Замъкът на Дрейк

First topic message reminder :

Къщата на Дрейк Туул бе по-особена от другите.Фасадата и беше точно като каменната стена на замък, а от двата края имаше по една пет метрова кула, с пост за наблюдение горе.В къщата се влизаше през малка дървена врата, с голяма ключалка.
Вътре винаги бе топло и уютно, дори и него да го нямаше, огънят тлееше и държеше топлината в стаята.По стените бяха окачени различни видове бойни оръжия - главно мечове който той самият бе изработил.Нямаше животински трофеи, защото нещото което ценеше повече от човешкият живот, това беше живота на малките твари.Би убил човек с радост, но никога няма да окачи главата на благороден елен в къщата си.

Когато спря да снове напред-назад се настани отново до мен на дивана.Малко се разочаровах когато за секунди видях как направената от мен градина изчезва, но като цяло мястото й наистина не бе там.Лезандър започна тема, която живо ме интересуваше, а именно- изказваше мнение за моята приятелка.Исках той да я хареса, да й даде шанс да я опознае и да види това, което виждам аз, защото по този начин ще опознае и малка част от мен:
-А Дориан. Е тя е груба и необуздана, но разбирам защо я обичаш. Тя е всичко, което ти не си. И обратното. Тя е решителна, първична, безкомпромисна, не се страхува от почти нищо и като гледам винаги се хвърля в опасностите с главата напред. До някъде искаш да си като нея, нали? А ти. Ти пък си мила, нежна, красива, лъчезарна, слънчев човек. Сигурен съм, че и тя иска да е поне малко като теб ако можеше. Просто се допълвате.-заключи той.
Неволно се усмихнах при думите му, да той и бе дал шанс.Но имаше и нещо друго, нещо което се случваше адски рядко-той ми направи комплимент.Леко поруменях, но овладях положението.Всичко друго освен ежедневната критика от неговата уста си бе комплимент:
-Хайде де, стига си мълчала, кажи нещо..-започна да кърши пръсти той, изпитал леко неудобство.
Засмях се кокетно и продължих по темата:
-Признавам, но и преди съм го казвала.Дориан притежава качества, които ми се иска и аз да владея, но уви.Елисандра или който и да е там е решил да бъда слабохарактерна или "слънчев човек" както ти се изрази.Но знаеш ли, в свят като този, слънчевите хора не оцеляват.Но ако се върнем пак на темата за приятелството, та това би била най-точната дефиниция, хора, които се допълват..за това сигурно и ти си приятел с Ерик...защото тайничко искаш да притежаваш поне част от неговата деликатност и да си мил като него.-засмях се леко на шегата си.-Не казвам, че ти си някой коравосърдечен тип, но в някой ситуации ти липсва подход.А щом сме тръгнали да анализираме и да правим комплименти, то в теб ми харесва това че държиш на думата си , знаеш мястото си и би убил за тези които оби...за тези на които държиш.-не се доизказах защото не бях сигурна дали такива чувства са нормални за него.-И в този ред на мисли ти благодаря, че дойде, това значи много за мен.
Отново започнах да се изчервявам, затова пак млъкнах.

-Хах, я стига. Как няма да дойда? Винаги когато си в беда ще съм....ъм.... - прочисти гърлото си той. - ще сме до теб.
Някак си му беше трудно да признае, че се беше притеснил за нея. Когато откриха, че я няма, кръвта нахлу в главата му и побесня. Нямаше как да остави нещата така.
-Е, не бяхме много полезни. Бяха ни изпреварили. - усмихна се той на това, че малката некромансърка я беше спасила преди тях. Но това нямаше значение, важното бе, че е жива и здрава. После замлъкна за момент и след малката пауза продължи.
-Покани ги при нас, нали?
Арадел се сконфузи. Вярно, че я беше поканила.
-Можеше да се допиташ до нас първо. Нямаме много излишно място, но ако е важно за теб, тогава нека дойдат. Но...да се разберем още от сега. Нямаме свободни стаи. Ще спят в твоята.
-А аз къде ще спя? - възкликна въпросително магьосницата.
Лезандър се замисли за миг и после просто го изстреля като куршум.
-При мен!
На момичето му падна ченето. Не, че и преди не беше споделяла едно легло с нея, но да го каже в толкова пряк текст си беше чиста изненада.
-Така де...ако нямаш нищо против....

Той се усмихна на думите ми.Лицето му съвсем се променяше когато се усмихваше, някак си загубваше онази сурова жилка.Искаше ми се по-често да го виждам такъв затова и понякога се правих и на клоун, само и само да я виждам отново и отново.Ерик похъркваше кротко до нас, като добро и старо куче, в един момент нещо смути дрямката му и той надигна глава и се огледа:
-Хехееее вие дваматаааа...Лезоо, каза ли й вечее...-и отново тупна в безсъзнание.
Мъжът се смути при думите му:
-Да ми кажеш какво?
-Чее..ъм..Клайд има рожден ден тази седмица и му готвим изненада.
-Това е страхотно...Нямам търпение да се заема с приготовленията.Сигурна съм, че и До ще има добри идеи.
-Покани ги при нас, нали?-попита той.
Наведох виновно глава и леко се усмихнах.Но тогава нещата придобиха неочакван обрат.Вместо да се ядоса и разгневи от това, че не съм искала позволение той просто каза:
-Можеше да се допиташ до нас първо. Нямаме много излишно място, но ако е важно за теб, тогава нека дойдат. Но...да се разберем още от сега. Нямаме свободни стаи. Ще спят в твоята.
Бях на седмото небе и завладяна от емоциите от това, че Дориан ще си е при мен и в безопасност а и от това, че ще деля едно легло с Лезо се надигнах в порив да го прегърна , но в последния момент реших, че това не е добра идея и, че ще го уплаша, затова тупнах по лице върху коленете му.Усмихнах се тъпо:
-Мхх..такова...абе тук има много големи мухи.Ти не я ли видя?-стоях така и го гледах смутено.
Защо винаги провалях всичко с глупостта си?!
-Ако искаш можем да изиграем един Туистър хе-хе....-казах накрая докато още си стоях в същата поза.

