Лотос

First topic message reminder :

Кабинетът за обучението на земните магове, така наречените Друиди или Тера магове. Освен просторен той е изпълнен и с книги и учебници, за растенията и природата като цяло. Ментори са Хейз Бишъп и новопостъпилия, все още съвсем зелен като учител Аш Сайръс, протеже на Бишъп, който е обучавал в течение на година. Бързо схватлив, младежът спечели правото си да замести покойния Нейл Силвърмайнд. Огромната му лоялност към базата го прави перфектен и отзивчив ментор.


Хейз Бишъп



Аш Сайръс

Наистина и от раната нямаше и следа, нито белег, нищо.Постигнах нещо за минути, а по принцип би му отнело седмици."Добре" казах си наум "Време е"....Стана ми някак си носталгично, не знаех кога отново ще прекрача прага на тази зала, не знаех дали изобщо ще се върна жива.Толкова много въпросителни, но всяко едно начало бе осеяно с тях.Трябваше да намеря майка си, да науча от къде произлизат корените ми и защо съм различна.Нали все пак всеки се стреми към това да е узнае историята и миналото си за да успее да нареди бъдещето си.

Стоях и не можех да мръдна от мястото си забила поглед в земята.Търсех думите някъде измежду дъските на дървения под.Дали това бе сбогуване, дори и да се върнех жива тук, сега се сбогувах, защото бях сигурна, че старото ми аз ще изчезне някъде между клоните на онази прокълната къща, за която само бях чувала.Набрах смелост и вдигнах поглед към Хейз:
-Не знам дали в началото си чувал за баналните ми танцуващи растения.-засмях се леко аз.-Но исках да ти кажа, че ако преди те просто се гърчеха няляво-надясно...то ти беше този когото ги научи на стъпките.Ти беше този който ги научи кога от балерини да се превърнат във войници.Ти сложи ред в моята сила и магия.Не сме разговаряло много...с думи, но на едно друго ниво общувахме с такъв синхрон все едно се знаехме от години.Не познавам тези чувства, които изпитвам към теб...поради простата причина, че никога не съм имала баща до себе си, но съвсем спокойно мога да те нарека свой духовен покровител.-при тези думи очите ми леко се навлажниха, но побързах да се сгуша в голямото му тяло.Беше като ствола на дърво.

Отскубнах се от него и отново вкарах шеговития си тон:
-Довиждане, Хейз!И размърдай дупетата на тези мързеливци, но не ги мъчи много.-усмихнах му се аз в гръб, без да дочакам отговор.Не обичах сбогуванията, думите му в момента само биха усложнили ситуацията.Сега следваха Тес и Аш...

Роза го доведе до тук, след като избърса сълзите му. За втори път го виждаше да плаче, но това си беше верижна реакция в последните дни. Когато влязоха, съзряха Хейз, който не изглеждаше много по-различно, като изключим, че сълзи не течаха от очите му. Лицето му беше посърнало, изпито. Състарил се беше с няколко години. Сякаш току що се беше сбогувал с някой. Двама човека за два дена. Изпусна две деца да си отидат в такъв кратък период. Дали той грешеше с нещо? Дали не трябваше да бъде по-строг? Винаги е гледал на учениците си като нещо повече от подчинени. Раздаваше се, отдаваше им както знанията си, така и душата си. Но рано или късно те си отиваха. А в случая беше рано. Той видя измъченото лице на Аш и през ума му мина мисълта, че ще изгуби и него. Арадел си тръгна, усещаше го толкова ясно, колкото усещаше и слънчевите лъчи по кожата си. А сега този загубен момък стоеше пред него и го гледаше с покрусени очи, търсещи спасение точно в неговите. Сърцето на учителя се сви още повече. Всичко тръгваше бясно надолу. Любимата му ученичка вече не беше сред тях. Току що пропуканата пъпка отлетя, отнесена безмилостно от вятъра, а това момче....Това младо момче, гъвкаво като лаврова тояга, жилаво, вечно цъфтящо....се беше счупило и мъжът не знаеше как да го излекува. Тук никоя магия не помагаше, а толкова му се искаше.
Направи няколко крачки докато го стигне. Виждаше отпечатъците от сълзите по бузите му, синините под клепачите, образувани от неспокоен сън. Нямаше нужда да му казва нищо, или да му казват нещо. Просто разтвори обятията си и прегърна момъка като го потупа по гърба, а после просто продължи да го стиска по бащински. Аш се почувства толкова нищожен, че иска или не сълзите му потекоха отново.
-Няма, моето момче....няма....
Чак сега Бишъп си позволи да пророни няколко сълзи, които капеха по дрехата на младежа в тон с неговите.

Учителят ми ме прегърна.За първи път от когато бях тук той показа някаква близост, макар и принудена.Опита се да ме успокои, което до някъде ми помогна доста.Отдръпнах се от него за да не изглеждам чак толкова ниско в очите му и избърсах лицето си.

- Искам... искам да ме научиш на нещо - отвърнах към учителя си. - Каквото и да е, просто да се разсея.Моля те...

