Лотос

First topic message reminder :

Кабинетът за обучението на земните магове, така наречените Друиди или Тера магове. Освен просторен той е изпълнен и с книги и учебници, за растенията и природата като цяло. Ментори са Хейз Бишъп и новопостъпилия, все още съвсем зелен като учител Аш Сайръс, протеже на Бишъп, който е обучавал в течение на година. Бързо схватлив, младежът спечели правото си да замести покойния Нейл Силвърмайнд. Огромната му лоялност към базата го прави перфектен и отзивчив ментор.


Хейз Бишъп



Аш Сайръс

Отидох направо в кабинета на г-н Бишъп. Имах нужда от тренировка която да ме разсее от мислите ми за снощната вечер. Май бяхме прекалили доста с виното и доста спомени бяха изтрити. А и учителя ми може би знаеше нещо и щеше да ми сподели.
Вървейки с Шейн на около метър разстояние един от друг стигнахме до Лотус. Не смеех да нахлуя направо вътре и за това реших да почукам. С ръка ударих леко няколко пъти по вратата и зачаках някой да ми отвори. Може пък учителите и те да бяха прекалили с пиенето вечерта и в момента да няма никой. За това реших да се подсигуря като изчакам няколко минути навън и ако никой не ми отвореше, можеше да се разходя свободно из Сто Слънца в компанията на красивия тигър.

Минутно изчакване, след което се чуха провлачени, суркащи се крачки, идващи от вътрешността на залата. След още известно висене, вратата се открехна бавно и само на половина, а от нея се показа Хейз, който изглеждаше по-зле и от прегазен кон. Беше леко прегърбен, косата му беше разрошена, сплетена на места и като цяло напълно разчорлена. Дрехите намачкани и изхлузени, нямаше обувки, а лицето му - то бе изморено, със сини кръгове под очите, премрежен безжизнен поглед.
-Ааааа.... - измънка той и Аш успя да усети алкохолните изпарения излизащи от устната му кухина.
-Г-н Бишъп, добре ли сте?
Учителят само повдигна едната част на устната си зъбейки се заплашително, а после се обърна и го пусна да влезе в Лотус. Момчето го последва, макар че трябваше да изчаква от уважение зад гърба му, защото по-възрастният мъж се движеше доста флегматично. Той се дотътри до бюрото си, седна на него, заби лакти в дървото, а пръстите му се вплетоха в косата от двете страни на челото му.
-Не съм добре. Махмурлия съм, главата ме боли, мириша на пор, а от горе на всичкото не съм спал в собствената си стая, а тук. Проклето неразредено вино.
След още няколко секунди, в които Хейз се проклинаше за това, че снощи когато всички си отидоха той и Нийл решиха също да пият неразредено вино, той погледна нагоре и видя, че ученикът му все още е там.
-Какво искаш Аш? - обърна се той към Шейн, който наклони глава на страни в неразбиране и изръмжа обиден, че го сравняват със зеленокосия пиърсинг любовчия.
-Ъх, г-н Бишъп, аз съм тук. - насочи го младия магьосник и менторът му повдигна глава.
-А, да. какво искаш Аш?

- Ами бих хапнал два хамбургера с кана айрян, но знам че не е тук мястото където изпълняват такива желания.
Груба грешка! Този път този който се озъби бе учителя ми. Явно не бе доволен от плоската ми шега или просто махмурлука още не го бе пуснал.

- Шегувам се г-н Бишъп - побързах да се оправдая. - Но дойдох за нов урок. Нали днес е ...вторник? Или сряда беше? Не помня вече. Тези дни наистина бързо летят. Особено ако сте човек като мен, който не носи часовник.
Наистина бях загубил представа за времето. Ако не бе слънцето което шеговито се подаваше зад прозореца и не ни се присмиваше така, нямаше да разбера дори че е ден. Вярно че земните магове имахме биологични часовници които се нагаждат много повече към природата, но моя май малко изоставаше в момента.
Оригнах се тихо като не отворих дори устата си. Така вътрешно. Изригнах си и после си го глътнах незабелязано. Въздуха де, въздуха! Да не си помислите нещо...

- Та, за това съм тук г-н Бишъп. За нов урок. Стига, да ви е по силите. Ако не, мога да отида при Нейл Севен...аа...Силвърмайнд ако нямате нищо против.

"Света Елисандра!!!" - изкрещя малкия ми мозък опитвайки се да избухне от ярост. За малко да се издъня пред учителя си. Трябва да си държа езика зад зъбите. Ако трябва, даже ще го тикам с пръсти навътре, за да не говоря. Или, ще го прехапвам всеки път когато се опитвам да кажа името на някого, за да може да не го бъркам повече. Пфу...май се отървах. Оставаше само да си получа задачата и да се измъкна от тук незабелязано...

Бишъп не каза нищо. Само повдигна показалеца си на негово ляво, който сочеше към терасата. Явно там се намираше Силвърмайнд. Искаше да учи при него, още по-добре. Днес не му беше до уроци и сополанковците, които иначе обичаше, но не и когато е пиян. А той беше човек, който не държеше много на алкохола.
Аш кимна и се опъти към посоченото място, а тигърът го следваше след гъза. Излезе на терасата и видя там Нийл, който за разлика от колегата си се оказа свеж като краставичка. Поздрави го и го помоли днес да тренира с него. Всъщност индивида с елфските уши нямаше нищо против. По принцип не сменяше Хейз в дните, в които не преподава, но винаги има прецеденти.
-Така да бъде. Без това методите ни не са много различни. Кажи ми на какво те е научил до сега, за да знам с какво да продължим.
Момчето изброи всичките натрупани познания и умения до сега, като се затрудняваше на някои от тях, защото не беше сигурен как точно се наричат, но в крайна сметка го осведоми напълно достатъчно.
-Добре.
Мъжът се замисли за момент и ето, че решението беше взето. Вдъхновението за което му дойде от Шейн. И не, нямаше да учи Аш да се превръща в животно.
-Знаеш ли, че магьосниците, без значение какви са те могат да прикриват аурата си, така че врагът да не ги усети, ако са добре скрити?
Младежът поклати отрицателно глава.
-Така си и мислех, все пак не изкара много точни на писмения тест. Е, могат. Даже ако можеш да станеш невидим, неприятелят пак може да те усети и открие по аурата ти. Това е енергията, която излъчваш. Но тя може да бъде потискана, прикривана, така че да остане незабелязана и неосезаема за останалите. Просто трябва сам да я почувстваш и чрез магията си да я прибереш. Разбираш ли ме?
-Не. - отровено си призна Аш.
-Дам, не се учудвам.
Силвърмайнд взе един лист и молив и нарисува посредствена човешка фигура.
-Представи си, че това си ти. Представи ли си го?
-Да.
-Добре. А сега това. - той нарисува контури около тялото, наподобяващ формата му, но по-неправилна. - е аурата ти. Тя е нещо като втора обвивка на кожата. Ако си достатъчно възвишен можеш даже да видиш цветът й. Това е външната част на нашата енергия и както казах тя може да бъде прибрана вътре в теб, така че при добро прикритие да останеш напълно незабелязан. Искаш ли да опиташ, а чрез Шейн ще разберем дали си успял. Аз също мога да ти кажа, но възприятията на животните са много по-изострени от нашите, така че ще осъждаме по него. Ако стигнеш до там, че да не може да те подуши значи не само си я прикрил, но си го направил брилянтно.

