Замъкът на Дрейк

First topic message reminder :

Къщата на Дрейк Туул бе по-особена от другите.Фасадата и беше точно като каменната стена на замък, а от двата края имаше по една пет метрова кула, с пост за наблюдение горе.В къщата се влизаше през малка дървена врата, с голяма ключалка.
Вътре винаги бе топло и уютно, дори и него да го нямаше, огънят тлееше и държеше топлината в стаята.По стените бяха окачени различни видове бойни оръжия - главно мечове който той самият бе изработил.Нямаше животински трофеи, защото нещото което ценеше повече от човешкият живот, това беше живота на малките твари.Би убил човек с радост, но никога няма да окачи главата на благороден елен в къщата си.

-Не мога да разбера как така все още ме възприема, като малко момиченце?!Та аз съм на 21, цели 21, До!Нямаше го толкова дълго време и сега, като по някаква чиста случайност се появи в живота ми, реши, че може да се прави на шеф.Да ама не е познал!И ако си мисли, че нещата ще продължават така, жестоко се лъже...-говорех бързо аз и пуших като кумин.
-Ари!
-Ти мислиш, че съм голяма, нали?
-Ари?!
-Какво?
-Много говориш, успокой се.
-Как да се успокоя, вбесява ме!
-Бащите явно са такива...приеми го!
-Може би си права...никога не съм имала баща в живота си, откъде да знам как се държат.
Двете се изсмяхме и продължихме да пушим.Когато отново влязохме, реших да видя какво майсторът в кухнята.Но Лезо изглеждаше някак си странно.Влязохме и тримата в кухнята:
-Какво ти е направил?Изглеждаш странно...

-Да ми е направил? Нещо се бъркаш блонди.
Подсмихнах се на думите му.
-Хайде отивай при баща си. Не е хубаво да го оставяш сам, а даже не си помисляй да пращаш мен.
-Ама...
-Няма ама, изчезни.
И я избутах извън кухнята ми. Моята кухня? Това пък от къде дойде? Както и да е. Отидох до Лезо и надникнах в купата, която държеше. По-точно бъркаше нещо.
-Какво е това?
-Смес за тесто.
-Тесто за какво?
Той ме изгледа поучително.
-Ще правим пърленки.
-Пърленки? Какво е това?
-Наистина хич те няма.
-Това вече го уточнихме. Аз какво да правя.
-Добре.
Той остави тестото си за малко и се огледа.
-Виждаш ли картофите? Обели ги и после ги нарежи на едри кубчета.
-Добре.
-Ще можеш ли?
Намусих се.
-Надявам се.
-Сигурен съм, че ще се справиш.
Това ме изненада и рязко обърнах глава към него, като косата ми леко се развя.
-Лез...
-Хайде, хайде, стига си говорила. - усмихна се той. Какво беше това? Опитваше се да се държи мило ли? Неусетно и аз се заех с работа. Когато картофите бяха готови, той ме инструктира как да ги задуша. Сипах вода в една тенджера, този път без да й правя дупка. Когато завря сложих резените вътре и почнах да ги наблюдавам. Когато омекнаха ги намачках малко и им прибавих чубрица, соев сос, сол, малко черен и малко червен пипер, всичко под зоркият поглед на шеф Д'Арвил.
-Какво мислиш за баща й?
-Мисля, че я обича.
-Хммм...
-Да, знам, че не вярваш на никого.
Той застана близко зад гърба ми и усетих аурата му.
-Вярваш ли в себе си?
Обърнах се и го изгледах в лицето. То беше твърдо, сдържано.
-Какво трябва да означава това?
-Каквото чу. Вярваш ли в себе си?
-Не...знам....може би понякога. Не...не винаги...
-Защо?
-Това не те засяга.
-Защо ни приюти?
-Заради Арадел.
-Лъжеш.
-Прекаляваш. - казах студено по моя си начин.
-Не мисля. Смятам, че ни приюти защото вътрешно копнееш да направиш нещо добро за някой друг.
-Хахаха, това е смешно. До сега не знаех, че можеш да си забавен.
-Защо продължаваш да го отричаш?
Замълчах с наведена глава. Защо се опитваше да човърка в душата и мозъкът ми. Извърнах лицето си и продумах тихо.
-Да продължаваме с готвенето.
Обърнах се обратно към печката и разбърках картофите. Той въздъхна и се отдалечи.
-Щом желаеш.
Не му продумах повече. Мислите ми бяха някъде дълбоко в себе си. Да направя добро? Стига глупости.
Времето минаваше и крайният резултат беше готов. Имахме на разположение, задушени картофи с подправки, десет пърленки, задушено телешко със зеленчуци и шоколадов крем, който направих с малки затруднения, но Д'Арвил ми помогна.
-Видя ли, че се справи?
-Да. - усмихнато и невярващо гледах към гозбите. Наистина го направих. Едва ли скоро щях да имам този успех, но даже и единичен вътрешно някак си бях щастлива.
-За първи път те виждам да се усмихваш искрено.
Това ме върна на земята и веднага скрих това изражение.
-Ти си идиот.
Взех продълговатата чиния с пърленките и тръгнах да излизам от кухнята. На вратата се спрях и глухо казах.
-Благодаря.
Не виждах лицето му, но усещах, че се усмихва.
-Пак заповядай.
-Не мисля, че ще ми стане навик.
-Няма проблем. Нужно е единствено да попиташ.
Задържах се на място за още няколко секунди и прекрачих прага. Наредихме всичко на масата. Останалите ахнаха. Не очакваха такова богато меню. Сега оставаше единствено да изчакаме Ерик и Дрейк, които скоро щяха да се върнат.

Минаха около десетина минути в чакане и мъжете се върнаха. Още преди да стигнат къщата, Ерик надуши вкусната храна още от малката уличка.