Тъпия Ерик. Щеше да му забие един хубав тукат като изтрезнее. Мразеше когато е пиян, ставаше адски лигав и прям.
-Мхх..такова...абе тук има много големи мухи.Ти не я ли видя? Ако искаш можем да изиграем един Туистър хе-хе....
Лицето му изтръпна, придоби подобна на Дориан физиономия, когато се спомена името на Скай. Той бързо скочи на крака.
-Ъхх....по-добре не.
Само като си представи как си увиват телата едно в друго му прилоша.
-Така де, не съм по игрите. - измъкна се що годе нескопосано той, но поне се получи.
-Мммм....тогава какво ще правиммм.....?
Мъжът се огледа във всички посоки и погледа му се спря върху кухненското отделение.
-Обичаш сладко нали? Защо не провериш какво е скатал милият ни домакин. Сигурно има цял шкаф с шоколад и захар.
Арадел подскочи радостно при тази идея и изтича бързо към кухнята в търсене на бонбони, близалки или каквото още можеше да намери. Лезандър се усмихна меланхолично докато я гледаше как се радва като малко дете. Приближи се до Матюс и го погледна. Хъркаше си сладко сладко и говореше в просъница.
-Тъпа....чих...уах..уа...
Д'Арвил видя едно одеяло, взе го и го наметна с него.
-Приятели....ха?
Поредната усмивка се появи на лицето му, този път предизвикана от чернокосият маг. След малко и блондинката се върна. В ръцете си държеше два шоколада с лешници и една кутия с бонбони. Изсипа ги на масата и почна да се храни.
-Ммм, вкусно. Искаш ли?
Лезо си взе един бонбон и го изяде.
-Кажи ми за баща ти. Как се чувстваш след всичко това?

Предложението му да тършувам из кухнята за нещо сладко ме надъха и се изстрелях от мястото си като хрътка.Щом ставаше въпрос за шоколади, сетивата ми се изостряха на максимум и още щом влязох в помещението, мернах един кухненски шкаф и си казах "там е".Отворих го и се оказах права, бе пълен с най-различни сладкиши.Не исках да изглеждам лакома, затова взех само два големи шоколада и кутия с бонбони.Върнах се при Лезандър и пуснах съкровището пред него на масата.Настаних се пак до него и започнах да ги разопаковам развълнувано и да пъхам блокчета шоколад в устата си, докато бузите ми не се надуха, като на хамстер.Усетих погледа му върху себе си и извърнах глава (с все още надути бузи), смутих се и преглътнах шумно:
-Ммм, вкусно. Искаш ли?-попитах с детска усмивка, като крайчеца на устните ми вече бе изцапан леко с шоколад.
Той си взе едно блокче и продължи:
-Кажи ми за баща ти. Как се чувстваш след всичко това?
От блаженно, изражението ми стана сериозно, прочистих гърло:
-Ами...ам..това беше неочаквано.Наистина.Вече бчх погребала мисълта за всякакви роднини, след претърпяното разочарование с майка ми.Не исках да се занимавам с търсенето на бащи, лели и баби, защото незнаех накакво мога да попадна и отново да остана сама и разочарована.Но този път той ме откри, по малко нестандартен начин...но все пак се радвам.Щастлива съм, особено когато ме прегърна, тогава всичко все едно придоби смисъл.Имам неговата усмивка, знаеш ли?Ще се радвам ако ви запозная...всички де.-замълчах и си припомних мига в който го видях.-Изобщо цялата вечер си беше...уау.И връщането на паметта ми??Толкова много неща и...хора.Ти радваш ли се?Какво мислиш?

-Ако трябва да съм честен, не знам. Хубаво е, че поне единият ти родител се интересува от теб, без задни мисли и все пак бих те посъветвал да внимаваш. Колкото и да е добър дълго е живял на това място. Териториите на прокълнатите могат тотално да те променят. Сама виждаш Дориан. Мислиш ли, че е способна да показва чувствата си? Животът тук е суров и труден. Казваш, че лъчезарните хора не оцеляват в този свят, но не съм съгласен. Не оцеляват тук, защото просто нямат друг избор. Всъщност мисля, че е много хубаво, че си такава каквато си.
Лезандър си взе още едно парче шоколад и го изяде.
-Е поне сладкарската продукция им е на ниво. Както и да е, надявам се всичко между вас двамата да се нареди и да не останеш разочарована за пореден път.
Мъжът се замисли. Наистина роднините можеха да те разочароват и предадат. Нима той самият не беше направил същото със собственото си семейство. Беше убил баща си, натъжил майка си и сестра си и сега тя не можеше даже да го погледне в очите. Реално се надяваше с Арадел да не се случи същото.

Дрейк подаде нос иззад вратата и погледна в градината. Лунната светлина огряваше малка част от нея, тъй като светлината не бе все още достатъчно силна. Пълнолунието щеше да бъде след около две седмици, а до тогава, светлината бе кът през нощта. Очите на гладиатора затърсиха красавицата с синя коса, но не я намериха. Въпреки това, той продължи да се оглежда в тъмнината. Излезе в градината и закрачи по малката пътечка. Не му отне много време, за да открие малкото си съкровище. То бе се "скрило" до едно от дърветата, ограждащи къщата. Седнала самотно на един стар дънер, Дориан бе обърнала лице към града. В далечината се виждаха малките къщи, от които започваше красивият Найтмер. Един кратък път, на хвърлей камък, разделяше замъка от същината на града. Толкова близо до всички, но всъщност толкова далеч. Като един малък свят, в който единствено Дрейк командваше. Никой не дръзваше да припари до земите му, камо ли да краде от него - точно това бе причината и малкият му "замък" да бъде построен в началото на града на Некромансърите. Тук рядко се намираха хора от неговият клас, но пък за това, другите - различните, плащаха добре. А, не го това го устройваше напълно. Поне, докато не се появи тя - точно това момиче, което стоеше срещу него. Обърнала живота му за един миг, карайки го да се чувства като идиот. Осъзнавайки колко е нищожен спрямо другите, в този огромен свят. Но, въпреки че некромансърката му показваше най-трудните моменти в живота, това нямаше да го спре да изпитва някакви чувства към нея. Напротив, те дори се засилваха все повече, след всяко препятствие през което преминаваха заедно. Точно за това и той бе толкова избухлив, когато я виждаше в такива състояния. Когато не и пукаше за собственото и здраве, чувства или дори за живота и. Въпреки коравият си вид и престижна репутация, Дрейк изпитваше нужда да покаже онази страна от себе си, която малцина бяха виждали. Да не кажем - почти никой от живущите в Найтмер. За това, дори без да се замисля за последствията, той седна направо на земята. Не я докосна, докато тя не му позволи. Стоеше кротко до нея и гледаше в нищото. Когато видя че тя отпусна ръка от коляното си, я пое в своята. Постави я между дланите си за да я усети. Да усети студенината на кръвта и, пулса и, живота който течеше във нея.
- Не исках да избухвам. - започна тихо да говори, продължавайки да гледа напред. - Няма да кажа че съжалявам, напротив. Не съжалявам за това което направих. Но, трябва да се научиш да се пазиш. Дори да имаш огромна сила в себе си, не трябва да бъдеш толкова смела и такъв непукист. Никой не знае какво ще стане утре, но не подценявай мига. Радвай се на живота, но не си го пропилявай. Точно за това и избухнах. Не мога да те гледам как се съсипваш...
Настана тишина. Сякаш думите му секнаха и той нямаше какво да каже повече. Не че не можеше, думите му можеха да бъдат много по-сурови и болезнени, но нямаше смисъл от това.

