенията. Беше го накрал да създаде пред себе си малко дърво, чийто клони момчето трябваше да управлява чрез магията си. Изглеждаше интересно, особено, когато някой друг го правеше.
- Добро утро, Аш - поздрави ме учителя, като не каза нищо повече, тъй като бе зает изцяло с ученика си.
- Добро да е. Аз ще погледам...
Влязох вътре в кабинета и си намерих удобно място. А именно - до прозореца, който бе отворен в този момент. Облегнах се на ръба му, положих ръце и заставайки с гръб към него, се навдигнах така, че да седна в долната му част. Облегнах гръб на стената и загледах към момчето, което се обучаваше в момента. Реших да запазя мълчание докато урока му свърши, за да не го стресирам допълнително. Самият аз знаех колко е гадно, когато има някой фактор, който ти влияе в такъв момент. Дори аз се паникьосвах понякога, когато трябваше да пресъздам нещо с магията си.
Продължих да гледам момчето с интерес. Опитите му, начина по който действаше...всичко ми бе интересно. Сякаш се виждах от страни, когато дойдох тук за първи път.
Ако трябваше да бъда искрен в този момент, нямах търпение да се заема с първата си задача за днес. Уви, трябваше да изчакам този сладур да довърши опита си, преди да дойде моят ред. За това притаих дъх и оставих вятъра, който идваше от Градината, да развява леко все още мокрите ми коси, докато наблюдавах урока.

Всъщност на Аш му трябваше известно време, докато разбере, че момчето, което се потеше като разюздено добиче, бе същото онова, което той сам прие преди седмица. Спомняте ли си? Един земен маг, който Бишъп му повери. Изглежда бе добро решение да даде на хлапето шанс, защото се справяше приблизително добре, имайки предвид, че току що навлиза в света на магията. Младият мъж се почувства горд от това, че именно той е тласнал тинейджъра насам и един вид е дал старт на развитието му.
Когато новакът най-накрая постигна това, което се изискваше от него и бе поздравен с типичното благо кимване от страна на учителя си, той се поклони почтително първо на него, после на Аш, благодари за днешната тренировка и излезе от стаята, оставяйки ги сами.
-Добро хлапе. - констатира Хейз, гледайки зад гърба му, с една лека усмивка, след което се обърна към по-напредналият си ученик.
И един от любимите му. Не защото израстна много през тези месеци, но и защото не спираше да се старае, сякаш искаше да набави куп нужни умения за някаква цел, която оставаше загадка за него. Той сам бе видял потенциала, който съдържа и го подтикна да поеме по този път. Въпреки проблемите, не съжаляваше и се радваше, че успя да го вземе под крилото си, за да разцъфти.
И точно заради това развитие, дългокосия мъж реши, че е време да се заемат с нещо по-сериозно от съденето и събирането на билки.
-Аш, как се чувстваш днес? - започна уж формално, но зад този въпрос се криеше не един показател.
-Ами, добре.
-Здрав ли си?
-Да!
-Зареден с енергия?
-Да!
-Не си изморен по някакъв начин?
-Не! Не бих казал.
-Чудесно! Да тръгваме тогава.
-Моля? Ъ..къде?
Менторът се спря в крачката си, извърна глава и му се усмихна загадъчно.
-За това, което предстои ще ни трябва по-голямо пространство и материал, който не можем да си набавим тук.
-Как така?
-Всичко с времето си. Ще видиш съвсем скоро.
Явно, че нямаше да му каже нищо повече, затова на нашият герой не му остана нищо друго, освен да въздъхне, да скочи от парапета и да го последва, чудейки се какво ли е намислил този път. Методите на Бишъп не бяха от най-екстравагантните, но понякога можеше да те изненада, по начин, който не само, че не си очаквал, но те хвърля като от върха на висока скала, направо в дерето с препятствия.
Така, двамата мъже поеха надолу по коридора и съвсем скоро напуснаха сградата, отправяйки се не към града, а към главния път, който водеше извън покрайнините му, право към гората.

