Замъкът на Дрейк

First topic message reminder :

Къщата на Дрейк Туул бе по-особена от другите.Фасадата и беше точно като каменната стена на замък, а от двата края имаше по една пет метрова кула, с пост за наблюдение горе.В къщата се влизаше през малка дървена врата, с голяма ключалка.
Вътре винаги бе топло и уютно, дори и него да го нямаше, огънят тлееше и държеше топлината в стаята.По стените бяха окачени различни видове бойни оръжия - главно мечове който той самият бе изработил.Нямаше животински трофеи, защото нещото което ценеше повече от човешкият живот, това беше живота на малките твари.Би убил човек с радост, но никога няма да окачи главата на благороден елен в къщата си.

Дрейк тук се замисли дълбоко, но този контра въпроса го хвана в крачка.И все пак, той се опита да се измъкне от неловката ситуация.Дрейк повдигна погледа си и погледна очите на Дориан.Тя го гледаше напълно сериозно, сякаш всеки момент щеше да изскочи от малкият му замък и щеше да събере най-огромната си армия и да я поведе към тази лудница.

- Не мадам.Единственото нещо което ми остана, са спомените в сърцето ми.A ако ви го покажа, няма как да живея без него...Но някой ден, знам че отново ще бъдем заедно.Като...като ето тези два картофа! - Дрейк не се отказваше от просташката си игра, ами умело започна да се лигави като продължаваше със щуротиите.Той грабна вилицата си, забоде една шайба, а с вилицата на Дориан забоде друг картоф и ги приближи един до друг. - Някога мадам, тези два картофа са живели заедно.Споделяли са ту радост, ту тъга, пили са от един сок, расли са под една обелка, но някой коравосърдечен човек е решил да ги раздели, а после да ги изяде!Колко злощастна съдба!Нали? Но някой ден, те ще бъдат отново заедно.Ще се борят за бъдещето си и колкото и да не виждат щастливият край, след дългите си премеждия те пак ще се съберет в едно цяло...да!За това принцесо, моля ви ... ще ви потърся когато имам нужда от вас за да ми помогнете да освободя своят карт...а...любима!

Разказът му се струваше все по-налудничав и дори да го измисляше на момента, той едвам се сдържаше.Когато на няколко пъти обърка изречението си той не се стърпя и удари по масата с юмрук.После се разсмя гръмогласно, а Дориан последва примера му.

Картоф.....сравняваше любимата си с картоф? Идеше ми да се плесна по челото. Лиготията му край нямаше и неволно или не ме разсмиваше заедно с него. Много харесвах това му качество - винаги когато искаше можеше да ме разсмее, дали с глава, която ще използва за кукла или с обелки на зеленчуци нямаше значение. До сега никой не е успявал в това начинание като него.
-Ти си идиот. - констатирах с усмивка и се върнах на мястото си като продължихме да се храним. За момент сърцето ми се сви. Дали наистина си имаше любима от младежките години? Но стига. Какво значение има? И да е така, аз какво да направя? Ние сме просто...ъммм....нещо като съквартиранти. Да, точно така. Не е моя работа да му се бъркам в личния живот. Хранехме се и продължавахме да си разказваме някакви весели, макар и измислени истории. Беше доста разтоварващо. С него се чувствах спокойно, истинска.
Завършихме вечерята и се заех да разтребвам. Дрейк ми помогна като ми носеше чиниите, а аз ги миех. При един от моментите когато беше до мен на мивката го изпръсках с вода. Той понечи да направи същото, но го спрях като вдигнах пръст и му се скарах с престорена строгост:
-Нима ще посегнете на кралицата си?
Отдръпна се смеейки се.
-Така си и мислех.
Когато масата беше изчистена погледа ми се озова върху цигулката в калъфа ми. Веднага в съзнанието ми изплу първоначалния ми план за тази вечер. Да...време беше. Достатъчно протаках. Отидох до Дрейк и заговорих сериозно.
-Аз трябва да излезна.
Той ме изгледа учудено.
-Трябва да разбера истината.
Веднага разбра за какво става дума и изяви желание да ме придружи.
-Не.... - почти извиках. Като се усетих, че съм го смутила смекчих гласа си. -Извинявай. Благодаря ти...наистина, но...трябва да се справя с това сама.
Той сложи ръка на рамото ми:
-Внимавай.
-Разбира се! - усмихнах му се и го подминах. Облякох якето си, взех инструмента и тръгнах към вратата. Преминех ли прага на тази къща нямаше връщане назад. Беше ме страх. Много. Но трябваше да разбера. Просто трябваше.
-Няма да се бавя. - бяха последните ми думи изречени без да се обръщам.
Затворих тежката порта зад себе си, оставяйки мъжа, който....мъжа сам....