-Ще доведе някой друг, а?
Нещо ми подсказваше, че няма да е Ерик. Изправих се и седнах на един дънер, в близост до вратата. Ето, че след малко и тя се отвори и усетих аромата на илионеца. Не продумах, нямаше какво да му кажа. Каква ирония само. На обяд Арадел бе на моето място тук, беснееща, а сега аз. Буквално си бяхме сменили ролите.
Дрейк седна до мен. И той не говореше, явно чакаше подходящия момент, докато накрая не събра смелост и не почна.
-Не исках да избухвам. Няма да кажа че съжалявам, напротив. Не съжалявам за това което направих. Но, трябва да се научиш да се пазиш. Дори да имаш огромна сила в себе си, не трябва да бъдеш толкова смела и такъв непукист. Никой не знае какво ще стане утре, но не подценявай мига. Радвай се на живота, но не си го пропилявай. Точно за това и избухнах. Не мога да те гледам как се съсипваш...
На мен ли ми се струва или той си противоречи? Както и да е, разбирах го наистина и вътрешно му бях благодарна, за това, че се притеснява за мен. Показваше привързаност и все пак.
Изправих се и се загледах за втори път в луната. После се обърнах към него.
-Не е честно да се дразниш и ще ти кажа защо. Защото аз почти никога не се радвам на живота. Мисля, че знаеш това. Така че какво толкова ако тази вечер се напия и се държа безразсъдно?
Туул се изправи и се приближи до мен.
-Да, но...
Изведнъж нещо привлече вниманието ми. Някакво натрапчиво усещане за чуждо присъствие.
-Штт....чуваш ли това?
-Кое? - попита ме в недоумение, но скоро това чувство изчезна. Сигурно си въобразявах.
-Нищо...сторило ми се е.
Помълчах за миг прехвърляйки нещата в главата си наново.
-Добре, ако искаш да се махнем наистина. Да отидем във Феникс. Арадел ми предложи. Но само за ден-два, после се връщаме. Казах ти, че няма да бягам. Може да го приемем за кратка почивка. Какво ще кажеш?
Така трябваше да е доволен, нали? Поне за няколко дена нямаше да се притеснява.

Дрейк сбръчка вежди.

- Ама... оръж... - и замлъкна, преди още да е довършил изречението си. Всъщност, в главата му се въртеше, мисъл за оръжейницата. Ако затвореше за няколко дни, това означаваше спад в бизнеса. Загуба на клиенти, вероятна поява на нова конкуренция и врагове. Но в близките няколко години, така и така единствените му стойностни клиенти бяха от други земи и нямаше защо да се притеснява, ако изчезне за ден-два. Ако някой имаше наистина нужда от него, щеше да изчака.

- Добре! - заяви сигурен в думите си и стисна силно ръката на Дориан. - Хайде да отидем, да кажем на всички!
Дрейк скочи от мястото си и изчака некромансърката също да го последва. Отидоха до къщата, открехнаха вратата и се присъединиха към компанията на Ари. Тя се бе настанила удобно до Лезо, а пък Ерик отново хъркаше доволно.

- Ей, хора, чуйте ме! Имам да ви казвам нещо важно - извика на всеослушание Дрейк. - от До разбрах, че Арадел иска да и бъдем гости във Феникс и аз се съгласих. Тъй че, тази вечер може да се наспим, а утре - стягаме куфарите!
Радостта се прочете по лицата на двете момичета. Не можеше да се види реакцията и на Лезо, който в момента стоеше с гръб, но ковача предполагаше, че няма да има нищо против. Лично той отиде да събуди и спящия Ерик, който дори в момента не разбра за какво става дума.
Мъжа го сръчка няколко пъти, но горкия, толкова се бе напил, че не даде признак на живот. За това, реши да го остави да поспи до сутринта и дано изтрезнееше по-бързо.

Усмихнах се на Лезандър, но не от онези усмивки, които показваш от куртоазия, а искрена и породена от щастие.Щастие от това, че бях тук с До, че разговорът който проведохме показа, че той наистина се интересува от мен и ме накара да си прекараме добре само седееки на този диван.Точно когато си отварях устата да кажа нещо и тогава влязоха Дрейк и Дориан.Боже, само като се замислиш имената им звучаха съзвучно , съвпадение на срички и ударения .Май наистина бяха един за друг:
- Ей, хора, чуйте ме! Имам да ви казвам нещо важно - извика на всеослушание Дрейк. - от До разбрах, че Арадел иска да и бъдем гости във Феникс и аз се съгласих. Тъй че, тази вечер може да се наспим, а утре - стягаме куфарите!-каза с ентусиазъм гладиаторът.
Това ме изправи веднага на крака и извиках, като дете едно звучно "Ураа", което пък събуди Ерик и той объркано се огледа наоколо:
-Пиленцата ще ходят в кокушарника, пиленцата ще ходят в кокушарника. Божее, тя ще убие всички ни...-и отново заспа.
Само се изсмяхме на безсмислените му пиянски брътвежи и се върнахме към темата:
-Добре!-казах делово.-Нека си лягаме, за да може утре да сме свежи.Искам да ви кажа, че имам намерение да мина през Сто слънца.Там има нещо, което ми принадлежи.-когато спомените ми се възвърнаха с тях се върна и образът на един друг бял тигър, който безрасъдно бях оставила в ръцете на кой знае кого.-Шейн, моят истински Шейн...ето защо и малкото бебе тигър кръстих по същия начин.Ще ми помогнете нали?

