Замъкът на Дрейк

First topic message reminder :

Къщата на Дрейк Туул бе по-особена от другите.Фасадата и беше точно като каменната стена на замък, а от двата края имаше по една пет метрова кула, с пост за наблюдение горе.В къщата се влизаше през малка дървена врата, с голяма ключалка.
Вътре винаги бе топло и уютно, дори и него да го нямаше, огънят тлееше и държеше топлината в стаята.По стените бяха окачени различни видове бойни оръжия - главно мечове който той самият бе изработил.Нямаше животински трофеи, защото нещото което ценеше повече от човешкият живот, това беше живота на малките твари.Би убил човек с радост, но никога няма да окачи главата на благороден елен в къщата си.

Да си кажа честно не очаквах ответен отговор, неочаквах каквото и да е било, защото тези двамата бяха напълно непредсказуеми.Стоях си мирно и чаках, а отговора не закъсня.Ерик взе пръв думата, като скалъпи някакво нескопосано извинение, но все пак бе някакво.За момент не му отвърнах нищо, продължавах да гледам все така сурово, но след като завърши кратката си реч, се усмихнах едвам забележимо просто за да му покажа, че съм му простила.Но нямах и предкста, че след броени минути тази усмивка щеше да бъде наново помрачена.
Сега се изправи Лезандър, като се преближи и клекна пред мен:
-Виж, Арадел. - пое думата този път Лезандър. - Наистина съжаляваме. Има някои пролуки в историята ти, но каквото и да сме скрили, каквото и да сме премълчали е било за твое добро.-започна той.
До тук всичко добре но следващите му думи щяха да ударят психиката ми брутално, като парен влак:
-Беше Силвия.-кратко, но достатъчно, че да настръхна цялата.
Незнаех как да реагирам, просто стоях пребледняла, като платно втурачена в очите му, търсеща с надежда следи от поредна заблуда, но такава нямаше.Това си бе самата истина, която в този момент ми се прииска да не знам.Тя предизвика ураган от смесени чувства и колебания в мен...знаех си, че има нещо гнило в тази кучка.Начина по който ме гледаше, тържествуващо, всеки един нейн поглед показваше малката й победа над мен.
Наистина ако останех след всичко, което вече знам, щяха да настъпят някой генерални промени.Познавах се и знаех, че ще дойде момент, в който нервите ми няма да издържат и ще й издера очите, след което пак ще умра, но след това ще Дойде Дориан и ще навре перхидролената й глава в задника докато не се задуши:
-Ще...ще я убия!-стиснах ядно юмруци аз.

Всяка една нерва е мен бе опъната, като струна и станах като опарена от мястото си.Погледът ми фокусира точно това, което ми трябваше минибарът.Отидох до него и извадих една бутилка с кехлебарен цвят и две чаши.Долях ги до половината, като едната веднага е глътнах на екс и досипах сущото количество.Взех я в ръце:
-Така значи!Въпреки всичко благодаря за откровеността, беше ми от полза да знам.Защо като се събудих никой нищо не ми каза?!Та аз сигурно съм най-голямата слабачка в цялата къща, за какво съм ви?Не, вие двамата не сте толкова виновни, просто в момента съм адски афектирана.Но, наистина , за какво всъшност ви бях?Да губя вашето време да ме обучавате, да пелея нервите ви?Единственото хубаво нещо от цялата тази работа е приятелството ни....но наистина не знам как ще се върна там.

Грабнах чашите и се обърнах към Лезандър:
-Трябваш ми...-казах кратко и застанах на входната врата, като го погледнах.
Той явно ме разбра, защото стана от мястото си и ме последва.Имах нужда да поговоря с него, имах нужда от присъствието му, рамото му и съвета му.Отидохме в градината.

Седнах на една каменна пейка, където бяхме обградени от няколко дръвчета, изрядно подрязани храсти и кепариси.Той се настани до мен и ме погледна, като не каза нищо, чакаше да излея това, което ми бе на душата:
-Наистина не мога да реша.Имам нужда от помощта ти, от един страничен поглед.Не ми се иска да си тръгвам от къщата и да усложнявам до толкова нещата, като инсценирам смъртта си.Но просто незнам как да реагирам, знам, че ще свърша някоя глупост.-облегнах се тежко назад и изохках, забравих , че бе охлузен.
Отпих от чашата си и му подадох неговата.

-Не искам. - отказа й той и постави чашата на земята. Изобщо не му се пиеше в този момент. Чудеше се как да й отговори. Ако зависеше от него, той никога нямаше да си тръгне. Все пак беше пожертвал баща си заради тази кауза. И все пак избора не беше лесен.
-Често правим глупости. Това е поредния пример и колкото и да се успокояваме, че се учим от тях, следващите ни действия показват точно обратното. Хората не се учат от грешките си. Не им е в природата. Сигурен съм, че приятелката ти, която прилича на привидение ще ти каже същото. Но също така съм сигурен, че тя е човек, който не може да се доби за обща цел. За разлика от теб. Не ме разбирай погрешно, благодарен съм й че ти е помогнала, но тя гледа само себе си, или поне почти. Докато ти гледаш мащабно. Ако можеш да помогнеш за някаква промяна, би го направила и с малкото, което умееш. Ти имаш добро сърце, Арадел. Може би точно затова решихме да те върнем от мъртвите. Повярвай не беше лесно, но си заслужаваше. Учиш се бавно, но имаш потенциал.
Той погледна към чашата. Сега можеше да отпие малко. Взе я, глътна няколко пъти и пак я остави на мястото си.
-Ако бях аз, нямаше да си тръгна, ако вярвах в това, което върша.
Лезандър въздъхна:
-Но, ти си си ти. Казах ти още отдавна - можеш да си отидеш по всяко време. Но може и да останеш. Ще си ни полезна, а и малко или много свикнахме с теб. - усмихна се леко накрая.
-Какво ще бъде?

Стоях и го слушах внимателно, като попивах всяка една негова дума.А в тях имаше право, наистина щеше да е доста незряло от моя страна да оставя работата си там недовършена.Ако човек наистина вярва в нещо не бива да се отказяа от него.А аз вярвах, можеше да не вярвам толкова на хората там, но знаех за какво се боря.А когато имаш ясна поставена цел, пътят не е толкова труден.А и нали бях човек с добро сърце според думите му, това ме накара да се изчервя.Докато седяхме на тази пейка и го слушах, едновременно с това се чудех дали луната на Найтмер го прави толкова прекрасен.Лунната светлина предаваше на косата му сребрист цвят и караше погледът му да изпъква....приличаше на някое привидение на нощта, нерелано красиво, греещо със своята уникалност:
-Какво ще бъде?-бе последното, което каза и с него ми напомни темата ни на разговор.
Момент на пауза и му отвърнах:
-Оставам....нали съм добър човек все пак.-добавих шеговите и го сръчках леко.
Той се усмихна по онзи свой загадъчен начин, който караше да чувам сърцето си право в ушите.Бях се захласнала в него докато не се опомних как изглеждам-леко подута и насинена.Моментално извърнах глава:
-Сега пък какво има?-попита той.
-Мммм, женски му работи..пуста суета, просто чак сега се усетих, че не съм в една от най превликателните си форми.Но некротата не си поплюват.-отвърнах му, докато все още бях извърнала глава.
Той се засмя едва доловимо и въздъхна:
-Вие жените изобщо интересувате ли се от нещо друго освен от лика в огледалото?Не ви разбирам...няколко синини и сте способни да не излезете на дневна светлина с дни, като вампири сте.-засмя се Лезо на собствената си шега.-Хайде, обърни, дай да погледна.
-Не!-казах инатливо.
-Няма да ти се моля, де.
Не ми се спореше точно в този момент, затова се подчиних и извърнах глава към него.Той ме хвана за брадичката и започна да я върти оглеждайки щетите:
-Добре са те подредили, сега ще те оправим.
Докато бе нвнал лицето му, усетих как магията попива през кожата ми, топла като лъчите на слънцето и само за миг нямаше и следа от синките.Опипах лицето си с ръце и усетих, че е възвърнало предишната си форма:
-Супер.Сега съм много по-спокойна...ма май трябваше да си ме оставиш така поне докато сме тук за да плаша некромансърите.Хайде да се връщаме при останалите, имам чувството, че не съм виждала До от цяла вечност.
Влязохме отново в замъка и заварихме странна глетка- До седеше на една туборетка , а пред нея Ерик преведен, почти заврян в лицето :
-Ма ти сигурна ли си, че не е пудра, а?Как я поддържаш? Или не, по-добре да не знам.-одръпна се от нея той, а тя просто му изръмжа.