/Аш, опиши опита си. Резултата на мен./

- Длъжен съм да опитам, нали?
Г-н Силвърмайнд кимна в съгласие. Е, явно наистина трябваше да опитам това, което наистина не можех. Или по-скоро, това което не разбирах как се прави. Едно бе да виждам цветя и да ги пресъздавам, друго е да направя нещо, с нещо което никога не съм докосвал дори.
Аура... дрън-дрън! Това само Елисандра ще да го е измислила за да може да ни надушва по-бързо, когато иска да ни прибира при себе си.
Е, заех се за задачата си. Облегнах се на парапета и започнах да огледам ръцете си. Ама никъде не виждах никаква ...аура! Може би трябваше да си изфантазирам такава? Или учителя ме правеше на палячо в момента?
За момент даже си помислих дали да не отида при г-н Бишъп и да го разпитам за Аурата, но не исках да се излагам толкова рано. Ако след първия си опит не успеех и учителя ми се присмееше, щях да се допитам до онзи махмурлия вътре.
След като огледах добре ръцете си, насочих вниманието си към Шейн. Той кротко стоеше пред врата на терасата и ме наблюдаваше с любопитство. Дали щях да излъжа големите му мокри ноздри? Не вярвах. Та той надушваше пържола ако я покриеш с два ката дрехи, камо ли мен няма да ме надуши. Сигурен съм даже, че ако изляза извън Сто Слънца, пак ще знае в кой край ще се намирам. Така де, аз си бях една голяма ходеща пържола за него. Единствения фактор който ме спасяваше той да не ме изяде, е че му носех по-малки пържоли от мен които задоволяваха глада му. Бях сигурен че ако не продължавам да го правя, скоро щях да пострадам.

- О, съжалявам - извиних се на другия си учител в момента, в който осъзнах че съвсем се бях отплеснал от темата за опити да скрия Аурата си. - Просто си търсех Аурата. Вътре в мен...
Говорех пълни глупости и г-на определено разбираше това. Но дали щях да се справя, това си оставаше загадка.
Отпуснах се. Отново, както го правех всеки път преди да започна опита си за магия. Този път, обаче подходих различно от предните пъти. Не отпуснах енергия през ръцете си, не я освободих да се лее нито в мен, нито извън мен, ами я оставих да ме покрие. Като нов слой кожа, който щях да премахна малко по-късно. Накарах съзнанието си да се избистри от повечето мисли които имах в момента (които включваха вино и гърдите на Гилдмайсторката) и мислех само за едно - моята Аура. Щом нямах такава която да виждам, щях да си създам друга, която да я замести.
Ускорих пулса си с леки и очестени вдишвания и издишвания. Накарах сърцето си да изпомпва все повече и повече кръв в минута. Така щях да повиша температурата си за отрицателно време, да се изпотя съвсем леко и от това порите на кожата ми да се разширят. А от там, енергията много по-лесно щеше да покрие кожата ми.
Стана бързо. Усетих как леки капчици студена пот взеха да избиват по челото ми. Нямах време за губене. Все пак ако някой ден използвах това умение, трябваше да го правя много бързо. Ако ще се криех от някого, трябваше да съм по-бърз от него.
Студенина поби по ръцете ми. Краката ми също изтръпнаха. Чувствах се покрит с онази малка мощ, която предизвикваше недрата на земята да кънтят. Виждах я как излиза от порите ми през малките косъмчета по ръцете и ги обгръщаше. Скриваше по-голямата част от тях и се стичаше надолу през дрехите ми. Дойде момент в който прецених че съм свършил почти с опита си. Готов или не, това бе моят шанс. Затворих очи и пресъздадох целият процес в главата си като на лист хартия върху който пиша много бързо. Енергията която излизаше през кожата ми, студенината, потта по челото и накрая силата в тялото ми. Виждах ги пред очите си като написани на лист в обратен ред, който трябваше да последвам в момента. Стиснах силно юмруците си, напрягайки повечето мускули в тялото си. Е, не можех да напрегна всички, но поне тези които контролирах добре физически успях. Исках да издърпам енергията отново в тялото ми, като с това да "скрия" и Аурата си.
След десетина секунди отворих очи и погледнах ръцете си. Нямаше и следа от малките талази сивкава енергия която бе излязла на повърхността преди малко. Единствено потта по челото ми си стоеше. Все така студена и леко стичаща се към веждите ми. Ако имаше някаква енергия до преди малко в тялото ми, определено трябваше да е изчезнала!
Погледнах Шейн. Моят изпитващ малък рошав господар. Усмихнах се, въпреки че той не разбираше какво исках в момента. После хвърлих и поглед към учителя, който в момента трябваше да ми каже дали Аурата ми си е тук, или е изчезнала яко дим.

- Е, виждате ли нещо г-н Силвърмайнд?
Стоях с ръце прибрани пред тялото ми като ученик пред изпит. Всъщност, аз си бях такъв. Просто не бях в училище, а в една много приятна сграда и в много странната компания на тигър и магьосник.

Учителят се загледа внимателно.
-Не виждам и не усещам, но аз съм човек, макар и доста силен. Нека пробваме как си се справил с животинските сетива.
Мъжът положи длан на главата на Шейн и почна да му говори.
-Ще можеш ли да усетиш големия батко? Ще можеш ли? Хайде, отивай.
Тигърът сякаш беше запленен от гласът на Нийл и покорно и кротко се обърна към Аш. Приближи го с влажният си нос и вдъхна от аромата му. Вдъхна още веднъж и трети също. От начало не даваше вид да прихваща каквото и да е, но след няколко секунди изпръхтя с ноздри и изръмжа в знак, че го е надушил. Момъкът леко посърна, даже погледна сърдито животното.
-Предател.
Тигърът го тупна с опашката си и отиде до Силвърмайнд като тупна в краката му.
-Хаха, явно не си се справил напълно. Не се отчайвай, почти си успял. Съсредоточи се малко повече. Опитай се да абсорбираш аурата в тялото си до толкова, все едно криеш игла в купа сено. Още един опит, моля.

От вътрешността на залата се чу едно продължително "Ааааааа......".
-Още не е изтрезнял. - поклати глава колегата на Хейз. - Знаех си, че не трябва да му давам да пие толкова.

/Аш, пореден опит/

Погледа ми се спря върху г-н Бишъп който се бе излегнал на стола си. Задните му части висяха във въздуха като краката си бе положил върху бюрото. Ама че гледка!
След като се насладих на мързелуването на истинския си учител, се заех към вторият си опит които се надявах да е по-успешен от следващия.
Щом искаше да абсорбирам Аурата си вътре в тялото, щях да го направя. Дори без да я виждам и да знам как изглежда. Щях не само нея да скрия, но и енергията си. Ей там, в пъкъла зад сърцето ми ще скрия всичко и докато то бие, ще разсейва мокрия нос на Шейн с вибрациите си. Та дано, този път да не разбере че имам Аура.