Лезандър веднага се намръщи при това й искане. Тя нормална ли беше? Ако отидеше в Сто слънца, нямаше как да остане незабелязана. Видеха ли я беше до тук, всичко щеше да свърши. Щяха да си я приберат, тя да им разкрие всичко и до там. А даже и да не разкриеше нищо, тигърът й беше при онзи зеленокос сополанко. Нима той щеше просто така да я посрещне, да й даде тигъра и да си я пусне да си ходи без изобщо да се интересува какво става и защо я е нямало? Не мислеше така. Ерик би го подкрепил ако не беше прекалено пиян и неразбиращ нищо.
Колкото до Дрейк, той не знаеше тези подробности и му беше все едно. Нямаше да й откаже, но Лезандър....Тъкмо да отвори уста, за да й откаже, когато го изпреварих:
-Не ме брой.
Всички се обърнаха към мен, а Арадел беше неразбираща и учудена.
-Но защо?
-Нямам нищо против да си върнеш котето, но не ме въвличай в това. Не искам да ходя в Сто слънца никога повече.
Знам, че може би щеше да се разочарова, даже може би да ме намрази, че й отказвам, но просто нямаше как. Нямаше никакъв начин да стъпя в тази сграда отново. Рискувах прекалено много. Разбирах, че Ари си иска тигъра, но можеше да си го прибере някой друг ден, когато мен нямаше да ме има. В крайна сметка не бяхме асасини, нямаше как да се скрием в сенките и да останем незабелязани толкова много хора. И ето, че пролуките на плана й веднага се показаха в главата ми. Първо бяхме прекалено много, единият от които даже нямаше толкова развита магия. Нима очакваше да се изтапанчим пет човека на куп и никой да не ни види? Това е практически невъзможно. Освен това много добре знаех при кой е Шейн, при Аш, а той ме мрази, опита се да ме убие даже, без изобщо да разбере какво се опитах да му кажа при визитата ми. Но той е идиот, сигурно е нормално за него. Но даже и това не беше най-големият проблем. Магчето е слаба ракия, лесно ще се справя с него, но ако се случеше така, че учителят им ме види, бях свършена. Ако разбрах нещо за него, когато за първи път останах при Арадел, това е, че е в близки отношения с Боунс. Ако ме види веднага ще се свърже с него, за да го информира. Не се крих и оцелях повече от месец, за да захвърля всичко с лека ръка, заради животно и при това перверзно такова. Все пак блондинката не искаше да ме губи, ако ме заведе там сама щеше да ме блъсне в ръцете на врага. Но от друга страна не можех да й кажа това за Хейз. Съжалявам, но ще трябва отново да прикрия истината от нея. Той се държеше добре с приятелката ми, грижеше се за нея и не исках тя да мисли лошо за него. Като цяло той не беше лош, но просто дългът му щеше да го накара да ме издаде и никакви молби или битки нямаше да му попречат.
-Направи го когато си тръгна. Моля те. - това бяха последните ми мисли.

Лицето ми веднага помръкна.Разчитах единствено на тях да измислим някакъв план за да си върна Шейн.Направих нацупена физиономия, като на дете, на което току що му е била отказана близалка.Погледнах към Лезо с надежда, но безкомпромисното му изражение показваше, че и той е на същото мнение.Бях сама в тази история, но пък слабо ме интересуваше:
-Няма пък! С вас или без вас ще си взема тигъра и мога да ви кажа, че никой няма да ме забележи.Познавам мястото, а вие си ме чакайте направо на къщата.
Седнах отново на дивана и скръстих ръце пред себе си, демонстратирайки ината си:
-Просто няма да стане!

Намръщих се. Дантес, наистина понякога беше много тъпа и несъобразителна. Майната му, нямаше да тръгна да се карам или да я убеждавам в каквото и да е. Писнаха ми драмите тук, не исках такива и там. Извърнах се и махнах с ръка.
-Прави каквото искаш. Аз си лягам.
И се отправих към спалнята, като тръшнах вратата след себе си. Съблякох дрехите си и нахлузих ризата на Дрейк, която вече се беше превърнала в личната ми нощница. Легнах и се завих, загледана през прозореца. Опитвах се да не мисля за нищо, но просто не ми се получаваше. Хората бяха такива егоисти.
В другата стая, гладиатора гледаше след мен. После се обърна към останалите.
-Може би ще е по-добре ако не спя при нея тази вечер. Какво ще кажеш ти да делиш едно легло с нея? - попита Арадел той. -Колкото до нас...Единия вече спи като пън без това. Теб дивана урежда ли те?
-Няма проблем. - отвърна Лезандър и почна да се приготвя за лягане. На него също не му се занимаваше с цупенията и инатливите реакции на Арадел. Не разбираше, добре, още по-лошо за нея. Това, че тя познаваше сградата, не значеше, че и те могат да се похвалят със същото, затова просто я подмина и отиде в банята да се измие.
-Аз ще спя в стаята за гости. Нещо друго трябва ли ти? - обърна се към нея домакина.

Дориан се разсърди и с трясък си влезе в стаята.Тези нейни избухвания ме дразнеха, не можеше ли просто да остане и да поговори , да се заинтересува какъв точно ми е планът, да обсъдим.Не!В реакциите й винаги трябваше да присъства затръшването на нещо...я на врата или нещо друго.И Лезандър беше същия, само където при него я нямаше избухливата част.Да, но начинът по който те игнорира, когато не е съгласен с нещо ме изкарваше извън кожата ми.Тези двамата много си приличаха в някой отношения, може би затова ги обичах толкова:
-Аз ще спя в стаята за гости. Нещо друго трябва ли ти?-попита вежливо Дрейк.
-Да, нещо с което да спя и нови нерви, защото моите бяха изпилени след днес.-въздъхнах тежко.-Как се справяш с тези й настроения?Представи си сега като станат двама на мен как ще ми е...тя и Лезо.-разбира се се шегувах.-Как се запознахте?

-Хаха... - засмя се леко Дрейк. Да, малката имаше право. - Изчакай за момент.
Той отиде до кухнята и в рамките на пет минути приготви нещо в две порцеланови чаши. Арадел само се надяваше да не е отново алкохол, защото още малко и щеше да й дойде в повече. Но не, вместо това, мъжът се върна и й връчи едната чаша. От нея ухайно излизаше пара с аромата на топло прясно мляко с какао.
-Това ще ти помогне да заспиш по-лесно. Колкото до настроенията. Понякога е много трудно. Има моменти, в които ме изкарва извън нерви. Знаеш, че не е способна да показва емоциите си и понякога единственото, което ми остава е да гадая.
Но като се замисли, той не беше много по-различен. Разбира се много по-кротък, уравновесен и разумен и все пак той също беше човек, който не използва думи, за да покаже чувствата си, а и държанието му към Смит не беше едно от най-любвеобилните. Те даже не изглеждаха като двойка погледнати от страни. Просто така се държаха един с друг и едва ли знаеха защо. Рядко имаше признаци на привързаност или обич от тяхна страна. Туул си спомни за онзи ден, в който Дориан беше стегнала багажите си и за малко го напусна. Тогава тя му каза, че е влюбена в него. Така и не го повтори никога отново. А той, беше ли й казвал, че я обича? Не можеше да се сети. А дали изобщо я обичаше? И той самият не беше сигурен все още.
-Запознанството ни беше напълно случайно и доста странно. Една вечер тя просто отвори вратата на магазина ми и тръшна един труп пред мен. Страхотно първо впечатление, не мислиш ли? - усмихна се леко носталгично ковача. - От тогава почна да работи за мен или нещо такова. набави ми още един труп, а после изчезна за няколко дни, докато не се появи отново от нищото, само и само да създаде поредната бъркотия. Веднъж цъфна на вратата ми за помощ и от тогава живее при мен. От тогава мина месец и нещо. Понякога имам чувството, че е живяла тук от години. В началото каза, че ще е само временно пребиваване, но сега не мога дори да си представя тази къща без нея. Ако си отиде, ще опустее. Все едно най-красивата кама ще изчезне. Разбираш ли?
Ама какви ги говореше той. Много се разнежи. Не обичаше да е такъв, знаеше, че и некромансърката в съседната стая, не харесва такива лигави неща. Може би затова се държаха толкова формално или просто приятелски помежду си.