- Леле, усещаш ли? - попита той собственика на Замъка.
- Кое?
- Храната, кое! Какъв блажен аромат. Сигурно момичетата са сготвили нещо вкусно.
- Кой? Момичетата? По-скоро да запалят нещо, от колкото да видиш вкусна храна на масата!
Ерик лакомо се затича напред, търсейки входа. Цял ден не бе слагал нищо в устата си, а този сладък аромат го дразнеше изключително много.
Когато влязоха в къщата завариха следната картинка - Двете момичета и Лезо се бяха наредили като статуи до маса, отрупана с храна, а до тях стоеше непознат мъж. Ерик не му обърна никакво внимание, а направо седна на един стол и грабна първото нещо което видя на масата и му се струваше че става за ядене.
След него влезе и Дрейк, изтупвайки дрехите си. Още не бе свалил превръзките от ръцете си, когато видя неочакваният гост. Усмихна се приветливо, приближи се и се обърна към мъжа :

- Дрейк. Дрейк Туул. А Вие сте?
Ковача не познаваше този мъж и с право се държеше предпазливо. Трудно допускаше някой в дома си и въпреки че бе в компанията на момичетата, не можеше да му има доверие. Изгледа го подозрително от глава до пети, очаквайки да стисне ръката му.

Въртяхме се хаотично около масата в очакване Дрейк и Ерик да се върнат.Разглеждах сервираните гозби, коя от коя по-благоуханна после погледнах към До, не бях забелязаха досега тази и тъмна кулинарна страна:
-И приготви всичко това сама?-повдигнах вежда аз.
-Хех ам да..с помощта на Лезандър де...
-Не знаех че от такава взривоопасна комбинация в кухнята може да се получи нещо толкова всусно.Браво нас вас.-усмихнах им се.
Баща ми седеше не един стол до мен и повдигаше чаша бяло вино, загледан някъде през прозореца изражението му бе умислено:
-На теб пък какво ти има?-попитах като го забелязах.
Той извърна разсеяно глава и ме погледна:
-Моля?Ааа, нищо..просто грижи в работата, оставих един от подчинените си да движи нещата и се притеснявам дали ще се справи.
-Ако не е тайна какво точно работиш?Щом си в тези среди едва ли е нещо...нормално.-попита До.
Максуел малко се смути при въпроса й, но възвърна спокойното си изражение:
-Търговия с трупове.-каза небрежно той, все едно продаваше сладки.
-МОЛЯ?!-избухнах аз.-Значи нямаше време да ми кажеш докато бяхме насаме, а сега тук пред всички го изръсваш все едно е най-нормалното нещо на света.
-Скъпа, та това е нещо нормално за тези среди.
Синекоската закима в знак на съгласие:
-И все пак...Имайки предвид какво работиш ти ми правиш проблем за едно пушене?
И точно когато бяхме на път да започнем нов семеен скандал, през вратата връхлетяха Ерик и Дрейк:
-Хранааааа!-извика тържествуващо Ерик и се втурна към масата като започна да тъпчи лакомо устата си.
Дрейк го последва спокойно, но след като забеляза непознатия в стаята се напрегна, после се усмихна и подаде ръка на баща ми:
-Дрейк!Дрейк Туул.А вие сте?
Татко се изправи в знак на уважение и също подаде ръката си:
–Максуел.Максуел Картие, баща на Аарадел.А вие сигурно сте приятеля на Дориан.
Дрейк се почеса сконфузно по главата, сякаш му бе все още нетипично да ги определят като двойка:
-Дааа...да-усмихна се нервно той.-Така и така сме тук, хайде да сядаме на масата.
Всички сме настанихме и и започнахме да се храним тихо.Когато заситихме до една степен апетита си и устите ни бяха празни , започнахме да си говорим на различни теми.Цареше спокойна и приятелска атмосфера.И незнайно как бяхме започнали темата за бойните умения на жените и как боя между две жени представлявах изключително скучна гледка.Ние с До само си мълчахме, знаейки че в главите ни се върти един и същ спомен и когато решихме, че е време, се намесихме:
-Виждате ли този белег тук?-и оголих лакътя си, така че мъжката част от масата да виждат добре.-Това е от когато се бихме с Дориан.И според мен счупен крак, пукнато ребро и глава, счупена ръка и безброй още травми не са породени от дращене на нокти и дърпане на косите.
-Тяя, тяяя ти е причинила това?-попита леко заеквайки Ерик и леко отдръпна стола си от До.-Казах ви че е страшна.
-Значи ти си отговорна затова, че тя се бие като мъж, малко по-нескопосано де ама...Говоря за сдърпването ти с Хелга, когато я целеше с дървета и счупи рамото й.-обърна се към мен Лезандър.
-Йоо, да но ако не я бях научила, нямаше да може да се защитава.А ти там й губиш с времето с някакви си лъкове, тя докато го изкара и ще й клъцнат хубавата главица.-защити се некромансърката.
Тогава всички решихме, че всеки е прав за себе си и заменихме спора с по-благоприятни теми.Времето се изнизваше неусетно и аз погледнах към часовника като предложих:
-Хора, адски ми е приятно да стоим тук и да си бъбрим, но не смятате ли, че е време да се приготвяме да тръгваме?Поне да не се движим по тъмното..

-Да, да си ходим. - съгласи се бързо Матюс.
Два дена в прокълнатата държава му дойде в повече и кожата му вече копнееше за слънчевата светлина и мириса на зеленина. Сега онази малка къща му се стори толкова близка и скъпа. И не само на него. Всички се съгласиха. Ковачът също искаше да се махнат от тук за малко. Самият той не си го признаваше, но имаше нужда от почивка. А Феникс е едно добро място за тази цел.
Масата беше вдигната, всичко подредено, а Туул и Смит стегнаха малко багаж от дрехи и лични принадлежности. Все пак на екскурзия не се ходеше с празни ръце. Максуел се сбогува с дъщеря си насаме, като я закле отново да дойде да го види някой ден, а той щеше да направи същото скоро. Отдавна не беше ходил в родното си място, а сега когато Клео вече не беше сред живите щеше да се възползва от тази възможност. После се сбогува и с останалите и напусна къщата.
-Така, всички ли сме готови? - попита Лезандър.
-Така изглежда.
-Тогава да се прибираме.
Графът ги накара да се хванат за ръце. Ако пътуваха пеша щяха много да се забавят. Затова за пореден път щяха да използват телепортация. От присъстващите умееха този процес само мъжете, затова Арадел и Дориан трябваше да се оставят в техните ръце. Дрейк също можеше да се телепортира, но не знаеше къде точно трябва да отиде, затова той също щеше да бъде воден.
Когато Ерик и Д'Арвил бяха готови, те погледнаха към другите.
-Просто се отпуснете. - каза земният маг и вкара магията си в действие. Тя премина през телата на останалите и се застопори в тях. Това щеше да е първата реална телепортация на Дориан. Единствената, която бе преживяла вече, я бе проспала и не се беше сблъскала с неприятното усещане от нея, докато другите бяха свикнали. Даже и на Арадел вече не й влияеше толкова зле, колкото в началото.
След минута петимата се изпариха, а замъкът остана празен, чакащ собствениците му да се завърнат отново.