Хейз последва примера на ученика си и избърса лицето си. Те трябваше да се стегнат. Сега повече от всякога, когато гилдията и целият ред на обществото бяха застрашени от все още неизвестна сила. Аш искаше да стане силен? Бишъп щеше да го направи такъв. Щеше да се постарае да стигне нечувани висини. Виждаше в него себе си - млад, необуздан, със скрит потенциал. Време беше малко да го напъне, за да изпука и да се разлисти. Въпреки загубата на Лаура той не съжаляваше, че избра точно Аш да ги придружи. А мисията го направи една идея по-зрял и готов за истинската сила.
Помисли какво по-точно да научи днес и не след дълго го реши. Беше идеално. Вече знаеше как да връща живота на умрялата природа, но не и как сам да създава такава.
Магът протегна ръка и за секунди от процепите на всички стени поникнаха всевъзможни растения. Аш ахна от впечатление. Цялата зала се обсипа в зеленина.
-Нарича се растеж. Можеш да накараш всеки растителен вид да поникне от където и да е, независимо дали корените му са посадени там.
И отново само след секунда всичко изчезна освобождаващо терена за опита на зеленокосия младеж.
-Пробвай. Ако напредваш както си мисля, че правиш след време ще можеш да го призоваваш даже от чуждо тяло, което се използва за една от най-смъртоносните атаки.

/Опиши опита си/

– Уау - възкликнах при думите на учителя.Понякога наистина ме изненадваше с действията си и показваше че наистина си разбира от работата.Той не само разбираше, но сякаш бе роден за това начинание.Въпреки дългите си години опит, той правеше магията с лекота, което на мен нямаше да ми е толкова лесно.
Исках да се опитам да го направя по начина, по който призовавах и бойните растения, но по малко по-различно.Постоях няколко минути в спокойна позиция, докато пулса ми се нормализира.Обърнах се към учителя си кимвайки му леко, давайки знак че съм готов.Насочих погледа си произволно в стаята, забелязвайки една колона в далечният и край.Съсредоточих се поглеждайки към долният и край.Затворих очи и обрисувах с мислите си това което стоеше пред мен.Плочките, мебелите, учителят заедно с малката Роза и най-вече колоната.Наблегнах на долният и край с мисленият си молив и описах пода около каменният блок.Изрисувах го отдолу до горе, увивайки красиви линии около него.След това спрях за миг и отворих очите си.Пред мен се разкри същата картина която виждах в мислите си, но в триизмерно изображение.Колкото повече погледът ми продължаваше към колоната и самият и образ се избистряше пред очите ми, толкова повече мислите ми ставаха реалност.Сякаш два взаимно изключващи се свята, се сливаха в този момент.Имах чувството че върха на погледа ми, това което виждах най-далеч е момент който се е случил в миналото, а колкото по-близо стигаше полезрението ми, толкова повече се променяше всичко.Когато гледката се избистри пред очите ми и видях бялата стърчаща колона, тя започна да се видоизменя.Всъщност не тя, ами камъните под нея.Разместиха се в страни сякаш някой ги избутваше с ръце, а по колоната запълзя един голям корен зелен бръшлян.Той се заувива около нея, достигайки самият и връх.Обгърна я като с огромни ръце, описвайки я по цялата ѝ дължина.Когато върха на бръшляна достигна края на колоната, той се уви около него и вирна крайчеца си нагоре.От него се появи малка пъпчица, която се разпука и от нея се показаха малки бели цветчета.Обрнах погледа си към г-н Бишъп, очаквайки неговото мнение.

А той кимна с глава. Беше някакво начало, но малко. Само едно не беше достатъчно. Трябваше да се отдаде максимално и то за кратко време. Това му беше лошото на скорошната война - не ти остава много възможност за подготовка и трябва да успееш да напреднеш колкото се може повече за краткият срок, който ти е предоставен.
-Опитай се да изпъстриш цялата стена.
Роза стоеше и наблюдаваше усилията на приятеля си. Радваше се на факта, че се опитва, но смяташе, че го прави както каза преди малко - за да се разсее, а не защото наистина го иска. Тя отиде до него и го сръчка в гънката зад коленете, защото й беше висок.
-Хайде, Аш. Повярвай в себе си. Нали не искаш следващия път, в който се изправиш срещу онзи в гората да бъдеш победен отново? Стегни се.
Хейз се усмихна на детската, дръзка постъпка. Може би точно това му трябваше - да се нахъса с мисълта, че не иска никога повече да изпита още една загуба или да изгуби още един важен за него човек.

Г-н Бишъп стоеше пред мен и ме гледаше с недоволен поглед.

- Опитай да изпъстриш цялата стена.
Цялата стена?За Бога!Та този човек вярваше ли си?Измъчих се за това кратко време да призова магията си единствено върху колоната, а сигурно за цяла стена, щеше да ми отнеме цяла вечност.Но, нямах право да избирам.Бях тук да се уча и единствено ако се трудех здраво, тогава щях да успея в начинанието си.
Докато мислите ми блуждаеха ви идеи какво да направя с магията си, иззад мен се появи малката Роза която с коляно ме срита в задната част на коляното.Инстинктивно присвих крака си, като почти се свлякох на земята губейки равновесие.