В цялата ситуация, Дрейк се почувства малко изолиран. Стоеше си кротко на един малък стол, подпрял лицето си с длани. Когато Арадел и дружката и влязоха в стаята му се искаше да се избъзика нещо с тях, но мислите му бяха прекъснати от остроумието на Ерик.

-Ма ти сигурна ли си, че не е пудра, а?Как я поддържаш? Или не, по-добре да не знам.

До не му отвърна. Типично за нея му се озъби, готова да скочи и да му разкъса артериите ако се пошегуваше още един път. Туул се засмя. Това момиче наистина го разсмиваше понякога. Дори много често. По някакъв странен начин му напомняше за неговото детство. Когато се промъкваше между ученето и чиракуването за ковач, за онези малки свободни детски мигове, в които се търкаляше безгрижно по земята и истински се забавляваше. Когато беше покрай нея, се чувстваше по онзи красив начин. Невинно, по детски щастлив. Може би и за това бе понякога толкова глуповато влюбен, въпреки да не го показва.
Той стана от мястото си, като се приближи от едната страна на До и Ерик. Наведе се на нивото на мъжа, колкото да може да го погледне в очите и му се усмихна.

- Ти сериозно ли? Тц-тц-тц...
Обърна се към До и я помилва по лицето, докато тя все още се зъбеше на магчето. Наведе се и неочаквано за повечето, да не кажем за всички в стаята, прояви голяма доза нежност към нея. Целуна я по бузата леко, като се стараеше да не притиска лицето си силно към нея.

- Това е най-нежната кожа която съм целувал.
Може би всички биха извикали в момента "о, колко банално" или нещо подобно. Ала в този момент, Дрейк се чувстваше щастлив. Въпреки че не му бе присъщо да показва нежната си страна, онова детско чувство на щастие, туптеше в момента у него. А и искаше да покаже на малкия лигав маг, колко уважава До.

Това ми дойде като изневиделица, честно. Смисъл, вярно че обичах Дрейк да ме изненадва с такива малки жестове, макар че все още не съм им свикнала напълно, но просто го правеше толкова рядко, че винаги се учудвах. Ако трябва да съм честна не знаех какво точно изпитва гладиатора към мен. Физическо привличане, по скоро приятелство или любов. Наистина не знаех и никога до сега не го бях питала. Едва ли щях да го направя скоро.
Но нямахме много време да се гледаме в очите, защото Арадел и Лезондър се бяха върнали в къщата и явно си бяха оправили отношенията. Сега тя изглеждаше спокойна, а синините и раните й липсваха. Наистина не знаех какво намира в него. Беше хубав, да, но много изнежен, точно като Тес, но магове, какво да ги правиш, те всичките си бяха такива.
Станах от стола и огледах присъстващите.
-Предлагам да хапнем нещо. Сигурно сте уморени и умирате от глад. Дрейк, ела да ми помогнеш да направим нещо.
Двамата се отдалечихме в кухненската част и почнах да преравям шкафовете за продукти, а през това време бях дала възможност на Ари напълно да се изясни с момчетата. Обърнах се към него и го изгледах централно в лицето.
-Това наистина беше изненада.
И го целунах, като пак се отдръпнах и се заех да правя салата. Опитвах се да избягвам нежностите. Не бяха в наш стил, а и не исках да го карам да се държи като хлътнал глупак, знаех че не харесва такива неща. Както казах никой не знаеше точно какви са ни отношенията. Може би това си бе една добра тактика, така или иначе.

О, да! Това наистина си беше изненада!
Туул застина за момент, като посечен от огромно оръжие. Не знаеше да каже ли нещо или просто да си замълчи. Явно между тях имаше нещо истинско или поне така той си обясняваше отношенията си с До. Нито беше първата жена в живота му, нито за първи път го целуваха така, но този път бе различно. От момента в който тя се появи в Оръжейницата, той разбра че има нещо в нея. Нещо малко, затънтено и скрито в душата и, което искаше да излезе. Да бъде пуснато на свобода и да отлети. Е, в този момент той видя частичка от него. Като протегната ръка от дълбините на душата и, Дориан изтръгна капчица нежност и дръзна да го целуне. Тя! Онази малката която влачеше кървавият труп на момчето през целият Найтмер, за да го достави в Оръжейницата. Онова сприхаво малко момиче което дойде в големите градове, незнайно от къде. Никой не я познаваше, а тези които дръзнеха да се допрат до нея, виждаха само студената и коравосърдечната и част.
Дрейк витаеше на малкият си въображаем облак от мечти и се бе загледал в отсрещната стена. Леката усмивка отново проблясваше по лицето му, а очите му отразяваха слънчевата светлина.

- Хей! Няма ли да ми помогнеш? - скара му се некромансърката, прекъсвайки малката му идилия.
- А,а да! Извинявай.
Ковача се захвана с измайсторяването на вкусна храна. Е, колко вкусна е тя, щяха да разберат чак на масата. Сръчните му и силни ръце развъртяха един голям нож, след което наряза в една купа различни зеленчуци. Не, нямаше да прави и той салата, напротив. След като ги приготви, посоли ги леко и ги хвърли върху скарата. Остави ги да се запекат до толкова, че ароматът им да се разнесе из стаята. След скарата последваха и няколко здрави пържоли и порция яйца за мъжете. Е, и за жените имаше, но в по-малки порции. Докато Дрейк вършеше работата си, До напълни една голяма купа с плодове и я поднесе към масата. След десетина минути двамата ни готвачи бяха приготвили всичко и започнаха да изнасят храната. Вкусният аромат на печено месо премесено със зеленчуците на скара, дразнеше рецепторите на гостите. Дрейк се усмихна доволен, поднасяйки и последната порция храна, пред вече седналата некромансърка. Наведе се към нея, но този път не я целуна. Допря глава в нейната от единия край и тихо и прошепна на ухо, така че никой друг да не разбере.

- Искаш ли след хапването, да им направим изненада? Мислех си за една игра в тренировъчната зала, на втория етаж.

Всъщност, идеята може би не беше никак зле. Оставаше другите да се съгласят, но най-вече Дориан, защото тя щеше да е нещо като организатора. Знаеше всяко тайно кътче и вече бе изпитала силите си срещу тренировъчните машини...