Телепортацията им бе бърза. Явно Туул бе усъвършенствал това умение до толкова, че можеше да го използва вече с лекота. Е, Дориан е го бе виждала до сега да тренира магиите си или бойните си умения което си оставаше една голяма загадка за нея. Когато настъпи момента да се материализират в Найтмер, Дориан вече беше готова. Не един или два пъти бе пътувала по този начин за това нямаше да има проблеми с настройването на организма си. Сиреч - нямаше да повръща като побъркана след телепортацията си.
Беше нов ден. Слънчев и приятен - каквито малко такива имаше в този така мрачен град. Нерядко се случваха неща неприсъщи за град в който живееха главно некромансъри.
Когато До и възлюбения и се появиха в замъка, всичко си бе по старому. Дори леглото им в което спяха последната вечер стоеше с отъпканите си чаршафи. Неоправено и чакащо ги да се завърнат.
Първите им стъпки бяха в предверието на замъка. Появиха се точно сред зелената трева описваща пътеката към къщата.
- Е, прибрахме се - бяха първите думи на ковача.
Силно прегръщайки любимата си в този момент, той се зарадва на чувството да бъдеш в своя дом. Свой във всеки смисъл. Когато знаеш че си на мястото което си градил с години, чувството се засилва още повече и остава неописуемо.
Двамата се запътиха към вратата на къщата. Дрейк хвана през това време некромансърката през кръста с една ръка и навеждайки се, я повдигна носейки я на ръце.
- О, моля ти се! - възрази Дориан - Да не сме женени, че да ме прекарваш през прага?
Туул я целуна.
- Трябва ли да сме за да те обичам?
О, колко бе сладък! Даже птиците пеещи около замъка бяха на това мнение. Това момиче определено го бе разнежила през последните месеци. А тази нежност се четеше дори в очите му когато я гледа.
Малкият им приказен момент бе развален от неканен гост. В стаята им се бе настанил малък гълъб. В момента се бе покатерил на едно от канапетата и старателно кълвеше с човката си. Около птицата вече се бе насъбрала малка купчинка дунапрен, която бе изкълвала от вътрешността на меката мебел.
- Мамка му, птици проклети! - извика ковача. - От къде пък се появи сега?!
Дориан му помогна с разрешаването на проблема, като посочи към прозореца.
- Ясно...
И наистина на отсрещния прозорец, точно зад канапето зееше дупка широка около двадесет сантиметра. Явно птицата бе минала право през него, кацайки в стаята. Но защо му бе на един гълъб да влиза в чужда къща? Ясно бе че не е пристрастен към меки мебели, за това ковача погледна към краката му. И там, съзря малка бележка завързана с конец. Дрейк пусна некромансърката да стъпи свободно на земята и отиде до канапето. Посегна с ръка към птицата която продължаваше необезпокоявано да си кълве дунапрен и понечи да я хване. Ала веднъж животното видяло човешката ръка, се стресна. Отмести се с няколко бързи крачки настрани и започна отново да кълве.
- Ела тука бе! - извика гневно ковача.
В този момент се присъедини и До която бе готова не само да хване гълъба но и да го сготви за наказание. Тя се провря от другия край на дивана и посегна с ръце към пернатото. То се стресна от бледоликата госпожица и подскочи в страни. Ала там я чакаше г-н Туул с отворени обятия. Когато хвана пернатото, доволната му усмивка пак се появи на лицето.
- Няма да ми бягаш, че знаеш ли какви големи тенджери имам тук? Аа..а.. - възмути се недоволен мъжа.
Когато свали бележката от крака на птицата, Дрейк я пусна отново на земята. Разтвори малкото листче и погледна в него. Изражението му се промени. Усмивката изчезна, заместена от безизразното му изражение.
- Какво има? - попита го некромансърката.
- Нищо...
Чу се леко проскърцване със зъби. Дориан се приближи до него притеснена и се облегна на рамото му.
- Дрейк, кажи ми. Моля те...
Тогава, мъжа завъртя бележката към нея за да я види по-добре. Но, всъщност не можеше да се разбере какво има предвид човека, който я бе написал. На листчето имаше една простичка нарисувана усмивка. Две точки, а под тях крива чертичка описвайки "весело човече". А под него подчертаното име на най-голямата гад в Найтмер - Кат.
- Какво иска от теб?!
- Не знам...
- Ааа... - изкрещя некромансърката.
В яда си се обърна търсейки с очи гълъба. Намери го твърде лесно - отново сврян на канапето, кълвящ от дунапрена. Дориан се ядоса толкова много, че се присегна към птицата...
- До, недей!
Но, вече бе твърде късно. Пернатото се гърчеше в ръцете и едва няколко секунди след което момичето и прекърши врата. Отиде до прозореца, отвори го широко и изхвърли птицата право в градината.
-Тази малка гнида...ще я убия!
Дрейк се приближи с бързи крачки, прегръщайки я заднешком.
- Стига. Аз ще се оправя...
- О, не! Аз ще я оправ...
Преди да е довършила изречението си, Туул отново я целуна. До се опита да се измъкне, но хватката му бе твърде силна. Когато я пусна, До все още трепереше.
- Това няма да я спаси!
Мъжа се засмя.
- Тъпак! Не е смешно! Понякога ми писва от такива натрапници като нея.
- Зарежи я. Утре ще видя какво иска. Днес изобщо не ми е до техните глупости. Всъщност, искаш ли да отидем по-късно до Оръжейницата? Ще видим в какво състояние е, даже може да измислим нещо забавно което да правим заедно. Какво ще кажеш?
Въпреки че все още некромансърката да беше бясна, Туул се надяваше тя да се съгласи. Искаше да я разсее малко от глупостите които се бяха случили последните няколко дни, без да си навличат неприятности.