Стигайки до портата чух шум от говор от вътре. Дрейк пак имаше гости? Или онзи странен тип от сутринта се беше завърнал. Открехнах масивната врата и влезнах като я затворих зад себе си. Вкочаних се на място. На няколко метра срещу мен, на дивана стояха Дрейк и Дани и обсъждаха нещо. При вида му гняв като жлъчка изби по всяка пора от клетките ми. Как само го мразех. Те се сепнаха и се обърнаха към мен. По лицето на Дрейк се четеше притеснение, а по това на некромансъра лукава усмивка. Усещах яростта си избухваща в трупа ми. Той се изправи и ухилен запристъпва към мен. Аз на свой ред тръгнах към него машинално като робот.
-Дориан, скъпаааа. От кога не съм те виждал. Изглеждаш....мокра. Да не си била на нощно къпане....
Бях на няколко сантиметра от него. Юмрукът ми се сви. В следващият момент го ударих мощно в самодоволната муцуна. Той се строполи на земята, а от устата му потече кръв. Дрейк скочи като попарен, изтича зад мен и ме хвана под раменете, за да ме озапти.
-До, какво правиш....
Енергията. Усещах я. Беше толкова силна. Изплу на повърхността и го откъсна от мен, като го запрати на няколко метра назад без да го наранява. Виждах как ръката ми все едно се уголемява, магията на Бога изблика. Чувствах невероятна мощ. Изгледах пренебрежително падналия. Изритах го с крак в корема. Той се повдигна във въздуха и пак падна.
Ако не го направиш следващият труп ще си ти. Мислеше, че ще забравя ли. Аз никога не забравях. Наведох се, така че да ме чуе.
-Ако още веднъж ме докоснеш....ще те убия....
И отново стоварих силната си ръка върху му. Пръстите ми трепереха. Това адски ме уплаши. Що за сила беше това? Това малко тяло...усещах го толкова силно физически. Капчици пот избиха по челото ми, очите ми бяха разширени. Отстъпих няколко крачки от тях като гледах ту единия, ту другия. Значи това беше мощта на Скитника. Ужаса личеше по лицето ми. Цялата треперех докато вървях към спалнята като не свалях очите си от тях. Обърнах се и втурнах в стаята като затворих вратата. Отидох до стената. Всичко беше толкова нереално, все едно не бях аз. Сълзи потекоха по бузите ми. Паднах на колене, стържейки с нокти по стената. Заплаках толкова силно, с глас. Чувствах се още по-изгубена. Ридаех гръмко проклинаща участта си. Да имаш сила е едно, но да те обзема, да не можеш да знаеш кога да разчиташ на нея - съвсем друго.

- Дани, братле...съжелявам - извика Дрейк. - Не знам какво ѝ става.
Младият ковач подаде ръката си към него и му помогна да се изправи.Некромансъра изтупа дрехите си, а после се усмихна сякаш нищо не е станало.

- А, спокойно.Стари истории, вече сме квит.Иди при нея, аз ще се оправя.

Дрейк отиде до спалнята да поговори със синекосата си дружка.Намери я на земята отново потънала в сълзи.Този път липсваше само голямото петно кръв под краката ѝ.Наведе се до нея и се опита да я докосне, но тя само избута ръката му настрани.

- Ей, какво ти става? Изчезна за няколко часа и изведнъж, си идваш разярена и мокра.Случило ли се е нещо?

Никакъв отговор.

- Е, както решиш.Ние ще сме в другата стая.Когато благоволиш, можеш да дойдеш.
Дрейк се изправи и се оттегли от стаята.Беше решил да не я закача, докато тя не реши.Бавно крачеше по малкият коридор между стаите, когато пред него се появи Дани.Облечен със прилепналите си черни дрехи, той стоеше отсреща му и се усмихваше загадъчно.

- Дани, какв... - още преди да е изрекал изречението си докрай, пред него се появи черна мъгла, която обгърна тялото му за секунди и се пропи в него.Очите му се разшириха а очните ябълки току да изкочат от орбитите си.Здравото тяло на ковача се строполи на земята, а некромансъра го прескочи с една голяма крачка и открехна вратата.Когато влезе, Дориан все още стоеше на земята сгушила краката си ридаейки тихо.Тя явно си мислеше че това отново е Дрейк, за това не му обърна и внимание.Mоже би това беше една от онези нейни грешки, които можеха да и струват много...дори животът.Дaни се приближи до нея с лукавата си усмивка и провеси ръката си над нея.Прокара пръстите си през сините коси, стисна ги здраво и после я изтегли нагоре, като марионетка.

- Значи пак се правиш на смела.А кукло?

Плачех като безпомощно дете, което се страхува от себе си. Стиснах здраво кръста си. Не, не моят кръст, а на онзи, който ми беше причинил това. С горчив вик скъсах верижката и го запратих към другата част на пода. Надявах се все още да е жив. О, как само се молех за това. А веднъж откриех ли го, щях да го залича от лицето на земята ако ще да е и последното нещо, което щях да направя.
Вратата се открехна. Усетих чуждото присъствие. Този Дрейк май не се отказваше лесно. Но тогава стана нещо друго. Това не беше Дрейк. Пръстите се вплетоха в косата ми и ме издърпаха на крака. Дани!....
- Значи пак се правиш на смела. А кукло?
Сълзите ми секнаха. Гледахме се право в очите. Опитваше се да ме уплаши. Той наистина не знаеше нищо за мен.... Смяташе ме за някаква хлапачка, като повечето хора. Тази магия, тази изкуствено зародена мощ. До къде ли можех да стигна с нея? Да надмина Дани, да надмина Дрейк и Клавдий. Дори....дори Боунс? Възможно ли бе? Нещо вътре в мен ми подсказваше, че мога. Или щеше да стане това или сама щеше да ме погуби.
Устните ми се изкривиха в зловеща усмивка, зъбите ми блеснаха като вампирски резци.
-Вчера на стълбите
видях човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Искам, искам, той да си отиде.

Когато снощи се прибрах в три
човекът ме чакаше.
Но когато погледнах в коридора
не можех да го видя там изобщо.
Отиди си, отиди си, не се връщай повече.
Отиди си, отиди си и моля те не удряй вратата!

Снощи на стълбите видях
малък човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
О, как искам да си отиде.

В тъмнината видях
човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Отиди си, отиди се, не се връщай повече.

