Замъкът на Дрейк

First topic message reminder :

Къщата на Дрейк Туул бе по-особена от другите.Фасадата и беше точно като каменната стена на замък, а от двата края имаше по една пет метрова кула, с пост за наблюдение горе.В къщата се влизаше през малка дървена врата, с голяма ключалка.
Вътре винаги бе топло и уютно, дори и него да го нямаше, огънят тлееше и държеше топлината в стаята.По стените бяха окачени различни видове бойни оръжия - главно мечове който той самият бе изработил.Нямаше животински трофеи, защото нещото което ценеше повече от човешкият живот, това беше живота на малките твари.Би убил човек с радост, но никога няма да окачи главата на благороден елен в къщата си.

Потръпнах при допирът му. Кожата ми настръхна. Какво ми ставаше? Защо ми действаше така? Стига, До, стегни се. Не можеш да си го позволиш, просто не можеш.
-Май обичаш да откриваш тайните на хората....
Думите му ме натъжиха още повече, но не го показах. Не умеех да лъжа, но в слагането на маски бях ненадмината.
-Явно...Но моите никой не може...
Станах и се обърнах към него.
-Мислех, че си излезнал вече. - опитах се да сменя темата. О, само дано не е чул последните ми думи. Ехото им трябваше да отекне в душата ми и да си остане там, самотно, скътано между гънките на сърцето ми.

Струваше му се някак странна, някак потайна.Стоеше с леко наведена глава към него, но все още опитваща се да го гледа в очите.

- Мислех си че си излезнал вече...
- Да - прекъсна я Дрейк - в момента заедно с теб!
Без да дава много обяснения, той я хвана за ръка, а с другата я обгърна през кръста след като я повдигна нагоре.Дориан се прилепи към него, удряйки леко тялото си в неговото.Дрейк я поведе към изхода на къщата, насочвайки се към градината в града.

След няколкочасова езда, конят започваше бавно да се уморява и да показва признаците на това.Понякога забавяше ход, дори прокашляше когато успееше да отвори уста, ала Дрейк не му даваше мира.Пришпорваше животното до толкова, че накрая взе да му действа доста изнервящо.През главата му премина мисъл че Дориан не бе казала нищо през целият път.Обърна главата си настрани и ослушвайки се опита да разбере дали тя е добре.Усещаше само топлият и дъх да си играе по врата му, но не и думи които тя да изрича.Явно сгушена в тялото на мъжа, тя бе заспала докато яздеха в мрака.Не искаше да я оставя по този начин и да я тормози, за това дръпна леко юздите на коня така, че той плавно да спре.Накрая копитата на животното затропаха леко по крайпътните камъни и те спряха в пустошта.Около тях не се виждаше никаква светлинка - дори в далечината.
Дрейк се присегна от единият край на седлото и извади оръжието си. Изпъна го напред в тъмнината и сякаш я разсече с него.Чу се тихо свистене като от вятърна мелница.Конят леко се подплаши като тръгна да стъпва назад, но ковача овладя навреме положението.Стисна здраво юздите и пришпори животното като го сръчка със задната част на петите си в ребрата.С една ръка стискаше здраво въжето, а другата си плъзна по ръката на До, като я притисна до себе си.Прегърна я колкото можеше както все още стоеше зад него, за да бъде сигурен че няма да падне в нищото.После животното се стрелна напред и след миг безсъзнание, се озоваха в покрайнините на Найтмер.Дрейк успя да ги телепортира съвсем близо до замъка си, точно в неговото подножие.Подплашеният кон едва се ориентираше в тъмнината, но имаше късмета че го яздеше опитен водач, който да го напътства.
Когато стигнаха до вратите на убежището, ковача се обърна леко назад и прошепна:

- До, събуди се.Хайде мила, пристигнахме.
Едва шепнеше ту от страх да не я събуди, ту от желание да и покаже че вече може да бъде спокойна.Придържаше я с една ръка докато се изхлузи от коня, а после леко спусна и нейното тяло надолу.Подхвана го с две ръце и я внесе през прага като букет с цветя.Внимателно стъпваше по земята случайно да не ритне без да иска някой метален предмет и да я изплаши в съня й.После я остави да легне в леглото, зави я с тънък чаршаф и я целуна по челото.Остави я за няколко минути, докато измие лицето си, а после се сгуши до нея под завивките в очакване на новият ден.

Отворих сплестените от многото размит грим клепачи. Ресниците отказваха да се подчинят на мозъка, защото душата не желаеше същото. Но животът не е като в приказките и реалността трябваше да бъде приета, нали така. Всъщност нямаш особен избор. Никой не е до толкова свободен. Жалко наистина...
Надигнах се в леглото. Главата бумтеше като барабан върху който безжалостно се стоварва божият юмрук на страдалчеството. Погледнах спящият до мен мъж. Толкова спокоен. Как ме беше жал за него, за това, което щях да му причиня, за това, че рано или късно щях да го нараня. Дали ме обичаше? Ако е така трябваше да ме пусне. Трябваше да не го показва. Не заслужавах да го имам. Всичко, до което се докосвах умираше. Кого още трябваше да изгубя, за да се спре? Тази мисъл се сливаше със спомена за русото цвете. Очите ми се отправиха към големият стенен часовник на стената срещу мен. Махалото се люшкаше като бесило, отмерващо изтичащите секунди на живота. Хвана ме толкова яд на себе си, че не бях там тогава, за да....да направя нещо, каквото и да е. Дървеният кръг сякаш ме хипнотизираше с полета си. В този момент мозъкът ме заболя повторно, много по-зверски от предния път. Пред погледа ми се появи размита картина - гора, нощ, звезди, тигър и два силуета. Един непознат, другия толкова близък. Златната коса светна на лунната светлина. Белият кичур се открои като сребриста нишка. Синьо-сивите очи проблеснаха като огледална повърхност, отразяваща небитието. Какво беше това? Спомен? Дежа-вю? Не! Чувствах го толкова истинско, все едно се случваше в самия момент. Но не можеше да е истина. И все пак, някаква пролука бавно се запълваше от съзнанието ми. В дупката на сърцето сякаш се вливаше животворна сила, която ми подсказваше присъствието й толкова органично, колкото органична съм и самата аз в момента. С някаква необяснима разлика, но истинско, плътско, дишащо. Тя беше жива. Не знам как, не знам защо, но дъхът се бе върнал в тялото й. Беше ми трудно да повярвам, но знаех, че не мога да се лъжа. Интуицията и усещанията ми никога не са ме подвеждали.. Никога. Беше жива! Това сякаш върна надеждата ми, поне до някъде, поне за нея, за онзи свят, който толкова много се различаваше от този тук. Там явно хората имаха право на изкупление. Блажени са те. Неистова радост от това откритие се отключи в мен. Но само за нея. За себе си знаех, че съм обречена в този град, в тази страна, където спасение не дебнеше от всеки ъгъл на улицата. Но да, казах - трябва да приемем реалността такава каквато е.
По този случай не събудих Дрейк. Нека бъде спокоен, поне за сега. Знаех, че ще дойде време и то съвсем скоро, в което щеше да съжалява за това, че по някакъв начин се е обвързал с мен, но за сега нека спи. Погалих го по косата и станах. Измих се набързо и се спретнах в що годе нормален вид. Сега не исках да съ тук. Ако щях да се боря за собственото си, а и неговото съществуване трябваше да действам. Арадел, тя щеше да почака. Щеше да се справи сама. Предусещах затишие преди буря, която нямаше да бъде избегната, затова трябваше да се подготвя. Излезнах безшумно и потънах в града като едно от привиденията му.