- Този път, няма да ти я дам! - махнах с пръст пред носа на Шейн, който блажено се бе излегнал в краката на учителя.
Концентрирах се насочвайки съзнанието си вътре в мен. Обхождах тялото си с мисъл, като използвах ума си. Търсех място където да съхраня това което не трябваше да надуши тигъра този път. И ето, че намерих това място. След няколко секундно търсене, мисълта ми бе там. Криеща се кротко зад тупкащото сърце, сътворила си едно малко удобно гнездо. Знам че това не бе физически възможно, но силата на мисълта понякога можеше да бъде безгранична.
Стиснах отново юмруците на ръцете си. Може би това бе единствения начин по който можех да активирам силата в себе си като напрягах мускулите си. Усетих как кръвта ми забушува вътре в мен и започна да тече още по-силно във вените. Продължавах да стискам ръце, докато не започнах да усещам пареща болка в тях. Но, не спрях. Исках да запълня всяко едно местенце в тялото си и всичката енергия от мен да намери единствено свободно място в онова гнездо, където се криеше мисълта ми. Отново кожата ми изтръпна. Но този път, от болката която усещах. Присвих се през корема и главата ми клюмна надолу. Паднах на колене, но не се предадох. Държах ръцете си така както когато започнах. Със здраво вковани пръсти в дланите които дори ми причиняваха допълнителна болка.
Изведнъж, всичко утихна. Болката изчезна, изтръпването премина към леко гъделичкане по цялата кожа, ала сърцето...то продължаваше да бие така лудо. Дори стискайки ръцете си, не усещах никаква болка. Единствено адреналина който явно ми се бе повишил, ме караше да полудявам отвътре. Чувах пулса в ушите си който кънтеше. Туп - туп - туп. Силните тласъци кънтяха в главата ми. Цялото ми тяло бе като едно голямо сърце което пулсира. Усещах ударите в ръцете си, в краката, в стомаха дори. Отворих очи. Опитах се да се изправя като застанах на едната си ръка но ми бе малко трудно. Залитнах леко в страни, но подпирайки се на левия си крак успях да се задържа. Изправих се и погледнах към учителя. Треперех леко от вълнение. Гледах го, без да говоря. Като статуя, като картина която съзерцавах и се опитвах да разбера смисъла и. Или, просто с онзи мой глупав поглед когато не знаех какво да кажа. Погледнах и Шейн. Красивият бял тигър.
"Е коте, хайде да видим дали ще ме усетиш този път" - преминаха думите в главата ми.

Нийл погали тигъра, като това беше неговият знак, че е негов ред. Звярът тромаво се надигна и отново се приближи до заместник стопанина си. Помириса го няколко пъти, но имаше нещо странно. Животното не усещаше нищо. Да виждаше го, но ако сега Аш се беше скрил, инстинктите му нямаше да го намерят. Шейн обърна глава към елфът и я поклати. Колко човешки изглеждаха понякога мимиките му. До толкова, че често се чудим дали не е прероден в животно или просто ни разбира. Клатенето на тази сладка муцунка накара Силвърмайнд да се усмихне.
-Явно опитът ти е бил успешен, момче.
Сега разбираше защо въпреки всичко Бишъп не се отказваше от Аш, колкото и глупав да е по някога. Имаше потенциал и стига да пребори вроденият си мързел, кой знае, може би го очакваха велики дела.
учителят се приближи до момчето и го потупа по рамото.
-Изморен си, виждам. Първият път може да е доста изтощителен. Ще свикнеш стига да го тренираш. Защо не си починеш през остатъка от деня. Все пак само вчера премина в по-горно ниво, заслужаваш един ден отпуска.
Всъщност никой не вярваше, че Аш ще дойде да тренира още на следващият ден от празненството му, но ето че чудеса се случват. И все пак той прие с охота предложението на учителя. Малко почивка нямаше да му дойде зле. Той почна да се чуди с какво да запълни остатъка от деня си - дали да отскочи до града, дали да потърси Роза. За Тес знаеше, че не е тук. Приятелят му замина рано сутринта до Корнор като пратеник от гилдията за тамошните ежегодни изпити за прием в Ледената цитадела. Арадел я нямаше, а Хейз не беше в състояние да прави каквото и да е.
Все още не намерил никакво решение, вратата на Лотус се отвори и през нея премина едно младо момче с лунички по лицето и рижава, почти сламена коса. То поздрави почтително зеленокосият учител, който само му се озъби по пиянски и се отправи към терасата. Когато стигна до нея се огледа и видя този, когото търсеше.
Юношата приближи нашият герой, изпъчи се представително и заговори формално, доста нетипично за ранната му възраст:
-Г-н Аш?
-Господин? - обърна се към него земния маг.
Малкият пратеник извади една бележка от джоба си и му я връчи.
-Това е от г-жа Севентийл. Праща ви на мисия.
Младият мъж изтръпна когато чу това име, но не съм сигурна дали от страхопочитание или сладострастие. Но това, което наистина го изненада бе втората част от изречението му. Мисия? Праща го на мисия. Това е доста неочаквано и без предупреждение. Не можеше да не си зададе въпросът дали не иска да се отърве от него и да го държи колкото се може по-далеч.
Той взе бележката и я разгърна. На нея бяха написани указанията за предстоящата му мисия, както и маршрута, по който трябваше да поеме. До колкото разбираше трябваше да отиде в Териториите на прокълнатите или по-точно в Найтмер. Да сега определено беше сигурен - тя иска да се отърве от него. Това в кръга на шегата разбира се. Та, трябваше да отиде в Найтмер, да намери един магазин, ковачница, чийто собственик се казва Дрейк Туул и да купи от тях оръжия. Имаше и списък - десет броя двустранни меча, пет секири, седем саби и осем катани. Тази задача накара Аш да се замисли. Те не бяха бойна раса и рядко използваха оръжия. Какво ли кара гилдмайсторката да прави такова запасяване на стомана? Сигурно ще да е нещо важно, сериозно и не можеше да не си помисли, че е свързано по някакъв начин с мисията им с Роза и Лаура. Нали после Бишъп му беше казал, че очакват скорошно нападение от непознат враг. А дали Ив не се запасяваше, защото се страхуваше, че този враг може да е прекалено силен?
-Тръгвате утре призори. Ще ви бъде доставен кон с каруца, за да натоварите покупките.
Момчето се поклони, обърна се и излезе по същия начин, по който беше дошъл.

/Аш получаваш Прикриване на аура. Интелект -5, Воля -4. Опит-5/

- Уф - въздъхнах, обръщайки се към учителя - помислих си че ще трябва да нося всичкото това на гърба си.
Погледнах бележката отново. На единия и край имаше малко петънце. Напомняше нещо мазно. Като капка от олио или зехтин например. Върху него се бе отбелязала лека част от отпечатък. Предположих че е от пръста на Гилдмайсторката или може би някой неин поданик който е написал бележката вместо нея. А може би точно това момче с луничките бе оставил знака си върху малкото писмо. Текста беше сух конкретен и ясен какво точно трябва да направя. Без мили думи или обръщения. Като заповед. Отиди там, направи това. Дори нямаше "Сбогом Аш" или "Благодаря ти"... Може би нищо не се бе случило през последната вечер и само факта че не помним нищо бе достатъчен да се филмирам че съм имал дързостта да се докосна до такова висше създание като тази жена. Но кой знае? Може пък да съм имал този късмет. Но късмет ли е да направиш нещо което после да не помниш? Не определено.
Сгънах бележката на две и я прибрах в джоба на анцуга си. Прибрах я внимателно само за да запазя данните за оръжията които трябваше да събера. Найтмер. Бях чувал за това място единствено от Арадел която вече отдавна я нямаше. А може би бе избягала там? Давайки ми таен знак къде да я търся някой ден. Да бе... че за какво и бях?
Трябваше да престана да си задавам постоянно въпроси на които после трябваше да търся отговора сам. Твърде затормозяващо е а пък и е все още рано за да мисля толкова активно.

- Еми, аз май трябва да тръгвам - махнах с ръка към вратата, посочвайки я.
- Да, г-н Аш...
- О, да. Подигравайте ми се !
Врътнах се и влязох в стаята. Г-н Бишъп все още си лежеше на стола вперил поглед в тавана. Явно се караше с махмурлука си който искаше да изгони в момента.
- Довиждане г-не.
Не чух отговор от учителя. Явно се бе отплеснал твърде много в мислите си за да ми обърне внимание. Единствено усещах как Шейн драпаше с лапи по анцуга ми, докато вървеше след мен.