-Хайде, Аш...Стегни се.
Не чух много от думите и.Ала щом тя ми заръчваше да се стегна, може би трябваше да го направя.Не само заради учителя си, заради нея или паметта на сестра ѝ, но най-вече заради себе си.Усмихнах се леко, след което кимнах към момиченцето.Обърнах поглед към стената и я огледах внимателно.Наистина предизвикателството си беше голямо, но трябваше да опитам.Вложих всичките си мисли в една картина, която се опитах да изрисувам отново в мислите си.Разперих ръка пред себе си, описвайки с длан цялата стена от единия, до другия край.Затворих очи и зарисувах с мислите си.Призовах отново своето "Аз", хванало своята палитра от фантазии.То стоеше в тъмното кътче на съзнанието ми, в което трябваше да изрисува отново красивата си картина, но този път много по-бързо от преди.Опитах се да му предам мислите си и да го оставя да действа сам.Отпуснах тялото си, разтърсих ръце и оставих енергията да се разнесе по всяка частичка на тялото ми.Кожата леко потръпна, сърцето ми заби лудо, а моят въображаем художник хвана своята четка и я потопи в цветовете на реалността.Започна да размахва своето оръдие на труда, сякаш не рисуваше картина, а самият живот.Усещах всяко негово размахване в главата си, все едно удряше с четката по стените на черепа ми, опитвайки се да го пробие.*Бам* - *Бам* - ударите следваха един след друг, а болката се засилваше все повече и повече.Не издържах на безмилостните удари на съзнанието си и отворих очи.Светлината бързо проникна през зениците ми и ги накара да се свият до неузнаваемост.Не виждах нищо в първият момент, ала след няколко секунди, очите ми свикнаха със силната светлина и отново видях стената.Празна и непокътната, сякаш малкият артист бе забравил да махне покривалото на своята картина.Но защо?Да не би да избързах с отварянето на очите си?Не знам, но усещах как енергията отново се бушуваше в тялото ми и искаше да излезе на талази от него.Мисля че разбрах какво трябваше да направя и се оставих на инстинкта си.Прибрах пръстите на лявата си ръка към китката, като стиснах силно юмрука си, докато енергията не започна да излиза от порите на кожата ми във формата на сияние.Скоро тя се обагри с красив зелен цвят, който покриваше по-голямата част от ръката ми.Разтворих шепата си и направих движение с ръка, описвайки цялата дължина на стената, сякаш посипвах нещо по ръба ѝ.Миг след това, светлината по ръката ми бавно изчезна, а по ръба на стената започнаха да поникват растения.Те бързо пробиваха каменният под и започваха да пълзят нагоре по стената, шарейки я с красиви форми.Не им отне дълго време да я покрият почти цялата, оставяйки малки дупчици през които се виждаше белият цвят на стената.
Извърнах погледа си към учителя и го попитах :

- Сбърках ли някъде?
Надявах се отговора му да е отрицателен, но единствено той знаеше правилният начин и точната скорост с която трябваше да изпълнявам това умение.

През процепите на каменните блокове кокетно се прокраднаха розови пъпки, които като началото на един нов сезон се пропукаха, откривайки красивата си сърцевина за малкия свят. Растенията се заовиваха около другият земен елемент, придавайки на гледката един ефирен вид. Художникът не само беше изрисувал платното, той бе оставил свой собствен отпечатък, с който можеха да се гордеят най-великите творци.
Роза и Хейз наблюдаваха развоя на събитията, като се любуваха на пъстрата картина. Всъщност и двамата на се усъмниха нито за миг във възможностите на Аш, но това не значеше, че не можеха да го понатиснат малко, нали!
-Браво, моето момче. - похвали го учителят му, от което лицето на момъка светна. Вече почваше да усеща душевната промяна, от която имаше нужда.
Оставиха стената така, без да прибират растенията обратно. На Бишъп му харесваше толкова, че му се искаше плетеницата да краси залата поне още малко. На младият ученик също дадоха известно време за почивка. Не повече от десет минути. Менторът му реши, че те са му напълно достатъчни.
-Продължаваме ли?
Нямаше нужда от отговор. Аш беше твърдо решен да се измори този ден. На Хейз му дойде идея, която включваше малката Роза. Без това беше тук, поне да помогне с нещо.
-Вече знаеш теоретично и практически телекинеза на предмети. Но тази, която не знаеш е на хора и живи същества. Процеса е същия, контрола обаче е много по-голям. Пробвай с нея. - Посочи той към малкото момиченце, което ахна от изненада, но не възрази.

/Аш получаваш Растеж. Ловкост - 5, Интелект -6, Воля-4. Опит-7/

След предложението на г-н Бишъп, нямаше как да не се надъхам да продължа с обучението си.Отдавна не се бях захващал с нещо сериозно и не мислех да се отказвам.Препоръча ми да се опитам да контролирам тялото на Роза.Навярно, можеше и да не се справя, но пък Роза беше мъничка.Защо пък не?Само трябваше да измисля някакъв начин, по който да го направя.Лесно е да контролираш неодушевени предмети - просто се концентрираш и...хоп!То си става!Ама с хора, би трябвало да е много по-трудно, защото те имат съзнание.А то, би трябвало да се съпротивлява на външни влияния или поне така си мислех аз...
Изтупах ръцете си и се приближих към Роза.Погледнах руменото и личице, а големите и красиви очи се бяха вторачили в мен.

