Замъкът на Дрейк

First topic message reminder :

Къщата на Дрейк Туул бе по-особена от другите.Фасадата и беше точно като каменната стена на замък, а от двата края имаше по една пет метрова кула, с пост за наблюдение горе.В къщата се влизаше през малка дървена врата, с голяма ключалка.
Вътре винаги бе топло и уютно, дори и него да го нямаше, огънят тлееше и държеше топлината в стаята.По стените бяха окачени различни видове бойни оръжия - главно мечове който той самият бе изработил.Нямаше животински трофеи, защото нещото което ценеше повече от човешкият живот, това беше живота на малките твари.Би убил човек с радост, но никога няма да окачи главата на благороден елен в къщата си.

Мълчаливо поех дрехите с наведена глава. Вътрешно се проклинах, че трябваше да допра до него, но в същото време му и благодарях. Честно казано не бях сигурна, че нещата ще се развият по този начин. Очаквах да ми тръшне вратата под носа и да спя на някоя пейка в парка. Той самият изглеждаше сънен, което до някъде ме озадачи. Обърнах се с гръб към него и съблякох мократа, мръсна рокля. Тя тупна на земята като оголи тялото ми, а на нейно място бързо се озова една дълга бяла тениска и един черен панталон, който пристегнах допълнително с връзките му. Все толкова мълчаливо седнах в крайчеца на дивана, точно до камината. Не смеех да го погледна в очите.
-Благодаря ти... - казах тихо, а мократа ми коса закриваше лицето ми. От краищата й падаха капки върху дървеният под. Тук беше толкова уютно, топло. Истински дом. Оставих чантите си пред огъня да изсъхнат. Дрейк отвори капаците на прозорците и ахна. Май очакваше нещо друго вместо нощта и луната.
-Да не си спал до сега? Денят отдавна мина. Времето е смразяващо тази вечер.
Говорех за всичко, но не и защо съм тук. Все още нямах сили или по-скоро ми беше неудобно.

Дрейк повдигна веждите си, оглеждайки се наоколо и най-вече към прозореца.

- Вечер ли? - възкликна той и скочи към прозореца.Наведе се като погледна през него и.. наистина беше вечер!Слънцето отдавна се бе скрило под полите на нощта, а на негово място бяха изгрели звездите.Дрейк се замисли за момент като започна да пресмята времето през което беше спал но след като му писна да се чуди, просто хвърли играчката на земята и се разсмя гръмогласно. - Ден или нощ, няма значение!Днес или утре работа за мен няма.

Той отново разтърка очите си, след което се се изправи и изчезна из стаята.Върна се с две големи купи, като едната подаде в ръцете на Дориан.Беше сгрял доста чай, който желаеше в момента да сподели с нея.После се настани удобно на леглото, прегърна Дориан през рамото и я попита :

- Кажи сега..какво се е случило с теб, че изглеждаш така...

Май понякога беше доста дезориентиран. Но няма нищо, това не беше важно. Върна се с две купи с чай и ми подаде едната. Отпих глътка, след което ме прегърна по братски и ето, че дойде ужасният, но и неизбежен въпрос - защо бях тук и какво се е случило. Не исках да споделям терзанията и проблемите си. Още по-малко исках да забърквам някой друг в моята каша, която можеше да излезе по-голяма отколкото смятах. А най-малко исках да замесвам него. Но нямаше как да увъртам, след като ме приюти, а и никога не съм била особено добра лъжкиня. Затова поех дълбоко дъх и почнах да му разказвам. Обясних му за виденията, за това, че реално се случват, за силите си и несъответствието им с организма ми, за влизането на Клавдий в главата ми и за онзи път в моргата. За реакцията на учителят ми и за цялата тази мистерия, която и аз самата все още не разбирах. Накрая историята свърши, а на Дрейк му бе доста сложно да повярва на всичко това. Струваше му се най-малкото доста невероятно. Ако това е битовизъм здраве му кажи. Но усещаше, че не лъжа, още повече защото знаеше, че не съм от хората, които обичат да споделят, а на него му споделих всичко от-до. Разкрих му се цялата. Сега знаеше всичко за мен. Всичко. Повече и от това, което бях споделила с Клавдий, с Арадел, Меропа и Боунс. Абсолютно всичко. Двамата мълчахме, не знаехме какво да си кажем. В този случай някоя плоска шега не вървеше.
-Обещавам, че няма да ти се натреса за дълго. Ще си тръгна възможно най-скоро. Само да реша какво ще правя и ще ти се махна от главата.

Дрейк постави показалец на устните на Дориан, като по този начин елегантно и забрани да продължи разговора.

- Остани колкото е нужно.Ако имаш нужда от нещо, само ми кажи.
Задържа пръста си още няколко секунди на меките и устни, ала после го отдръпна рязко.Усети че прекрачва някаква граница, която за него беше като забранена.Като чели се опитваше да постави невидима стена между себе си и Дориарн, с което да я предпази.Но не за да я предпази от себе си, ами може би за да не я нарани.Трудно допускаше някой толкова близо, но в нея имаше нещо, което го караше да се отпуска.Може би беше тази нейна налудничева магия?Дали тя не контролираше съзнанието му? Хах...никой не знае...
Дрейк изпи и последната глътка чай от купата си и я остави на масата.После отпусна тялото си върху леглото, излягайки се удобно.

- Как мислиш...дали съдбата е предопределила да се срещнем?В смисъл... хората се срещат и се разделят през живота си и за това си има причини.Не могат просто ей така...без никакъв смисъл, без цел...