Да бе, защото целувките решават всички проблеми, нали? Не, че му се сърдех. Той не беше виновен, че онова смотано лапе му върви след задника като най-голямата жена и все пак се издразних.
-Всъщност, искаш ли да отидем по-късно до Оръжейницата? Ще видим в какво състояние е, даже може да измислим нещо забавно което да правим заедно. Какво ще кажеш?
Обърнах се към него.
-Съжалявам, но ще трябва да ти откажа.
Дрейк се намръщи, но бързо продължих преди да е измрънкал:
-Не ме разбирай погрешно, искам да съм с теб, но в момента по-важното е да отида при Дани. Нужен ми е. Искам да се възползвам колкото мога от познанията му.
Ковачът въздъхна, но явно осъзна за какво става дума.
-Разбирам...
Усмихнах се искрено и го прегърнах:
-Ще ти кажа какво. Какво ще кажеш да те взема от работа вечерта? До тогава ще съм свършила всичко.
-И това е нещо.
Целунах го страстно и се отделих от него. Отидох в спалнята и махнах дрехите си. Имах нужда от нови, тези вече бяха за пране. Хванах първата къса черна рокля, която ми попадна пред погледа и я навлякох. Сложих си и черни ботуши туп чизми до колената, вързах косата си на опашка и когато бях готова се запътих към него. Но още неизлязла от стаята се спрях. очите ми се извърнаха в страни и се застопориха върху нещо много ценно за мен. Отправих се натам, наведох се и взех калъфът, в който се намираше цигулката ми. нарамих го и чак тогава се върнах при него.
-Това за какво ти е?
-За всеки случай.
Малко излъгах тук. Исках да направя още една спирка, преди да отида да го взема в края на работния ден. Но за това по-късно. Заключихме къщата и всеки пое в различна посока. Той право към града, а аз право към пътя на Смъртта.

Г-н Туул живееше близо до самият си магазин. Отне ни около десетина минути да пристигнем до неговият...замък. Леле! Наистина този ковач не си поплюваше, защото къщичката му бе от класа!
Извиках от радост още като я видях. По-скоро то възхищение, ако искате да ме поправите. Но двете наблюдателни кули наистина ми направиха голямо впечатление. Високи по пет метра, здрави и явно много стабилни. От тях можеше да се огледа сигурно целия град, което си бе доста голямо преимущество.
С навлизането си в къщата, останах още по-очарован. Имаше камина, в която тлееше огън. Дрейк нахвърли няколко дърва вътре и след по-малко от минута, огъня лумна.

- Леле, нямам търпение да си легна! - обърнах се към сегашният си "работодател", който в момента обикаляше из стаите.
- Да, като каза лягане...ти ще спиш тук, в тази стая.
Ръката му посочи вратата която стоеше зад него. Явно това бе някаква стаичка за гости, където щеше да ме настани. Но все пак бе много по-добре да спя там, от колкото в каруцата пред магазина...нали?

- Идеално. Сега остава да ми кажете какво искахте да свърша, като дойдем тук. Тъкмо съм разгрял от касите и все още ми е останала някаква сила. Надявам се, да не ме карате да изчистя и къщата...

-Хахаха, не, не. Стига толкова домакинска работа.
Дрейк се усмихна благо и го привика.
-Ела!
Двамата почнаха да се изкачват нагоре към вторият етаж, като собственикът на къщата водеше пътя. За учудване на Аш вторият етаж обхващаше само една зала. Но толкова голяма, че беше с размерите на всички онези, които се намираха долу. Тя бе сравнително празна. На стените бяха окачени оръжия, липсваше съществен домашен интериор, стените бяха каменни, с няколко дупки за странни ръчки, а самият под дървен. Отне на магът малко време да го осъзнае, но това представляваше нещо като лична тренировъчна зала.
-Дъските са сухи, не толкова здрави като едно време и скърцат. Тук са се водели не едно учение, а някои хора са достатъчно буйни, че да я изпотрошат още повече. Ще може ли да се направи нещо?
Зеленокосият клекна и почука няколко пъти с пръсти по дървените греди. Наистина бяха стари. Забеляза особени процепи на места. Ясно. Повдигащ се под. Таванът и стените май също имаха подобни схеми.
-Да, мисля, че ще мога да ги закрепя до толкова, че да изтраят още близо десетина години без подмяна.
-Чудесно. Направи го, а аз ще подготвя вечеря.
-О, няма нужда.... - опита се да възрази Аш от неудобство, но Туул го спря преди да е довършил.
-Просто поправи пода и слез долу. Не искам да спорим за това.
Той се обърна и остави младежа сам. Пое по стълбите и се върна в кухнята. Такъв си беше Дрейк Туул. рядко помагаше на хората, но когато го правеше го правеше качествено. Колкото и пари да му дължеше чужденецът, не можеше да го остави гладен. Затова наряза бут пушено свинско на големи парчета. Извади цял бял хляб, сирене, домати, кашкавал и извара, а после отиде в килера от където извади средно по големина буре, пълно почти до горе с ухайна, хмелова бира. Сложи и две големи халби за целта и зачака. Чудеше се какво ли правят в момента Дориан и Дани.