- Няма да ме набиеш ако те изпусна...нали? - пошегувах се с нея, опитвайки се да избегна ситуацията в която попаднахме където трябваше тя да бъде малкото ми опитно зайче.Не ми отвърна, но по погледа и си личеше че искаше да ме окуражи в действията.Спрях се на метър пред нея, като я огледах внимателно.Отпуснах ръцете си, освобождавайки отново част от енергията която използвах в последният си опит.Тя се разсея около мен в бледият си цвят, а след това я замени друга, която сияеше доста по-наситено докато излизаше измежду порите на ръцете ми.Бледо-синият цвят се бе сменил с по-тъмен, напомнящ на осветеното нощно небе от луната.Завъртях ръцете си една към друга, насочвайки дланите си напред към момиченцето. Разстилащата се енергия от тях се изпари във въздуха, но това не означаваше че нямаше да си свърша работата като хората.Оставих се на усещането което се носеше из стаята.Колкото повече енергия освобождавах, толкова повече усещах присъствието и в стаята.Сякаш се движеше в собственото ми тяло, като описваше в него всяка мебел, всеки стол или пък всеки камък на пода.В мен се породи чувство, как силата ми обгради момиченцето за секунди.Тя я изучаваше, търсейки място в тялото и през което да проникне.Бавно се спускаше надолу по раменете, прониквайки през отворените части на дрехите.Усещах аромата на кожата и в устата си, все едно току що бях целунал детското и личице.
Усетих лека студенина в тялото си.Дали не бяха студените и нозе?Не знаех...за това и реших да погледна към нея.Повдигнах глава, а малкото момиченце леко се закикоти сякаш някой я гъделичкаше в момента.Пристъпваше от крак на крак, въпреки че се опитваше да остане сериозна.И ето, че дойде момента в който трябваше да се опитам да я повдигна.Силите които притежавах я бяха обградили като в пъшкул, който трябваше само да повдигна с мислите си.Точно както с книгите, но този път моето четиво имаше душа.Преглътнах сухо няколко пъти от страх да не проваля опита си и съсредоточих мислите си единствено към нейните малки крачета.Стегнах тялото си карайки всеки мускул да набъбне, сякаш повдигах нещо със собствените си ръце.Единствено се надявах да успея...

Роза почна да левитира леко във въздуха, като тялото й все повече и повече се извисяваше нагоре. Не можа да сдържи смехът си, а Доби литна при нея и двамата се отдадоха на игрив танц във въздуха. Хейз се усмихваше докато ги гледаше. Детската невинност винаги много го радваше и изпъваше душата му с позитивизъм. Аш от друга страна изпитваше удовлетворение от успеха си и имаше защо. Усети приятелското потупване по рамото си от страна на учителя му.
-Добре се справи, сега я приземи.
Младият маг се постара и с това. Отначало ръцете му малко трепереха, но после стана стабилен и я свали на земята без произшествия. Веднъж усетила се свободна от магията му, малката изтича до него и го прегърна.
-Беше много хубаво. Искам пак някой ден.
-Сега мисля, че е време Роза също да се залови за уроците си. Хайен едва ли ще е доволен от отсъствието й. - каза Хейз, което накара детето да се върне в реалността.
-Оу да, прав сте. изчезвам.
Врътна се и хукна към вратата, а дракончето й я следваше. В залата отекна сладкият й смях.
-Ти може би също трябва да си починеш, не мислиш ли?

/Аш получаваш Телекинеза над хора. Интелект -7, Ловкост-3, Воля-5. Опит-6/

Докато Роза тичаше към изхода, учителя се обърна към мен.

-Ти може би също трябва да си починеш, не мислиш ли?

Всъщност, предложението беше добро.Въпреки че не се бях изморил чак толкова тъй като доста си починах между двата опита, с удоволствие щях да го направя пак.

- Защо пък нe? Но г-н Бишъп...не ви ли се идва с мен? Предполагам сте гладен или...поне по една бира да изпием някъде.Няма значение къде, вие решете...

Не че исках да му се подмазвам, ама до сега не го бях виждал да излиза от глупавото имение.А това, може би щеше да му се отрази много добре, разсейвайки го от скучното ежедневие.Стоях и гледах учудената му физиономия, очаквайки да продума нещо...

Аш искаше да излезе с него? Този привиден перко, който винаги се рееше в небесата, който точеше лиги по всяка видяна красавица, който не приемаше нищо на сериозно. След първоначалната почуда учителят се усмихна благо. Лаура какво ли си му направила, си помили той и хвана Аш приятелски под лакът.
-Не съм особен привърженик на бирата, но можем да изпием по един чай.
Двамата се засмяха и потеглиха към изхода.

/Аш пиши в Наргиле в Маджестик/

Влачех се като безпризорен охлюв из улиците на града, търсейки новият си дом в който бях отседнал.Изобщо не поглеждах към сградите около себе си, а вървях без дори да се замислям дали това бе правилната посока.Всъщност, минути след като бях тръгнал, дръзнах да погледна пред себе си.Все едно невидим компас ме водеше по пътя ми напред и то съвсем вярно.В далечината се виждаше имението, в което може би щях да открия отговорите на своите въпроси.
Ето че не след дълго пристигнах.Открехнах голямата порта и се заизкачвах по стълбите, докато не стигна кабинета на учителя си.Красиво изрисуваната врата се открояваше в коридора и сякаш те привличаше със своята тайнственост да отидеш до нея и да я открехнеш.Послушах инстинкта си и когато я отворих, влязох вътре без да се замислям.Както обикновено - беше празно.Единствено г-н Бишъп стоеше с гръб към мен и нямах възможността да видя какво точно прави в момента.Прокашлях се за да разбере че съм тук, ала не ми обърна особено внимание.За това се приближих на около метър зад него и направо отсякох без да се замислям :

- Искам да знам кое беше момичето от бара.Онази, Джа... за която Ви казах.Не ме питайте защо!
Надявах се да може да ми помогне или поне малко да ме насочи към кого да се обърна за помощ.Ала учителя ми така и не помръдваше от мястото си, като продължаваше да си върши своята работа.Малко или много това ме подразни, но не мислех да се откажа лесно.За това се отдалечих на няколко стъпки в страни, като се настаних удобно в собственият му стол.