Допирът му накара устните ми да потрепнат. Изпитах душевно напрежение, което не ми се понрави, защото доста наподобяваше онова така клиширано - пърхане на пеперуди в корема. Когато отмести пръста си, вътрешно си въздъхнах. Не исках да правя грешки, а с него лесно можеше да се подхлъзна, защото даваше както външни предпоставки, така и качества в характера. Но си казах, че трябва да бъда силна и щях да държа дистанцията си. Казах си и че щом толкова лесно ме допуска в дома си и то за колкото искам, поне щях да му се отплащам по някакъв начин. Щях да му помагам в магазина, или в изработката на оръжията, ако трябва щях и да чистя и готвя.

- Как мислиш...дали съдбата е предопределила да се срещнем?В смисъл... хората се срещат и се разделят през живота си и за това си има причини.Не могат просто ей така...без никакъв смисъл, без цел...
Смисъл? Цел? Голям философ се изкара. Определено ме накара да се замисля.
-Кой знае. Съдбата е неопределима, често лукава и непредсказуема. Мислим си, че я управляваме сами, но в един момент осъзнаваме, че не е точно така. Нищо не е сигурно. Не, всъщност....само едно нещо е сигурно - Никога едно същество не се връща. Ще се родят милиони и милиарди такива подобни, с две очи, един нос, уста, череп и мислите вътре в него, но този, който е прострян върху леглото, никога отново няма да дойде.
В продължение на много години той живее, яде, смее се, обича, както всички хора. Сега всичко това е минало. За него всичко е свършено завинаги. Един живот! Няколко десетки години и после нищо повече! Раждат се, израстват, наслаждават се, нещо очакват и после умират. Сбогом! Мъж или жена, ти никога няма да се върнеш на земята! И все пак всеки носи в себе си трескавия, неосъществим стремеж към вечност, всеки е нещо като вселена във вселената и всеки изчезва, изгаря безследно в кладата на новите поколения. Растенията, животните, хората, звездите, световете — всичко се ражда, после умира, за да придобие друг образ. Но никога едно същество не идва отново — нито едно насекомо, нито един човек, нито една планета!

Необясним, безграничен страх обхвана душата ми, страх пред това неизбежно небитие, което тъй мимолетно и тъй жестоко разрушава безследно всяко същество. Вече чувствах неговата заплаха над главата си.
-Спомни си за насекомите, които живеят само няколко часа, за животните, които живеят няколко дни, за хората, които живеят няколко десетки години, за планините, които живеят няколко хилядолетия или века. Каква е разликата между едните и другите? Няколко часа повече — ето всичко.
Станах и отидох до прозореца като го отворих, за да влиза въздух. Този разговор стана доста сложен, но и доста прям. Запалих цигара и издишах през отворените кепици.
-Като се замислиш целият този кръговрат е достоен за възхищение, не смяташ ли?

Дрейк се замисли за момент и отиде до нея.Той също извади от някъде един пакет цигари и за първи път запали една.Захапа филтъра на тютюневото изделие, след което драсна една клечка в дървената дограма на прозореца и малкото огънче пламна.Прокара го по цигарата и засмука блаженият и вкус.После хвърли клечката през прозореца.Издиша едно голямо кълбо дим напред и продума спокойно :

- Така е, но ако тръгнем да се възхищаваме на всичко, няма да ни остане време да изпитаме удоволствие от живота.Днес ще се радваш на това че си жива, утре ще се радваш на ей онази птичка там, а накрая само попа ще те опява.Предпочитам да не мисля за всичко и всички, а да живея живота си...
Дрейк замълча за момент, замисляйки се нещо.После се обърна към Дориан, усмихна и се и захвърли димящата цигара от ръката си.

- Хайде към пристанището... - изведнъж изръси той.Хвана я за ръката и я превъртя като балерина към себе си.Когато телата им се сблъскаха едно в друго и гърба на Дориан се опря в гърдите му, той се наведе към нея и я целуна нежно.

Сблъсък! Туп...туп... Целувка! Туп...туп...Прегръдка! Туп...туп...
Сърцето ми се мяташе бясно в стените на предверията си от този неусетен жест. Тялото ми замръзна, неспособно да направи нито едно движение. Само думата пристанище все още се открояваше на фона на случващото се. Как и защо се случи това? Невинната му, небрежна постъпка ми създаваше повече главоболия отколкото всичко друго. Та той не можеше да го прави от някакви чувства. Разбира се, че не. Може би илионците бяха по-разкрепостени и една кратка целувка по устните в знак на приятелство не е кой знае какво. Да, точно така ще трябва да е. Не е било нищо друго освен един базик. Отскубнах се от обятията му. Търсих си причина да избегна неловката ситуация и тогава се сетих:
-Не мога да изляза с твоите дрехи.
Посочих му се. Сякаш напълно беше забравил, че съм навлякла неговият панталон и неговата тениска, които ми стояха като торби. Обърнах се и грабнах чантата с дрехите си. Изтичах в спалнята и я отворих като почнах да тършувам бурно из нея. Търсех нещо специално. Щях да излизам с Дрейк. Душата ми се тресеше от напрежение и очакване, за което още повече я мразех. Опитвах се да се успокоя, да се надъхам, че не трябва да изпитвам нищо към този мъж, но не ми се получаваше особено. Накрая се спрях на една интересна комбинация. Облякох дрехите и разчорлих косата си, така че да пада на свободни вълни. От другата стая се чуваше лекото му тракане с обувките му, което подсказваше, че не му се чака особено много, но търпението му щеше да бъде възнаградено. Не бях особено хубава, даже хич. Не можех да се меря с повече от половината жени на този свят, които най-малкото имаха тен на кожата, но поне имах някакъв стил.
Прекрачих бавно прага и застанах пред него с поглед, който очакваше някаква реакция.
-Какво ще кажеш?