Мъжът се учуди.
-Какви ги бръщолевиш?
Отворих уста, а от нея се процеди онзи истеричен смях, с който многобройно се бях сблъсквала. Онзи, който раздираше червата ми. Толкова го обичах само. Цялата къща кънтеше от грозния кикот. Енергията се отприщваше в мен на талази. Нагнезди се в цялото ми тяло. Мускулите ми станаха двойно по-здрави. А можеше още. Още много, усещах го. Но се боях да го използвам. Не знаех какви ще са последствията. Повдигнах бавно ръка и го хванах за китката до главата ми. Стиснах я здраво. Очите ми описваха копнеж за кръв - жестоки, студени, лунатични. Гърдите ми пулсираха под надигащата се магия. Да...дай ми силата си. Щом е в мен, нека поне да я приема, такава каквато е.
Стиснах още по-здраво, а сухожилието на китката му изпука. Сви клепачи от болка, но не пусна. Малката ми шепа трепереше от мощта. Първият път избягах, вторият път отстъпих, трети нямаше да има. Малко по малко надделявах. Извих ръката му и тя отпусна захвата си. Не можеше да повярва на очите си, а аз бях толкова обладана. Бавно я издърпвах от косата си, докато накрая не я държах във въздуха.
-Куклите се чупят, но и се поправят.....
Изблика още повече магия и в този момент ударна черна вълна се удари в тялото му като го изблъска рязко и го запрати в стената. Той удари гърба си и се строполи. С бавни крачки тръгнах към него, като звяр подготвящ жертвата си. Надвесих се над него, и тогава видях през отворената врата падналия Дрейк. Гняв...гняв като бушуващ огън завладя сърцето ми отново.
-Не трябваше да го правиш....
Сега аз хванах косата му като я дръпнах болезнено нагоре, така че врата му да се оголи. Ако бях кръвопиец сега всичко щеше да бъде източено. Очите ми блеснаха в типичното си черно, от което зениците ми почти не си личаха.
-Казах ти....никога...да не ме докосваш....отново....
Изблъсках главата му към земята. Удари челото си в пода, но не го пукна. Не можех да го убия. Не още. Приятелството му с мъжа в безсъзнание, ако изобщо може да се нарече приятелство ме възпираше. Но едно ме успокояваше - Дани не знаеше за мен. Това го правеше незначителен враг в сравнение с другите. И все пак ако сега нападнеше, не знам дали щях да се сдържа.

Докато Дани лежеше на земята, се чудеше как да реагира в тази ситуация.За краткото време в което той не бе виждал синеокосата Дориан, беше станала два, дори три пъти по-силна.Този път дори не се опитваше да го отрови с кръвта си, а подигравателно си играеше с него.Той отпусна част от магията към ръцете си и покри с нея нараненото си сухожилите.Пристегна го с енергията си като превръзка за да заздравее и се изправи повдигайки се на ръцете си.
На челото му ясно си личеше мястото на което се бе ударил.Дани разкърши китките си като ги завъртя няколко пъти и се приготви за удара си.Като пазител на изгубеният град в гората, той не можеше да допусне някой да припари до него, камо ли някакво си хлапе да го надвие.За миг освободи силата си която затършува из мускулите на тялото му начин да излезе.По откритите части от кожата му се виждаше как енергията се приплъзва под нея, повдигайки я като мокра почва.Какво ли да и стореше? Не можеше да я убие тук или сега, но можеше да я остави да се гърчи в агония на пода, докато прецени.Точно така!Щеше да разбере че не трябва да се шегува с него...
Хитра усмивка пробягна по лицето на Дани, преди да атакува.Ноктите по силните мъжки ръце се издължиха напред, а след това се заостриха в краищата като орлови нокти.Черният красавец се стрелна напред с изпънати ръце към гърлото на Дориан, когато в този миг между него и момичето се появи онзи малък кинжал, който тя подари на Дрейк.Красивото му малко острие проряза ръката на Дани, оставяйки му дълбока рана от която бликна кръв.

- А-a-a...! - чу се силният му вик, когато инстинктивно дръпна ръцете си назад. - Какво правиш бе?!?
Дани недоумяваше какво точно се случва и защо беше тази атака, но искаше някакво обяснение.Той държеше със здравата си ръка отворената рана, опитвайки се да спре кръвта.

- Няма да я докосваш!
- Мислиш ли? Тя започна първа...
Дрейк не отвърна нищо, а само повдигна заканващо вежди и му показа кинжала си.Той се обърна към Дориан която гледаше надменно остстрани, със самодоволна усмивка.

- Ти също госпожичке!Да не съм ви видял повече да се биете, иначе ще ви изхвърля и двамата!

Ноктите му се издължиха като на някакво животно. Готин номер, трябваше да го запомня, но сега нямах време да мисля за това. Едно грешно движение и можеше да ми резне вратлето. Докато замаха аз отстъпих крачка назад. Усетих някакъв наплив на чужда енергия. За секунда вниманието ми се насочи към дланите ми и ужас се изписа по лицето ми. Какво? Те светеха в неоново синьо. До сега никога магията ми не се е процеждала в този цвят. Само в черно. Дали това бе? О, милостиви Себастиан - това бе енергията на Бога. Сега, под тази форма, но как? И тогава ми светна -Гняв! Винаги съм се биела със студенина, непукизъм, давайки си сметка, че да убия е мое законно право. Но тук и сега аз изпитвах гняв, ярост. Когато хората за разярени изкарват и най-скритите си козове наяве, без даже да подозират, че ги притежават. Значи това е било.
Но точно тогава храсссс. Дагера изсвистя във въздуха и посече ръката му. Двамата се сепнахме, орловите му нокти се прибраха, а моите юмруци престанаха да светят пулсиращо.
Дрейк защитаваше ли ме? Или защитаваше него, или и двамата. Сигурно ако ни беше оставил щяхме да се избием безмилостно. Кой знае колко време можеше да продължи тази импровизирана битка.
- Няма да я докосваш!
- Мислиш ли? Тя започна първа...
- Ти също госпожичке!Да не съм ви видял повече да се биете, иначе ще ви изхвърля и двамата!
Намусих се и се обърнах към Дани викайки:
-Аз съм започнала?!! Аз?!!! Ти да не си в детската градина бе? Като, че ли не знам, че искаш да ме убиеш от първия момент, в който ме видя. Чучело рошаво....Скочубра....
Ама ме дразнешеееее. Идеше ми да му изтръгна гръкляна. Все още стисках юмруци. Само да ме нападне, такова меле щяхме да си спретнем, че и цяла армия нямаше да може да ни разтури. Погледа му показваше същата идея. Гледаше ме самодоволно и подигравателно. Ей това ме вбеси.
-Какво? Ела де, ела ми... - заканвах го, а Дрейк стоеше между нас. Сигурно бяхме смешна гледка.