- Тогава, пък ще стоя тук докато не ми обърнете внимание! Пък!

Хейз беше заслепен от собствената си работа, но, ех този Аш. Не се отказваше. Като някакво инатливо дете, особено щом ставаше въпрос за жени.
Учителят затвори книгата си и се обърна към него. Ама беше намръщен.
-А ти ще ми обясниш ли защо изчезна просто така и какво се случи в стаята ти? Притесних се. Тази Джа, даже не съм я видял. Как изглежда, коя е, защо се интересуваш от нея? Няма как да ти помогна ако ти не ми помогнеш.
Аш все още гледаше сърдито със скръстени пред гърдите ръце.
-Е? Разкажи ми за нея.

- Историята е дълга - отвърнах трескаво към г-н Бишъп, радвайки се на това че откликна на молбата ми толкова бързо.Дали наистина можеше да ми помогне да намеря Джа? Въпреки че наистина той не я видя, вярвах че може да я открие.Все пак той е влиателен човек в тези земи и можеше да разпита този или онзи.А пък аз? Аз бях просто едно заблудено момче което не знаеше дори къде се намира.След като се опитах да си спомня точно как изглеждаше, продължих - Ами тя е една такава... косата и е синя.Да, наистина! Едно такова...наситено и плътно.Очите и са като малки кристали, а кожата и е ослепително бяла.Като кукла е!Окичена с много джуфки, дрънкулки и залъгалки.Беше в бара, когато бяхме излезли.Тогава тя се появи от нищото и изчезна - няма начин да не сте я видели като излиза.Мина точно покрай Вас.А за стаята ми... това Вие ли бяхте? Не знаех...съжалявам.Тогава отново се появи това момиче и ме замъкна със себе си през прозореца.После пак изчезна по онзи начин по който се появи.Моля Ви.Моля Ви, г-н Бишъп, трябва да я намеря!

Изведнъж лицето на Хейз се промени коренно. Пребледня на няколко пъти. Тялото му се скова като на човек, който е получил ужасна новина. Аш беше виждал учителя си само веднъж в такова състояние и това беше когато Лаура умря. Сега изглеждаше даже по-уплашен, отколкото тъжен. Всъщност нямаше никаква тъга в него. По-скоро имаше изражение на човек, който се сблъсква със своя личен ужас.
Той се изправи рязко и хвана грубо момчето за раменете като го разтърси силно.
-Какво каза?
Новакът се стресна от реакцията на ментора си. Не знаеше какво се случва и защо реагира по този начин.
-Какво каза? - извика силно Бишъп като не го пускаше.
В мозъкът си обрисуваше описаният му току що лик. Синята коса, бялата кожа, черните очи и всички онези погребални аксесоари в тона.
-Не е възможно! Не може ба бъде, не.... -повтаряше сам на себе си магът. -Какви са силите й?
Младежът все още стоеше като вцепенен.
-Какви са силите й, те питам?
-Т...т...тъмни. - успя само да продума ученикът му.
Това бе последния удар - сигурен, както е сигурно, че слънцето залязва, а на другата сутрин изгрява наново. Хейз пусна Аш и почна замислено да обикаля из залата. Колкото повече мислеше, толкова повече се чудеше как Боунс е успял да направи такава грешка. Как тя се е озовала тук. Как по дяволите? Накрая се спря в крачката си и рязко се обърна към младока.
-Чуй ме внимателно. - тонът му беше равен, но нямаше никакво спокойствие в дълбините му. - Забрави, че някога си се срещал с тази жена. Забрави я, Аш. Не се доближавай до нея. Не се! Тя е зло, разбираш ли? Чиста доза зла, мръсна сила.
Новобранецът не разбираше защо говори така. Погледа му бе стъписан, учуден, недоумяващ и леко уплашен. Вярно, че имаше нещо развалено в Дорян, но му бе спасила живота, нали?
-Но...
-Забрави я! - извика отново той. -Навлизаш в нещо, в което не ти е работата. Не се занимавай с черните сили. Никога!
Той го хвана за лакътя и почна да го влачи към входа на залата.
-Прибирай се, Аш. Почини си и избий от главата си Дориан Смит. Каквото и да се е случило, представи си, че не е.
Той го избута силно и заключи вратата след себе си. Веднъж останал сам, бързо отиде до бюрото си, извади пергамент, мастилница и писалка и почна да пише:
"Черната роза е на свобода. Прави каквото искаш, но се погрижи за нея. Скитникът не може да се контролира от един човек. Елиминирай я.
Хейз Бишъп."
Зави пергамента и го върза с коноп. Отиде до терасата и превика един от соколите, с които изпращаха съобщения до другите територии. Върза го за кракът му, погали го и прошепа.
-Роузкилл. Търси Боунс.
Птицата разпери криле и след секунда отлетя в черното небе. Бишъп се върна във вътрешността на Лотус, прибра инструментите си и излезе бурно от залата. С облекчение видя, че Аш го нямаше. Добре щеше да е ако е послушал съвета му. Тези мъртвородни, не трябваше да се занимава с тях.