Изслушах търпеливо и с интерес историята на ковача.И си казах "Бинго" , той се бе разкрил пред мен.Бе изпаднал в онова състояние, когато накараш човек да говори за нещо , което обича или му харесва, той попада в нещо подобно на сладникав транс и си изпява всичко.Но не защото ти си го накарал, а защото той желае да ти го каже:
-....Понякога имам чувството, че е живяла тук от години. В началото каза, че ще е само временно пребиваване, но сега не мога дори да си представя тази къща без нея. Ако си отиде, ще опустее. Все едно най-красивата кама ще изчезне. Разбираш ли?-бе последното, което каза.
А аз разбирах, разбирах прекрасно.Но този красавец пред мен, не може да ме заблуди с захаросаните си приказки, трябваше да узная какви са му намеренията към До.Все пак бях нейна приятелка и се налагаше да подлагам кандидатите на кръстосан разпит, който само най-добрите приятелки умеят.Оставих чашата си с какао на масата и започнах бавно на обикалям около него:
-Хмм..добре, добрее г-н Туул.Красиви думи.Но до колко познаваш синекоската в другата стая и колко искаш да си с нея, това трябва да разбера.
На Дрейк това явно му се стори смешно, защото се подсмихна леко:
-Смешно ли ти е, Дрейк? Мислеше си, че щом До няма родители, този разговор ти се е разминал?Е, изненада..аз съм нейното семейство.Седни на стола, ако обичаш.
Леко объркан той придърпа дървения стол и се настани:
-Любим цвят на До?
-Черен, син...червен...мисля.
-Мислииш?!Как така мислиш?Ти познаваш ли я изобщо?!Ами ако трябва да й купиш дреха?До там си.-разбира се, само го шашках, но наистина ми бе интересно дали има сериозни намерения към нея.
-Добре...верен отговор.Цвят на очите?
-Черни.
-Какво обича?
-Моля ти се...тя не обича.Броим ли шоколада и алкохола?
-Правилно!Да, те влизат във въпроса.Какво прави когато е нервна или притеснена?
-Амии..убива някого или започва да се смее нервно.В такива моменти обича да е сама.
-Добреее...Навици?
-Пушене, бой...обича да свири на цигулка..но това не е навик.
-Добрее...Би ли й посегнал?
-Никога!
-Обидил чрез действие или лоша дума?
-Не бих си го позволил.
-Ще се грижиш ли за нея?
-Аз вече го правя...когато ми позволи.
-Приемлив отговор.-и както бях набрала скорост, прецених, че сега е подходящия момент за следващия въпрос.Той се бе отпуснал и отговаряше почти на автопилот, което показва, че е искрен.
-А, обичаш ли я?

Гладиатора отговаряше на въпросите механично и все пак с леки затруднения. В крайна сметка беше черен, нали? Почти сигурен беше, че любимият й цвят е черен.
-Обидил чрез действие или лоша дума?
-Не бих си го позволил.
Е добре де, тук малко излъга. Беше я обиждал с държание или словесно, но не защото го искаше, а така се получаваше. Той все още не можеше да преодолее този си навик да вярва единствено на очите си и понякога те го залъгваха.
-А, обичаш ли я?
-Аз...
Тук мъжът се спря. Усети се навреме какво го беше попитала магьосницата и се смути. Това наистина беше труден въпрос, на който просто не знаеше какво да отговори. Сякаш не можеше да отговори и на самият себе си все още.
-Ами...аз...
Но в този момент се върна белокосият маг и до там с разговора им.
-Какво правите вие двамата?
Дрейк си отдъхна. Лезандър се намеси точно на време, което пък раздразни Арадел. По принцип винаги се радваше да го види, но точно сега избра неподходящият момент.
-Нищо. - отвърна ковача. - Тъкмо си казвахме лека нощ.
Той стана и се запъти към стаята за гости, която винаги беше приготвена за случаи като този. Отиде до блондинката и тихо й прошушна:
-Може би ще довършим разговора си някой друг път.
После повиши тон:
-Лека нощ!
И се отправи към втората си спалня, като я затвори след себе си. Легна си и почна да размишлява над този така труден консенсус. Защо не можеше да си отговори?
Арадел и Д'Арвил останаха сами.
-Май е време и ние да лягаме. Ти ще спиш при нея нали?

Точно когато бях на път да получа така желания отговор, Лезандър влезе и провали всичко.И въпреки всичко бях доволна, че бях поличила важни за мен отговори.Бях си направила нужните заключения и впечатления.До наистина бе изкарала късмет с този мъж.Той бе внимателен, красив, снажен и наистина добър домакин...трябваше й някой като него за да я сваля на земята, за да й показва, че когато сте двама нещата са по-лесно, трябваше й обич и нежност.А аз бях сигурна, че той ще й ги набави.Усмихнах се съвсем леко на себе си.Точно тогава Лезо припомни за присъствието си, като ме попита:
-Май е време и ние да лягаме. Ти ще спиш при нея нали?-попита той.
Усмихнах му се игриво:
-Г-н Д'Арвил , вие ще имате уникалната възможност да спите с мен утре вечер, освен ако не сте безкрайно нетърпелив това да се случи още сега?
Знаех отговора на въпроса или поне предполагах, но обичах да гледам смутената му физиономия на двусмисления ми въпрос.

Лезандър сбърчи вежди.
-Много смешно.
Само това му оставаше, малката да му се подиграва. Сега щеше яката да се надуе. Почна да съжалява за по-ранното си предложение, но нямаше връщане назад. Или имаше. Можеше ли да я остави да спи при Хелга? Тази мисъл го развесели и Арадел забеляза съзаклятническата му усмивка, която летеше в небесата на мечтите.
-Какво има? - попита тя притеснено. Мразеше когато има това изражение, означаваше, че ще се гаври с нея.
-А нищо, нищо. Хайде отивай да спиш преди да си събудила Ерик.
Все така ехидно усмихнато й каза той.