Дрейк се опитваше да озапти двамата буйни некромансъри, като стоеше между тях.Разперил ръце той подпираше двамата които напираха да се сблъскат като юмруците на титани и да разразят своята кървава битка.Дориан крещеше с цяло гърло и надъхваща се подскачаше напред, като избутваше с гърди ръката на Дрейк.

-Какво? Ела де, ела ми... - викаше момичето, готово да разкъса опонента си.
Това подразни Дани който стоеше до стената и стискаше юмруците си.

- Ти знаеш ли кой съм аз? А? Знаеш ли? Ще те реазкъсам...- отвръщаше на свой ред чернокосият некромансър.В яростта си той събра една голяма храчка в устата си, хвана ръката на Дрейк и след като я бутна надолу, се изплю в краката на момичето.Тя ахна от изненада и се изкрещя още по-вилно:

- Как смееш бе? Мерзавец! Ще те резкъсам бе боклук, нищожество.... - малките устни лееха обида след обида, а момичето всеки момент бе готово да изпусне цялата си енергия и разруши къщата заедно с този идиот.В този момент на ковача нервите му не издържаха.На няколко пъти той се опитваше да ги укроти като им крещеше да спрат, но те така и не възприемаха думите му на сериозно.Закачи дагера на колана си, обърна се рязко и грабна една близко стояща ваза.Наддаде вик и след като я вдигна над главата си, я запрати във близкият прозорец крещейки:

- МАМИЦАТА ВИ СМОТАНА, ЩО НЕ МЛЪКНЕТЕ НАЙ-НАКРАЯЯЯ!!!! - гласът му заглуши техните подмятания и псувания, а пред очите на ковача се разхвърчаха хиляди малки цветни стъкълца.Вазата направи на сол красивият прозорец на стаята, а след като изхвърча навън се пръсна по тревата в градината. - НАЙ-НАКРАЯ ЩЕ МИ ПИСНЕ И ЩЕ ВИ ОСТАВЯ ДА СЕ ИЗКОЛИТЕ ДВАМАТА!ААААА!

Некромансърите се стреснаха от внезапният изблик на ярост от така кроткият Дрейк и се стъписаха.Въпреки изненадата си те отново искаха да се разкъсат, но искаха да видят какво ще направи дребничкият ковач.В това време той грабна за блузата Дани и впи пръстите на ръката си в косите на Дориан.Застана между тях като им говореше внимателно и бавно за да го разберат, а и да не му се пръсне сърцето от напрежение.

- Tака!Видяхте ли че може?Сега... искам да си изясните всичко кеото е между вас и какъв ви е шибаният проблем че се карате като деца!Е, кой почва първи? - младежа извърташе главата си ту към момичето, ту към мъжа очаквайки отговора на един от двамата.

И ето, че Дрейк се развихри. Не можеше да го виним, ни най-малко. Язък за хубавата ваза. Мислех, че следващото, което ще счупи ще сме самите ние. Некромансъри или не, можеше да го направи и то успешно. Вместо това обаче се вкопчи в нас и ни изправи лице срещу лице.
- Tака!Видяхте ли че може?Сега... искам да си изясните всичко кеото е между вас и какъв ви е шибаният проблем че се карате като деца!Е, кой почва първи?
И просто така пак ни пусна като парцаливи кукли. За първи път усетих физическата му сила и трябва да си призная - голяма беше.
Скръстих ръце пред гърдите си и им обърнах гръб като нацупено дете. Никой не почваше.
-Е! - подкани ни ядосаният ковач като някоя учителка в началното училище.
-Да, Дани... - почнах накрая все още ядосана, но без да викам. - Защо не кажеш на приятеля си кой ме цапардоса с цепеница без да съм му направила нищо, само защото дружа с твой враг и не исках да го убиеш? Или как ме заплаши, че ако не му доставя труповете аз ще бъда един от тях, а парите ската за себе си. Сега даже го зашемети само и само да не ти се пречка, за да можеш отново да покажеш превъзходството си. Тъп хипокрит, лицемер, двуличник....
Дрейк се изненада от думите ми. Така и не му бях казала защо точно мразя Дани, но сега всичко изплу на повърхността.
-Хайде...защити се, отречи, замажи положението, кажи, че не е вярно. Хайде....

- Шшшт... - прошепна тихо Дрейк, поставяйки пръст върху устните на Дориан която се разкрещя пак. - Нека чуем неговата версия.Е, Дани...май имаш доста да обясняваш.

Привидно некромансъра не издаваше никакви чувства в момента и външно дори не му личеше дали му пука или не.Стоеше си най-спокойно като се усмихваше чаровно.

- Е, ще кажеш ли нещо... - подканваше го Дрейк.
- Ами, всъщност да.Малката си го заслужи, заради държанието си. - всячески Дани се опитваше да я изнерви, като дори в момента не говореше в очите ѝ, а се обръщаше направо към ковача. - Така де... за всичко си има причина.Нали Дориан?

Думите му раздразниха ковача.Той стисна ръцете си в юмруци и заби един право в носа му.Некромансъра залитна назад като се удари в стената, а после се хвана за лицето.Измежду пръстите му бликна кръв.

- Какво ти става бе човек? Ти май съвсем се побърка!
- Дължиш ми една кесия пари ако не помниш.Нали за всичко си имало причина?Taка де.Вие вместо да си помагате се биете като деца.Защо не и станеш учител например?Два пъти по-силен си от нея...
- Ч-чакай малко! - прекъсна го Дани. - Аз? Учител?Ти съвсем си полудял покрай тази работа!

- 'Що бе ?К'во ми е? Вместо да се шляеш в тази гора по цял ден като лудите, поне ще си имаш занимание.Даже и място ще ви предоставя, горе в тренировъчната зала.

Погледите на двамата некромансъри се промениха драстично.Сякаш от врагове се съюзиха в един отбор, който искаше да заколи на момента ковача.