Дрейк се приближи до мен и ми прошепна:
- Искаш ли след хапването, да им направим изненада? Мислех си за една игра в тренировъчната зала, на втория етаж.
Изгледах го с крайчеца на черните си очи. Втория етаж? Може би наистина не е лоша идея. Вторият етаж се състоеше от тренировъчна зала. Може би щях да видя до колко тези бунтовници са обучили малката ми приятелка и дали си е заслужавало да зареже гилдията заради тях. Ако не можеха да се справят, значи не ставаха за никакви бойци, с което толкова се гордееха.
Кимнах му в знак на съгласие, интересно ми е какво ли е намислил по-точно.
-Хайде, не се стеснявайте. - обърнах се към останалите. - Храната тук е каквато е навсякъде, уверявам ви, че не е отровна. - пошегувах се, като видях как Ерик боцка месото с вилицата си, все едно е от заразена с чума сърна.
Накрая се престрашиха и почнаха да се хранят.
-Как се чувстваш след като си възвърна спомените? - попитах Ари. - Някакви странични ефекти или проблеми?
Аз поне имах. Болката в главата ми не беше отминала напълно, но какво да се прави - не можех да я оставя в такова неведение. Знам колко ужасно е да не знаеш кой или какво си. За жалост на мен нямаше кой да ми обясни, но поне тя си спомни от къде идва. Заслужаваше си мъчението.

Стояхме в трапезарията аз, Ерик и Лезандър.Неловкото мълчание се бе изпарило и сега всеки, най-вече Матюс се бе отдл да разглежда помещението.Не бе от стандартните домове , в които бяхме влизали.Явно си личеше почерка, че е обитавано от некромансър и гладиатор, различните оръжия висящи по стената, както и дебелите книги с различни заклинания и рецепти по лавиците.Докато До и нейният приятел приготвяха нещо за хапване, Ерик не можа да се сдържи:
-Добре, всичко съм виждал...но обясни ми Ари, защо точно тя?!Какъв е този култ от теб към неживата природа?

Засмях се на приятеля си или най-вече на детинското недоумение в погледа му:
-Мога да те попитам същото за приятелството ти с този белокос елемент.Как да ти кажа във всяка една връзка от този тип е много важно допълването.А тя ме допълва, притежава качества, които нямам и на които се възхищавам...и като във всяка една връзка намесени чувства , е сложно за обяснение.Думите не са достатъчни да опишат и нарисуват нещо подобно...

В този момент двамата ни приятели влязоха с отрупан подност от плодове, месо и яйца.Миришеше наистина апетитно и това накара стомаха ми да закъркори.Когато вече се бяхме настанили и всеки хищно поглъщаше порцията си Дориан попита:
-Как се чувстваш след като си възвърна спомените?Някакви странични ефекти или проблеми?
-Нищо друго освен една доловимо главоболие, което ако не му обръщам внимание ще отмине.Вече не съм ядосана, защото намерих отговор на въпросите си.Преди когато не помнех нищо и никой, бях тормозена от едно безпокойство, постоянно напрежение в стомаха ми...но сега благодарение на теб съм спокойна.За пръв път от доста време съм наясно със себе си и с целите си.Благодаря ти!-и й се усмихнах топло.
Тя ми отвърна със същата усмивка.Нахранихме се и след като всеки реанимираше от солидното количество погълната храна, До се изправи и потърка ръце:
-Какво ще кажете да се пораздвижим малко?
Всички кимнахме одобрително и тя тръгна към стълбището, което водеше незнайно къде.
-Хайде, последвайте ме.
Въведоха ни в помещемие, което накара Ерик да зяпне, явно това му дойде в повече.На мен лично ми приличаше на място за мъчение, но явно бе стая за тренировки:
-Ако смея да попитам какво точно ще правим тук?-попитах.

Дрейк стоеше в началото на стаята, като предвидливо бе оставил всички да нахлуят вътре. Дориан стоеше най-отпред, зад нея не по-малко смелата Арадел, а зад нея и двамата мъже. Всички се бяха скупчили в малък кръг и се въртяха около себе си. Разглеждаха с любопитство всички тренировъчни принадлежности които се виждаха в стаята, ала не подозираха за едно - това което знаеха само Дориан и Дрейк. А именно, тайните ръчки които се намираха в процепа до вратата. Именно тях търсеше и ковача. Още преди да отговори на Арадел, той скришом бе пъхнал ръка в дупката, като опипваше скритите лостове с пръстите си. Броеше ги един след друг и в главата си описваше всичко, което можеше да стане, ако дръпне някой от тях.
Пръстите му се вкопчиха в единият метален прът и леко си играеха с върха му. Накрая той го дръпна рязко надолу, като се чу изскърцване. Усмивката отново пробягна по лицето му, предвкусвайки малката победа която може би ги очакваше. От тавана на помещението, се дочу суркане, което не бе типично за такава стая. Изобщо не бе типично дори за един..таван! Няколко каменни зида паднаха право пред краката на новодошлите гости и се разтрошиха на малки парченца. В този момент, иззад тях идващ от тавана се залюля около двадесет килограмов чувал, окачен на дебело въже. Спусна се от образувалата се дупка и се насочи направо към групичката хора. Най-първо щеше да се стовари върху Дориан, която стоеше на пътя му. Дрейк направи едно бързо движение, дърпайки няколко други по-малки лоста, правейки комбинация от действия, която щеше да последва в стаята. След това се спусна напред и още докато чувала прелиташе от тавана към некромансърката, той я избута напред към отсрещната стена, претъркулвайки я. Застана на нейното място с изправена ръка нагоре, стискайки малкият кинжал който му бе подарък. Чувала премина точно през мястото на което той държеше ръката си, докосвайки леко острието. Дъното му се разцепи на две и брашненият прах който бе вътре, започна да се сипе по пода, оставяйки бяла следа. Докато чувала все още се клатеше във въздуха, по пода се образуваше дебела линия, разделяйки маговете от Дрейк и Дориан.
Изпод краката на всички, пода леко се разтресе. От двата края на стаята започнаха да пропадат каменни плочи, които бяха част от пода. Хлътваха в земята поглъщайки бялата линия която ги разделяше, а в дупките остри като бръсначи стоманени остриета, раздробяваха камъните на прах.
Линията намаляваше все повече и повече, докато почти не погълна и собственика на Замъка. Когато малката пропаст почти стигна до него, той се отмести няколко крачки назад. Докато го правеше, умело въртеше малкият кинжал в ръката си, като бойна шпага. Явно бе овладял острието доста бързо, щом се справи така с лекота. Няма и секунда и преди всички камъни между тях да пропаднат, Дрейк се провикна към компанията от магове :

- Ще се защитаваме, по отбори!
Сиреч, той щеше да е в отбор с Дориан, а Арадел имаше своите верни магове. Е, вярно че те бяха трима, но преимуществото на Дрейк бе, че заедно с До вече са били в тази стая. Малко или много тя знаеше от къде може да бъде атакувана, но новата комбинация от лостове която задейства той, щеше да създаде проблеми на всички.
Нямаха време, в което да се подготвят или да съставят планове. Докато Дрейк се опита да подаде ръка на некромансърката за да се изправи, следващият капан вече бе задействан. Нещо старо и познато, което някой хора вече бяха виждали. От стената която се намираше зад гърба на участниците, се отвори процеп. През него се издаде дебела стоманена верига, която се строполи на пода. Единият и край се подаваше от процепа, а другия бе там, от където започна да пропада пода. Точно там, имаше голяма макара която започна да се навива. Веригата се изпъна като стрела и започна да се навива секунда след секунда. От процепа на стената, се появиха новите препятствия. Едно след друго, се появиха две тренировъчни чучела. От онези дървени колони, които като бодлите на роза, имаха "ръце" по целият си ствол. Те бяха предназначени за сухите тренировки на гладиаторите, когато трябваше да тренират бързите си удари. Но в този момент, от навиването на веригата, двете чучела не се движеха свободно, ами се и въртяха. Така щяха да бъдат по-трудни за улучване, камо ли някой да ги спре. Те се насочваха право към Арадел и компанията и, като щяха да бъдат първото им изпитание.
Дрейк и Дориан вече бяха преминали през това, за туй, стояха кротко от другия край на линията и наблюдаваха какво ще се случи...