Spoiler:

- Ха-ха-ха - разсмя се Дрейк, когато Дориан излезе от стаята.Не че не я хареса - напротив.Но не беше такава идеята му. – Нека да видя какво имаш в тази чантичка...
Ковача набързо грабна торбата с дрехи на Дориан и изсипа съдържанието в нея върху леглото.Разрови се из дрехите като избра няколко дрешки.След това се завъртя към момичето и извика :

- Събличай, събличай...кой чакаш.Няма да ми ходиш така!
Тя го изгледа с недоверие и огромно нежелание да свали дрехите си от себе си.Поклати главата си като му показа че няма да стане на неговата и скръсти ръце пред гърдите си.

- E, твоя воля... - примири се Дрейк, след което набързо сгъна дрехите и отново ги натъпка в чантата.После хвана дружката си за ръка и я поведе към изхода - Ама после да не мрънкаш че не си се облякла...

Прибрахме се и чак когато вратата се тръшна зад гърба ми успях да си отдъхна. Облегнах се на масивното дърво и успокоих съзнанието си. Ама, че ден. Първо припадам до един боен чувал, после ми се явява Клавдий и ми заявява, че съм в опасност. После учителят ми иска да изкорени нещо от мен, след което бягам от имението, подгизвам, чудно как не се разболях. Дойдох тук, молейки се за подслон, а като капак на всичко си правим тур до Царството на смъртта, където едно приключение се обърна срещу нас. И това ако не е късмет.... Чудя се всичките ми дни ли са толкова напрегнати. Всъщност да. Забавен живот, а? Не точно....
Дрейк отиде в спалнята и се преоблече с нещо по-удобно и такова, което не мирише на изгоряла захар. Последвах примера му и в съседната стая до камината съблякох тези дрехи и отново се напъхах в неговите, които ми бяха доста широки, но поне се чувствах свободно да шавам в тях колкото си исках. Когато бях готова влезнах в спалнята при него и видях, че той вече спокойно се беше настанил под завивките в леглото си. Явно и на него му дойде в повече.
-Е....отново ти благодаря за всичко. Лека нощ.
Обърнах се и понечих да се върна във всекидневната с идеята да спя на дивана. Миналия път той беше там, макар и за малко, сега беше мой ред.
-Дориан... - чух зад себе си и се обърнах. Той беше поставил едната си ръка на половината легло и леко тупаше с нея приканвайки ме да отида при него. Явно още от началото не е смятал да ме оставя да се ръбя на дивана.
-Сигурен ли си?.... - попитах все още несигурно. Дрейк кимна с глава и бавно тръгнах към него. Наместих се от вътрешната страна и легнах в полуседнало положение, като бях опряла гръб на облегалката. Чувствах се малко странно в тази ситуация. Е добре де - много странно. И тогава се сетих:
-Спомняш ли си как първият път, когато спах тук, си разказвахме истории...
-Мхм....
-Последно ти ми разказа. Сега пак е мой ред.
Легнах обърната към него, а черните ми очи светеха в тъмнината. Дрейк също се обърна към мен леко изненадан, но и в очакване на поредната приказка за царе, духове и изгубени острове. Тази щеше да е малко по-различна обаче.
-Добре.....През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на... приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства...
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.

- Да не смяташ да спираш?- попита Снежният човек, усетил намеренията му.
- Май... няма голямо значение- тихо отвърна Сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение- още по- тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по- силно, ако искаш да те чуя!- посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по- силно:

- Виж сега... Не може да спираш посред зима... Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш... И изобщо... Защо ще спираш???
- Май наистина няма...
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека- полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и изпаднал в най- голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:

- Толкова приятно студено е! И бездруго животът ми не е от най- дългите, не е честно да вземеш да спреш във най- вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
- Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не... Ъ, да...- Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце- Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
- Кратко и ясно- каза Сърцето.
- Просто и ясно!- поправи го Снежният човек.
- И... и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е- кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.

- Искаш ли да направиш нещо за мен?- внезапно поде Снежният човек- Искаш ли да ми разкажеш за... За пролетта... Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да боядисва- тук ще избере оранжево, там- жълто, после- розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят... А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпкте й събуждат земята, тревата. Слънцето... Ех, Слънцето... Такава е тя! Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.

Пролетта изпрати първите си топли дни.....

Приказката свърши, а сивите очи на мъжа се бяха впили в моите, не се откъсваха даже за секунда от тях. Какво ли си мислеше?....

Дрейк се усмихна, вперил погледа си в нейните очи.Чудеше се защо му разказва точно тази приказва, но може би точно сега не беше момента за такива въпроси.

- Хареса ми.

Отговора му беше кратък но искрен.Приказката малко го натъжи и го накара да се замисли за самотното сърце.За миг се зачуди дали това сърце в момента не стоеше пред него, търсейки своята пролет...
Не се измина много време когато и на двамата им се приспа.Дрейк се протегна като прегърна Дориан през рамото, без да прекалява с близостта.Усмихна и се за последно тази вечер в тъмнината, пожела ѝ "лека нощ" и затвори очите си.Докато заспиваше започна да си играе с пръстите на ръката си по гърба ѝ, ала когато сънят го отнесе, ръката му клюмна като паднал лист.