-Защо не и станеш учител например? Два пъти по-силен си от нея...
Очите ми се опулиха, а долната ми челюст сякаш се отдели от ченето ми висейки във въздуха. Удар с бухалка ли усетих? Да, удариха ме с бухалка. Учител! Той мой учител!
-Хххххааааааа.... - извиках невярващо. - Ти си се побъркал повече и от мен. Този... - посочих с пръст Дани. -Този! Да ме обучава? Ако Боунс иска да ме убие, за него съм напълно сигурна, че ще го направи веднага щом му се отдаде възможност.
Погледнах към некромансъра, който мълчеше.
-Видя ли? Видя ли го...даже не отрича.
Чувствах се като муха без глава. Вярно, чучелото беше силно, доста повече от мен, а аз не можех да се справя сама. Не всичко можеше да се научи от книгите и все пак как можех да бъда ученик на някой, на когото не вярвах. Беше си пълна лудост. Лудост ви казвам.

Дрейк се засмя.

- Даже няма да си направя труда, да си оцапам ръцете с теб.
Той бръкна в джоба си от където извади една кесия и я подхвърли към ковача.

- На ти си жълтиците, дай си ми...да.Всъщност ти няма какво да ми даваш, за това си хващам парцалките от тука и се махам!
Видимо раздразнен некромансъра се обърна да си ходи.По пътя грабна някакво парче плат което разкъса и го уви върху все още отворената рана на ръката си.Дрейк се запъти до него и когато бе точно зад гърба му, той се присегна и го хвана през рамото.

- Дани, стига бе човек.Къде сега?
- Познай от три пъти... Нали си получи парите вече? Остави ме намира!
Той изблъска ръката на ковача от себе си и се запъти към изхода.Почти вече бе стигнал до вратата, когато думите на приятеля му го изненадаха и го накараха да се спре за миг.

- Майната им на парите!Ако трябва ще ти платя за да го направиш!
Малкото алчно човече в душата му се обади и го накара да замръзне на място.Постоя няколко секунди така и после се обърна към Дрейк.

- Колко?
- Пет.
- Какво пет?
- Какво колко?
- Хаха! Тъпако! Ако са кесии, съм съгласен!
Дрейк само подаде ръка към него, очаквайки той да я стисне.Двамата се разсмяха дружно, а след това се върнаха при Дориан която стоеше в другата стая.Нахлуха в нея все още ухилени до ушите, сякаш нищо не се бе случило.Ковача се приближи до нея и тихо и прошепна :

- Май ще ходиш на училище в гората...

Прав му път. Ъно? Но какво? Те се върнаха. Дрейк дойде до мен и ми прошепна:
- Май ще ходиш на училище в гората...
Тттъъъъшшшшшшш....Как по дяволите успя да го накара. Ааа ма не. Само това ми трябваше. Тоя охлюв да ме обучава. По-добре да си прегриза ръката. Идеше ми да си отскубна косите и да ги захвърлям на всички посоки. И все пак нямах избор нали? Трябваше ми учител, намерих си, макар че беше най-гнусното, нагло, лигаво същество, което познавах. Жалко, че беше толкова хубав. Мамка му! Бушувах се вътрешно, но усещах, че накрая ще се предам. А и Дрейк всячески се опитваше да ми помогне и не вдявах защо. След целият труд през който премина имах ли наглостта да му откажа. Това още повече ме вбеси. Извиках ядно към двамата.
-Добре, проклети да сте!!!
Положих ръце на гърба на Дрейк и го затиках извън стаята, а Дани го следваше като ни се смееше.
-Забавно ли ти е, копеленце? Смей се, смей се. Трудничко ще ти е с мен.
Личицето му посърна защото знаеше, че съм права. Вече бяха на прага на спалнята, а аз не можех да гледам повече муцуната на некромансъра.
-Е, лека нощ.
И тръшнах вратата под носа им. Оставих ги да си гукат на спокойствие. Чак когато останах сама си отдъхнах. Беше прекалено дълга вечер. Мернах кръста си, който все още стоеше на земята. Наведох се и го вдигнах. Взрях се в него.
-И теб те мразя.
Но оправих верижката и пак го сложих на врата си. Няма значение, че беше от онзи непознат, който вкара енергията в главата ми. Точно той щеше да ми напомня за него. Съблякох мокрите все още дрехи и сложих тези, които Дрейк ми беше дал. Така ми се искаше да му кажа за разговора с Клавдий. Имах нужда да ме подкрепи, но Дани просто трябваше да развали всичко, нали? Отидох на леглото и се метнах отгоре. Сгуших се и се отпуснах. Опитвах се да заспя.

Дрейк се засмя и прегърна приятеля си през рамо.

- Нaдявам се да се справиш с нея.Всъщност, вярвам че ще успееш.
- Да бе, сигурно.Ама щом си плащаш...
- Е...ся!Въпреки че ми беше приятно, ще трябва да те изгоня.Че утре както мен, така и теб ни чака тежък ден.

Дани не възрази на думите му.Преди да тръгне превърза раната си за да спре кървенето и се отпъти за дома си в гората.
В това време Дрейк вече бе готов за лягане, набързо сложил някаква вехта тениска с която да спи.Той отиде в спалнята и тихичко се настани под завивките при Дориан която почти бе заспала.Тя изсумтя недоволна от това че я е разбудил и се врътна на другият край.Дрейк я прегърна през кръста като тихичко и прошепна :

- Утре трябва да си при Дани за да се разберете.Надявам се да не се разсърдиш.
- Мммм - измънка недоволна Дориан, като продължи да се опитва да заспи без да го отразява.
- Добре де ...
Не след дълго и двамата вече дълбоко спяха необезпокоявани.Само луната тихо стоеше в ъгала на прозореца, наблюдавайки ги как спят сгушени един в друг.