В детството, когато някой кажеше "нека поиграем", винаги се имаше предвид, криеница, гоненица..игра на карти или Черен Петър може би...Но когато във въпросната "игра" е замесено името на Дориан, ставаше дума за нещо извратено , свършващо със счупени крайници или нечия смърт.И въпреки интуицията ми правилно да подсказваше, че следва нещо такова, аз се оставих да бъдем въведени в помещение приличащо по-скоро на огромна стая за мъчения, отколкото на игрална зала.Още не разучили мястото, чувството ни за самосъхранение, на мен, Лезандър и Ерик ни накара да стоим скупчени по средата на помещението и трескаво да се оглеждаме за летящи остри предмети...а те не закъсняха.Подът се разтресе, от тавана започнаха да падат парчета мазилка и така се образува една доста широка пукнатина между нас и домакините.Това не беше всичко, от стените, тавана ,а и от някой места на пода, започнаха да изкачат уродливи кукли, подобни на онези които пазят нивите.

Щом искаха щяхме да играем по техните правила.Когато огледах внимателно мишените, прецених, че само магия няма да ни е достатъчна.Някой не бяха направени от земни материали, а от чиста стомана.Чевръстата ми приятелка обаче не си поплюваше и вече бе призовала магията си, която се изтръгна от тялото й под формата на черен дим, който се просмука в безжизненото тяло на куклата у тя се пръсна на хиляди парченца.Това бе знак, че и ние трябва да запретваме ръкави.На стената в ляво от мен бяха окачени различни видове оръжия.Претърколих се и направих две кълба стигайки до нея, по този начин избегнах ронещата се мазилка и атаката на куклите.Нямах време да се мая в избора си, грабнах един масивен меч от бронз и го подхвърлих на Лезо, за Ерик избрах боздуган, а за себе си камшик направен от някаква много гъвкава сплав, но определено не беше кожен и едно желязно копие.

Претърколих се отново до тях и се залових за работа.Замахнах с камшика към едно от чучолата и го придърпах към себе си, забих острия връх на копието в тила му и разчлених грозната му глава.В този момент от една от стените, право към главата ми се зададе огромна месингова топка, окачена на дебела верига, извих тялото си назад под формата на мост, за да избегна евентуалния удар, мина буквално на сантиметри от мен.Когато погледнах към двамата мъже , видях ,че здраво са се заловили за работа.Лезандър чрез своята илюзия , бе образувал около себе си защитно поле и с помощта на магията си довършваше една от куклите, Ерик му пазеше гърба, като разчленяваше всичко доближило се до тях.С периферията на окото си забелязах, че една кукла , въоръжена с остри шипове се задава към тях и вече бе пробила бронята на графа.В главата си вече имах съчинен план, изчаках само грамадната топка отново да се доближи.Застанах в бойна стойка с разкрачени крака и ръце, готова да скоча в правилния момент.Когато бе на точното разстояние от мен се хвърлих върху нея и впих ноктите си, като котка.Започнах да драпам нагоре за да се хавана за веригата, когато успях се изправих в цял ръст , призовах силите си и от ръцете ми се заусукваха лиани, които се стрелнаха към Лезо и Ерик, невиждащо приближаващата ги опасност-куклата с шипове.Лианите ги избутаха на земята, като ги накара да залегнат пред изненадващата й атака.

Когато топчето се залюля тромаво в посоката към нея, бях готова и аз да атакувам.Чрез магията си накарах тялото й да завибрира, сякаш в него се бореха хиляди демони, след което не издържа на напрежението и се пръсна на хиляди малки трески, но достатъчно дебели и заострени, че да ги използвам, като оръжие.Под моята воля и команда ги насочих към една мишена , направена изцяло от стомана, малките дървени войни се забиха по местата където жичките й бяга оголени и така развалиха механизма й.Друга кукла вече се бе насочила към мен, скочих от топчето, като се превъртях във въздуха и паднах на краката си точно пред момчетата.Чрез телекинезата си, вдигнах едно солидно парче мазилка от земята и го запратих към нея .
Последваха още много атаки и много ответни удари, някои от куклите дори успяха да ме одраскат, но твърдо решена да не бъда вече момиченцето хленчещо в ъгъла, се борех със зъби и нокти за да покажа, че когато пожелая мога да отстоявам своето.

Дориан стоеше безучастно отстрани и наблюдаваше малкото страдание на приятелката си, усмихвайки се доволно. Ала, не знаеше че Дрейк и бе скроил номер. В мига в който Арадел повали и последната кукла, един от лостовете който бе натиснал гладиатора, активира новото препятствие. Иззад двамата влюбени се отвори пролука в стената, непосредствено до пода. Широчината и бе около метър, а височината около двадесетина сантиметра - достатъчно следващото оръжие да излезе от там. Дрейк бе подготвен за тази ситуация и предвидливо се бе отдръпнал в страни.
За няма и секунда, вграденият механизъм в стената се завъртя и задвижи няколко механични лоста. Те един след друг се заудряха, задвижвайки голямо метално колело, лежащо до пода. То бе вградено в стената която умело го прикриваше от очите на играчите. По ръба на метала, бяха приковани четири дълги около метър прътове, които свободно започнаха да излизат един след друг през процепа. От бързото завъртане на колелото, първият прът удари задната част на краката на Дориан или по-точно - зад глезените. Удара бе толкова силен, че не и даде право дори да залитне, а направо я строполи по гръб на земята. Чу се изохкване от изненада, което привлече вниманието на другите които присъстваха в стаята. Е, Дрейк вече знаеше за какво става дума, но си даде вид на изненадан :

- Свети Дантес! До, внимавай! Не повдигай глава!
Дървените прътове се движеха един след друг, точно на няколко сантиметра по очите и. От силното въртене се създаваше вихър, от който леко косите и се поклащаха по земята. Дориан нямаше много свободно пространство за да се измъкне, тъй че трябваше да разчита на опита си.