Вървях замислена по улиците на града за преживяното снощи и продължението му днес и тъй като напълно бях изгубила представа за времето спрях един "господин", официален, с фраг, бомбе, черно бастунче с излъскано прецизно метално топче за дръжка и кърпичка в предния джоб. Хах, ако милата ми Арадел го беше видяла сигурно щеше да си помисли, че ще ходи на балет или опера, но ние нямахме такива културни сгради тук, затова на мен повече ми приличаше на любител на подземния търг на органи или част от организацията, която хвърляше луди пари, за да нагости апетита си с уловени и сготвени редки видове.
Той извади джобния си часовник на златна верига и ласкаво ми отговори:
-Осемнадесет часа е, милейди.
Ще ме милейдва той. Отвърнах му с едно сухо "Мерси" и продължих по пътя си.
Най-накрая стигнах до замъка и отключих вратата с магията си. Беше празно значи Дрейк още не си бе тръгнал от Дани. Доста време му бяха дръпнали заедно, в което явно изобщо не се бяха замислили къде може да съм и защо толкова време не се бях върнала в къщата. До някъде това беше добре защото щях да се отърва от сбогуванията, които така или иначе мразех, но от друга страна ме натъжи. Имах големи чувства към този мъж, но още вчера си казах, че те ще останат дълбоко съхранени в съзнанието ми, а след сутринната неловка случка бях още по-убедена, че най-добрият вариант е да го напусна. Така щях и да го предпазя. Все пак беше въпрос на време Боунс да атакува, а от честите нападения нямаше как да не се замисля дали вече не е задействал нещата.
Влезнах в спалнята и за миг оставих погледа си да блуждае върху леглото, на което до вчера спахме заедно. Беше разхвърляно, чаршафите смачкани, носещи аромата на двете ни раси, които учудващо се сливаха доста добре една в друга. Бързо се извърнах, за да не ме завладеят спомени и да се разколебая. Почнах да отварям шкафовете търсейки моите дрехи и ето, че ги намери. Намерих и сака си и се заех да ги тъпча в него. Преди време дойдох с него тук, търсеща подслон, а сега месец по-късно пак го събирах, за да си отида.
Всичко ми отне не повече от половин час. В шкафа попаднах и на неговия широк панталон и бялата риза, с която спах. Долепих ги до лицето си като последен допир от негова страна. После с тъга ги върнах на мястото им. Бях свършила с пакетоването. Остана ми да взема и калъфа с виолата си, която спокойно седеше облегната на стената до леглото. Нарамих я на рамо и отидох в хола. Огледах за последен път интериора, опитвайки се да запечатам колкото се може повече от картината.
Въздъхнах тягостно и тръгнах към портата. Не направила и няколко крачки тя се отвори и през нея мина Дрейк. Той ме изгледа учудено, носеща багажа си, а аз стоях и също така го гледах мълчаливо. Точно това исках да избегна, евентуалната среща, която щеше да направи всичко много по-сложно, но късмета никога не е на моя страна.

Въпреки че бе последвал приятеля си до къщата, Дрейк забеляза отсъствието на некромансърката. Не твърде късно, напротив. Малко след като навлязоха в гората, той се обърна на няколко пъти назад и след като не я забеляза да ги следва, забави ход. Изчака пазителя да се скрие от погледа му и се извърна рязко назад, като забърза крачка. Постепенно крачките му ставаха все по-бързи и по-бързи, докато не го прищтрака нещо. Използва онова гладиаторско умение, с което се приплъзваш по земята за да нанесеш много по-бърза от човешката скорост атака. Малцина умееха да го използват перфектно, ала дори с аматьорските си умения, Дрейк се придвижваше много по-бързо. Може би това бе начина, по който пристигна толкова бързо в гората преди няколко часа.
Не измина много време, докато стигне отново до дома си. Забеляза че прозорците не светят. А как биха могли? Та то беше все още ден...
Гладиатора се приближи скоростно до вратата и с паническо движение я отвори, надявайки се да открие Дориан. Нещо в него му подсказваше че е направила някаква глупост, за която и двамата биха съжалявали много.
Пред очите му се появи момичето. Същото, като преди малко. Но в момента, нарамило големите си сакове и готово да "грабне шапката си". Явно наистина се бе запътила натам, на където той си мислеше.
Да, той се учуди. Наистина. Не вярваше че е толкова своенравна и се палеше толкова лесно за всичко. Дори първоначално не можеше да разбере защо така драсна и избяга, ала после няколко мисли преминаха, които му просветлиха защо точно това е решила. И може би се оказа прав.

- И къде ще отидеш? - зададе и въпроса, като не очакваше тя дори да му отвърне. Въпреки че стоеше на изхода и буквално препречваше пътя й, нямаше да я спре. Ако бе решила да си тръгне, това беше нейната воля. - При стария ти приятел Боунс? Или при старите му приятели които те преследваха от ... онуй време. Ако искаш, върви. Давай! Не бих те спрял... Но ако някой ден ме потърсиш, на дали бих ти отвърнал със същото. Съжелявам за одеве, но това което видях ми бе достатъчно. Те, очите не лъжат. Каквото видях, това е истината за мен. Такъв съм си и няма да се променя. В този живот, съм научил едно - на друг освен себе си, вяра да нямаш.
Гладиатора освободи изхода и влезе в собственият си дом. Огледа се, усмихна се и сякаш нещо в него се промени. Топлината на огнището в което си живял толкова години, винаги може да промени настроението ти към по-добро, когато се докоснеш до него. Отиде до масата която стоеше в центъра на предверието и си взе чаша. Наля я до половината с вода, отпи няколко глъти и после я остави отново на дървеният под. После започна да развива един по един кожените бинтове на ръцете си, желаейки да се освободи от тях. На дали щеше да му се налага да пристяга ръцете си в готовност за бой, точно сега.

- Е, какво реши? - попита гладиатора, обръщайки се към Дориан която в момента все още стоеше с гръб към него. Нито тръгваше напред, нито назад. А торбите здраво стискаше! Нещо се колебаеше в сърцето й. Нещо, което щеше да си остане там, дори ако тръгнеше в момента...

Стоях и стисках очи и дръжките на чантите си. Стоях и слушах цялата пумия, която изсипваше върху главата ми като студена вода от леген. Не можех да повярвам какво всъщност чувах. Зучи странно нали? Толкова пъти съм се подвеждала, толкова хора ме разочароваха - Боунс, Клавдии, семейството си, което не познавах, всички, но за Дрейк нямах и грам съмнение. Нито грам. И това бе явно най-голямата ми грешка. Сега той слагаше сол в раната, за нещо, което не бях направила и явно през цялото това време не си бе променил мнението. Колко егоистично само да смяташ, че си винаги прав.
- Е, какво реши?
Отворих очите си и болезнено, но опитваща се да пазя самообладание проговорих:
-Знаеш ли, кое е най-жалкото? Че аз също цял живот съм разчитала само и единствено на себе си. Не съм вярвала на никой за тези двайсет години.
Направих малка пауза защото ми беше трудно да продължа. След няколко секунди се заредих със смелост или по-скоро, ако трябва да сме честни ми писна от всичко и вече не ми пукаше кой какво ще си помисли за мен, затова продължих:
-Но аз повярвах в теб Дрейк. Повярвах въпреки всичко. Доверих ти се, така както не съм се доверявал на никой. А явно не е трябвало. Явно изобщо не трябваше да чукам на вратата ти преди един месец. Не трябваше да ти се отдавам преди три дена, както и не трябваше....да се влюбвам в теб.
С това речта ми секна. Сълзите напираха, опитвах се да ги сдържам, но няколко от тях все пак се отрониха.
-Съжалявам за всичко. Най-вече, че се появих в живота ти. Не мога да те накарам да не вярваш на очите си. Не мога да те накарам да вярваш на мен.
Вдигнах глава и тръгнах към изхода.
-Веднъж ти бях казала, че прокълнатите същества винаги рано или късно оставаме сами. Няма да те потърся повече. Бъди спокоен.
И излезнах с бавни, несигурни крачки, оставяйки вратата широко отворена, да се блъска в стената от вятъра.

Дрейк стисна юмруците си, при последните думи изречени от Некромансърката. Внезапно променилото и се настроение, го накара да се промени. Да забрави за това което мислеше до преди малко и да продължи без задните си мисли. Едва прекрачила прага на къщата, Дориан се озова в малък капан. Гладиатора умело продължаваше да използва уменията си, като ги включи и в тази ситуация. Стъпи здраво на земята, удари със задния си крак в земята и се приплъзна отново през пространството, изпреварвайки некдомансърката. Няколко метра бяха прекосени за части от секундата, като гладиатора се оказа на едва няколко сантиметра зад нея.

- Няма да те пусна! - изрече едва доловимо, докато я прегръщаше със силните си ръце. Топлите му пръсти се приплъзнаха по гладката й кожа и притиснаха ръцете й до торса. Дрейк впи устните си в кожата между плешките на Дориан. Притисна я силно до себе си, непозволявайки и да се измъкне. Дориан инатливо се опитваше да продължи напред, като все още здраво стискаше торбите с багажа си.

- Пусни ме... пусни ме... - викаше през сълзи, като тъпчеше назад с крака, в опит да избяга.

Ала мъжа нямаше такива намерения, поне за момента. Хвана здраво едната и ръка, превъртя я пред себе си и лицата им се докоснаха.

- Никъде няма да ходиш! - чу се тихият дрезгав шепот от гласът му. Ръцете му бавно отпуснаха хватката си, оставяйки Дориан свободно да се движи. По китките и си проличаха няколко сини окръжности, образували се от силното му стискане. Желанието му да я спре и бе оставило няколко белега, които скоро нямаше да избледнеят...