Честно казано, работата нямаше да ми отнеме много време. Все пак това бе само подмяна на пода и можех да го свърша за отрицателно време. Трябваше единствено да уплътня дъските така, че да се свържат една с друга.
А малките парчета по земята, бяха наслагвани едно върху друго, като влакова композиция. Краищата им бяха свързани с предишното парче, докато не се стигнеше до края на пода. После следващите до тях по същият начин, свързани със страничните парчета. Но след дългите тренировки и явно поправки от страна на гладиатора, пода бе взел да поддава. Тежестта, блъскането, мокренето...всичко оказваше своето влияние. И сега, след почти всяка стъпка, пода издаваше гръмки звуци.
Преминах навсякъде из стаята и огледах земята. Имаше по нея няколко поставени уреда за тренировки, но те нямаше да ми пречат. Трябваше да ремонтирам дървото, а не да местя предмети. Можех да го направя единствено като докосна пода и използвам магията си.
Точно това и направих. Но преди това, слязох до долу. Попитах г-н Туул къде се намира банята и той ми помогна. От там си взех една кофа в която налях вода до половината и се заизкачвах по стълбите.

- За какво ти е? - чух гласа на ковача след себе си.
- Спокойно, трябва да намокря пода. Иначе няма да се получи.
Ковача ме изгледа учудено, но не му обясних повече. Работата си бе моя и щях да я изпълня така, както си знаех. Знам че нямаше да остане недоволен, за това и не се разправях твърде дълго.
Когато се качих на втория етаж, се заех направо с работата. Застанах до единия край на стаята и започнах да потапям ръката си във водата. После я изкарвах рязко извън кофата и започвах да пръскам по пода. Така щях да го намокря целият, а после всичко щеше да бъде толкова лесно...
Нямаше и пет минути и вече целият под бе измокрен старателно. Сега, трябваше да изчакам да попие хубаво. Но какво да правя докато това стане? Погледнах към кофата и ми дойде добра идея. В нея имаше все още вода, която можеше да ми послужи. Около себе си видях няколко уреда които бяха изработени от дърво, рамките по прозорците също бяха такива, което щеше да ми свърши идеална работа. Напръсках внимателно всеки един прозорец, след което преминах към уредите за тренировка. Когато приключих, всичко бе готово...поне за сега. Наместих всеки един от уредите така, че да се докосва с пода. Някой от тях трябваше да преобърна право на земята, тъй като долната им част бе от метал. Не ми отне много време, което ме удовлетвори.
Дойде време за същинската част. Застанах в центъра на стаята или поне там където си мислех че е той. Застанах на колене и докоснах с ръце пода. Беше студен. Водата все още поддържаше дървото мокро, а на мен точно такова ми трябваше. Ако някой който не познава дърветата ме попита какво правя, можеше да ме сметне за луд. Но ако г-н Бишъп, учителя ми беше тук, сигурно щеше да се гордее с мен, защото това не съм го учил от него.
Знах от малък, че когато един предмет бъде направен от влажно дърво, когато слънцето го нагрее или то се затопли по някакъв начин, по него избиваше смола. Това бе естествен рефлекс на дървото, когато нишките му вътре се разширят. Точно това исках да направя и аз. Намокрих нарочно всяка една дървена част в стаята и щях да ги накарам да се разширят. Да запълнят всяка една празнина, всяка цепнатина и така скърцането да изчезне. А със избиването на смолата, щях да ги залепя толкова силно една за друга, че близките пет или десет години, ковача трябваше да ми бъде благодарен.
Дъгата отново се разля през пръстите ми. Този път бе пак онзи син цвят, който видях преди няколко часа. Той започна да покрива пода като лека сутрешна мъгла. Минута по-късно, привлечена от водата в дървото, енергията ми се пропи дълбоко в него. Тогава, започнах малко по малко да я задвижвам, избутвайки я около себе си. Чувах пукането на дървесината под краката ми. Знаех че това трябва да се случва, за това не се и притеснявах. Стоях така около пет минути, в които старателно "масажирах" пода около себе си. След като измина това време, докосвайки пода, усетих лепкавата слуз по пръстите си. Смолата бе избила достатъчно че да слепи всичко.

- Идеално! - рекох си и се заех с останалата работа.
Нямах много време, за това трябваше да побързам. Вече усещах вкусотиите които ковача бе сготвил и стомаха ми стържеше. Направих същите неща и с прозорците, уплътнявайки ги здраво. След като приключих върнах уредите на местата им и слязох по стълбите. Върнах кофата на мястото и, а после се присъединих към г-н Туул, който стоеше общата стая. При него беше доста по-топло от колкото на втория етаж. Бе напалил камината която затопляше приятно стаята.

- Аз съм готов - заявих и се присъединих към компанията му.
Беше натрупал една маса със всевъзможни вкусотии. А на мястото където седнах, постави халба пълна до горе с пенлива бира. Не бях пил скоро този вид алкохол, но нямаше да откажа.
Въпреки че бях изгладнял, реших първо да му обясня какво съм направил, за да знае.
- Горе всичко е готово. Пода е слепен здраво, като използвах водата си и малко магия. Сигурен съм, че няма да скръцне поне пет години! Направих същото и с уредите ви, за да бъдат по-здрави при използването. Поне, тези които бяха от дърво. С прозорците също свърших това, като ги направих по-плътни и здрави. Така няма да влиза вятър през тях а и стаята ще бъде звукоизолирана, поне за външната част от сградата. Надявам се да останете доволен.

-Доволен? Направил си повече отколкото ти казах. Благодаря.
Аш остана доволен и горд от този отговор. Дрейк вдигна халбата си и я протегна към гостенинът си. Аш направи същото и от двете чаши се чу лек сблъсък.
-Наздраве за добре свършената работа.
-Наздраве. - върна жестът земният маг и двамата почнаха да се хранят.
Яденето бе просто, но засищащо и прясно.
-Все още не мога да повярвам, че тази твоя гилдмайсторка те е оставила да пътуваш с толкова малко пари. Да не е проста или нещо? - попита ковача без да се замисли, че това определение може би ще обиди по някакъв начин зеленокосият младеж. Но наистина бе абсурдно да праща някой да купи арсенал без нужната сума за него.

Засмях се на думите на мъжа. Наричаше Гилдмайсторката ми проста. Е, нямаше да тръгна да я защитавам веднага, въпреки стеклите се обстоятелства. Но, като се замисля, тя наистина си бе виновна за ситуацията.