Наблюдавах как приятелката ми преминава през различните препятствия доста подготвено психически и физически. Справяше се наистина добре и даже за миг не измрънка, че е одрала или натъртила така скъпоценната си кожа. Скачаше, нападаше и се извърташе с професионални умения. Незабелязано усмивка се беше появила на лицето ми.
-Доста си напреднала, нали? - казах на себе си докато я гледах. Не бих си го признала на глас, но се почувствах горда с нея.
Когато и последните машини бяха победени от отбора й се захласнах да й се любувам и не усетих кога зад гърба ми беше излезнало нещо дървено, нещо въртящо се, нещо, което ме повали. Паднах на земята и погледнах нагоре. Над лицето ми с огромна скорост преминаваха дървени прътове. Приличаше на мелница, но с много по-дълги крайници.
-Свети Дантес! До, внимавай! Не повдигай глава!
-Тц... - измънках недоволно. - Глупав Дрейк, опитваш се да ме убиеш ли? - изкрещях на партньора си. -НЕПРОСТИМО!!!!
От челото ми излизаха черни вълнообразни димки. Щях да му го върна. Опита се да нарани сладката ми Ари, а сега и мен. Ще умре!
Ерик се стресна от изражението ми и скърши ръце.
-Тя ме плаши.
-Млъкни проклет маг! - извиках и на него и се съсредоточих върху себе си. Само няколко милиметра по-високо и главата ми щеше да е премазана от въртящите се прътове. -Мисли, До, мисли.
Почнах да преценявам ситуацията. Прътовете се деляха на пет сантиметра разстояние един от друг. Трябваше да спра механизма, с лазене нямаше да стане без да се повдигна поне малко. Обърнах се към металното колело и свих очи, за да видя болтчета, ръчки или каквото и да е. Нямаше такива, беше гладко. Добре, тогава да използваме магия. Протегнах ръка по земята с насочени пръсти към колелото. Концентрирах се и привиках телекинезата си. Тя се процеди през кожата ми и заизлиза на талази, придвижвайки се по пода, право към целта. Стигна до механизма и обгърна същината му. Концентрирах се още повече. Беше трудно, защото машината постоянно се движеше. Трябваше ми голяма стабилност, за да го накарам да се застопори. Когато усетих, че енергията ми е прилепнала напълно върху метала почнах силово да го натискам, така че да забави ход. Отне около минута "игра" докато колелото малко по малко почна да намаля скоростта си. Когато вече прътовете не се движеха толкова бързо, не разрошваха косата ми и не образуваха центрофуга, реших да действам. Изчаках един, два, три да направят кръга си и светкавично повдигнах ръка. Стопирах четвъртия, който попадна в дланта ми.
-Ъъъъ... - ръмжах, заради натиска. Не беше достатъчно само да го задържам с проста физика, затова отново напълних крайника си с магия. Добре де ако трябва да съм честна бях ядосана, бях направо бясна и малко се отплеснах. Изпуснах повече отколкото трябваше и изведнъж за мое и за останалите учудване, дървото се пръсна в ръката ми. После хванах с двете си ръце още два пръта и полудяло изревах, вдигайки ги нагоре, поради което се счупиха.
Гледката беше доста смешна погледната от страни. Аз на земята, чупех едно след друго дървени пръчки, с отворена уста, заострени зъби и беснеех като смахната.
-Ааааааааааааааа.......... - изправих се рязко, а от мен навсякъде хвърчаха дървени стърготини и части. Когато обезобразих коловете се затичах към самото колело. Хванах го в сърцевината му и в целият този поток на енергия го изкорених от стената. Вдигнах го като щанга високо във въздуха, все така разярена и се обърнах към другите. Засилих се и го хвърлих към стъписания Дрейк.
-На тиииииииииииииииииии............ - изкрещях докато го замервах. Колелото полетя право към него. В последната секунда се превъртя в странично колело по пода и избегна атаката. Метала се стовари на земята и направи дупка.
Ерик се беше скрил зад гърба на Арадел.
-Луда е, луда ви казвам.
Стоях така изправена със стиснат юмрук пред лицето.
-Още искаш ли? Ощеее? Ощеее? - крещях на гладиатора, а той махаше с ръце енергично и стреснато.
Само след секунда нещо се пречупи в мен, махнах юмрука си, като сложих дланта на кръста си, направих чупка, засмях се, а с другата си ръка, преметнах един кичур от косата си назад.
-И ето така се прави. Нали Ари?
Тя се усмихна от внезапната промяна и дотича при мен. Спогледахме се, усмихнахме се кокетно като малки момичета и си плеснахме дланите високо като поздрав.
-Йееййй, най-добрите сме!!!!
-Ти го каза сестро.
Хванахме се през рамо и тръгнахме към изхода.
-Да ги оставим тея.
Стигайки до вратата и двете се обърнахме, а израженията ни бяха като на умопобъркани и опасни престъпници.
-Оправете си кашата. - каза Арадел.
-Аааа.... - съгласих се с нея. После се засмяхме отново и излезнахме, отивайки на долния етаж.
Мъжете огледаха щетите, които бяха доста и от мен и от магьосницата, после се спогледаха.
-Лезо....
-Кажи.
-Сега и двете ме плашат.
-Ерик, жените винаги са плашещи.
-Ъх.... - въздъхна Туул.

Докато момчетата слисано се почесваха насред цялата бъркотия, ние с До вече бяхме на стълбите.Бях я прегърнала през рамо и за части от секундата се взрях в лицето й...леката усмивка изписваща лицето й, косата която ефирно се развяваше при всяка нейна стъпка и тогава ме осени мисълта, че семейството не е само определена подредба на кръвните ти телца...семейството са онези хора или онзи човек, който ги сгрява и ги кара да препускат диво.Тя беше този човек за мен и точно в този момент усетих онази топлота в гърдите.Спрях се за секунда и я прегърнах здраво:
-Ъхххх, Ариии, мило....станала си любвеобилна като чихуахуа.
-Ето защо те обичам!Добрее, спирам , знам, че това не е по твоята част..
-Какво искаш да правим сега?-попита До.
Вече бяхме в просторната всекидневна и аз започнах да се оглеждам замислено.Първоначално погледът ми се заби в дървеното барче:
-Ако не се лъжа...-започнах аз, като бавно се приближавах към барчето.-Тук се крият едни стари наши приятелии.
Отворих го рязко и се оказах права, беше пълен с различни видове бутилки- уиски, афтършок, водка, бейлис и пр.Хищна усмивка озари лицето ми, но като за начало се пресегнах към една бутилка с бяло вино:
-Ако не ме лъже паметта, още не сме отпразнували дългоочакваната си среща, а този малък приятел тук отчаяно иска да ни прави компания.Не го ли чуваш как плаче жаааално?-направих тъжна муцунка и го долепих до главата си.-Нека го избавим от мъките.
-Всички сте луди..-отвърна тя и се плесна по челото.-Къде викаш е тирбушонът?
-Така те искам!
Отворихме бутилката , наляхме го в красиви кристални чаши и се настанихме на удобният диван.Започнах да й разправям всичко, след което последва и нейната история и когато вече бяхме разнищели и най-малката подробност, бутилката се търкаляше в краката ни.Сериозните истории вече бяха заменени от необуздан смях:
-А ти представяш ли си Дрейк с една от онези полички от листа, танцуващ хула-хула.- едва изрекох аз и се сподавих отново.
До риташе с крака във въздуха и се кискаше, като се пое въздух продължи:
-Да..и Лезо и Ерик отзад с малки китари пеят "ууууууха"...
Пространството кънтеше от смеховете ни, тогава реших, че вече не ме свърта на едно място и се изправих:
-Хайде да правим нещо, не ме свърта вече.-започнах да снова наляво-надясно и отворих един произволен шкаф.Вътре нещо ми грабна вниманието.Извадих един голям, бял плащ на големи, цветни кръгове:
-Тази игра е супер забавна!Хайде ставай, време е да се разкършим.
Да, това беше Туистър.Преди да започнем си наляхме по един шот за отскок и завъртяхме стрелката.Падахме, ставахме, оплитахме се в най-различни форми и всичко това придружено с голяма доза смях.Когато вече бяхме в поза от която нямаше измъкване, неочаквано на прага на вратата стояха три чифта смаяни очи.