Прегърна ме силно, топло. Сълзите ми сега се отприщиха с всичка сила, ронейки се като водопад от скала. Чувствах как сърцето ми ще се пръсне, а тялото ми отмаляваше и почваше да се предава без да иска позволение. Ръцете ми трепереха от болка и от желанието да задържа чантите си, но в един момент просто се отпуснаха, пръстите се разтвориха и дръжки се изхлузиха. Саковете паднаха глухо на земята. Едната ми ръка безчувствено го прегърна през врата. Челото ми удари гърдите му, а краката ми се подкосиха и почнах да се свличам надолу. Той ме подхвана и ме погледна право в очите. Няколко мига, няколко дъха на съкровение, а после целувка. Жадна, молеща, като на раздяла, изсмукваща душата, изсмукваща вечността като пясъчен часовник. Дрейк отпрати с магията си саковете ми вътре в къщата без даже да ме пита. Явно се бях предала пред мощта му. Хвана ме през колената и ме вдигна на ръце. Внесе ме в спалнята и нежно ме постави на леглото, лягайки върху мен. Сълзите ми мокреха възглавницата, образувайки тъмните петна на самотата. Той избърса лицето ми и целуна клепачите ми.
-Не искам никога да плачеш.
Отворих устни да кажа нещо, но нищо не излезе от тях. Мъжът ме разбра и ги запълни със своите спасявайки ме от думи, които не можех да изкажа. Леко прокара ръка по корема ми като го оголи. Целуна го от което изтръпнах. Като жарко слънце, чийто лъчи те пронизват. Свали потника ми, а след това и панталона. Освободи ме от всяка една дреха пречеща му да усети кожата ми. Същото последва и с неговите. Телата ни се сляха в една цялост, в една нова, напълно чужда за другите вселена, ревностно кътана между тези два чаршафа, между тези четири стени, между тези изгарящи се очи.
Ако предния път го чувствах формално, някак си изкуствено, то сега бе нереално. Не в лошия смисъл, но толкова безтегловно, толкова истинско, изпълнено с жар, изпълнено със страст, изпълнено с неумолимо желание да се отдадем един на друг както телесно, така и душевно. Като два разгарящи се лъча, които се отдалечават един от друг, само и само да се намерят някъде по средата и да се слеят отново в едно. Защото две успоредности не могат цял живот да се наблюдават от страни. Рано или късно трябва да се докоснат или да изгаснат.... Както виолата ми и лъкът й. Карат се, кой е по-важен, кой е специалния, но всъщност не могат един без друг. Иначе мелодията няма да е толкова красива.
Точно така и две различни раси, два различни индивида, две различни религии - едната на светлината, небето, надеждата, другата на мрака, пъкъла, отчаянието, откриха, че могат да бъдат съвместими.
Проникванията му бяха толкова бавни, но дълбоки, че усещах как утробата ми гори. Впивах ноктите си силно в гърба и рамената му, само за да запазя самообладание. Даже не можех да изстена. Нямах въздух, липсваше ми глас, липсваше ми разсъдък. Само поемах "магията" му, опиянявах се от нея, побърквах се и исках още и още. Исках времето да спре, за да може тази изповед да продължи вечно. Мислех, че никога няма да се наситя. В този момент света бе спрял да се върти. В този момент бях стигнала предела на удоволствието, на чувствата, които очаквах всеки момент да избухнат и да разцепят земята на две.
Никога до сега, с никой не бях изпитвала нещо подобно. Никога до сега не бях обичала, а най-хубавото бе, че знаех, че нямаше да се налага да го повтарям. Аз го знаех, Дрейк го знаеше, но не беше нужно. Думите не бяха нужни. Това единствено "Няма да те пусна", то единствено бе достатъчно доказателство.
А края на цялата история....края показваше, че няма да има такъв. Тя оставаше с отворен завършек както полюшкващата се от вятъра врата. Сега просто стояхме един върху друг и се гледахме, а после, за да не ми тежи Дрейк се премести до мен. Аз легнах по корем и се подпрях на лакти. Той прокара ръката си през лицето ми, а аз я целунах нежно. После погледа ми стана замислен, далечен.
-Какво има? - попита загрижено той.
Бъди спокоен, скъпи, няма да си тръгна пак. Просто изведнъж нещо на пръв поглед малко, особено за мен се нареди. Арадел също беше жива и развяваше златистата си коса нейде усмихната, Меропа....за нея караха звездите да валят, а Дани, той щеше да се оправи.
-Просто съм щастлива. Сега в този момент. Странно е.....Винаги ли е така странно?

Лека усмивка поигра по лицето му.

- Винаги ще бъде така хубаво.
Въпреки че думите му звучаха твърде банално, като излязли от някой любовен роман, това бе първото нещо което премина през главата му. Ръцете му играеха небрежен танц, върху лицето на Дориан. Галеше я внимателно по цялата му дължина, като продължаваше надолу по шията, чак до гърдите. Небрежно стигайки до тях, спираше с ръка и правеше въртеливо движение с което се връщаше нагоре. Загрубелите му от работа ръце отдавна не бяха докосвали нищо друго освен метал, за това понякога губеше ритъма и я докосваше леко грубо. Ала Дориан не му възрази, напротив. В единият от пътите когато я погали по лицето, натисна носа ѝ така, сякаш беше звънец. Тя му се засмя и с една "лъвска захапка", изгони грубата му ръка.
Дрейк се изпъна удобно по продължението на леглото и облегна едната си ръка на него. Обърна се към некромансърката с широка усмивка и я загледа право в очите.

- Какво?
- А... нищо...
Последва кратко мълчание, докато погледите им се галеха един в друг.
- А-а! Не пак! - възмутя се Дориан на игривата му усмивка. Въпреки че лицето му беше толкова добронамерено в момента, тя бе готова да грабне ножа или да използва магия, ако посмееше да я докосне.

- Спокойно, легни по корем.
До повдигна въпросително едната си вежда, недоумявайки какво се случва.
- Сериозно...хайде!
Последва едно мощно и недоволно женско пуфтене, след което синекосата красавица изпълни желанието му. Обърна се върху меките чаршафи все едно щеше да плува в тях и постави ръце под брадичката си. В този момент усети нещо странно върху гърба си. Опита се да извърне глава настрани за да погледне, ала Дрейк не и позволи. Студени капки течност капеха върху гърба ѝ, които го караха да настръхне. Дориан подскачаше леко всеки път когато студените капки докосваха кожата и, но наистина и се струваше приятно. Когато почти цялата част от гърба ѝ бе покрит с този блажен мехлем, ръцете на гладиатора заиграха по него. Разнасяха течността навсякъде, като масажираха мускулите до толкова, че да ги загреят. Отпускането завладя тялото на некромансърката и тя се остави в ръцете на мъжа. Положи лице спокойно върху ръцете си, превъртайки всяко движение на ръцете му в главата си.
По рамото и се стече една капка, която щеше да падне върху леглото. Делеше я само секунда преди да се отдели от нежното женско рамо и да се стовари върху чистата постеля, когато устните на некромансърката докоснаха мокрото място и го почистиха. През устната кухина на момичето, се разигра цяла сцена от различни вкусове. Първоначално не можеше да разбере с какво я мажат, но след като видя самодоволната усмивка на гладиатора, се усети. Това не беше някакъв крем или нещо което не ставаше за ядене, а мед. Чист планински мед, добит в домашно изплетен кошер който в момента стоеше до леглото. Без допълнително захар, разредители и всякакви други изненади... Просто и само мед!

Докоснах с езика си течността и само след секунда съжалих. Погледа ми посърна, забих глухо глава във възглавницата. Туул продължаваше да ме гали, което само по себе си беше много мило и приятно, но....
-Дрейк.
-Да. - прошепна той.
-Мразя мед!
Лицето му със скоростта на светлината помръкна и прие тъпо изражение.
-А толкова се старах..... - измънка тъжно мъжа.
Аз го бутнах и се изправих до него като го целунах.
-Няма нищо. Ако не друго е хубава маска. Но сега ще трябва да ме изкъпеш. - посочих му пръст аз като майка на детето си.
Тази идея явно доста му хареса защото бързо се усмихна отново и ме повлече към банята. Напълни ваната до горе и двамата влезнахме вътре, като бей беше зад мен. Гальовно премахна меда от тялото ми и сега водата имаше благоухайния аромат на мед. Така беше много по-добре. Отдадохме се на любовна игра във ваната, като Дрейк целуваше гърба, врата и шията ми, придърпвайки косата ми нежно назад, за да се оголи. Ръцете му шареха по бюста му, а аз се виех и поемах докосванията му. Изкарах краката си отвън съда и ги облегнах на парапета, разкрачени.
Малкия хитруша веднага съуми да се възползва от ситуацията и спусна дланта си надолу към частта, която беше скрита под водата. Даже сега ме караше да полудявам. Хванах главата му и я забих в кожата на шията си. Той я захапа, а после продължи да ме хапе по продължението на раменете.
Изведнъж не издържах, цопнах краката си обратно и се обърнах към него, като обкрачих таза му. Почнах да го целувам по устните, лицето, ушите, гърдите. Не пропусках нито едно място. Сякаш отпивах част от самата Памукова планина. Мислеше, че е груб. Не беше. Напротив, стараеше се да е възможно колкото се може по-нежен, а на моменти суров. Изобщо перфектната комбинация от двете.
Притиснах се до него като позволих на мъжествеността му да премине в мен за втори път. Този път трая по-малко, но също толкова взривоопасно, като първия. Образуващите се вълни при всеки тласък даваха интересен елемент към цялата ситуация, а аромата на мед дразнеше сетивата ни, като ги изостряше още повече.
Когато най-накрая бяхме готови се изплакнахме под душа и се върнахме в спалнята. Дрейк ме двигна и ме хвърли върху леглото, а след това и сам скочи като се опита да ме смачка. Но бързо се отдръпнах и той пльосна на възглавниците. Възседнах го и го приклещих.
-Къде ще ходиш сега? - усмихнах му се лукаво.
-Никъде. Но ти ще.
И преди да се усетя ме преобърна и гушна. След малкото боричкане се успокоихме и вече бяхме готови да спим. Особено аз имайки предвид, че не бях го правила повече от двайсет и четири часа.
Разменихме си последни целувки и си пожелахме лека нощ. Заспах изключително бързо. Сънят ми бе спокоен.
На сутринта се събудих към осем. Трябва ли да споменавам, че Дрейк все още спеше? Не, нали! Хахаха. Нека поспи. Аз станах и се оправих. Вързах косата си на рибена кост. Облякох една къса бяла рокля без презрамки, със сребърен колан и бели сандали. Беше прекалено голяма жега, за да се обличам в моя си стил, затова реших да следвам модата на маговете, хахаха.
И така вече готова реших да се разходя из града. Без това днес нямаше как да тренирам, тъй като Дани няма как да се е възстановил все още.