Хич не ми харесваше , когато правеше така.Винаги се опитвах при словесните ни закачки, моята дума да е последната, но незнайно как той успяваше да спечели дори когато не е казал нищо:
-Лека нощ, тогава.-казах аз и вдигнах рамене.
Когато влязох при Дориан, не бях сигурна дали спи или е будна.Махнах роклята си, която вече бе за боклука, защото бе цялата изцапана и скъсана на места.Взех както ми бе казал Дрейк една негова риза от шкафа, нахлузих я и се шмугнах в топлото легло.Наместих се удобно и прокарах ръка през талията на До, като я прегърнах нежно:
-Голяма цупла си понякога, знаеш ли?Но въпреки всичко знам, че не си способна да ми се сърдиш, просто сърце не ти дава.-надвесих се над нея и я целунах нежно по бузата.
-Много си досадна.-отговори ми тя и се обърна към мен.
-Но такава ме обичаш!-и се сгуших в нея.
-Мхх...Лека нощ!-въпреки всичко можех да усетя как се усмихва.
-Лека нощ!- и пак я целунах.

През нощта сънувах три мага от Феникс, които танцуваха около различни цветя и им пееха. Единия беше с дълга до раменете бяла коса и дразнещо цветни очи. Другият пак беше с цветни очи, но по-приемливи, защото имаха нюанса на кръв, а третата вееше русата си коса, като конска грива. Те се въртяха в кръг, а около тях кокичета и рози танцуваха кан кан.
Сутринта дойде и тежко отворих слепналите се от многото тъмен грим клепачи. Първото нещо, което осъзнах е, че не съм в същата поза, в която бях заспала. Сега бях по гръб, а второто нещо бе, че гледах не към тавана. Пред очите ми се взираше лицето на Ерик. Гледаше ме изпитателно, леко заинтересовано, с уголемени ириси и леко отворена уста. Когато почнах да асимилирам какво по-точно се случва, физиономията ми почна да се криви заплашително. Стиснах юмрук и преди мъжът над мен да се усети бях стоварила ръката си върху него с крясък:
-Какво си мислиш, че правиш тъпа чииииии......
Той изхвърча чак до вратата и се стовари на пода. Вече се бях изправила в полуседнало положение, а когато Арадел чу вика се събуди стреснато и подскочи.
-Какво става, какво става? - почна да бръщолеви тя докато не видя побеснялото ми изражение и стовареният на земята й приятел.
-Този перверзник ме наблюдаваше докато спя. Ще го убия!
-Не, не, не... - почна да маха с ръце Матюс докато се изправяше. - Нищо подобно, просто исках....
-Искал си какво?
-Исках да проверя дали тенът ти наистина е естествен или е пудра.
Двете се почувствахме като ударени по главите с пиано паднало от небето. Спогледахме се тъпо.
-Сега вярваш ли, че е олигофрен?
-Да. - отвърна блондинката мудно, отчаяна от глупостите на красивия Ерик.
Не бяха изминали и пет минути и спалнята ни се превърна в публичен дом. Лезандър и Дрейк събудени от шумотевицата също се бяха присъединили.
-Какво сте се развикали? - попита ковача сънено.
-Проклетата чихуахуа е воайор. Наблюдаваше ме докато спя.
-Моляяяя? - обърна се Дрейк намръщен и строг към Матюс. Усещах, че ще го сполети нещо лошо.
-Не, наистина, не съм имал лоши помисли. Кълня се.
-Добре, добре, просто изчезнете от стаята, за да се облечем.
Мъжете се оттеглиха и останахме сами. Станахме от леглото и почнахме да се приготвяме. Тъй като Арадел беше хвърлила дрехите си й услужих с една моя дънкова пола и бяла блуза с къси ръкави и оголени рамене. Едни от най-изчистените ми дрехи, които се приближаваха повече до нейният стил отколкото до моя. Аз от своя страна сложих един черен кожен панталон, полепнал по краката ми, с ниска талия и връзки отпред вместо копчета или цип. А отгоре сложих черен корсет с дебел червен кант минаваш вертикално по средата, като помолих Ари да ми го затегне. Сложих и обувки на висок ток. Измихне се, оправихме си косите и чак тогава отидохме в хола при останалите.
-Кой какво смята да прави днес, преди да тръгнем? - попитах като се обърнах към всички.
-Аз мисля да отворя магазина. Поне за половин ден да поработя, а и да спечеля някакви пари.
Повдигнах веждата си.
-Знаеш, че не сме бедни, а и аз имам близо хиляда злато.
-И все пак...
-О, о, може ли да дойда с теб? - попита го Ерик. Приближи се до него и му прошушна нещо на ухото. Двамата ме изгледаха, което ме издразни, после Туул въздъхна и прие магът да отиде с него. Може би щеше да го кара да му помага, кой знае.
-Аз нямам планове. - констатира спокойно Лезандър.
-А ти? - остана само Арадел. - Кога ще ходиш при баща си?

Матюс наистина знаеше как да си навлича неприятности и понякога бе адски несъобразителен.Сега заради неговата глупост се наложи цялата къща да се събуди принудително от врякането ни с До.А тези които ме познаваха, знаеха, че принудителното събуждане ме прави кисела.Когато ситуацията с воайорските наклонности на Ерик бе овладяна, с приятелката ми останахме насаме да се оправим на спокойствие.За щастие ми даде едни красиви нейни дрехи състоящи се от къса дънкова пола и сексапилна бяла блузка с голи рамена.Но обувките бяха наистина прелестни, нещо като боти, но кожени с връзки като на корсет отпред и елегантен висок ток.Краката ми изглеждаха безкрайни с тях и със задоволство се усмихнах на огледалото:
-Харесват ли ти?-попита До.
-И питаш, убииствени са.
Отидохме при другите и започнахме да кроим плановете си за деня.На мен ми предстоеше среща с баща ми, което адски ме вълнуваше, но не исках да се появявам пред него с киселото си сутрешно настроение, което само кафе и цигара можеха да прогонят:
-Кой какво смята да прави днес, преди да тръгнем?-попита на висок глас и организаторски До.
Всеки сподели плановете си, едни щяха да работят, а други като Лезо нямаха такива.Чакай, чакай...Лезо да няма планове?!Той щеше просто да си....почива?Климатът тук му влияеше странно:
-А ти? - бе зададен същия въпрос към мен. - Кога ще ходиш при баща си?
-Аз възнамерявам първо да си направя кафе и след това да се виждам с който и да е било.-отвърнах леко кисело, след което се насочих към кухнята в търсене на кафето.
-Какво й става пък сега?!-попита Лезандър.
-Личи си, че не я познаваш напълно....Винаги е такава когато става от сън.Даже мога да ти предскажа как ще се развие настроението й в следващите десет минути.Сега ще влезе с чаша кафе, ще ни подмине като първо ни изгледа лошо.Ние ще мълчим и ще я гледаме след което тя ще попита ядно "Защо всички мълчат"...ще изпие точно три глътки кафе и ще почне да бърбори щуротий и да се смее на странни неща.
Направих си кафето и се запътих да го изпия набързо в хола с другите.Влязох като буреносен облак и ги излгедах тъпо.Лезо просто повдигна вежда и притвори уста.Не му обърнах внимание и се настаних на дивана.Всички мълчаха и се бяха втурачили в мен:
-Какво?!Сега няма и да си говорим ли?Защо всички мълчат?
Дориан се изсмя при думите ми и измърмори само едно "Казах ти".
–Всички сте толкова странни сутрин....-поклатих глава.
На третата глътка кафе запалих цигара и се усмихнах тъпо:
-Хахаха представяте ли си как би изглеждала мишка с крака на кенгуру.Сигурно ще се казва мишкенгуру.Ххахах мишкенгуру.
Лезо и До просто се спогледаха.Не им обърнах внимание и си изпих набързо кафето.
-Е, мили мой, аз тръгвам.Гледайте докато се върна да няма смъртни случай.Това се отнася за теб До...
Отворих вратата и излязох.