- Всъщност, това бяха моите пари. Изпратиха ме изобщо без пукната пара тук, сякаш трябваше да взема нещата безплатно. Е, и аз имам малка грешка в това, че не попитах навреме от кого трябва да взема пари за оръжията.
След като приключихме с яденето, се излегнах удобно на стола. Идеше ми да изкопая от някъде една цигара и да я запаля сега. Но, двамата с ковача май не бяхме любители на тютюневия дим.
Станах от мястото си и взех чиниите като ги занесох в мивката. Ковача имаше доста против да му мия съдовете в къщата, защото разбирате ли "това не било моя работа", но достатъчно ми помогна. За пет чинии нямаше да ми окапят ръцете, за това нямах и нищо против да го направя.
Заех се с миенето, което приключи много бързо. За пет минути всички прибори светнаха. След като бях готов, се върнах отново в стаята, където беше г-н Туул. Той се бе излегнал на нещо подобно на канапе и държеше книга в ръката си.

- Мисля да лягам. Деня ми дойде доста дълъг и имам нужда от почивка.
Е, не ме приветства с фойерверки когато се върнах и не ме изпрати до леглото с целувка, но и не исках. Запътих се право към вратата, която той ми показа преди около час. Е, Аш...време бе за заслужената ти почивка.

Аш се оттегли в стаята за гости и сигурно само след минути заспа. Никой не се съмнява в неговият талант да откъртва с бързината на светлината. Какво сънуваше, не знам, може би той сам ще сподели преживяванията си от нощта.
Колкото до собственика на къщата, Дрейк пое халбата в ръка, излегна се лежерно назад и отпи една голяма глътка. Изкара кутията си малборо и запали. Не помнеше кога за последно беше прекарвал нощта сам, е почти, но без Дориан в този замък. Липсата й определено се усещаше. Магът колкото и приятен, се покри доста бързо и мъжете не можаха да завържат стойностен разговор. Сега самотата го налегна и мислите му се въртяха около некромансърката. Май наистина му липсваше. Все още не можеше да разбере какво я бе накарало да остане и от каква помощ имаше нужда Дани. Надяваше се само да не е нещо много проблемно и двамата да са добре. Все пак не можа да се отърве от онова неприятно усещане,което те гъделичка под капачките, когато смяташ, че твой близък си е създал проблеми. Мислеше си и за Кат и за отклончевите й заплахи.
Така или иначе, не можа да вземе никакво крайно решение, затова след още половин час отиде в спалнята си и легна. Заспа трудно. Нямаше кой да му прави компания, нежните женски ръце не го обгръщаха и сънят му бе в по-голямата си част неспокоен. Нямаше търпение да дойде утре, за да види близките си отново.

- Добро утро, странна къща на г-н Туул - бяха първите ми думи, когато се събудих.
За ковач, имаше доста приятно място за отсядане. Веднъж погалили ме по очите, слънчевите лъчи бяха решили да ме събудят. След приятното им гъделичкане и затопляне на лицето ми, реших да отворя наистина очите си. Погледнах навън. Слънцето тъкмо напичаше на небосвода, а той самият, искреше в приятно синя багра. Ама че красота! Вчера ис мислех че тук всичко е мрак и смърт, но явно Найтмер имал и хубави страни. Ако не хората (въпреки че не ги познавах), то поне времето бе приятно благоразположено към...в случая към мен.
Станах от леглото си и отворих прозореца. Хладният приятен сутрешен бриз нахлу в къщата, бързайки, преди още да съм го поканил. Но, нямах нищо против. Донесе ми и аромата на дърветата, шума на листата и пойните песни на птиците.
Брех, чувствах се доста бодър тази сутрин. Може би, бе от удобното легло. А може би, от хубавата вечеря и бира...знае ли човек?
Реших да се поразходя навън. Поглеждайки към слънцето, прецених че е около осем или най-късно девет часа. Явно ковача не се бе събудил, защото не чувах шумове. За това реших, да се измъкна през прозореца. Качих се на леглото, после стъпих на малкия перваз и...право в двора. Тревата бе поникнала най-много преди месец и все още малките стръкчета не успяха да убодат краката ми. Когато стъпих върху нея, усетих леката утринна роса върху нозете си. Заобиколих къщата и направо се настаних на верандата. Преди да се кача по стълбичките, избърсах краката си в изтривалката и...право върху тях. Когато направих първата крачка, пода под мен изскърца.

- Ама че къща...ще падне още малко! - възмутих се.
Но, реших да помогна и тук. Този път вода нямаше да взимам от банята. Имаше достатъчно по тревата и щях да използвам нея. Изправих се и погледнах тревата. Посочих най-близките снопове които бяха до мен и изпратих към тях няколко по-големи нишки от енергията си. Тя се разстила върху и, след което се абсорбира в почвата. Контролирайки енергията си, накарах тревичките да започнат да се движат една след друга, като в танц. Така, те предаваха малките капчици вода една на друга, докато не стигнеха до подножието на стълбите. А когато го направеха, последните тревички толкова силно се поклащаха, че хвърляха капките право върху стълбите.
След няколко минути, всичко пред вратата бе старателно измокрено. От благодарност, вече приключил с магията си, се наведох към земята и целунах върховете на първите най-мокри треви. Не, не исках да правя любов с тях...не ме разбирайте погрешно. Просто, това бе един...малък жест към природата.
Добре де, знам че съм идиот. Но, все пак бях земен маг. А като такъв, ние бяхме тясно свързани с природата. За това, трябваше да се отнасяме така с нея, както се отнасяме и с хората - като с равен. За това на мен не ми пречеше да извърша такъв жест, към нещо което не тича всеки ден около мен, но знам че в себе си, съдържа една голяма част от живота около нас.
Приключил с малкия си ритуал, отидох до стълбите. Седнах на тях и докоснах пода. Отново използвах енергията си, за да слепя всички дървени части. Правех това колкото да си запълня времето. А пък по този начин и магията ми бе тренирана, а и така се учех как да я контролирам по-добре.
Дървесината пак запука под мен. Когато скърцащият звук спря, разбрах че съм готов. Тропнах с крак и..останах доволен. Нищо не шаваше в момента под мен. Усмихнах се и погледнах отново към небето. Така красиво бе! Синьо, като морето за което бях чувал от баба ми. Да..не бях виждал никога бреговете му. Единствено съм се докосвал до някоя друга река и ...туй то. Нямах чак толкова велики преживявания. Въпреки, че ако някой ден видя истинско море, може би щеше да ме е страх. Струва ми се твърде...величествено и хората не трябва да се докосват до него. Това е, все едно...да видя Елисандра в някой бар и да тръгна да я свалям. Абсурд! Дори като си го помислих, се засмях. Представих си жалката гледка, как се опитвам да я заговоря, а те ме отхвърля само с поглед.
Спрях да мисля глупости след около минута. Предпочетох да гледам малките облаци в небето които се движеха бавно. Наблюдавах хода им и тайно се надявах, да видя как се сблъскват два от тях. Дори, понякога, когато ги наблюдавах, обичах да търся фигури и знаци в тях. Още от дете...