Отключих вратата и бавно я открехнах. Вече се беше смрачило, но в къщата нямаше нито един светещ светлик. Затворих и се огледах. Бях сама. Наближаваше осем, но Дрейк го нямаше. Днес явно щеше да работи до късно.
Очите ми попаднаха на саковете и въздъхнах. Сега трябваше да ги подредя отново. Взех ги и се запътих към спалнята. Отворих същите онези шкафове и наредих дрехите по същия начин като преди.
Сега идваше въпроса какво да правя. Деня мина като цяло спокойно и не исках да го развалям с нещо, но не исках и да съм сама. Дадох си сметка, че за този месец, от когато съм тук не съм прекарвала нито един пълен ден с другия обитател на замъка и ми стана някак си меланхолично.
Отидох в банята и се изкъпах, като предпазвах татуировката си с наслоена върху й аура. Прокарах пръст по буквите. Наистина бяха за мен. Хъх...
Излезнах увита с една кърпа и запалих камината в хола. Съчките почнаха да горят, издаващи онзи приятен пукащ звук, а пламъците се извисяваха до тавана й и спадаха отново надолу. Беше красиво - танца на огнените фигури. Нужно ти е само малко въображение, за да ги видиш. Стоях така усмихната, заплесната може би петнайсет минути. Вече бе минал час откакто се бях прибрала и все още бях сама. Отидох в кухнята и извадих от едно чекмедже пакет със сухари. Взех си три и ги намазах с черен хайвер. По нашите територии той не е деликатес, защото разполагаме с пълноводна река и добивът му е повече от лесен. Налях си чаша изстудено червено вино и се преместих отново в хола. Настаних се на дивана и се загледах отново в камината докато се хранех. Имах някакво лошо предчувствие. Нямаше видения, но го усещах. Нещо стягаше гърлото ми и не беше алкохола. Трябваше да спра да мисля за това. Щях да полудея още повече. Оставих чинията с недоядената храна и отидох пак до спалнята. Когато се върнах в ръцете си държах цигулката си. Седнах и я положих на рамото си. Застопорих я с брадичката и настроих струните. Вдигнах лъка и бавно и нежно го прокарах по нишките. Музиката беше тъжна, красива, чувствена. Очите ми бяха разширени гледащи във вече споменатия танц на пламъците.
https://www.youtube.com/watch?v=QuNhTLVgV2Y
Когато свърших бях изпълнена с неясни емоции и нямаше на кого да ги споделя. Ставаше късно, а бравата така и не изщракваше, предвещаваща завръщането на стопанина си. Наведох глава и се изправих. Даже не допих чашата си и не доядох вечерята си. Просто оставих цигулката на мекия диван и легнах. Завих се през глава в опит да престана да мисля за каквото и да е, за да мога да заспя. Отне ми повече от половин час докато най-накрая успея и изтерзана затворя клепачи. Не можех да го чакам повече....

Недалеч от замъка, се задаваше и неговият собственик. Окъснял до толкова че да се прибира сред малките часове, Дрейк крачеше бавно по каменният път. Луната игриво целуваше мъжките коси, като отразяваше светлината си в тях. А звездите... те наблюдаваха всичко мълчаливо като не смееха да направят нещо.
Стъпките на мъжа оттекваха и ехото ги разнасяше около близките къщурки. На няколко пъти той срещна светещи прозорци, което му се стори леко странно. Нима имаше толкова луди хора които да не спят сега? Навярно не!
Ето че и достигна до дома си. Положи ръка на бравата, пъхна ключа на мястото му и го завъртя. Вратата бавно се открехна с проскърцващ звук. От вътре го лъхна аромат на меко червено вино, което подразни рецепторите му.

- Хм-м... - прошепна тихо мъжа.
Явно някой вече е бил преди него тук, а и може би все още беше тук. Приближи се до масата, огледа остатъците от вкусна храна и се усмихна. Знаеше много добре кой обичаше така да се глези и сърцето му се успокои. Съблече мръсните си дрехи, хвърли ги в банята и си взе един много бърз и разхлаждащ душ. Дори душ не беше... все едно само го бе навалял леко дъжд докато се прибира.
Когато излезе от банята, отиде до леглото си и съзря малката свита топка върху него. Не посмя да я събуди. Надвеси се над нея, положи устни върху одеалото там където си мислеше че е главата и, като я целуна леко. После постели на земята един тъмен на цвят чаршаф и се излегна върху него. Затвори очи, издиша тежко и успокоително, а след няколко минутки вече спеше сякаш лежеше върху най-удобното легло.

Събудих се към, абе не знам към колко, а и не ми пукаше особено. Важното е, че беше светло и бях сама в леглото. Какво? Нима Дрейк не се е върнал цяла нощ?
Леко похъркване ми привлече вниманието и надвесих глава над леглото. А ето го. Стоеше на пода, сгушил се, с отворена уста и запушен нос. Станах и го разбудих.
-Ъ...какво.... - мърмореше сънено той и познайте - подсмърчаше.
-На пода ли си спал?
-Да.
-Защо бе кретен? Виждаш ли сега, изстинал си.
-Не съм.
Но тъкмо изрекъл това и в пространството отекна една хубава, звучна кихавица.
-Не си, а? - вдигнах едната си вежда.
Помогнах му да се изправи и го положих в леглото, като го завих.
-Ще стоиш тук. Ще ти направя супа. Май това се даваше на болните.
-Не, не. - почна да възразява ковача - Трябва да ходя на работа. Някой трябва да отвори магазина.
-Стига си се държал като дете. Аз ще го отворя вместо теб.
Отидох в кухнята и набързо му направих един бульон, напоих парцал с оцет и се върнах. Подадох му купата, парцала пльоснах на челото му и го целунах по бузата.
-Вчера аз имах почивен ден, днес ще е твоя.
И без да му позволя да отказва повече облякох дълги черни панталони, червен потник и червени обувки на високи токове. Да не забравяме, че съм ниска, все пак. Оправих се за петнайсетина минути и като се сбогувах за сега излезнах, като заключих вратата след себе си. Беше време за малко оръжейна търговия.

След като Дориан го бе оставила да се лекува цял ден в замъка си, Дрейк реши да се понаспи още малко. Завъртя се на мястото си и скочи удобно в кревата. Уви се с чаршафите през глава, затвори очи и зачака момента в който ще се отнесе към някоя приказна фантазия. Ала и това не продължи дълго...
Вратата проскърца тихо, отваряйки се навътре. Спящият Дрейк не подозираше пристигането на неканените си гости и се въртеше самодоволно в леглото, прегърнал възглавницата здраво с ръце. Изведнъж докато се наслаждаваше на сутрешната си дрямка, някой го сграбчи за косата, издърпвайки го рязко от леглото.

- Ела тука бе! - извика непознат мъжки глас.
Тялото му се провлачи по пода, до другия край на къщата. Нечии силни ръце го държаха здраво и той не можеше да се отскубне в този момент. Те го повдигнаха нагоре, опряха го в стената и след това го блъснаха яростно в нея.