/Тед, пиши в темата на Гората в Къщата на дървото. Как пристигате, другото оставяш на мен./

Списъкът хич не бе малък. Но Азии нямаше нищо против да поработи малко. Тя се загледа в лицето на Хейз докато те разговаряха с Томас. Замисли се колко приятен човк бе ой. След което приятните мисли се разбунтуваха в гняв. Защо трябваше да се сприятелява толкова много? Азии мразеше да има близки за които трябва д мисли или да се притеснява. За нея тези мисли бяха едни от най-големите пречки който можеха да се изпречат на пътя на един войн. Даже най-големите.
Но как можеше да устой на сладкия вкус който придобиваше когато погледнеше тези хора.
И ето че и точно този вкус я откъсна от мислите й, така нагло. Немислейки за другите...
-И май са това...-Томас хвърли още един поглед на списъка и заключи.-Да, това е всичко.
-Чудесно!Имаме ги всичките в наличност, но ще трябва да идете в Градината и да ги наберете сами.Не го правя защото не искам да ви помогна, а понеже г-ца Разир е все още нова и това занимание ще е и с учебна цел, за теб Томас знам, че си спец.От теб мила ми Азии, искам след като наберете билките и научиш главните им свойства, да си избереш две от тях и след като сте готови, да дойдеш и да ми разкажеш за тях.Съгласна ли си?-
-Разбира се!-Умихна се тя на мъжа-За мен ще бъде удоволствие господин Бишъп!-
-А сега ни извини, но трябва да се залавяме за работа!- Надигна се тежко Томас и хвана Азии за ръка завличайки я след себе си. В бързината момичето успя само да махне с ръка на земния маг.

Все още бе рано когато Азии влезе и не очакваше много ученици тук, но въпреки това намери когото й трябва.
-Азии! Радвам се да те видя! Е, идваш да ми разкажеш за билките ли?-Усмихна й се той.
Тя му се усмихна обратно. Имаше нещо много мило и симпатично в този човек. От сърце.
-Да.-
-Е, добре. Нека седнем.- Насочи я той към две кресла.
-Е, кои билки си си избрала?-
-Първата е Самакитка или така нареченото вълче биле. Избрах я защото ми напомни за себе си. Високо растение и красиво. Но на външен вид изглежда все едно ще го смачкаш без проблем. Обаче не можеш. Защото ще те отрови. В това се крие силата му. Не веднъж хората са ме предизвиквали, мислейки ме за слабачка заради външния им вид. Но аз в победа или загуба им показвах, че има нещо повече зад тази мантия отколкото едно стройно тяло и дълги коси. Отровата му се съдържа в листата и забавя сърдечния ритъм и понижава кръвното налягане.
Второто растение е Бедреница. Бе много красиво. В първия миг в който го видях се запитах: За какво ни е това растение? Красиво е, но безполезно. За какво да си направим грамаден гирлянд и да го окачим на гилдията? Но тогава един... приятел ми помогна и ми разказа за истинските му полезни свойства.
Билката притежава антисептично обезболяващо действие, отхрачващо и разтварящо секретите, противовъзпалително и обезболяващо действие. Всъщност е доста полезно. Съдих го така както съдих и Самакитката в началото. Както съдеха мен. Но исках да ви попитам... Защо поискахте да ви разкажа за тези растения?-Все пак. Не му бе ученичка. И не бе като той да не знаеше за тях. Бе интересно да разбере каква беше целта на задачата. Само да се научи? Тогава защо трябваше да му се явява? За да е сигурен че Елрон няма да скръсти ръце и да каже, виж я каква е необразована можеше да я научиш поне на нещо. Всъщност от живота си Азии бе научила доста за растенията, но винаги имаше какво още да се научи.