И двете бяхме подпийнали и двете бяхме пластични. А когато си пиян мислиш, че можеш да се провреш през всичко. Ето как без изобщо да се усетим се озовахме във въпросната поза - аз бях направила мост, главата ми беше забита в земята, а едната ми ръка обгръщаше гърлото на Арадел. Тя на свой ред, се беше провряла под мен, едната й подметка се забиваше в кракът ми, а дясната й ръка натискаше гръдният ми кош.
Изведнъж като, че ли всичко утихна. Русокосата гледаше напред леко смутено. Аз също погледнах както си бях с главата надолу и видях мъжете, наредени като антикварни епруветки с изцъклени очи.
-Йо. - бе единственото, което успях да кажа преди и двете да се строполим върху бялото платно, след което прихнахме да се смеем.
-Йош. - скокнах на крака и с криволичещи стъпки отидох до тях. Застанах точно пред Дрейк и му се умилих.
-Хохоооо, не знаех, че имаш такива игри в къщата. За специални случаи ли ги пазиш?
Той се сепна и ме изгледа шашнато.
-Май някой не я е виждал пияна до сега. - прошушна весело на белокосия Ерик.
-Млъквай, тъпа чихуахуааа... - без да се обръщам към него, юмрукът ми се стовари под брадичката му и той полетя на метър като падна по задник.
-Аууу....защо да съм чихуахуа?
Стрелнах го с края на очите си и той изтръпна.
-Да, да, чихуахуа съм. Чихуахуа съм.
Погледнах към ковача и пак се ухилих.
-Хихиииии.....

- Много смешно! - констатира Дрейк и влезе направо в стаята. - Миришеш не само на бъчва, ами и приличаш на такава. Е, виж се! Разчорлена, раздърпана и ... играеща тези безумни игри. Свети Дантес!
Имаше нещо свято в този ковач. Толкова много пъти повтаряше името на Създателя, че човек можеше да си помисли, че са близки приятели. Добре че не беше! Ако бе така, той щеше да се появи в този миг сред тях и най-вероятно щеше да накаже някой за греховете му. Или по-скоро, да се присъедини към него и да съгрешат заедно. Все пак Дантес не беше някой лигльо, облечен в бяло перде, стараещ се да се хареса на всички. Ако някой го харесваше - това би било достатъчно живота му да продължи мирно. Но говориш ли против Него, знай че няма да видиш светлинка в тунела. Никога!
Ковача събра платното, сви го на топка и го пъхна отново на мястото, от което бе извадено.

- Дори не помня от кога това нещо е тук. И за това ли избягахте от тренировъчната зала? Искахте да се напием? А Дориан?
Въпросите му валяха един след друг, към вече пияната некромансърка. А тя, се хилеше насреща му, като същевременно с това, се опитваше да осмисли последните му изречения.

- Значи няма да получа отговор. Добре-е. Щом искате да се пие, добре - нека пием!
Дрейк отиде до малкия бар в който складираше алкохола си и извади една интересно изглеждаща бутилка, която имаше формата на монах, който е кръстосал ръцете си една в друга. Течността вътре беше бледа, приличаща на уиски. Но, никак не беше това. Бутилката бе пълна до горе със сладникав ликьор, от който дори Боговете можеха да се опиянят. Дрейк си намери удобно място на един стол и се настани удобно. Отвори прясно изкараната бутилка от шкафа, навдигна я и отпи една голяма глътка. Изсумтя жадно и след това я хвърли, право в ръцете на Ерик.

- Хайде мъжки, ти си! Щом мадамите мислят че могат да пият по-добре, от колкото да се бият, нека да се пробват!
Бутилката стоеше в ръцете на Ерик, чийто ред бе в момента. Да реши дали да играе новата игра и да се напие "до козирката" или да се оттегли като страхливец.

Дрейк се държеше като някой голям баща и ме хокаше. И какво беше всичко това с Дантес? Та той е гладиатор, не би трябвало да използва името на нашият бог, а това на сестра му. Не разбирах. Ама продължаваше да ме хока. Изражението ми стана плачебно, като на дете, на което са му откраднали близалката. Е, не ми беше тъжно, просто бях пияна. Отидох до Арадел и тупнах челото си върху нейното рамо.
-Той....ми се скара.... - измънках. Наистина бях лигава като се напия или беснеех, зависи от ситуацията. После повдигнах главата си към нея и я изгледах с огромни насълзени, светещи очи.
-Ти ме обичаш когато съм пияна, налииииии????
Блондинката, която също беше на градус ми се усмихна миловидно и положи длан на косата ми като я разроши като на домашен любимец.
-Разбира се. Всички в Маджестик те обичаме като си пияна. И Тес и Бишъп и Ска....
-Иииицццц.... - изпиуках и запуших устата й с ръка. -Хехехеее.... - после се доближих до нея и й прошушнах. -Май не е добра идея да споменаваш това име тук.
Тя ме изгледа въпросително, а аз само кимнах към домакина, който дочул приказките й, сега ни гледаше изпод вежди.
-Ъх, да...май си права.
През това време проклетия маг вече пиеше повторна глътка. Отидох до него и му грабнах бутилката в момента, в който я повдигаше за пореден път.
-Дай ми я.
Лапнах дулото и я навдигнах, като погълнах близо петдесет грама от течността. Беше сладникава и силна. После я подадох на дружката си. Беше нейн ред.
Лезандър последва примера на Дрейк, който явно му допадаше и седна в близост до него. Почнаха да обсъждат нещо, един бог знае какво, а ние с Ари се наливахме.

Единствено клетия Ерик, стоеше безучастен в цялата ситуация. Държейки в ръце подхвърлената му от Дрейк бутилка, чудещ се на къде да поеме. Противно на очакванията, той навдигна шишето и последва примера на останалите. Пресушаваше глътка след глътка от мекият ликьор, който му се услаждаше.

- M-m, вкусно! - каза на себе си и продължи да отпива от шишето.
Огледа стаята и присъстващите в нея. Дориан и Арадел се бяха отделили от другите и се наливаха порядъчно, като се търкаляха по земята от смях. В другия край, пък Дрейк и Лезо обсъждаха ожесточено някакви неща, като си размахваха ръце пред лицата. Явно спора им бе доста ожесточен, защото почти бяха забравили за алкохола. Само Дрейк понякога извръщаше ръка зад себе си, грабваше една бутилка уиски която бе оставил наблизо. Отпиваше една голяма глътка и още непреглътнал, продължаваше да крещи в лицето на Лезо :

- Ама ти не ми обяснявай на мен, за колко време се ковяло желязото! Ти кога си правил меч? А? Може би в детската градина? Я виж тези две ръце! Всичко това са белези от години труд и знания!

- Пфф, перковци!
И бутилката в ръката на Ерик, отново се навдигна. Той опита да отпие, но тя бе празна. Явно меката течност му се бе харесала толкова, че я изпи за няколко минути. Лицето му посърна, а устните му се изкривиха в тъжно изражение. Младежа се завъртя около себе си, търсейки място където да изхвърли празната бутилка. Но премреженият му поглед, съчетан с замъгленият ум, видяха само прозореца. Той замахна назад с ръка и с все сила, запрати бутилката през него. После, просто тъжно извика на всеослушание :

- Уа-а, свърши ми пиенето-о!
Дрейк се стресна, от внезапният вик на Ерик. Обърна се и видя съкрушената му физиономия.
- Ей, пичага. Какво ти има?
Ерик го погледна, намуси се още повече и му отвърна:
- Аз съм едно много тъжно пиленце...
"-Пиленце?! Какво му става на този?" - бяха мислите на ковача. Но въпреки първоначалната изненада, се усети навреме. Явно някой се бе натряскал първи. Ковача стана от мястото си, отиде до Ерик и го подхвана под ръка. Помогна му да седне без да се пребие по пътя и го попита:
- Къде отиде бутилката, Ерик?
- Няма я.
- Как така я няма? Къде е?
Ръката на мъжа посочи към прозореца.
Дрейк скочи и се затича. Въпреки че алкохола и на него малко му бе повлиял. Погледна през парапета, ала нищо! Абсолютно не се виждаше в непрогледната тъмнина.
- Мамка му! - изруга собственика на замъка.
- Какво има? - включи се Лезо.
- Забрави! Беше ми ценна...
Дрейк пообикаля още малко нервно из стаята и се приближи до двете настанили се на земята девойки.
- Дами, до къде стигнахте? Или може би ще избягате пак? - попита ги и двете едновременно, чудейки се коя от коя е по-пияна.