- Къде е тя?!
Нямаше нужда да пита за кого става дума. Вече бе свикнал той да е единственият човек който го търсят само по работа и естествено да го разпитват къде е новата му възлюбена - Дориан. Пределно му бе ясно дори в просъница, че трябваше да дава отчети и обяснения къде се е покрила малката кама. Ала този път, май не беше учител от нейните земи, а напротив. Едва отворил сънените си очи, той съзря червендарестите дрехи на Нед Лансър който стоеше пред него. Препаската с черепа му стояха кокетно на странно изглеждащата коса, като я придържаха отгоре. Може би това бе един от най-отличителните му белези чрез които всеки можеше да го познае. Дори в тъмнината.
Дрейк не познаваше лично братята, но много добре знаеше с какво се занимават. А щом са тръгнали да търсят момичето, явно нямаше кой друг да ги спре в този момент. За миг се опита да си спомни къде е До, ала мислите му се губеха. Инстинктивно погледа му се извърна към леглото, но самият той знаеше че тя вече не е там. Имаше едно единствено място за което само той знаеше и на дали някой друг би предположил да я търси точно нея там...

- Ок, ок...само ме пуснете.
Двамата братя се спогледаха но след кратък размисъл разбраха че няма да имат друг избор поне в този момент. Ако искаха да изкопчат някаква информация, трябваше да го карат по-бавно. Нед потупа брат си по рамото, а той в мигом освободи гладиатора. Пусна го на земята, че дори поизтупа и дрехите му. Дрейк в този момент се престори че оправя косите си, ала и това чакаше! Миг в който и двамата ще се разсеят поне за секунда, в която той трябваше да действа! Младият мъж удари с ръка зад себе си в стената, където няколко от уж на пръв поглед здраво изглеждащите тухли се срутиха. Ръката му потъна в стената, а от там изкара дълго около метър острие прикрепено за здрава стоманена дръжка. Един от тайниците в този замък, за който никой не можеше да предполага. Дрейк винаги бе подготвен за такива ситуации, като се имаше на предвид отговорният бизнес който въртеше в момента.
Прехвърли меча към другата си ръка, стисна го здраво с двете и превъртя тялото си напред. Направи полу-кръг в който замахна с меча и почти успя да посече единият от братята.

- Мамка ти, куче! - извика Нед Лансър, който в този момент отскочи назад, избягвайки опасният удар.
На няколко пъти братята се опитаха да сграбчат мъжа, ала той умело се предпазваше с оръжието си. Отблъскваше атаките им и предпазваше тялото си, като се придържаше в приведен напред вид, готов винаги за атака. Двамата братя се спогледаха и се опитаха да го заобиколят от две страни. Единият застана в ляво, другият в дясно и се приготвиха за атака. Тогава, неочаквано за тях, Дрейк хвърли меча си напред. Погледите им проследиха острието което се завъртя няколко пъти във въздуха и се заби точно до входната врата. Идеален момент в който ги разсея отново!
Чернокосият гладиатор стисна юмруците си един до друг и използва умение с което обичаше да атакува в по-специални ситуации. Направи две бързи крачки напред и след като се приплъзна с крака по пода използва част от енергията която притежаваше в тялото си. Съсредоточи я в долната част на краката си, използвайки енергията за засилка. Това му помогна да набере доста по-голяма скорост, която му придаде и сила в ръцете които в момента бе изпънал напред. Двата му юмрука съединени един до друг, се стовариха върху гръдния кош на Доминик и той залитна назад. Направи няколко крачки, опита да се хване за нещо и се стовари на земята като се препъна в собствените си крака. Нед се опита да спаси положението като атакува, ала и неговата атака бе избегната умело. Явно нямаше да стане по техния начин. Братята поеха в отбранителна позиция, като се насочиха към изхода. Доминик извади малко топче плат от джоба си и го отвори с бързо движение. От плата се показа малка купчинка прах, която той хвърли към гладиатора. Дрейк инстинктивно се изви в страни за да предпази очите си и когато се изправи, вече беше сам. Единствено едното стъкло на къщата бе разбито, от където двамата братя се бяха измъкнали. Той се приближи до него, погледна навън ала не съзря никой.

- Мамка му! - изрече ядосано.
Постоя няколко секунди така като стискаше здраво парапета на прозореца, след което се върна в сдтаята. Хвана набързо два меча които закачи на колана си и се отправи към изхода. Отвори вратата и изчезна из града. Дори забрави да заключи собственият си дом, ала това не го интересуваше толкова в момента. Сега трябваше да отиде при До и да я предпази от евентуална атака.

Веднъж влезнали ме обля лъха на уюта. Чуден човек беше този Дрейк Туул. Как беше успял да преобрази този голям, студен замък в един малък дом, в който би се прибрал с удоволствие, с вечно запалена камина, приятен интериор и аромат на тамян.
-Гладна ли си? - бе първото, което ме попита когато заключи вратата.
-Не. - отвърнах кратко и се запътих централно към банята. Съблякох роклята и всичко, което вървеше в комплект с нея и ги захвърлих на земята. Исках възможно по-бързо да измия тази воняща на сяра кръв. Пуснах топлата вода и облегнах длан на стената. Поемах си дъх, имах огромна нужда от него. Сякаш онази твар бе изстискала всичко от мен, всичко. От тялото ми падаше кръв, мръсотия и листа, които се оформяха в странна вадичка, а после изчезваха в сифона. Когато най-накрая спрях водата бях чиста, но само външно. Застанах пред голямото огледало и загладих косата си назад, от която се стичаха струйки. Лицето ми беше толкова изнурено, виждаше ми се изпито и състарено, без никакъв живец. Никакъв.
Прокарах ръка по врата, на мястото, на което бях захапана. В огледалото видях две огромни бели ръце протягащи се зад мен. Те ме сграбчиха за гушата, а два големи остри зъби се насочиха да ме захапят. След секунда изчезнаха, а аз се отдръпнах стреснато, забивайки гръб в стената.
-До?
Извърнах се рязко с вдигната ръка, готова да удари и тогава видях Дрейк. Той пристъпи притеснен.
-Добре ли си?
Гледах го изцъклено, с леко треперещи пръсти. Хващаше ме параноята. Опитах да се успокоя и да възвърна нормалния ритъм на сърцето си.
-Д...да....да, добре съм.
Той застана напълно пред мен.
-Не си добре. Виждам го.
Погледът ми се смекчи. Какво искаше да му кажа? Че съм зле? Че изпитвам тревога, страх? Напънах се да се усмихна и положих ръка на сгъвката на рамото му.
-Добре съм наистина. Знаеш ме, всичко отминава.
-Сигурна ли си, че не искаш нещо за ядене.
-Да, сигурна съм. Благодаря ти.
Влезнахме в стаята и аз навлякох онази негова бяла риза, с която толкова много обичах да спя.
-Да лягаме. - предложи накрая, след като видя, че няма да ме склони да хапна или да си почина.
-След малко. Ти лягай, аз имам да свърша още нещо. След десет минути съм при теб.
Мъжът ме гледаше изкъсо, но вече беше свикнал със странностите ми, затова не ме спря, а се мушна под завивките.
-Не се бави.
Кимнах и отидох в хола. На единия рафт имаше наредени свещи. Взех една от тях и я запалих. Излезнах извън къщата, на двора и клекнах. Забих свещта в почвата и застанах на колене. Сплетох пръстите си един в друг за молитва и затворих очи, а надзорник ми бяха единствено многобройните звезди.
-Себастиан.... - почнах. - Никога не съм те молила за нищо. И сега няма да го направя. Цял живот съм се оправяла сама и проклета да съм ако искам помощта ти. Светът е едно коварно, жестоко място, в което ти ме бутна, за да страдам, да се мъча. Боговете сте толкова мръсни същества. Дадохте ми толкова много, обляхте ме със способността да виждам цялата помия на тази развалена земя. Но и тогава не възразих. Проклехте ме на вечна тъмнина и нищета, неспособна на изкупление, неспособна на нормални човешки чувства. И тогава не се обидих. Дарихте ме с живот, изпълнен с грозота, болка, неспособен товар да преживявам страданието на всеки, само за да умра сама. Състарихте ме с години, столетия. И тогава не ви се разсърдих. Покорно нося кръста си на страдалец и никога, никога няма да се оплача. Сълзите капят на твърдата почва и попиват в нея, сякаш никога не са потекли. Сега за пръв и последен път, те моля само за едно....
Отворих бавно черните си като нощта очи, които се забиха в пламъка и го опияняваха или те него.
-....Ако аз умра пак няма да се терзая. Но ако умра, моля те да унищожиш копелето, което ще ме доведе до този край. Унищожете го до зародиш, така че никога да не може да пусне корен отново, а отровата му да изчезне заедно с мен. Кръв в кръвта, прах в прахта....
Времето спря. Музиката на нощния град звучеше около ми, неспособна да пробие през клетката на мрака. Само аз, един пламък и една вечност.
Изправих се бавно и оставих свещта да догори. Тихо пристъпих обратно в къщата. Вървях като привидение, което копнееше за минута покой. Покой, който нямаше да има даже и в гроба.
Легнах при Дрейк, който вече спеше и затворих тежко изморените си клепачи, за да понесат поредната доза еуфорично разкъсване на сетивата и мозъчните гънки. Страшна бе моята нощ, но бе единствената, която познавах.
Тъкмо се бяхме събудили, учудващо и за двамата доста по-късно от обикновено. Мъжката, леко груба от работа ръка ме погали по косата и когато очите ни се срещнаха, ние се усмихнахме един на друг.
-Добро утро. - каза Дрейк.
-Добро утро. - отвърнах му аз.
-Какво ще кажеш да си взема почивен ден днес? Може да го прекараме заедно.
Няма нещо, което да искам повече. Откакто бях с него не бяхме прекарвали един цялостен ден само двамата. Надигнах се и седнах върху него като го обкрачих.
-Ще се радвам.
Целунах го, той ме прегърна и останахме в леглото още поне половин час, държащи се в обятията си. След което станахме и почнахме да приготвяме дневния си тоалет, ако мога да се изразя така. След като се изкъпахме заедно, Дрейк си облече дънки и небрежна тениска, а аз. Аз си сложих впити тъмни дънки, с черен колан, черни ботуши до прасеца с не много тънък, нито много висок ток, бял потник и черно кожено яке, което беше късо до бюста.
-Ще направя кафе.
-А аз закуска. - включи се той.
Така след половин час на масата бяха наредени две чинии с препечени филии с масло и сирене, по две варени яйца и две чаши с ароматно чисто кафе. Хапвахме докато обсъждахме какви възможности имаме за деня - да се разходим някъде, да посетим Дани или пък просто да се излежаваме с часове в леглото. Така и не го решихме, но предполагам, че идеята щеше да дойде спонтанно.
Станах да разтребя. Поставих чиниите в мивката, но в момента, в който взех чашите главата ме удари силно. Погледа ми се премрежи и залитайки ударих порцелана в мивката.
-До, добре ли си? - изправи се притеснено Дрейк. Не поредния конвулс!
Хванах се за челото. Виждах Арадел, в безсъзнание. Два некромансъра я влачеха по пътя.
-Какво...?
След миг картината се разми и сега тя стоеше на стол, завързана, невиждаща.
-Не може да бъде... - продължавах да говоря на себе си. Наясно бях, че всичко това се случва точно в този момент, но не знаех дали е реално или способностите ми си играят с мен. Колкото повече време минаваше обаче, колкото повече се увеличаваше болката осъзнавах, че всичко е истина. Обстановката ми беше позната - никакво обзавеждане, счупени прозорци, люпещи се стени.
-Моргата....
-Какво има? Какво виждаш?
Погледнах към него. Не можех да му обясня така че да ме разбере. Съвзех се, налагаше се да се стегна.
-Трябва да вървя.
-Как?
-Помниш ли Арадел. Онзи земен маг, за която ти разказвах?
-Да!
-Тук е. В опасност. Трябва да вървя.
И без повече обяснения изтичах до горния етаж. Грабнах любимите ми саи и ги наврях в задната част на дънките ми, и десет броя кунаи, които напъхах в джобовете си, така че да ми е удобно да ги използвам. После бързо се върнах долу, а Дрейк все още разпитваше.
-Чакай. Какво мислиш да правиш?
-Да й помогна. Няма да я оставя така.
-Добре, добре, но нека дойда с теб.
Отправих се към вратата.
-Не.
-Но ако имаш нужда от подкрепа.
Усмихнах се, за да не се притеснява:
-Ако имам ще те извикам.
-Как?
Обърнах се все още смееща се. Вдигнах ръце.
-С божествена магия.
И изчезнах бързо. Нямах време за губене.