Хейз слушаше с внимание обясненията на Азии, като от време на време клатеше глава доволно, сякаш потвърждаваше думите й за по-сигурно. Беше си научила урока определено. Паметта й щракаше и й помагаше, а разбиранията й за света се разширяваха. Сама го каза - не бива да съдим за книгата по корицата. Нужно е да прелистим всеки лист, да прочетем всеки един абзац, за да разберем същността й. Същото важеше и за природата с всичките й аспекти, като се почне от една овехтяла клонка, та се стигне до хората. Нищо не бе черно-бяло, всичко имаше своите сиви и цветни нюанси, които бяха истинското съкровище на един жив пък и нежив организъм.
-Но исках да ви попитам... Защо поискахте да ви разкажа за тези растения?
Мъжът се усмихна, облягайки се на креслото и скръсти крака като истински аристократ.
-Растенията са опасно нещо Азии. Виждаме ги едни, мислим ги за безполезни, но те крият много повече в себе си, както и сама си разбрала. Една от причините е, че не исках да си тръгваш тук с празни ръце, преносно казано. Исках да знаеш с какво разполагаш, но трябваше да се уверя, че наистина ще се разровиш, а не да те оставя на сляпо доверие. Освен това Евен ми е личен приятел. Не мога да не дам всичко от себе си за някой негов ученик. Ти не си само пратеник, а и гост на нашата държава и е мой дълг, а и удоволствие да се погрижа за теб, било и с нещо толкова елементарно.
Истината е, че момичето се почувства поласкана. Колкото и пъти да дойдеше тук все намираше гостоприемни хора и това я радваше. Може да беше сприхава и понякога придирчива, но й се искаше по-голяма част от населението на земята да са като тях. Ако бяха света щеше да е едно по-добро място.
-Искрено ви благодаря. - поклони се леко тя и червените кичури паднаха от страни на лицето й.
-За нищо, моето момиче. Скоро ли тръгвате?
-Още днес.
-Тогава предай моите поздрави на преподавателите си.
Бишъп се изправи от мястото си, а Разир последва примера му и двамата се здрависаха с уважение.
-Желая ти приятен път и бъди внимателна на връщане.
-Ще бъда. - усмихна се красавицата и след като всички сбогувания бяха отправени, тя напусна залата и се насочи към светлия хоризонт, някъде там където я чакаше нейния придружител, за да се върнат в родния си дом, който сега й се струваше толкова скъп.

/Маги, може да пишеш как си тръгвате. Ако искаш може да спреш някъде по пътя за почивка, ти си прецени, няма да те ограничавам./

"Излюпих" се от стаята си твърде бързо. Беше едва осем часа, когато отворих очите си. Толкова много ми се спеше предишната вечер, че легнах дори с дрехите си. Не дръзнах дори да измия зъбите си или да си среша косата. Отворих вратата на стаята си и поех по коридорите право към "Лотус".
Когато стигнах до вратата, натиснах дръжката надолу. Оказа се отворена. Влизайки вътре, заварих учителя си опънат на стола си, с крака върху масата. В ръцете си държеше порцеланова чаша от която излизаше пара.

- О, Аш! Добро утро!
- Ммм... - измънках и затръшнах вратата след себе си.
Бишъп ми се изсмя приятелски.
- Тежка вечер, а?
- Ааа....- тъкмо щях да му кажа, но когато отворих устата си се прозях широко, продължавайки да ръмжа като разяреният Доби - ...ааа! Не, изобщо. Просто ми се спи.
- Тогава, защо си станал толкова рано?
- Не мога да спя...
Мисля, че Хейз ме изгледа странно, но не му обърнах внимание. Тръгнах направо към бюрото му, където срещу него имаше един сол, на който си умирах да се настаня.
- Кафе?
- К'о? - рекох неразбиращо.
- Кафе искаш ли?
- Ааа, да. Може.
Настаних се и просто затворих очи, докато не чух звучното му прокашляне. Когато ги отворих, Хейз ми се хилеше насреща, подавайки ми чашата с кафе. Взех я в ръцете си и я поднесох към устните си. Отпих една малка глътка, защото кафето все още бе горещо.
- Съжалявам, че не мога да се събудя, г-н Бишъп. Дайте ми само няколко минутки, обещавам, че ще се ококоря.