Събудих се и се огледах за Дрейк. Той кротко спеше. Май винаги щях да се събуждам преди него. Не, че той спеше много, аз спях по малко. Няколко часа, не повече. Станах от леглото без да го събуждам. Снощи бях прекалено уморена и не можах да се изкъпя, но сега щях да поправя тази грешка. Запътих се към банята. Там имаше голяма вана. Чудесно! Точно от това имах нужда. Напълних я, съблякох дрехите си и се потопих в нея. Стоях така загледана в тавана. Поех си въздух и потопих главата си. Бях с отворени очи гледащи през водата. Задържах се две минути. Усетих как въздуха ми свършва, но не се надигнах. Изпитвах себе си ли? Да. Не исках да се самоубивам, нямаше да се отърва толкова лесно. Чувствах как дробовете ми не издържат вече, но все още не излизах. Чак когато усетих лимита си рязко изкарах глава и жадно си поех дъх. Какви мисли преминаваха през главата ми само.
Изправих се и отекох водата от ваната. Закрих тялото си с кърпа, която стигаше до бедрата.Застанах пред мивката и за секунда се погледнах в огледалото. Прокарах ръка по лицето си, а после по корема.
Усещах напрежение. В миг главата ме заболя силно. Зениците ми се свиха, а лицето ми пребледня. Погледа ми се размъти, не виждах ясно, докато в един момент не се избистри, а аз- аз не се намирах в къщата на Дрейк.
Озовах се на едно тъмно, влажно място, миришещо на мухъл. Тъмница! Беше тъмница. Стоях в единият й край и наблюдавах странна картина - в една малка клетка стоеше дете на не повече от пет години, сгушило се като в пашкул. Ръцете му обхващаха коленете, а синята му къса до раменете коса закриваше малкото лице.
-Тя е прокълната. Защо я държим тук? Трябва да се отървем от нея.
-Не! Не още.
Един обвит с черно наметало силует вървеше към клетката. Качулката му не позволяваше да видя нито една негова черта.
-Казвам ти - това дете е адско изчадие. Колкото по-бързо я погубим, толкова по-добре.
Силуета продължи да настъпва с бавни крачки към клетката. На врата му висеше медальон - кръст. Същия кръст, който в момента висеше от моята шия. Инстинктивно го стиснах. Какво беше това? Какво наблюдавах?
Мъжът стигна до кафеза и клекна. Малкото момиченце повдигна главата си и черните й очи се впиха в тези на непознатия, насълзени, с неописуем страх в тях. Тъмният човек отключи веригите и отвори вратата. Свали кръста и го постави на момиченцето. После я хвана за главата, а от ръката му почна да се процежда тъмно син наплив на енергия, който се предаваше в малката й главица.
-В тъмнината видях
човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Отиди си, отиди се, не се връщай повече.

Силуетът редеше поема, като цитат от евангелие, а детето пищеше от ужасната болка, която пронизваше мозъка й. От очните й дъна потекоха кървави сълзи, които се стичаха по страните й. Стояща от страни аз бях като парализирана. Какво й причиняваха? Какво Ми причиняваха? Затичах се към коленичилия, за да й помогна, за да СИ помогна, но тъкмо да го докосна и имиджа се изпари, а аз отново бях в познатата ми баня.

Тялото ми се тресеше, от челото ми течеше пот, не можех да стоя на краката си. Хванах се за мивката с двете си ръце. Нещо като ударна вълна покруси мозъка ми и изневиделица дойде просветлението:
-Вчера на стълбите
видях човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Искам, искам, той да си отиде.

Когато снощи се прибрах в три
човекът ме чакаше.
Но когато погледнах в коридора
не можех да го видя там изобщо.
Отиди си, отиди си, не се връщай повече.
Отиди си, отиди си и моля те не удряй вратата!

Снощи на стълбите видях
малък човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
О, как искам да си отиде.

В тъмнината видях
човек, който не беше там.
Не беше там отново днес.
Отиди си, отиди се, не се връщай повече.

Спомних си. Спомних си и коленете ми се подкосиха. Паднах на земята на бедро. Гледах в пода с полуотворена уста и премрежени очи. Гърлото ми се сподави и се закашлях силно. Почнах да кашлям без да спра. От устата ми изтече кръв и падна в ръката ми, която бях положила на устните. Продължавах да кашлям, а кръвта се стичаше в дланта ми, преля я и потече по пода. Образува локва. Шумът от кашлянето се разнасяше из цялата къща. Течащата кръв намаляваше, ръцете ми трепереха, а кожата ми се заливаше със студени вълни.

Дрейк се събуди от силното кашляне, което се разнасяше из къщата.Първоначално отвори очите си, огледа стаята, но когато осъзна какво точно го е събудило скочи от леглото като попарен и се втурна към звука който идваше от банята.Отвори рязко вратата и видя строполилата се на земята Дориан която беше плувнала в едно голямо петно кръв.Момичето го погледна с навлажнелите си и измъчени очи, а погледа ѝ сякаш крещеше от болка.По устните и все още имаше незасъхнала кръв, която се стичаше по долната и челюст и бавно капеше по земята.Дрейк не се погнуси, изобщо.Притеснение обзе сърцето му и сякаш то се смачка като малка топка хартия.