Събудих се този път малко по-късно от по принцип. И какво да видя - Дрейк се беше гушнал в мен, прегърнал ме през кръста. Затова ли спах толкова спокойно или беше факта, че си легнахме доста късно и бях повече от уморена? Нямаше никакво значение защото допирът му беше толкова топъл и нежен. Изпаднах в някакъв делириум. Обърнах се към него и се загледах в спящото му лице. Беше толкова хубав. Погалих страната му. Главата ми се приближаваше неусетно към неговата. Устните ми се отваряха по посока на неговите в копнеж да ги усетят. Изведнъж се усетих и спрях в наплива си.
-Какво правя? До, стегни се.
Отърсих се от тези мисли. Не трябваше да го правя, а и защо да го правя. Щеше да е загуба на време. Не можех да се залъгвам, че може нещо да се получи. Просто не можех. Свих с горчивина очи и станах тихо от леглото.
Първата ми спирка беше банята. Взех си един бърз душ, подсуших се и хванах косата си на опашка. Облякох едни къси панталони, един лилав потник и едни кецове. Така щях да се чувствам доста свободно за каквито и да е тренировки. Бъдейки все още в спалнята насочих вниманието си към счупеният прозорец. Стъклата му лежаха красиво на градината отвън.
-Каква идиотка съм само.
Спомнях си всяка една част от снощи.
-Държах се като пълна идиотка с него...
Да, а той просто искаше да ми помогне, но аз го отблъснах като всичко и всеки в живота си. Излязох вън с една лопата и почнах да събирам счупените парчета стъкло. Събрах всичко, върнах се обратно и ги хвърлих в кофата за боклук. Отидох обратно в стаята, за да се дооправя и видях, че Дрейк се беше събудил и сега стоеше на леглото. Погледите ни се срещнаха, а моя се смути. Както казах чувствах се зле от държанието си.
-Добро утро! - поздрави ме той.
Аз всячески се опитвах да избегна очния контакт.
-Добро утро. - казах глухо. Постоях малко така притихнала, после просто отидох до него и седнах на леглото. Деляха ни няколко ръце разстояние.
-Извинявай за снощи. Бях пълен кретен. Прав беше нещо се случи, но не трябваше да си го изкарвам на теб, направи толкова неща за мен.
И почнах да му преразказвам разговора с Клавдий, като пропуснах частта, в която исках да се самоубия. Разбира се, че нямаше да му призная, че за малко да се удавя. Колкото повече обяснявах за силите си, толкова повече виждах страха или очудата му. И той също като мен не си беше представял, че нещата са толкова сложни реално.
-Дрейк. - завърших накрая -Не трябва да казваш на никой за мен. Разбираш ли, на абсолютно никой, даже и на Дани. Ъх...най-вече на Дани. Обещай ми. Обещай, че няма да говориш на никой за мен, нито да казваш, че съм при теб.

Въпреки че Дрейк приемаше нещата сериозно, даже твърде сериозно, той изкара на повърхността шеговитата си страна.Постави показалец пред устните си и тихо прошепна все още ухилен до уши :

- Шшш... - завъртя няколко пъти в страни погледа си, оглеждайки около тях - ако някой разбере че имаш такава сила, може да иска да те открадне.А ние няма да те дадем!Нали?
Веселякът я обгърна през раменете и я притисна към себе си силно.

- Неее!Няма да те дадем! А ти внимавай да не се издадеш сама, защото Дани може да се усети.
Дрейк стана от мястото си и отиде до един от шкафовете от където си взе чисти дрехи.Свали вехтата тениска от гърба си, като разкри част от себе си, а после преметна и една кърпа през кръста си..Очите на Дориан неволно си поиграха върху голото му тяло, спирайки се най-вече на стегнатото му заоблено дупе.Момичето бързо отмести погледа си когато той тръгна да се обръща, за да не бъде хваната как прекрачва леко през границата на моралното.

- Аз ще си хвърля душ.Ако не бързаш, можеш да хапнеш.Нахвърлях няколко палачинки с шоколад докато беше в банята, че ми беше скучно да стоя сам.

Станах и отидох пред него.
-Благодаря ти. Спасяваш ми задника. Ще хапна и после тръгвам.
Той кимна и отиде в банята. Палачинки не звучаха хич лошо, макар и да не разбрах кога точно успя да ги направи. Е, няма значение. Отидох в кухнята сложих си две и ги изядох по-бързо. Бях гладна, а и трябваше да излизам. Нали щях да ходя на уроци. Пффф...
Както и да е. Когато бях готова, взех малкия си и единствен нож, който имах и без да го изчакам излязох. Стига съм му се мотала в краката, а и сигурно и той имаше работа.