Едва стигнахме до сградата, преди някой да ни забележи.Единствено една чистачка можеше да ни създаде проблеми докато се промъквахме през Коридорите, ала Шейн бе така хитър да се скрие зад едно кошче за боклук, че тя дори не го забеляза когато го почистваше.Заизкачвахме се нагоре по стълбите, докато не стигнахме вратата на Лотус. Последнят път когато бях тук, изпитах много странни и смесени чувства.Дали все пак учителят ми можеше да знае нещо? Или пък и той бе замесен във всичко това което се случваше около мен? Не знаех, но трябваше все някога да разбера..дори ненадейно.
Обърнах се назад поглеждайки към тигъра, който ме следеше неотлъчно.Погалих го по главата и когато спряхме пред вратата поставих пръст на устните си и му прошепнах:

- Шейн, бъди кротък.Не трябва да се излагаме.
Надявам се да ме е разбрал какво имам предвид.Открехнах вратата на кабинета и подадох глава вътре.Не видях никого, за това подвикнах няколко пъти името на г-н Бишъп, ала той явно не бе вътре.Влязох в кабинета заедно с тигъра и се приближих до бюрото на учителя си.Скочих отгоре като се настаних в очакване някой да дойде по-рано на работа.

На Аш не му се наложи да чака много. След няма и десет минути, в които си клатеше каката, а Шейн обхождаше всичко с поглед, вратата се отвори. Вътре като торнадо нахлу силует, който момчето не можа да различи. Само бялата перелина се пускаше свободно от гърба на човека. Живото торнадо направи няколко светкавични кръга из залата и се спря ухилен. Чак тогава земния маг позна Скай - лицето му все така сияеше, косата бе подредена като за снимка, даже разчорлените кичури сякаш си бяха на мястото, а сините очи блестяха от светлината. Красивият мъж се огледа. Явно търсеше някой, но когато не го откри, физиономията му посърна престорено. Той забеляза зеленокосия младеж.
-Ааа, Аш. Ти ли си? Къде е онзи твой дразнещ понякога учител, ха-ха-ха? Скатава се от работа ли? Жалко!
Явно, Скай искаше да направи поредния си номер на Бишъп, но неуспешно заради липсата му. Направи му впечатление, че Аш не му отговаря, някак си замислен. Още по-голямо впечатление му направи и лежащия няколко метра по-нататък тигър. Той повдигна вежди и отиде до бюрото. Скочи на него и леко тупна момчето по гърба.
-Какво става? Защо си така посърнал? И защо Шейн е с теб, а Арадел не? Да не пропускам нещо? Човек да не си вземе седмица почивка. Хайде, казвай. Знаеш, че на мен можеш да споделиш. Не ми харесва да те гледам такъв.

"- Този пък от къде се взе"? - запитах себе си, като дори не си дадох труд да си отговарям сам.Не очаквах точно въздухаря да дойде и да ми бръщолеви глупости, но и това бе по-приемливо от това да си бъркам в носа няколко часа.
Настани се най-необезпокояван до мен, като седна на бюрото и ме тупна по рамото сякаш ми бе първа приятелка в училище, която не бях виждал от години.Ама че нахалство! Ок де, беше учител, ама аз да не би да съм му мръсният килим който той трябваше да изтупа? Както си стоях, леко изместих тежестта на тялото си в страни от него, оттласквайки ръката му без да го докосвам.После повдигнах поглед към него и съзрях сините му проницателни очи.

- Не знам - въздъхнах тежко - последният път когато я видях, беше в покрайнините.Дойде, сбогува се и после намерих стаята си празна.Това беше ...
Всъщност, наистина това беше.Не си спомнях нещо конкретно което можеше да обясни изчезването и, както и сегашната поява на Шейн.Той също не изглеждаше уплашен или притеснен за своята собственичка, а по-скоро си беше точно един голям гладен тигър.Докато размишлявах за големият гладен тигър, изведнъж скочих като попарен от мястото си.Магът ме изгледа странно и погледа му ме накара да се опитам да му обясня по най-бързият начин, какво съм намислил да правя.

- Може би, г-н Бишъп ще знае.Знаеш ли къде мога да го намеря?Моля те... знам че можеш да ми помогнеш...
Скръсти ръце пред себе си като преди молитва, укорявайки Скай да ми помогне или поне да ме напътства на къде да поема.

Скай взе да маха с ръце пред себе си в извинение:
-Хей, хей, нали и аз го търся. Спокойно, сигурно просто се е успал и всеки момент ще дойде. Той е професионалист, никога не пропуска тренировка.
След което му се усмихна:
-Не се притеснявай толкова за русокоска. Кой знае къде скита по някои момченца. Знаеш ли, в това отношение си приличате. Мислите само за противоположния пол. Хахаха, сигурно ако сега ти изскочи някоя засукана мома ще забравиш и уроци и тигри.
Аш малко се смути от думите му и учителят веднага успя да забележи това.
-Хооо...да не би вече да си срещнал някоя?
Той скочи от мястото си и се запъти към младока.
-Браво бе. Машина си. Кажи, коя е тя? Хубава ли е? Обзалагам се, че е червенокоса. - намигна му той. Беше му забавно, а и не правеше разграничение между Аш и по-напредналите от него. За Скай всички бяха дружки. Едва ли имаше някой в имението който да му бе неприятен.