Отворих вратата ядосано и леко блъснах Арадел пред мен. Онези двамата ни последваха, като последния затвори след себе си. Дрейк се изправи от дивана притеснено и дойде до мен да огледа щетите.
-Добре ли си? - попита докато сваляше якето ми и преценяваше прореза.
-Нищо ми няма - успокоих го -Но тя.... - посочих я ядно. - ....Да, това е Арадел между другото, а тези....не им помня имената, някакви нейни приятели. Та тя си е загубила паметта! Представяш ли си?!!! - продължавах да каканижа като от време на време си поемах шумно въздух. -Не си спомня коя съм. Това е нелепо, просто нелепо....
-Добре успокой се. - държеше ме нежно мъжа - Няма ли как да я накараш да се сети?
-Ооо, ще я накарам и още как. Ще я накарам ако трябва и да изкарам жалките й спомени със сламка през носа.
И без да давам повече обяснения я повлякох след себе си в онази стая, в която се намираше пианото. Дрейк остана сам с непознатите. И тримата се гледаха неловко.
-Амиии.....някой да иска чай?

Затворих вратата, а в залата беше тъмно. Бутнах момичето да седне на един стол. Аз взех още един, обърнах го на обратно и го обкрачих. Намирах се точно срещу нея. До мен имаше бюро, а на него нощна лампа. Включих я и насочих светлината към лицето й. Нищо друго не беше осветено освен тя, като на разпит и малка част от мен. Запалих нервно цигара. Дърпах си през пет секунди. Едната ми ръка беше поставена на облегалката на стола, а десният ми ток нетърпеливо тракаше върху пода.
-Така......амнезия, а? Ти бъзикаш ли се с мен?
Тя все още трепваше от всяко мое по-рязко движение или повишаване на тона.
-Виж, искрено съм ти благодарна, но наистина не си те спомням....
-Глу-пос-ти!
Изправих се и отидох до нея.
-Кой се опитваш да баламосаш? Загуба на паметта? Що за баналност е това? Не мога да повярвам. Да забравиш.....мен?
-Съжалявам.
Опулих се.
-Ти...ъъъ....??!!
Извърнах се и отидох до прозореца. Облакатих се на него и погледнах облаците молебствено, вдигайки длани нагоре.
-Помогни ми. Виж я. Това....не мога да се справя с това. Убивам почти всеки ден, справям се с противници, но тези мозъчни брътвежи не са ми по-силите. Кажи ми какво да правя.
Зад мен девойката ме гледаше като гръмната, че говоря на небето. Почна да се замисля дали наистина тя има психически проблем или аз. Но тъй като Скитника не ми подсказа с нищо какво да правя се намусих и махнах недоволно с ръка.
-Аааа.....за нищо не ставаш.

В същото време, в хола, Лезандър и Ерик седяха на две кресла и мълчаливо пиеха чая си, а Дрейк правеше същото, настанил се на срещуположния диван.
-Таааа.....от къде познавате Дориан?
-Ами, ние всъщност не я познаваме. Истината е, че днес я видяхме за първи път, но знаем, че е много близка на Арадел и...много хубав чай...
Дрейк повдигна вежди отчаяно, отпивайки от чашата и въздъхна.
-Ъххх.....
-Не мога повече... - влезнах при тях разярена като хала. - Това момиче ще ме побърка. Какво ли не пробвах, даже я ударих по главата и пак нищо.
Седнах до Туул и се хванах за челото.
-Не знам какво да правя.
Той ме потупа успокоително по рамото, но това не помогна много. Тогава Лезондър или както му беше там името се обади.
-А може би не трябва да правиш нищо. Може би трябва да я оставиш така, с времето сигурно ще се сети и тогава....
-Защо не вземеш да се гръмнеш, бяла опашке.... - секнах го грубо с огнени искри в очите.
Той не продума, изумен от начина ми на държене, но другарят му ме гледаше странно, втренчено.
-Какво? - попитах го надъхано.
-Кожата ти...е...толкова.....бледа....
Чул този тъпизам от приятеля си, конската опашка се плесна по челото, а ние с Дрейк се спогледахме тъпо.
-Мразя магове.....
-Ъхххх.... - съгласи се той.
-Виж наистина... - започна отново онзи лилавоокия.
-Не, не, не. Ти виж! Не ме интересува на какво си граф, нито колко мускули имаш по корема си, няма да ми казваш какво да правя. Не съм се бъхтила толкова много с нея, че да оставя нещата просто така. Спасявала съм й живота няколко пъти, поемала съм удари заради нея, счупих й ръката и й пукнах главата, спах при нея, живях при нея, успоковах я, смеех се, пяхме и сви....
И тогава замръзнах, осъзнала нещо. Нещо толкова елементарно.
-Ама разбира се.
И скочих като отлетях в стаята, където бях оставила блондинката.
-Тя е.....мила... - констатира Ерик.
Д'Арвил го изгледа с поглед - ти сериозно ли си такъв идиот, а Дрейк....Дрейк просто отпи и въздъхна за пореден път.
-Ъххххх......ти да видиш.....