Е, щом е за няколко минути нямаше да се пазарят. Все пак Бишъп разбираше какво е да си млад, самият той е минал по този път, дори понякога пак преминаваше по него, за да си припомни, че в него все още има живот. Вярно улегнал, но все пак живот. Не е като да не можеше да се забавлява.
Една чаша кафе по-късно, Аш бе в доста по-добро състояние, жизнените му нервни окончания се бяха събудили, а с тях и желанието за един изпълнен с приключения ден. Нямаше търпение да научи нещо ново, което не знае до сега, но още повече нямаше търпение да тръгне по петите на Скай след това.
И като че чул мислите му, в залата нахлу и Тес, свеж като краставичка. Явно снощната веселба изобщо не му бе повлияла и не се забелязваха следи от каквато и да е умора. Бе вързал косата си на опашка, а очите му светеха дяволито, предвкусвайки настоящето.
-А, Тес, приятелю. Добро утро.
-Добро да е.
-Ще ми помогнеш с Аш, нали?
-Разбира се!
От година насам, чернокосия бе преминал нормалното ниво на обучение и се подготвяше за един вид заместник. Точно затова винаги помагаше когато Хейз го изискваше от него, асистираше, понякога го отменяше, когато той имаше работа някъде в града или извън страната, изпитваше новоприети и изобщо се занимаваше в важни въпроси. Хейз имаше две протежета, едното от които умря преди доста време, а сега малката му сестра се обучаваше във високата кула, а другото бе Тес. Добър подбор, за който никога, нито за миг не съжали. Двамата с Лаура бяха най-обещаващите още когато за първи път прекрачиха прага на тази сграда, а учителя имаше някакво усещане, че и новака пред него може да се присъедини един ден към този отбран доста старателно кръг. Имаше усет за тези неща и до сега той не го бе подвеждал.
-Какво ще го правим този хубостник?
-Аш....вече умееш да правиш дървена блокада, нали?
-Ами...да.
-Какво ще кажеш да усвоиш и земната?
-Има земна?
-Разбира се. Може да се извлече по два начина. Единия е да вдигнеш от земята пръст, каменен блок и т.н., а другия е да го създадеш от самата ти енергия. Първия е лесен и ако усвоиш втория, няма да имаш проблем с него, затова ще наблегнем на него. Тес, тук, ще те атакува, а ти ще се опиташ да създадеш блокаж от камъни. Ще се справиш ли?
-Няма да разбера преди да опитам.
-Правилно. Тес, цял е твой!
Сега....има причина, поради която Бишъп караше точно протежето си да го атакува. Страхуваше се, че ако го направи той ще разбие щита и ще го нарани. С други думи, силата му бе прекалено голяма и защитата нямаше да издържи на напрежението й. Но Тес имаше още какво да усъвършенства и макар на една крачка от професионализма, все пак можеше и да намери точния баланс, нужен за напредналостта на Аш, без да го утрепе.
Червеноокия не се замисли много. Застана пред приятеля си, на пет метра разстояние, напълно достатъчно, че да има време да реагира и изпука кокалчетата на пръстите си.
-Готов?
-Готов!
Още със замахването на дланта си, дългокосия изстреля десетки пясъчни остриета, втвърдени, спластени и много остри. Може да са от песъчинки, но комбинацията е толкова перфектна, че те стават като доста добра имитация на метално острие. Те летяха доста бързо, затова Сайръс имаше няколко мигновения за действие.

/Тед знаеш опит./

Още, когато чух идеята на Хейз, всичко в мен се пробуди. Аши, беше време за тренировка...скъпи!
Скочих доста бързо на крака и се приготвих. Тес застана пред мен и ме атакува...с пясъчни остриета.
Когато ги видях да политат пред мен, ми идеше да изкрещя от изненада. Пясъчни остриета? Сериозно ли? Можехме такива неща?!
Мамка му, исках да се науча! Още сега, още преди да направя какъвто и да е камък, който да спаси жалкият ми животец, исках да ги използвам. Да хвана първият кон намиращ се в градината и да го яхна, тръгвайки към далечните пустини. Нарамил само торба с храна и бутилка с вода. Да отида там и да опъна дългият чаршаф, който ще ме крие от жаркото слънце. И, да тренирам целодневно! Да контролирам пясъка, да го използвам и да хвърлям същите пясъчни остриета, които в момента летяха към мен!
Мамка му, как копнеех за нещо такова, вместо да си играя с цветята като малко момиченце. Не се бях замислял до сега за пясъка. Вярно е, че имахме пълен контрол над природата и можехме да я използваме по всякакъв начин. Почва, растения...но и пясъка бе част от нея. Нали?
Започнах да си представям всичко, което можех да направя с купчина пръст пред себе си. И изведнъж, видях остриетата, които приближавах към мен.