Когато стигнах стаята, влязох направо вътре. Чувствах се вече толкова близък с това място, че не ми пречеше да си влезна в кабинета, без да почукам. Все пак, не бях някой от новаците. Срещу ми, стоеше самият ми приказен учител. Подпрял се на бюрото си, гледащ нещо, което държеше в едната си ръка. Боже...даже пак беше със същите дрехи, с които бе и първият ден, когато дойдох тук. Ама, нормално...бяха изискани и показваха потеклото му. Е, за "златните" чехли които носеше...не исках да коментирам!
Когато влязох, помахах с ръка в поздрав.

- Здравейте г-н Бишъп.
- А, Аш...ти ли си? Заповядай...
Но, вече се бях настанил още преди да ме покани. Застанах право до един от прозорците, който бе широко отворен в този момент. Усещах приятният аромат на горите, който лъхаше право в стаята. Преглътнах слюнката, която се бе насъбрала в устата ми и усетих отново онзи приятен ментов аромат. Ама че наргиле...хареса ми!
Веднъж спрял да се наслаждавам на гледката навън, се обърнах към учителя си.
- Как мина мисията, Аш?
- Добре...предполагам. Взех това, което трябваше и го доставих бързо.
- Браво на теб!
- Но защо са Ви толкова оръжия? Имам предвид...на Ив...
- Ив?
- ...да... на г-жа Севентийл.
Не получих отговор. Г-н Бишъп помълча няколко секунди и отклони темата.
- Предполагам, си дошъл да учиш днес?
- Ами, да...стига ми толкова почивка. Вчера, даже потренирах в стаята си, като използвах магията си. Украсих я, за да изглежда малко по-приветливо...

Мъжът се усмихна при думите му.
-така значи. Почнал си да ползваш магията за свое благо. Браво. Време беше. Чуден си, Аш. Хич не те бива в теорията, но се справяш доста добре в практиката.
-Амиии... - неловко почна да мъмри Аш, при спомена за тоталният провал на писменият тест. Все още се чувстваше като глупак заради него.
-Няма нищо, няма нищо. Всеки има своите пропуски. - окуражи го Бишъп и се изправи от мястото си.
Отиде при ученикът си и го погледна с цялата гордост, на която беше способен. Добро момче, наистина добро. Радваше се, че именно той му е ментор.
-Добре, щом си се справил успешно с мисията си, макар че не беше от най-трудните, може би е време да преминем към по-горно ниво. Какво ще кажеш?
Очите на младежът светнаха от вълнение. Беше му писнало малко да го учат само на билки, растения и подобни.
-Навит съм.
-Чудесно. Харесвам ентусиазмът ти. Ето каква е идеята. Знаеш, че хората се малко или много материалисти. Имаме нужда от битови и не само предмети, които да улесняват животът ни. За жалост не винаги можем да разполагаме с тях. Може да се наложи да ти трябва оръжие или някоя дреха или нещо подобно, а да нямаш времето или възможността да си го купиш. Следиш ли ми мисълта?
-Мисля, че да....
-Добре. Сам знаеш, че магията ни е способна на много повече, отколкото някои невежи хора си мислят. Тя може да се разграничи до там, че сама да създава предмети.
-Сериозно?
-Да. Стига да я насочиш в правилната посока, да вярваш в себе си и да си напълно сигурен в действията си, можеш да създадеш почти всичко. По-големите вещи са доста по-трудни разбира се и с тях ще пробваме след време. Одушевените предмети като животно, човек или подобни, също не са ни по-силите, но всичко останало е. Това, което искам от теб сега е да създадеш точно подобно нещо. Каквото си искаш - вилица, книга, стол може би. Каквото си пожелаеш.
-Наистина ли мога да направя това?
-Можеш, стига да искаш. Защо не пробваш? Даже и да не се получи от първият път, нищо не губиш.

Добре де, бях длъжен да опитам. Вярно е че бях вече второ ниво и щях да изучавам доста по-сложни от преди неща. Но, имаше един проблем. Защо никой не ми бе казал за това умение? Мисля че бях длъжен да знам, че някой ден ще мога да материализирам предмети. Въпреки че разбрах идеята на г-н Бишъп, не знаех как да го направя. Поне, в този момент.
- Добре де, ще опитам...
Отправих се към бюрото на учителя си. Не че имаше огромно разстояние между мен и него, но се надявах, че като съм по-близо до него, ще успея да направя нещо.
Застанах пред дървената мебел и я огледах. Харесах си една точка в края му и реших там да...се опитам да материализирам нещо. В случая, трябваше да е оръжие. Нещо, с което да се защитавам. Предпочитах да е нещо малко и семпло, което няма да отнеме много от силата ми. бях подготвен да я използвам, но не знаех до каква граница може да се разпространи тя. Все пак, не вярвах че ще успея да направя голям лък или чук, едва с първия си опит.
Исках да създам камшик. Малък, жилав и много болезнен. Защо камшик? Ами идеята ми бе проста, поне в мислите ми. Ако създам нещо такова, мога да използвам дървесен материал. Примерно, някой жилав дървен клон, който да плющи около мен, всеки път като се ядосам. А ако се научех да го използвам правилно, щеше да ми е от голяма полза.
Съсредоточих се до толкова, до колкото можех в тази ранна утрин. Все още усещах умората от спането снощи, което може би малко щеше да ми попречи. Прехапах долната си устна, докато не стигнах до обецата. Хванах единия и край със зъбите си и започнах да я въртя през дупката в кръг. Опитвах се да се разсея по някакъв начин с нея, за да не се притеснявам толкова.. Дойде и момента, в който трябваше да опитам опита си.
Насочих цялото си внимание, към точката в която гледах. След него, насочих и ръцете си, които описваха кръг около мястото си. Отпуснах тялото си до толкова, че ако мръднех малко, можеше да се строполя на земята. Защо се отпусках винаги ли? Не знам... или по-скоро бях свикнал да го отпускам всеки път, когато енергията преминава през мен. Така си представям че я улеснявам по някакъв начин. Нишките светла енергия започнаха да излизат отново през пръстите ми. Но, този път, енергията бе различна. Не цвета и, ами движението което описваше. Тя се лееше пред мен в пространството с изключително бавна скорост. Сигурно минаха повече от петнадесет секунди, в които тя премина краткото разстояние от половин метър, удряйки се в масата. После бавно започна да попива в масата, като изчезваше в дървесината. Така стоях около минута, после две, три, пет...но нищо! Енергията си се лееше пред мен и безпроблемно попиваше в дървото. Но, проблема бе един - след това нищо не се случваше. Не разбирах какво става в този момент и как да го направя. Мислех си за момента в който, камшика трябваше да се появи на масата или по-скоро как да го пресъздам. Представях си го, в цялата му красота и величественост, каквато може да има само един камшик, който ще бъде използван за бичуване.
Но, така и не ми се получи. След като минаха десет дълги и мъчителни минути за агонизиращият ми мозък, се спрях. Обърнах се с възможно най-намусената си физиономия към учителя си и заявих през срам:

- Е, не мога. Не разбирам, как да го направя. Мисля за това, но не става. Бихте ли ми помогнали г-н Бишъп?
Да, надявах се на помощ. Поне малка. Колкото да видя как той го прави и да разбера какъв е неговият начин. После, щях да създам свой...