–И ти разправям, онази Хелга не си поплюва.А като я видях с моите дрехи, предтставяш ли си?С МОИТЕ ДРЕХИ!!Този трол, ампутиран от всякакъв моден вкус успя да обремени психиката ми за години...-жалвах се аз пред приятелката ми, като си подавахме бутилката.
-И тии...просто я остави жива?!Ей така? Смърт!!
И двете се закискахме на женската злоба, която ни бе обхванала.В този момент Дрейк се приближи до нас:
- Дами, до къде стигнахте? Или може би ще избягате пак? -попита той.
Лицата ни помръкнаха в тъпа физиономия породена от още по-тъпия въпрос:
-Подценяваш ли ни, глупав Дрейк?!До, гаджето ти току що ни обиди на на НЕалкохолици, усещаш ли?
-Гоооооляяяма грешка!!
Грабнах възглавницата изпод дупето си и пернах красивото лице на ковача с нея.Около нас започнаха да хвърчат малки перца.Тоагава двете с До ококорихме очи:
-Възглавницата е пълна с малки пиленцааааа...-прошепнах измумено аз.
-Мъртви пиленцаааа...допълни ме синекоската.
-Еееей, аз съм единственото пиленце тук.-повдигна глава от дивана очевидно пияния Ерик, но никой не му обърна внимание.-Сега вече съм и невидимо пиленце.-промърмори той и отново изпадна в пиянска дрямка.
Не бях точно пияна, но не бях и особено трезва, но леко ядосаното лице на Дрейк определено не бе алкохолно видение:
-Виждаш ми се малко разтроен.-започнах замислено аз.-Знаеш ли, че зеленината в такива моменти върши чудеса?
Още не бях завършила думите си и вече бях впуснала магията си в действие, тя попи пода под нас.Нагласих желаната картина в съзнанието си и след малко тя се материализира измежду нас.Лалета , тучна и зелена трева и иглики щастливо поклащаха чашки...малка градинка бе изникнала по средата на трапезарията:
-Хайдееее, усещаш ли зелените фибри във въздуха...нека попеем с цветята.-но той оставаше все така непроницаем.-Какво ти има бе човек?

Прихнах да се смея като гледах как Арадел е хванала едно кокиче и му пее. Ама сериозно, кой правеше такива неща? Един маг, ето кой. Малко ме сепна когато изрече думата гадже, стана ми неловко и сконфузено се засмях с "хе-хе-хе", но слава богу тя продължи в друг дух и се отървах. Определено не бяхме свикнали да ни определят на двойка. Беше толкова странно.
-Какво ти има бе човек? - попита го тя и наистина нещо не беше в ред. Реших, че е време да поема инициативата. Исках и той да се весели с нас. Скочих на крака и грабнах една от бутилките до нас. Беше наполовина пълна с червено вино. Знам, че обича такова. Отидох до него клатушкайки се и се усмихнах.
-Наистина какво ти има? Хайде вечерта е толкова хубава, да празнуваме.
Лицето ми беше толкова жизнерадостно, нещо напълно нестандартно за мен и с все тази голяма усмивка протегнах ръката с бутилката към него, за да му я подам.

Дрейк гледаше строго и намръщено през цялото време. Въпреки, че беше пийнал малко, само той и Лезандър останаха трезви и сериозни през цялото време. Ерик отдавна беше сдал багажа, а двете момичета, сред която и възлюбената му се търкаляха по пода като просяци.
-Наистина какво ти има? Хайде вечерта е толкова хубава, да празнуваме.
Дориан скочи и му връчи бутилката с вино. Това го вбеси. Не искаше да става така, но даже не се усети, в кой момент изпусна нервите си. Още недокоснала го, той изби ръката й настрани, като бутилката изхвърча и се счупи в пода, а алената течност изтече от шишето като сгъстена кръв. Всичко беше като забавен каданс. Некромансърката го гледаше стреснато и в неразбиране. Той я хвана за раменете и преди момичето да се усети беше забита с гръб в стената.
-Какво ми става? Питаш мен какво ми става? Какво ти става на теб?
Ковачът я пусна и се отдалечи на няколко крачки, но продължаваше да вика ядосано.
-Как може да празнуваш? И какво по-точно празнуваш? След някой друг ден може даже да не си тук.
Дориан изтръпна.
-Търсят те. Знаеш, че са по петите ти, а ти се държиш като малко дете, на което изобщо не му пука. Толкова ли не зачиташ живота си? Казах ти още онзи ден да избягаме, ти Не. Казах ти да се покрием, ти пак Не. А сега стоиш и се наливаш като алкохоличка. Шапка на тояга. Изобщо не разсъждаваш. Изобщо не мислиш, че си в опасност. Вбесяваш ме. Ще ме подлудиш.
Туул продължаваше да й се кара, а всички мълчаха и стъписано го гледаха, освен Ерик, който караше втори махмурлук. А До, тя само седеше безмълвно на мястото, на което я беше оставил илионеца.

Когато отблъсна ръката ми сякаш вятър премина през мен и повя косите ми. Уплаших се. До сега никога не ми беше посягал, а този жест. Защо...Бях изтласкана грубо в стената, от което ме заболя гърба.
-Какво ми става? Питаш мен какво ми става? Какво ти става на теб? Как може да празнуваш? И какво по-точно празнуваш? След някой друг ден може даже да не си тук. Търсят те. Знаеш, че са по петите ти, а ти се държиш като малко дете, на което изобщо не му пука. Толкова ли не зачиташ живота си? Казах ти още онзи ден да избягаме, ти Не. Казах ти да се покрием, ти пак Не. А сега стоиш и се наливаш като алкохоличка.
Седях тихо изправена на стената. Изражението ми беше мрачно. Бритона падаше на очите ми и го закриваше. Думите му се лееха като помия върху ми. Изобщо не се съобразяваше какво ми казва и как. За това ли беше цялата тази игра в тренировъчната? Поредният тест? Сърцето ми се сви. Почувствах се празна, като човек, в когото нямат вяра.
-Шапка на тояга. Изобщо не разсъждаваш. Изобщо не мислиш, че си в опасност. Вбесяваш ме. Ще ме подлудиш.
Стоях с все така наведена глава. Думите му се забиваха като ледени колове в гърдите ми.
-Мислиш, че не знам ли? - прошепнах тихо и той се сепна, а Арадел се изправи.
-До...
-Мислиш, че не знам всичко това? Че не усещам края? Всеки ден....всеки ден предвкусвам смъртта, дебнеща, наблюдаваща ме зад завоя на улиците като сянка. Разкъсвам се вътрешно, защото знам, че утре може и никога да не дойде. Точно за това....
Усещах, че сълзите ще потекат по лицето ми, но бях прекалено горда, за да ги покажа на когото и да е.
-Точно за това....исках...искам да се забавлявам колкото мога, докато мога. Да отпразнувам събирането с приятелката си, която може и никога повече да не видя. Да отпразнувам това, че всички сме тук, в момента и сме живи. И аз....аз....
Не можех да се сдържам повече. Повдигнах рязко глава и се извиках.
-Проклет да си Дрейк.
Дланта ми полетя и му зашлеви силен шамар. Всички ме изгледаха стъписано. Едва ли някой очакваше такъв развой на нещата, а някои от тях даже не знаеха всичко това. Даже на Арадел пропуснах подробностите за Боунс и това, че иска да ме елиминира. Стоях изправена пред него със стиснат юмрук, след което просто тръгнах бързо към вратата и ги оставих сами. Тръшнах я след себе си и излезнах в градината. Седнах на земята, хванах главата си и изругах горчиво. Извадих пакета с цигарите си и жадно запалих една. Имах нужда от тютюн веднага. Поредният ден се превърна в кошмар. Често явление в моето битие. Не знам как толкова време не се скъсаха струните на нервите ми. Или може би те отдавна се бяха скъсали, просто бях толкова свикнала с това, че вече не го забелязвах. Погледнах нагоре.
-Луната днес е странно оранжева. - каза на себе си.