Напсувах го малко заради гаврата му и си тръгнах. Влачех се толкова бавно наобратно към града, че докато стигна се беше мръкнало. Минах през пазара и купих няколко нужни ми неща. Имах план.
У дома. Бях си у дома! Каква радост. И кога за бога почнах да го наричам мой дом? Ааааа...бях толкова изморена, че изобщо не ми пукаше. Дрейк естествено го нямаше, но още по-добре, защото макар и да се чувствах като подметка имаше нещо, което исках да свърша, а липсата му ми даваше идеалната възможност.
Насочих се към счупения прозорец и тъй като вратата беше заключена се шмугнах през него. Озовах се в спалнята и запалих няколкото газови лампи, за да си набавя нужната светлина.
-А сега да се залавям за работа, докато имам някакви минимални сили.
От торбата извадих ново стъкло, което бях купила, работен силикон и длето. Добре, не знаех как се слага стъкло. Точно за това затворих очи и се концентрирах.
-Хайде, гнусна дарбо...работи.
В мозъка си прелиствах всякаква подходяща информация, която бях попила. Тя почна да се мени светкавично. Букви от книги, списания и всичко. Имаше какво ли не. Най-накрая открих нещо подходящо, запаметих го и почнах да работя. Измерих сантиметрите на рамката и изрязах ненужното от купеното. Намазах вътрешната част на дървото със силикон и залепих новото стъкло. Доуправих каквото трябваше и след близо половин час беше като ново. Все едно никога не се беше чупило.
А сега беше ред на банята. изкъпах се с голямо желание. Когато излезнах и се подсуших си облякох бельо-бял дантелен сутиен и бели дантелени бикини. Наметнах си и един халат, за който бях забравила - бледо лилав, от сатен и доста къс. Колкото да закрие дупето и малка част от бедрата. Изкарах от сакът си едни високи обувки с каишки и ги обух. Подчертаваха идеално глезените ми.
Тъкмо бях свършила когато изведнъж като гръм ме удари поредното видение. Виждах как почвата под краката ми се разцепва на две. Земята се пропука до земното си ядро и се разделя на части. В средата се показа едно голямо кървящо сърце. Веднага след това всичко се изпари и отново се озовах в реалността. Последваха нормалните болки в главата. Кръв не потече, може би защото беше кратко. И все пак се ядосах, изругах и за капак на всичко реших да удавя неприятните мисли в алкохол.
Нахлух в кухнята и извадих от хранилището една голяма бутилка с вино и една стъклена чаша. И къде мислите, че се настаних? Не в хола, не на дивана, неее.... качих се на последния етаж на замъка и излезнах на терасата, както си бях по халатче. И тя голяма и просторна, колкото и останалата част от апартамента. Качих се на парапета, който беше доста широк и застанах в полу-седнало положение. Гърбът ми беше облегнат на стената, краката леко свити в колената, а токовете стабилно поставени на парапета. Бях странна гледка - косите ми падаха свободно, в лявата си ръка държах чашата и от време на време отпивах, с блестящи обувки, краката ми бяха целите разкрити, а халатът леко се беше разхлабил и паднал надолу, така че раменете, деколтето и част от сутиена ми се виждаха.
Времето минаваше, а аз все повече се напивах, загледана в тъмнината и луната. Погледнах празната чаша в ръката си. Съзерцавах я минута, може би две, протегнах ръка и я пуснах във въздуха. Тя полетя надолу към улицата, падна и до мен се донесе лекият звук на счупено стъкло. Почнах да пия направо от бутилката, която вече беше към края, а аз доволно замаяна.

Вече наближаваше вечер, когато по каменният път се зададе прибиращият се Дрейк.Изморен от работа и цял ден блъскане по метални пръти, той се прибираше с единствената надежда да се хвърли в мекото си легло, да затвори очи и да се пренесе в отвъдното при сънищата.Ковача извади един голям ключ от джоба си и миг преди да го пъхне в ключалката, чу иззад ъгъла на къщата зчук от чупещо се стъкло.

- Какво по дяволите...
Приближи се внимателно по стената до края на къщата и надзърна от другия край.Там нямаше нищо.Само счупената чаша се бе разпиляла по тревата.Дрейк инстинктивно погледна към прозорците.Странно, но единият бе оправен - точно този който той бе счупил.Но как...?Погледа му се спря на терасата, която се намираше точно над него.

- Дориан! - просветна мисълта в главата му.
Той се затича към вратата, притеснен какво би могло да се е случило.Куп глупости му минаха през главата докато тичаше нагоре.Накрая я намери седнала на парапета на терасата, с търкаляща се празна бутилка от алкохол в краката ѝ.

- Много хубаво! - изрече ковача. - Да се самоубиеш ли искаш?Дори.Дориан...

А, Дрейк се прибра. Красивият Дрейк. Прекрасният Дрейк. Забавният Дрейк. Мале колко пияна бях. Дали е вярно, че когато си пиян истинските ти чувства излизат на повърхността? Дано не, защото в момента, в който го видях на терасата сърцето ми трепна, а в главата ми прозвуча думата "Любов".
-Дрейкккккииии.... - извиках радостно. -Да се само....само.....да се убия.....Нееееее. Няма такова нещо. Ето виж.
Изправих се и почнах да вървя по широкия парапет като от време на време залитах и се смеех. С високите токове беше още по-трудно и точно заради това и по-забавно. Малък риск. Той ме гледаше с ужас и ми викаше да слезна долу.
-Тц... - отказах аз. -Виж сега един номер.
Засмях се и се обърнах напред с гръб към него и лице към града. Стъпих на самият му край. Част от краката ми вече висяха във въздуха. Разперих ръце и се приготвих за полет на птица.
-Ще ме хванеш ли?
Лукава усмивка се прокрадна по краищата на устните ми. Отпуснах се и тялото ми почна да залита напред....

Подъл номер! Дали го изпитваше в момента колко му пука? Нямаше време за това.Ако се бе замислил и за секунда, Дориан щеше да си счупи някой крак.Имаше късмет чe Дрейк не носеше нищо в ръцете си, за да може да се стрелне необезпокояван напред.Той протегна и двете си ръце към нея, като пръстите му докоснаха халата ѝ.Едва едва той се вкопчи в него като го дръпна рязко назад, задържайки момичето висящо на ръба на парапета.Пияната и глава клюмаше напред, а тя самата се радваше толкова много че започна да се смее истерично.

- Дори, не е сега времето!Хвани се някъде!

Ала момичето не чуваше.С всяка измината секунда се изплъзваше от дрехата, подготвяйки се да се изхлузи през парапета и да се пребие.Въпреки силните си ръце, той не успя да я задържи.Момичето залитна напред, като с това повлече и него към парапета.Дрейк се удари в него като успря да се спре, все още държейки халата на Дориан, от който тя висеше.Бавно се изхлузваше от ръкавите му, докато не тупна по бельо на мократа утринна трева.Ковача дръпна халата към себе си, хвърляйки го на терасата.Без да губи време, той се спусна обратно по стълбите, тичайки надолу за да тигне възможно най-бързо до Дориан, която за това кратко време можеше да извърши още някоя глупост.Когато излезе от къщата и сви през ъгъла, той я видя все така смирено да стои на тревата по бельо и да се смее.