- Мамка му! - изругах изплашено и насочих вниманието си към пода.
Размечтал се, рискувах почти цялото си бъдеще за няколко секунди. Още преди да са ме промушили насочих ръцете си към пода пред мен и освободих няколко нишки светла енергия. Тя се блъсна в пода и се разнесе по него, образувайки доста голям кръг точно пред мен. Дължината му от страна до страна бе около два метра, като енергията ми се концентрираше в центъра му. Тя се виеше нишка по нишка около себе си, като се насочваше към средата с въртеливи движения. Дръпвайки назад ръцете си, контролирах магията си така, че да я издърпвам точно то центъра и. А с дърпането си, се надявах по този начин да изкарам на повърхността камъка, от който най-много имах нужда в момента.
Една солидна скала щеше да ми бъде от полза. Здрава и широка достатъчно, че да покрие тялото ми, защитавайки го от атаката на Тес. Всичко бе въпрос на време и доста голяма доза късмет, дали съм успял да улуча правилният начин на използване на това умение.

Остриетата летяха доста бързо, а замечтания маг така и не ги проследи като хората. Действаше немърливо. Рядко му се случваше, но сега бе улучил точно такъв момент. Единствено адреналинът и паниката го спасиха от сигурна гибел и насочвайки магията си към пода, той направо го обля. Не му остана много време да я разпредели равномерно. Блъскаше я като чук по стена, само в центъра.
Един голям каменен плот се отлепи от пода и се вдигна пред него, колкото да поеме остриетата, които се забиха в него, но само секунди по-късно, каменните павета се разтресоха около себе си и се срутиха на земята, като няколко за малко да смажат ходилата му.
Изпитващите се спогледаха и врътнаха неодобрително главите си. Това бе едно от най-лошите представяния на Аш и не знам дали сънят му пречеше или огромните му мечти.
-Какво направи бе? - развика му се Тес. - Така ли реагираш, перко с перкото ти.
Заслужаваше да му се скарат. Беше си истинско чудо, че земята изобщо го послуша и толкова. Никаква концентрация, никаква мисъл, нищо. Чиста доза късмет!
-Аз... - опита се да се защити красавецът, но осъзна, че нямаше с какво, затова млъкна виновно и разочаровано от самия себе си.
-Отново! - заяви спокойно Бишъп и младите мъже се подготвиха за нов опит. -Този път я създай от самата ти енергия.
Ха така! Без помощните средства на природата. Но нали магията им съвкупява тази природа? Значи не е чудно, че може да създава земна материя само чрез нея. Щеше да е по-трудно, но поне ще се научи, ако спре да се разсейва, разбира се.
Чернокосия с лекота изпрати следващият низ от остриета към тялото му, а Сайръс вдигна ръце и се опита да привика енергията си. Уви, оказа се по-трудно отколкото очакваше. Почвата и всичко свързано с нея е доста по-сложна за управляване от живите организми и сега младежът разбра тази ужасна истина. Така и не можа да създаде преградата навреме и когато Тес осъзна това, се стресна и бързо освободи магията си. В този момент, само на сантиметър разстояние от главата на Аш, който вече отстъпваше уплашено назад, пясъкът се разпиля и се изсипа на земята, преди да го нарани.
-По дяволите, Аш. Стегни се! Искаш да умреш ли?
И бе напълно прав. Единствено факта, че му е приятел го измъкна невредим, но ако това се бе случило навън, трупът му щеше да е нанизан като скара. Магът затръска отрицателно глава, определено не искаше да се лиши от живота си на такава ранна възраст. Беше време да забрави, за бъдещите си умения, а да се съсредоточи над настоящето.
-Отново! - сдържания глас на менторът пак се разнесе из залата.
Щеше да го връща пак и пак и пак, до края на деня ако се наложи, докато не го направи. Аш не се отказваше, но Хейз, още по-малко.
За пореден път червеноокия изстреля своя арсенал, с надеждата, че този път няма да се наложи да го възпира.