Бишъп се изправи от мястото си, заобиколи Аш и застана странично зад него. И двамата гледаха в една посока, а именно към края на масата.
-Не е чак толкова трудно. Просто трябва да позволиш на мислите ти да текат. Знаеш, че всяко нещо е изградено от атоми и други химични единици, нали?
-Ами да. Това поне го знам.
-Тогава, просто си представяш достатъчно дословно предмета и почваш да го създаваш постепенно, стремейки се да образуваш точно тези частици. Ето така.
Мъжът протегна ръка и само след секунди ученикът му видя как в средата на бюрото почва да се материализира една бяла ваза с нарисувани по нея цветя. Първо дъното, което малко по-малко, но доста бързо, се изкачваше нагоре, после се стесни малко в частта на гърлото и ето, че накрая бе завършено. Просто така от нищото.
-Схвана ли?
-Не знам.
-Аз също. Нека видим. Пробвай отново. Съсредоточи се. Позволи на магията си да придобие желаната форма, а после просто я запълни. Толкова ясно и лесно е.

/Тед пореден опит./

Добре де. Стори ми се лесно...до тук. Но, трябваше да опитам и да усъвършенствам магията си. Застанах редом до учителя си и погледнах към мястото където той бе материализирал вазата. Огледах я от всичките и страни и визуализирах целият процес в главата си.
Сега, бе мой ред. Съсредоточих се върху мястото, където искам да направя камшика. Този път, нямаше да е само там, където си мислех, ами по продължението на цялата маса. Но, започнах от самият и край. Описах с мисъл това, което трябваше да направя. Очертах с поглед линиите на дръжката, а после се замислих за орнаментите. Исках да изглежда като кожен, но целият да бъде направен от естествени материали. Дървена дръжка, с оплетени орнаменти от малки клонки на дърво и листа. Продължението на камшика щеше да е от подобието на върба, но от три части, които се вплитаха една в друга. Така камшикът ми щеше да е много по-здрав от обикновените а и ако една от връвчиците се прекършеше, лесно можеше да бъде заменена с друга.
Исках също така, дървото все още да е мокро. За това, трябваше да му вдъхна живот. А след време когато изсъхне, щях да го мокря, за да го поддържам.
До тук бях с фантазиите си. Сега, трябваше да ги направя реалност. Съсредоточих се и докоснах с ръка масата. Държах я на няколко сантиметра от мястото, където исках да започне камшика. Оставих енергията си да се плъзне по нея, като я контролирах. Движех я бавно, с помощта на пръстите си, от които използвах само три - показалец, среден и безименен. С двата крайни пръста контролирах движението на енергията, като описвах извивките на оръжието си, а средния използвах за орнаментите. Това което се случваше пред мен, не изглеждаше точно като материализация. Но, се надявах да се получи. Защо не бързах? Не исках да създам някакво просто оръжие, което ще забравя след няколко дни, а да пресъздам нещо, което ще използвам за в бъдеше. За това исках да се постарая и толкова.
Магията ми продължаваше да се разстила по продължението на масата, но така и не се виждаше камшика който исках. Вместо него, малко продълговато облаче се бе надвесило на няколко сантиметра от дървото, извивайки се покрай вазата, която г-н Бишъп създаде преди малко.
- Аш, достатъчно...
Внезапно чух думите на учителя си, който ме прекъсна. Стреснах се изненадан, надявайки се да не съм сгрешил нещо. Погледнах към него, а лицето му бе сериозно. Не можех да разбера какво имаше предвид с тези думи, за това просто свих юмрук и прибрах ръка към тялото си. Отстъпих няколко крачки назад от масата и зачаках да видя резултата....

Камшикът седеше по продължението на цялата маса, точно такъв, какъвто Аш си го представяше. Дебел, дълъг, жилав, гъвкав, просто идеален.
Интересен избор за първи предмет. Бишъп беше впечатлен. Но сега трябваше да проверят колко добре всъщност се е справил и дали ще издържи или ще се срине на прах при неправилно използвана магия.
Учителят взе камшика, огледа го внимателно, изплющя няколко пъти с него във въздуха, а краят му се удряше в земята и се усмихна доволен. После го подаде на ученика си.
-Със здраве да си го ползваш. Добра работа. Искаш ли да го пробваш?
-Ама разбира се. - възкликна младока радостен от успеха си. Потруди се доста, поизмъчи се, но крайният резултат бе на лице и то доста задоволителен.
-Добре, тогава ме нападни с него.
Хейз се отдалечи на няколко метра от зеленокосият, така че да има нужното му разстояние и зачака неангажиращо. Искаше да провери колко здрава ще се окаже изработката му, а и това си е една добра тренировка без магия, само с оръжие, макар и точно такова. както казваха в една друга страна, няма безполезно оръжие, има само такова, което не умееш да използваш.

/Аш опиши атаката си./

Я, следваше нещо интересно. Бой с камшик.
Е, вярно че не знаех по какъв начин точно да го използвам, но предполагах че с времето щях да се науча. Сега, просто трябваше да се опитам да атакувам.
Г-н Бишъп се бе отдалечил на достатъчно разстояние от мен, че да започна с атаката си. Но, мисля че бързаше прекалено много.

- Нека само да го усетя...
Отдръпнах се няколко крачки назад и спуснах камшика на земята. Завъртях няколко пъти китката си и повдигнах ръката си рязко нагоре, а после и в обратна посока. Жилавата част на оръжието повтори движението ми, като по продължението и се образува подобие на морска вълна. Беше малка, но поне се чу изплющяването във въздуха.
Повторих това няколко пъти, докато свикна с ударите. Плъзгах върха по земята около себе си, като описвах различни фигури. После, се опитах да го захвана за крака на близкостоящата маса, като опитах едно по-различно движение. Първо мислено се прицелих, а после замахнах рязко странично напред, като ръката ми премина първо от лявата част на тялото ми, насочвайки се към дясната. Върха на камшика се удари в крака на масата, но не направи пълен кръг. Е, това щеше да ми е трудно, за това реших да не го пробвам отново. Обърнах се към учителя си и се захилих глуповато.
- Мисля че съм готов, г-н Бишъп.
- Давай, да видим...
Направих крачка напред, като се приближих на добро разстояние. Камшика оставих зад себе си, за да може като атакувам, силата му да бъде по-голяма. Реших да се опитам да уцеля крака на учителя си. В случая - десния му крак. Реших да е в прасеца, за да може болката която изпита, да не е толкова силна. Но дали щях да го направя, щях да разбера малко по-късно.
Замахнах с дръжката напред, след което рязко я върнах в началната и позиция. През това време, останалата част от камшика се изви в същата посока, докато върха не стигна на около половин метър от г-н Бишъп. После повторих замаха отново, като приближих ръката си малко повече към своето тяло, а китката извих леко надясно. Вторият удар бе по-близко с около двадесет или тридесет сантиметра, до учителя. Напредвах, но бавно. Следващите два замаха, които направих бяха с почти същата сила и замах, но отново малко по-близо до тялото ми. Опитвах се да преценя разстоянието което ми трябваше и замаха, с който трябваше да направя удара. Последният удар, трябваше да е този, който щеше да улучи крака. Сега, следваше той. Извих китката си максимално назад, а когато замахнах с ръка пред себе си, обърнах движението на ръката си направо. Този път не исках да връщам камшика назад, ами направо да халосам крака на учителя си. От силното издърпване напред, чух изпукването на камшика зад себе си. С поглед проследих извиващата се извивка по продължението на оръжието си, докато не се спрях на върха. Проследявах го с поглед и всеки момент очаквах или да удари крака на учителя, или доста грубо да пропусна целта си...