-Е, мили мой, аз тръгвам.Гледайте докато се върна да няма смъртни случай.Това се отнася за теб До...
-Да, да... - измънках с полууста и наблюдавах как тръгва. Малко след нея Ерик и Дрейк я последваха.
-Ще се върнем до следобед. Ще се оправиш нали?
-С кого си мислиш, че говориш?
Той се усмихна и понечи да ме целуне, но незнайно защо се спря, отдръпна се несигурно и отново се усмихна, но някак си престорено.
-Права си. Е до после.
Това ме озадачи, но не казах нищо. Какво му ставаше на него пък този път? Както и да е, гледах да не обръщам много внимание на настроения точно сега. След като и аз и Лезандър погълнахме сутришната си доза кафе и то в мълчание той ме попита.
-И какво ще правим сега?
-Не знам за теб, но аз ще готвя.
Мъжът буквално ме изгледа като замерен с мокър парцал.
-Ти...ще готвиш?
-Разбира се, какво мислиш, че не мога ли?
-Ами...
-Разбира се, че мога. Само почакай и ще видиш.
И се отправих към кухнята, а той несигурно ме последва. Ако имах ръкави сега щях да ги навия до лактите, но при липсата на такива само си сложих една престилка, която изобщо не съответстваше с облеклото ми, но на кой му пука. Извадих тенджери, чинии и различни продукти. Застанах пред масата и се втренчих в тях. Добре де, всички знаем, че изобщо не мога да готвя. Откакто съм тук съм приготвяла само салати и един два пъти по-сложна храна и то винаги използвайки магията си. Но не исках да показвам това пред префърцунения граф, затова си казах, че ще направя обяд без изобщо да използвам помощни средства като магия и фокуси.
-Дориан ти...
-Млъкни. - сопнах му се нервно защото знаех какво ще каже и че ще е прав. -Добре, захващам се. - почнах да говоря на себе си. - Какво да правя с това?
Майко мила къде само попаднах? Я стига, стегнах се, надъхах се и почнах. Взех ориз, но тъй като не знаех как го отделят нормалните хора, просто бръкнах в пакета с шепа и изсипах три такива в една метална тенджера.
-Сега да го измия.
Сложих тенджерата в мивката и пуснах кранчето. Водата потече, напълни я, така че да покрие ориза и тогава я спрях.
-Ам, не, че искам да се меся, но как смяташ да го измиеш?
-Много лесно.
Пъхнах дланта си в купата и почнах да го мачкам. Една, две, три, четири секунди. С всяка изминала скоростта на мачкане и бъркане се увеличаваше докато направих толкова силна центрофуга, че водата и ориза почна да хвърчи навсякъде. Но не спирах. Лицето ми беше намръщено от старанието, когато изведнъж се чу тъп звук и сепнато се спрях. Физиономията ми посърна.
-До?
Обърнах се към него с тъп поглед и вдигнах тенджерата, чието дъно беше пробито, а юмрукът ми стърчеше от него.
-Ъъъъ...счупи се.
Той ококори очи и сложи ръка пред устата си.
-Как по дяволите успя да пробиеш метала?
-Ехехеее....- почнах да се чеша с другите си пръсти зад тила. - Ще почна отново.
И последва същото. Пак сложих ориз в друга, пак я напълних с вода и отново почнах да мачкам. След още две минути резултата беше еквивалентен. Втората купа, чието дъно бе разцепено.
-Майко.
-Мога да се справя. Мога ти казвам.
Трети опит. Този път не счупих нищо.
-Ха видя ли?
Той се приближи до мен и погледна в купата.
-Боже мой. Оризът е изгубил формата си.
-А?
Погледнах и с ужас установих, че от зърната не беше останало нищо освен една пихтиена каша.
-Ужас... - констатирах, но бързо изоставих клюмнатото настроение, повдигнах енергично глава и вдигнах юмрук във въздуха.
-Абе после ще го оправям. Сега да нарежа зеленчуците.
Отидох обратно на масата и грабнах един сатър. Държах го не като готвач, а като човек, готов да накълца жертвата си с него. Сложих една краставица на дъската и започнах скоростно и силно да я кълцам. Парчетата й хвърчаха на всички посоки, а едно даже цапна Лезандър по челото. Накрая нямаха никаква форма. Пробвах същото и с една тиквичка, но поредния ефект.
-Мммм....нещо не е правилно.
-Нима? - извика се мъжът. - Ти изобщо осъзнаваш ли какво правиш? Не готвиш, а разфасоваш зеленчуците като котлет.
Обърнах се към него ядосано и вдигнах ножът в близост до гърлото му.
-Ти мен не ме учи магче. Мислиш, че можеш да се справиш по-добре ли? Не е важно как изглеждат, а какъв вкус ще имат.
-Това е така, но...
И без да го слушам повече оставих ножа на масата, взех зеленчуците и ги сложих в една тенджера. Пуснах газта и почнах да ги задушавам. Прибавих безформеният ориз и разбърках всичко. После подправки, сол, малко мръвка. След половин час беше готово или поне аз така си мислех. Двамата се бяхме наредили пред котлона и ентусиазирано отворих капака. "Манджата" къкреше и имаше странен цвят. Взех малко с един черпак, духнах няколко пъти да изстине и го опитах. Гърлото ми се сви, хванах се за него и изпуснах дървената лъжица.
-Какво има?
-Амм..нищо...просто....
Д'Арвил вдигна черпака и също опита от ястието. Реакцията му не беше много по-различна от моята. Видях как лицето му побелява, бързо отиде до мивката и изплю остатъците от храната.
-Това е най-ужасното нещо, което някога съм опитвал.
Тотално посърнах. Свалих престилката си и я хвърлих върху масата. Седнах на един стол и забих погледа си в земята.
-Аз съм най-лошата готвачка. - почнах да се самосъжалявам.
Мъжът постоя малко така, после явно му стана милно и клекна срещу мен.
-Хайде стига. Не е голям проблем. Е добре, готвиш отвратително...
Стрелнах го студено с поглед.
-Ако се опитваш да ме успокоиш не се справяш.
-Така де, искам да кажа, че никой не е идеален. Не те бива за това, но пък виж колко хубаво и професионално размяташе ножа.
-Нали? - ококорих влажно очи.
-Ами да, направо ми скри шапката. Хайде, стига си се мусила. Какво ще кажеш да отидем да напазарим още продукти и когато се върнем ще се постараем заедно?
-Наистина? Ще ми помогнеш?
-Да!
-Защо?
-Ами защото не искам да ям гадн....ъммм....защото сме ти гости. Най-малкото, което мога да направя е да помогна.
-Добре! - изправих се енергично. Отново бях събрала хъс и сили, затова взех пари и бързо изтичах към вратата. Двамата излезнахме и заключих след себе си. Тръгнахме в посока на пазара.