- Ей....ела тук - младият мъж я хвана малко по-нагоре от кръста и я повдигна като перце.Остави я да седне на ръба на ваната и пусна водата на чешмата.Краката му потънаха в собствената ѝ кръв, но това не му правеше впечатление.Задаваше и въпрос след въпрос, как е, какво се е случило и т.н.Наплиска ръцете си със студена вода и внимателно ги прокара по лицето ѝ.Изми кръвта, после потърка внимателно нежните устни на момичето и когато я приведе в по-нормален вид който да не е като на серийна убийца, той я повдигна като я прегърна до тялото си.

- Всичко ще е наред, спокойно.Сега ще ти върнем силата.
Туул я остави да легне в леглото и отиде да ѝ направи едно силно кафе което щеше да върне нивото на кръвното ѝ налягане в нормата.След минути се появи с една голяма чаша топло и силно черно кафе и я подаде към устните и.До се опита да хване чашата с треперещите си ръце, но той не ѝ позволи.Все още организма и беше слаб и можеше да се залее с горещата течност.Той бавно поднасяше чашата към устните и всеки път, когато тя искаше да отпие глътка.Първа, втора, трета... и така продължиха.Със всяка една минута цвета на лицето и връщаше предишният си вид.Онзи така блед цвят който показваше че в некромансърското тяло имаше поне мъничко живец.Тялото ѝ спря да трепери, а сърцето ѝ си върна предишният нормален ритъм.Когато кафето привърши, Дрейк остави чашата в краката си, като я погледна в очите очаквайки да му разкаже какво се случва.Не задаваше излишни въпроси.Беше ясно че ще я попита, но само от нея зависеше колко и какво ще му каже...

Гледах го с навлажнени очи. Притесняваше ли се? Защо? Не можех да си го обясня. Бях му разказала за виденията си и за последиците от тях, но май за първи път се сблъскваше реално с тях. Да, така е. За първи път. Тялото ми все още трепереше, но малко по малко възвръщаше нормалното си състояние.
-Видях....спомен.
Все още не можех да повярвам.
-За първи път....видях спомен....далечен. Не помня нищо преди седем годишна възраст. Но...този път....видях и....
Обърнах се настрани с гръб към него.
-Беше ужасно....те...ми причиняваха нещо...нещо....не знам, не знам какво, но.....
Чувствах се толкова объркана. Главата ми беше една голяма каша.
-Каквото и да бе, се е отразило на всичко, което ми се е случвало до сега. Още от тогава....от тогава е почнало всичко - кървенето, дезориентираната сила, всичко.....
Въздъхнах си, а сълзи потекоха по чаршафите. Защо някой ме е превърнал в това, което съм. Защо?...
-Сигурно ме мислиш за напълно побъркана....

Дрейк се усмихна и после стисна силно разплакалата се Дориан.

- Помислих те за луда, още първият път когато те видях.Когато ми се яви на вратата с онзи труп, приличаща на зомби.Ти с това ли ще ме уплашиш?Хах!Не забравяй че се намираш в Найтмер.Тук лудите се раждат, а после бягат по света да плашат хората.

Той я притискаше силно до себе си, а от силната му прегръдка халата на Дориан леко се бе свлякъл надолу.Едното и рамо се беше разголило цялото, а гръдта ѝ леко се подаваше изпод него, като не показваше цялата си прелест.С едно леко движение зад гърба ѝ, той намести халата отново на мястото му като я загърна.

Слънцето навън тъкмо се показваше през прозореца и леко галеше лицата им.Напомняше със слънчевите си лъчи че е време новият живот да започне.Двамата стояха така сгушени, след което Дрейк се обърна с думите :

- Интересно ми е защо миналия път избяга, когато чу за Дани.Каква е историята ви?

Когато Дрейк ме прегърна бях толкова стъписана, че очите ми се изцъклиха, а сълзите моментално прекъснаха пътя си. Стискаше ме силно. Ръцете му бяха точно под бюста ми, като го повдигаха. Чувствах се толкова.....ъх....не знам даже как да го опиша - странно, хубаво, особено, несигурно, всичко в едно. Едното ми рамо се оголи. Халата падаше все по-надолу като почна да показва лявата ми гръд, а мъжът все така ме притискаше в обятията си. Изчервих се като домат. Толкова ми беше неловко. Аз определено не се срамувах от тялото си и никога не се свених да го показвам, но с него беше друго. Това още повече ме караше да стоя като неподвижна кукла.
-О...о...ой..й..й..... - прошепнах едвам доловимо. Усещах се като някаква девственица, докосвана за първи път от мъж.Клепачите ми се затвориха, устните ми сякаш подпухнаха, а гърдите пулсираха. Явно усетил това, той ме закри, като върна плата на първоначалното си място, обърна се и чак тогава можах облекчено да си поема въздух. Ама, че работа....
- Интересно ми е защо миналия път избяга, когато чу за Дани.Каква е историята ви?
Ето това вече наистина ме изкара от предишното сладострастно състояние и ме върна в обичайната ми мрачна форма. Изправих се и седнах до него, без да го поглеждам.
-Нямаме такава. Просто не му вярвам. Може би трябва да съм му благодарна, защото ако не беше той нямаше да се запозная с теб....
Ъъъ...наистина ли го казах. Сепнах се и скочих на крака като се обърнах към прекрасния мъж пред мен и замахах неловко с ръце.
-Не, че...ако не те познавах....така де...имам предвид.....
Ама хич не бях добра с оправданията. Затова и никога не ги правех. Май изглеждах по-скоро глупаво, отколкото сериозно. Ръкомахайки халата пак запада надолу и за втори път показа кожата на рамото ми, като бързо напредваше надолу. Хванах го рязко. Изчервих се още повече, почувствах се още по-тъпо. Единственото, което можех да направя е да наведа глава надолу, да си кажа няколко пъти какъв олигофрен съм и да въздъхна. Дръпнах кърпата отново нагоре и се засмях тъпо:
-Ами той такова....той ме накара да доставя труповете вместо него. Беше малко насила, ако трябва да съм честна, но....
Замислих се за момент. Ако преди се опитвах да стана сериозна, сега наистина бях:
-А вашата история каква е? Сигурен ли си, че можеш да му имаш доверие?