Първите няколко опита на Аш бяха безуспешни, но идеята му беше точна. Логично и мъдро решение е първо да опознае оръжието си, за да може да го използва стабилно и правилно.
Докато се мъчеше Бишъп не помръдваше от мястото си, защото върхът така и не го достигаше. Но при последното хвърляне, камшикът стигна до кракът му и за малко да го хване, ако той не отскочи назад, отбягвайки го.
-Продължавай. - провикна се, провокирайки ученика си да не губи излишно време.
Той дръпна китката си назад, прибирайки камшика до тялото си и пак замахна с него, като се придвижваше, заради голямото разстояние, което се беше образувало между двамата. Целенасочено или не, сега жилавата пръчка се насочи право към тазът на менторът. Той направи бързо мост, вдигна крака и се преобърна. За годините си, не че бяха кой знае колко, се движеше доста пъргаво.
Гонитбата на котка и мишка продължи и си личеше, че мъжете искрено се забавляват. Защо ли? Защото усмивките не слизаха от лицата им. Тренировката се превърна в забавна игра, която не искаха да свършва скоро.
В един от замахванията, Аш съумя да хване китката на учителя си. Хейз се усмихна леко лукаво, обви още повече ръката си около камшика и с едно по-рязко дръпване до изниза от ръцете на зеленокосият. Камшика полетя и дръжката му намери удобно място право в дланта на по-възрастният земен маг. Той го превъртя няколко пъти и го хвана подобаващо.
-Вярвам, че е мой ред.
-Опа....сега го загазих. - пошегува се Аш.
-Хахаха, не знаеш колко си прав.
Ролите се обърнаха. От гонител, младежът се превърна в гонен. Извърна се и припкаво почна да бяга, а Бишъп след него. Опитваше се да го удари, изплющи или хване, а малкият подскачаше като шавлив заек, наляво надясно, криеше се зад колони, буташе столове, които наставникът му прескачаше с лекота. По едно време даже се шмугна под масата. Но Хейз надвеси главата си и му се озъби.
-Намерих те!
-А?
Аш се изниза на колене, стана и пак хукна. Смехът на Бишъп не секваше. Той пак го погна и двамата се превърнаха във върволица от приятни емоции. В един момент, учителят се спря, изчака удобното време и замахна. Камшика изсвистя във въздуха и копна глезенът на зеленоокия, който се препъна и падна на пода. Не се нарани, само леко ожули лактите си.
-Хахахха, хванах те!

/Тед, развий ситуацията както пожелаеш./

Хвана ме? Е, беше ясно, че ще стане скоро. Но, котката никога не става мишка. Нали така? Дори приклещен в ъгъла или в случая - завързан за земята, все още имах своят начин да се измъкна. Какъв ? Сега щях да му покажа.
Както си бях казал по-рано, исках да си създам камшик. Но не кожен или нещо подобно, ами от жива материя. В моя случай - клони, които ще мога да контролирам с магията си. Когато камшика се уви около крака ми, това бе първата мисъл която проблесна в главата ми. Да поема контрола аз!
Да, точно така! Оръжието бе все още прясно създадено и в себе си съдържаше поне малката живинка, на току що откъснат и жилав клон. Това щеше да е и моят коз, когато някой ме нападнеше.
Извърнах се на земята така, че да виждам края приклещил глезена ми. Веднъж забелязал го, изпънах ръката си напред и го хванах.

- Хахаха, не можеш...повярвай ми! - подвикна ми г-н Бишъп, мислейки си че ще искам да го развържа.
Но, не това бе целта ми. веднъж докопал се до върха на камшика, му пренесох част от енергията си, за да го съживя. Имах предвид това, че да вдъхна живот на малките нишки вътре, във всяка увита пръчка. Така щяха да станат по-жилави и по-податливи на контрола ми, който използвах върху растенията.
По повърхността на дървото избиха малки капчици вода, които бяха знака, който чаках. Следващата енергия, която щях да използвам, бе за да контролирам камшика. Тя бе по-силна и по-плътна като структура. Веднъж пуснал я от тялото си, тя бързо проникна в оръжието...което след секунди се отскубна от крака ми. Върха се приплъзна покрай своите краища и се измуши през тесните образували се дупчици. Няколко секунди по-късно, вече бях свободен.
- Какво...? - чух гласа на учителя си, което ме разсмя.
- Този път, аз те хванах! - извиках в отговор, на неговата закачка преди малко.
С помощта на ръцете си, контролирах движението на камшика. Визуално си представях къде го държа, за да го контролирам. Но всъщност, двете точки върху които се бях концентрирал, бяха местата където най-силно бях концентрирал магията си. Така, насочвайки го право към учителя си, оръжието ми започна да се извива като змия, която щеше да го атакува.
На свой ред г-н Бишъп се опитваше да замахне или да удари, но единственото, което успяваше да направи е да движи дръжката на оръжието пред себе си.
Първият удар бе лек, но осезаем. Камшика го перна през глезена на единия крак, а болката която изпита, го накара да подскочи от мястото си. Последва втори, трети, че дори и четвърти удар покрай глезените му.
Липсваха ми само пуканки в този момент, за да седна и да се забавлявам, като гледам как учителя ми подскачаше на едно място.
Но, това не ми бе достатъчно. Следващото, което направих, бе да насоча камшика към задните му части.
Още след първият ми удар, учителя започна да фучи из стаята, подвиквайки името ми...
- Аш...Аш...какво правиш...Аш....
Беше толкова сладък! Предполагах че ми се оставя в този момент защото бе сигурно десет пъти по-силен от мен, но ми беше забавно. Надявах се поне да избегна момента, в който аз ще стана следващата жертва. В момента, бе време да се позабавлявам с нашляпването на учителския задник!

Аш умееше да изненадва учителя си. Не го правеше всеки ден, но когато го правеше беше незабравимо. Сега самият той подскачаше от крак на крак, а в задните му части се забиваше леко контролираната от младия маг жилка и го караше да изглежда най-малкото безумно смешно. Но той нямаше против. Нямаше против да се прави на клоун, ако това ще разбуди въображението и способностите на ученика му. Приемаше тази роля с отворени обятия. Е, всичко си има граници разбира се.
Когато реши, че малкият се е накискал от успеха си, той се обърна и спря оръжието с енергията си във въздуха. За минута създаде още един такъв, напълно идентичен с този на Аш. Когато дубликата бе готов, Хейз го хвана, а първият прати обратно в ръцете на момчето. Двамата се изправиха един пред друг, държащи своите камшици, вместо шпаги, а самите те бяха застанали като мускетарите от книгите.
-Ангард. - извика Бишъп и се затича към Аш.
Двамата се разминаха и всеки нанасяше удари. Клоните се сливаха един в друг, разпускаха се и после пак се сливаха, за да създадат звук, който пронизваше въздуха и слуха.
Двубоят им продължи дълго, а никой не надделяваше. Истина е, че Хейз не се мъчеше много, но това е защото се стараеше да му опонира толкова, колкото е достатъчно за неговото ниво. Всичко по-възвишено ще е излишно все още.
Мъжете се смееха и се налагаха кой по задника, кой по ръцете, раменете или гърбовете и напълно забравиха за времето и за това как изглеждат от страни. Точно поради тази причина, изобщо не забелязаха, кога в залата беше дошъл и другият ментор на земните магове. Сега Нийл седеше като попарен до вратата и наблюдаваше малкото фиаско на колегата си и неговият подчинен. Станал свидетел на тази абсурдна, детска игра на стражари и апаши, той не издържа и се извика силно, така че и мишките по дупките да го чуят.
-Какво правитеееее!!!!!
Двамата гвардейци се сепнаха, спряха се по местата си и се обърнаха по посока на викащия.
-А, Силвър! - възкликна Бишъп все още развеселен.
-Не ме Силвърсвай. Срам и позор. - клатеше той глава.
Аш и Хейз се спогледаха и се подсмихнаха.
-Мисля, че той обиди честта ни, Аш.
-Мисля, че сте прав, г-н Бишъп.
Двамата се извърнаха към Силвърмайнд и наддадоха боен вик, като старите гладиатори, които се впускат в битка.
-Напреееедддддд...... - крещяха мъжете и погнаха колегата учител.
-О! - измънка той и хукна да бяга от бичовете на отмъщението.
-Хванете натрапникаааа... - продължаваше да вика възрастният зеленокос, който напълно се беше вживял в ролята си. Така двамата с Аш обединиха силите си и почнаха да налагат Нийл, който подскачаше наляво надясно, опитвайки се да избегне атаките.