/Тед, опиши опит да създадеш блок направо от себе си. Резултата на мен./

Това вече ми се виждаше твърде сложно. Да пресъздам нещотолкова голямо, едва с крехката си магия.
За това, реших да опитам нещо по-различно. Вместо да насочвам магията към земята, където да я абсорбирам и да извадя някакъв вид скала, исках да опитам да го направя със себе си. Така, както пресъздавах в началото цветя и всякакви други глупости от дланите си.
Щом остриетата на Тес полетяха към мен, погледа ми се впери право в очите му. Той ме гледаше изпитателно и сериозно, показвайки ми, че нямам никакво място за грешка. Извърнах поглед бързо към Хейз, който също ме наблюдаваше със суровото си изражение.
Мамка му! Тези двамата явно искаха да ме съсипят от тренировки. Но, щом искаха това щяха да си го получат.
Преди да бъда пронизан от пясъчните остриета, вдигнах ръце пред себе си, насочвайки дланите си напред. Концентрирах вниманието си върху предметите, които летяха към мен и прецених след какво време ще се стоварят върху тялото ми. За жалост, щеше да бъде твърде скоро. За това нямах време да си фантазирам в момента, а трябваше да действам.
Освободих възможно най-голямо количество енергия от дъното на тялото си, насочвайки я право към ръцете си и в частност - към дланите. Точно там исках да се появи скалата, която да предпази тялото ми. Представях си я точно като онези дървени дъски, които използвахме чрез магията си. Обаче, исках този път камъка да излезе от ръцете ми. Така, щях да поема контрола над него и с малко сила можех да го движа навсякъде, като по този начин щях да предпазвам тялото си от различни посоки.
До тук, добре. Въпреки, че бе изминала по-малко от една секунда, всичко в главата ми се развиваше стремглаво. Все пак, както казах - нямах време да мисля много и действах инстинктивно. Магията ми бе в действие, ръцете ми бяха насочени към остриетата, а сега оставаше само да се появи проклетият камък, който щеше някой ден да спаси живота ми. Но, той така и не се появяваше. Нищо. Усещах само леко гъделичкащата магия, която галеше ръцете ми от външната страна. Как ли изглеждаше? Сигурно се виеше между пръстите ми и подигравателно се криеше зад тях, надявайки се пясъчните ножове да ме претрепят.
"- Хайде, мамка ти! Проклет камък! Появи се! Знам, че си някъде там и се криеш, но имам нужда от теб! Ако някой ден това бъде истинска битка, можеш да ми послужиш за нещо. За това, мамка му...в името на Елисандра - появи се на този скапан свят, като излезеш от ръцете миии...
Нищо! Отново не усещах абсолютно нищо да става в този момент. Явно това бе краят. Остриетата бяха вече заплашително близо до мен, когато свих ръце към тялото си от страх. Прикрих лицето си и се извих на една страна, като се опитах да предпазя лицето си. Тогава, чух гласът на Тес :

- Ашшш.....
Той извика името ми, но явно бе твърде късно за да спре магията си. И двамата бяхме изчакали твърде много в този момент, надявайки се, че ще успея. Беше ме страх. Признавам си. Предвкусвайки горчивият вкус на смъртта, стиснах ядно дланите си и се приготвих за пронизващите удари на остриетата.
И тогава, я усетих! Онази сладка болка, както щях да я наричам в бъдеще. Този път, не бе от най-приятните, ами по-скоро пронизваща цялото ми тяло, без да се интересува дали ще изпадна в агония или клинична смърт. Започна първо от ръцете ми - където се намираше магия. Първото, което усетих бе студенината и. Тя се плъзна по целите ми ръце, раменете, гръбните мускули и стигна чак до кръста. След нея, по същият път започна да преминава и болката. Сякаш ходеща по утъпканата пътека на студа, тя буквално смачкваше мускулите и тялото ми. Първо бяха пръстите, които се сгърчиха един до друг, последвани от дланите. Бях стиснал толкова силно юмруците си от страх, че в момента не ги усещах. Последваха китките, лактите, които дори не успявах да раздвижа, раменете, гърба, гърдите, коремните мускули. Всичко започна да се вкочанява, сякаш бях премръзнал от студ. Обаче, на негово място бе друго чувство. Усещах тялото си пресъхнало и вкочанено. Някак си по-тежко от преди, сякаш върху ми се е появило парче скала, което в момента ме затискаше право към земята.
-Нима успях? Или просто това бе чувството, което усещаш преди смъртта? Елисандра...там ли си? Ти ли ме викаш или това е знак, че опитите ми са увенчани с успех?
Задавах в мислите си въпрос след въпрос, като все още не смеех да отворя очи. А и как да го направя, като не знаех, какво ще видя? Дали пред мен стоеше ухиленият г-н Бишъп или Небесната Кралица? Трябваше да разбера. Трябваше, но все още не смеех. Страха не бе напуснал тялото ми, а онази сладка болка продължаваше да ме убива бавно...