Дрейк се замисли над въпроса.Всъщност от кога познаваше младият Дани? Не можеше да си спомни с точност датата, но определено помнеше мястото.Двамата бяха млади и два пъти по-буйни от колкото са сега.

- Всъщност, почти историята ни е като вашата.Но покрай бизнеса с него, разбрах що за човек е.Всъщнос....

Думите му бяха прекъснати от почукването което дойде от входната врата.Няколко силни блъскания по нея леко разтресоха прозорците, сякаш някой щеше да бутне къщата с ръцете си.Дрейк се замисли кой може да идва толкова рано сутрин, но нищо логично не му дойде на ум. -

Изчакай ме... - отвърна към Дориан като не довърши последното си изречение и прибра двата края на халата ѝ един към друг с ръцете си - и се загърни хубаво.Не знаем кой може да бъде.
Все още стоеше с дрехите с които бе спал, но това не му пречеше изобщо.Отиде до вратата и я отвори широко.От другият край стоеше млад и много странно облечен мъж.Фракът който беше нахлупил върху себе си, покриваше по-голямата част от тялото му, а под него се подаваха чифт червени и високи обувки.

- Влез, влез.Не се притеснявай - подвикна Дрейк към мъжа, подканвайки го да се присъедини към тях.Когато той пристъпи прага, Дориан имаше времето да огледа хубаво всяка една част от него.Странно оцветената коса, дрехите които бяха като откраднати от някоя минала епоха и превръзката която носеше на главата си, подпряла дългият му бретон.
Погледът на непознатият се спря върху момичето, изпитвайки я с очи.

- Ама...да не преча? - попита непознатият.
- Глупости!Настанявай се, до сега сме спали.Тъкмо ще направя и по едно кафе.
Дрейк грабна едно малко джезве и се разрови из шкафовете си, в търсене на благоуханната напитка.В това време, непознатият мъж се приближи към момичето, подавайки ръката си към нея.

- Ама, къде са му обноските на този глупак? Нед Лансър - поднесе той името си към нея с нежни думи.Когато Нед се представяше на някого, сякаш събираше вселената в една малка точка и я поднасяше в ръката си.Името му бе известно по тези среди, а който не го знаеше научаваше много скоро за него. - А вие сте?

Хванах краищата на халата си като ги притисках плътно до деколтето си. Прав беше - не исках който и да е да ме гледа разголена. И ето, че влезе един по-висок от Дрейк мъж. Беше привлекателен, изглеждаше доста силен и опасен, макар и по някакъв начин галантен. А може би това беше просто маска.
-А вие сте?
Изгледах го недоверчиво, както повечето хора, с които се запознавах. След минута замисъл поех ръката му:
-Нед Лансър....мисля, че съм чувала името ви, но може и да бъркам. Казвам се Смит....Дориан Смит.
През това време Туул правеше кафе. Щеше да е второто за тази сутрин, но имах нужда нали? Все пак изгубих не малко кръв, а сили ми трябваха. Нямах намерение цял ден да се излежавам. По важното в момента бе на какво се дължеше тази ранна визита от непознатия мъж.

Нед се настани удобно на земята и пое в ръцете си чашата кафе, която току що Дрейк му донесе.Отпи няколко горещи глътки и въздъхна удовлетворен.

- За името ми не знам, но твоето Дориан е много мистично. Ей, Дрейк - обърна се дългокосият мъж към собственика на малкия замък - това кафе обаче, винаги си знаел как го пия!
Дрейк донесе и останалите чаши като се настани удобно до тях и попита Нед.

- Е, какво те води насам?
- Работа.Какво друго да е?
- Хах.Пак ли услуга на някой?
- Почти Дрейк, почти.Ще ни трябват оръжия от теб.За сега малко, надяваме се за в бъдеще бройката да не нараства драстично.

- Оръжия? - възкликна учудено Дрейк, но и Дориан не остана по-назад.Тя също го погледна с любопитен поглед и зачака отговора на новодошлият. - Да не започвате война?

- Хах.Не, надявам се.Но, само това мога да ти кажа за сега.Тези дни ще мина да ти дам поръчката.Знам че не бързаш с тези неща, ние също.Но-о-о, знаеш че работата винаги трябва да се върши качествено!
Двамата мъже си стиснаха здраво ръцете и после непознатият понечи да си тръгне.Преди това допи кафето си, усмихна се на Дориан, а после стисна и нейната ръка, но доста по-галантно.

- Пак ще се видим, ковачо! - това бяха последните му думи, след което той се изниза от входа на стаята.Дрейк и Дориан останаха сами, допивайки последните глътки кофеинова течност.

- Готин е.А? - засмя се Дрейк, намеквайки за по-големият от братята Лансър.