-Знам как ще те накарам да се сетиш.
Тя се стресна от нахлуването ми, но я хванах за ръката и я повлекох отново след себе си. Заведох я до пианото.
-Ти сядаш тук.
Тя стоеше и ме гледаше. Намръщих се, положих длани на раменете й и я натиснах.
-Ти...сядаш!
И се строполи на мястото си. Аз се настаних до нея и изпуках пръсти.
-Просто ще посвиря малко. Ако нещо ти изникне в ума почни да ме допълваш - пей, свири, каквото искаш. Нали?
Арадел кимна все още несигурна, но не мисля, че искаше да спори с мен, затова пръстите ми почнаха да преминават през клавишите образувайки красива мелодия

Тя изобщо беше ли нормална?!Имах чувството, че са я обучавали в някой психодиспансер, съдейки по методите, които ми прилагаше да си я спомня.Ударът по главата по-скоро ме замая, отколкото да накара съзнанието ми да се върне назад във времето.Стоях на стола в стая, в която мракът не отстъпваше пред светлината, завесите на прозореца убиваха хладнокръвно всеки прокраднал се лъч и го превръщаха в малка черна частица.
Чувах истеричните й викове дори през масивната стена и не можех да си обясня как Ерик и Лезандър се подлагат на това.Винаги съм се възхищавала на хора със здрава нервна система, даже мъничко им завиждах.Бях щастлива, че са дошли за мен и дори този момент бе превратен за моя живот, защото разбрах, че наистина някъде там има хора, на които им пука за мен.След преживяното на онова място ми се искаше да се сгуша в обятията на един от двамата, е в тези на Лезандър, разбира се.
В този момент вратата се отвори и влезе синекоската следвана от психичните й отклонения.Без да ми продума просто седна на пияното и пръстите й се разляха по клавишите, образувайки красива мелодия.
Дори свещта на едната лавица потрепна разнежена от нежните звуци:
-Просто ще посвиря малко. Ако нещо ти изникне в ума почни да ме допълваш - пей, свири, каквото искаш. Нали?-каза тя.
Не й отвърнах нищо, просто дадох глас на мелодията, а тя звучеше като онзи мирис дразнещ сетивата със своята натрапчивост, настояващ да си спомниш произхода му.Всеки един клавиш докосваше фрагмент от съзнанието ми, промъкваше се в главата ми, просмукваше се във всяко едно кътче без да признава прегради и граници.Разказваше история за две момичета, един парк и една песен.
Песен толкова силна и могъща, че хората в захлас излизаха от рутината на деня и спираха за да я чуят.Песен идваща от душата написана на нотния лист на едно приятелство.Нетипично приятелство като между деня и нощта.Отворих уста и започнах да пея, думите просто изплуваха в съзнанието ми, сякаш винаги са били там, чакащи този момент за да се слеят с песента на Дориан.Дориан..да..ами да, това беше тя...Онзи малък хаос в живота ми, онзи съм каращ те да се започнш деня с усмивка, онова име, което изплува в теб при всяка една емоция.Това беше тя, моята приятелка, моята песен.Вече знаех, но не спирах да пея, тя също запя с мен и гласовете ни излязоха отвъд тези стени, отвъд тази сграда, отвъд тази вселена.Като една истинска духовна връзка непознаваща граници и предели.
Когато спря да свири тя ме погледна леко въпросително, в първия момент направих онова безизразно изражение на лицето ми, но после то се озари с широка усмивка и се хвърлих върху нея като я бутнах от стола.Паднахме на земята с трясък, а аз не спирах да я прегръщам:
-До-Дооооооооооооо!Толкова ми липсваше!- и започнах да я обсипвам с целувки по цялото лице.

Песента, която пеем: https://www.youtube.com/watch?v=IHu2LWwkjJI

Да му се не види! Получи се! Онази песен, която пяхме преди два месеца в парка й възвърна спомените, поне тези за мен, но те ми бяха напълно достатъчни. Събори ме на земята и почна да ме прегръща и целува. Да, наистина в този момент бях щастлива, че си върнах приятелката. Особено след като сумати време си мислех, че е мъртва. Какви обрати само.
Откликвах на милувките й, макар че ми идваха малко в повече.
-Добре, добре, стига толкова. - смеех се и говорех едновременно и я отместих от себе си. Седяхме на земята и се гледахме със светещи очи. Прегърнах я отново. Беше толкова топла, точно като родното си място. Сега тази топлина ми се струваше приятна.
-И да не си ме забравила друг път, защото наистина ще те убия. - пошегувах се. - Разкажи ми какво стана? Как се стигна до тук?

Това бе един от онези моменти, в които времето спира и двама души се отдават на един момент, който ще топли сърцата им за години напред.Въргаляхме се на пода около десетина минути, след което некромансърската съшност на До се обади и през смях прекрати боричкането ни:
-И да не си ме забравила друг път, защото наистина ще те убия. - пошегува се тя- Разкажи ми какво стана? Как се стигна до тук?
Кръстосах си краката и извадих от задния си джоб един смачкан пакет цигари, като тя направи същото.Лицето още ме наболяваше, едната ми половина бе насинена и тялото ме болеше, но сега това не бе важно:
-Да се надяваме, че няма да се стига повече до такива ситуации, в които да ме удряш по главата и да се опитваш да ме ослепиш с онази ужасна лампа.Ами как се стигна до тук....Наистина е дългичко, нямам спомен кога сме се видели за последно с теб, но ще ти разкажа това, което знам.-направих кратка пауза за да си дръпна от цигарата, докато тя ме слушаше с интерес. - Аз съм част от едно братство, намира се в гората до Mаджестик в една голяма, дървена къща на дърво.Нейните лидери, а и всички останали се борят да имат равноправни права с онези ужасни магчета в Сто слънца.И един ден просто се събудих на една легло там, разказаха ми, че пратеници от гилдията са направили нападение, при което майка ми е загинала, а за малко и аз да я последвам.За щастие се отървах само със загуба на паметта.Не е много приятно, но знам някой основни неща, за миналото си, отчасти благодарение на човека с бялата коса в съседната стая.Казва се Лезандър.- при което на лицето ми се появи глуповата усмивка.- Той ми показа истинската същност на майка ми, как ме е изоставила като малка и така нататък...Той е страхотен, нищо, че на моменти е пълно копеле, но за това го обичам.А относно отвличането ми, това е просто глупаво недоразумение, хората на баща ми са ме взели за майка ми.и така...С теб какво става?-попитах я.- Ако искаш след малко да ходим при мъжете, като ги опознаеш съм сигурна, че ще ги харесаш.Ерик е най-добрият ми приятел, след теб разбира се.

Слушах я изключително внимателно. Сбърчих вежди. Пълна каша, пълни измислици. Не знаех какво е положението във Феникс политически и изобщо не ме интересуваше. Ако искаше да бъде към бунтовническа група добре, това е нейно решение, аз също напуснах Роузкилл. Но подбудите й не бяха такива каквито си мислеше и в това отношение живееше в илюзия. Не можех да позволя да обвинява Хейз, Тес, Скай и останалите за нещо, което не са направили, нали?
-........съм сигурна, че ще ги харесаш.Ерик е най-добрият ми приятел, след теб разбира се.....
Намръщих се и без да я оставя да продължи силно стиснах черепа й, поставяйки пръсти от двете страни на челото й. Не можех да направя нищо сама що се отнасяше до мен, но за другото, щях да използвам сила. Нямаше смисъл от думи, можеше да не ги приеме, все пак беше влюбена. Но ако види със собственото си съзнание...
Енергията ми се процеди през кожата и почна да се влива в мозъка й. Затихнах със затворени очи и се опитах да създам баланс, за да не я нараня, а и себе си. Насилственото използване на дарбата ми винаги оставяше големи отпечатъци, но в този случай щях да се размина с малко, защото показвах вече нещо преживяно, а не нещо все още несбъднало се. Почнах да изпитва напрежение, тя също.
-До...?
-Тихо.... - прошепнах и продължих да я обливам. Показвах й видяното от мен, чрез моя поглед. Показах й отношенията й с Тес и начина, по който се държеше с нея. Показах й подкрепата на Бишъп и отношението му, наподобяващо това на бащинското. Показах му схватката си с Аш и как той ме обвини, че сигурно аз съм убила Арадел и колко много се разгневи. Показах й Скай, а накрая сбогуването ни. Няколко минути на емоционална паника и отскубнах ръката си от нея. Бях извила тялото си назад с поставени длани на пода и дишах учестено.
-Разбираш ли. Не те, те изгониха. Ти напусна. Напусна, за да намериш майка ти. Предпочете къщата пред тях. Изостави ни, всичките....