Това определено беше много груба картинка.Нещата се развиха с толкова скоростен обрат, че се чудех кое ме замая повече-алкохола или цялата информация стоварена ми накуп.Гледах невярващо ту към единия, ту към другия.За миг ми се прииска думите на мъжа да са грозна измислица или преиграване, но уви.Изражението на До ми подсказа, че всичко е съвършено вярно.Но нали за това бяха приятелките?Когато има проблем отиваш при нея и още преди да е отворила уста ти й отговаряш "Къде ще заровим трупа".Не ми бе ясно защо го е скрила от мен?Какво очакваше, тази вечер да отмине и след седмица до мен да стигне новината , че нещо й се е случило?Не!
Опитах се да се намеса, но усетих, че сега не е моментът, затова когато тя излезе навън я последвах веднагически.Заварих я вперила поглед в луната, седнала на каменния перваз:
-Знам какво ще кажеш и знам, че ще започне с "защо".-изпревари ме тя.
Приближих се до нея и седнах, зарових пръсти в косата си и въздъхнах тежко:
-И кога смяташе да ми кажеш?-започнах аз в посока различна от тази, която тя бе предвидила.-Или смяташе при следващата ни среща да не прегръщам теб а надгробен камък?!Престани да се държиш така все едно сама можеш да покориш целия свят, понякога е нужна и приятелска ръка, а ти имаш не една , а цял чифт.Аз и Дрейк и не му се сърди за реакцията.Ако и аз знаех, нямаше да се наливам цяла вечер, а щяхме да седнем и да измислим нещо.-кратка пауза за да осмисли думите ми и продължих .-Като за начало можете да дойдете при мен за известно време. Обичам те и няма да позволя на някой си да те отнеме от мен.Безрасъдно дете такова.-и я обгърнах в топла прегръдка.

Прегръдката й ме стопли. Наистина. Беше искрена и разтревожена. Разтревожена? Не, не, не. Точно това не исках. Леко, без да съм груба се изкопчих от нея и се преместих малко.
-Едва ли щях да ти кажа.
Тя леко се намръщи, но не исках да я лъжа, поне за това.
-Разбираш ли, предпочитам да прегръщаш надгробен камък отколкото да те въвличам в това. Тези терзания са си мои и не искам някой друг да страда заради тях. Ти, Дани, Меропа, Дрейк.... Не искам да пострадате ако се намесите. Затова и не исках да се покрия, както той предложи. За да може, ако се случи най-лошото, да продължи с живота си по старо му, както и ти. Както и всички, които някога са ме срещали.
Погледнах към дланите си. Съсредоточих се и неоновата магия на Скитника проблесна по тях в нощта, като озари лицата ни.
-Това....това е дар, но и бреме знаеш ли? Даже и с тази сила, не мога просто да седна и да мисля. Не съм достатъчно силна, Ари. Не съм....не мога да се измъкна от това. Не и от това....И ако ще потъна, то Дантес ми е свидетел, че ще потъна сама. Проклета да съм в гроба ако позволя да ме последвате. Няма да си го простя. Просто не мога....

-Това....това е дар, но и бреме знаеш ли? Даже и с тази сила, не мога просто да седна и да мисля. Не съм достатъчно силна, Ари. Не съм....не мога да се измъкна от това. Не и от това....И ако ще потъна, то Дантес ми е свидетел, че ще потъна сама. Проклета да съм в гроба ако позволя да ме последвате. Няма да си го простя. Просто не мога
Запуших устата й с длан за да престане да ръси тези брътвежи довеждащи ме до лудост:
-Никой не е искал съгласието ти, ясно?Слагам точка на разговора и ще повикам един друг човек да ти повтори нещата, които ти казах, току виж ти влезе нещо в главата.-разроших косата й на тръгване и влязох вътре.
А там кънтеше звучното хъркане на Ерик, Лезандър стоеше на дивана забил поглед в земята, а Дрейк късаше цветята на които пеех.Приближих се до него:
-Разбирам реакцията ти, но поведението ти бе малко пресилено.И аз съм загрижена за нея, но не блъскам и не чупя.Пък и сцените няма да й налеят акъл а по-скоро ще я накарат да ни прави на пук.Хайде сега марш на вън и използвай малко по-мек тон, иначе следващия път ще се молиш за цветя, но ще е нещо много по-грубо.
Той ме погледна изкъсо, изсумтя и излезе.Отидох и седнах на дивана между Ерик и Лезо:
-Каква нощ , а?Какъв ден....

-Да, няма две мнения по въпроса. - съгласи се Д'Арвил и се изправи. Отиде до счупената бутилка и събра стъклата като ги хвърли в коша за боклук. После забърса разлятото вино, а накрая се зае да се отърве от бурените, които Арадел създаде. Не, че бяха лоши, напротив, но просто не бяха подходящи да никнат от дървените дъски на пода. С малко магия приключи за бързо и чак тогава отиде и седна до нея.
-Те двамата са интересна двойка.
Момичето се обърна ентусиазирано към него защото за първи път щеше да изкаже мнението си. До сега гледаше да си мълчи и да се държи на ниво.
-Туул е интелигентен, работлив и силен млад мъж.
Всъщност мнението му за Дрейк беше в реда на нещата. Феникс и Илион винаги са били в приятелски връзки и двете територии често се подкрепяха.
-А Дориан. Е тя е груба и необуздана, но разбирам защо я обичаш. Тя е всичко, което ти не си. И обратното. Тя е решителна, първична, безкомпромисна, не се страхува от почти нищо и като гледам винаги се хвърля в опасностите с главата напред. До някъде искаш да си като нея, нали? А ти. Ти пък си мила, нежна, красива, лъчезарна, слънчев човек. Сигурен съм, че и тя иска да е поне малко като теб ако можеше. Просто се допълвате.
Арадел го гледаше с изцъклени, уголемени очи. Мъжът забеляза това и неловко се засмя.
-Какво толкова казах? Човек да не ти направи комплимент, хаха.
Девойката леко поруменя. Той й правеше комплимент. Изброи толкова качества в нея, които харесваше, че чак не можеше да повярва.
-Хайде де, стига си мълчала, кажи нещо. - продължаваше да се усмихва Лезандър.