Ама че нахалство! Аз го моля за нещо, той тръгна да ми се подиграва и да ми се рови в личният живот.Да, ама мисля че не сме толкова познати че да му обяснявам с коя съм спал снощи или коя ми се е искало да забърша преди наколко дни.Признавам си че думите му за "Червенокосата" малко ме подразниха, най-вече защото почна да се шегува с това.Червенокосата отдавна я нямаше между нас и най-малкото пък бих оставил някой да се шегува с нея.Въпреки че Скай не знаеше че става дума за Принцесата, се опитах да си затрая.
Скочих от бюрото и още докато се приближаваше към мен с ехидната си усмивка, го избутах с ръка за да мина.

- Заеби ... - отвърнах на думите му лаконично и без да се замислям много, продължих с бавни стъпки към изхода.

- Стига де брато, кажи коя е.Похвали се, мъже сме все пак!
Явно на мъжа му бе твърде любопитно кой е стоплил сутринта чаршафите ми, за това не мислех да му остана длъжен.Когато стигнах до вратата я открехнах леко и преди да изляза от стаята, се обърнах като заднешком му провикнах:

- Всъщност, е мъж... - а след това, просто тръшнах вратата след себе си. Озовах се сам в малкият мрачен коридор на Лотус, с блуждаещи мисли в главата.Облегнах се на най-близката стена която видях и притиснах гърба си силно към студеният камък.Свлякох се по продължението му надолу и когато приклекнах достатъчно че да опра длани в коленете, стиснах зъби, ударих силно с юмрук по земята и процедих тихо:

- Тъпак!
Чувствах се изнервен от опита на някой който съм виждал веднъж в живота си, да се опитва да прекрачи личното ми пространство.Усещах пулса си два пъти по-силен, ръцете ми леко потреперваха от нерви, а гърлото ми незнайно защо пресъхваше по-бързо и от летен дъждец.

Аш беше доста раздразнен от въздушния маг. Нещо в него го дразнеше адски. Какво - едва ли и сам знаеше. Може би това, че си плямпаше каквото иска. Или, че беше твърде самонадеян. Не беше лош човек, открит, широко скроен и все пак го дразнеше.
Докато гризеше ноктите си и чакаше ядно, през коридора минаваха доста ученици, които го гледаха учудено, но не смееха да го попитат какво му е. Накрая един чифт крака се спряха точно пред него и момчето съзря изящните сандали. Вдигна погледа си и видя човека, който чакаше да го гледа изпитателно.
-Аш, защо стоиш на земята? - попита го учителят му.

Замълчах няколко секунди.В главата ми се въртяха изречение след изречение и се опитвах да избера кое от тях да изрека.Със всяко следващо ставаха все по-вулгарни и цветущи, но не желаех да прекалявам.Изправаих се леко и застанах редом до учителя си.Опитах се да му обясня създалата се ситуация в кабинета му и че нямам абсолютно никаква вина, но все пак въздушният маг много ме ядоса.

- Ония духач, ме изнерви.Въздушни магове - дрън дрън!
Размахах ръцете си около себе си, имитирайки някое малко пиле което все още се опитва да лети, въпреки закърнелите си крила.
- Както и да е.Майната му! Дойдох да Ви питам за Арадел и това момче тук до мен.Явно го е загубила, а не мога да го оставя да гладува навън.Мога ли да го задържа г-н Бишъп? Моля Ви.Ще го храня, ще го реша и ще се грижа за него...вижте го колко е сладък..

Наведох се до голямото коте и обгърнах муцуната му с ръце.Разтресох я с няколко движения и мустаците му се залюляха нагоре-надолу.Шейн показа зъбите си недоволен, но после явно сметна че е по-добре да ме бутне с глава, от колкото да се опитва да ме плаши.Стрелна се напред към мен и с едно леко побутване, ми помогна да се стоваря на задните си части.Определено ме накара да се засмея.Обърнах глава към учителя си докато все още стоях на земята и умолително повторих думите си от преди малко:

- Моля ви г-н Бишъп...