Повдигнах безразлично рамене. Готин? Малко хора ми се струваха готини, да не кажа почти никой, независимо колко привлекателни бяха. Това определено не беше важно за мен. Хубави мъже и жени бол, е й?
-Просто човек. - отвърнах кратко. -Хей, Дрейк....така и така съм тук. Чувствам се зле като не ти се отплащам по някакъв начин. Какво ще кажеш да ти помогна с изработката на остриетата?
Така си беше. Можех да му давам и пари, нещо като наем, но знаех, че той няма да приеме. Гордостта му беше на ниво, изкарваше достатъчно, че да може да издържа и още едно гърло, а и явно приятелските му намерения нямаше да му позволят да вземе злато от мен. Но това беше помощ. Никой не отказваше помощ. Една допълнителна ръка никога не е излишна. Не бях спец с оръжията, но не бях и пълна невежа, а и бързо схващах. Сигурна съм, че все с нещо може да съм полезна, колкото и малко да е то.

Дрейк се замисли за момент, но всъщност идеята му се стори готина.Защо пък да не се позабавляваха по този начин?Щеше да е по-добре от колкото да се излежават в леглото.Нали?

- Добре, щом имаш желанието.Надявам се да са ти здрави ръцете.
Мъжа отиде до един скрин в другия край на стаята.Отвори го и от него извади нещо приличащо на топка.Почтии....В ръката си той държеше череп, от който бяха останали само костите.Нямаше никаква следа от коса, кожа или каквото и да е месо.Той го размаха към Дориан и преди да го хвърли към нея и каза :

- Това е на онзи малкият, който ми го донесе първият път.Мислех да свърша сам работата, но ще го оставя в твоите ръце.
Той подхвърли черепа към Дориан, а когато падна в ръцете ѝ, направи знак към вратата да тръгнат към оръжейницата.

Стигнах до тук и отключих като не заключих, за да може собственика да се прибере когато е готов. Отидох в кухнята и разтоварих продуктите по масата. Сложих си една престилка за всеки случай и скърших пръсти. Беше време за вечерята и както и с меча, тук също щях да дам всичко от себе си. Нищо, че готвенето е доста по-лесно от работата на чук и наковалня. Свалих якето и почнах. И тогава се сетих как всичко ще стане по-бързо и по-забавно. Щях да използвам телекинеза. Тъкмо щях да се поупражнявам малко. Изпуснах магията си и почнах.
Първо се заех да затопля малката скара в кухнята на Дрейк. Веднъж нагрята, я намазах с парче сланина, за да не залепва месото. Счуках котлетите и ги сложих да се печат. През това време се заех да чистя зеленчуците. След като ги измих ги нарязах - картофите на шайби, чушките напречно на четири части, доматите, патладжаните и тиквичките също. Морковите на големи парчета. В другата половина на скарата почнах да запичам всичко. След половин час месото и половината зеленчуци бяха готови. Месото сложих в иенаглас, за да запази топлината си, а зеленчуците изваждах в голяма метална купа, която похлупвах за същата цел. След още половим час и те бяха готови. За сега имахме печени пържоли и печени зеленчуци. За тях реших да направя сос. Чрез телекинезата си повдигах и придърпвах първо киселото мляко, което се изсипа в една купа, прибавих начукан чесън, сол, малко копър и майонеза. Без да си мръдвам ръката, само чрез енергия бъркалката почна да разбива сместа докато стане гладка, без буци. Излях соса върху изпечените зеленчуци. После набързо врътнах една салата от маринованите чушки, домати, краставици и чесън и ги овкусих с малко оцет, зехтин и сол. Слънцето вече се скриваше, а аз имах време и за десерт, защото Дрейк все още не се беше прибрал. Не ме биваше много с десертите затова реших просто да приготвя набързо един яйчен крем. Повдигнах във въздуха пет яйца, като ги накарах да се счупят едно в друго и ги излях в поредната дълбока купа. Прибавих две чаши захар, половин литър прясно мляко, ванилия и малко ароматизирано нишесте. Всичко се разбърка и придоби гъста смес. Изсипах я в четири чаши и ги прибрах в хладилника, за да стегнат. През това време подредих всичко на масата, махнах похлупаците, наредих нужните прибори. Всичко стана толкова лесно и забавно. Магията ми през целият процес летеше наляво надясно в своите хаотични сивкави вълни и оцветяваше пространството. Чувствах се като приказен художник, умело боравещ със своята палитра.
Махнах престилката и зачаках завръщането на умелия мечмайстор.

Няколко минути преди да се прибере, Дрейк се бе спотаил зад един от прозорците на собствената си къща.Беше надушил миризмата на вкусно приготвена храна преди да влезе в къщата и любопитството му надделя.Той надзърна през прозореца на кухнята и видя хитруващата Дориан която използваше магията си, за да приготвя най-различни вкусотии.Стана му смешно при вида на всичките хвърчащи зеленчуци и мръвки, но се сдържа и не развали прикритието си.
Той постоя така известно време докато Дориан показваше на себе си собствените си кулинарни и телепатични умения.Изведнъж му хрумна идеята, да се пошегува с нея.Отиде до входната врата и леко я открехна, като се промъкна в къщата.С бавни котешки стъпки се приближи до вратата на кухнята и надникна през ключалката.Дориан тъкмо бе свалила престилката си и я бе хвърлила на един стол.
Младият мъж отвори рязко вратата и нахълта в стаята.Дориан подскочи от изненада тъй като не очакваше да се е прибрал толкова скоро и го изгледа странно.

- О, принцесо! - провикна се Дрейк към нея, поставяйки ръце на гърдите си в молба - позволете ми да ви спася от летящите пържоли!Бях в далечно царство, на една висока планина, от където съзрях как бяхте нападната от тези така зли създания.Кажете ми само къде са!О! Ето ги, къде са се спотаили...