Влязохме в замъка, всеки един въоръжен с по няколко торби в ръка.Понеже още на пазара видях реакцията на До относно роклята, която тя се постара да прикрие, отидох до стаята им с Дрейк и я смених с удобни дънки и черен потник.Върнах се отново в хола, а До ме погледна и се ухили:
-Свърши ли ти работното време?
-Знаех си, че не я харесваш!-погледнах разочаровано към земята.-Хубаво тогава ти я подарявам!На теб поне този вид ти отива.-оплезих й се аз.
-Много си духовита, няма що.Но запази смешките си за после защото сега с Лезо отиваме да готвим.
Той само се изсмя при казаното и я последва в кухнята.С баща ми останахме сами.Той стана да разглежда всичките трофей по стената и лавиците:
-Интересен вкус имат тези хора...-промърмори той, следеейки с поглед заглавията на книгите.
Протегнах се блажено на дивана, беше ми много приятно тук, но за да ми бъде блаженството завършено, липсваше едно нещо-цигара.Пресегнах се към кутията и запалих.В този момент баща ми се обърна към мен като опарен и се приближи:
-Мисля, че се разбрахме нещо по този въпрос.-опита се да каже строго той.
-И аз така мисля.Аз съм голяма, пуша, а ти го приемаш.Точка!
–Нее, разбрахме се да не го правиш в мое присъствие.
-Аз пък не съм разбрала такова нещо.-и издишах тежко дима.
-Добре, защо ми правиш на пук?Не мога да разбера!-започна да повишава тон той.
-Пфф, добре, ако ще викаш излизам на вън!-изпуфтях аз и се провикнах през кухняата.-Доооо, излизай да пушииим!
Тя изфуча от кухнята леко смутена:
-От кога пушим навън?-попита тя.
Погледнах само към баща си и тя сбръчи вежди:
-Шшшт, не казвай нищо!Вънка!Лезо ще му прави компания.-казах и погледнах към мъжа, който тъкмо излизаше от кухнята.-Нали така?-бе последната ми дума и излязох.

-Кое, какво? Нали щяхме да готвим? Ако си мислиш, че ще правя всичко без теб...
-Няма бе, само за десет минути. - каза некромансърката и последва приятелката си.
Лезандър погледна сконфузено бащата на Арадел, чието име така и не знаеше и се усмихна неловко.
-Не искам да съм груб, но как се казвахте? Известна ми е само фамилията ви. Въпреки, че не живеехте заедно, Клео продължаваше да я носи.
Мъжът отначало се начумери при споменаването на тази жена, но после също се усмихна, само че доста по-благо и отвърна:
- Максуел. Разкажете ми за тази ваша групировка, г-н Д'Арвил.
Лезандър му обясни най-общо в какво вярват и към какво се стремят той и колегите му.
-Но това трябва да си остане между нас. Ако се разчуе ще загазим.
-Разбира се. Благородна кауза, но също така опасна.
-Така е.
-Надявам се дъщеря ми да не пострада.
-Моите уважения, но тя пострада и когато пратихте главорезите си за нея, даже повече отколкото някога при нас.
-Признавам, престарах се, но беше неволна грешка.
-Едва ли желанието да убиете някой е неволно, г-н Картие.
Възрастният маг се усмихна за втори път. Мъжът пред него определено беше начетен, с обноски и интелигентен.
-Тогава се надявам, че ще се грижите за нея.
-Ще се постарая. Всички ще се постараем.
-Разчитам на вас.
-Това вече е неволна грешка. Не трябва да разчитате. В този свят нищо не е сигурно.
-Явно дъщеря ми наистина е попаднала на умни хора.
-Може да се каже.
-А мога ли да ви попитам какви са намеренията ви?
-Намеренията ми?
-Към нея? Разбрах, че сте от благородно потекло, сигурно имате планове.
Д'Арвил се замисли, някак си не се чувстваше на място да му задават такива въпроси. Все едно се уговаряше за венчавка и искаше разрешението на бащата на булката.
-Намеренията ми са професионални, г-не. Друго не мога да ви кажа.
-Достатъчно честно е. Надявам се само тази нейна приятелка некромансърка да не й влияе зле.
Лезандър не показа никаква емоция, но вътрешно се ядоса.
-Извинете, но Арадел е достатъчно голяма и разумна, в повечето случаи, че някой да й повлияе. А и Смит може да е много неща, но няма да направи нищо, с което да нарани момичето ви. До колкото знам не веднъж се е жертвала заради нея. Сами сте видели вчера.
Незнайно защо, но магът наистина се раздразни от това обвинение срещу Дориан. Определено му опъваше нервите, но виждаше колко се старае. Опита се да сготви нещо хубаво за всички, въпреки, че не ги харесваше особено. Даже това следене си беше един вид притеснение за Арадел. Странен начин, но все пак начин.
-Прав сте, не бива да съдя прибързано.
-Повярвайте, тя ви съди много повече отколкото вие нея. Няма да се учудя даже ако ви наблюдава от време на време. Този човек е безкомпромисен. Усети ли заплаха за дъщеря ви, ще я елиминира, било даже това да сте вие.
-Така значи стоят нещата.
-Общо взето.
-Радвам се.
Белокосият го погледна изпитателно.
-Не ме разбирайте погрешно. Просто е хубаво да знам, че Ари е заобиколена от толкова верни приятели като вас и г-ца Смит, които ще бдят над нея, когато аз не мога.
-Така е. Наистина има приятели.
Двамата се усмихнаха един на друг и продължиха разговорът си с по-неангажиращи теми.