Така значи, Скай пак е успял да ядоса някой с голямата си уста. Понякога наистина заслужаваше тя да бъде запечатана с тиксо. Както се изрази Аш - въздушни магове, почти никога не мислят какво правят или казват, колегата му беше един типичен пример за това. Чистосърдечни - да, но вятърничави.
- Както и да е.Майната му! Дойдох да Ви питам за Арадел и това момче тук до мен.Явно го е загубила, а не мога да го оставя да гладува навън.Мога ли да го задържа г-н Бишъп? Моля Ви.Ще го храня, ще го реша и ще се грижа за него...вижте го колко е сладък..
Хейз го изгледа учудено. Наистина какво правеше Шейн тук? Да не би малката му ученичка да го е изгубила или той е избягал по някаква причина? Като изключим, че Аш се държеше като малко дете в присъствието на огромният котак, той реално беше много сладък.
-Твой е щом го искаш. Наистина не е добре да го оставим на произвола. А и кой знае, някой ден Арадел може да се върне за него.
Искрено се надяваше на това. Красавицата му липсваше, както би му липсвал и този перко на земята ако изчезнеше. Което го подсети:
-А ти няма ли да тренираш? От колко време не си.
Младежът почна да смотолеви нещо, но менторът му не го остави да довърши.
-Хайде, хайде, не се размотавай. Влизай вътре.
Той отвори вратата на залата и церемониално нахлу, а след него и двамата му другари.
-А, ето къде си бил! - възкликна Скай и разпери ръце радостно. - Трябваш ми за една малка работа.
-Разбира се, разбира се, но първо ще обучавам Аш. Може ли по-късно?
-Естествено, друже. Даже ще те изчакам. Ще ми е интересно.
Младия маг не се зарадва много на новината, че блондина ще го наблюдава, но какво можеше да направи. Самият той като че ли вече беше забравил сопването на новобранеца. Само се приближи до Бишъп и му прошепна:
-Абе, твоя ученик да не би нещо да е....
-Какво?
Той се обърна към него и видя, че Скай се опитва да му покаже със знаци нещо, което не можеше да разбере.
-Говори де?
-Хомо....
Когато чу това Хейз прихна да се смее. Аш? Хомосексуален? Момчето, което търчеше непрестанно след фустите на жените.
-Защо да не си си го харесал? - пошегува се той с красавеца. Онзи се намуси и скръсти ръце уж сърдит, но се усмихна леко ехидно.
-Не....много е цветен за мен. Аз си падам по по-белички, по възможност да не са магове. Примерно некромансъри, какво ще кажеш?
Бишъп стрелна с крайчеца на окото си Скай. Разбра какво намекваше, но не каза нищо. Първо не искаше да се издава пред него защото тогава нещата драстично можеха да се обърнат, второ не искаше Аш да чуе и отново да почне с разпитите.
-Твоите интимни отношения не ме интересуват. Хайде сядай ако ще гледаш и кротувай.
После тръгна към ученика си и повиши тон.
-Днес ще се учим как да умъртвяваме растения. Може да не знаеш, но освен да съживяваме можем и да убиваме растителността. Рядко използваме това умение, защото обичаме да даряваме с живот, но все някога може да се наложи за нещо. Идеята е като вкараш магията си в някое цвете например. - и той му посочи една еднометрова саксия с лимоново дръвче вътре. - вместо да вливаш в него жизнени сокове, да правиш обратното - да ги изсмукваш, отравяш и така то ще увехне за секунди. Опитай.

/Аш, знаеш процедурата. Опиши опита си/

Лека усмивка се прокрадна по лицето ми, когато Скай се приближи до г-н Бишъп.Прошепна му нещо което явно го развесели и учителят ми прихна да се смее.След около минута разбрах какво ще бъде и първото нещо, което трябваше да направя днес.
Учителя ме подкани да използвам магията си, като опитам да направя нещо ново.Трябваше да накарам едно живо растение да изсъхне.

- Е, ще опитам да го направя, но не обещавам нищо - обърнах се към учителя си.
Скоро не бях използвал магията си и се надявах да не бях загубил тренинг.Приближих се до растението което си стоеше кротко в саксията и протегнах ръка към него.Докоснах свежите листа, прокарах пръстите си по малките клони, стъблото ... та чак до края където то опираше в почвата.Приклекнах ниско до саксията и зарових пръсти в почвата, опитвайки се да докосна корените.Тя беше все още влажна и нямах особени проблеми с проникването.Пръстите ми се плъзнаха през нея, проправяйки си път към дълбините на калта.Усетих няколко малки пипълца да се докосват по дланта ми и спрях за миг.Отпуснах длан в пръстта и успокоявайки пулса си, се отпуснах за миг.Насочих мисли към онзи център от съзнанието си, от където обикновено идваше красивата синьо-зелена магия, която даряваше живот, но в момента се опитвах да я накарам да промени действието си.Усетих как мислите ми пътуват по всяка частичка на тялото ми, чувах дори ускореният си пулс как бие в гърдите ми, като тътен на барабан.Движението на енергията из тялото ми отекваше силно в ушите ми, като съскаше заплашително.Ръката ми трепна.От пръстите се изля част от силата която притежавах и бавно започна да действа.След около минута мократа до скоро почва, започна да губи блясъка си, а повърхността и придоби сивкав цвят.Водата се изпаряваше, почвата се напукваше на места, а около стъблото на дръвчето се концентрира с такава сила, че започна да го притиска като с юмрук.

Проследих с поглед малките линийки които се образуваха по набраздената почва и забелязах леко изсъхналото стъбло на дръвчето.В основата си то бе загубило зеленият си цвят, а кората му се бе обелила на места.Продължих нагоре с очи, когато пред погледа ми паднаха две изсъхнали листа.Те се вееха като небесни лодки надолу, падайки върху пръстта.Стояха сгърчени едно до друго, загубили живота си.Примигнах няколко пъти преди да извадя ръка от саксията, след което взех едно от листата внимателно.Поставих го в дланта си като внимавах да не се счупи и го поднесох към устните си.Целунах го на прощаване както се целува мъртвец, а после стиснах здраво юмрука си.Усетих как изхрупа в ръката ми и животът от нея се изпари.Малки листни частици закапаха по земята...