/Ашчо, ти си, душко/

Всъщност, идеята на г-н Бишъп ми хареса. Това да подгоним другия учител, който така рядко виждах, ми се виждаше страхотна. Е, можеше да си изпатим по някакъв начин след това, но се надявах протекцията от страна на учителя ми, да ме предпази. Или, просто наказанието ми да не е свързано отново с миенето на прозорци или прането на чаршафи и всичките там глупости.
- Дръжте гооо! - извиках се след учителя, докато замахвах с камшика си.
За разлика от мен, г-н Бишъп се справяше много по-добре.
Замахвах с все сила, за да улуча учителя, но не можех. Движенията му бяха достатъчно изкусни, че да избегне всеки наш удар. Но, ми дойде една малка идея. Докато го гонехме из стаята и той се промъкваше ловко из всичките мебели, реших да направя друго. В един момент от гоненицата преминах покрай вратата и уж "неволно" я открехнах. Тя се отвори широко - показвайки свободния изход към Коридорите. Надявах се това да е достатъчна примамка, в която да попадне учителя.
В следващата обиколка из стаята, продължихме да тичаме след него. Ударите ни бяха безпощадни, но единственото което наранявахме в този случай, бяха мебелите в стаята. На среща ни се изпречиха няколко стола които бяха изподрани или със счупени крака от ударите ни, стола на самият Силвърмайнд, чиято облегалка скъсах с един по-силен удар и бюрото на учителя ми, което в момента имаше един голям кръст отгоре си, образувал се от два напречни удара, от моя страна.
Когато направихме почти пълна обиколка, която ни позволи да видим вратата след себе си, учителя се насочи право към нея. Идеално!
- Падна ли миии! - извиках след него. Хвърлих камшика си по земята, като предварително бях насочил дръжката така, че да се плъзне по пода с въртеливо движение и да строполи учителя на земята. В следващият миг, когато ръцете ми вече бяха свободни, скочих рязко напред колкото можех по-високо за да мога да видя пода, от който започваше коридора. Буквално изстрелях два снопа енергия с доста голяма скорост, които преминаха покрай главата на учителя. От инерцията косите му се развяха, като дърво подухвано от нощен бриз. Магията ми се заби в земята, а следващият момент очаквах само едно - пред него да се издигне стена от Розов храст, която да му попречи да избяга. Попаднеше ли в този капан, аз щях да бъда от едната му страна, а от другата г-н Бишъп. После, можеше с радост да ни накаже. Важното в случая бе, да хванем натрапника!

И така и стана. Аш съумя да направи растителната бариера в правилният момент, на правилното място и ето, че пред тялото на Нийл се издигна розов храст с набъбнали пъпки, който препречваше пътя му. Беше се затичал до толкова, че му отне известно време докато спре и инерцията му го заби право в него. Той падна по дупе, а във вече разрошената му коса, немирно се намираше по някое друго листо, а от устата му стърчеше една клонка, която той отегчено изплю.
Истината беше, че той не се сърдеше на колегата си и на малкият му последовател. Беше му забавно. Но нека не бъркаме забавата с милостта. Щеше да им го върне тъпкано и то точно след няколко минути. Но до тогава има още време. Първо нека да разкажем как протекоха събитията.
-Хванахме гоооо.... - извика Аш и двамата с Бишъп го оградиха със своя малък, но жилав арсенал от бичове и осанката на истински благороднически военачалници.
-Падна ли ни, престъпнико. Натрапнико, нарушителю на мирът на нашата слънчева държава и размирник, предателски настроен към нашата свята Кралица Ивейла Севентийлска. - бръщолевеше небивалици Хейз, но толкова се беше вживял, че някой непознат би му повярвал, че той реално е рицар от някакъв много стар и почитан орден на справедливостта.
-Поданик, Ашилиан, да накажем злосторника.
Младокът козирува и изрече едно "Разбрано капитане". Двамата подхванаха Силвърмайнд под мишците и го вдигнаха, но в този момент изтекоха и онези няколко минути, за които ви говорех по-рано.
Прекалено опитният маг се изплъзна от ръцете им, завъртя се, подсичайки глезените им и те се стовариха един върху друг, изгубили баланс. Мъжът впусна магията си в действие и ги подхвана, непозволяваща на телата им да мърдат. Сега си правеше с тях каквото си пожелае. Нареди ги в права линия и се усмихна доволно, леко дяволито.
-Тц, тц, тц....Добър опит господа. Но ние от групата на бунтовниците не сме толкова лесни, за колкото ни смятате. Сега вие ще бъдете наказани.
Дългокосият взе единият камшик и го огледа. Прегъна го няколко пъти и кимна с глава.
-Добра изработка. Майстори сте, признавам.
-Ама, чакай бе приятелю, Нийл, друже.... - почна да пелтечи Хейз, сякаш напълно изтрезнял, когато осъзна какво най-вероятно ще последва от страна на колегата му.
-Друже? Съпротивата не се сприятелява с царски пратеници.
С две движения на пръста си, от който излизаха зеленикаво-маслени нишки, свали панталоните им, оставяйки ги само по гащи. Изплющя един път с бича по земята, от което на Аш буквално му прилоша. Той беше сключил ръце и се молеше на Елисандра, г-н Силвърмайнд да не направи това, което си мислеше. Но точно това и стана. Първият удар бе нанесен на по-възрастният.
-От уважение към по-старите. - пошегува се мъжът с елфски вид.
Бишъп стисна устни, прехапвайки долната си.
-А сега път и на младите.
Аш извика от болка, когато усети как клоните на собственото му оръжие се забиват в задните му части. Магът продължи да ги налага, като отброи за всеки по десет удара. Накрая задниците им бяха нашарени, а той се смееше присърце. Хвърли камшика и ги освободи от контролът си.
-Е, беше забавно. До скоро, драги ми съотечественици. Очаквам с нетърпение следващата ни среща.
И така със смях напусна залата, оставяйки двамата мъже да трият наранените си седалищни части.