Стоях като вкаменена няколко секунди., без да казвам нищо, просто седях пред нея и я гледах ококорено.Слепоочието ми пулсираше и то защото Дориан бе положила отвъд него онова липсващо парченце, което се страхувах, че ще намеря един ден.Бях потрсена и най-вече разочарована.Имаше един куп хора, които стояха в недоумение заради моята глупост, а от другата страна имаше двама кретени, които не позволяваха да поправя грешката си със своето мълчание.Нямах представа защо бяха скрили от мен, да не би да се страхуваха, че ще ги оставя?!След разочарованието, дойде ред и на ядът.Станах от земята и се запътих към вратата, като я треснах ядосано след себе си.
Отидох в хола, където се намираха виновниците за всичко това.Когато вклязох всички извърнаха поглед към мен.Ерик тъкмо бе допрял порцелановата чаша до устните си, но при присъствието ми замръзна така:
-Приятели, а?!-започнах.-Вие изобщо знаете ли значението на тази дума?Приятелите не крият от теб нищо, особено когато е свързано с миналото ти.Толкова ли сте глупави, да не предвидите, че един ден ще си спомня и ще бъда много ядосана?-казах с огорчение.-Аз ви вярвах, приемах всяка ваша дума за чиста монета, а вие сте крили от мен.Карали сте ме да вярвам в нещо нереално...в заблуда.Да почна ли и частта с доверието?Не, няма, защото него вече го няма!- и излязох от стаята, като отидох на двора и започнах да крача нервно нпред-назад.

Стоях настрана, оставяйки я да излее цялото разочарование, на което бе способна. После излезе на двора като ни остави сами.
-Явно си е спомнила. - каза Дрейк. - Как успя?
Полоvих длан на гърдите му или по-точно на сърцето му, като с това му обясних как точно.
-Разбирам. Болеше ли?
-Да!
После се обърнах към двамата мъже, които в момента се чувстваха доста кофти и гледаха виновно. Изгледах ги студено, ледено като къс айсберг.
-Боклуци!
И я последвах.

-Истината може да е голяма кучка, нали?
Арадел спря нервната си крачка и се обърна по посока на гласа ми. Стоях облегната на затворената врата и изпусках струйка дим, която се разнесе в светлото небе, под неопределена форма.
-Знаеш ли, не ги харесвам. Но ги разбирам.
Тя ме изгледа леко ядосано.
-Не знаеш, но на мен също ми се наложи да напусна Роузкилл.
-Така ли?
-Да. По много по-различна причина от твоята, но все пак. Вариантите ми бяха два -или да избягам или да посрещна смъртта си там. Когато го направих не казах на тези, които са ми близки. Нито на теб, нито на...няма значение, не ги познаваш. Те се притесняваха много за мен, но знаех, че ако ви кажа истината ще ви изложа на опасност и по-късно щях да съжалявам. Щях да ви изгубя. Те просто не са искали да те изгубят. Помисли над това.
Хвърлих фаса и без да казвам нищо повече се върнах в къщата, докато тя размишляваше и решеше какво да прави. Последната дума бе нейна.

Докато крачех нервно, като пантера в клетка До се появи на вратата.Бях й благодарна, до някъде бях и благодарна и на създалата се по-рано ситуация и с некромансърите, защото без тях нямаше да видя Дориан, нямаше и да си спомня.А ако си стоях в онази схлупена кащурка кой знае кога щеше да се случи това.Вече стоях мирно и загледана в една точка, докато прехвърлях наум нещата.И те си имаха своите причини за да не ми кажат, не ги оставих дори да ми обяснат, но на моменти си действах импулсивно.
Нямаше смисъл да вися повече отвън сама, нямаше да променя нищо, затова влязох вътре.
Приятелят на Дориан седеше на едно кресло, а тя се бе настанила на облегалката до него, като гледаше лошо останалите гости.Когато пристигнахме, скъпата ми приятелка така ме влачеше след себе си, че не успях да се запозная със симпатичния младеж.Отидох до него, като настроението и облика на лицето ми съвсем се промени.С широка усмивка на уста казах:
-Аз съм Ари, приятно ми е! - и се здрависахме.
-Дрейк, на мен също.-усмихна ми се също той.
Стоях така ухилена, като местих погледа си ту към него, ту към нея.Даам, ситуацията ми бе напълно ясна.По погледа й личеше, а и тази лека руменина по бузите (нетипичен цвят за нея, който и да е цвят по кажата й освен мъртвешкото бяло бе нетипичен всъшност):
-Вие двамата...аахха!Да ми беше казал някой, никога нямаше да повярвам!Почти бях убедена, че До е била в миналия си живот богомолка, но ето че стават чудеса и не само по Коледа.Радвам се за вас!
Дрейк се зарадва на думите ми, докато синекоската просто поклати главаи се плесна по челото.
Седнах на единственото свободно кресло останало в стаята, което бе поставено фронтално срещу гузните лица на двамата мъже.Гледаха към всяка една точка в стаята, но не и към очите ми.Изражението ми отново се помрачи:
-Нека си помълчим на някоя друга тема, току виж засегнем тази, която чакам!-казах.

-Ама и вие сте ги надробили едни. - скастри ги Дрейк, но по-скоро миловидно, отколкото осъдително. Не му беше в стила да се бърка в чуждите работи. Колкото до вярата, знаете го, той вярва на очите си повече от колкото на всичко друго, даже когато го лъжат. Но мъжете, които по принцип биха се защитили словестно, ако не и фронтално, сега само мълчаха, защото знаеха, че са виновни, до някъде.
Арадел се върна обратно усмихната. Явно й беше минало.
-Аз съм Ари, приятно ми е!
-Дрейк, на мен също.
-Вие двамата...аахха!Да ми беше казал някой, никога нямаше да повярвам!Почти бях убедена, че До е била в миналия си живот богомолка, но ето че стават чудеса и не само по Коледа. Радвам се за вас!
Ковачът се засмя на думите й. Поредният човек, който не вярваше, че Дориан може да се обвърже, а тя просто беше направила на пух и прах твърденията им. Както сама каза блондинката - чудеса се случваха.
После тя седна и зади отново мрачния си поглед към приятелите си:
-Нека си помълчим на някоя друга тема, току виж засегнем тази, която чакам!
Явно не й беше минало.
Маговете не знаеха какво точно да кажат, дали да почнат да се обясняват на дълго и широко, да продължат да си мълчат или простично да се извинят. Накрая Ерик не издържа под натиска на погледа й и се изправи като размахваше вече празната порцеланова чаша.
-Ама ние не го направихме за лошо. Честно. Ти знаеш, че сама дойде при нас, знаеш, не сме те излъгали за това. А аз, аз не знаех с кой си приятел и кой не, не знаех. Честно.
-Ужасен си в извиненията, друже. - констатира Туул.
-Кой го казва. - контрира го некромансърката.
Той извърна главата си към нея намусено, но осъзна, че и тя има право и се ухили тъпашки.
-Виж, Арадел. - пое думата този път Лезандър. - Наистина съжаляваме. Има някои пролуки в историята ти, но каквото и да сме скрили, каквото и да сме премълчали е било за твое добро.
Той се изправи и отиде до нея, клекна на нивото й и я погледна сериозно и искрено в очите.
-Тези, които се опитаха да те убият.
-Лезо, не....
-Не, нека знае. Писнаха ми тези лъжи, ако ще е част от нас, нека знае. Покушението над гилдията ще се състои с или без теб. Те може и да са свестни, но това не е наша грижа. Но не те дойдоха. И не те убиха майка ти, нито теб.
Мъжът замълча за миг. Следващите думи щяха да бъдат трудни за изричане, болезнени и можеха да доведат до необратими последствия, но не можеше вечно да носи този товар на плещите си.
-Беше Силвия.
Арадел изтръмпа, замръзна на място. Кожата й придоби нюанс подобен на този на Дориан. А самата Смит се изправи рязко, когато разбра името на виновницата за терзанията й седмици наред. Не я познаваше, но й идваше да я открие където и да е и да й изтръгне гръкляна.
-Силв....
-Стана скандал за надмощие. Видя каква е майка ти, винаги е искала да командва. Мислеше си, че ни държи в ръцете си. Изявяваше претенции за неуспоримо лидерство. Като се замисля май не се разграничаваше много от тез, срешу които искаме да се опълчим. Тогава пак се получи нещо подобно и Силвия с импулсивният си характер я уби. Теб също. Но докато Клео не заслужаваше да бъде спасена, ти да.
-Каква драма само. - обади се Дрейк, но Дориан го удари, за да замълчи.
-Знам, че я мразиш и това само ще засили тази омраза. Може би и нас. Ако решиш да си тръгнеш, да започнеш на ново, ще кажа на другите, че сме закъснели и прокълнатите вече са те елеминирали. Но ако решиш да останеш, ние, аз... ще се радваме.
-Съгласен съм. - допълни Матюс. Сега когато всичко излезе на яве, той щеше да я прекрие ако решеше да се покрие от следите на лидерите. Без това много не му допадаше идеята да я лъжат още от началото. Но най-лошото бе, че самата Клео я беше излъгала много по-рано от тях.