Дрейк явно се опитваше да разиграе малка сценка с която да развесели Дориан, след стартелното и готвене.Той продължи така ентусиазирано да разказва своята история както я и започна в началото.Веднъж съзрял пържолите които бе направила синекосата красавица, той се насочи към тях с високо вдигнат меч.

-... В името на всяко гладно дете на тази земя, дори в името на пълният ми стомах, аз ще жертвам живота си за принцесата!И ти пържоло, ще бъдеш посечена от моят...красив меч!
Дрейк се приготви като изкара меча който с Дориан изработиха преди няколко часа и тръгна в импровизирана атака.Дрейк явно доста се бе постарал с довършването на катаната, тъй като меча проблясна още с появата си.Острието му отразяваше всеки лъч докоснал се до него, а дръжката изглеждаше прелестно в ръцете му.Малките зъби добавени от черепа се подаваха елегантно изпод ръцете му, като придаваха автентичност на красивото оръжие.

- Ха-а! - извика Дрейк, като замахна с меча си напред.Острието му докосна едно от парчетата месо и се заби в него.Той го повдигна с едно движение и го поднесе към устните си с думите - Умри от ръцете ми, изчадие вкусно! - след което заби зъбите си в нея и откъсна едно голямо парче което сдъвка бързо и преглътна.После пусна остатъка от месо отново в чинията, избърса устните си и се обърна назад.Погледна Дориан в очите с широка усмивка, приближи се до нея и коленичи.

- Принцесо, вашият живот бе спасен.Поднасям ви този меч във ваша чест, за да ви пази от бъдещи врагове. - Дрейк държеше меча над главата си, като не смееше да я погледне в очите.Бе свел покорно погледа си надолу, гледайки в нозете ѝ.

Подскочих като попарена при изненадващата му поява, като даже леко залитнах разперваща крайници във всички посоки. Той почна да бръщолеви някакви рицарски глупости, но изглеждаше толкова сладко, че прихнах да се смея. Беше се вживял толкова, че ми се прииска да се включа в малката постановка.
Той коленичи и ми подаде оръжието.
- Принцесо, вашият живот бе спасен.Поднасям ви този меч във ваша чест, за да ви пази от бъдещи врагове.
Беше станало толкова красиво, здраво, изящно. Цяло произведение на изкуството. Можех да видя очите си отразени в блясъка му. О, да, но да не забравяме за героя в нозете ми. Сложих ръка на устата си и прочистих гърлото си:
-Ъхъмм..хххммм..... Сър Дрейк Туул, обявявам ви за почетен рицар от ордена на Печената пържола.
Обърнах меча към него и го тупнах леко с върха му по едното, после по другото рамо.
-Станете, Сър Туул. Станете и приемете титлата си с гордост и чест. Заклевате ли се да не оставяте нито една мръвка да се измъкне безнаказано и винаги да защитавате невинните от пошлите им опити за инвазия?
Той кимна.
-До гроб, милейди.
-Тогава приемете наградата си, която се изявява в тази обилна трапеза и ми правете компания, докато напълним празните си стомаси.
Двамата се засмяхме и седнахме. Сложихме в чиниите пържоли и зеленчуци, салатата седеше по средата.
-Е, Сър Туул. Мисля, че има един въпрос, който трябва да обсъдим. Преди следващият ви куест трябва да ви венчаем. Какво ще кажете за дъщерята на млекаря - Мария. Млада е, има широк ханш, ще ви народи много деца. Чувала съм, че е идеална домакиня.

Дрейк прехапа устни за да не се разсмее.Дориан умело влезе в ролята си на Принцеса и всичко у се получаваше много добре.Едва сдържайки се той стискаше зъби, като леко разкървави долната си устна.Усещаше болката, а очите му леко се насълзиха.

- Принцесо... - прошепна Дрейк, внимавайки да не се издаде. - Въпреки богатата ви трапеза и гостоприемството ви във вашият замък, мисля че трябва да откажа на предложението което ми давате.Чувал съм за дъщерята ма лекаря много хубави неща, но сърцето ми принадлежи на друга! На една красавица от моето минало, която отне моето сърце.Срещнах я когато...когато бях все още на петнадесет години, хлапак.Рошав и скитащ се из горите, видях усмивката и там за първи път.Изскочи пред мен със поредната си плячка която бе хванала за да се нахрани.Влачеше трупа на един малък вълк след себе си полугола с разкъсани дрехи, когато я видях за първи път.Тогава, нещо стана в мен...сближихме се, бяхме заедно, бяхме щастливи....а после, я затвориха в лудница! Побърка се!

Дрейк избърса лицето си сякаш бършеше реки от сълзи, а долната му устна леко трепваше от усещането на болката когато се захапа.

Тъкмо лапах поредния изпечен домат когато изтърси това за жената от младежките му години. Дойде толкова изневиделица, че изплюх всичката храна от устата си като се закашлях. Тупнах се силно по гърдите, за да ми мине и скочих рязко. Отидох до него, тропнах с длани по масата и го изгледах строго в очите.
-Но, Сър Туул. Щом толкова сте я обичали трябва да я освободите от лудницата. Това не е място за любовта на живота ви. Хайде, хайде....
Изправих го на крака като го дърпах за блузата.
-Искам да ми я покажете. Собственоръчно ще организирам поход от десетте си най-добри война, за да ви помогнат. Хайде, покажете ми я най-после. Не може да не пазите нещо от нея за спомен.