/Аш, свободно РП. Получаваш материализация на предмети. Сила-5, Воля-6. Опит от всичко до тук-8/

Опитах се да хвана с ръка задните си части, но извиках от болка.
- Ауч...
Усещах дори релефа, образувал се от ударите. Вярно, бяха точно десет. Не бе пропуснал нито един от ударите и всички се бяха отбелязали на задника ми. Болката не беше голяма, но пареше, сякаш някой е наклал огън под краката ми.
- Май не трябваше да се шегуваме с него.
Когато се обърнах, видях учителя си да се озърта около себе си. Явно искаше да види и своите белези, но му бе малко трудно.
Отидох до масата и си взех камшика. Огледах го - беше си напълно здрав. Нямаше кръв или кожа по себе си, което ме устройваше напълно. Навих го няколко пъти на ръката си, решен да го взема със себе си. Тогава, видях строгия поглед на учителя си.
- Мога ли да го задържа?
- Разбира се. Той си е твой.
Усмивката грейна на лицето ми отново. Забравил за болежките по задните си части, се отправих право към вратата, като преди това благодарих на учителя си. Време беше да се разходя някъде, за да хапна. Но, преди да изляза ми хрумна идея. Обърнах се към г-н Бишъп и го попитах:
- Гладен ли сте?
Въпреки болежките, нямаше да имам нищо против, за компанията му. Стига да искаше да дойде с мен. Ако ли не, щях да си се храня сам. Учителя ми се усмихна и се запъти към мен. Значи, не ми отказа. Идеално! Запътихме се по коридорите на сградата, без да му мислим много.

Пристигайки към кабинета, в който обикновено провеждах уроците си, се натъкнах на г-н Силвърмайнд. Той тъкмо излизаше от кабинета, когато се срещнахме.
- Добро утро. - поздравих първи, още преди да ме е видял.
- А, Аш! - възкликна той - Добро да е. Май подраняваш. Учителя ти още не е дошъл.
- Няма нищо, мога да изчакам.
Учителя ми отключи и аз нахълтах право в кабинета. Имах достатъчно време да го огледам отвътре, преди г-н Бишъп да дойде.
Рещих да се поровя из книгите на рафта, който стоеше зад бюрото му. Но, там не намерих нищо интересно за четене. Обаче, нещо друго ми направи впечатление. До бюрото на г-н Бишъп забелязах нещо ново. Отгоре му стоеше голям грамофон с отворен капак, а до него наредена купчина с плочи. Захилих се загадъчно на самия себе си и отидох бързо до бюрото. Повдигнах иглата на грамофона и се разтършувах из музикалните плочи. Избрах си една, която бе доста прашасала, но пък картинката ми хареса. Извадих я от хартиения калъф и я положих върху грамофона. Пуснах иглата надолу, натиснах копчето с което се пускаше грамофона и музиката започна.
Звучеше веселяшки. Някак си самата песен ми се стори толкова оптимистична, с това всичкото "Скачай" в нея, че наистина ми се искаше да заподскачам около себе си. Това и направих. Отидох в средата на стаята и крещейки поне част от текста, който успявах да разбера, се разскачах като диво животно. Еуфорията толкова много ме обзе в този момент, че дори усетих как част от магията ми, започна да излиза през дланите. Но, нямаше да спра. Поне, докато не дойде някой и не ми се скара!






// https://www.youtube.com/watch?v=wlq0lYB3iSM

Магията на младежа се ширеше покрай него и ако се вгледа внимателно човек, можеше да забележи, че даже се движи в такт с музиката.Имаше нещо освобождаващо да танцуваш сам, да танцуваш така все едно никой не те гледа, можеш да извадиш на показ всяка една емоция и да я демонстрираш единствено чрез езика на тялото.Стъпките му отекваха в голямата зала и караха въздуха да трепти.Но някъде там зад рафтовете с книги се криеха чифт зелени очи, очи които поглъщаха всяко едно движение на Аш и караха тялото и да си тактува.
Даже леко му завиждаше за смелостта, която бе проявил да покаже себе си под формата на танц и то на такова място където всеки момент можеше да влезе някой.Тази спонтанност, искаше и се и тя да я притежава, поне за мъничко да събуе обувките си, да разсъблече задръжките си и да се хвърли стремглаво във вихъра на танца.Дори нямаше миг на колебание , тя събу обувките си и се промъкна тихо като котка към грамофона.Аш бе дотолкова обладан от музиката, че дори не я забеляза.
Нежните и пръсти се плъзнаха по една плоча, тя вдигна иглата, махна старата и на нейно място сложи новата.Когато настъпи тишина, зеленокоското се обърна смутен и очите им се засякоха.Имаше нещо диво във вида, беше красива и екзотична.Не премести поглед от него, когато пусна иглата върху новата плоча и от нея зазвуча весела ритмична музика.Тя се приближи до него и го хвана за ръката, положи я на кръста си, сложи своята на рамото му , а с другата хвана свободната му:
-На три...-бе единственото, което каза и се впусна в ритмичната музика.
Определено се виждаше, че тя води и знаеше перфектно стъпките.От време на време се отдалечаваше от него, а черната и дълга коса се виеше като хала около нея.Танца им наподобяваше вид гоненица, ту се приближаваше, ту се отдалечаваше.Когато беше близко можеше да усети аромата и, нещо смесено между първата роса, мента и ягоди.Изглеждаше толкова земна, даже на моменти затваряше очи и леко се усмихваше, доволна , че след толкова време се чувства жива.
Точно към края на мелодията, те бяха лице в лице, а дъхът им се блъскаше здраво един в друг, все едно бяха изпаднали под хипноза.Но точно тогава се чу странен звук и песента замлъкна.
Девойката отвори уплашено очи и видя Аш пред себе си, доби такова изражение все едно е видяла призрак.Озърна се няколко пъти като сърна и с тиха, бърза стъпка излезе от залата, оставяйки зад себе си аромат на мента.
Младокът остана така няколко минути , имаше чувството, че сега се буди от дълбок сън, сърцето му биеше лудо в гърдите и дишаше тежко.Ето, че влезе и Бишъп, който като видя Аш толкова зачервен и задъхан повдигна въпросително вежди:
-Гледам , че си започнал без мен.Какво, да не си правил подскоци на място докато ме нямаше?Толкова си червен, че имам чувството, че главата ти ще експлодира.Сигурен ли си, че си добре?

Песента на, която танцувате: https://www.youtube.com/watch?v=evvuZXSRFQI

Всичко бе една хубава приказка, която свърши толкова бързо, както и бе започнала. Все още усещах аромата на мента в стаята, докато г-н Бишъп ме гледаше изпитателно.
- А...ами нямаше никой и реших да се разнообразя малко...
В този момент, грамофона изщрака и плочата се превъртя отново. Иглата се приплъзна към външния и край и музиката зазвуча за пореден път в стаята. Погледнах в страни към обувките, които се намираха на няколко метра от мен. Г-н Бишъп също ги видя, като проследи погледа ми. Повдигна въпросително вежди и после погледна краката ми.
- Не са!
- А тогава на кой са?
Как да обясня ситуацията? "Ами едно момиче влезе, а после изчезна". Да бе! И щеше да ми повярва? Да, ама друг път! За това, реших да играя кротко.
- Не знам. Там си бяха, когато дойдох.
- Аха. Защото съм сигурен, че никой не е влизал преди теб.
- Напротив! - продължих да се защитавам. - Другия учител беше тук, преди Вие да дойдете. Той ми отключи.
Хейз се засмя и се приближи до мен. Двамата се вслушахме в красивата музика, която продължаваше да звучи в стаята.
- Аз, май дойдох да тренирам. Днес ще има ли нещо ново или пак ще обикаляме света? Нямам против де. Чакам само момента, в който и аз ще мога да се телепортирам. Тогава ще си взема едноседмична почивка и...няма да ме видите скоро!
Бях сериозен. О, да! Бях много сериозен. След събитията от последните дни, толкова много исках да се науча да се телепортирам, че го желаех повече от самият учебен процес. Щях да духна нанякъде и нямаше да се прибера скоро.