-Приятно е, нали?
Една здрава ръка се протегна странично от главата на Аш и той можа да види порцелановата чаша, от която излизаше ароматната пара на прясно, току що сварено кафе. Той я пое в дланта си и се загледа в парата. наподобяваше облаците, които съзерцаваше - хаотични, но въпреки това с личен път и ред.
-Да!
Дрейк пристъпи една крачка и се облегна на верандата загледан също като него в небосвода или след него.
-Понякога тук може да е доста спокойно. Колкото и ужасно и вледеняващо кръвта, също така каращо те да оцениш живота, да оцениш близките си, останалите създания. Найтмер те учи на много. Как да оцеляваш, как да се трудиш, как да се бориш и даже...как да обичаш....
Аш не познаваше добре този мъж. Даже изобщо не можеше да каже, че го познава. Но в този момент виждаше нещо в лицето му, нещо в очите, което не бе забелязал вчера. Някаква покорност, някакъв синхрон, смиреност може би или бе от сутрешният бриз. Но сякаш ковачът с грубите ръце показа една малка част от себе си без дори да се усети. Като че ли гледаше напред към пътя в очакване. Какво ли чакаше? Или кого?....

"- Ама че гей" - щях да си кажа, ако не бях като него. Същият. Е, като изключим грубите ръце и мъжкарската походка...можех да го докарам. Но, тук говорех за чувствата. Същият замислен поглед когато погледна небето, дори очите ми изглеждаха така, когато си мислех...за нея. Навярно както мен и той обичаше да мечтае за това, което не може да има. За това което се намира твърде далеч. Нещото, което никога няма да бъде в ръцете му. Така правех и аз. Понякога лутайки се между уроците и обикалянията в Сто Слънца, просто сядах на някое самотно място и мечтаех. Мечтаех да я видя отново. Дори когато погледнах преди малко небето, пак си го помислих. Дори, си го пожелах. Исках да я видя в някой облак как ми се усмихва от него. Или пък някоя птица да прелети над мен и да из чурулика така, както правеше тя с нежния си глас. Но, това си остава една мечта. Неосъществима, далечна...блян.
Взех чашата кафе която ми подаде ковача и я поднесох пред носа си. Поех от аромата и, оставайки озадачен. Силен, тежък... явно някой бе прекалил с дозите кафе. Или може би не? Явно силният мъжага обичаше и силно кафе. Този път, бяхме квит - аз също обожавах тежкият аромат на кафето. Още поемайки от аромата, устните ми се навлажниха и усетих как лигите ми потекоха. Но, трябваше да изчакам още малко, докато кафето изстине. На няколко пъти се опитах да отпия нетърпеливо от него, но то само ме парваше по устните и аз се дръпвах назад от чашата.
Когато напитката се охлади, отпих от нея една голяма глътка. Тя се разля по гърлото ми, а в устата ми остана плътен и мек вкус. Усета по небцето си, оприличавах като детска пързалка. Гладко, нежно...прелест!

- Перфектното кафе, рано сутрин!
- Харесва ли ти?
- И питаш! Сякаш Елисандра ми е пишкала в чашата...
Ковача се разсмя. Вярно беше глупост това което казах, но си беше ...Божествено!
- Скоро ли ще тръгваме?
- Мислех да закусим или да си вземем за из път. Как предпочиташ?
- Все ми е тая. Мога да ям по всяко време.
Ковача реши че най-добре, ще бъде ако тръгнем след като приключим с кафето. Съгласих се най-вече, защото нямах друга работа. Нямаше за къде да бързаме, а денят бе пред нас.
Когато изпих своето, влязох до къщата и оставих чашата си в мивката. После отидох до банята, измих очите си и се подготвих за тръгване. Когато се върнах на верандата, г-н Туул все още стоеше с чашата кафе.
- Тръгваме ли? - попита ме той.
- Когато кажете. Но преди да стигнем, ще ми е интересно да ми разкажете нещо повече за Найтмер. Никога не съм бил тук а и мисля скоро да не се връщам. Та, това май ще бъде единственият ми ден, в който ще мога да науча нещо интересно, както се казва.. "от първо лице".
Запътвайки се към Оръжейницата в компанията на г-н Дрейк Туул, се надявах да чуя поне една интересна история, която да разкажа когато се прибера. Или по-скоро се надявах да се прибера жив, че да мога да разкажа каквото и да е...