Смеех ли се смеех. Ама, че вино. Да нямаше анасон в него? Както и да е. Дрейк дотича до мен и се надвеси над тялото ми, като хвана главата ми и почна да я заопипва за рани. Ама добре си бях, бе човек. Вместо да почна да се обяснявам го хванах рязко за китката. Лицата ни бяха на няколко сантиметра едно от друго. Втренчих се в сивите му очи и пак се усмихнах. Почнах да говоря пелтечейки и фъфлейки заради алкохола:
-Зна...еш ли....знаеш ли, че си....мно...го хубав мъж и аз....аз.....аз те....аз те о....
И просто така баамммм. Пиянството си каза думата и припаднах от махмурлука в ръцете му без да мога да му кажа това, което исках. Слава Богу!

Тя какво...? Преди да е изрекла изречението си, се строполи в ръцете на младия ковач.Той я подхвана и повдигна като перце.В главата му се въртяха мисли за това как се е докарала до това състояние и каква е причината...Дали пак не е имала "видение"? На сутринта може би щеше да разбере, но сега и двамата имаха нужда от една голяма доза сън.Мислеше на другия ден да не бърза за работа, а да поспи до по-късно.
Дрейк я занесе внимателно в къщата, пребърка багажа ѝ от където и взе някакави дрехи с които да спи и набързо я облече.Свали обувките и се шмугна в леглото до нея.Дориан отдавна бе заспала и нямаше нужда от пожелания за лека нощ, за това той просто затвори очите си и след няколко минути заспа.
Сънят му бе дълбок и безсмислен, за това и на сутринта когато той отвори очите си, спомена избледня за минути.Дрейк обърна главата си настрани и видя сгушилата се в него Дориан.Беше се свила на кълбо върху ръката му, която бе положил под нея.Ръцете и се опираха една в друга като за молитва, а очите и леко потрепваха като в среднощен танц.Той се усмихна.Почувства се някак...удовлетворен от това че се събуди преди нея и имаше възможността да я съзерцава докато спи.Измъкна ръката си изпод одеялото и леко я прокара по лицето на Дориан.Докосваше я едва с дланта си, страхувайки се да не я стресне докато спи.Постоя така няколко минути наслаждавайки се на спящият ангел, докато слънцето все още не бе изгряло напълно.
Време беше вече да става.Бавно се измъкна изпод завивките, нахлузи произволно изваден панталон от шкафа и се запъти към вторият етаж на къщата, където бе тренировъчната зала.Последният път Дориан си поигра на закуска, а сега бе негов ред.Стъпките му бавно отекнаха по стълбите.Дрейк влезе в помещението където цареше тишина.Намести един от висящите боксови чували и започна тренировката си, като се стараеше да бъде максимално тих за да не вдигне къщата във въздуха.

Отворих клепачи и се озърнах. Бях сама. Надигнах се от леглото като все още стоях на него. Главата леко ме цепеше от снощния махмурлук. Хванах се за челото.
-Тъпачка. Ти си пълна идиотка. Не трябваше да го правиш....
За малко да му кажа какво чувствам. Как можах, щях да се изпусна толкова лесно, след като толкова време таях чувствата си само за себе си, ревниво пазейки ги от света. Недопустимо! Напълно недопустимо!
Станах и се облякох в черни прилепнали дънки, черни кецове и бял потник. Измих се, окичих всичките си джаджи на врата и отидох в общата стая. Бях сама. Дрейк го нямаше. Сигурно не искаше да се засичаме. Нищо чудно, държах се като най-големият идиот. Сигурно му бях черна пред очите. А днес беше....Ха....просто ден като всеки останал, както винаги до сега. И все пак се чувствах някак си самотна и празна. Обикалях из първия етаж на къщата когато случайно или по приумица на съдбата открехнах врата, която не бях до сега. Вътре беше просторно. Голям прозорец до земята осветяваше стаята, а в средата й - един бял роял. Не мога да опиша изумлението си. Дрейк имаше собствено пияно в къщата си. Отидох до красивия инструмент и го погалих нежно. Беше толкова хубаво на допир. Седнах и поставих пръст на един от клавишите. Разнесе се неуточнен, но хубав звук. Изведнъж без даже да се усетя пръстите ми зашариха по абаносовите пръчици, а гласът ми се изви в песен - бавна, тъжна, изпълнена с душевна мъка. Свирех ли свирех, знаеща, че това което изказвам в редовете на текста ще остане само и единствено между мен и четирите стени.
По времето, в което бях приключила, главата ми беше клюмнала надолу, а сълзите аха-аха да потекат.
-Честит рожден ден, Дориан.... - казах сама на себе си. Никой нямаше да разбере, че днес преди точно двайсет години съм се появила на този свят, така както никой не разбираше и през времената. Единственият човек, който ми го честитеше бях самата аз.

/Песента, която пея и свиря https://www.youtube.com/watch?v=52Bg-hhbXcA /

Понат звук прекъсна тренировката му.Дрейк се спря за миг, заслуша се и остана изненадан.Явно Дориан бе будна, и отново се бе навряла в едно от неговите места.Захвърли от ръцете си парчетата плат с който ги бе увил за да се предпази и тръгна по стълбите надолу.Не бързаше, а и нямаше защо.Докато пристъпваше бавно, той слушаше магическата песен излизаща от ръцете на момичето.Звуците на красивото пиано се разнасяха из цялата къща, а и отвъд.Когато достигна до вратата на стаята, той се спря за около минута пред нея, чакайки финалните щрихи на песента.Когато привърши, той приближи до вратата и леко я открехна.Дориан стоеше на пианото и леко си припяваше.
Ръката му удари няколко пъти по вратата, разнасяйки тихо почукване.Дориан разбра че е той, но не подскочи.Беше по-спокойна и от водата в езеро.Нищо не можеше да я стресне в момент, в който изпитваше удоволствие.Дрейк се приближи бавно и застана зад нея.Сложи ръце на раменете на момичето, наведе се към нея и прошепна тихо:

- Май обичаш да откриваш тайните на хората...