След като последните заръки на Аш бяха изпълнени, Дрейк го изпрати. Остана още малко в работилницата си и се отправи отново към замъка си. По пътя докато се прибираше, мислеше за Дориан. Когато се прибра, направи същото. Под в банята, под душа, докато търкаше тялото си с хавлията после ...че дори и докато се хранеше. Бе свикнал с вниманието и, присъствието и тук. А когато липсваше покрай него, сякаш замъка бе празен. Бе твърде голям за сам човек, което определено не се харесваше на гладиатора. Но, той нямаше избор. Надяваше се всичко при нея да бъде наред. Бе спокоен поне малко, получавайки първото писмо от нея. Но, все пак това бяха само два дни. Щеше да се върне при него утре, когато се наспи.
Когато си легна в леглото, тайничко се надяваше, сутринта когато отвори очи, да я види. Надвесила се над него, гледайки го с големите си тъмни очи. Така щеше да и се зарадва, че щеше да я стисне силно и да я преобърне на леглото, след което щеше да я прегръща поне няколко часа. Излежавайки се в леглото си преди сън, се чудеше защо е останала толкова време в гората. Дали не трябваше да отиде веднага, щом получи писмото и? Надяваше се да нямат нужда от помощ. Тя му бе твърде близка, а самият Дани бе един от най-доверените му хора в Териториите. Нямаше на кой да вярва тук, освен на него.
Гладиатора затвори очи и се отпусна. Въздъхна тъжно и прегърна възглавницата която стоеше до него. Но, това не бе тялото на Дориан. Доближи я до ноздрите си и пое дълбоко въздух.
- Липсваш ми... -прошепнаха тихо мъжките устни, преди той да заспи. Впи ги във възглавницата и остана така. Докоснат леко до аромата който тя му бе оставила върху леглото. Беше му приятно. Сънят настъпи и скоро Дрейк вече спеше спокойно.

Когато настъпи сутринта, гладиатора се събуди. Слънцето блесна силно в лицето му и той отвори очи. Погледна настрани и видя прегърнатата от него възглавница. Върху нея си личеше ясно образувалата се дупка от лицето му, което се ровеше в нея цяла вечер. Беше спал сам. А и това което искаше да му се случи на сутринта, не се сбъдна. Нещо в него се сви. Нещо малко, но значимо. Като, когато искаш много нещо, но то не се сбъдне. Тогава си тъжен. Така се чувстваше и гладиатора. В сърцето му изби лека тревога.
Красавеца стана от леглото и отиде в банята. Изми лицето си и повдигна глава нагоре. Погледна се в огледалото. Имаше сини кръгове под очите. Коста му бе рошава, очите подпухнали. Изобщо - имаше доста неугледен вид. Отново въздъхна унило. Хвана с две ръце страните на огледалото и продума сам на себе си:

- Спокойно, Дрейк. Знаеш че е добре.

Искаше да си вдъхне някаква надежда. Дори и малка. Всеки момент я очакваше. Да отвори вратата и да нахълта вътре. Дори в този момент, когато бе в банята, той се ослушваше дали няма да чуе изщракването на вратата. Но, това не се случи. За да се разсее, Дрейк реши днес да се захване с къщната работа. Да пооправи стаите, да си сготви - колкото да се разсее по някакъв начин, само и само за да стои в замъка, докато Дориан не се прибере както му обеща.

Мина цял ден, а после и вечер. Тя настъпи бързо, тежко и неумолимо. Очите на Дрейк продължаваха да търсят това, което го нямаше. Луташе се, въртеше се и пак нищо. Дори два пъти отиде до оръжейницата за да убие малко повече от времето си, но и това не помогна.
Когато отново легна в леглото си сам, сънят също не дойде при него. Поне, не скоро. Въртеше се, мислеше, а сърцето му биеше лудо. Накрая мъжа не издържа и скочи от леглото си. Стоеше все още в него с дрехите, с които обикновено излизаше навън и за това нямаше особени проблеми с преобличането преди да излезе.
Отдавна минаваше полунощ и навън не се чуваше нито звук, нито стон. Само лекият вятър шумолеше из листата на дърветата.
Дрейк излезе от замъка си, като пое по улиците на града. Не мислеше ни най-малко да стои в него, а да поеме направо към гората. Просто, трябваше да се увери че всичко е наред...

-По дяволите - изпсува Геш и блъсна с юмрук по вратата.
Ако се беше засилил малко повече, рискуваше да счупи част от дървото. Но Дрейк Туул му бе добър познат и не искаше да му създава проблеми.
-Хайде. Има още едно място, на което да го намерим.
Мъжът хвана Меропа за ръката и я повлече към края на града. Никога не бе стъпвал официално в къщата на ковача, но знаеше къде се намира тя. Не им отне много време докато стигнат до нея. Петнайсетина минути макс. Открояваше се видимо даже и в тъмното вече небе. Високата й фасада, наподобяваща кула, се извисяваше над всички останали.
Зайо Байо се приближи до вратата и почука. Вътре цареше мрак и някак си отблъскващ хлад. Може би от отрицателните емоции, които се криеха там, но все пак почука. Надяваше се, стопанинът просто да спи, а Дориан да се е сгушила в него, непокътната, жива и здрава.
Но никой не отвори. Не се чуваха звуци на придвижващи се крака, нито местене на мебели. Нищо. Почука отново, но все същото. Нагази в двора и отиде до прозореца, надниквайки през него. Къщата бе необитавана. Нямаше признаци на живот. Даже вечно запалената камина, сега бе изгаснала. Замъкът се беше превърнал в тъмница, без присъствието на обитателя си - пуста и негостоприемна.
Другарите бяха отчаяни. Морт чувстваше как тялото й отказва от жал и се свлече на каменният праг, притискайки глава в колената си. Геш се присъедини и седна до нея. Погледът му се рееше напред към небето.
-Това нищо не означава, знаеш нали? Може просто да ги няма. Да се веселят някъде, даже да са заминали на почивка или нещо от сорта.
Но и самият той усещаше, че не е точно така. Въпреки, че не искаше да се притеснява излишно, шестото чувство му подсказваше, че има нещо нередно в цялата работа. Някакво натрапчиво предупреждение. Но даже той не можеше да вижда в миналото.
След десетина минути на отчаяние, домакинът се изправи и пъхна ръце в джобовете си.
-Няма какво повече да правим тук. Каквото и да е станало не можем да разберем. Нямаме избор освен да се прибираме и да чакаме някакъв показател.
Меропа надигна глава и го изгледа с насълзени очи.
-Да си вървим. - каза печално Геш и двамата се запътиха бавно към пътя на смъртта без да се телепортират, без да бързат. Сърцата им бяха притиснати от стискаща окова, непозволяваща им да отрезнеят от лошото предусещане. Както каза Геш - можеха само да чакат съдбата да им поднесе някакъв знак.....

/Мо, пиши как се прибираш в стаята си и как идва сутринта. От там нататък прави каквото пожелаеш/